Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (31)

30.

— Д’Анжу.

— Делта? Чудех се кога… Мисля, че бих познал гласа ти където и да е.

Той го каза! Името беше изречено! Името, което не означаваше за него нищо и все пак по някакъв начин всичко. Д’Анжу знаеше. Филип д’Анжу беше част от забравеното минало! Делта! Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин! Делта. Делта. Делта! Едно време е познавал този човек и този човек притежаваше отговора! Алфа, Браво, Каин, Делта, Еко, Фокстрот…

„Медуза“!

— „Медуза“ — каза тихо, повтаряйки името, отекващо като тих писък в ушите му.

— Париж не е Там Куан, Делта. Между нас с теб няма повече сметки за разчистване. Недей да търсиш разплата. Сега вече работим за различни работодатели.

— Жаклин Лавие е мъртва. Карлос я уби в Ноли-сюр-Сен преди по-малко от трийсет минути.

— Не се и опитвай, няма да ти мине номерът. Защото от два часа насам Жаклин е извън Франция. Лично ми се обади от летище Орли. Отива заедно с мосю Бержерон…

— Да търсят материали из Средиземноморието ли? — прекъсна го Джейсън.

Д’Анжу помълча.

— А, да. Онази жена, която попита за Рьоне по телефона… Така си и помислих. Това нищо не променя. Аз говорих с нея; тя се обаждаше от Орли.

— Било й е наредено да ти го каже. Съвсем спокойна ли ти се стори?

— Беше разстроена и ти би трябвало най-добре да знаеш защо. Резултатите от работата ти тук при нас са впечатляващи, Делта. Или Каин. Или както там се наричаш в момента. Естествено, че не беше спокойна. По тази причина и заминава за известно време.

— По тази причина е мъртва. Ти си следващият.

— Последните двайсет и четири часа бяха доста ползотворни за теб. Но това няма да мине.

— Тя беше под наблюдение; ти също си под наблюдение. Следват всяка твоя стъпка.

— Ако е така, то е за мое добро.

— Тогава Лавие защо е мъртва?

— Не вярвам, че е мъртва.

— Тя според теб би ли се самоубила?

— Никога.

— Обади се във викариата на катедралата „Светото причастие“ в Ноли-сюр-Сен. Попитай за самоубилата се по време на изповед жена. Нищо не губиш. Ще ти се обадя след малко.

Борн затвори и излезе от будката. Слезе от тротоара и се огледа за такси. Щеше да се обади на Д’Анжу от будка на поне десет пресечки оттук. Нямаше да му е лесно да убеждава мъжа от „Медуза“, докато постигнеше успех, а междувременно не желаеше да рискува да бъде открит от електронни скенери. Дори приблизително.

Делта? Мисля, че бих познал гласа ти където и да е… Париж не е Там Куан… Там Куан, Там Куан! Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин. Медуза!

Стига! Не мисли за неща… за които не можеш да мислиш. Съсредоточи се върху това, което е в момента. Сега. Ти. Не това, което другите казват, че си — дори и не това, което ти си мислиш, че си. Само настоящето. А то се състои в един човек, който може да ти даде отговори.

Сега работим за различни работодатели…

Това беше ключът.

Кажи ми! За бога, кажи ми! Кой е той? Кой е моят работодател, Д’Анжу?

Едно такси зави рязко към него и мина заплашително на милиметри от краката му. Джейсън отвори вратата и се качи.

— Плас Вандом — каза. Площадът се намираше близо до Сент Оноре. Трябваше да е възможно най-близо, за да задвижи стратегията, която беше започнала бързо да се оформя в съзнанието му. Той имаше едно определено предимство и сега въпросът бе да го оползотвори по два начина. Трябваше да убеди Д’Анжу, че тези, които вървят по петите му, са неговите екзекутори. Но онова, което тези хора знаеха, беше, че някой друг ще следва тях.

Площад Вандом беше претъпкан както винаги. Уличното движение също беше бясно както винаги. Борн съгледа телефонна будка на ъгъла и слезе от таксито. Влезе вътре и избра „Ле Класик“; от обаждането му от Ноли-сюр-Сен бяха изминали четиринайсет минути.

— Д’Анжу?

— Разбрах само, че някаква жена е отнела живота си по време на изповед.

— Хайде стига де, предполагам, че не си се задоволил само с това… и в „Медуза“ не би се задоволил само с това.

— Почакай малко да оправя централата. — Линията заглъхна за около четири секунди. Д’Анжу се обади отново. — Жената е била със сребристобяла коса, скъпи дрехи и чанта на Сен Лоран. Току-що ти описах поне десет хиляди жени в Париж. Откъде да знам дали не си отвлякъл някоя, убил си я и разчиташ на това, като ми се обаждаш?

