Включено в книгата
Оригинално заглавие
Low Pressure, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сандра Браун. Ниско Налягане

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2012

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-002-6


Пролог

Плъхът беше мъртъв, но това не го правеше по-малко ужасяващ, отколкото ако беше жив.

Белами Прайс потисна един вик зад дланите си, отскачайки от лъскавата подаръчна кутия, превързана със сатенена панделка. Животното лежеше върху тънка сребриста хартия, дългата му розова опашка беше свита към дебелото тяло.

Белами се блъсна в стената, потрепери и се смъкна надолу до пода. Наведе се напред и затвори очи. Но бе прекалено ужасена, за да заплаче. Хлиповете й бяха сухи и дрезгави.

Кой би си направил такава отвратителна шега? Кой! И защо!

Събитията от деня започнаха да се превъртат в съзнанието й като запис на бързи обороти.

* * *

— Бяхте страхотна!

— Благодаря. — Белами се опита да поддържа енергичната крачка, зададена от редакторката в издателството, въпреки че овесените ядки в стомаха й се бяха превърнали на топка от бързането.

— Това шоу е номер едно в програмния блок. — Бързата й реч беше в унисон с тракането на токчетата й. — На километри пред конкуренцията. Говорим за пет милиона зрители. Току-що се превърнахте в страхотна национална атракция.

Точно това, което Белами искаше да избегне. Но не си даде труд да го каже. Отново. За пореден път. Нито редакторката, нито агентът й, Декстър Грей, разбираха желанието й да насочи вниманието на аудиторията към книгата, а не към самата себе си.

Декстър, който я стискаше здраво за лакътя, я побутна към мраморното фоайе на манхатънския небостъргач.

— Беше изключителна. Безупречна, но сърдечна. Емоционална. Само това интервю сигурно ще продаде най-малко хиляда бройки от „Ниско налягане“, каквато беше и целта. — Той я насочи към изхода, където един униформен портиер докосна с пръсти ръба на шапката си, докато Белами минаваше покрай него.

— Книгата ви ме държа буден нощи наред, госпожице Прайс.

Тя едва успя да му поблагодари, преди да бъде тласната през въртящата се врата, която я изхвърли на площада. Откъм тълпата, която се бе събрала да зърне тазсутрешната звезда в шоуто, се чу вик, когато напуснаха телевизионното студио.

Редакторката ликуваше.

— Декстър, помогни ми да я преведем през тълпата. Ще направя една снимка. Можем да поговорим за това в още няколко репортажа.

Декстър, по-чувствителен към нежеланието на клиентката си за слава, се изправи на пръсти и заговори в ухото на Белами, за да надвика уличния грохот.

— Няма да навреди да се възползваме от ситуацията и да дадеш няколко автографа. Повечето автори работят цял живот…

— И никога не получават подобно медийно внимание — довърши тя вместо него. — Хиляди писатели биха дали дясната си ръка за това. Все това ми повтаряш. Непрекъснато.

— Налага се. — Той я потупа по ръката и я побутна към нетърпеливите хора, които протягаха ръце към преградите. — Усмихни се. Твоята любима публика чака.

Читателите, превърнали се в нейни фенове мигновено, се провикваха и искаха да стиснат ръката й и да й дадат да подпише екземплярите „Ниско налягане“, които си бяха купили. Като се опитваше да бъде колкото се може по-снизходителна, тя им благодари и се усмихна в многобройните камери на мобилните им телефони.

Някакъв ентусиазиран фен разтърсваше енергично ръката й, когато с ъгълчето на окото си тя забеляза Роки ван Дърбин — репортер, който пишеше за дневния таблоид „Ай Спай“. Ван Дърбин стоеше леко встрани от тълпата, надянал самодоволна усмивка, и даваше инструкции на придружаващия го фотограф.

Тъкмо ван Дърбин бе човекът, разкрил и след това издал, че писателят Т. Джей Дейвид, чиято първа книга бе вдигнала шум в издателските кръгове, както и в Холивуд, всъщност беше Белами Прайс, привлекателна трийсетгодишна жена.

„Защо тази синеока, дългокрака и с чувствени форми тексаска — нима не харесваме точно такива? — ще иска да се крие зад някакво измислено име, това репортерът не знае. Но въпреки свенливата тайнственост на авторката, «Ниско налягане» се изкачи до върха на класациите на бестселъри и сега явно госпожица Прайс излиза от прикритието си и влиза в духа на нещата. Тя изостави шпорите и каубойската шапка, напусна щата «Самотна Звезда»[1] и в момента обитава пентхаус на Ъпър Уест Сайд, обърнат към Сентръл парк, топлейки се на огъня на внезапната си слава“.

Повечето от тези приказки бяха лъжа, имаше само частици истина, което предпазваше репортера от това, да бъде даден на съд за клевета. Белами наистина имаше сини очи, но беше средна на ръст, а не висока, както твърдеше описанието му. И по никакви стандарти не можеше да мине за жена с чувствени форми.

