Сандра Браун
Ниско налягане (15)

Четиринадесета глава

— Това е дупка.

Дент влезе в апартамента си пред Белами, включи лампата на тавана, после отиде веднага до леглото и дръпна кувертюрата на леглото върху смачканите чаршафи и възглавници.

Две възглавници, забеляза тя. Всяка носеше отпечатък от глава.

— Ще отида да отмия кръвта, за да видим за какво става дума. Чувствай се като у дома си. — Той взе чифт боксерки от скрина, отиде в банята и затвори вратата.

На път за насам бяха спрели в един магазин. Запасите от стоки за първа помощ се оказаха ограничени, но тя купи по едно от всичко, не знаейки от какво ще има нужда, за да се погрижи за раните му.

Сега сложи чантата с покупки на масата за хранене в кухненската ниша и се отпусна на един от двата стола. Хвърли поглед наоколо. Той не беше преувеличил. Апартаментът си беше истинска дупка. Една голяма стая, зоните на която бяха разграничени само от покритието на пода. Пространството за спане беше с различен цвят килим от този на дневната. Кухненският под беше покрит с винилови плочки. Само банята беше отделена с врата.

С изключение на неоправеното легло, като цяло беше спретнато. Но оскъдните мебели изглеждаха евтини, дадени под наем, с нащърбен фурнир и твърда тапицерия. Кранът на кухненската мивка капеше шумно и непрекъснато, а парчетата плат, които трябваше да минат за завеси, висяха вяло на изкривени лостове. По стените нямаше картини. Никакви книги, дори рафтове, на които да се сложат книги или сувенири.

Тъжно място, показващо самотен живот.

И още по-тъжно за това, че единствената разлика между тази дупка тук и апартаментът й в Ню Йорк беше качеството на мебелите. Нейните бяха поръчвани чрез дизайнер и бяха скъпи. Бяха изискани и приятни за окото.

Но не бяха пълни със спомени или чувства. Можеха да са на всекиго. Те не символизираха дом. Липсваше им индивидуалност точно толкова, колкото на стола, на който седеше сега в неприветливата кухня на Дент.

Сравнението я накара да се почувства дори по-унила, отколкото вече беше.

Той излезе от банята, облечен само с боксерките. Бършеше мократа си коса с една кърпа, а втора бе увил около кръста си. На лицето му се виждаха две места, където кожата бе разцепена. Тези рани продължаваха да кървят. Беше увил една по-малка кърпа около ранената си ръка.

— Откога живееш тук? — попита тя.

— Има-няма две години. Откакто се наложи да си продам къщата. Когато ме уволниха от авиолиниите, вече не можех да поддържам начина на живот, с който бях свикнал. Пазарът на къщи беше пълен боклук. Извозих се с продажбата, но нямах избор.

— Спестявания?

— Всичко отиде за изплащане на самолета.

С кърпата, която бе използвал за косата си, той попи раната на скулата си под дясното око.

— Надявам се, че не ти прилошава от вида на кръв. Кучият му син ме направи на решето.

— Трябваше да съобщим на полицията.

— И да напълним първите страници на утрешните вестници. Свидетелите ме видяха да те блъскам на земята. Сигурно щях да бъда арестуван, задържан за разпит и докато се изяснят нещата, щяхме да сме в новините.

Прав беше, разбира се, точно затова беше успял да я убеди да не търсят спешна помощ за него. Баща й беше на смъртно легло; Оливия едва се крепеше. Само това им трябваше — да отворят утрешния вестник и да прочетат, че дъщеря им е била замесена в нападение на паркинга на ресторант.

— Би ли го познал, ако го видиш пак? — попита тя.

— Тежък. Силен. Лявата му ръка е покрита с татуировка. Змия със зъби, пускащи отрова. Ти спомена, че мъжът в пикапа е бил със силно татуирана лява ръка, която се подавала от отворения прозорец. Като съберем две и две… — Той я остави сама да си направи заключението.

По време на пътуването за насам й беше разказал подробностите за нападението.

