Алиса Дей
Пробуждането на Атлантида (14)

Глава 11

Пещерата на скъпоценните камъни под Храма на нереидите, Атлантида

Мари поведе Вен по древните каменни стъпала, изглаждани в продължение на хиляди години от нозете на девици. Странно, че част от ума му беше заета със стъпалата, дявол го взел, докато носеше Ерин в ръцете си, а тя умираше или вече бе мъртва.

Още по-странно беше, че другата част от ума му крещеше в ужасяваща агония, че не би преживял смъртта на жена, която бе познавал само за една мимолетна гънка във вълните на времето. Мъката се надигаше в стомаха му, в гърдите му и напираше в гърлото. Той изрева от болка и гняв, докато следваше главната девица надолу в тъмнината.

Мари беше няколко стъпки по-напред от него и спря на място, стресната от звука, но щом видя лицето му, просто кимна и продължи по коридора, вече по-бързо.

Въпреки че слизаха към сърцевината на Храма на нереидите, Вен отправи молитва към Посейдон:

„Не бива да умира. Не зная защо, но за мен тя стана по-важна от самия ми живот. Посейдон, вричам ти се в служба и ти отдавам честта си. Моля те, помилвай тази жена заради мен!“

Мари зави рязко и Вен можеше за миг да се надява, че сестрата на Бастиян също като брат си разбира от тази работа. Той я последва зад завоя на стената и спря рязко при гледката на огромен, светещ скъпоценен камък — скъпоценен камък, в който Мари влезе.

— Това е естествен скален мехур и е центърът на Храма на нереидите. Тук е било положено „Сърцето на нереидата“ преди Катаклизма — обясни Мари. — Дедите са записали, че Пещерата на скъпоценните камъни е естествен възстановяващ и зареждащ извор за певици на скъпоценности.

Тя посочи проста дървена маса, поставена в средата на овалното помещение. С пет-шест крачки той стигна до масата и веднага положи отпуснатото тяло на Ерин върху нея. Мари взе една зелена копринена възглавница някъде от пода и я плъзна под главата й, докато Вен бавно я поставяше върху масата.

Той огледа помещението и забеляза, че е пълно със скъпоценни камъни, разпределени внимателно из него, пришити върху копринените възглавници, пръснати наоколо, и дори инкрустирани в основата на дървената маса. Стените на самия скален мехур бяха от искрящ виолетов камък, който блестеше от всички страни. Вен отметна косата от лицето на Ерин и се обърна към Мари:

— Направи нещо!

Изпадаше в отчаяние от вида на застиналото й бледо лице. Мари отвори уста да му отвърне, самата тя объркана и измъчена.

Тогава засвири музиката.

От самите стени се откъсна една чиста, дива нота. После към нея се прибави хор от други ноти, които летяха към тях от всички страни. Скоро музиката извираше от пода и тавана и през всяка молекула от въздуха в помещението. Хорът се превърна в симфония — оркестър от поразително красива музика. Вен стоеше, хванал ръцете на Ерин и отправяше гневни молитви към безсърдечни богове.

Музиката преливаше в светлина, а светлината — в музика, докато двете престанаха да се различават. Сребристата светлина, с която Ерин бе обляла Райли и бебето, се увеличи хилядократно в тесния скален мехур. С една малка част от мозъка си Вен регистрира, че Мари се е свлякла на пода и коленичила от другата страна на масата.

Необузданата музика преминаваше през Вен, докато песента проникваше в клетките му. Той виждаше музиката, чуваше светлината, усещаше как ритъмът тупти в тялото на Ерин. А под и над, и около всичко това, чуваше паралелно тънък глас да звънти в съзнанието и ушите му, който притежаваше крехка сила.

— Тъкмо се върна при мен, певице на скъпоценни камъни. Няма да те пусна толкова лесно.

С тези думи музиката се извиси до безсловесно тържество на звук и светлина. Тялото на Ерин започна да сияе, докато не засвети толкова ярко, че Вен трябваше да затвори очи. Помоли се за вяра — за способността да намери зрънце вяра в увредената си душа.

И най-сетне — най-сетне — успя да я открие.

На теб я давам, Посейдоне, и на тебе, богиньо на нереидите. Оставям я във вашите ръце. Моля само, ако я задържите, да вземете и нищожната ми душа!

Ослепителната светлина, туптяща в затворените му клепачи, внезапно изчезна. В същия миг спря и музиката. Той примигна и отвори насълзени очи, озовал се в тъмнина, осветена единствено от пръснатите проблясъци на безбройните камъни. Отне му известно време да свикне с промяната, но преди да може да види Ерин, той усети как ръката й стиска неговата и молитвата в душата му стана благодарствена.

— Благодаря ви — промълви с усилия. — Благодаря и на двамата, че спасихте тази храбра жена за мен.

Ерин вдигна поглед към него и очите й засияха по-ярко от скъпоценните камъни в скалния мехур.

