Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (36)

35.

От радиото в колата, издаващо тенекиен звук, се разнесе рок-музика и дългокосият шофьор на таксито шляпна с ръка волана и помръдна челюстта си в такт с музиката. Колата наближи източния край на Седемдесет и първа улица и заседна в колоната от коли в началото на Ийст Ривър Драйв. От време на време някой шофьор изпускаше нервите си и двигателите изръмжаваха на място, а колите се втурваха напред само за да спрат в следващия момент на сантиметри от броните на тези пред тях. Беше 8,45 сутринта и както обикновено се беше получило задръстване.

Борн се намести в ъгъла на задната седалка и се загледа в трилентовата улица изпод периферията на шапката си и през тъмните стъкла на слънчевите си очила. Знаеше, че е бил тук и преди; следите в съзнанието му още стояха. Беше минавал по този тротоар, беше виждал входовете на къщите и витрините на магазините и стените, покрити с бръшлян — които изглеждаха необичайно на общия фон на града, но напълно прилягаха на тази улица. Беше се заглеждал и преди и беше се възхищавал и преди на градините по покривите, оприличавайки ги с красивата градина в една къща, която се намираше на няколко пресечки оттук по посока на парка. Тази градина бе зад двойка елегантни френски прозорци, разположени в другия край на просторна… многофункционална… стая. Стаята беше във вътрешността на висока и просторна сграда от дялан кафяв камък, редица прозорци с армирани стъкла, издигащи се три етажа над тротоара. Прозорци, изработени от дебело стъкло, което отразяваше светлината отвън и отвътре с пурпурни и сини отблясъци. Антично стъкло, май че орнаментирано… бронирано. Къща от кафяв камък с масивно вътрешно стълбище. Стъпалата бяха особени, необикновени, всяко едно имаше черни кръстосани ръбове, които се подаваха от повърхността му и предпазваха този, който слиза, от подхлъзване при сняг и поледица… а тежестта на човека, който стъпваше по тях, задействаше електронните уреди вътре.

Джейсън познаваше тази къща и знаеше, че се приближават към нея. Ехото в гърдите му набра сила, щом навлязоха в пресечката. Щеше да я види всеки момент и докато хващаше с едната си ръка китката на другата, разбра защо Парк Монсо беше породила такива образи в съзнанието му. Онази малка част от Париж беше неимоверно сходна с този квартал на Ийст Сайд. С изключение на някоя разхвърляна веранда или зле прикрита белосана фасада двете улици можеха да бъдат сбъркани една с друга.

Замисли се за Андре Вилие. Беше написал всичко, което си спомняше, откакто се сдоби с памет. Написа го на страниците на бележник, купен набързо на летище Орли. От първия миг, когато оживелият, надупчен от куршуми мъж отвори очи във влажната полутъмна стая в Ил дю Пор Ноар през ужасяващите разкрития в Марсилия, Цюрих и Париж — най-вече Париж, където върху раменете му се беше стоварил целият спектър в ореола на наемния убиец и където се оказа, че сам притежава опита на професионален убиец. По всички стандарти това беше признание, което го обричаше — с това, на което не даваше обяснение, и с това, на което даваше. Но беше самата истина, такава, каквато я знаеше и би могла да смъкне отговорността от него с много по-голям успех след смъртта му, отколкото преди това. Не би отишла по грешно предназначение в ръцете на Андре Вилие, той щеше да се погрижи и за Мари Сен-Жак. Това, че го знаеше, му даваше необходимата свобода. В момента. Беше запечатал изписаните страници в един плик, адресиран до Парк Монсо, и го беше пуснал от летище Кенеди. Когато писмото пристигнеше в Париж, той щеше да е мъртъв или жив; щеше да убие Карлос или Карлос да убие него. Някъде на тази улица — толкова подобна на другата на хиляди километри оттук — един човек с рамене, носещи се плавно над широкия гръден кош, щеше да се впусне след него. Беше единственото, в което бе абсолютно сигурен; и той би направил същото. Някъде на тази улица…

Ето я! Беше тук, утринното слънце обливаше с лъчите си черната лакирана врата и лъскавия месинг, светлината му минаваше през дебелите армирани стъкла, наредени в широката редица блестящо синьо и пурпурно, подчертаващи красотата на орнаментите, но не и способността им да издържат на куршуми от мощни пушки и пистолети с голям калибър. Той беше тук и по неизвестни причини — чувство, което не можа да определи — очите му се насълзиха, а гърлото му се сви. Имаше невероятното чувство, че се е върнал на място, което представляваше част от него, така както и тялото му или остатъците от съзнанието му. Не дом, не изпитваше чувство за уют и спокойствие, гледайки тази елегантна къща в Ийст Сайд. А друго, което нарастваше неудържимо в него — на завръщане. Намираше се в началото на раждането и заминаването си, черна нощ и експлозивна зора. С него ставаше нещо; той стисна по-силно китката си, опитвайки се отчаяно да възпре почти неконтролируемия импулс да изскочи от таксито и да се втурне към тази величествена сграда от дялан камък и тъмносиньо стъкло. Искаше да изтича нагоре по стълбите и да заудря с юмрук по тежката черна врата.

Пуснете ме! Аз съм тук! Трябва да ме пуснете! Не разбирате ли?

АЗ СЪМ ВЪТРЕ!

Вълна от образи премина пред очите му, пронизващи звуци връхлетяха слуха му. В слепоочията му се настани остра пулсираща болка. Намираше се в тъмна стая — онази стая — наблюдаваше екрани и виждаше други вътрешни образи, които се появяваха и изчезваха в бърза последователност, почти неразличими един от друг.

Кой е този? Бързо! Много се забави! Вече си мъртъв. Къде се намира тази улица? Какво означава тя за тебе? С кого се срещаш тук? Какво? Добре. Опростявай максимално; говори колкото се може по-малко. Ето ти един списък от осем имена. Кои са свръзките? Бързо! Ето ти друг. Методите на подобни убийства. Кои са твои?… Не, не, не! Делта може да направи това, не Каин. Ти не си Делта, ти си ти! Ти си Каин. Ти си мъж на име Борн. Джейсън Борн! Сбърка. Опитай отново. Съсредоточи се! Забрави всичко останало. Изтрий миналото. То не съществува за теб. Ти си единствено това, което си тук, което си станал тук!

О, боже. Мари беше казала същото.

Възможно е просто да си припомняш какво ти е било казвано. Много пъти и отново, и отново. Докато накрая не е останало нищо друго… Неща, които са ти били втълпявани… но които не можеш да изживееш отново в съзнанието си… защото не ти принадлежат.

Потта се стичаше по лицето му, пареше очите му. Заби пръсти в китката си и се опита да прогони от съзнанието си болката, звуците и светлинните взривове. Беше писал на Карлос, че се връща за скрити документи, които щяха да са… „последна вратичка“. Тогава не обърна внимание на фразата и почти не се замисли над нея, защото търсеше по-силна причина, за да отиде в Ню Йорк. Но инстинктът му подсказа да я остави; тя беше част от него… по някакъв начин. Сега разбираше. Неговата самоличност се намираше в тази къща. Неговата самоличност. И той трябваше да я открие, независимо дали Карлос щеше да дойде, или не. Трябваше!

Изведнъж го връхлетя страхотна лудост! Той разтърси силно напред-назад глава и се опита да овладее силния порив и да заглуши писъците, завладели пространството наоколо му — писъци, които бяха негови, с неговия глас. Забрави Карлос. Забрави клопката. Влез в тази къща! То беше там — началото!

Стига!

Иронията бе невероятна. В тази къща нямаше последна защита за него, само последно облекчение. А то губеше всякакъв смисъл без Карлос. Тези, които го преследваха, го знаеха, но не ги интересуваше; те искаха да го убият заради това. Но той беше толкова близо… трябваше да го намери. То беше там.

Борн вдигна поглед; дългокосият шофьор го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.

— Мигрена — каза Джейсън нелюбезно. — Завийте по тази пресечка и карайте по нея. Малко съм подранил. Ще ви кажа къде да ме оставите.

— Както заповядате, мистър. Нали си плащате.

Сега къщата от кафяв камък се намираше точно пред тях, но я подминаха бързо при едно внезапно раздвижване в задръстването. Борн се обърна и я погледна през задния прозорец. Обхваналото го чувство отслабна, звуците и виденията, породени от паниката, заглъхнаха; остана само болката, но и тя щеше да изчезне, знаеше го. Последните няколко минути бяха необикновени. Важните за него неща се бяха разклатили, влечението беше изместило разума, зовът на непознатото беше толкова силен, че за миг той загуби контрол над себе си. Не можеше да позволи да се повтори; клопката беше всичко за него. Трябваше да види отново тази къща; трябваше да я разгледа. Имаше на разположение цял ден, за да изпипа стратегията и тактиката си за през нощта. Сега вече трябваше да прецени обстоятелствата по-спокойно за втори път. През деня щяха да дойдат и други хора, за да направят и те преценка отблизо. Хамелеонът в него щеше да има работа.

