Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (24)

23.

Беше три без десет минути, когато Борн се приближи до рецепцията на „Оберж дю Коан“, а Мари продължи направо към изхода. За облекчение на Джейсън на гишето нямаше вестници, но служителят от нощната смяна беше от типа на онези в Париж. Оплешивяващ, трудноподвижен мъж с полупритворени очи. Облегнат на стола си, той бе сложил ръце пред себе си и изглеждаше подтиснат от нескончаемата нощ пред него. Но тази нощ, помисли Борн, щеше да я запомни за дълго-дълго — без дори да се смятат щетите на горния етаж, които щяха да бъдат открити на следващата сутрин. Един служител от нощна смяна в Монруж би трябвало да разполага със собствен транспорт.

— Току-що се обадих в Руан — каза Джейсън, като се подпря с длани на гишето — нервен човек, ядосан от неконтролируемите събития в личния му живот. — Трябва да тръгна веднага и ми е необходима кола под наем.

— Защо не — пое шумно въздух мъжът и се надигна от стола си. — Какво ще желаете, мосю? Позлатена карета или вълшебно килимче?

— Моля?

— Даваме под наем стаи, а не коли.

— Трябва да съм в Руан преди да съмне.

— Невъзможно. Освен ако не се намери достатъчно откачен таксиметраджия да ви закара по това време.

— Мисля, че не разбрахте. Има изгледи да понеса значителни загуби и неприятности, ако не успея да пристигна в офиса си до осем сутринта. Готов съм да заплатя щедро…

— Не ви е лесна работата, мосю.

— Предполагам, че все ще се намери някой, да ми услужи с колата си, да речем… за хиляда, хиляда и петстотин франка.

— Хиляда… хиляда и петстотин ли, мосю? — Очите на служителя се отвориха толкова широко, че опънаха кожата му. — В брой ли, мосю?

— Естествено. Съдружникът ми ще я върне утре сутринта.

— Няма никакво движение по улиците, мосю.

— Моля? Да, наистина не виждам защо да не наема такси. Всяка специална услуга се заплаща добре.

— Просто не знам откъде да ви намеря — прекъсна го с трескава убедителност служителят. — От друга страна, моето звено не е чак толкова ново и може би не е от най-бързите на пътя, но все пак би могло да ви бъде от полза, а и, честно казано, не е евтина кола…

Хамелеонът отново бе сменил окраската си и отново го бяха взели за този, който не беше. Но вече знаеше кой е и разбираше.

 

Зора. Но липсваше стаята от странноприемницата и тапетите, изпъстрени с първите лъчи на слънцето, процеждащи се през прозореца между листата на дърветата вън. Сега първите лъчи от изток позлатяваха френската провинция и разкриваха гледката на хълмовете и полята в Сен Жермен ан Ле. Те седяха в малката кола, паркирана в уширението на черен път и от полуотворените прозорци излизаше цигарен дим.

Преди три седмици в Швейцария беше положил началото на историята с думите: Животът ми започна преди шест месеца в малко село на Средиземноморието, наречено Ил дю Пор Ноар.

Сега бе започнал с тихата декларация: Известен съм като Каин.

Беше казал всичко, без да пропуска нищо, което си спомняше, включително и страховитите видения, избухнали в главата му при думите на Жаклин Лавие в ресторанта със свещниците в Аржантьой. Имена, събития, градове… убийства…

„Медуза“.

— Всичко съвпада. Няма нещо, което да не знам и което да не е било загнездено някъде в ъглите на паметта ми и да се е опитвало да излезе на бял свят. Това е самата истина.

— Било е истината.

Той я погледна отблизо.

— Сгрешихме и двамата, не виждаш ли?

— Сигурно. Но също така бяхме и прави. Ти беше прав и аз бях права.

— За кое?

— За теб. Държа да ти го кажа пак, хладнокръвно и аргументирано. Ти предложи живота си в замяна на моя още преди да ме познаваше; това решение не може да е на човека, когото ми описа. Дори той да е съществувал, вече го няма. — Очите на Мари гледаха умоляващо, макар че гласът й бе спокоен. — Ти го каза, Джейсън. „Това, което човек не си спомня, не съществува. За него.“ Възможно е тъкмо пред това да си изправен. Можеш ли да му обърнеш гръб и да си отидеш?