— Ама, разбира се. Завлякох я в църквата както Мария тялото на Христа и докато я влачех, по пътеката се лееше кръв от отворените й рани. Бъди разумен, Д’Анжу. Хайде да започнем от очевидното. Чантата не е нейната; тя беше с друга, бяла. А и едва ли би правила реклама на конкурентна модна къща.

— Това още повече затвърждава убеждението ми. Мъртвата не е Жаклин Лавие.

— Което доказва моето твърдение. Документите в чантата я идентифицират като друга. Съвсем скоро ще разпознаят и тялото; „Ле Класик“ въобще няма да бъде замесена.

— Защото ти го казваш ли?

— Не. Защото Карлос е използвал този метод в пет убийства, които мога да изброя поименно. — Можеше. Точно това беше страшното. — Ликвидират някого, полицията го взема за друг, причината за смъртта остава загадка, а убиецът — неизвестен. След известно време се разбира, че е някой друг, но междувременно Карлос от дълго е в друга държава и изпълнява друг контракт. Лавие е вариант на този метод, това е.

— Приказки, Делта. Ти и едно време не говореше много, но когато го правеше, изричаше празни приказки.

— Ако останеш още три-четири седмици в Сент Оноре — което не вярвам да се осъществи — ще видиш как ще свърши цялата история. Самолетна катастрофа или корабокрушение в Средиземно море. Телата обезобразени до неузнаваемост или просто изчезнали. Самоличностите на мъртвите обаче — категорично известни. Лавие и Бержерон. Но фактически само единият от тях е мъртъв. Мъртва е мадам Лавие. Мосю Бержерон е привилегирован много повече, отколкото си представяш. Бержерон отново ще се върне в бизнеса. А колкото до теб, ти ще бъдеш една бройка повече в парижката морга.

— А ти?

— Съгласно този план аз също съм мъртъв. Те очакват да ме заловят чрез теб.

— Логично. И двамата сме от „Медуза“, те го знаят — Карлос го знае. Предполага се, че си ме познал.

— И ти мен, нали?

Д’Анжу замълча за миг.

— Да. Вече ти казах, че работодателите ни са различни.

— Точно за това искам да поговорим.

— Няма да говорим, Делта. Но заради доброто старо време — заради това, което направи за всички ни в Там Куан — послушай съвета на един от „Медуза“. Махни се от Париж или ще си мъртвец, както сам каза преди малко.

— Не мога да го направя.

— Трябва да го направиш. Аз също бих натиснал спусъка, ако ми се удаде възможност. Ще ми платят много добре.

— Ще ти дам тази възможност.

— Извини ме, но това ми се струва абсурдно.

— Не знаеш какво искам и на какъв огромен риск съм готов да се изложа, за да го получа.

— Поемаш риск за каквото си пожелаеш. Но истинската опасност грози врага ти. Познавам те, Делта. Време е да се връщам на централата. Бих ти пожелал успешен лов, но…

Бе настъпил моментът да използва единственото оръжие, което му беше останало, косъмът, на който да задържи Д’Анжу на телефона.

— На кого се обаждаш за инструкции, откакто Парк Монсо изключи?

Мълчанието на Д’Анжу само подчерта напрежението. Когато проговори, гласът му се бе превърнал в шепот.

— Какво каза?

— Затова я убиха и ти го знаеш. Затова ще бъдеш убит и ти. Тя отиде в Парк Монсо и плати тази глупост с живота си. Ти също си бил в Парк Монсо и също ще умреш заради това. Карлос не може да ви позволи повече. Ти просто знаеш прекалено много. Защо мислиш, че той ще изложи организацията си на такава опасност? Той ще те използва, за да хване мен, ще те убие и ще си направи друга „Ле Класик“. Говоря ти като един от „Медуза“ на друг от „Медуза“. Съмняваш ли се в това?

Тишината продължи по-дълго от преди и напрежението й се увеличи неимоверно. Изглежда, по-възрастният бивш войник от „Медуза“ си задаваше не един неприятен въпрос.

— Какво искаш от мен? Освен мен. Би трябвало да ти е известно, че заложниците не са на мода. Не виждам с какво мога да ти бъда полезен — жив или мъртъв; така че какво искаш?

— Информация. Ако я имаш, ще се махна от Париж още тази нощ и нито ти, нито Карлос ще чуете някога нещо повече за мен.

— Каква информация?

— Ако те попитам сега, ще ме излъжеш. Ще те попитам. Но ти ще ми кажеш истината, когато се видим.

— С въже на гърлото?

— Сред тълпата ли?

— Каква тълпа? През деня ли?