Шестнайсет минути по-късно му беше ясно, че това, което е възнамерявал да разгледа, вече няма значение. Всичко се беше променило внезапно, с един замах. По тази улица колите се движеха по-бавно, но се беше появило едно непредвидено обстоятелство. Пред къщата бе паркиран фургон за прекарване на мебели; пред него стояха хора в грейки, пушеха, пиеха кафе и гледаха да отложат момента, в който да почнат работа. Тежката черна врата беше отворена и мъж в зелено яке с емблемата на компанията на левия ръкав стоеше във фоайето с папка в ръка. Изнасяха „Тредстоун“! След няколко часа тя щеше да се превърне в куха черупка! Не бе възможно. Те трябваше да спрат!

Джейсън се наведе напред, в ръката си държеше пари, болката си бе отишла от главата му, сега там всичко беше в движение. Трябваше да се свърже с Конклин във Вашингтон. Не след като станеше твърде късно и всички фигури върху шахматната дъска вече бяха наредени, а сега, веднага! Конклин трябваше да им каже да спрат! Цялата му стратегия се основаваше на тъмнината, винаги тъмнина. Лъчът на фенерчето, минаващ първо по единия коридор, след това по другия, а после отново мрак, черни стени и тъмни прозорци. Всяко движение рязко и на място, бързо придвижване от една позиция на друга. Убиецът трябваше да бъде подмамен в каменната сграда през нощта. През нощта. Това щеше да стане през нощта! Не сега!

— Хей, мистър! — извика шофьорът през отворения прозорец.

Джейсън се наведе.

— Какво има?

— Просто исках да ви благодаря. Това е колкото…

Свистене. Над рамото му! Последвано от хъркане и писък. Борн се вгледа хипнотизирано в шофьора, в струйката кръв, която избликна над лявото му ухо. Човекът бе мъртъв, убит от куршум, предназначен за клиента му, изстрелян от прозорец някъде на тази улица.

Джейсън се хвърли на земята, извъртя се наляво и се затъркаля към тротоара. Чуха се още два бързи изстрела един след друг. Първият се заби в таксито, а вторият разрови асфалта. Беше абсурдно! Беше белязан още преди да започне схватката! Карлос бе тук! И бе заел позиция. Той или някой от хората му се бе настанил на високо място, прозорец или покрив, откъдето можеше да се наблюдава цялата улица. Но въпреки всичко мисълта за безогледен убиец, разположил се на прозорец или покрив, беше глупава; щеше да дойде полиция, улиците щяха да бъдат блокирани и дори обратната клопка щеше да се провали. А Карлос не бе глупак! Тук ставаше нещо, лишено от смисъл. Но Борн нямаше време за догадки; трябваше да се измъкне от клопката… от обратната клопка. Трябваше да се добере до онзи телефон. Карлос беше тук! Пред вратата на „Тредстоун“! Беше го докарал след себе си. Наистина го бе докарал! И доказателството беше налице!

Изправи се на крака и хукна, криволичейки между минувачите. Стигна до ъгъла и зави надясно. Телефонната кабина беше на пет метра от него, но и тя представляваше мишена. Не можеше да я използва.

Точно от другата страна на улицата имаше ресторант, а над входа му — правоъгълен знак. Телефон. Борн слезе от тротоара и пак хукна, промъквайки се между минаващите коли. Всяка от тях можеше да свърши това, което Карлос искаше да направи лично. И това беше невероятна ирония на съдбата.

— Централното разузнавателно управление, сър, е преди всичко организация за установяване на факти — каза надменно мъжът от другата страна на линията. — Онова, което току-що описахте, почти не се среща в работата ни и честно казано, ми прилича на смесица от филми и писания на лошо информирани писатели.

— По дяволите, изслушайте ме! — каза Джейсън, слагайки ръката си около микрофона на телефона в ресторанта. — Само ми кажете къде е Конклин. Спешно е!

— От канцеларията му вече ви казаха, сър. Мистър Конклин излезе вчера следобед и очакваме да се върне чак в края на седмицата. Щом твърдите, че познавате мистър Конклин, значи ви е известен неговия недъг, получен при изпълнение на служебен дълг. Той доста често ходи на физиотерапия…

— Ще престанете ли! Видях го в Париж — извън Париж преди две нощи. Долетя от Вашингтон, за да се срещне с мен.

— Колкото до това — прекъсна го онзи от Лангли, — ние проверихме преди да ви свържат с кабинета. Според нашите записи, мистър Конклин не е напускал страната от година насам.

— Значи не е записано. Той беше там! Вие искате парола — каза Борн отчаяно. — Аз не я знам. Но някой, който работи с Конклин, ще познае думите: „Медуза“, Делта, Каин… „Тредстоун“! Трябва някой да ги познае!

— Никой не ги е чувал. Вече ви казах.

— Не може никой да не ги е чувал. Повярвайте ми!

— Съжалявам. Аз наистина…

— Не затваряйте! — Имаше и друг начин — не му се искаше да го използва, но не му оставаше нищо друго. — Преди пет-шест минути слязох от такси на Седемдесет и първа улица. Забелязаха ме и някой се опита да ме очисти.

— Да ви… очисти ли?

— Да. Разговарях с шофьора и се наведох, за да го чуя. Това ми спаси живота, но шофьорът е мъртъв от куршум в слепоочието. Това е истина и аз знам, че имате начин да я проверите. Там сигурно вече има поне пет полицейски коли. Проверете. Най-смисленият съвет, който мога да ви дам.

От Вашингтон замълчаха за миг.

— Понеже попитахте за мистър Конклин — или поне използвахте името му — ще ви послушам. Къде мога да се свържа с вас?

— Ще чакам. Обаждам се с международна кредитна карта. Френска, на името на Шамбо.

— Шамбо? Не казахте ли…

— Ако обичате.

— Ей сега.

Изчакването беше непоносимо, а някакъв човек отвън с монети в ръка го гледаше в упор и го караше да се чувства още по-зле. След минута човекът от Лангли се върна на телефона и разбирането в гласа му беше заменено от раздразнение.

— Мисля, че разговорът приключи, мистър Борн или Шамбо, или там както се казвате. Свързахме се с полицията в Ню Йорк; инцидент като описаният от вас не е ставал на Седемдесет и първа улица. А вие бяхте прав. Наистина имаме начин да проверим. Предупреждавам ви, че за обаждания от този сорт законът е предвидил съответно наказание. Приятен ден, сър.

Чу се прещракване и линията прекъсна. Борн се загледа невярващо в шайбата. Цели шест месеца хората от Вашингтон го търсеха, искаха да го убият заради мълчанието му, което не можеха да си обяснят. А сега, когато им казваше, че е той — и им се представяше заедно с единствения обект на тригодишния им договор — те го пренебрегваха. Пак не искаха да го изслушат. А този се беше върнал на телефона и бе отрекъл смъртта, която витаеше на това място само преди няколко минути. Не можеше да бъде… това не беше възможно. Все пак се беше случило.

Джейсън окачи слушалката. Изкушаваше се да изскочи от ресторанта. Но вместо това тръгна спокойно към изхода, извинявайки се, докато минаваше покрай хората на касата. Погледът му опипваше тълпите на тротоара. Отвън съблече палтото си, преметна го през ръка и махна слънчевите очила. Нищожна промяна, която щеше да накара преследвачите му да направят огромна грешка. Забърза към кръстовището на Седемдесет и първа улица.

На ъгъла се смеси с група пешеходци, чакащи на светофара. Обърна глава наляво. Бузата му се скри зад яката на сакото. Колите по улицата се движеха, но таксито го нямаше. Бяха го махнали от сцената с хирургическа прецизност, като грозен болен орган, изрязан от тялото, за да бъде възстановен нормалният жизнен процес. Това показваше прецизността на убиеца от класа, който знаеше много добре къде и кога да използва ножа.

Борн се обърна бързо, сменяйки посоката, и тръгна на юг. Трябваше да намери магазин; трябваше да смени кожата си. Хамелеонът не можеше да чака.

 

Мари Сен-Жак седна ядосана срещу бригаден генерал Ъруин Артър Крофорд в апартамента в хотел „Пиер“.

— Вие не искате да го изслушате! — обвини го тя. — Никой от вас не искаше да чуе. Имате ли представа какво сте направили с него?

— Прекалено добра — отвърна офицерът, но извинението му бе само в думите, не и в гласа му. — Мога само да повторя вече казаното. Не знаехме какво точно да слушаме. Разликата между това, което той ни казваше и действителността надхвърляше границите на всичко, което можехме да разберем. А също и неговите. А щом той не е разбирал, защо вините нас?

— Опитваше се да намери съответствие между представите и действителността, както казвате, и то цели шест месеца! А вие можахте само да пратите хора да го убият и нищо друго. Той се опита да ви каже. Що за хора сте вие?