— Но ти спестявам мръсната част.

— Мръсна част?

— Мръсотиите, които изрече за теб.

— Иска да ни убие — въздъхна тя.

— Точно това каза.

— Но защо? Кой може да е този човек?

— Мисля. И явно пропускам нещо.

— О, съжалявам. — Тя му посочи към масата, където бе останала да седи. — Обърни се.

Той се обърна с гръб към нея. Боксерките, смъкнати ниско на хълбоците му, разкриваха кървяща червена линия като широка усмивка.

— Дент, трябва да отидеш в спешното.

Той погледна през рамо, опитвайки се да прецени сериозността на състоянието си.

— Съмнявам се, че ще повярват, че съм се порязал, докато се бръсна.

— Можеш да кажеш, че е било инцидент.

— Какъв, например?

— Не знам. — Тя вдигна ръце, гласът й беше изпълнен с тревога.

Той се завъртя към нея и повдигна брадичката й.

— Хей, ти демонстрира нерви от стомана, после шофира като Марио Андрети. Няма да се пропукаш сега, нали?

Тя освободи брадичката си от пръстите му и като сложи ръце на хълбоците му, го завъртя не особено нежно. Изпразни съдържанието на чантата върху масата и отвори едно заплашително изглеждащо шишенце от кафяво стъкло.

— Предполагам, че този антисептик пари дяволски.

Сигурно беше така, защото той подсвирна и изруга, когато тя допря мокрия памук. За да го разсее, му подаде друг тампон и му каза да почисти раната на лицето и ръката си с него.

— Как е?

Той свали кърпата и погледна.

— Раните не са дълбоки. Пръстите сигурно сутрин ще са вдървени, но не е прерязал сухожилията.

Тя потрепери.

— Поне това. Но защо те е заплашвал? Докато е хабил време да ръси тези заплахи, е можел да те убие.

— Разочарована ли си?

— Говоря сериозно — каза тя, когато той я погледна над рамото си.

— Може да се е уплашил, че някой гледа от ресторанта. Или пък по-скоро лае, отколкото хапе. Или е психар, който по някаква причина се е отказал. Може да е всичко, докато не разберем кой е и защо има нещо против нас. — Той провери докъде е стигнала. — Скоро ли ще свършиш?

— Вече не кърви толкова много.

— Защото направо го изгори с това проклето нещо.

Тя разви малко от бинта и леко го притисна върху раната.

— Обърни се. — Той направи три завъртания, докато тя превърза бинта около кръста му, после сложи вертикални лепенки на известно разстояние, за да го държат на място.

— Скубеш ми косъмчета с тази лепенка.

— Опитвам се да не го правя, но не виждам като не си махаш ръцете. — Той вдигна ръце и тя дръпна една последна лепенка от копринената линия с косъмчета, която разполовяваше корема му и изчезваше в ластика на боксерките. — Ето. Свърших — произнесе тя с престорено безразличие. Но когато наклони глава назад и погледна лицето му, интензивността, с която я наблюдаваше, спря дъха й.

С нисък, дрезгав и многозначителен глас той произнесе:

— Тъй като и без това си в този район, всичко друго, което искаш да направиш…

Като се раздвижи бавно, той се протегна и прокара палец по долната й устна, после отметна косата й и нежно разтърка ухото й между пръстите си. Желанието нахлу в нея и в гърлото й се надигна стон, който напразно се опита да сдържи.

Докато се занимаваше с раната на гърба му, се бе опитвала да остане безразлична към формата на хълбоците под тънкия плат на боксерките му, но сега изкушението да обвие ръце около него и да усети твърдостта на тези стегнати мускули с длани бе прекалено силно, за да устои.

Прииска й се да каже: „По дяволите всичко!“ и да се наведе напред, да зарови нос в тези примамливи косъмчета, да ги проследи надолу с устни до члена му, който бе толкова съблазнително близо, че я размекваше от копнеж. Да поеме Дент в устата си, да го вкуси…

От устатата й се изтръгна друг звук, но когато се раздвижи, това не беше, за да го хване или да целуне кожата, която лъхаше на сапун и на мъж, на Дент. Тя отблъсна милващата му ръка настрана, изправи се и го заобиколи.