Борн кимна. Беше настъпил кошмарният миг.

— Да. — Отвърна. — Но сам. Без теб.

Мари дръпна от цигарата си и го погледна. Ръката й трепереше.

— Ясно. Значи това е решението ти.

— Така трябва.

— И какво? Ще изчезнеш най-геройски и аз ще остана неопетнена, така ли?

— Трябва.

— Много ти благодаря. Какво си въобразяваш, че си, по дяволите?

— Какво?

— За кого се мислиш, по-дяволите!

— Аз съм човек, когото наричат Каин. Търсят ме всички правителства — всички полиции — от Азия до Европа. Някакви хора във Вашингтон искат да ме убият заради това, което мислят, че зная; наемен убиец на име Карлос иска да ме застреля в гърлото заради това, което съм му причинил. Помисли малко. Колко дълго смяташ, че ще съм в състояние да се измъквам от тези армии, преди да ме хванат, обградят и убият? Така ли искаш да свърши животът ти?

— Милостиви боже, не! — извика Мари. Изглежда, нещо измъчваше силно аналитичния й мозък. — Възнамерявам да изгния с петдесетгодишна присъда в швейцарски затвор или да бъда обесена за неща, които не съм направила в Цюрих.

— Има начин да се оправи онова в Цюрих. Помислил съм за него. Мога да го направя.

— Как? — Тя загаси цигарата си в пепелника.

— За бога, какво значение има? Ще направя самопризнания. Ще докажа, че аз съм го сторил. Не знам още, но мога да го направя! Мога да върна отново нормалния ход на живота ти. Трябва да го върна!

— Не е този начинът.

— Защо?

Мари погали лицето му и гласът й отново стана нежен, а внезапната студенина изчезна.

— Защото току-що отново ти доказах, че съм права. Дори обреченият — толкова убеден в собствената си вина — би го забелязал. Човекът на име Каин никога не би направил това, което ти току-що ми предложи. За никого.

— Аз съм Каин!

— Въпреки че ме принуди да се съглася с теб, че си бил, вече не си.

— Категорична реабилитация ли? Саморъчна лоботомия? Пълна загуба на връзката с действителността? Може и това да е истината, но тя няма да възпре онези, които ме търсят. Няма да им попречи — да му попречи — да дръпне спусъка.

— Това е най-лошото и аз не съм готова да го призная.

— Тогава значи не си готова да погледнеш фактите в очите.

— Виждам два факта, които ти, изглежда, пренебрегваш. Аз не мога. Ще живея с тях до края на дните си, защото се чувствам отговорна. Двама мъже бяха убити по най-брутален начин, защото застанаха между теб и посланието, което някой се опита да ти изпрати. Чрез мен.

— Видя посланието на Корбелие. Колко дупки от куршуми имаше? Десет, петнайсет?

— Значи са го използвали! Чу ли какво каза той по телефона. Аз също. Той не лъжеше; опитваше се да ни помогне. Ако не на теб, на мен със сигурност.

— … Възможно е.

— Всичко е възможно! Не знам точните отговори, но не мога да се съглася с теб, Джейсън. Има неща, които не могат да бъдат обяснени — а трябва. Ти никога не си казвал или показвал, че имаш нужда или поне склонност да бъдеш това, което твърдиш, че си бил! А такъв човек не може да не го носи в себе си. Или не си такъв. Не можеш да бъдеш.

— Такъв съм.

— Чуй ме. Много си ми скъп, любов моя, и това би могло да ме заслепи, знам го. Но знам и нещо друго за себе си. Не съм наивно дете, отгледано в саксия. Познавам отчасти живота и се вглеждам много внимателно и много отблизо в хората, които ме привличат. Може би за да докажа на самата себе си какви са ценностите ми — а те наистина са ценности. Мои, само мои и на никой друг. — Тя замълча за миг и се отдръпна от него. — Видях човек, когото караха да страда жестоко — и той самият, и другите — но не издаде и стон. Може и да крещиш вътрешно, но не желаеш да безпокоиш никого, освен себе си. Вместо това търсиш, ровиш и се опитваш да разбереш. А това, скъпи, не е начин на мислене на хладнокръвен убиец, а като прибавим и всичко, което направи и продължаваш да правиш за мен, никак. Не знам какъв си бил преди или за какви престъпления носиш отговорност, но те не са такива, каквито си мислиш — каквито искат да те накарат да си мислиш, че са. Което отново ме връща към ценностите, за които ти говорих. Аз се познавам. Не бих могла да обичам човека, който твърдиш, че си. Обичам онзи, който знам, че си. Ти току-що го потвърди. Никой убиец не би направил подобно предложение. Което, сър, отхвърлям най-почтително.