— Очукани от живота, мис Сен-Жак. Очукани, но разумни, поне така мисля. Затова съм тук. Времето започна да тече и аз искам да спася живота му, ако е възможно, с общите ни усилия.

— Господи, прилошава ми от вас! — Мари замълча, поклати глава и продължи бавно: — Ще направя всичко, което поискате, и вие го знаете. Може ли да се свържете с този Конклин?

— Сигурен съм, че ще успея. Ще застана на стъпалата на тази къща и ще стоя, докато накрая се принуди да излезе и да се свърже с мен. Но може не той да се окаже основната ни грижа.

— Карлос ли?

— И други.

— Какво искате да кажете?

— Ще ви обясня по пътя. Грижата ни в момента — единствената ни грижа — е да се свържем с Делта.

— Джейсън?

— Да. Мъжа, когото наричате Джейсън Борн.

— И той е бил един от вас от самото начало — каза Мари. — И не е имало какво да изчиства в досието си, и не е ставало дума за плащане или някакво опрощаване?

— Няма такива работи. Ще ви разкажа всичко с времето, но това време не е сега. Дал съм нареждане да стоите в една правителствена кола без отличителни белези, паркирана точно срещу къщата от другата страна на улицата. Взели сме за вас един бинокъл; познавате го по-добре от който и да е от нас. Може би вие ще го забележите. Моля се на бога да го забележите.

Мари отиде до гардероба и взе палтото си.

— Една нощ той каза, че е хамелеон…

— Значи си е спомнил? — прекъсна я Крофорд.

— Какво си е спомнил?

— Нищо. Той имаше способността да влиза и излиза от опасни места, без да бъде забелязан. Само това имах предвид.

— Чакайте малко. — Мари се приближи към военния и погледът й внезапно се прикова в него. — Казахте, че трябва да се свържем с Джейсън, но има по-добър начин. Нека той да дойде при нас! При мен. Нека аз застана на стъпалата на онази къща! Той ще ме види и ще намери начин да ми се обади.

— И ще дадем на онези вътре не една, а две мишени.

— Вие не познавате собствените си хора, генерале. Аз казах, че той „ще ми се обади“. Ще изпрати някого, ще плати на мъж или жена, за да ми предадат бележка. Познавам го. Той ще го направи! Това е най-сигурният начин.

— Не мога да го позволя.

— Защо? Всичко останало, което сте сторили, е пълна глупост! И то без да гледате какво правите! Направете поне едно интелигентно нещо!

— Не мога. То би могло да разреши някои проблеми, с които вие не сте запозната, но аз не мога да го направя.

— Обяснете ми защо!

— Ако Делта е прав и Карлос е по петите му и е някъде на тази улица, рискът става прекалено голям. Карлос ви е виждал. Той ще ви убие.

— Мога да поема този риск.

— Аз не мога. Бих желал да мисля, че говоря от името на моето правителство, когато го казвам.

— Честно казано, не ви вярвам.

— Оставете това на други хора. Хайде да тръгваме, ако обичате.

 

— Администрацията на Всестранни услуги — изрече равнодушно телефонистът.

— Мистър Джей Петросели, моля — каза Александър Конклин с напрегнат глас, попивайки потта от челото си, докато стоеше до прозореца със слушалка в ръка. — По-бързо, ако обичате.

— Всички бързат… — измърмори телефонистът и думите му бяха последвани от жужене.

— Петросели. Отдел „Рекламации“.

— Какво правят вашите хора? — избухна човекът от ЦРУ, използвайки гласа си като оръжие.

Паузата от другата страна не продължи дълго.

— Точно в момента слушат някакъв тъпанар, който задава глупави въпроси.

— Добре тогава. Чуйте и по-нататък. Името ми е Конклин, Централно разузнавателно управление, ранг — четири нули. Предполагам знаете какво означава това?

— През последните десет години все не проумявам какво ми говорят хора като вас.

— Ще е по-хубаво, ако това го проумеете. Отне ми цял час, докато се свържа с диспечера на компанията за преместване на покъщнина тук в Ню Йорк. Той каза, че има нареждане, подписано от вас, да махне мебелите от къщата на Седемдесет и първа улица, на едно-четирийсет, по-точно.

— Ах, да, спомням си я. И какво за нея?

— Кой ви е дал нареждане? Това е наша територия. Миналата седмица махнахме оттам оборудването, но не сме — повтарям, не сме — нареждали там да се прави нещо друго.

— Чакайте малко — каза чиновникът. — Видях това нареждане. Искам да кажа, прочетох го, преди да го подпиша. Вашите хора ще ме уморят. Заповедта беше директно от Лангли, и то на спешна бланка.

— От кого в Лангли?

— Дайте ми минутка и ще ви кажа. В моята папка има копие, тя е тук на бюрото ми. — Шумоленето на хартията можеше да се чуе по телефона. То спря и Петросели се обади: — Ето го, Конклин. Иди да се разправяш с твоите хора от Административния контрол.

— Те не са знаели какво вършат. Отменете тази заповед. Обадете се на транспортната компания и им кажете да се махат! Веднага!

— Я се разкарай.

— Какво?

— Донесете писмено разпореждане тук на бюрото ми преди три часа днес следобед и може — само може — да спрат утре. И ще върнат всичко на мястото му.

— Ще върнат всичко ли?

— Точно така. Казвате ни да изнасяме и ние изнасяме. Казвате да го върнем, връщаме го. И ние като вас си имаме методи и процедури, към които се придържаме.

— Това оборудване — всичкото — е взето на заем! То не е било и не е операция на Агенцията.

— Защо ми се обаждате тогава? Какво общо имате вие с него?

— Нямам време да ви обяснявам. Просто кажете на онези хора да се махат. Обадете се в Ню Йорк и ги отзовете! Това са заповеди четири нули.

— Ако ще и сто и четири да са, все тая… Вижте, Конклин, и двамата знаем, че ще постигнете каквото искате само ако аз получа това, което ми е необходимо. Направете го както трябва. По официален път.

— Не мога да забърквам Агенцията!

— Мен също няма да ме забърквате.

— Тези хора трябва да се махнат оттам! Казвам ви… — Конклин млъкна, защото погледът му се прикова отсреща на улицата около кафявата къща и той се парализира. По бетонните стъпала се беше изкачил висок мъж в черно палто; обърна се и застана неподвижно пред отворената врата. Беше Крофорд. Какво правеше? Какво правеше той там? Беше си загубил ума; не беше с всичкия си! Там той представляваше неподвижна мишена; можеше да съсипе клопката!

— Конклин? Конклин?… — Гласът заглъхна, защото мъжът от ЦРУ затвори телефона.

Конклин се обърна към набития мъж, застанал на два метра от близкия прозорец. В огромната ръка на мъжа имаше пушка с телескопичен мерник. Алекс не знаеше името му, но не му и трябваше; беше патил достатъчно, за да не се занимава с подобни дреболии.

— Виждаш ли онзи там с черното палто, дето е застанал пред вратата? — попита.

— Виждам го. Но той не е онзи, когото търсим. Много е стар.

— Слез долу и му кажи, че тук има един сакат, който иска да го види.

 

Борн излезе от оказиона за дрехи на Трето Авеню и спря пред мръсната витрина, за да прецени това, на което бе заприличал. Щеше да свърши работа; всичко беше както трябва. Черната вълнена шапка слизаше до средата на челото му; измачканото и покрито с кръпки военно яке беше няколко размера по-голямо от необходимото; червената фланелена риза, широките панталони в цвят каки и тежките работни обувки с дебели гумени подметки и кръгли бомбета допълваха картината. Трябваше само да намери подходящата за облеклото походка. Походка на силен и тромав мъж, чието тяло е започнало да усеща влиянието на времето и физическото напрежение и чието съзнание възприема неизбежността на всекидневната тежка физическа работа и намира утеха и награда в кутията бира в края на изтощителния ден.

Щеше да открие тази походка; беше я използвал и преди. Някъде. Но преди да се разрови в представите си, трябваше да се обади по телефона; беше съзрял будка в началото на улицата, а вътре на металната полица имаше и завързан с верига захабен телефонен указател. Тръгна, краката му автоматично се сковаха, стъпалата оказваха върху тротоара по-голям натиск, ръцете лежаха тежко в джобовете, пръстите бяха леко разделени един от друг; изкривени от дългогодишна работа. Тъповатото изражение на лицето щеше да се появи по-късно. Не сега.

— Белкинс, Транспорт и складиране — обяви оператор някъде в Бронкс.

— Казвам се Джонсън — изрече Джейсън търпеливо, но любезно. — Боя се, че имам един малък проблем, но се надявам, че вие ще можете да ми помогнете.

— Ще се опитам, сър. За какво става въпрос?

