Алиса Дей
Пробуждането на Атлантида (20)

Глава 17

Дойдоха бързо и стихийно и бяха много повече от тях. Вен натъпка „Глок“-а си обратно в кобура, осъзнавайки безполезността на това оръжие срещу ордата вампири. Той захвърли дългото си палто, след това извади с едната си ръка меча, висящ на гърба му, а с другата измъкна кинжала си.

Спусна се веднага към Ерин, която стоеше замръзнала в средата на стаята и я повлече назад, докато гърба й не опря в стената.

— Стой тук и се прикривай — нареди й той. Когато тя се опита да протестира, Вен я прекъсна: — Знам, че искаш да помогнеш, но ние имаме повече опит в това. Пази себе си.

Подтикнат от звука на писъците, той се завъртя, за да срещне налитащите към него вампири. С убийствена точност той запрати кинжала си в гърлото на един от тях. Това не беше достатъчно да убие кръвопиеца, но стигаше, за да го забави.

Вампирът падна на пода и започна да дърпа кинжала, забит в гърлото си, но Вен се озова до него с един–единствен скок. Той отсече главата на кръвопиеца с един удар на меча си и тя се търкулна от тялото му. След това измъкна кинжала си от това, което беше останало от врата на вампира и се обърна към другите трима, готови да го атакуват.

Накъдето и да погледнеше атланти, хора и шейпшифтъри бях вкопчени в свирепа ръкопашна битка с вампирите. Въстаниците воюваха почти толкова яростно, колкото й воините на Посейдон, но те бяха ужасно по-малко на брой. Вен чу изстрели, но не можеше да види кой беше стрелял от раменете на изпречилите се пред него вампири. Той започна да върти кинжала и меча си като наръгваше и съсичаше врага, а едновременно с това мечтаеше за наръч дървени колове. Той се защитаваше и препречваше пътя към Ерин, която стоеше зад гърба му.

Нямаше начин да ги пусне да се доберат до нея. Опита се да се успокои, че нейният щит може да блокира техните сили, след като беше достатъчно добър да ги предпази от бомбата, трябваше да действа и срещу вампирите, но после мечът му затъкна в ребрата на един от вампирите, а друг се хвърли отгоре му и заби зъбите си в рамото му.

Той отскочи встрани и заби главата на кръвопиеца в каменната стена, което принуди кръвопиеца да пусне плътта му. Движението му даде възможност да погледне към Ерин. Тя стоеше там, където я беше оставил, с разперени ръце, а около нея имаше разтворен щит от блестяща светлина. Двама вампира се опитваха да се доберат до нея, като се хвърляха срещу щита, който ги отблъскваше обратно отново и отново. Или не бяха много умни или знаеха нещо, което той не знаеше за това, че повторните опити ще отслабят силата на щита или нейната собствена.

Той усети върху кожата си огромната мощ на масивен прилив на енергия и погледна нагоре, за да види Аларик, който стоеше пред Куин и призоваваше силите си. Вен се ухили въпреки усещането за капещата от рамото му кръв.

— Охо, сега го загазихте кръвопийци! Моят човек Аларик се кани да изпържи малко вампирски задници. — Той се засмя на думите си и нови четири вампира, които стояха безучастно, се насочиха към него вероятно, несвикнали с това плячката им да не трепери от страх, като ги види. — Елате и ме хванете, момиченца. Аз не хапя или поне не много.

Вампирите изкрещяха в гнева си и цветът на демоничните им очи се превърна в кърваво червено, когато се нахвърлиха отгоре му. Вен се претърколи по пода, като се плъзна под тях, после скочи на крака и разсече двама преди другите двама дори да успеят да се обърнат.

Силен женски писък го разсея за момент. Той извъртя глава за секунди, за да види как Ерин пада на земята. Тя все още успяваше да удържи своя щит, но сега защитното му поле едва успяваше да покрие тялото й с няколко инча повече. Четири вампира удряха по щита около нея.

Силна вълна на бясна ярост го завладя. Той се отдалечи светкавично от двамата вампира, които го бяха нападнали и се нахвърли към онези, които обграждаха Ерин. С няколко замаха и намушквания той унищожи първите двама, но изведнъж в гърба го проряза остра болка. Погледна надолу, за да види как острието на една кама стърчеше от лявата страна на корема му и беше принуден да се дръпне встрани от тях, отдалечавайки се на внезапно изтръпналите си крака. Падна на земята странично и удари главата си в бетонената стена. Преди да може да достигне до камата, за да я издърпа, вампирите го бяха обиколили отново. Най-големият от тримата хвана Вен за косата, като издърпа главата му от пода, за да оголи врата му за ухапване.