— Ти си пълна глупачка! — избухна Джейсън. — Аз мога да ти помогна, а не ти на мен! Остави ми поне нещо, за бога!

— Няма! Не това е начинът!… — Изведнъж Мари замлъкна. Устните й се разтвориха. — Мисля, че успях — изрече шепнешком.

— Какво успя? — попита ядосано Борн.

— Дадох нещо и на двама ни. — Тя се обърна пак към него. — Току-що го казах, а виси във въздуха от сто години. „Това, което другите искат да те накарат да мислиш…“

— За какво говориш, да му се не види?

— Престъпленията ти… които другите искат да те накарат да си мислиш, че са твои престъпления.

— Но те са факт. И са мои.

— Чакай малко. Да предположим, че наистина са факт, но не са твои? Да предположим, че доказателствата са изфабрикувани — и то толкова перфектно, колкото изпипани бяха и онези срещу мен в Цюрих — но принадлежат другиму. Джейсън, ти не знаеш кога си си загубил паметта.

— Пор Ноар.

— Тогава си започнал да градиш нова, но не си загубил старата. Преди Пор Ноар. Това би могло да обясни толкова много неща. Би могло да обясни теб, противоречието между теб и човека, за когото те мислят.

— Грешиш. Нищо не може да обясни спомените — виденията — които непрекъснато ме безпокоят.

— Възможно е просто да си спомняш онова, което са ти говорили — каза Мари. — Непрекъснато. Докато не е останало нищо друго. Снимки, записи, слухови и зрителни стимуланти.

— Ти май ми описваш крачещ, действащ зеленчук с промит мозък. Това не съм аз.

Тя го погледна и заговори с нежност.

— Описвам един интелигентен и много болен човек, чиято скрита същност не съвпада с онова, което търсят другите. Знаеш ли колко е лесно да откриеш подобен тип хора? Има ги навсякъде по болниците, частните санаториуми и военните лечебници. — Тя спря за малко и бързо продължи: — Онази статия от вестника казваше друга истина. Аз действително съм добър специалист по компютри; всеки с моята професия би бил. Ако търсех заплетен пример, включващ отделни фактори, щях да знам как да постъпя. И обратно, ако някой търси страдащ от амнезия човек, чиято квалификация включва специфични умения, чужди езици и расови особености, банките за медицинска информация могат да му предоставят кандидати. Бог знае колко са такива като теб, може би няколко, може би само един. Но са търсили само един човек, само той им е необходим.

Борн хвърли поглед на гледката наоколо, опитвайки се да разтвори стоманените врати в съзнанието си, за да намери там следи от надеждата, която хранеше Мари.

— Ти твърдиш, че съм една възпроизведена илюзия — промълви, опитвайки се да наложи на думите да излязат гладко от устата му.

— В крайна сметка така излиза, но не казвам това. А че е възможно да си бил манипулиран. Използван. Това би обяснило много неща. — Тя докосна ръката му. — Каза ми, че има моменти в които разни неща напират да изскочат от теб — искат да пръснат главата ти.

— Думи, места, имена — карат други да изплуват.

— Джейсън, няма ли възможност те да избутват на повърхността фалшиви факти? Неща, които са ти били повтаряни безброй много пъти, но които не можеш да изживееш отново. Не ги виждаш ясно защото не са част от тебе.

— Съмнявам се. Уверих се сам на какво съм способен. Вършил съм го и преди.

— Може да си го вършил по други причини!… Да те вземат дяволите, аз се боря за живота си! За живота на двамата!… Добре тогава! Можеш да мислиш и да чувстваш. Мисли сега, чувствай сега! Погледни ме в очите и кажи, че си погледнал в себе си, в мислите и чувствата си и си уверен извън всякакво съмнение, че си наемният убиец на име Каин! Ако можеш да направиш това — наистина да го направиш — тогава ме закарай в Цюрих, поеми отговорността за всичко и се махни от живота ми! Но ако не можеш, остани с мен и ме остави да ти помогна. И ме обичай, за бога. Обичай ме, Джейсън.