— Не се превземай, Дент. Едва ли е моментът…

Каквото и друго да се канеше да каже — по-късно така и не си спомни — си остана неизречено. Той се пресегна към нея, придърпа я към себе си и хвана здраво челюстта й с ръка, за да повдигне лицето й нагоре.

— Станала си страхотна жена, Белами. Начинът, по който шофираше и сменяше скоростите…

Ако последната вечерна целувка бе флиртуваща покана за прекрачване на границата, тази бе урок по надмощие. Тя беше собственическа, чувствена и доминираща до степен, че я разтревожи. Не че се страхуваше от него. Страхуваше се от собствената си податливост към него, страхуваше се от забраненото желание, че той ще й причини поне част от онова, което целувката му предвещаваше.

Но устоя да бъде тотално въвлечена в това, и усещайки го, той вдигна глава и пусна лицето й, но само за да я прокара по гърдата й. Хвана зърното и лекичко го подръпна, като в същото време притисна възбудения си член в бедрата й.

— Позволи си да мислиш за нещо друго поне за малко — опита се да я убеди той, докосвайки устни в нейните. — Отпусни се и се позабавлявай за разнообразие.

След това хвана отново устата й. Да се отпусне? Невъзможно. Не и когато тялото й я тласкаше към него. Искаше й се да прокара пръсти през косата му и да държи главата му, без да мърда, докато се изгуби в опияняващата му целувка.

Вместо това обаче се застави да не прави нищо, да не отговоря нито със страст, нито с нежелание. Наложи си да остане напълно неподвижна и да не реагира по никакъв начин.

Бързо осъзнал, че той е единственият ангажиран, той отдръпна главата си и се вгледа в лицето й.

— Татко каза, че ще се опиташ да ни се изсмееш за последно, като спиш с мен.

Той я пусна мигновено.

— О, значи така е казал татко. Това обяснява леденото отношение.

Раните на лицето му се бяха отворили отново и кървяха, карайки го да изглежда много по-ядосан, когато отиде до гардероба и бръкна да извади чифт дънки отвътре. Обу ги рязко, но когато се опита да ги закопчее, безпомощно вдигна ръце настрани.

— Това може да почака малко.

Белами се изчерви, но не от смущение. Тя посочи към разхвърляното легло.

— Наистина ли очакваш да вляза в леглото с теб, когато дори не си сменил чаршафите след последната?

Той разроши косата си.

— Виж, оставих я тук сутринта, когато те откарах със самолета за Хюстън. Не съм се сещал за нея, докато не влязохме през вратата и не видях леглото. Дори не знам името й.

— Не си си дал труда да попиташ?

— Не.

— Точно както не те е интересувало, че Сюзан се среща и с други?

— Защо да ме интересува?

— Не я ли обичаше? Поне малко?

— Да я обичам? — Той се разсмя. — По дяволите, не. Бях надървен тийнейджър, а тя искаше да прави секс.

— И това е всичко, което е означавала сестра ми за теб?

Той сложи ръце на кръста си.

— А ти какво си мислиш, че съм означавал аз за нея?

— Означавал си достатъчно, за да я накараш да побеснее, когато си се появил на барбекюто по-късно. Мисля, че е предпочитала изобщо да не идваш, вместо да…

Сякаш внезапно цялата кръв се оттече от главата й. Тя усети, че й се завива свят, но образът в съзнанието й беше кристално ясен: Дент, застанал отстрани до мотоциклета си, ръкомаха ядосано на Сюзан, която беше великолепна, прекрасна в яростта си, не по-малка от неговата.

Споменът бе изникнал като триизмерна картичка, ярък и пълен с подробности. Дишането на Белами стана бързо и накъсано, като биенето на сърцето й.

— Ти беше там. В навеса. Със Сюзан. Преди торнадото.

Той изпсува и направи стъпка към нея.

