Сандра Браун
Ниско налягане (4)

Трета глава

Дент и Гал заедно вкараха самолета в хангара. Дент се качи обратно, за да вземе отвътре слънчевите си очила и айпада си, и тогава забеляза екземпляра на „Ниско налягане“ в седалката, на която беше седяла Белами. Кучка. Той взе книгата и веднага, след като излезе от машината се насочи право към колата си.

Гал, който бе застанал пред шумния хладилник, се обърна с кенче бира „Будвайзер“ в едната ръка.

— Мисля, че… Къде отиваш?

— Да я настигна.

— Какво имаш предвид?

Дент отиде до шофьорската седалка и запали двигателя, но когато посегна да затвори вратата, Гал застана до нея с кенчето бира в едната ръка, а с другата задържа вратата.

— Не си навличай неприятности, Шефе.

— Колко смешно. Ти си този, който ми ги навлича.

— Сгреших.

— Сериозно? — Той дръпна вратата. — Трябва да вървя.

— Защо си хукнал след нея?

— Забравила е книгата си. Ще й я върна.

Той отново дръпна вратата, този път по-силно, и Гал я пусна.

— Трябваше да оставиш нещата както си бяха.

Дент не схвана предупреждението. Включи на първа и излезе от хангара. Познаваше добре пътя, което си беше късмет, защото докато шофираше с една ръка, използва другата, за да потърси портфейла от задния си джоб, измъкна чека от него и след като прочете адреса, влезе в джипиеса на айпада си.

Джорджтаун, на по-малко от трийсет мили от Остин, беше известен с викторианската си архитектура. Красив градски площад, улици, покрай които се редяха клонести дървета и постройки с пищни архитектурни украси.

Белами живееше в една такава къща. Тя се намираше сред гора от орехови дървета и имаше широка веранда, която обикаляше къщата. Дент паркира на тротоара и като взе книгата със себе си, последва пътеката, обрамчена с цветни лехи, водеща към стълбите нагоре. Вземаше ги по две наведнъж. Ръката му докосна сложената в огромна кашпа бостънска папрат, когато се пресегна към звънеца.

След това видя, че входната врата е открехната. Почука.

— Ехо? — Чу шум, но той не се повтори. — Ехо? Белами? — С високата скорост, с която беше шофирал, тя не би могла да е чак толкова напред пред него. — Ехо?

Белами се появи в процепа между вратата и рамката, и го погледна така, сякаш се нуждаеше от него, за да се облегне.

Очите й бяха широко отворени и влажни, а лицето й беше бледо, създавайки рязък контраст с пръснатите по носа и страните й лунички, които не бе забелязал по-рано.

Тя облиза устни.

— Какво правиш тук?

— Добре ли си?

Тя кимна утвърдително, но това не го накара да й повярва.

— Изглеждаш много… — Той посочи към лицето й. — От полета ли е? Толкова зле ли ти се отрази?

— Не.

— Тогава какво има?

— Нищо.

Той се поколеба, чудейки се защо просто не й подаде книгата и не й каже да си я завре, където слънце не изгрява, както бе възнамерявал да направи, след това да се обърне и да си тръгне. Завинаги. Амин.

Имаше силно предчувствие, че ако остане още само една секунда, ще съжалява. Но въпреки импулса да се омете оттук и да избяга от нея и всички Листън, той натисна вратата, която тя задържа. Натисна по-силно, докато Белами накрая я пусна и вратата се отвори широко.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна той.

Централният коридор зад нея изглеждаше така, сякаш е бил терен на парад на поздравителни лентички. Лъскавият под от солидно дърво беше засипан от парчета хартия. Като мина покрай нея, той влезе вътре, наведе се и вдигна едно от по-големите парчета. Беше корица от книга; Т. Джей Дейвид беше напечатано отгоре, заедно с номера на страницата.

— Така ли завари, когато се прибра вкъщи?

— Пристигнах само няколко минути преди теб — отвърна тя. — Дотук това видях.

Първата мисъл на Дент беше, че взломаджията може да е още вътре.

— Алармена система?

— Няма. Преместих се преди няколко седмици. — Тя посочи към запечатаните кашони, струпани до стената. — Дори не съм свършила с разопаковането.

— Съпругът ти не е ли тук?

Въпросът явно я обърка в началото, но тя след това се съвзе.

— Не. Искам да кажа… не съм… Аз съм разведена.