Борн взе ръката й и я стисна като на ядосано разтреперано дете.

— Не е въпрос на чувства или мисли. Видях сметката в Гемайншафт; вноските датират доста от отдавна. Те съвпадат с всичко, което научих.

— Но тази сметка и тези вноски може да са създадени вчера, или миналата седмица, или преди шест месеца! Всичко, което си чул или прочел за себе си, може да е измислица, създадена от тези, които искат да заемеш мястото на Каин! Ти не си Каин, но те искат да мислиш, че си, и искат и другите да мислят същото. Но там някъде има някой, който знае, че не си Каин и се опитва да ти го каже… И аз имам доказателство. Любимият ми е жив, но двама мои приятели са мъртви, защото застанаха между теб и онзи, който се опитва да ти изпрати посланието и да ни спаси живота. Те бяха убити от същите онези хора, които искат да те принесат в жертва на Карлос вместо Каин…Преди каза, че всичко съвпада. Не беше така, Джейсън, но сега вече е! Това обяснява теб самия.

— Празна черупка, без спомените дори, които си въобразява, че има. С демони в главата, опитващи се да излязат навън по всякакъв възможен начин? Розова перспектива, няма що.

— Това не са демони, скъпи мой. Те са част от теб — гневни, яростни, виещи от желание да се измъкнат навън, защото нямат нищо общо с черупката, която си им дал.

— А какво ще стане, ако я строша, какво ще намеря?

— Много неща. Някои добри, някои лоши и много болка. Но Каин няма да е там. Обещавам ти. Аз вярвам в теб, скъпи мой. Моля те не се предавай.

Той продължи да стои зад стъклената врата, издигната помежду им.

— Ами ако грешим? Напълно? Тогава какво?

— Остави ме веднага. Или ме убий. Не ми пука.

— Аз те обичам.

— Знам. Точно за това не ме е страх.

— В офиса на Лавие намерих два телефонни номера. Единият беше цюрихски, а другият тук, в Париж. Ако ми върви, може да ми помогнат да намеря единствения номер, който ми е необходим.

— В Ню Йорк ли? „Тредстоун“?

— Да. Отговорът е там. Щом не съм Каин, някой на този номер трябва да знае кой съм.

 

Прецениха, че ще бият много по-малко на очи в тълпата на града, отколкото в усамотената провинциална странноприемница и тръгнаха към Париж. Русокос мъж с очила с рогови рамки и хубава жена без грим и опъната назад коса с вид на студентка от последните курсове в Сорбоната, които изглеждаха съвсем на място в Монмартр. Взеха си стая в „Терас“ на Рю де Местр и се регистрираха като съпружеска двойка от Брюксел.

Вече в стаята, постояха малко прави, нямаше нужда от думи за това, което всеки от тях виждаше и изпитваше. После се приближиха един до друг, докосвайки се и прегръщайки се взаимно, изолирани за момент от недружелюбния свят, който отказваше да им даде покой, и ги караше да балансират върху опънато въже над черна бездна; и за двамата краят щеше да настъпи дори ако паднеше само единият.

Борн не можа да промени моментално окраската си. Щеше да бъде фалшива, а нямаше място за фалш.

— Трябва да отпочинем малко — каза. — Нуждаем се от сън. Денят ще бъде дълъг.

Любиха се. Нежно, всецяло, всеки с другия в топлия, ритмичен уют на леглото. После настъпи глупав момент, когато останаха без дъх и трябваше да променят ъгъла на телата си. И двамата се разсмяха. Този смях беше тих и отпърво дори смутен, но глупостта на положението принадлежеше неотменно на нещо дълбоко между тях. Когато моментът отмина, те се прегърнаха още по-здраво, с твърдото намерение да се откъснат от ужасните звуци и гледки на мрачния свят, който продължаваше да ги подмята във вихрушките си. За миг се озоваха в съвсем друг свят, синьо море и слънце изместиха мрака. Втурнаха се към него трескаво и яростно, после нахълтаха и го намериха.