— Белами…

— Не! — Тя разпери ръце и се хвана за главата, докато се опитваше да намери думи за разбърканите спомени. — Сюзан не се върна от навеса с онази групичка. Аз се разтревожих, помислих си, че може да й е прилошало от пиенето. Беше такъв горещ, задушен ден и си помислих…

— Слушай. Нека ти обясня.

— Отидох да я потърся, нали?

Той не каза нищо.

— Знаеш, че отидох. Защото… защото ме видя как ви гледам двамата, нали? Нали?

— Белами…

— През цялото това време — извика тя, — си можел да ми кажеш! Защо не ми каза, че не си спомням правилно? Защо не… — Отговорът се появи с изненадваща яснота. — Не си отишъл да летиш с Гал. Не си имал алиби. Бил си в градския парк и си се карал със Сюзан.

В продължение на известно време никой от тях не помръдна, след това тя се втурна към вратата и я отвори.

— Мамка му! Белами!

Тя излетя навън с такава сила, че единственото, което й попречи да падне от терасата на втория етаж бяха металните перила. Блъсна се в тях и извика от болка. След това от страх, когато ръцете на Дент се сключиха около раменете й.

Острият й вик накара двамата мъже на паркинга долу да вдигнат очи. Бяха се облегнали мързеливо на капака на една кола, но Роки ван Дърбин мигновено се съвзе.

— Тук! — изкрещя той и я посочи на фотографа, който беше в пълна готовност. Светкавицата на камерата му я заслепи.

Дент издърпа ръцете на Белами от перилата и я избута обратно в апартамента, след което затвори вратата с ритник.

 

 

Изля гнева си на вратата, стоварвайки юмрук, за да подчертае всяка своя отвратителна дума. Идеше му да се спусне надолу по стъпалата и да накара ван Дърбин да съжалява, че някога е чул за Дентън Картър, после да отиде да поработи над фотографа и да счупи камерата му.

Но когато трябваше да понася същите засади след смъртта на Сюзан, и после по време на разследването от Националната агенция за безопасност на транспорта, Гал го беше смъмрил да се пази от изблици на отмъщение.

— Репортерите разчитат на гневни реакции. Върху тях виреят най-добре. Искаш да ги победиш в тяхната игра, нали? Тогава ги игнорирай.

Раната на скулата му пулсираше адски и когато избърса лице с опакото на ръката си, раните на кокалчетата му оставиха червени резки от ясна кръв. Предположи, че раната на гърба му също се е отворила.

Когато се върна в стаята, Белами потрепери, което го вбеси още повече.

— Ако се страхуваш повече от мен, отколкото от тях, знаеш къде е изходът.

Той се дръпна от пътя й, отиде до банята, взе просмуканите с кръв дънки и извади от джоба им мобилния си телефон. После се подпря на кухненския плот и потърси телефона на управителя на сградата, чийто номер предишният наемател бе написал върху избелелия тапет.

Набра яростно цифрите и отсреща му отговориха почти веднага.

— Да, във връзка с онази бележка, която пуснахте в пощенските кутии на всички миналата седмица. За онзи тип, който се показал гол на една жена в северното крило. А-ха. Ами, тук, на паркинга на южното крило има двама непознати. Снимат през прозорците на хората с телеобектив. Почти съм сигурен, че са същите двама, които видях да говорят с едни малки момичета на площадката днес следобед. Добре ще е да се обадите в полицията. Хубаво. Дочуване.

Дент затвори и погледна към Белами, която не помръдваше и не сваляше очи от него.

— Това ще откъсне за известно време ван Дърбин и приятелчетата му. — Той закопча дънките си и отряза малко бинт, който сгъна и притисна парчето към кървящото място на бузата си. — Ще си взема една бира. Искаш ли?

Тя не отговори.

Той извади едно кенче от хладилника, отвори го, изсмука пяната, която беше излязла отгоре, след което отпи здрава глътка. Отпусна се на единствения свободен стол в апартамента и продължи да пие спокойно, докато Белами го гледаше, сякаш бе някакво екзотично и потенциално опасно животно, което трябва да бъде затворено в клетка.