Още един женски писък надви шума на битката, но този дойде от средата на стаята. Невероятно могъщ вик последва след писъка. Беше толкова силен, че вампирите, които бяха атакували Вен, се отдръпнаха при звука му. В следващия миг позната вълна на високо напрежение премина през стаята и то с интензитет, какъвто Вен никога досега не беше чувствал.

Никой, освен Аларик, не можеше да канализира елементите със сила дори близка до подобно ниво. Вен се изсмя и заби кинжала си нагоре и право във врата на вампира, който се опитваше да го захапе.

— Сега всичко приключи — започна той и тогава въздухът в склада се наелектризира до магнитуда на свръхнова. Ослепителна синьо-зелена светлина премина през стаята, като обгаряше кожата на кръвопийците, които изпопадаха на пода. Черепите им пламнаха като украса на Хелоуин и неземната синьо-зелена светлина засвети през очните им ябълки и отворените им усти. Отвратителна миризма на изгорялата кожа се разнесе над него, той се отдръпна встрани от тях и изпсува, когато дръжката на забитата в страната му кама се опря в пода и се заби още по-силно в плътта му.

Опита да се изправи, но не беше в състояние да се пребори с витаещото във въздуха напрежение от енергия. Бутна един вонящ труп на вампир от пътя си, за да може да вижда по посока на Ерин. Тя стоеше свита до стената, все още обградена от щита. Телата на три или четири вампири лежаха на пода пред нея, а дрехите и плътта им горяха в пламъци.

Нещо в ушите на Вен изпука и налягането сякаш изчезна. Опита да се надигне отново. Този път нищо не му пречеше и той се затича към Ерин, като огледа стаята. Хора, шейпшифтъри и атланти лежаха навсякъде. Един бърз поглед му подсказа, че много от тях са ранени, а може би някой бяха и мъртви. Димящи купища от кръвопийци бяха пръснати из цялото помещение, а Аларик беше единственият, който стоеше изправен и напълно недокоснат, обграден от сини пламъци, които пълзяха по дрехите и косата му. Вен със сигурно искаше да разбере, и то скоро, какво по дяволите бе призовал жреца.

Той се довлачи до Ерин, свит на една страна и треперейки от болката, която го пронизваше. Хвана дръжката на кинжала забит в гърба му и го издърпа от себе си, а после го захвърли на пода. Наведе се и взе Ерин в ръцете си.

— Добре ли си? Нараниха ли те? Боли ли те?

Тя се отдръпна от него и сложи ръка на ранената му страна, от където се стичаше кръв.

— Аз съм добре. Не съм ранена. Какво ти се е случило? Ти кървиш и то много.

Той поклати глава.

— Това е нищо. Не се тревожи. Ако са те наранили… — той остави останалата част от изречението недовършено, не знаейки как да каже, че светът му загива без нея, без да я уплаши до смърт.

Той самият беше достатъчно ужасен от силната ярост, която го обзе при мисълта, че я нараняват. Вен притисна ръка към раната си и двамата се изправиха, за да огледат стаята.

— Точно сега трябва да помогнем на всички останали — каза той.

Тя кимна, въпреки, че беше пребледняла от изтощението. Те пристъпиха напред в хаоса от мъртви вампирски тела, лежащи по пода и направиха две–три стъпки, преди тя да хване ръката му.

— Камъните, Вен, мога да ги накарам да пеят за твоето изцеление.

— Не! Твърде изтощена си и това ще изцеди докрай силите ти. Аз съм добре, това е просто драскотина.

Тя се втренчи в него.

— Мисля, че трябва много скоро да проведем разговора за това, да ми казваш какво мога да правя — каза тя. — Но не точно сега.

Казвайки това, тя сложи едната си ръка на входа на раната, а другата на изхода, отвори уста и започна да пее. Преди Вен да може да протестира, нежните звуци на нейната песен преминаха през него и го обгърнаха в сребърната си светлина. Изгарящата топлина се концентрира вътре в него, където кинжала го беше промушил и някак си той знаеше, че звуците на песента караха молекулите на разкъсаната му плът да зарастват и да се образува нова кожа.