— След един час. Пред Лувъра. Около стълбите. На стоянката за таксита.

— Лувъра? Тълпите? Информация, която мислиш, че притежавам и която ще те накара да се разкараш… Вярвам, че си достатъчно разумен, за да не искаш от мен да обсъждам работодателя си.

— Не твоя, а моя.

— „Тредстоун“ ли?

Той знаеше! Филип д’Анжу притежаваше отговори! Остани спокоен. Не издавай вълнението си.

— „Седемдесет и едно“ — допълни Джейсън. — Само един малък въпрос и се махам. А когато ми дадеш отговора — истината — ще ти дам нещо друго в замяна.

— Какво бих могъл да искам аз от теб? Освен теб самия?

— Информация, която може да ти позволи да останеш жив. Няма гаранция, но, повярвай ми, без нея не би могъл да оцелееш. Парк Монсо, Д’Анжу.

Отново мълчание. Борн си представяше като наяве как сивокосият оператор се взира в централата и името на богатия парижки квартал отеква все по-силно и по-силно в съзнанието му. Парк Монсо носеше смърт и Д’Анжу го знаеше със същата сигурност, с която знаеше, че мъртвата жена в Ноли-сюр-Сен е Жаклин Лавие.

— Каква може да е тази информация? — попита Д’Анжу.

— Самоличността на твоя работодател. Име и достатъчно доказателство, което можеш да запечаташ в плик, който да дадеш на адвоката си на съхранение по време на естествения ти живот. Но ако краят на живота ти настъпи не по естествен начин, дори при нещастен случай, той ще е инструктиран да отвори плика и да огласи съдържанието му. Това е защита, Д’Анжу.

— Ясно — каза бавно операторът. — Но ти каза, че съм под наблюдение и ме следят.

— Подсигури се — отсече Джейсън. — Кажи им истината. Имаш някакъв номер, на който трябва да позвъниш, така ли е?

— Да. Имам номер, и човек, на когото трябва да се обадя. — Гласът на по-възрастния мъж се извиси от удивление.

— Свържи се с него и му кажи точно каквото ти казах… с изключение на това, което ще получиш в замяна, естествено. Кажи, че съм се свързал с теб и съм поискал среща. И че тя трябва да се състои след час пред Лувъра. Истината.

— Ти си луд.

— Знам какво правя.

— Да. Обикновено знаеше какво правиш… Създаваше си свой собствен капан, построен върху екзекуцията ти.

— В такъв случай би могъл да бъдеш щедро възнаграден.

— Или да подпиша своята смъртна присъда, ако това, което казваш, е така.

— Хайде да разберем дали е така. Така или иначе, аз ще осъществя контакт с теб, повярвай ми. Те имат снимката ми, така че ще разберат кога ще го направя. По-добре една контролирана сцена, отколкото ситуация, в която липсва всякакъв контрол.

— Все едно слушам Делта — каза Д’Анжу. — Той не създаваше собствени капани и не тръгваше с превързани очи срещу цял наказателен взвод.

— Така е — съгласи се Борн. — Нямаш избор, Д’Анжу. След един час. Пред Лувъра.

 

Успехът на всеки капан е заложен в неговата фундаментална простота. По своята природа обратният капан, с неговото единствено усложнение, трябва също да бъде бърз и още по-елементарен.

Тези думи изникнаха в съзнанието му, докато чакаше в таксито на Сент Оноре, малко по-встрани от „Ле Класик“. Беше се представил за американски турист и беше помолил шофьора да обиколи улицата два пъти. Каза, че жена му пазарувала наоколо, в царството на висшата мода. Щяла рано или късно да излезе от някой магазин и той да я види.

Това, което видя, бяха преследвачите на Карлос. Антената с гумен накрайник, показваща се от калника на черната лимузина, беше доказателство и опасност едновременно. Щеше да се чувства по-сигурен, ако радиопредавателят бе изключен, но не виждаше друг начин. Оставаше му само дезинформацията. По някое време през следващите четирийсет и пет минути щеше да направи така, че по това радио със сигурност да се изпрати погрешно съобщение. От прикритата си позиция на задната седалка разгледа двамата мъже в колата отсреща. Това, което ги отличаваше от стотиците подобни на тях други мъже по Сент Оноре, беше, че не разговаряха.

Филип Д’Анжу се появи на тротоара. На главата му се мъдреше сива шапка, прикриваща сивата коса. Погледите, които изпрати в различните посоки по улицата, подсказваха на Борн, че бившият рейнджър от „Медуза“ си бе подсигурил гърба. Беше позвънил на номера и беше предал потресаващата си информация. Знаеше, че наблизо има хора и кола, готови да го последват.