Кръговете около очите й бяха толкова тъмни, че изглеждаха сякаш предизвикани от удари с юмруци. Лицето й беше пребледняло, но можеше да се дължи и на острата светлина на крушката, която не знаеше прошка. Тя изглеждаше напълно съсипана, но гневът му беше толкова силен, че не можеше да мине току-така.

— Е? — вдигна вежди той.

— Какво? — Гласът й прозвуча хрипливо от дългото мълчание.

— Няма ли да попиташ?

— А ти няма ли просто да отречеш?

— Да. Но си мисля какъв страхотен обрат в сюжета би направило това в „Ниско налягане: Продължението“. Можеш да разтърсиш читателите си. Накрая все пак излиза, че гаджето е бил убиецът. На него, един сексуален перверзник, му се разминава за убийството. Поглед след осемнайсет години. Той се прокрадва към по-малката сестричка, която вече е пораснала. Наляла е форми. Потичат му лигите. Тя се целува като лошо момиче, докато той отговаря на привличането, после тя млъква като девствена мисионерка. Когато му казва „не“, той разперва криле, грабва сладкото й тяло и… — Дент потръпна театрално. — Страшна работа. Човек не може да се откъсне от книгата.

Тя му хвърли унищожителен поглед, после отиде до прозореца, където синьо-червените светлини на полицейските коли играеха по щорите.

— Полицаите са тук. Има три патрулки.

— Защо не изтичаш до долу да им кажеш, че най-после си пипнала убиеца на сестра ти?

— Защото не вярвам, че си ти. Но си пълен нещастник.

Той се ухили.

— Писателка си, а това е най-голямата обида, която можа да измъдриш? И речникът на малката сестричка е като на девствена мисионерка. Ако искаш, мога да ти помогна с някои мръсни думички.

— Не ми се влиза в този тъп разговор, Дент.

Той довърши бирата си и остави празното кенче на масичката за кафе.

След малко тя се обади:

— Ван Дърбин ще им каже за фалшивото оплакване.

— Разбира се, че ще им каже. Но ще трябва да обясни какво прави тук с фотограф, което ще го принуди да признае, че те преследва. Ще трябва да си напрегне въображението или да си плюе на петите.

— Те ще открият, че обаждането е от твоя телефон.

— Не могат. Номерът не излиза на дисплея на отсрещния телефон. Накрая ще осъзнаят, че е било шега и ще ги пуснат да си отидат, но междувременно този кръвопиец ще се пържи на горещия стол. Ако извади късмет, току-виж си хванал гадже в килията.

Тя се извърна от прозореца.

— Ти си умен. Реагираш бързо в критични ситуации.

— Качество, което ме прави добър пилот. — Той стисна устни замислено. — Предполагам, че това би ме направило и добър убиец, нали?

Белами седна на канапето срещу неговия стол, на ръба на възглавницата, сякаш готова всеки момент да избяга.

— Защо излъга полицията?

— Не мисля, че щеше да е много добре за мен, ако им бях казал, че съм пресрещнал Сюзан в навеса и че сме имали любовна свада. И не търси скрит подтекст в думата „любовна“. Всъщност не го мисля.

— Откъде знаеше, че тя ще бъде в навеса?

— Шофирах по онзи път — нали го знаеш, който води към павилиона? — Тя кимна. — Сюзан ми махна. Беше сама.

— Какво правеше?

— Гиздеше се.

— Гиздеше се?

— Оглеждаше се в огледалото на една пудриера, слагаше си червило, решеше си косата. Неща, които момичетата правят.

— Описах ти колко красива изглеждаше, когато се върна в павилиона.

— О, значи си мислиш, че нагаждам нещата така, че да съвпаднат с твоите спомени?

Тя уморено му кимна:

— Продължавай.