— Тъкмо отивах в къщата на един мой приятел на Седемдесет и първа улица — той наскоро почина. Съжалявам, че го казвам, но исках да си взема нещо, което му бях дал на заем. Когато пристигнах там, видях, че вашият фургон е застанал отпред. Положението е много неприятно и аз мисля, че вашите хора могат да натоварят и моята собственост. Има ли там някой, с когото бих могъл да говоря?

— Можете да говорите с диспечера, сър.

— Бихте ли ми дали името му, ако обичате.

— Какво?

— Името му.

— Разбира се. Мърей. Мърей Шумак. Ще ви свържа.

Последваха две прещраквания и дълго жужене.

— Шумак.

— Мистър Шумак?

— Аз съм.

Борн повтори трогателната си история.

— Бих могъл, разбира се, да взема писмо от своя адвокат, но въпросният предмет няма никаква или почти никаква стойност…

— Какъв е той?

— Една въдица. Не е скъпа, но е с много хубава стара макара, от тези, които не заяждат през пет минути.

— А, да, разбирам ви. Аз ходя за риба на Шипшийд Бей. Вече не се правят макари като едновремешните. Май има нещо в сплавите.

— Изглежда сте прав, мистър Шумак. Знам в кой килер я държеше моя приятел.

— Боже, що за проблем, една въдица. Качете се горе и потърсете Дъган, той ръководи работата там. Кажете му, че съм ви разрешил лично да си я вземете, но ще трябва да се подпишете. Ако нещо се опъне, предайте му да излезе и да ми позвъни; там телефонът вече е изключен.

— Мистър Дъган, казахте. Много ви благодаря, мистър Шумак.

— Господи, тук днес е истинска лудница.

— Моля?

— Нищо. Някакъв нещастник ни казва да се махаме оттам. Работата нямало да избяга, надницата била сигурна. Представяте ли си?

Карлос. Да, Джейсън си представяше.

— Трудно ми е да си представя, мистър Шумак.

— Приятен риболов — каза човекът на Белкинс.

Борн тръгна по Седемнайсета улица на запад към Лексингтън Авеню. След три пресечки намери онова, което търсеше — магазин за стоки на Военноморските сили. Влезе.

Осем минути по-късно излезе с четири кафяви платнища и шест широки брезентови ленти с метални катарами. В джобовете на якето му имаше две обикновени сигнални ракети. Просто преди малко си лежаха на щанда в магазина и приличаха на нещо друго, като провокираха незапомнени образи от времето, когато значението и целта им са били ясни. Имаха и нещо общо с гнева. Той преметна всичко това през лявото си рамо и се запъти уморено към Седемдесет и първа. Хамелеонът се отправяше към джунглата, джунгла, гъста като тази в забравения Там Куан.

Беше 10,48, когато стигна до ъгъла на улицата с три платна, пазеща в себе си тайните на „Тредстоун Седемдесет и едно“. Той се връщаше към началото — неговото начало — и страхът, който изпитваше, не беше страх от физическа заплаха. Беше подготвен за това, всеки мускул, всеки нерв бяха готови; коленете и краката му, ръцете и лактите се бяха превърнали в оръжия, а очите — в сигнални системи, които щяха да подадат импулс за действие на тези оръжия. Корените на този страх се намираха много по-дълбоко. Всеки момент той щеше да влезе в мястото на раждането си и се страхуваше от това, което можеше да намери там — от това, което можеше да си спомни.

Стига! Клопката е всичко. Каин означава Чарли, а Делта означава Каин!

Уличното движение беше намаляло значително, върховият час — преминал и улицата бе притихнала в утрото. И сега имаше пешеходци, но те вече не бързаха; покрай фургона на фирмата се плъзгаха лениво коли, нервните клаксони бяха вече заменени от недоволни гримаси. Джейсън пресече на светофара и се озова от страната на къщата; широката и висока постройка от дялан кафяв камък се намираше на петдесет метра по-надолу. Платнищата и вървите бяха на мястото си, вече умореният и с бавна походка работник тръгна към мястото, на една крачка зад една добре облечена съпружеска двойка.

Стигна до стъпалата от бетон точно когато двама мускулести мъже — единият черен, а другият бял — изнасяха през вратата покрита арфа. Борн спря и извика на диалект, заваляйки думите:

— Ей! Къде е Дъган?

— Ти ’де си мислиш, че е? — отвърна белият, обръщайки глава. — Седи си на шибания стол.

— И хич няма намерение да ’дигне нещо по-тежко от папка, човече — добави черният. — Той е служител, нали тъй, Джоуи?

— Той е тюфлек. Ти к’во търсиш тук?

— Шумак ме праща — обясни Джейсън. — Каза, че му е нужен още един човек тук и че тези боклуци ви трябвали. Да ги донеса.

— Мърей е голяма работа! — засмя се черният. — Ти нов ли си, човече? Не съм те виждал преди. От бранша ли си?

— Аха.

— Занеси този боклук на служителя — изръмжа Джоуи, оглеждайки стълбите, — той ще го дислоцира, как ти се струва това, Пит? Дислоцира, харесва ли ти?

— Страхотно, Джоуи. Ти си същински речник.

Борн мина покрай слизащите товарачи, изкачи се по червеникавокафявите стълби и влезе през вратата. Вътре видя витата вътрешна стълба и дългия тесен коридор, водещ към вратата на десет метра от него. Беше изкачвал тази стълба хиляди пъти и още толкова беше минавал по коридора. Беше се върнал. Завладя го непреодолим ужас. Втренчи се в тъмния тесен коридор. В дъното лежаха слънчеви отблясъци — светлината, нахлуваща от двата френски прозореца. Приближаваше се към стаята, където се беше родил Каин. Онази стая. Той хвана здраво вървите на рамото си и се опита да спре треперенето.

 

Мари се наведе напред от задната седалка на бронираната правителствена кола и вдигна бинокъла до очите си. Нещо се беше случило, не знаеше точно какво, но можеше да предположи. Преди няколко минути край стълбите на кафявата къща бе минал нисък набит мъж и бе забавил крачка, подминавайки генерала. Явно, за да му каже нещо. След това мъжът бе продължил надолу по улицата, а Крофорд го беше последвал.

Конклин бе открит.

Но това едва ли бе много в случай, че генералът бе казал истината. Наемни убийци, които не познаваха работодателя си и които самият работодател не познаваше. Наети да убият един човек… по погрешка! О, господи, колко ги мразеше всичките! Безмозъчни и тъпи хора! Които си играеха с живота на други и нищо не знаеха, а си въобразяваха, че знаят всичко.

Не бяха пожелали да го изслушат! Изобщо не искаха да чуят и дума. И чак когато стана прекалено късно, и чак след безкрайни уговорки и оправдания се заеха да направят необходимото. Покварата им бе плод на заслепението, а лъжите — на ината и страха да не изпаднат в неловко положение. Не закачайте могъщите; философията на напалма.

Мари фокусира бинокъла. Към стълбите приближаваше човек на Белкинс с преметнати върви и платнища през рамо. Вървеше зад възрастна двойка, явно излезли на разходка, обитатели на някоя от близките къщи. Мъжът с военното яке и черната плетена шапка спря; заговори с двама от товарачите, които изнасяха през вратата голям триъгълен предмет.

Какво беше това? Имаше нещо… нещо особено. Тя не виждаше лицето му — то бе скрито от погледа й, но имаше нещо във врата, в наклона на главата… какво бе то? Онзи се заизкачва по стълбите — грубоват мъж, уморен от деня още преди да го е започнал… занемарен, отруден човек. Мари отмести бинокъла; беше прекалено напрегната, имаше прекалено голяма готовност да види неща, които не съществуваха.

О, боже, любов моя, Джейсън. Къде си? Ела при мен. Нека те намеря. Не ме оставяй на тези слепи и безмозъчни хора. Не им давай да те отнемат от мен.

Къде беше отишъл Крофорд? Беше й обещал да я държи в течение на всеки ход, на всичко. Тя се отнесе грубо с него. нямаше му доверие, нямаше доверие на никого от тях; не вярваше в тяхната интелигентност, за нея тази дума беше с много малко „и“. Той беше обещал… Къде беше отишъл?

Тя заговори на шофьора.

— Бихте ли отворили прозореца, ако обичате. Тук е ужасно задушно.

— Съжалявам, мис — отвърна цивилният агент. — Мога само да включа климатичната инсталация.

Вратите и прозорците се управляваха с бутони, които единствен шофьорът можеше да натиска. Мари бе в саркофаг от стъкло и метал на обляна от слънце улица с три платна.

 

— Не вярвам на нито една дума! — заяви Конклин, куцукайки нервно през стаята и обратно до прозореца. Наведе се през стоманения перваз, погледна навън, с лява ръка пред лицето, като гризеше ставата на показалеца си. — На нито една проклета думичка!

— Не искаш да повярваш, Алекс — възпротиви се Крофорд. — Обяснението е толкова просто. Всичко си е на мястото и е далеч по-просто.

— Ти не си чул този запис. Не си чул и Вилие!

— Да, но чух момичето; и тя ми беше достатъчна. Каза, че ние не сме искали да го изслушаме… ти не си искал.