До тротоара спря такси, явно поръчано преди това по телефона. Д’Анжу каза нещо на шофьора и се качи. От другата страна на улицата антената заплашително се подаде от гнездото си. Ловът започна.

Лимузината потегли след таксито на Д’Анжу; точно от това потвърждение се нуждаеше Джейсън. Той се наведе напред към шофьора.

— Забравих — изрече със съжаление. — Тя каза, че тази сутрин ще отиде в Лувъра и ще остави пазара за следобед. Исусе, закъснял съм с половин час. Откарайте ме до Лувъра, ако обичате.

— Mais oui, Monsieure, Le luvre^[1].

По време на краткото пътуване към монументалната фасада с изглед към Сена таксито на Джейсън изпревари два пъти черната лимузина, само за да бъде на свой ред изпреварено от нея. Близостта даде на Борн възможност да види точно това, което му беше необходимо. Мъжът до шофьора непрекъснато говореше в микрофона, който държеше. Карлос искаше да е сигурен, че капанът няма да има слаби места; към площада за екзекуцията се приближаваха и други.

Стигнаха до огромния вход на Лувъра.

— Застанете зад тези таксита — каза Джейсън.

— Но те чакат клиенти, мосю. А аз имам клиент; вие сте моят клиент. Ще ви закарам до…

— Просто направете това, което ви казвам — изрече твърдо Борн и пусна петдесет франка на седалката.

Шофьорът застана в редицата. Черната лимузина се намираше вдясно, на двайсет метра по-нататък на площада стоеше сивата кола, последвала Жаклин Лавие и жената на Вилие до катедралата „Светото причастие“, а после откарала последната от Ноли-сюр-Сен, където Лавие бе направила последната си изповед. Виждаше се как антената й проблясва в гнездото си. Там отдясно човекът на Карлос вече не държеше микрофона. Антената на черната кола също се приближаваше; контактът беше осъществен и потвърден визуално. Тези бяха палачите на Карлос.

Борн обърна поглед към тълпата пред входа на Лувъра и моментално забеляза елегантно облечения Д’Анжу. Той се разхождаше бавно напред-назад покрай огромния блок от бял гранит, отстрани на стълбите.

Сега. Беше време да пусне дезинформацията.

— Излез от колоната — нареди Джейсън.

— Какво, мосю?

— Имаш двеста франка, ако правиш точно каквото ти казвам. Излез от колоната, мини в началото, направи два леви завоя и тръгни към следващата колонка.

— Не разбирам, мосю!

— Не ти и трябва. Триста франка.

Шофьорът обърна надясно и се насочи към началото на колоната, където изви кормилото и насочи колата наляво срещу паркираните таксита. Борн извади пистолета от колана си, сложи го в скута си и провери заглушителя, притягайки цилиндъра.

— Къде искате да отидете, мосю? — попита озадаченият шофьор, когато навлязоха в алеята, водеща към входа на Лувъра.

— Намали — каза Джейсън. — Онази голяма сива кола там отпред, дето е насочена към изхода откъм Сена. Виждаш ли я?

— Ама, разбира се.

— Мини бавно покрай нея от дясната й страна. — Борн се премести откъм лявата страна, смъкна страничния прозорец и прикри главата и оръжието си. Щеше да покаже и двете след няколко секунди.

Таксито се приближи до калника на лимузината и шофьорът отново извъртя кормилото. Сега колите бяха успоредни. Джейсън надигна глава и извади оръжието си на показ. Насочи го към задния десен прозорец на колата и стреля последователно пет пъти. Разхвърчаха се парчета стъкло и се видяха двама мъже, които изкрещяха нещо един на друг; а сетне се хвърлиха на пода под предната седалка. Но те го бяха видели. Това беше дезинформацията.

— Изчезвай оттук! — изкрещя Борн на ужасения шофьор, хвърляйки триста франка през седалката и нагласи шапката си на задния прозорец. Таксито полетя напред към каменните врати на Лувъра.

Сега.

Джейсън се свлече напряко на седалката, отвори вратата и се изтъркаля на паважа, изкрещявайки на шофьора последни инструкции.

— Ако искаш да останеш жив, махай се оттук!

Таксито излетя напред като стрела, моторът ревеше, а шофьорът пищеше. Борн се шмугна между две паркирани коли, вече извън полезрението на мъжете в черната кола, и бавно се изправи, надничайки иззад прозорците. Хората на Карлос бяха бързи и професионалисти, които не си губеха времето в напразно умуване. Таксито все още беше пред погледа им — то изобщо не можеше да се сравнява с мощната кола, а в това такси се намираше мишената. Мъжът зад кормилото включи на скорост и се понесе напред, докато в това време другият хвана микрофона и вдигна антената. В ефира полетяха заповеди към един седан, близо до масивните каменни стълби. Таксито зави в улицата покрай Сена с увеличаваща се скорост, а огромната сива кола караше непосредствено зад него. Те профучаха на сантиметри покрай Джейсън. Изражението на двамата мъже каза на Джейсън всичко. Те държаха Каин в полезрението си, капанът се беше затворил и след броени минути щяха да си заработят солидно възнаграждение.