— Казах нещо от рода на: „Ето ме и мен, по-добре късно, отколкото никога“. Но тя не мислеше така. Каза ми, че си е направила други планове, които не ме включвали. Първо се опитах да я успокоя. Извиних се, че съм избрал летенето пред нея. Обещах й да й се реванширам, обещах това да не се повтаря никога повече. Всички други глупости, които момчетата казват, когато…

— Когато всъщност не ги мислят.

Той сви рамене.

— Тя не искаше да чуе нищо. Видях, че това, което е останало от моя Ден на загиналите във войната, бързо се скапва и побеснях, казах й… — Той млъкна и когато Белами вдигна вежди, въздъхна и продължи: — Още глупости, които момчетата казват, когато нещо, което е било сигурно, вече не е сигурно. За разлика от теб, аз имам… непристоен… речник. Нарекох я каква ли не.

Белами гледаше в някаква точка пред себе си, и когато се фокусира отново върху него, произнесе замислено:

— Още ви виждам в съзнанието си как се карате. Но не си спомням нищо след това.

— Поех към залеза.

— Нямаше залез. Небето беше буреносно.

— Просто метафора.

На челото й се образува дълбока бръчка, когато се облегна на възглавниците на кушетката, което го накара да се смути заради ужасния й вид. Кушетката беше боклук, както всичко друго в тази стая. Когато продаде къщата си с басейн и заден двор с дървета, кацнала на една скала и обърната към центъра на града, стана безразличен към условията, в които живее.

Беше наел този апартамент, защото беше единственото, което можеше да си позволи. Тук спеше. Понякога се чукаше тук. Къпеше се и държеше дрехите си тук. Ядеше взета от ресторант храна за вкъщи и не беше използвал печката повече от един-два пъти. Хладилникът на практика беше празен.

Не се беше замислял за начина си на живот, докато не погледна това място през очите на Белами. И внезапно осъзна, че онова, което правеше между тези стени, не можеше да се нарече живеене.

Което беше точно това, което бе казал за баща си.

Приликата го жегна и той ядосано я отхвърли.

Беше доволен, че Белами отвлече вниманието му с друг въпрос.

— След като си тръгна от парка, къде отиде?

— Навсякъде. Никъде. Гал беше заключил хангара и си беше тръгнал заедно с мен, така че нямаше смисъл да се връщам там. Не исках да се прибера вкъщи и да гледам баща ми как зяпа телевизия. Така че обикалях наоколо, изпусках парата и търсех някое място, където да се забавлявам.

— Кой би могъл да го потвърди?

— Никой. Но това е, което направих. Времето рязко се влоши. Появиха се светкавици. Когато заваля градушка, се скрих под един надлез. Небето стана черно-зелено. Бях на няколко мили от фунията, но я видях как се спусна от облаците и осъзнах, че това е точно над градския парк, затова се метнах на мотоциклета си и се върнах обратно. — Той разпери ръце. — Останалото го знаеш.

Белами мълчеше замислено.

Дент стана от стола, отиде до прозореца и погледна през щорите. На паркинга долу не се забелязваше никаква активност; единствените коли бяха тези на живеещите в сградата. Той се усмихна при мисълта, че ван Дърбин е оставен на милостта на ченгета, които си мислят, че са хванали перверзник.

Но усмивката му се стопи, когато остра, внезапна болка му напомни за мъжа, който го беше нападнал. Повдигаше му се всеки път, когато си помислеше за езика му, който се спуска по бузата му, и за грубите намеци към Белами. Преди да е осъзнал, ръцете му се свиха в юмруци и той започна да ги удря в бедрата си.

— Едно нещо ме озадачава.

Той се обърна към нея.

— Само едно?

— Но е важно. Аз бих могла да потвърдя, че си си тръгнал от парка. Гледах те как се отдалечаваш. Защо не каза на Муди, че съм те видяла да напускаш парка, докато Сюзан е била още жива?

— Това нямаше да помогне кой знае колко. Беше си изгубила паметта.

— Но ти не го знаеше до вчера и те изненада.

Дент осъзна прекалено късно, че сам се е хванал в капана.

 

 

Белами се примъкна напред.