— Тогава тя лъже! — Конклин се обърна с трудност. — Господи, ами разбира се, че лъже! И защо не? Тя е негово момиче. И ще направи всичко възможно, за да го отърве от полагаемото му се възмездие.

— Не си прав и много добре го съзнаваш. Самият факт, че той е тук, доказва, че не си прав и че аз също не съм бил прав да приема всичко, което ти ми наговори.

Конклин се задъха и дясната му ръка потрепери, докато хващаше патерицата си.

— Може… може ние, може… — не довърши изречението си, а вместо това погледна Крофорд безпомощно.

— … трябваше да оставим нещата такива, каквито са, така ли? — попита тихо военният. — Ти си уморен, Алекс. Не си спал няколко дена; изтощен си. Смятай, че не съм чул какво ми разказа.

— Не! — Човекът от ЦРУ тръсна глава със затворени очи, лицето му отразяваше дълбокото му отвращение. — Не, ти не си го чул и аз не съм го казал. Просто ми се щеше да знам откъде да започна, по дяволите.

— Аз знам — каза Крофорд, отиде до вратата и я отвори. — Влезте, ако обичате.

Набитият мъж влезе и хвърли поглед към пушката, облегната на стената. После изгледа въпросително и двамата мъже.

— Какво има?

— Упражнението се отменя — каза Крофорд. — Мисля, че вече ви е ясно.

— Какво упражнение? Бях нает да охранявам. — Стрелецът погледна към Алекс. — Имате предвид, че вече не се нуждаете от охрана ли, сър?

— Много добре знаеш какво точно имам предвид — изрече рязко Конклин. — Всички сигнали се отменят, както и всички условия.

— Какви условия? Не знам нищо за никакви условия. Условията на моето наемане са съвсем ясни. Аз ви охранявам, сър.

— Хубаво, добре — каза Крофорд. — Сега трябва да разберем кой още го охранява там отвън.

— Кой още къде?

— Извън тази стая и този апартамент. В други стаи, на улицата и в коли, което също е възможно. Трябва да ни кажеш.

Набитият мъж отиде при пушката си и я взе.

— Боя се, че ме разбирате погрешно, джентълмени. Бях нает индивидуално. Ако са наели и други, аз нямам нищо общо с тях.

— Но ти ги познаваш! — изкрещя Конклин. — Кои са те? Къде са?

— Нямам понятие… сър. — Любезният убиец вече държеше пушката си в дясната ръка с дулото към пода. Повдигна я само на сантиметри, не повече от петнайсет, с едва доловимо движение. — Ако услугите ми не са необходими повече, ще тръгвам.

— Можеш да се свържеш с тях — прекъсна го генералът. — Ще заплатим щедро.

— Вече ми бе платено достатъчно щедро, сър. Няма да е хубаво да взема пари за услуга, която не мога да извърша. Безсмислено е да продължаваме.

— Там вън е изложен на риск животът на един човек! — изкрещя Конклин.

— Не желая да го заменя с моя — каза стрелецът, излизайки през вратата с още по-високо вдигнато оръжие. — Довиждане, джентълмени.

— Исусе! — изрева Алекс, извръщайки се отново към прозореца, като подпря бастуна си на радиатора. — Сега какво ще правим?

— Дай да започнем с това да разкараш транспортната компания. Не знам какво място е заемала тя в стратегията ти, но за момента представлява само допълнително усложнение.

— Не мога. Опитах се. Нямам нищо общо с тази работа. От Агенцията са решили да оберат всичко, след като махнахме оборудването миналата седмица. Видели, че е затворено, и казали на помощните служби да ни изхвърлят оттам.

— Възможно най-бързо, нали — кимна Крофорд. — Монаха се е подписал за оборудването; това освобождава Агенцията от отговорност. Има го черно на бяло в досието му.

— Нямаше да е лошо да разполагаме с двайсет и четири часа. Сега не знам дали имаме двайсет и четири минути.

— Тази къща все още ни е необходима. Ще последва разследване от Сената. Закрито, надявам се… Блокирай улицата.

— Какво?

— Не ме ли чу. Блокирай улицата! Извикай полицията, кажи им да блокират района наоколо!

— Чрез агенцията ли? Но това е работа на Вътрешния отдел.

— Тогава аз ще го направя. Чрез Пентагона, а ако трябва и чрез Върховния съд. Само стоим и сипем извинения наляво и надясно, а решението е пред очите ни! Ще разчистим улицата, ще я блокираме и ще докараме кола с високоговорител. Ще вкараме момичето в нея и ще й дадем мегафон! Да каже нещо, каквото и да е, ако иска да пищи с цяло гърло. Тя беше права. Той ще отиде при нея!

— Чуваш ли се какво говориш? — попита Конклин. — Веднага ще завалят въпроси. Вестници, телевизия, радио. Всичко ще излезе наяве. Публично.

— Това ми е пределно ясно — каза генералът. — Но също така ми е ясно какво ще направи тя с нас, ако този ад продължи. Така или иначе, е в състояние да го направи, независимо от резултата,, но аз лично предпочитам да спася живота на един човек, независимо че не го харесвам и не го одобрявам. Някога обаче го уважавах, а мисля, че сега го уважавам дори повече.

— Ами другия тогава? Ако Карлос наистина е там, така ти му отваряш вратите. Даваш му възможност да избяга.

— Ние не сме създали Карлос. Създадохме Каин и го низвергнахме. Отнехме му паметта и съзнанието. Дължим му го. Слез долу и вземи момичето. Аз ще се обадя по телефона.

 

Борн влезе в просторната библиотека, огряна от слънчевите лъчи. Те проникваха през широките, елегантни френски прозорци в другия й край. Отвъд тях бе градината, оградена с високи стени… всичко, което го заобикаляше, му причиняваше болка. Беше му познато и в същото време не го познаваше. Всички предмети бяха фрагменти от сънища — материални, които можеш да пипнеш, да почувстваш, да използваш — съвсем материални. Дълга маса, на която се е наливало уиски, кожени кресла, в които са седели и разговаряли хора, полици с книги и не само с книги, а и други тайни неща — които се появяваха при едно докосване на бутоните. Това беше стая, където се бе родила една легенда, легенда, преминала през Югоизточна Азия и избухнала в Европа.

Видя продълговатата крушка на лампата на тавана и мракът нахлу, последван от проблясващи образи върху екран и глас, който крещеше в ушите му.

Кой е този? Бързо. Много се забави! Вече си мъртъв? Къде се намира тази улица? Какво означава тя за теб? С кого се срещаш на нея?… Методи за убиване. Кои са твоите? Не!… Ти не си Делта, ти не си ти!… Ти си единствено това, което си тук, и в което си се превърнал тук!

— Ей! Кой си ти, по дяволите? — изкрещя този въпрос някакъв огромен и червендалест мъж, който седеше в кресло до вратата с папка на коленете. Джейсън беше минал покрай него.

— Ти ли си Дъган? — попита Борн.

— Аха.

— Шумак ме праща. Каза, че ти трябвал още един човек.

— За какво? Вече имам петима, а коридорите в това шибано място са толкова тесни, че едва се минава. Сега си тътрят задниците надолу-нагоре.

— Не знам. Шумак ме праща и това е. Каза ми да ти донеса и това. — Борн пусна платнищата и вървите на пода.

— Мърей ми праща нов боклук? Ето нещо наистина ново.

— Аз не…

— Знам, знам. Шумак те праща. Попитай Шумак.

— Няма как. Каза ми да ви предам, че отива на Шийпсхед. Щял да се върне следобед.

— Хубава работа, няма що. Отива на риба и оставя мръсната работа за мен… Ти си нов. Гледам, че си доста як, от бранша ли си?

— Аха.

— Ето, това му е хубавото на Мърей. Тъкмо ми трябваше някой по-як. Вече си имам двама умници и четирима бабанки.

— Оттук ли искате да почна? Мога да почна оттук.

— Не, глупако! Бабанките почват от най-горе, не си ли чувал? Това по-нататък, разбра ли?

— Аха, разбрах. — Джейсън се наведе да вземе платнищата и вървите.

— Остави тия боклуци, няма да ти трябват. Качвай се на най-горния етаж и почвай с единичните дървении. И не се претоварвай, щото не ща да си имам неприятности с профсъюзите.

Борн излезе от стаята, мина по коридора и се изкачи по тесните стълби на втория етаж. Като че ли някаква хипнотизираща сила, неподвластна на волята му, го привличаше. Привличаше го една друга стая високо в къщата от кафяв камък, стая, съчетала в себе си удобството на самотата и отчуждението на самотността. Площадката на най-горния етаж бе мрачна, не светеха никакви лампи и от никакъв прозорец не проникваше дневна светлина. Той стигна догоре и замръзна за момент в тишината. Коя стая беше? Имаше три врати, две от лявата страна на коридора и една от дясната. Тя беше; ето тук идваха мислите в мрака… спомени, които го измъчваха и му причиняваха болка. Слънце, смърдяща река и джунглата… свистящи машини в небето, спускащи се надолу с писък. О, господи, боли!

