Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (27)

26.

Старият воин тръгна мълчаливо до по-младия мъж по огряната от лунна светлина пътека в Булонския лес. И двамата мълчаха, защото вече си бяха казали много неща — признания, предизвикателства — отречени и отново потвърдени. Вилие трябваше да реагира и да анализира, да приема или да отхвърля напълно всичко, което беше чул. Животът му би бил много по-поносим, ако можеше в гнева си да нанесе ответен удар, да атакува лъжата и да намери отново душевен покой. Беше войник и противоречеше на характера му да отвърне глава встрани.

У младия мъж имаше прекалено много истина. В очите му, в гласа му, във всеки негов жест, който молеше за разбиране. Безименният мъж не лъжеше. В къщата на Вилие имаше предател. Това обясняваше много неща, за които генералът не се бе осмелявал да запита сам себе си преди. На възрастният мъж му идваше да закрещи.

А на мъжа без памет не му се наложи да се променя много или да се представя за съвсем различен човек; нямаше нужда да разчита на хамелеона. Разказът му беше убедителен, защото в основната си част почиваше на истината. Трябваше да намери Карлос и да разбере какво знае той. За него нямаше живот, ако не успееше да го направи. Нямаше, и това всъщност беше всичко, което имаше да каже. Не спомена нито Мари Сен-Жак, нито Ил дю Пор Ноар или посланията, изпратени от непознат човек, или непознати хора. Не каза нито дума за подвижната празна черупка, която можеше да бъде, но можеше и да не бъде някой, бил или не бил преди — който дори не можеше да е сигурен, че отломките от памет са наистина негови. Да, нито дума не бе изречена за тези неща.

Вместо това той изреди всичко, известно му за терориста на име Карлос. Информацията бе толкова внушителна, че по едно време Вилие го загледа с интерес — разпозна факти от много висока класа и бе шокиран от новите и смайващи данни, които бяха в съзвучие с поне още дузина теории, но които ушите му никога не бяха чували толкова ужасяващо ясно преди. Благодарение на сина си генералът бе получил достъп до най-секретните досиета на Карлос в страната, но нищо в тях не можеше да се сравнява с фактите, изложени му от младия човек.

— Жената, с която сте говорили в Аржантьой, притежателката на моя домашен телефон и същата, която е признала пред вас, че е куриер…

— Името й е Лавие — прекъсна го Борн.

Генералът замълча.

— Благодаря ви… Тя е разбрала какъв сте; накарала е да ви снимат.

— Да.

— А преди нямаха ли ваша снимка?

— Не.

— Значи както вие търсите Карлос, така на свой ред той търси вас. Но вие нямате снимка; само познавате двама куриери; единият от които беше в къщата ми.

— Да.

— И разговаряше с жена ми.

— Да.

Генералът се обърна настрана и замълча.

 

Стигнаха до края на пътеката, където имаше миниатюрно езеро. Около него беше посипан бял чакъл, бреговете, отстоящи на четири-пет метра един от друг, обграждаха водата като почетна стража, заобиколила гроб от черен мрамор. Стигнаха до втората пейка. Вилие наруши мълчанието.

— Бих желал да поседна — каза. — С възрастта намалява и енергията. Това често ме безпокои.

— А не би трябвало. — Борн приседна до него.

— Не би трябвало — съгласи се генералът. — Но е така. — Замълча за малко и после добави тихо. — Най-често, когато съм в компанията на жена ми.

— Не е необходимо — възпротиви се Джейсън.

— Не ме разбрахте правилно. — Възрастният мъж се обърна към по-младия. — Не става въпрос за леглото. Понякога настъпват моменти, когато се налага да ограничавам активността си — напускам по-рано някоя официална вечеря, отсъствам от уикендите на Средиземноморието или отказвам да прекарам няколко дни на Гстаадските възвишения.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Аз и жена ми често сме разделени. В много отношения ние живеем съвсем отделно, но изпитваме удоволствие, естествено, когато се занимаваме един с друг.

— Все още не ви разбирам.