— Виж ти. — Той си го отбеляза, за да го обмисли по-късно. — Звънни на 911. Аз ще огледам наоколо.

— Дент…

— Спокойно.

Той остави книгата й на масата, след това продължи до централния коридор, мина покрай трапезария и дневна. Коридорът го изведе до задната страна на къщата, където откри кухня и килер. Вратата към двора зееше. Заключващият механизъм висеше от една добре оформена кръгла дупка във вратата.

Една раирана котка любопитно надникна зад касата на вратата. При вида на Дент бързо се омете. Като внимаваше да не докосва нищо, той излезе на бетонен навес. На външната стена на къщата бяха подпрени торба с пръст и купчина керамични кашпи. Една от кашпите беше счупена. Парчетата лежаха на стъпалата. В оградения двор не се виждаше никой.

Дент предположи, че натрапникът вече не представлява заплаха, но въпреки това искаше да провери втория етаж. Върна се по обратния път през кухнята и после в широкия коридор. Белами стоеше, където я бе оставил, с мобилен телефон в ръката.

— Мисля, че е минал през вратата на килера. Ще отида да проверя на горния етаж.

Той изкачи бързо стъпалата догоре. Първата врата отляво разкриваше скромна спалня, която тя явно планираше да използва за офис. Компютърът лежеше на масата, изглежда не беше пипан, но както и на първия етаж, навсякъде се виждаха скъсани парчета от книгата й, пръснати като конфети. Той провери гардеробната, но там нямаше нищо, освен кашони с офис оборудване.

Нататък по коридора се виждаше отворена старомодна двойна врата със стъклени панели. Влезе през нея и се озова в спалнята на Белами. В първия момент се дръпна инстинктивно назад. Стаята изглеждаше като след варварско нашествие. Той бързо провери гардероба, където намери дрехи и обувки, няколко неразопаковани кашончета и витаещ във въздуха аромат на цветя. Банята беше също така празна, освен кремавите умивалник и вана, пухкавите хавлиени кърпи и дамски принадлежности на тоалетката. Върна се до двойната врата на спалнята и се провикна:

— Чисто е, по-добре се качи горе.

Миг по-късно тя се присъедини към него, движеше се със същата предпазливост, както той, преди да влезе вътре. Спря на прага и погледна.

— Доколкото разбирам, не е част от декора.

— Да — каза тя дрезгаво.

На стената с червена боя бе написано с разкривени букви: „Ще съжаляваш!“.

Боята се беше разтекла на ручейчета в основата на всяка буква и изглеждаше като капеща кръв. Вместо четка за боя за изписването на буквите беше използвано бельото й.

Този важен факт не убегна от вниманието и на двамата.

Дент посочи към напоения с боя копринен парцал, който лежеше на килима.

— Твои ли са? — Когато тя кимна, той промърмори: — Откачен негодник. Полицията идва ли?

Тя се стресна, отмести поглед от посланието на стената и го вдигна към него.

— Не съм им звъняла.

— Защо не си, по дяволите?

— Защото не искам да се вдига голям шум около това.

Той си помисли, че сигурно е чул погрешно.

— Било е шега — каза тя. — Когато се преместих, един съсед предупреди, че наоколо се случват такива неща. Тийнейджърите скучаят. Може да е своего рода ритуал. Хвърлят боклук по ливадите, разбиват пощенски кутии. Казаха ми, че ударили цялата улица една нощ предишния месец.

Той огледа съсипаната стена, бельото на пода, после очите му се спряха върху нея.

— Бикините ти са били използвани, за да се изпише с боя заплашително послание на стената на спалнята ти, а ти го сравняваш с хвърляне на боклуци и разбити пощенски кутии?

— Няма да викам полицията. Нищо не е взето. Нямам какво да им кажа. Било е просто… грозна шега.

Тя се обърна бързо и излезе от стаята. Дент тръгна след нея, трополейки по стълбите надолу.

— Когато дойдох, ти трепереше като лист. Сега гледаш на цялата работа като на шега?

— Сигурна съм, че е точно това.

Тя заобиколи колоната на стълбището и се насочи към кухнята. Дент се движеше на крачка след нея.

— Не, не, не се хващам. За какво да съжаляваш?

— Нямам представа.

— Мисля, че имаш.