Постави ръката си върху дръжката, натисна я и отвори. Мрак, но не пълен. В далечния край на стаята имаше малък прозорец, закрит с черни транспаранти, но не изцяло. Виждаше се тънък лъч слънчева светлина, толкова тънък, че едвам се промъкваше дотам, където тъмнееше первазът. Тръгна към него, към тънкия лъч светлина.

Дращене! Дращене в мрака! Той се извърна, обезпокоен, че сетивата му погаждат такива номера. Но не беше номер! Във въздуха проблесна нещо с диамантен блясък, светлината се отрази в стомана.

Към лицето му се стрелна нож.

 

— Имам огромното желание да ви видя като труп, заради това, което направихте — каза Мари, гледайки Конклин в упор. — И това, че го осъзнавам, ме изпълва с ужас.

— Тогава няма какво да ви кажа — отвърна човекът от ЦРУ и закуцука през стаята към генерала. — Могли сте да вземете и други решения — и той, и вие.

— Така ли? А откъде трябваше да започне той? Когато онези хора се опитаха да го убият в Марсилия ли? На Рю Саразен. Или когато го преследваха в Цюрих? Или когато стреляха по него в Париж? И през цялото време той не знаеше нищо. Какво трябваше да направи?

— Да се покаже! Да се покаже, по дяволите!

— Нали го стори. И тогава вие пък се опитахте да го убиете.

— Били сте с него! Били сте там. Вие имате памет.

— Дори да предположим, че знаех при кого да отида, щяхте ли да ме изслушате?

Конклин отвърна на погледа й.

— Не знам — отговори и прекъсна контакта помежду им, като се обърна към Крофорд. — Какво става?

— От Вашингтон ще ми отговорят след десет минути.

— Но какво става?

— Не знам дали ще ти е толкова драго да го чуеш. Превишаване на правата на Бюрото, строго прилагане на законите на самоуправление. Трябва да се вземе решение.

— Исусе!

— Виж! — Военният внезапно се наведе и погледна през прозореца. — Фургонът си тръгва.

— Някой се е намесил — каза Конклин.

— Кой?

— Сега ще разбера. — Конклин закуцука към телефона, разрови някакви листа с набързо записани върху тях телефонни номера. Избра един и го набра. — Дайте ми Шумак, ако обичате… Шумак? Конклин е на телефона, от ЦРУ. От кого получихте нареждане?

Гласът на диспечера се чуваше почти в половината стая.

— Какво нареждане? Махайте ми се от главата! Ние сме се захванали с тази работа и ще я свършим! Честно казано, мисля, че сте един досадник…

Конклин тресна слушалката.

— Господи…о, господи! — Ръката му потрепери. Вдигна отново и избра друг номер — погледът му се премести на друго листче хартия. — Петросели. Рекламации — изкомандва. — Петросели ли е? Пак съм аз, Конклин.

— Прекъсна преди малко. Какво става?

— Сега не мога да ви обясня. Слушайте ме. Става въпрос за разпореждането на Агенцията. Кой го е подписал?

— Какво искате да кажете с това „кой го е подписал“? Шефът, който винаги ги подписва. Макгивърн.

Конклин побледня.

— Точно от това се страхувах — прошепна, докато връщаше бавно слушалката на мястото й. Обърна се към Крофорд, главата му трепереше, като заговори: — Нареждането за Всестранни услуги е било подписано от един, който се пенсионира преди две седмици.

— Карлос…

— О, боже! — изпищя Мари. — Онзи с платнищата и вървите! Наклонът на главата му, врата. Наклонен надясно. Това беше той! Винаги си държи главата отпусната надясно, когато го боли. Това беше Джейсън! Той влезе вътре.

Александър Конклин се извърна към прозореца и впери поглед в черната лакирана врата от другата страна на улицата. Тя беше затворена.

 

Ръката! Кожата… Тъмните очи в тънката ивица светлина. Карлос!

Борн отметна глава назад, но наточеното като бръснач острие на ножа поряза плътта под брадичката му и по ръката, която държеше ножа, потече кръв. Той изхвърли рязко десния си крак и уцели нападателя в коляното, а сетне се извъртя и удари с левия сгъвката на хълбока му. Карлос отскочи и острието отново проблесна в мрака, този път насочено право към стомаха му. Джейсън се изтласка от земята, кръстоса китките си и отблъсна ръката, продължение на дръжката на ножа. Сви пръстите си, вдигна рамене и притисна кървящия си врат, и стрелна диагонално ръката си. Ножът сряза якето му точно до гърдите, Борн изви ръката на Карлос, усука китката му и заби рамото си в тялото на убиеца. Той загуби равновесие, хвърли се встрани, но ръката му почти изскочи от ставата.

Джейсън чу ножа да пада на пода, хвърли се в посоката на звука и в същото време бръкна в колана си за пистолета. Беше под дрехата; метна се на пода, но не бе достатъчно бърз. В главата му се заби стоманен ток на обувка — в слепоочието му — и почти го повали в безсъзнание. Той се затъркаля, все по-бързо и по-бързо, докато накрая се удари в стената; подпря се на коляно и се изправи, опитвайки се да фокусира нещо през неясните движещи се в почти пълния мрак сенки. Тънкият лъч от прозореца за момент се затъмни от сянката на ръка; той се хвърли към нея, превръщайки собствените си ръце в скоби, а раменете и лактите в стенобойни оръдия. Сграбчи ръката и я огъна, пречупвайки китката. Писък изпълни стаята.

Писък и глухо, смъртоносно свистене на куршум. Нещо леденостудено прониза лявата гръд на Борн, куршумът заседна някъде около ключицата му. Агонизирайки, той отскочи, хвърли се отново и блъсна убиеца с пистолета в стената. Онзи се удари в нещо остро. Карлос отскочи и стреля с дива ярост още два пъти. Джейсън се хвърли вляво и успя най-сетне да освободи пистолета си. Насочи го към шума в мрака. Стреля. Експлозията беше оглушаваща и безполезна. Чу как вратата се затръшна — убиецът се бе измъкнал в коридора.

Борн запълзя към вратата, опитвайки се да си поеме въздух. Достигна я, но инстинктът му подсказа да стои встрани и да удари силно с юмрук долната й част. Това, което последва, беше истински кошмар. Бърз автоматичен откос разцепи вратата на трески и по цялата стая се разлетяха парчета дърво. В мига, когато стрелбата свърши, Джейсън вдигна пистолета си и стреля по диагонал навън; откосът се повтори. Борн се отдръпна и се прилепи до стената; стрелбата секна и той стреля отново. Сега двамата мъже се намираха на сантиметри един от друг и от всичко на света най-много желаеха да се убият взаимно. Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин. Намери Карлос. Хвани Карлос. Убий Карлос!

Ето че вече не бяха на сантиметри един от друг. Джейсън чу отдалечаващи се стъпки, а след това и звуците на клатещия се парапет, по който някой се спускаше. Карлос се беше втурнал надолу; мръсната свиня търсеше подкрепа; беше ранен. Борн изтри кръвта от лицето си и от гърлото си и застана пред това, което беше останало от вратата. Отвори я и пристъпи в тесния коридор към най-горната част на мрачните стълби. Изведнъж чу викове отдолу.

— К’во пра’ите, бе хора? Пит! Пит!

Два изстрела пронизаха въздуха.

— Джоуи! Джоуи!

Чу се само един изстрел; някъде долу на пода се строполиха тела.

— Христе! Христе и ти, Света Богородице!

Още два изстрела, последвани от приглушения вик на смъртта. Падна убит и трети човек.

Какво беше казал третият? Двама многознайковци и четирима бабанковци. Фургонът е бил докаран тук от Карлос! Убиецът беше довел със себе си и двамата помощници — първите трима бабанковци от бранша. Трима мъже, всеки от които въоръжен. А той, Джейсън, беше сам с един пистолет. Приклещен на най-горния етаж в кафявата къща. Но все пак Карлос беше вътре. Вътре. Ако успееше да се измъкне от тук, Карлос щеше да се окаже приклещеният! Ако успееше да се измъкне. Навън!

 

В края на коридора имаше прозорец, прикрит с черен транспарант. Джейсън тръгна към него, залитайки и препъвайки се. Държеше се за врата и го притискаше с рамо, за да отвлече съзнанието си от болката в гърдите. Отмахна транспаранта от поставката му; прозорецът беше малък, от дебело стъкло, на сини и пурпурни многоъгълници. Беше нечупливо, а рамката стоеше стабилно на мястото си — невъзможно бе да отчупи и късче от този прозорец. А след това гледката на Седемдесет и първа улица привлече погледа му. Фургонът си беше отишъл! Някой трябваше да го е откарал… един от хората на Карлос! Оставаха двама. Двама, а не трима. А той се намираше на висока позиция; високата позиция винаги дава някакви предимства.