По своята природа обратният капан с неговото единствено усложнение трябва да е също така бърз и още по-елементарен…

След броени минути… Разполагаше с броени мигове, ако не се беше заблудил в предположенията си. Д’Анжу! Свръзката си бе изиграла ролята — второстепенната си роля — и вече беше излишна — както беше станала излишна и Жаклин Лавие.

Борн излезе от пространството между колите и се затича към черната лимузина на около петдесет метра от него. виждаше двама мъже; те се насочваха срещу Филип д’Анжу, който продължаваше да се разхожда пред мраморното стълбище. Един точен изстрел, даден от който и да е от двамата, и Д’Анжу щеше да е мъртъв. С него щеше да си отиде и „Тредстоун Седемдесет и едно“. Джейсън се затича по-бързо, пъхна ръка в джоба си и сграбчи тежкия пистолет.

Воините на Карлос вече бяха на няколко метра от него и сега бързаха да приключат по-скоро екзекуцията, преди обречената жертва да разбере какво става.

— Медуза! — изрева Борн, без да знае защо крещи това име, а не името на Д’Анжу. — Медуза, Медуза!

Д’Анжу извърна глава и по лицето му се изписа шок. Шофьорът на черната кола се извърна и насочи оръжието си към Джейсън, а другият продължи да се придвижва към Д’Анжу с оръжие, прицелено в бившия рейнджър от „Медуза“. Борн се хвърли вдясно, извади оръжието си и го подпря с лявата ръка. Стреля безпогрешно; насочилият се към Д’Анжу се огъна и краката му се подкосиха като парализирани; той се свлече на паважа. Над главата на Джейсън изсвириха два куршума и се удариха в нещо метално зад него. Той се изтъркаля наляво и отново насочи оръжието си към втория. Натисна спусъка два пъти; шофьорът изкрещя, от устата му бликна кръв и той се свлече.

Тълпата изпадна в истерия. Мъже и жени се разпищяха, родители прикриха децата си, други хукнаха нагоре по стълбите към вратите на Лувъра, докато междувременно пазачите се опитваха да излязат навън. Борн се изправи на крака и се огледа за Д’Анжу. Възрастният мъж се бе скрил зад блока от бял гранит и в момента масивната му фигура се показваше ужасена иззад убежището. Джейсън се затича през паникьосаната тълпа, пъхайки пистолета в колана си и разблъсквайки истеричните тела, застанали между него и човека, който можеше да му даде отговорите. „Тредстоун“! Тредстоун!

Стигна до сивокосия рейнджър.

— Ставай! — заповяда му. — Хайде да се махаме оттук!

— Делта!… Този беше човек на Карлос! Аз го познавам, използвал съм го! Той щеше да ме убие!

— Знам. Хайде! По-бързо! Другите ще се върнат всеки момент и ще ни търсят. Хайде!

В периферното зрение на Борн се появи черно петно. Той се завъртя и инстинктивно повали Д’Анжу на земята, а в същото време черна фигура, застанала до колоната от таксита, стреля четири пъти с пушка. Навсякъде около тях се разхвърчаха отломки от мрамор и гранит. Това беше той! Тежките широки рамене, носещи се плавно в пространството, широкият гръден кош, подчертан от добре ушит костюм… Мургавото лице, увито с бял копринен шал, и шапката с тясна периферия. Карлос!

Намери Карлос! Хвани Карлос! Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин!

Грешно!

Намери „Тредстоун“! Намери посланието: за един човек! Намери Джейсън Борн!

Полудяваше! Размазаните видения от миналото се сляха с ужасяващата действителност в настоящето и това го влудяваше. Вратите в съзнанието му се отваряха и затваряха, отваряха се със сила и шумно се затръшваха; в един миг се лееше светлина, а в следващия настъпваше пълен мрак. Болката се върна в слепоочието му, придружена от остри пронизващи ноти на оглушителен грохот. Той се втурна след мъжа в черния костюм и бялото шалче около лицето. Тогава видя очите и дулото на пистолета, три черни дупки, насочени в него като три черни лазерни лъча. Бержерон?… Това Бержерон ли беше? Беше ли? Или Цюрих… или… Нямаше време!