— Чу ли? Чу ли музиката? — пое си дълбоко въздух тя.

На лицето й бе изписан възторг, сякаш все още чуваше песента на скъпоценните камъни да се извисява из стаята и чувствата й.

Тя стисна ръката му.

— Вен, чух песента ти — усмихна се, а очите й бяха пълни с благоговение и почуда. — Чух песента на душата ти.

Преди да успее да й отговори, тя потъна в обикновен сън. Гърдите й се надигаха и спускаха. Той притисна устни към силния пулс отстрани на врата й и повтори единствената дума, която намираше, за да изрази огромната благодарност в сърцето си:

— Благодаря. Благодаря.

Ерин изплува от сън, в който и се привиждаха диамантени огърлици, огромен лъскав рубин и жени в ризници, прилични на рибени люспи, които се биеха с мечове. Тя се мъчеше да избяга от това, което съзнанието й разпознаваше като илюзия. Да отвори клепачи й струваше едва ли не повече сили, отколкото имаше, а тялото й сякаш беше прегазено от камион. Болеше я на места, където дори не бе подозирала, че може да боли.

Най-сетне се насили да отвори очи и лицето на Вен изпълни погледа й. Синьо-зелените пламъчета се бяха върнали в черните му очи и светеха по-ярко, отколкото тя си спомняше преди. Но вместо да я стресне, това я накара да въздъхне от облекчение.

— Ти си тук — прошепна и се опита да вдигне ръце към него.

— Никога няма да те оставя — отвърна той дрезгаво, като внимателно я вдигна и притисна толкова силно, че тялото й се възпротиви от болка.

— Ох! Вен, по-леко, става ли? — помоли тя, като вдигна ръка да докосне косата му. Тъмните копринени вълни преминаха през пръстите й и ръката й отново падна до тялото.

Той поотпусна прегръдката и я взе цялата в скута си, като не можеше да спре да я гали по дължината на гърба и ръцете.

— Жива си — промълви, — върна се при мен.

Тя примигна.

— Жива ли? Върнала съм се? Къде съм ходила?

— Отвъд дверите на смъртта, за да изцериш моята любима и нашето дете — отговори непознат глас.

Ерин рязко извърна глава, внезапно осъзнала, че седи в скута на Вен и двамата не са сами. Лицето й почервеня, докато оглеждаше малката тълпа, събрала се в ярко осветеното, отворено помещение. До стените се бяха наредили жени в нефритенозелени роби, а зад двойката, застанала пред Вен и Ерин, стояха в полукръг мъже, които явно бяха воини.

Мъжът, който бе проговорил, коленичи пред нея, без да пуска ръката на червенокосата жена.

— Райли — обърна се към нея Ерин, спомняйки си, — добре ли си? А бебето…

Коленичилият вдигна очи към нея. Беше облечен с проста, но елегантна бяла риза и тъмен панталон и поразително приличаше на Вен. Сигурно беше брат му, Конлан. Но очите му нямаха синьото сияние в зеницата. Вместо това съдържаха повече болка, отколкото Ерин можеше да понесе да види. Болка и още нещо.

Може би благодарност.

— Добре сме, Ерин. И двамата сме добре, благодарение на теб. Не знам как да ти се отблагодаря — изрече Райли.

Беше вярно; сивкавата й, нездрава бледност беше изчезнала и кожата й лъщеше от здраве.

— Каквото пожелаеш — започна мъжът, който трябваше да е Конлан, — каквото и да поискаш, ще го имаш, включително дял от кралските богатства или земи и благородническа титла тук, в Атлантида.

Воините зад тях — Ерин разпозна Алексий и Денал сред тях, но не и синьокосия, Джъстис — коленичиха едновременно като по команда и сведоха глави.

— Обричаме ти живота си — извика Денал и Ерин започна сериозно да се тревожи.

— Добре, Вен, остави ме да стана. Много ми е неудобно да седя в скута ти — прошепна тя в ухото му и се изправи до седнало положение.

Силите й бавно се възвръщаха и тя успя да се надигне, макар че трябваше да изгледа Вен свирепо, за да я пусне.

Коленичи пред Конлан и Райли.

— И така, аз нищо не знам за дворцовия етикет, но ми се струва, че трябва да коленича или да се кланям, или да правя реверанси, само дето не знам как се прави реверанс, така че бихте ли станали, моля? Много ми е трудно и нямам представа какво се е случило, нито дори как съм помогнала на Райли, така че съм страшно объркана.

Мъжът се изправи и пое ръката й, издърпвайки я към него.

— Аз съм Конлан, първороден принц на Атлантида, скоро ще стана крал и владетел на Седемте острова. Вричам ти се във вярна служба в замяна на дара на изцелението, който поднесе на семейството ми — обяви той и чистата искреност в гласа му уби и най-малкия импулс на усмивка, която думите му бяха породили у Ерин. Не всеки ден първороден принц ти се вричаше в разни неща.