Тя спря да пее и въздъхна уморено. След като звуците на песента заглъхнаха, топлината по тялото му изчезна заедно с тях. Той погледна надолу и с изумление видя, как кожата му беше зараснала, а раната я нямаше и нищо, освен една розова ивичка прясна плът, не напомняше за нейното съществуване.

— Сега, ще помогна на всички останали — каза тя. Преди той да успее да произнесе дори една-единствена дума, очите й се обърнаха и тя припадна. Той я хвана, преди да успее да се свлече на земята и я вдигна на ръце. После се обърна и погледна към Аларик, който седеше на земята и люлееше Куин в обятията си.

Слабото тяло на Куин изглеждаше безжизнено, и яростта в очите на Аларик вещаеше мъчителна смърт за онези, които бяха замислили атаката. Ръцете на Вен стиснаха Ерин още по-силно и той даде мрачен обет на боговете, произнасяйки клетвата си на глас, за да подчертае силата й:

— Заклевам се в живота си и в честа си като воин на Посейдон, че Калигула няма да доживее, за да нарани още някого, който е под моя закрила.

Ерин дойде в съзнание, но остана със затворени очи, чудейки се защо чувства болка във всяка клетка на тялото си. Парещото усещане преминаваше през очите й и караше главата й да се върти в болезнена агония. Махмурлукът от магията й беше добре познат, но не и степента, в която го усещаше в момента.

Степента, битката.

Тя отвори очи.

— Вен — дрезгаво простена тя. Гласните й струни горяха така, сякаш беше погълнала огнен меч. Опита да се изправи и в следващия момент Вен вече беше клекнал до нея.

— Тук съм, ми амара. Как се чувстваш?

— Чувствам се така, сякаш ме е смазала някоя скала — призна тя. — Но като изключим тежкия магически махмурлук мисля, че съм добре. Ами ти? — Изведнъж тя сграбчи ризата му обезумяла и я издърпа настрани, за да види раната му. — Успях ли? Излекуван ли си?

Той й показа зарасналата плът, която беше единственото доказателство за пробождането и тя се срина облекчено обратно на възглавниците. Вен се наведе и бързо залепи една твърда целувка на устните й.

— Благодаря на Посейдон, че си добре — каза той прегракнало. — И да, както виждаш, твоето пеене ме излекува, но ние трябва да поговорим за склонността ти да се излагаш на опасност. Лекуването изцежда твърде много от силите ти.

Тя му се усмихна уморено.

— Тогава го добави към списъка с нещата, за които трябва да си поговорим по-късно.

Успокоена, че Вен е добре, Ерин най-накрая огледа стаята и позна съвещателната зала в щаба на Светлинния кръг. Тя лежеше на тъмночервен раиран диван, възможно най-надалеко от прозорците, а няколко мъже и жени, които разпозна като част от хората на Куин, лежаха на дюшеци на пода и върху останалите кушетки в стаята.

Джъстис се беше облегнал върху една стена и по синята му коса се стичаше струйка червена кръв. Ризата му беше разкопчана, а гърдите му бяха превързани. Аларик, Куин, тигъра и останалите от атлантите не се виждаха никъде наоколо.

— Джъстис зле ли е ранен? А останалите? Куин? Да не са…

Вен поклати глава, а очите му потъмняха.

— Джъстис е най-леко ранен. Куин за малко да умре, забиха нож в дробовете й. Бренан и Алексий също бяха тежко ранени.

Тя се помъчи да се изправи, принуждавайки натъртеното си тяло да й сътрудничи.

— Изправи ме! Мога да им помогна. Мога да пея…

— Шшт! — Той нежно я бутна да легне назад върху възглавниците. — Аларик ги излекува всичките, колкото можа преди неговата енергия да се изпари. Мисля, че този номер, който направи почти го уби, но той няма да си признае. Видя Куин да пада и направо откачи. Твоята приятелка Дженай казва, че някак си е успял да събере магията на всяка вещица в града и да я насочи заедно със своята собствена, за да изпрати тази разрушителна мълния от енергия през склада. Тя беше достатъчно силна, за да разложи всеки вампир в радиус от две мили. Намерихме купчини от топяща се вампирска слуз в цялата сграда. Очевидно те са изпратили подкрепления.

— Ами твоят приятел? Даниъл? Той също ли беше унищожен?

Вен поклати глава.