— Трябва ли още да се унижавам? — попита Вилие. — Когато възрастен мъж намери привлекателна млада жена, готова да сподели живота му, много неща стават понятни, но някои не от пръв поглед. Разбира се, съществува финансова осигуреност, а в моя случай и известно обществено положение. Задоволяване на всички материални потребности, достъп до висшето общество, запознанства с отбрани хора; това е лесно за разбиране. В замяна на тези неща получаваш красива компаньонка вкъщи, гордееш се с нея, когато си сред други хора — един вид непресъхваща мъжка сила, както и си е всъщност. Но винаги те гложди съмнение — старият воин замълча; не му беше лесно да продължи. — Няма ли да си намери любовник? — продължи тихо. — Дали не копнее за младо стегнато тяло, къде-къде по-подхождащо на нейното? Ако стане, приемаш го, дори, струва ми се, се чувстваш облекчен и се надяваш, за бога, поне да е дискретна. Защото депутат със съпруга-прелюбодейка губи избирателите си много по-бързо от пристрастен към пиенето например, защото това означава, че изобщо не умее да упражнява контрол… Терзаят го и други притеснения. Дали тя няма да използва името му за непочтени цели? Да заклеймиш публично някой противник, над когото се опитваш да се наложиш? Младите често залитат в една или друга крайност; те са пробивни и рискуват безразсъдно… Но съществува и едно залегнало съмнение, което не може да се преживее, ако бъде доказано. И това е дали тя не е част от някакъв замисъл. И то от самото начало.

— Значи сте го почувствали? — каза тихо Джейсън.

— Чувствата не са действителност! — изстреля яростно в отговор старецът. — Те нямат място, когато наблюдаваш бойното поле.

— Тогава защо ми разказвате всичко това?

Вилие отметна назад глава и отново я отпусна, а погледът му се прикова във водата.

— Това, което и двамата видяхме тази вечер, може да се обясни съвсем просто. Моля се да е така и ще й дам каквато иска възможност да го докаже. — Възрастният мъж пак замълча. — Но сърцето ми усеща, че няма такава. Разбрах го в мига, когато споменахте „Ле Класик“. Погледнах към своя дом през улицата и внезапно доста неща си дойдоха болезнено на мястото. От два часа насам се опитвам да играя ролята на защитник на дявола; не виждам смисъл да продължавам. Преди да се появи тя, го виждаше синът ми.

— Но нали казахте, че се доверявате на преценките й. И че тя много ви помага.

— Така е. Виждате ли, аз исках да й се доверя, отчаяно исках да й имам доверие. Най-лесното на света е да убедиш сам себе си в собствената си правота. Да остаряваш невинаги значи да поумняваш.

— Кое е това, което си дойде на мястото?

— Голямата помощ, която тя ми оказваше и голямото доверие, което й имах. — Вилие се обърна и погледна Джейсън. — Вие знаете невероятно много за Карлос. Аз съм изучавал въпросните досиета по-задълбочено и старателно от всеки, защото повече от всеки на света бих желал да го видя заловен и екзекутиран със собствените ми ръце. И въпреки, че са огромни, досиетата не се доближават до това, което вие знаете. Но ви занимават основно убийствата и терористичните му методи. И пренебрегвате другата страна на Карлос. Защото той продава не само оръжието си, а и тайните на една страна.

— Знам — каза Борн. — Но не тази страна е…

— Например — продължи генералът, все едно не го бе чул. — Аз имам достъп до определени документи, имащи отношение към военната и ядрената отбрана на Франция. Май че само още петима души — всеки от които е извън подозрение — имат достъп до тях. И въпреки всичко научаваме вбесяващо редовно, че Москва е узнала това, Вашингтон — онова, а Пекин — нещо трето.

— Вие сте го разисквали със съпругата си?! — попита изненадано Борн.

— Разбира се че не. Когато нося такива документи вкъщи, ги съхранявам в един сейф в кабинета си. Никой не може да влезе в тази стая в мое отсъствие. Само един човек има ключ, само един човек знае къде е копчето на алармената инсталация. Жена ми.

— Струва ми се, че това е точно толкова опасно, колкото и да се обсъждат материалите. Всеки би могъл да й изтръгне със сила ключа, както и признанието къде е копчето на алармата.

— Имаше причина. Аз съм на възраст, когато всеки ден може да ме сполети неочакваното. Имам предвид вестникарските съобщения за скоропостижна смърт. Ако с мен се случи нещо, тя е инструктирана да позвъни във военното министерство, да слезе в кабинета ми и да стои до сейфа, докато пристигне екипът по секретните документи.

— А не може ли просто да стои до вратата?

— Хората като мен са известни с това, че умират зад бюрата си. — Вилие притвори очи. — Все пак значи е била тя. Единственият дом, единственото място, за което никой не би повярвал, че е възможно.

— Сигурен ли сте?

— Повече, отколкото смея да си призная. Тя настоя да се оженим. Непрекъснато й изтъквах разликата във възрастта, но тя не искаше и да чуе. Имали значение годините, които сме прекарали заедно, а не тези, които разделяли рождените ни дни. Тя предложи да подпише декларация, че няма да предявява претенции за състоянието на Вилие и аз, естествено, й отказах, защото това беше доказателство за намеренията й спрямо мен. Но както се казва в пословицата: старият глупак е пълен глупак… И все пак непрекъснато се съмнявах… Тези мои съмнения се появиха с пътешествията й, с неочакваните ни раздели.