Гримасничейки, полупревит, Борн се запъти към първата врата отляво; тя се падаше успоредно на най-горната част на стълбите. Отвори я и влезе. Според това, което виждаше, се намираше в най-обикновена спалня с лампи, тежка мебел и картини по стените. Той сграбчи най-близката лампа, изтръгна шнура й от стената и я отнесе до парапета. Вдигна я високо и я захвърли долу, отстъпвайки крачка назад, докато металът и стъклото се трошаха долу. Последва откос; куршумите се забиха в тавана и прорязаха пътека в мазилката. Джейсън изкрещя, след това остави крясъка си да премине във вик, а викът в продължителен отчаян вой, който постепенно заглъхна. Приближи се до парапета. Сега изчакваше. В пълно мълчание.

Номерът мина. Дочу бавни предпазливи стъпки; преди малко убиецът се бе приютил на площадката на първия етаж. Стъпките приближаваха и ставаха все по-ясни, на стената се появи сянка. Сега. Борн изскочи от скривалището си и даде четири поредни изстрела към фигурата на стълбището. Дупки от куршуми и бликаща кръв се появиха диагонално върху яката на дрехата му. Убиецът се извърна, изрева от ярост и болка, тялото му се огъна и се затъркаля по стълбите, докато накрая спря, проснато с лице нагоре върху последните три стъпала. В ръцете му имаше автомат с каишка и патрондаш.

Сега. Джейсън дотича до ръба на площадката, като се придържаше за парапета, опитвайки се да запази остатъците от равновесието си. Не биваше да пропуска момента, защото можеше да не настъпи втори такъв. Ако трябваше да стигне до първия етаж, то сега бе моментът, непосредствено след смъртта на войника. Борн разбра, че е войник, още докато се навеждаше над мъртвото тяло; не беше Карлос. Мъжът беше висок, със светла, почти бяла кожа, със скандинавски черти, в краен случай северноевропейски, но в никакъв случай латиноамерикански.

Джейсън закрачи по коридора на първия етаж и затърси сенките из него, като се подпираше на стените. Спря и се ослуша. В далечината се чу остро чегъртане и кратко пропукване. Някъде отдолу. Знаеше какво трябва да направи сега. Убиецът се намираше на приземния етаж. И звуците не бяха целенасочена измама; не бяха достатъчно силни и продължителни, за да означават клопка. Карлос бе ранен — смазаното коляно или счупената китка можеха да го дезориентират дотолкова, че да се блъсне в някоя мебел или да закачи стената с оръжието в ръката си при моментна загуба на равновесие. Както при Борн. Точно това му бе необходимо да установи.

Джейсън се хвърли на колене и запълзя обратно към стълбите, към трупа, проснат на стъпалата. Трябваше да спре за момент; губеше сили и кръв. Опита се да пристегне плътта на гърлото си и да притисне раната на гърдите, въобще да направи нещо, за да спре кръвотечението. Беше безполезно; за да остане жив, трябваше да се измъкне от къщата от кафяв камък, далеч от рожденото място на Каин. Мястото, където Каин беше роден. Джейсън Борн… в съчетанието нямаше нищо забавно. Той отново си пое дъх, пресегна се и изтръгна автомата от ръцете на мъртвия. Беше готов.

Умираше и беше готов. Открий Карлос. Хвани Карлос… Убий Карлос! Не можеше да излезе оттук; знаеше го. Времето не беше на негова страна. Кръвта му щеше да изтече, преди това да се случи. Краят беше началото: Каин щеше да замени Карлос, а Делта — Каин. Оставаше само агонизиращият въпрос: кой е Делта? Но това нямаше значение. Сега то беше зад гърба му; скоро нямаше да има нито мрак, нито насилие, само изпълнено с покой… освобождение от този въпрос.

А след смъртта му Мари щеше да е свободна, неговата любима щеше да е свободна. За това щяха да се погрижат разумни хора, подтикнати от един друг разумен човек, чийто син е бил убит на Рю дю Бак и чийто живот бе разсипан от метреса на убиец. В следващите няколко минути, помисли си Джейсън, проверявайки тихо предпазителя на автомата, ще изпълня обещанието, дадено на онзи човек, и ще спазя споразумението с другите, които не познавам. Направеше ли тези две неща, щеше да даде и доказателството. Джейсън Борн вече беше умирал веднъж на същия този ден; сега щеше да умре отново, но щеше да вземе и Карлос със себе си. Беше готов.

Легна по очи и запълзя с ръце и лакти нагоре по стълбите. Усещаше мириса на кръв под себе си. Меката сладникава миризма навлизаше в ноздрите му и му припомняше неизбежното. Времето изтичаше. Стигна до най-горното стъпало и подложи крака под себе си. След това бръкна в джоба си и потърси едната от сигналните ракети, които бе купил от армейския магазин на Лексингтън Авеню. Вече знаеше какво го беше подтикнало да ги купи. Намираше се отново в забравения Там Куан, забравен напълно, с изключение на ярките ослепителни светлинни експлозии. Само експлозиите му напомняха за този фрагмент от неговата памет; сега те щяха да осветят джунглата.

Издърпа напоения с восък фитил от леглото му в главата на ракетата, приближи го към зъбите си и прегриза връвта така, че да стане около сантиметър. Бръкна в другия си джоб и извади запалка. Взе и ракетата, и запалката в лявата си ръка. След това намести каишката на автомата на дясното си рамо, като закрепи добре оръжието на подгизналото от кръв яке; така беше добре. Протегна краката си и запълзя като змия към последната групичка стъпала, с главата надолу, краката отгоре и долепен до стената гръб.

Стигна до средата на стълбището. Тишина, мрак, всички светлини бяха загасени… Светлини? Светлини ли? Къде бяха слънчевите лъчи, които беше видял в този коридор само преди минути? Те се процеждаха през френските прозорци в далечния край на стаята — онази стая — в дъното на коридора. Но сега виждаше само мрак. Вратата беше затворена; вратата пред него, единствената друга врата в коридора също беше затворена и само в долната й част се виждаше ивица светлина. Карлос го караше да избира. Зад коя от двете врати? А може би убиецът прилагаше някаква по-добра стратегия? Може би се спотайваше в самия коридор?

Борн почувства внезапна силна болка в рамото. Шурна кръв и напои фланелената риза под якето. Още едно предупреждение: оставаше много малко време.

Притисна се до стената и насочи оръжието в мрака на коридора. Сега! Натисна спусъка. Откосът разруши парапета и отекна в стените и вратата под него. Спря стрелбата и хвана запалката с дясната си ръка, а ракетата в лявата. Запали и поднесе огъня към късия фитил. Хвана отново оръжието и натисна спусъка, вдигайки във въздуха всичко, намиращо се под него. Стъклен полилей се сгромоляса някъде на пода; мракът се изпълни със свистене на рикоширащи куршуми. И след това — светлина! Ослепителна светлина като на ракета, осветила джунглата, дърветата и стените, тайните пътеки и махагоновите коридори. Вонята на смъртта и джунглата сега бяха тук. И той беше тук.

Алманах до Делта. Алманах до Делта! Напускайте, напускайте!

Никога. Не сега. Не на края. Каин вместо Карлос и Делта вместо Кани. Хвани Карлос. Убий Карлос.

Борн се надигна, гърбът му бе опрян в стената, ракетата в лявата ръка, смъртоносното оръжие в дясната. Скочи на изтривалката пред вратата, ритна дървената плоскост пред себе си, за да я отвори, и всички предмети по масите и полиците вътре в стаята се разхвърчаха из въздуха. Из дърветата. Спря; в тази тиха, елегантна и звукоизолирана стая нямаше никой. Нямаше никой на тази пътека в джунглата.

Обърна се и изтича обратно в коридора, надупчвайки стените с един дълъг откос. Никой.

Вратата в дъното на тесния тъмен коридор. Зад нея се намираше стаята, където се беше родил Каин. И където Каин щеше да умре, но не сам.

Държеше огъня си, след това премести ракетата и оръжието в дясната ръка и бръкна в джоба си за другата. Извади я и отново скъси фитила й, този път с няколко милиметра. Поднесе първата до нея; светлинното избухване бе толкова ярко, че очите го заболяха. Бавно и с мъчителни движения взе и двете ракети в лявата си ръка, след което се приближи залитайки към вратата. Беше леко открехната. Убиецът се приспособяваше, но когато погледна вратата, Джейсън инстинктивно разбра нещо за нея, което Карлос не можеше да знае. Тя беше част от миналото му, част от стаята, където се беше родил Каин. Пресегна се с дясната си ръка, стисна оръжието между мишницата и бедрото си и хвана дръжката.

Сега. Открехна я на десетина сантиметра и хвърли ракетите вътре. От пушката „Стерн“ последва продължителен откос и отекна в стаята и цялата къща. Пространството се изпълни със смъртоносни звуци, куршумите се забиха в стоманената облицовка на вратите.

