Алиса Дей
Пробуждането на Атлантида (30)

Глава 27

Хижата

Ерин се събуди внезапно, опитвайки се да прогони съня, изпълнен със зъби и нокти, и червени, искрящи очи. Тя извика и започна да се бори срещу тежестта, която я задушаваше и я беше уловила в капан.

— Хей, това съм аз, ми амара. Аз съм Вен. Успокой се.

Тя се насили да отвори очи и погледна лицето му. Челото му беше набраздено от безпокойство.

— Вен?

Тя погледна надолу и осъзна, че приковаващата я тежест, беше просто ръката му, която почиваше върху корема й докато спяха.

— Да, имаше лош сън. Всичко е наред… — Успокоителните му думи бяха прекъснати. — Не, не е наред. През цепнатините на източната стена се процежда слънчева светлина. Куин и Джак трябваше да ни събудят много по-отдавна.

Той изскочи от леглото и потърси оръжията, които винаги държеше наблизо, а Ерин седна бързо и си сложи ботушите.

— Може би те спят някъде другаде? — Докато го казваше, тя осъзна, че това няма смисъл; чувство което той потвърди с бързо, решително поклащане на главата.

— Няма начин. Те са професионалисти и знаят, че очакваме да докладват както са казали, че ще направят или ще си помислим най-лошото. — Той приключи с прибирането на различните кинжали и меча си в ножниците по тялото си и облече дългото си кожено палто, за да ги покрие.

— Значи очакваме най-лошото — мрачно каза тя. — Но това не променя нищо. Все още трябва да тръгнем след „Сърцето на нереидата“, докато слънцето е изгряло и вампирите са най-слаби.

Той закрачи към прозореца и се вгледа през процепите между дъските, които го покриваха, след което повтори същото през всяка цепнатина или пукнатина достатъчно голяма, за да вижда през нея.

— Не виждам никой, но това не означава нищо. Всеки шейпшифтър, който цени кожата си, ще се е скрил сред дърветата и няма да стои на открито.

Той спря и се върна до вратата, после я погледна за един дълъг миг и изръмжа поток от гневни думи. Тя може и да не знаеше езика, но беше доста лесно да отгатне смисъла.

— Вен, престани да ругаеш като ранена мечка и ми кажи какво става в петстотин годишната ти глава — каза тя, като се опитваше да се усмихне.

— Все още не съм на петстотин години и не е много вероятно да ги достигна с това темпо — промърмори той. — Виж, Ерин, не съм сигурен, че мога да го направя.

— Да направиш какво?

— Да ти позволя да рискуваш живота си. Защо не ми кажеш как мога да намеря този рубин и просто не заведеш малкия си, сладък задник обратно в Сиатъл, при твоите хора?

Устата й се отвори още на „да ти позволя“.

— Извинявай?

Той премигна.

— За какво се извиняваш? Няма нищо, за което да се извиняваш.

— Знам, че няма за какво да се извинявам, ти… ти… арогантен атлантски тъпанар! Извинявай, е друг начин да кажеш „моля“. Или — по-красноречиво — за какво по дяволите мислиш, че говориш?

— Разбирам, че си ми ядосана, но…

Тя приключи с връзването на ботушите си и стана.

— Две думи. „Позволявам ти“. Проумей го.

Когато тя рязко дръпна палтото си, той прекоси стаята, хвана я за кръста и я повдигна така, че да се изравнят на височина.

— Това е моят избор, певице на скъпоценни камъни — каза той, като натъртваше на всяка дума. — Мога да те поведа към почти самоубийствения опит да се открие безценен, магически рубин, който по всичко изглежда, че е скрит някъде насред основната база на Калигула.

— Пусни ме долу. Веднага.

— Добре! — Той я погледна кръвнишки, но я пусна обратно на пода, след което я бутна, докато гърбът й удари стената.

— Втори избор — продължи той, присви очи и един мускул заигра на челюстта му. — Мога да те изведа оттук на безопасно място и да се опитам да открия рубина без теб.

— Което е лудост, Вен. Мари ми каза, че ще е нужен певец на скъпоценни камъни, за да открие „Сърцето на нереидата“. Да не мислиш, че той просто лежи някъде на земята и пее „Поеми по този път към безценния рубин от Атлантида“? — Тя постави длани върху гърдите му и го бутна, но беше все едно да блъскаш по стена.