— Вместо да лъжеш Муди и да си изобретяваш алиби с Гал, защо просто не каза на Муди, че мога да гарантирам за теб? — Когато продължи да не казва нищо, тя го притисна. — Дент? Защо?

— Предположих, че ще е по-добре Муди изобщо да не знае, че съм бил там. — Той внезапно стана от стола, отиде до леглото и започна да вдига кувертюрата от него.

Тя го последва.

— Има нещо повече. Знам, че има.

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото не ме гледаш в очите.

Той рязко се обърна.

— Е, добре, сега те гледам.

— Какво пропускам?

Дент поклати глава.

— Повече няма да говоря за това тази вечер. Мозъкът ми се нуждае от почивка, както и твоят. — Той се върна към свалянето на чаршафите от матрака.

— Трябва да знам.

— Не тази вечер.

— Да. Тази вечер.

— И защо?

— Защото баща ми може да умре всеки момент.

— И ти няма да успееш да изпълниш предсмъртното му желание.

— Да.

— Много лошо. Защото тази вечер няма да говоря повече за това.

Той сви чаршафите на топка, хвърли ги в един плетен кош в банята, после отиде до гардероба и започна да рови из нещата, напъхани на рафтовете над закачалките.

— Някъде тук трябва да има чисти чаршафи.

— Защо не ми направиш услуга и не запълниш тази празнота в съзнанието ми?

Той я заобиколи, понесъл един комплект чаршафи към леглото.

— Какво не искаш да си спомня?

— Нищо.

— Не ти вярвам.

— Хвани отсам, може ли?

Тя разсеяно хвана края на чаршафа и го опъна върху матрака, после се изправи и погледна към леглото.

— Какво правиш?

— Сменям чаршафите, за да не ти е неприятно, когато си лягаш.

Тя го наблюдаваше как наглася горния чаршаф. Хвана възглавницата под брадичката си и я напъха в калъфката.

— Мислиш, че чистите чаршафи ще променят мнението ми да спим заедно?

— Не знам какво имаш наум, но единственото, което аз планирам, е да спя. Изтощен съм и, честно казано, вече не съм в настроение. — Той й хвърли преценяващ поглед от горе до долу. — А и изглеждаш като нещо, излязло от някой трилър. Не се обиждай.

Той потупа копчелъка на дънките си.

— Това ще стои закопчано до сутринта, така че дори не помисляй да го докоснеш, докато очите ми са затворени. Всъщност, благодарение на онзи тъпанар със змийската татуировка, може би ще трябва да спя по корем. — Той посочи към отсрещната стена. — Загаси лампата.

След това легна по корем, удари няколко пъти възглавницата, докато я направи както иска, отпусна се върху нея и затвори очи.

Като не знаеше какво друго да прави, Белами отиде до стената и загаси лампата, след това се върна опипом до леглото. Събу обувките си, но легна напълно облечена и напрегната, усещайки присъствието му до себе си, и силно съмняваща се в заричането му да спи.

След няколко минути той промърмори:

— Можеш да се отпуснеш. Няма да тръгна да те душа с бикините ти, докато спиш.

— Ако си искал да ме убиеш, да си го направил досега.

— Брей! Благодаря ти за доверието.

Беше уловила само проблясък от спомена, но той беше важен. Дент отказваше да й каже останалото и тя трябваше да разбере защо. Копнееше да освободи всичко това от подсъзнанието си, да види сцената в навеса в цялата й пълнота, да чуе караницата между него и Сюзан до развръзката.

Усещаше, че този скандал между тях е бил от същностно значение за последвалите събития, и че ако тя можеше да го възстанови в съзнанието си, щеше да си спомни много повече.

В пълния мрак на стаята тя произнесе тихо:

— Ако е било незначително, щеше да ми кажеш какво съм видяла или дочула.

Той лежеше мълчаливо.

— Което означава, че паметта ми е блокирала нещо важно.

Той не каза нищо.

— Не си обичал Сюзан.

Тишина.

— Поне харесваше ли я?

— Белами?

— Да?

— Заспивай.