— Какво значи неочаквани?

— Тя имаше много странични занимания, които вечно обсебваха вниманието й. Френско-швейцарския музей в Гренобъл, галерия на изящните изкуства в Амстердам, паметник на съпротивата в Булон-сюр-мер, някоя идиотска океанографска конференция в Марсилия. За последната доста се скарахме. Тя ми трябваше тук в Париж; имаше няколко дипломатически срещи. Трябваше да присъствам и исках тя да е с мене. Жена ми замина. Сякаш някой й заповядваше да отива тук или там или някъде другаде в точно определен момент.

Гренобъл — близо до швейцарската граница, на час път от Цюрих. Амстердам. Булон-сюр-мер — на Ламанша, на час от Лондон. Марсилия… Карлос.

— Кога бе конференцията в Марсилия? — попита Джейсън.

— Август миналата година, доколкото си спомням. В последните дни на месеца.

— На двадесет и четвърти август в пет часа следобед посланик Лелънд е бил убит на марсилския бряг.

— Да. Знам — каза Вилие. — Говорихте за това и преди. Съжалявам за кончината на този човек, но не и за убежденията му. — Воинът внезапно млъкна и погледна Борн. — Боже мой — прошепна. — Тя е трябвало да бъде с него. Карлос е настоял да присъства и тя е отишла при него. Подчинила се е.

— Не исках да стигна чак до там — каза Джейсън. — Кълна ви се, че мислех за нея само като за свръзка — сляпа свръзка. Не съм стигал чак толкова далеч в предположенията си.

От гърлото на стареца внезапно се изтръгна вик — дълбок и изпълнен с агония и ненавист. Той хвана лицето си с две ръце, отметна отново глава под лунната светлина и заплака.

Борн не помръдна; нищо не можеше да направи.

— Съжалявам — каза.

Генералът се овладя.

— И аз съжалявам — изрече най-накрая. — Извинете ме.

— Няма нужда.

— Мисля, че има. Няма да го обсъждаме повече. Ще направя това, което смятам за необходимо.

— Какво е то?

— И ме питате?

— Трябва да ви попитам.

— Това, което е направила тя, е все едно че е убила детето ми, което не е родила. Тя се преструваше, че паметта му й е скъпа. Но е била съучастничка в убийството му. И през цялото време — предателка спрямо народа, на който аз служа цял живот.

— Ще я убиете ли?

— Ще я убия. Тя ще ми каже истината и ще умре.

— Ще отрече всичко.

— Съмнявам се.

— Но това е лудост!

— Млади човече, вече половин век се занимавам с враговете на Франция, дори да са французи. Истината ще излезе на бял свят.

— А какво според вас ще направи тя? Ще стои, ще ви слуша и спокойно ще се съгласява, че е виновна, така ли?

— Нищо няма да направи спокойно. Но ще се съгласи; и ще го потвърди.

— Откъде-накъде?

— Защото, когато я обвиня, тя ще има възможност да ме убие. Ако наистина опита да го стори, това ще обясни всичко.

— И ще поемете този риск?

— Трябва.

— Представете си, че не се опита да ви убие?

— Е, това пък е друго обяснение — каза Вилие. — Макар и малко вероятно, на ваше място бих се огледал по фланговете, мосю. — Генералът поклати глава. — Но това няма да стане. И двамата го знаем. А аз доста по-добре от вас.

— Чуйте ме — настоя Джейсън. — Казвате, че синът ви е на първо място. Мислете за него! Тръгнете след убиеца, а не след съучастника. Тя е огромна рана за вас, но той е дори по-голяма. Хванете човека, който уби сина ви! Накрая ще заловите и двамата. Не й се противопоставяйте; не още! Използвайте това, което знаете, срещу Карлос. Преследвайте го заедно с мен. Никой на света не е бил толкова близо.

— Искате от мен повече, отколкото мога да дам — каза старият човек.

— Не и ако мислите за сина си. Но ако мислите за себе си, да! Но не и ако мислите за Рю дю Бак.

— Вие сте неимоверно жесток, мосю.

— Аз съм прав и вие го знаете.

Високо в нощното небе се появи облак и за момент закри луната. Настана пълен мрак. Джейсън потрепера. Старият воин заговори, а гласът му издаваше, че се е предал.

— Да. Вие сте прав — каза. — Неимоверно жесток и неимоверно прав. Трябва да бъде спрян убиецът, а не неговата метреса. Как ще действаме заедно? Как ще ги преследваме заедно?