— Не съм сигурен дали мога да го нарека приятел. Ако беше приятел, можеше да ни предупреди по-рано за тази атака или да я предотврати напълно. Не знам какво да отговоря на твоя въпрос. Последното, което видях, беше, че той пада на земята, повален от моя куршум, забит в червата му. Вижда ми се невъзможно да се е измъкнал.

Изведнъж той стана мрачен и тя инстинктивно протегна ръка към него.

— Не е твоя вината. Той те помоли да го застреляш. Трябва да е знаел колко опасно е това, в което се е забъркал.

Тъмните му очи станаха ледени. Той пусна ръцете й и се изправи.

— Не чувствам никаква вина за смъртта на вампир. Наш свещен дълг от повече от единадесет хиляди години, е да унищожим вида им. Ако си сигурна, че си добре, трябва да отида да намеря Джак и да го попитам дали ще ми помогне да потърся Кристоф и Денал. Нуждая се от тяхното съдействие, за да пренесем ранените ни хора до Атлантида.

Тя кимна и го видя как се отдалечава, мислейки си, че дали го признаваше или не, той със сигурност съжаляваше, че е причинил смъртта дори на един-единствен съюзник, когато светът изглежда беше пълен с врагове.

Познато магическо трептене започна да блести в края на съзнанието й и тя се обърна за да види Дженай да върви през стаята към нея с одеяла в ръце. Една млада вещица я следваше с поднос пълен с чаши. Тя кимна на Ерин и след това започна да разпределя одеялата, като отделяше време на всеки пациент, за да провери дали се чувства добре. Тя и новобранката раздадоха чашите на всеки, който се беше събудил, а след това Дженай занесе една чаша, от която се издигаше пара и на Ерин.

— Изпий това, дете. — Тя й поднесе ароматен чай и седна в края на дивана близо до краката на Ерин. — Добре ли си? Този воин се е провъзгласил за твой личен телохранител и едва ми позволяваше да се доближа до теб. — Възмутена тя сбръчка вежди. — Сякаш бих могла да те нараня. Единственото, което ми каза беше: „Тук имаме предатели, лейди и аз не знам дали не си една от тях.“ Накрая онзи човек Аларик им каза, че ме е проверил и че аз не съм предател. Много са нервни и двамата!

За един дълъг миг Ерин се зарадва на представата как Дженай се изправя лице в лице с Аларик и Вен. Тя не познаваше някой по-силен от нея. Но пък Вен й беше казал, че Аларик е канализирал силите на всички вещици в Сиатъл.

— Почувства ли го? — тя знаеше, че въпросът е безочлив, но трябваше да попита. — Когато Аларик събра силата на вещиците, той взе ли и твоята?

— Не, аз се защитих. Но със сигурност го почувствах — гняв и после следа от недоумение се появи върху обикновено кроткото лица на Дженай. — Само веднъж съм усещала подобна сила преди. Беше преди много години от един магьосник, който канализираше магия от мъртвите. Мисля, че силата, която този атлант призова, беше лишена от всякаква мрачна сила. Тя беше толкова кристалночиста в своята същност и толкова древна, че само най-първородните феи биха могли да я опишат.

— Това звучи смислено след като атлантската раса изглежда е много по-стара от тази на феите.

Дженай кимна и след това се протегна, за да докосне ръката на Ерин.

— Страхувам се, че трябва да ти съобщя няколко лоши новини от тази вечер, Ерин. Атакувани са няколко части на града едновременно, когато са нападнали и вас. Няколко вещици са мъртви, а други са заловени. Един цял отряд от паранормални граждански защитници са били убити. Всичките петима членове са били оставени изкормени да висят от покрива на полицейския участък в Сиатъл.

Ерин потръпна при тази картина.

— Калигула? Това трябва да е бил той, Дженай, и сега виждаш защо трябва да унищожим това чудовище.

За малко по-възрастната вещица нямаше да се съгласи.

— Има още. За мен лично, най-лошата новина от всички… — гласът й прекъсна и тя наведе глава. Ерин видя сълзите да падат върху стиснатите й една в друга ръце.

— Какво има? — Тя се огледа наоколо, едва сега осъзнавайки кой липсва. — Беренис и Лилиан! Къде са те?

Раменете на Дженай се разтрепериха от силата на нейните потиснати ридания.

— Няма ги. Изчезнали са или може би са мъртви. По-лошото е… много, много по-лошо… че една от тях изглежда ни е предала.