Заспаха изтощени, с преплетени пръсти.

Борн се събуди пръв от шума на клаксоните и уличното движение долу под тях. Погледна часовника си; беше един и десет по обед. Бяха спали почти пет часа — едва ли достатъчно, но и това стигаше. Денят наистина щеше да бъде дълъг. Не беше сигурен какво точно го очаква; знаеше само, че съществуват два телефонни номера, които трябваше да го отведат до трети в Ню Йорк.

Обърна се към Мари, която дишаше дълбоко до него, лицето й — красивото й изразително лице бе наклонено към ръба на възглавницата и устните й бяха полуотворени на сантиметри от неговите. Той я целуна и тя го прегърна, все още със затворени очи.

— Ти си жаба и аз ще те превърна в принц — каза тя сънено. — Или предпочиташ нещо друго?

— Няма да ти е лесно. А и нямам предпочитания.

— Тогава ще си останеш жаба. Поскачай малко, жабчо. Позабавлявай ме.

— Няма да ме съблазниш. Подскачам само когато ям мухи.

— Жабите мухи ли ядат? Сигурно. Бррр. Отвратително.

— Хайде, отвори си очите. След малко и двамата трябва да подскачаме. Ще трябва да отидем на лов.

Тя премигна и го погледна.

— Какво ще ловим?

— Мен — каза той.

 

От телефонна будка на Рю Лафайет се проведе телефонен разговор чрез подадена поръчка за номера в Цюрих. Поръчката бе от името на мистър Бригс. Борн разбираше добре, че Жаклин Лавие сигурно не си е губила времето и вероятно е подала сигнал за опасност; би трябвало да е подпалила чергата и на някого в Цюрих.

Когато чу иззвъняването от Швейцария, Джейсън влезе и подаде слушалката на Мари. Тя знаеше какво да говори.

Но не й се удаде да го каже. На линията беше международната телефонистка от Цюрих.

— Съжаляваме, но номерът, на който се обаждате е закрит.

— До онзи ден не беше — прекъсна я Мари. — Случаят е спешен. Имате ли друг номер?

— Телефонният номер е закрит, мадам. Не е оставен в замяна друг номер.

— Може да е грешка. Много е спешно. Бихте ли ми дали името на абоната на новия номер.

— Боя се, че е невъзможно.

— Казах ви, че е спешно! Може ли да говоря с вашия началник, ако обичате?

— И той няма да може да ви помогне. Този номер е в непубликуван списък. Приятен ден, мадам.

Връзката прекъсна.

— Телефонът е откачен.

— Прекалено много време ни отне да го установим — отговори Борн и погледна нагоре и надолу по улицата. — Да се махаме от тук.

— Мислиш ли, че може да са ни проследили тук? В Париж? От уличен телефон?

— За три минути е възможно да се определи приблизително районът на обаждането, а за четири — да се стесни периметърът до пет-шест сгради.

— Откъде го знаеш?

— Ще ми се да мога да ти отговоря. Хайде да тръгваме.

— Джейсън, защо не се скрием някъде? И да наблюдаваме?

— Защото аз не знам какво да наблюдавам, а те знаят. Имат и снимка, за да не сбъркат; може да са разположили хора из целия район.

— Въобще не приличам на снимката от вестника.

— Не ти. Аз. Хайде да вървим!

Впуснаха се бързо в трескавото движение на уличните тълпи, докато стигнаха булевард Малезерб през няколко пресечки, където намериха друг уличен телефон с различен номератор от предишния. Този път нямаше да имат работа с телефонистки; номерът беше парижки. Мари влезе в кабинката с няколко монети в ръка и го набра; беше подготвена.

Но думите, които чу в отговор на обаждането, я изненадаха неимоверно.

— La résidence du Général Villiers. Bonjour^[1]… Allo? Allo?

В момента Мари направо не можа да проговори. Само гледаше в телефона.

— Je regrette — прошепна, — un faux numéro.^[2] — И затвори.

— Какво има? — попита Борн, като отвори стъклената врата. — Какво стана? Кой беше?

— Някаква абсолютна безсмислица — каза тя. — Току-що се свързах с дома на един от най-уважаваните и влиятелни хора във Франция.