Вярно, имаше тексаска шапка, но не я беше носила от години. А шпори никога не бе притежавала, нито пък познаваше някой, който има такива. Не беше напуснала родния щат в смисъла, който влагаше ван Дърбин, и се бе установила в Ню Йорк преди няколко години, много преди книгата й да бъде публикувана. Наистина живееше на Ъпър Уест Сайд срещу парка, но не и в пентхаус.

Но най-крещящата неточност бе твърдението на ван Дърбин, че се наслаждавала на славата си, на която тя гледаше по-скоро като на остър блясък, отколкото на топъл огън. Тази острота се бе засилила, когато ван Дърбин публикува статия на първа страница с други стряскащи разкрития.

Макар и издадена като роман, „Ниско налягане“ всъщност беше романизирана равносметка на една истинска история. Нейната истинска история. Трагичната истинска история на нейното семейство.

Със скоростта на ракета това разкритие я бе хвърлило в друго измерение на славата. Тя се отвращаваше от това. Не беше писала „Ниско налягане“, за да става богата и известна. Писането беше по-скоро терапевтичен акт.

Разбира се, беше се надявала, че ръкописът й ще бъде публикуван, много четен и добре приет от читатели и критици, но го бе издала под псевдоним, който не подсказваше пола на автора, за да избегне светлината на прожекторите, под която се намираше сега.

„Ниско налягане“ бе горещо приветствана още преди да бъде пусната в продажба. Силно вярвайки в потенциала й, от издателството бяха вложили пари за реклами в основните градове, и откъси в списания, вестници и по Интернет. Обществените медии от месеци вдигаха шум за датата на излизане на книгата й. Всички рецензии бяха хвалебствени. Т. Джей Дейвис беше сравняван с най-добрите писатели на криминални и документални романи. Белами се радваше на успеха на книгата зад защитния псевдоним.

Но след като ван Дърбин пусна духа от бутилката, нямаше връщане назад. Тя предположи, че издателите й и Декстър, както и всички други, които щяха да спечелят от продажбите, тайно се радваха, че самоличността й и историята й са били разкрити.

И сега популяризираха не само книгата, но също така и човек, на когото гледаха като на „мечтата на издателя“.

Описваха я като привлекателна, добре образована, с дар слово, не толкова млада, че да е лекомислена, но не и възрастна, за да е скучна, наследница на богата фамилия, превърнала се в автор на бестселъри. Имаше много неща, за които да се хванат, главната от които беше, че е пожелала анонимност. Но опитът й да се скрие зад измислено име я беше направил само още по-интригуваща. Роки ван Дърбин харесваше медийната ярост, която я съпътстваше, и която донякъде сам бе създал, и не се уморяваше да подхранва ненаситното обществено любопитство с всекидневни пикантни клюки за нея, повечето от които бяха или безочливи неистини и спекулации, или безумни преувеличения.

Докато подписваше автографи и позираше за снимки с феновете, тя се престори, че не го е забелязала, но това не помогна. Той грубо си проправяше път с лакти през тълпата към нея. Декстър я предупреди шепнешком:

— Не му разрешавай да те хване на тясно. Хората гледат. Единственото, което той иска, е да те предизвика да кажеш нещо, което да може да извади от контекста.

Когато тъй нареченият журналист се озова лице в лице с нея, правейки невъзможно да го игнорира, той се усмихна, разкривайки два реда криви жълти зъби. Тя предположи, че ги изпилява, за да може да постигне тази месоядна усмивка.

Като я огледа отгоре до долу, той попита:

— Май сте отслабнала, госпожице Прайс. Няма как да не забележа, че изглеждате по-тънка.

Няколко седмици преди това беше с чувствени форми. Утре сигурно щеше да я изкара с хранително разстройство.

Без да даде вид, че е чула многозначителния му въпрос, Белами се заговори с една жена, облечена в суичър с надпис „щата Охайо“ и една Статуя на свободата, която завършваше с корона, направена от зелена каучукова пяна.

— В момента читателският клуб, в който членувам, чете книгата ви — каза й жената, когато застанаха за снимка пред обектива на нейния не по-малко ентусиазиран съпруг.

— Оценявам го високо.

— Няма да повярват, като им кажа, че сме се запознали.

Белами й благодари отново и продължи напред. Ван Дърбин непоколебимо я последва, като пишеше бързо в тефтера си. След като се вклини между нея и следващия й фен, който чакаше за вниманието й, той попита:

— Кого си представяте в главната роля във филма, госпожице Прайс?

— Не си представям никого. Не съм във филмовия бизнес.

— Но не след дълго ще бъдете. Всички знаят, че продуцентите се редят на опашка да ви замерят с пари за правата на „Ниско налягане“.

Тя го изгледа с откровено отвращение.

— Нямате ли мнение по темата?

Никакво — каза тя, наблягайки на думата, за да го откаже от повече въпроси. Точно тогава един мъж се вмъкна между две млади жени и пъхна един екземпляр от книгата под носа й. Белами го позна веднага. — А-а-а, здравейте отново. Ъ-ъ-ъ…

— Джери — каза той, усмихвайки се широко.