— Не е твоя работа. Впрочем, какво правиш тук? — Тя издърпа един стол от кухненската маса към килера и подпря с него вратата, за да я затвори. — Съседската котка идва неканена.

Когато се върна обратно, Дент й препречи пътя.

— Хрумна ми сам да позвъня в полицията.

— Да не си посмял. Медиите веднага ще надушат и след това ще трябва да се занимавам и с това.

— И с това! В добавка към какво?

— Нищо. Просто… моля те, остави. Чакам да ми позвънят и да ми кажат, че баща ми е починал. Не мога да понеса повече. Не разбираш ли?

Той разбираше, че жената е на ръба на срив. Очите й горяха със странен блясък. Страх? Гласът й беше неуверен, като че всеки миг щеше да се пропука. Тя се държеше на косъм, но се държеше и той трябваше да й го признае.

Той смекчи подхода си.

— Виж, благодарение на семейството ти и аз не съм фен на ченгетата. Но все пак ми се струва, че трябва да съобщиш.

— Ще се появят със сирени и включени буркани.

— Може би.

— Не, благодаря. Мога да се справя и без циркове. Няма да им съобщавам.

— Добре, тогава да се обадим на някой съсед.

— За какво?

— Попитай дали не може да спиш у тях.

— Не говори абсурдни неща.

— Приятел? Някой, който може да дойде…

— Не.

— Тогава звънни в полицията.

— Щом искаш да им звъниш — звънни им. Ти се занимавай с тях. Аз няма да съм тук. — Тя го блъсна настрана и се върна обратно в коридора. — Ще съм в къщата на родителите ми.

— Одобрявам тази идея. Ще е лудост да останеш сама тук. Но почакай един час. Нека полицията дойде…

— Не. Искам да тръгна, преди бурята да стигне дотук.

— Няма да стигне.

Тя погледна към прозореца.

— Не се знае. — После се наведе да вземе чантата си от пода, където явно я бе пуснала при влизането си. Прехвърли дръжката й през рамо. — Все още не си ми казал защо ме последва дотук.

— За да ти върна отвратителната книга. — Той посочи към масата, където я бе оставил. След това зарови крак в купчината скъсани страници. — Явно на някого другиго още повече не му харесва.

Тя понечи да каже нещо, но замълча и изви поглед, след това рязко се обърна и отвори входната врата.

Дент се пресегна над рамото й и бутна вратата да я затвори. Тя го изгледа ядосано, но той заговори веднага:

— Това е заради книгата. Ясно?

Белами не каза нищо, но не беше и нужно. Изражението й говореше достатъчно красноречиво.

— Уплашена си, нали?

— Аз…

— Защото знаеш, както и аз знам, че това не е тийнейджърска шега.

— Не знам нищо.

— За какво друго трябва да съжаляваш? Написала си тази книга и това е накарало някого да се почувства неприятно.

— Не съм казала…

— Достатъчно неприятно, за да те заплаши и ти да приемеш заплахата сериозно. Знам го, защото си изплашена. Не отричай. Убеден съм. Така че: какво става?

— Какво ти пука?

— Наречи ме мил човек.

— Но ти не си!

По това нямаше спор. В продължение на няколко секунди те се гледаха един друг, после тя наведе глава. Когато я вдигна отново, отметна един кичур коса, който се бе измъкнал от разхлабената й опашка.

— Дент, имах отвратителен ден. Първо трябваше да се срещна с теб, при положение, че бе отявлено враждебен и отказваше да приемеш маслиновата клонка. Трябваше да стоя, напълно безполезно, в онкологичното отделение и да гледам баща ми, когото обичам повече от всичко на света, да понася мъчителни болки и унижения. Не исках да тръгвам, но той изнамери някакви бизнес задачи, които трябвало да се свършат до утре сутринта още при отварянето на офиса. Но истинската причина, поради която ме изпрати обратно, беше да ми спести да го виждам в това състояние. След това по време на полета трябваше да се боря с паниката, което бе не само ужасяващо, но и унизително, защото ти беше там и можеше да я забележиш. Прибирам се вкъщи и заварвам къщата разбита, после ти се появяваш на прага и започваш да ми създаваш неприятности. Дойде ми до гуша. Тръгвам. Ти можеш да останеш или да отидеш където искаш, ако искаш и по дяволите. За мен няма значение.

На път за излизане тя измъкна ключа и изгаси всички лампи в къщата, оставяйки Дент в тъмното.