Скочи наляво и се метна надясно, за да избегне линията на огъня. Куршумите се удариха в камък, всяка експлозия бе последвана от рикоширащи писъци. Джейсън се скри под една паркирана кола; оттам видя черната фигура да се отдалечава между колелата. Болката остана, но грохотът престана. Той изпълзя на тротоара, изправи се на крака и се затича обратно към стъпалата на Лувъра.

Какво беше направил? Д’Анжу беше изчезнал! Как се бе случило това? Обратният капан не бе никакъв капан! Собствената му стратегия беше използвана срещу него, позволявайки на единствения човек, който можеше да му даде отговорите, да изчезне. Беше проследил хората на Карлос, но Карлос беше проследил него! От Сент Оноре дотук. Всичко беше напразно; почувства някаква гадна празнота в цялото си тяло.

И тогава чу някой да му говори иззад колата, паркирана зад него. Филип д’Анжу внимателно надникна навън.

— Изглежда, че Там Куан винаги може да се окаже редом. Къде ще отидем, Делта? Не можем да останем тук.

 

Седнаха в сепаре със завеси в претъпкано кафене на Рю Висаж — една забутана уличка, чиято единствена забележителна особеност бе, че е пресечка на Монмартр. Д’Анжу сръбна от двойното си бренди и заговори с нисък замислен глас.

— Ще се върна в Азия — каза. — В Сингапур или Хонконг, а може и на Сейшелските острови. Франция никога не ми е понасяла; а сега вече е смъртно опасна за мен.

— Може да не ти се наложи — каза Борн и погълна уискито си. Топлата течност бързо се разля в тялото му и почти веднага предизвика вътрешен покой. — Знам какво говоря. Ти ми каза това, което исках да науча. Аз ще ти дам… — Млъкна, завладян от съмнение; не искаше да го каже. — Ще ти дам самоличността на Карлос.

— Много слабо ме интересува — отвърна бившият рейнджър, наблюдавайки отблизо Борн. — Ще ти кажа каквото мога. Нямам причина да крия каквото и да било. То е ясно, че няма да отида при официалните власти, но ако наистина притежавам информацията, която може да ти помогне да заловиш Карлос, светът ще стане по-поносим за мен, нали така? Аз обаче не желая да се замесвам лично.

— Не ти ли е поне любопитно?

— От чисто академична гледна точка може би да, защото изражението ти ми говори, че ще бъда шокиран. Така че задавай въпросите си, а след това ме изненадай.

— Наистина ще бъдеш шокиран.

Д’Анжу изрече тихо името без предупреждение.

— Бержерон ли?

Джейсън не помръдна, останал без думи, и се втренчи в по-възрастният мъж. Д’Анжу продължи:

— Знаеш ли колко пъти съм си го мислил и премислял. Всеки път, когато разговаряме, го гледам и се чудя. Но всеки път отхвърлям тази идея.

— Защо? — прекъсна го Борн, отказвайки да възприеме точното му попадение.

— Не мога да ти кажа, не съм сигурен. Просто чувствам, че не е вярно. Може би защото съм научил за Карлос повече от Рьоне Бержерон, отколкото от всеки друг. Той е много тясно свързан с Карлос; работи за него от години и е много горд с това. Моят проблем е, че говори за него прекалено много.

— Его-то, изразено посредством предполагаема втора същност ли?

— Възможно е, предполагам, но не се връзва с изключителните мерки за сигурност, които взема Карлос, и с буквално непробиваемата стена от секретност, която е изградил около себе си. Не съм сигурен, разбира се, но се съмнявам, че е Бержерон.

— Ти каза това име, не аз.

Д’Анжу се усмихна.

— Няма защо да се съмняваш, Делта. Задавай въпросите си.

— Мислех, че е Бержерон. Съжалявам.

— Няма нужда, може и да си прав. Казах, че за мен това няма значение. След няколко дни смятам да бъда в Азия и да следвам я франка, я долара или йената. Ние от „Медуза“ винаги сме се оправяли, нали така?

Без да знае защо, Джейсън извика в съзнанието си образа на сбръчканото лице на Вилие. Беше обещал пред себе си да научи каквото може и да го каже на стария воин. Можеше да не му се удаде повече такава възможност.

— Къде се намира в цялата тази история жената на Вилие?

Д’Анжу сви вежди.

— Анжелик ли? — попита. — Ами, разбира се, ти каза Парк Монсо, нали? По какъв начин?…

— В момента подробностите не са важни..

— Прав си — съгласи се Д’Анжу.

— И какво за нея? — настоя Борн.

— Заглеждал ли си се в нея по-внимателно? — попита Д’Анжу. — Кожата й?

— Доста близо бях. Тя има слънчев тен. Много висока и с много силен тен.