— Джери, да. — Мъжът имаше открито, дружелюбно лице и оредяваща коса. Беше идвал на няколко пъти за автографи и тя го беше забелязала сред публиката, когато направи презентация в една книжарница в кампуса на Нюйоркския университет. — Благодаря ви, че дойдохте тази сутрин.

— Никога не пропускам възможност да ви видя.

Тя написа името си върху титулната страница, която той бе отворил.

— Колко екземпляра си купихте дотук, Джери?

Той се засмя.

— Купувам подаръци за рождени дни и за Коледа.

Тя предположи, че сигурно е преследвач на звезди.

— Ами… аз и издателите ви благодарим.

Белами продължи и докато Джери изчезна сред навалицата, ван Дърбин дръзко разбутваше хората от пътя си, така че да не я изпуска. Той продължи да настоява с въпросите си за евентуален филм, базиран на романа й.

— Хайде, госпожице Прайс. Загатнете за читателите ми кой според вас е подходящ да играе главната роля. Кои актьори бихте избрали да изпълняват ролите на членове на семейството ви? — Той намигна и се наведе, продължавайки с нисък глас: — Кого виждате да играе убиеца?

Тя го изгледа остро.

Ван Дърбин се усмихна и каза на фотографа:

— Надявам се да си хванал този поглед.

 

 

Останалата част от деня беше не по-малко трескава.

Тя и Декстър присъстваха на среща в издателството, за да обсъдят датата на пускане в продажба на изданието с меки корици. След дълга размяна на мнения бе решено, че книгата се продава толкова добре с твърди корици и в електронен формат, че едно алтернативно издание не би било практично за следващите шест месеца.

След тази среща бяха отишли на официален работен обяд с филмов продуцент. След като хапнаха салата с омари и изстудени аспержи в уединението на хотелския му апартамент, той бе направил гореща реклама за филма, който искаше да прави, гарантирайки, че ако му продадат правата, ще подпомогне продажбите на книгата.

След края на срещата Декстър се пошегува:

— Дали приятелят ти ван Дърбин няма да иска да знае за тази среща?

— Не ми е приятел. Т. Джей Дейвис трябваше да е грижливо пазена тайна. Кого подкупи ван Дърбин, за да получи името ми?

— Стажант в издателството, секретарка на някой от шефовете в отдела за сключване на договори. Може да е всеки.

— Някой в твоята агенция?

Той я потупа по ръката.

— Сигурно никога няма да разберем. Какво значение има сега кой го е направил?

Тя въздъхна примирено.

— Няма. Бедата е сторена.

Декстър я остави пред сградата, в която живееше, с предупреждението:

— Утре отново ще е натоварен ден. Тази вечер си почини. Ще дойда да те взема в седем сутринта.

Тя му помаха с обещанието, че няма да стои до късно и влезе в лобито на сградата. Портиерът й извика иззад бюрото си.

— Преди малко оставиха пакет за вас.

Пакетът изглеждаше напълно невинно, когато го сложи на масата за хранене сред купчината писма. Кутията беше запечатана с прозрачна лента тиксо. Тя забеляза, че на етикета е напечатано името и адреса й, но няма никаква информация за подателя. Това беше любопитно, но не се замисли кой знае колко, когато разлепи лентата, разви хартията и измъкна отвътре подаръчна кутия.

Нямаше как да е подготвена за отвратителната изненада, която се съдържаше в нея.

Сега, докато седеше на пода, опряла гръб в стената, тя свали ръце от очите си и погледна към луксозната опаковъчна хартия. Този празничен намек беше в такъв контраст със съдържанието на кутията, че сигурно бе планирано като някаква шега.

Шега ли? Не. Това не беше забавно. Беше злобно.

Макар да не се сещаше за никой, когото да е обидила, или за такъв, който да я презира. Възможно ли беше Роки ван Дърбин с цялата си простотия да направи нещо толкова долнопробно и мръсно, като да й изпрати умрял плъх?

Тя бавно се вдигна нагоре по стената, докато се изправи на крака. Така отново можеше да види положеното в лъскава хартия трупче. Опита се да не проявява прекалена чувствителност, за да може отново да погледне към него. Тъй като всяка от чертите му беше толкова гротескна, те изглеждаха удивително отчетливи.

Тя преглътна жлъчката, разтърка настръхналите си ръце и със силата на волята се овладя. Това беше само един умрял гризач, все пак. Плъховете бяха често срещана гледка в станциите на метрото. Това, че бе виждала някой от тях да бяга по релсите, никога не бе предизвиквало толкова силна реакция у нея.

Щеше да спусне капака на кутията, да я занесе до шахтата за боклук в края на коридора и да се отърве от нея. Да забрави за нея и да продължи работата си, отказвайки да позволи на подобни безвкусни шеги да я изваждат от равновесие.

Като се стегна, тя направи стъпка напред, после още една и още една, докато почти стигна до кутията.

В този момент опашката на плъха помръдна.

Бележки

[1] Тексас — Б.пр.