— Правилно. Така че другият ми избор е да те защитя и да забравя за рубина, а Райли и бебето вероятно ще умрат.

Суровите думи затрептяха във въздуха между тях за няколко секунди. После тя постави ръце на лицето му.

— Това е избор, който никой мъж не трябва да прави, Вен. Особено воин, който живее, за да защитава другите. Но трябва да ме чуеш. Това не е твой избор. А решение, което аз трябва да взема и вече съм го сторила. Надявам се Джак и Куин да са добре, където и да са, но точно сега не можем да се притесняваме за тях. Трябва да намерим рубина и ако можем да унищожим Калигула докато го правим, ще бъде още по-добре. Ако не, можем да се върнем по-късно за него.

Тя повдигна глава и го целуна нежно по устата.

— Това е моят избор, Вен. Всичко, което искам, е да го уважиш и да ми помогнеш.

Той обви ръка около задната част на врата й и наведе глава, за да я целуне толкова свирепо, че тя беше неспособна да направи нещо друго, освен да увисне на раменете му и да го целуне на свой ред.

Когато тя напълно остана без дъх и се разтрепери, той най-накрая спря, като отпусна чело върху нейното и изстена леко.

— Безмозъчна и забравима — промърмори той. — Каква глупост.

— Хей! По-добре тези думи да не се отнасят за мен — заплаши го тя.

Той отстъпи назад и тържествено се поклони.

— О, не, милейди. Повярвай ми, никой не може да направи грешката да те сметне нито за безмозъчна, нито за забравима. Всъщност, ти си най-смелата, най-красивата и най-незабравимата жена, която някога съм познавал.

Тя трябваше да изчака няколко секунди, докато сърцето й да спре да се вълнува, преди да успее да отговори:

— Благодаря. Аз… благодаря. И аз се чувствам по същия начин относно теб. Добре де, без частта с жената.

Той се ухили.

— Харесвам твоите женски части.

Тя го заразглежда внимателно, внезапно осъзнала какво точно правеше той.

— Не действа, Вен. Не можеш да ме разсееш от това. Трябва да тръгваме и трябва да го направим сега.

Цялото чувство за хумор изчезна от лицето му и твърдостта в очите му щеше да я ужаси, ако не го познаваше. Ако не беше виждала в душата му. Ако не беше виждала мрака, който той вярваше, че го определя… и смелостта, която наистина го правеше.

Ерин го наблюдаваше, докато той правеше последните няколко приготовления, от които се нуждаеха и внимателно загасяше останалите въглени от огъня с вода, която небрежно беше събрал от разредения въздух. Очакването и тревогата се бореха в нея, докато в стомаха й се надигаше гадене.

— Кажи ми, че ще успеем, Вен. Дори да не го вярваш, кажи ми че ще успеем.

Той спря да прави това, което вършеше и срещна погледа й. Неговият беше свирепо непоколебим и съвършено искрен.

— Ще успеем, Ерин. Разчитай на това.

Вен се отправи към вратата и тя застана на мястото зад него, чувствайки как възлите в стомаха й някак се отпуснаха. Нямаше никакъв смисъл — поне не и логичен такъв — но някак се беше успокоила.

— Добре, след като притежаваш петстотингодишен опит, предполагам че трябва да приема думата ти за чиста монета — каза тя, опитвайки се да се пошегува. — Знаеш ли, мисля че съм го казвала и преди, но осъзнаваш, че си прекалено стар за мен, нали? Вероятно трябва да поговорим в даден момент за това.

Той се усмихна кратко, след което лицето му се отново придоби суровите си черти.

— Прибави го към списъка.

Докато излизаха извън хижата в студената и слънчева утрин, Вен беше с извадени и готови оръжия, а Ерин хвърли последен поглед на стаята.

— Моля те, Богиньо, нека да имаме време да напишем този списък — прошепна тя, без да знае докато изговаряше думите, дали изрича безнадеждно желание или молитва.

* * *

Джъстис започна да идва в съзнание и осъзна, че е носен за ръце и крака, с лицето надолу, по неравната земя на спускащата се надолу пътека. Неговите похитители не издаваха никакъв звук, с изключение на острото поемане на въздух и звънтенето от токовете на ботушите по камъка.