Огънят спря, чу се последно прещракване на спусъка. Сега. Борн сложи пръст на спусъка, блъсна вратата с рамо, хвърли се вътре и започна да стреля на всички посоки, като в същото време се търкаляше по пода, описвайки кръгове. Някъде от стаята в отговор долетя стрелба. Джейсън обърна оръжието си към източника. От другия край на помещението в мрака се чу яростен рев; ведно с това Джейсън осъзна, че завесите са спуснати и от френските прозорци не нахлува светлина. Защо тогава беше толкова светло… някаква странна светлина, по-силна и от тази на ракетите? Тя надвиваше волята му, причиняваше експлозии в главата му и остра болка в слепоочията.

Екранът! Огромният екран беше изваден от гнездото си на тавана и сега лежеше на пода, а широката сребриста повърхност гореше с ослепителен леденостуден огън. Той се хвърли под голямата маса и потърси скривалище зад меден бар в ъгъла; надигна се и отново натисна спусъка — за последен път. Беше изстрелял и последния си куршум. Захвърли оръжието срещу фигурата в бели дрехи и с бял шал от коприна, шал, който се беше смъкнал и откриваше лицето.

Лицето! Познаваше го! Беше го виждал и преди! Къде… къде? Не беше ли в Марсилия? Да… не! Цюрих? Париж? Да и не! След това внезапно осъзна, че лицето в трептящата, ослепителна светлина в другия край на стаята беше известно на много хора, а не само на него. Но откъде? Откъде? На всичко отгоре хем му беше познато, хем не го познаваше! Но го познаваше. Знаеше името му, но не можеше да го открие в паметта си!

Надигна се иззад тежкия меден бар. Последваха изстрели, два… три, вторият куршум разкъса мускула на дясната му ръка. Той извади пистолета от колана си; бяха му останали три патрона. Единият трябваше да попадне в мишената Карлос. Трябваше да плати дълга си от Париж, да изпълни едно споразумение, а и любимата му щеше да живее далеч по-сигурно след смъртта на убиеца. Извади запалката от джоба си, щракна я и поднесе огъня към парче от завеса, спускаща се от тавана. Платът пламна; той го хвана, запокити го вдясно от себе си и се хвърли наляво. Карлос стреля в горящата топка, а в това време Джейсън коленичи и натисна два пъти спусъка.

Фигурата се олюля, но не падна. Вместо това се отмести и скочи като бяла пантера напред с протегната ръка. Какво правеше той? Джейсън разбра. Убиецът хвана ръба на огромния сребрист екран, откъсна го от рамката му и го захвърли към него с всичка сила.

Екранът се понесе към Джейсън, изпълни цялото му полезрение и измести всичко от съзнанието му. Той изкрещя, докато сребристият предмет се стоварваше отгоре му и внезапно се изплаши от него повече, отколкото от Карлос и от което и да е човешко същество на света. Екранът го обърка и го хвърли в ужас, разби съзнанието му на парчета; пред очите му пробягаха видения, в ушите му закрещяха гневни гласове. Вдигна пистолета си и стреля срещу заплахата. Докато протягаше ръка, за да отблъсне тежкия сребрист парцал, осъзна. Беше изстрелял и последния си патрон, и последния. А също като легендарния Каин, Карлос познаваше всяко едно оръжие на света — по вида и по звука; беше преброил и изстрелите.

Убиецът пристъпи заплашително към него, пистолетът в ръката му беше насочен право в главата на Джейсън.

— Твоята екзекуция, Делта. Точно на деня. За всичко, което направи.

Борн изви гърба си и яростно се затъркаля надясно; поне щеше да умре в движение! Изстрелите изпълниха полумрачната стая, горещи игли пронизаха врата му, пробиха краката му, разкъсаха гърдите му. Търкаляй се, търкаляй се!

Изведнъж стрелбата секна и някъде отдалеч се чуха тежки звуци, сякаш разбиваха дърво и стомана. Звуците ставаха все по-силни и настойчиви. От тъмния коридор пред библиотеката се чу последен удар, последваха викове и шум от тичащи хора, а някъде зад тях в невидимия външен свят се разнесоха и настойчиви звуци на виещи сирени.

— Тук вътре! Той е тук вътре! — изкрещя Карлос.

Беше пълна глупост! Убиецът насочваше влезлите право към него, към него! Той полудяваше, вече нищо не се подчиняваше на здравия разум!

Вратата се отвори с трясък. Влезе висок човек с черно палто; с него имаше още някой, но Джейсън не виждаше нищо. Мъглата забули погледа му, образите, звуците. Той се търкаляше в пространството. Надалеч… надалеч.

Но точно тогава видя единственото нещо, което не можеше да понесе спокойно. Широките рамене, носещи се плавно над мощния гръден кош, изскочиха от стаята и се втурнаха надолу по слабо осветения коридор. Карлос. Виковете му бяха отворили капана! Той го беше обърнал! Беше успял да хване ловеца в капана в целия този хаос. Той си отиваше!

— Карлос… — Борн знаеше, че няма да го чуят; от кървящото му гърло се изтръгна само шепот. Той опита отново, изтръгвайки звук от стомаха си. — Това е той. Това е… Карлос!

Настъпи объркване, изкрещяха безполезни команди, но вече нямаше смисъл. И тогава Джейсън различи една от фигурите. Срещу него се приближаваше, накуцвайки, човек — сакатият, който се беше опитал да го убие там на гробището край Париж. Не му оставаше нищо, абсолютно нищо! Джейсън се хвърли с пълзене към съскащата ослепителна ракета. Сграбчи я и я стисна пред себе си, като че ли беше оръжие. Насочи я към убиеца с бастуна.

— Ела! Хайде, ела! По-близо, мръснико! Ще ти изгоря очите! Мислиш, че ще ме убиеш, но няма да стане! Аз ще те убия! Ще изгоря очите ти!

— Ти не разбираш — каза накуцващият убиец с треперещ глас. — Това съм аз, Делта. Конклин. Не бях прав.

Ракетата опари пръстите му, очите му! … Лудост. Отново беше заобиколен от експлозии, които го ослепяваха и оглушаваха. С всяко избухване пронизителните писъци от джунглата раздираха слуха му.

Джунглата! Там Куан! Горещата и влажна всепроникваща смрад. Но го бяха открили! Базовият лагер бе техен!

Експлозия вляво от него; виждаше я! Високо над земята между две дървета, бамбуковите пръти на някаква клетка. Вътре се движеше фигура. Той беше жив! Бързо при него, стигни до него!

Вдясно се разнесе вик. Някакъв човек се опитваше да стигне до гъстия храсталак, дишайки тежко и накуцвайки, в ръката си държеше пушка. Това беше той, русата му коса блесна на светлината, също и кракът, счупен при приземяването с парашут. Копелето! Боклукът, който бе тренирал заедно с него, беше разучавал картите заедно с тях, беше полетял на север заедно с тях… и през цялото време им беше гласил капан! Предател, чието радио беше съобщавало на враговете къде точно да ги търсят в непроходимата джунгла на Там Куан.

Това беше Борн! Джейсън Борн. Предател, отрепка!

Хвани го! Не му давай да достигне останалите! Убий го! Убий Джейсън Борн! Той е твой враг. Стреляй!

Но онзи не падаше! Главата, която трябваше вече да не е на раменете му, все още стоеше там. И идваше срещу него! Какво ставаше? Лудост. Там Куан…

— Ела с нас — каза куцащата фигура, излизайки от джунглата в това, което беше останало от елегантната стая. Онази стая. — Ние не сме врагове. Ела с нас.

— Махни се от мен! — Борн се хвърли отново, този път към падналия екран. Той беше неговото убежище, неговият саван, чаршафът, хвърлен върху човек при раждането му, който щеше да подплати ковчега му. — Ти си мой враг! Ще ви избия всичките! Не ме интересува, няма значение! Не разбирате ли?! Аз съм Делта! Каин е вместо Чарли, а Делта е вместо Каин! Какво още искате от мен? Аз съм бил там и не съм бил! Аз съм и не съм! Копелета, копелета! Елате! По-близо!

Разнесе се друг глас, по-нисък, спокоен и не толкова настойчив.

— Доведете я. Кажете й да влезе.

Някъде в далечината сирените достигнаха до кресчендо и след това замлъкнаха. Настъпи мрак и вълните отнесоха Джейсън нависоко в нощното небе само за да го подхвърлят след това надолу и да го запокитят в жестоката водна бездна. Навлизаше във вечността на безтегловието… на спомена. Сега експлозия изпълни нощното небе и над водата се издигна огнена диадема. И тогава чу думите, които идваха иззад облаците и изпълваха земята.

— Джейсън, любов моя. Единствена моя любов. Хвани ръката ми. Дръж я силно. Силно, Джейсън. Силно, скъпи.

Покоят дойде с мрака.