 

 

Рей Стрикланд беше човек, когото е по-добре да избягваш, и той се стараеше всячески да изглежда по този начин.

Беше стигнал до намръщеното си изражение естествено, но бе развил и маниери, които да пасват на това изражение. Плътното, ниско чело създаваше постоянно израз на навъсеност, който държеше дълбоко разположените му очи в сянка. Широките му рамене и мускулести ръце щяха да го карат да изглежда дебел, ако краката му не бяха също толкова здрави.

Не бръснеше главата си, но минаваше с електрическата самобръсначка близко до черепа на всеки няколко дена. На врата му бе татуиран железен кръст, като германски военен медал. Други татуировки украсяваха ръцете и гърдите му. Той се гордееше особено много с една змия с оголени зъби, от които капеше отрова, която се виеше по дължината на лявата му ръка.

Змията криеше белезите.

Към колана му бе прикрепена кожена ножница, а в нея нож, който той държеше наточен и готов в случай, че някой не вземе насериозно рекламите и реши да се забърка с него.

Аурата му казваше: „Остави Ме На Мира, По Дяволите“. Повечето от тези, чиито пътища се пресичаха с неговия, се радваха да се подчинят. Тази вечер настроението му бе особено гадно.

Барът, в който се бе отбил за питие, беше препълнен и горещ, бандата музиканти — гадна и шумна. Всеки новопристигнал, който минеше през матовата стъклена врата, предизвикваше раздразнението му. Посягаше на неговото пространство и вдишваше неговия въздух. Беше оставил коженото си яке незакопчано, за да се проветрява, но продължаваше да се чувства притиснат.

Направи знак на келнерката за още един шот чиста текила. Тя носеше черна каубойска шапка с кожена лента, черен кожен сутиен и дънки с ниска талия. Пъпът й беше продупчен от сребърен пръстен и към него бе прикрепена верижка, която се поклащаше точно там. Рей й даде да разбере, че е забелязал.

— Харесва ми тази верижка.

— Благодаря — каза тя и промърмори „Гле’й си работата“. След като наля питието, обърна се пак към него и се отнесе в другия край на бара, изпълвайки очите му с гледката на сърцевидно оформения си задник.

Отказът го накара да побеснее. Не че не беше свикнал с това. Жените явно не го възприемаха, не и ако не ги удавеше с евтин алкохол, който да предизвика малко дружелюбност и състрадание. Той никога не възбуждаше в тях страст.

Просто нямаше тази дарба. Не беше като големия си брат Алън. Единственото, което трябваше да направи Алън, беше да щракне с пръст, и женските притичваха. За отрицателно време в сладки разговори брат му си пробиваше път до сутиена и гащите им. Обичаше жените и те го обичаха.

Само една му бе отказала.

Сюзан Листън.

След онази кучка Алън вече не признаваше друга жена. За него нямаше друга.

Рей се пресегна за чашката си и обърна в гърлото си прегарящата текила.

Ако не беше Сюзан Листън, Алън щеше да бъде с него тази вечер, да си развява опашката, да се напие, да се забавлява, както го правеха някога.

Сигурно щеше да си е народил цяла сюрия палави деца, но Рей нямаше причина да мисли, че щяха да се обичат по-малко сега, когато са минали осемнайсет години. Но знае ли човек? Не. Заради Сюзан Листън.

Сега малката й сестра продължаваше в същия разрушителен дух. Беше написала книга за това, за бога! Да, беше променила имената, дори собственото си. Беше развила историята в един измислен град. Но тази тънка маскировка не скриваше нищо, ако човек знае истинската история. Героите съвпадаха едно към едно с истинските хора.

Което караше Рей да пламва всеки път, когато си помислеше за това как бе обрисувала героя, който олицетворяваше брат му. Беше го нарекла „мазник“. Рей не беше сигурен какво означава това, но във всеки случай не звучеше добре. Големият му брат беше осмян и обруган отгоре до долу на всяка страница от проклетата й книга. И за да не стане случайно грешка, сестрата на Сюзан, която вече бе пораснала и беше длъжна да знае добре, цъфна по телевизията като говореше за това, печелейки на гърба на Алън и събитието, което бе съсипало живота му.

Нямаше начин това да се размине. Рей нямаше да я остави.