— Непрекъснато си поддържа тена. Ривиерата. Гръцките острови, Коста дел Сол, Гстаад; кожата й никога не избледнява.

— Звучи съвсем правдоподобно.

— Да, но това е само една удобна маскировка. Тя прикрива истинската й същност. Не избледнява нито през есента, нито през зимата. Не й липсва цвят нито по лицето, нито по ръцете, нито по много дългите крака. Кожата й винаги изглежда привлекателно загоряла, защото би била такава при всички случаи. Със или без Сен Тропе или Коста Брава, или Алпите.

— Какво искаш да кажеш?

— Въпреки че всички смятат страхотната Анжелик Вилие за парижанка, тя не е. Тя е испанка или венецуелка, ако трябва да сме съвсем точни.

— Санчес — прошепна Борн. — Илич Рамирес Санчес.

— Да. Много хора, които се осмеляват да говорят за тези неща, казват, че тя е първа братовчедка на Карлос и негова любовница от четиринайсетгодишна възраст. Говори се — сред малкото на брой хора — че с изключение на самия себе си, тя е единственият човек на света, за когото го е грижа.

— А Вилие е сляпата свръзка?

— Фрази от „Медуза“, а, Делта? — Д’Анжу кимна. — Да, Вилие е прикритието. Брилянтно прикритата връзка на Карлос в повечето от най-секретните министерства на френското правителство, включително и с досиетата на самия Карлос.

— Брилянтно — каза Джейсън, припомняйки си, — защото е немислимо.

— Напълно.

Борн се наклони напред и рязко го прекъсна.

— „Тредстоун“ — каза, хващайки чашата пред себе си с две ръце. — Разкажи ми за „Тредстоун Седемдесет и едно“.

— Какво ли пък мога аз да кажа на теб?

— Всичко, което им е известно. Всичко, което е известно на Карлос.

— Не знам дали е по възможностите ми. Дочувам по нещо оттук-оттам, успявам да сглобя нещичко, но само по отношение на това, което има връзка с „Медуза“. Едва ли мога да бъда наречен консултант, а още по-малко да искат от мен потвърждение.

Джейсън направи всичко възможно, за да запази самообладание, въздържа се от въпроси за „Медуза“, Делта и Там Куан; вихрите в нощното небе, мрака и експлозиите от ослепителна светлина, които го зашеметяваха всеки път, щом чуеше тези думи. Сега не можеше да си го позволи, трябваше да прецени много неща, да остави настрана собствените си страдания и да не дава никакви признаци. Първо по-важното. „Тредстоун“. „Тредстоун Седемдесет и едно“.

— Какво си подочул? Какво си сглобил?

— Дочутото и сглобеното понякога са в противоречие. Но все пак някои факти са ми ясни.

— По-точно?

— Когато видях, че наистина си ти, разбрах. Делта е сключил печеливша сделка с американците. Поредната печеливша сделка, макар и по-различна от предишните.

— Кажи го направо, ако обичаш.

— Преди десет години в Сайгон се носеха слухове, че леденостуденият Делта е най-скъпо платен в цялата „Медуза“. При всички положения ти беше най-способният, когото аз познавах, така че предположих, че си сключил доста солиден контракт. А и мисля, че за това, което вършиш, парите са неимоверно повече.

— И колко точно? Какво си чувал?

— Известното. Потвърдиха го и от Ню Йорк. Монаха го потвърди, преди да умре. Това е, което ми казаха. Но виждах начина на действие от самото начало.

Борн стисна чашата си, избягвайки погледа на Д’Анжу. Монаха. Монаха. Не питай. Няма значение в момента.

— Повтарям — каза Джейсън, — какво е това, което те си мислят, че правя в момента?

— Хайде стига, Делта. Аз съм този, който ще си замине. Няма смисъл да…

— Моля те — прекъсна го Борн.

— Добре тогава. Съгласил си се да станеш въпросния Каин. Легендарният убиец с нескончаем списък от контракти, който никога не е съществувал. Всеки от тези контракти е измислица, подхранвана от надеждни източници. Целта — да бъде предизвикан Карлос — „подкопаване на статуса му при всеки удобен случай“. Мисля, че така се изрази Бержерон — подбиване на цените му, разпространяване на слухове за съмнителната му ефикасност и за твоето собствено превъзходство в това отношение. Целта — да измъкнеш Карлос наяве и да го заловиш. Това е сделката ти с американците.

Някаква си негова слънчева светлина в тъмните кътчета от съзнанието на Джейсън. Някъде в далечината се разтваряха врати, но все още бяха много далеч и се отваряха само частично. Но там, където преди имаше мрак, сега трептеше светлина.