Той потисна нуждата да отвори очи и не даде никакъв знак, че се е събудил от наркотика, който стреличките бяха натъпкали в системата му. Отровата беше силна, но неговата имунна система беше непроницаема за почти всички опасни вещества и несъмнено се възстановяваше от ефектите. Но отличителните качества на здравето на атлантите и възстановителните им сили не бяха широко известни, и той разчиташе, че нападателите ще вярват, че е в безсъзнание за още известно време.

Бавно и съвсем малко повдигна единия си клепач и не видя нищо друго, освен тъмнина. Преброи на ум цели тридесет секунди преди да отвори още малко окото си, и все още не виждаше нищо друго. Вампирите и шейпшифтърите имаха нощно зрение, което беше по-добро от неговото, така че те безспорно не се нуждаеха от светлина.

Докато продължаваха спускането, той обмисляше възможностите. Не беше напълно сигурен, че ефектът на отровата е изчезнал напълно, за да успее да се трансформира в мъгла, или поне да е способен да му въздейства преди да успеят да го прободат с друга стреличка.

Буден и симулиращ безсъзнание, той имаше временно преимущество. Реши да остане така, както е, докато може да установи какво се е случило на Куин и Джак. Внимателно, за да не издаде никакъв знак, че се е събудил, започна да брои стъпки. Винаги беше добра тактика за оцеляване да се знае посоката и продължителността на всеки маршрут за изход.

Точно триста тридесет и седем стъпки по-късно, силата на светлината върху затворените му клепачи се промени. Вместо постоянно черно, се появи червеникава светлина. Джъстис отново внимателно повдигна единият си клепач, достатъчно, за да види, че вече не вървяха в пълна тъмнина. От позицията си с обърнато надолу лице, можеше да види блещукаща червеникаво-жълта светлина, която се отразяваше в малки локви вода на земята. Накъдето и да се бяха запътили, там имаше светлина от огън или от факли. Така или иначе той най-накрая щеше да е способен да види в какво се беше забъркал. Не можеше да погледне достатъчно нагоре, за да види дали някой от мъжете, които следваха неговите пазачи, държаха Куин, но виждаше краката на няколко от тях, които вървяха в плътно прибрана група. Един от тях се препъна и дълга раирана опашка в оранжево и бяло се залюля свободно, като плесна мъжа право в слабините, предизвиквайки гневен вой.

Браво, Джак.

— Дръжте го здраво, вие там — озъби се мъжът отляво на Джъстис, който очевидно беше шейпшифтър. — Трябва да сме вълци за пример, докато не открием какво точно планира да прави онова копеле с тези шишенца от „Специалния К“.

Онзи, чийто топки бяха смачкани, изръмжа, но утихна и тогава шейпшифтърът, който държеше дясната ръка и крак на Джъстис, проговори с нисък глас:

— Не ми хареса как звучи това. Приказливата малка жена имаше право. За какво им е на нашите предполагаеми съюзници да пакетират кетамин? Това приятелче Калгули има репутация в отстраняването на помощниците си.

— Казва се Калигула, неграмотен задник такъв. Предполага се, че е бил римски император, нали така. Както и да е, той казва, че има специален К за тигъра, макар че защо някой ще иска да си играе с жив тигър, древен вампир или не, е непонятно за мен. И аз съм чувал за този Джак. Той е един от най-значимите шейпшифтъри наоколо. Вампирите са избили целия му прайд.

— Така се казва за лъвовете. Мисля, че на тигрите им казват по друг начин. Стадо?

— Не давам пукната пара как ги наричат! Каквото и да е наименованието, резултатът е същият. Избили са целия му прайд, стадо или каквото е там, и от тогава той разбива вампири на пух и прах.

— Не мога да кажа, че го обвинявам за това. Ако някой тръгне след нашата глутница… — Гласът му се провлече в гърлено ръмжене, и Джъстис бе обзет от толкова силна жестока нужда да сложи ръце върху меча си, че трябваше да се пребори със себе си, за да остане неподвижен в ръцете им.

— Разбирам те. Но това не е наша работа. Правим каквото трябва, плащат ни и продължаваме. Първо, трябва да преживеем срещата с главатаря и сме почти приключили.