Скоро след като чу, че се е върнала в Остин, той започна кампания да направи розовия й живот малко по-малко розов. Искаше да я накара да се тревожи, да нервничи, да се страхува, както Алън се беше страхувал, когато го бяха арестували. И както Рей.

После, след като се позабавляваше с нея, щеше да я накара да съжалява, че някога е написала и една-единствена дума за брат му.

Днес беше решил да й изпрати предупреждение. Въпреки че му бе неприятно, че й помага да смъква пари от книгата, той си купи един брой и изпита истинска наслада да нареже страниците й с нож на лентички. В железарския магазин се снабди с боя и четка. Влизането в къщата й се бе оказало лесно, както и намирането на спалнята.

А това пък бе най-забавната част: в последната минута го осени идеята да използва чифт нейни гащи, вместо четка. Намери едни, прилежно сгънати в чекмеджето на скрина. Отдели си време да избере тези, които най-много му харесват. Не попиха боята добре, но свършиха работа.

Когато приключи, той отиде в кухнята, където се разположи да я изчака да се прибере вкъщи. Следобедът премина. Температурата се покачи, както и влажността, но той не включи климатика. По някаква причина му се виждаше важно да му е неудобно. Не искаше да му е лесно. Правеше го заради Алън.

Настъпи нощ, но температурата не спадна със залязването на слънцето. Потта му изби през дънките, а коженото яке бе залепнало за торса му в момента, когато чу колата й да завива в подходната алея. Ослуша се, когато тя отключи входната врата. Знаеше, че ще я накара да изтръпне, когато види бъркотията в коридора. Ахването й го накара да се разсмее на глас.

Изкушаваше се да се появи от кухнята, да нададе победен рев и да й изкара ангелите. Вместо това обаче се направи на умник. Изчака, напъвайки се да чуе къде ще отиде или какво ще направи тя, преди да предприеме следващия си ход.

След това обаче до слуха му достигна рев на автомобилен двигател. Затръшна се врата. По пътеката се чуха стъпки.

Мамка му! Рей грабна найлоновата торба с кутията боя и офейка. Дори не спря да затвори задната врата. Прескочи саксията, която беше счупил, докато разбиваше ключалката й. Прехвърли се през оградата и прекоси на бегом съседския двор.

Най-после видя пикапа си, оставен няколко преки по-нататък. Дишаше задъхано, пот бликаше от всяка негова пора, докато стигна до него, но беше по-скоро ядосан, отколкото уплашен. Някой се беше набъркал в плана му.

Пое риска да мине с пикапа покрай къщата й, но мъжете като него бяха винаги в опасност и поемаха рискове. Както се оказа, този си беше струвал. Беше установил самоличността на никаквеца, който развали удоволствието му.

Дентън Картър.

Първоначално не можеше да повярва на очите си, когато го видя да стои под крушката на вратата на верандата на Белами Прайс. Но нямаше грешка.

— Нафукан нещастник — промърмори Рей, когато се изгърби над бара и започна да търка празната чаша между ръцете си. В него закипя възмущение. Дент Картър беше един от тези късметлийски кучи синове, който можеше да бъде прекаран през купчина лайна и накрая пак щеше да мирише на рози.

Рей знаеше, че е получил някои доста сурови ритници през годините. Беше уволнен от авиолиниите. Нещо за катастрофа, която едва не се случила по негова вина.

Но, верен на късмета си, Дент се бе възродил. На тротоара пред къщата на Белами имаше паркиран секси червен корвет, и Рей бе видял със собствените си очи как Белами кани Дент да влезе вътре. И защо да не го кани, когато в книгата си бе направила всички на пух и прах, само него бе изрисувала като едва ли не истински расов жребец.

Цялата тази работа накара Рей направо да плюе кръв.

Той направи знак на келнерката и измъкна пачка смачкани банкноти от джоба си. Стоплена от вида на парите, тя бързо дойде при него, носейки със себе си бутилка „Патрън“.

— Още едно за теб, красавецо?

О, сега вече беше красавец? Парите явно имаха начин да променят мнението на хората. Запита се докъде ли би стигнал с нея. Колко дружелюбна щеше да бъде, ако я изведеше и дръпнеше силно верижката на пъпа й? Буквално. Сигурно щеше да изпищи като прасе.

— Давай.

Тя се пресегна за втора чаша и я напълни.

— Какво празнуваш?

— Погребение.

— О, съжалявам. Кой е умрял?

— Никой. — Той вдигна чашата си. — Все още.