— Значи американците са… — Борн не довърши изречението, надявайки се Д’Анжу да го стори вместо него.

— Да — каза той, — „Тредстоун Седемдесет и едно“. Най-строго контролираната единица в американското разузнаване. Консулските операции на Държавния департамент. Създадена от същия човек, който създаде „Медуза“. Дейвид Абът.

— Монаха — каза тихо Джейсън по интуиция. В далечината се открехна още една врата.

— Разбира се. А кой друг би избрал за Каин, ако не човека от „Медуза“, известен като Делта? Казах ти вече, че се досетих в момента, в който те видях.

— Роля… — Борн млъкна, светлината ставаше все по-ярка и макар да топлеше, не заслепяваше.

Д’Анжу се наведе напред.

— Ето това е мястото, което ти казах, че противоречи на останалите известни неща. Говори се, че Джейсън Борн е приел сделката поради причини, които аз знам, че не са верни. Аз съм бил там, а те не; те не биха могли да знаят.

— Какво говорят? Какво си чул?

— Че ти си американски офицер от разузнаването, вероятно от военното разузнаване. Представяш ли си? Ти, Делта! Човекът, изпълнен с презрение към толкова много неща и не на последно място към почти всичко американско. Казах на Бержерон, че това е невъзможно, но не съм сигурен, че ми повярва.

— Какво му каза?

— Това, което мисля. И което продължавам да мисля. Не парите са причината — няма сума, която би могла да те накара да го направиш — трябва да е било нещо друго. Мисля, че си го направил по същата причина, поради която много други се съгласиха да постъпят в „Медуза“ преди десет години. За да си изчистят положението на едно или друго място и да могат да се върнат към нещо, което са имали, преди да се обвържат с това. Естествено, не знам със сигурност, а и не очаквам от теб да го потвърдиш, но поне така мисля.

— Възможно е да си прав — каза Джейсън, задържайки за миг дишането си. Хладен въздух на облекчение се появи над мъглата. Да. В това имаше разум. Беше изпратено послание. Това трябваше да е. Намери посланието! Намери този, който го е изпратил! Тредстоун!

— Което пак ни връща — продължи Д’Анжу, — към приказките за Делта. Кой беше той? Какъв беше? Образованият и необикновено мълчалив човек, който можеше да се превърне в смъртоносно оръжие в джунглата. Който подлагаше себе си и другите на неимоверни изпитания в името на една никаква кауза. Така и не разбрахме.

— Не е и било необходимо. Можеш ли да ми кажеш нещо друго?… Те знаят ли точното местонахождение на „Тредстоун“?

— Сигурно. Бержерон ми каза. Къща в Ню Йорк, на Седемдесет и първа източна улица. Номер едно-четирийсет. Така ли е?

— Възможно е… Нещо друго?

— Само това, което явно ти знаеш. Стратегията, която, да си призная, ми убягва.

— И по-точно?

— Това, че американците мислят, че си ги предал. Или другояче казано, че искат Карлос да повярва, че те мислят, че ти си ги предал.

— Защо? — Беше близо. Това беше тук!

— Ставало въпрос за дълъг период от мълчание, шест месеца, ако трябва да сме точни, които съвпадат с времето, когато Каин не е развивал никаква дейност. Плюс откраднати фондове, но мълчанието е основното.

Това беше. Посланието. Мълчанието. Месеците в Пор Ноар. Цюрихският абсурд, лудостта в Париж. Вероятно никой не би могъл да знае какво се е случило. Бяха му казали да се обади. Да се покаже. Ти беше права, Мари, любов моя, моя скъпа обич. Ти си била права от самото начало!

— Значи нищо друго? — попита Борн, опитвайки се да овладее нетърпението в гласа си, породено от неимоверно силното желание да се върне при нея.

— Това е всичко, което знам, но те моля да ме разбереш — никога не са ми казвали кой знае колко. Включиха ме в организацията, защото познавах „Медуза“ — беше установено, че Каин е бил в „Медуза“ — но никога не съм бил част от приближените на Карлос.

— Бил си достатъчно вътрешен. Благодаря ти. — Джейсън сложи няколко банкноти на масата и тръгна да си ходи.

— Има още нещо — добави Д’Анжу. — Не знам дали е от значение, но те знаят, че името ти не е Джейсън Борн.

— Какво?

— Двайсет и пети март. Не помниш ли? Делта? Дотогава остават само още два дни, а тази дата е много важна за Карлос. Говори се усилено, че той иска трупа ти на двайсет и пети март. И иска да го подхвърли на американците точно на този ден.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— На двайсет и пети март Джейсън Борн бе екзекутиран в Там Куан. Ти го екзекутира.