Борн притвори облекчено очи.

— Не правете нищо. Карлос сигурно ме търси из цял Париж. Аз убих няколко от хората му, разкрих щаба им, намерих и една свръзка. Прекалено близо съм до него. Освен ако не грешим и двамата, телефонът ви много скоро ще се зачерви. Ще се погрижа за това.

— Как?

— Ще посрещна по пътя пет-шест служители от „Ле Класик“. Някои от чиновниците, онази Лавие, евентуално Бержерон и най-вече мъжа при централата. Те ще проговорят. Аз също. Телефонът ви наистина ще се зачерви.

— Ами аз? Аз какво ще правя?

— Ще си стоите вкъщи. И ще казвате, че не ви е добре. И когато телефонът звъни ще стоите близо до онзи, който го вдига. Вслушвайте се в разговорите, опитвайте се да схванете кодовете, разпитвайте прислугата какво точно са казали. Даже може и да подслушвате. Ако чуете нещо, добре, но няма да чуете. Човекът от другата страна на линията ще разбере, че сте си вкъщи. И свръзката ще е предпазлива. И в зависимост от това, къде е съпругата ви…

— Къде е курвата — прекъсна го старецът.

— … в йерархията на Карлос, бихме могли да го принудим да излезе на открито.

— И все пак, как?

— Линиите му за свръзка ще бъдат нарушени. Ще се замеси и абсолютно сигурната и немислима свръзка. Той ще поиска да се срещне с жена ви.

— Не вярвам да каже къде е.

— Ще трябва да каже на нея! — Борн млъкна и се сети за друго: — Ако повредата на връзката е прекалено тежка, ще последва точно това обаждане или ще се появи точно онази личност, която не сте виждали да идва преди у вас. И малко след това жена ви ще каже, че трябва да отиде някъде. А случи ли се това, настоявайте да остави номер, на който можете да я намерите. Бъдете твърд; кажете, че не я спирате, но че трябва да знаете как да се свържете с нея. Кажете й нещо — каквото и да е — използвайте отношенията, които самата тя е изградила помежду ви. Кажете й, че се отнася до много тайни военни дела, които не можете да разисквате докато няма пълна яснота. Може да захапе стръвта.

— Това пък защо?

— Тя ще ви уведомява къде е. И вероятно къде е Карлос. Ако не той, то някой много близък до него… След това се обадете на мен. Ще ви дам номера на хотела и стаята. Името на рецепцията няма никакъв смисъл, но нека това не ви безпокои.

— Защо не ми дадете истинското си име?

— Защото ако го споменете някога — съзнателно или не, — ще бъдете мъртъв.

— Не съм сенилен.

— Не сте, разбира се. Но сте тежко наранен човек. Толкова тежко, колкото човек би могъл да понесе. Вие може да рискувате живота си, аз не мога.

— Странен човек сте, мосю.

— Да… Ако се обадите в мое отсъствие, ще ви отговори жена. Тя ще знае къде съм. Ще се договорим кога да ми предавате съобщенията си.

— Жена ли? — Генералът се отдръпна. — Не казахте нищо за жена или друг човек.

— Няма други. Без нея нямаше да съм жив. Карлос ни преследва и двамата; опита се да убие и двама ни.

— Тя знае ли за мен?

— Да. Каза, че това не може да е вярно. И че не може да сте свързани с Карлос. А аз мислех, че сте.

— Може да я видя някога.

— Не ми се вярва. Докато Карлос не бъде заловен — ако това изобщо е възможно — не бива да ни виждат с вас. Само не с вас. А после — ако изобщо има после, навярно няма да искате да ви виждат в нашата компания.

— Разбирам и уважавам постъпката ви. Във всеки случай благодарете на тази жена от мое име. Много съм й признателен за мнението, че е невъзможно да съм част от Карлос.

Борн кимна.

— Сигурен ли сте, че телефонната ви линия не се подслушва?

— Напълно. Проверяват я редовно. Всички телефони, свързани с военното министерство, са такива.

— Когато очаквате аз да ви се обадя, вдигнете слушалката и се изкашляйте два пъти. Така ще знам, че сте вие. Ако по някаква причина не можете да разговаряте, кажете да се обадя на секретаря ви сутринта. Ще позвъня след десет минути. Кой е номерът?

Вилие му го даде.

— Терасата, Рю де Местр, Монмартр. Стая четири-двайсет.

— Кога започвате?

— Веднага щом имам възможност. От днес на обяд.

— Много внимавайте — каза старият воин, накланяйки се напред като командир, даващ инструкции на поделението си. — И удряйте бързо.