Направиха рязък, тромав завой на дясно, като удариха вече ранената глава на Джъстис в каменната стена и спряха. Оранжева светлина освети ярко пространството в тунела. Джъстис затвори очи в случай, че в стаята имаше охрана, която би могла да е по-наблюдателна от двамата, които го носеха.

Той запамети информацията в главата си. Последваха поне триста и шестдесет стъпки, а след това завой на дясно.

— Разкарайте се от пътя, вие двамата. Трябва да стоварим този проклет тигър преди ръцете ни да се изтръгнат от ставите. — Групата, която носеше Джак, трябва да беше минала покрай тях, защото острата миризма на джунгла от тигъра се засили и после избледня, когато отминаха.

Той внимателно отвори очи отново, на време, за да види как шейпшифтърите стоварват тежко Джак на земята. Големият тигър лежеше неподвижно, гърдите му едва се повдигаха и спадаха с повърхностни дихания. Джъстис все още не виждаше Куин. Когато един от онези, които носеха Джак, се обърна да погледне неговите пазачи, той бързо затвори отново очи.

— Защо още носите този боклук? Хвърлете го върху тигъра. С малко късмет, котката ще се събуди вбесена от наркотика и ще го изяде.

Идиотът, който бе нарекъл римския император „Калгули“, се засмя.

— Добра идея. Поне ще разведри малко обстановката тук. Не си падам особено по мразовити влажни места.

Те направиха няколко стъпки и хвърлиха Джъстис. Воинът успя да запази вид на изпаднал в безсъзнание, дори когато лицето му се удари в твърдия гръден кош на Джак, а коленете му се забиха в каменния под, достатъчно силно, че можеше само да се надява да няма нищо строшено.

Макар че беше облекчен да усети повдигащите се гърди на Джак и стабилното биене на сърцето му под главата си, той направи друго, много неприятно, откритие.

Джак миришеше на мокра котка.

Преди да успее да намери начин да обърне главата си настрани, без да го разкрият, така че да може да огледа района, той чу тропота на още стъпки. Те идваха от обратната посока на тази, от която го бяха донесли.

— Време беше да дойдете. — Гласът изсъска заплашително и Джъстис моментално разпозна водача от много кратката битка по-рано.

— Да, ами, ти не си носил огромен смърдящ тигър. Проклетото нещо тежи почти смъртоносно — каза един от шейпшифтърите. — Искам пет минути насаме с идиота, който реши да го вземем с нас, вместо просто да го убием на място.

С лице, все още завряно в Джак, Джъстис трябваше да се съгласи с частта за смърдящия тигър. Също и с частта за убийството, с изключение на това, че убийството, което той планираше, включваше група от шейпшифтъри и вампири.

В името на клетвата му към Посейдон, щеше да има много, много убийства. И той щеше да се наслаждава на всеки кървав момент на обезглавяване, веднага след като разбереше къде се намира и как да отведе Джак и Куин на безопасно място.

— Дракос отведе жената при Калигула, така че защо не дойдеш с мен и не се оплачеш директно на императора? — Гласът на вампира беше пълен с лукаво забавление. — Сигурен съм, че ще намери начин да… те възнагради.

Шейпшифтърите заръмжаха и потропаха малко с крака, след което, онзи който беше говорил за „смърдящия тигър“, най-накрая проговори.

— Нее, просто изпускаме малко пара. Ще останем тук и ще охраняваме тези двамата. Ти отивай и си върши вампирските работи.

Вампирът се засмя.

— Не, нашите „вампирски работи“, както красноречиво се изрази, са нещо което Калигула иска да сподели този път, така че двама от вас да останат тук, за да пазят, докато тия започнат да шават. Останалите да дойдат с мен. Жената е важна по някакъв начин за човешкия бунт и Калигула иска да даде пример с нея. Ще бъде голямо зрелище — каза той и се засмя отново и по гръбнака на Джъстис се спуснаха тръпки, шепнещи за мъчение и смърт.

Почти едновременно с това мускулите на тигъра трепнаха. Движението беше толкова леко, че никой от пазачите им не го забеляза, но то даде на Джъстис много ясна информация и следните притеснения:

Първо, Джак се събуждаше.

Второ, в зависимост от реакцията на Джак към наркотика в системата му, на Джъстис всеки момент можеше да му се наложи да се защитава от двестакилограмов тигър.

Без меча си.

Денят продължаваше да става все по-добър и по-добър.