Внезапно си спомни, че той не е единственият принц в залата и хвърли поглед на Вен, а страните й отново пламнаха. Така значи. Щеше да стане доста объркано.

Усмихна се колебливо на Райли, която бе сложила ръка върху леката издутина на корема си.

— Радвам се, че съм била от полза. Не съм сигурна какво точно съм направила, но се радвам, че съм помогнала на вас и на бебето.

С две крачки Райли прекоси разстоянието между тях и я обгърна в задушаваща прегръдка.

— Благодаря ти, Ерин. Нямам думи да опиша… — думите й заглъхнаха и тя отстъпи назад, но не свали ръцете си от раменете на Ерин. Вместо това впери в нея тъмносиния си поглед. Не видя вихрушки или сияние, както се случваше при погледа на Вен или Аларик, затова Ерин зачака, предпазливо, но без страх.

— Какво? — попита накрая.

— Толкова болка — прошепна Райли. — Без да има кой да те прегърне или утеши всичките тези години. Семейството ти… майка ти… Ерин, най-дълбоките ми съчувствия.

Ерин рязко се отдръпна от нея, разбрала, че Райли невъзмутимо чете най-мъчителните й спомени, сякаш са заглавната страница на някой таблоид.

— Как смееш? — кресна тя. — Може и да си някаква атлантидска кралска особа, но това не ти дава право да ровиш в ума ми!

Вен обгърна Ерин и усещането на топлото му тяло върху гърба й я утеши донякъде, докато думите на Райли не изскочиха отново в паметта и. Без да има кой да те прегърне. Тя се стегна и се отдръпна от него.

Конлан заговори, но Райли сложи ръка върху неговата:

— Не, права е. Ерин, много съжалявам. Не съм никаква особа все още, тоест сгодена съм за принца, но… както и да е, това не е важно — тя прехапа устни. — Аз съм акнаша, както се казва в Атлантида, което означава емоционален емпат. Когато докосна някого и под повърхността има такива силни чувства, те ме блъсват в лицето, така да се каже. Освен това не вдигнах щита, преди да те докосна. Но както и да е, ужасно съжалявам.

Както беше станало и с Конлан, в гласа й имаше толкова искреност, че на Ерин й бе трудно да продължава да се сърди. Особено след като беше изтощена дотам, че се чудеше колко още ще издържи на краката си.

— Не, няма нищо… Не трябваше да ти се сопвам така, за бебето сигурно не е добре да чува силни гласове — отвърна тя със слаба усмивка.

Вен се разсмя и я прегърна, така че тя усети тембъра на смеха му върху врата си.

— Ако това е вярно, ще трябва да му набавим тапи за уши, за да издържи още няколко месеца с тази банда — заяви той.

Денал се беше преместил близо до Райли и му отвърна ухилен:

— Да не говорим за ужасните стари филми, които гледате с Райли. Ако бебето изглежда като Бела Лугоши^[1] или Винсънт Прайс^[2], ще знаем кой е виновен.

Райли потръпна, но се усмихваше.

— Бебето ми няма как да изглежда като звезда от стар филм на ужасите. Ще прилича на баща си.

Конлан я прегърна през кръста и двамата се погледнаха с дълбока любов и надежда, които пронизаха Ерин в гърдите. Копнеж, че някой мъж някога ще гледа и нея по този начин.

Споменът за лицето на Вен, когато се събуждаше, мина през съзнанието й, но тя го потуши. Нямаше време да мисли за копнежи и погледи, или за други неща, започващи с буквите „Л-Ю“. Внезапно изтощението й я блъсна безмилостно и помещението се завъртя пред очите й в налудничав калейдоскоп от светлина и цвят. Тя се облегна на Вен, за да не падне. Той веднага я улови в ръцете си и продължи да я държи, сякаш бе дете.

Или някого, за когото го бе грижа.

Във всеки случай, тя бе твърде уморена, за да размишлява върху това.

— Ерин трябва да си почине. Утре сутринта няма да е късно да обсъдим следващия си ход — каза Вен на брат си.

Конлан кимна.

— Райли също трябва да си почине. Да вървим към двореца и ще се съберем отново сутринта.

Ерин се прозина слабо и се усмихна на Райли:

— Винаги ли правят така, бият се в гърдите?

Райли се засмя, когато мъжът й я вдигна на ръце.

— О, съвсем не. Понякога е по-зле. Почакай да стигнем до скачането по дърветата с лиани.

Ерин се разсмя с глас, а Вен й изръмжа тихо и тръгна да излиза от храма. Тя чу объркания Денал зад себе си:

— За какво скачане по дърветата говори?

Ерин се ухили на Вен и на мрачното му лице се появи сянка на усмивка. След това направи номера с блещукането и я отнесе до двореца, а тя избута всички мисли за мисии, вампири и пеене на скъпоценни камъни от ума си, само за тези няколко безценни мига, и полетя във въздуха като принцеса от приказките, наслаждавайки се на всеки миг.