Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим (7)

VII.

Главният свещеник Торкел беше практичен и педантичен по отношение на парите човек, особено към своите собствени. Сега неговият помощник Гунар от Редеберя се беше споминал насред най-енергичните си години и при това не беше оставил наследник. Сватбата му беше прекъсната по най-тъжния възможен начин.

Когато Торкел се съвзе от великото събитие, а именно, че със собствените си очи бе видял Божие чудо, той започна да обмисля последиците от случилото се. Имаше нужда от нов и работлив помощник в Редеберя. Това беше най-належащо.

Тъй като той беше изповедник на съзерцателната и почти омъжена девойка Гунвор, нямаше как да не открадне някоя друга идея от онова, което беше чул в изповедите й. Тя искаше смърт и за себе си, и за бъдещия си съпруг, за което свещеникът я бе наказал с леко изкупление в рамките на една седмица, ала тя му беше казала, че греховните й желания се коренят в любовта й към един младеж на име Гунар.

Този Гунар от Лонгавретен, веднага бе възразил свещеник Торкел, бе третият син на баща си и по принцип нямаше право да се ожени, тъй като това щеше да доведе до разпокъсването на Лонгавретен на три твърде малки части. Гунар все пак беше буен човек, който по-скоро искаше да обработва земята, отколкото да тръгне нанякъде и да стане част от нечия свита.

Свещеник Торкел скоро привика младия Гунар при себе си, изповяда го, след което бързо пресметна как всичко може да бъде уредено. Младежът вехнеше от любов по Гунвор така, както тя лелееше да бъде с него.

Тъй че всичко можеше да се оправи по най-добрия начин, ако двамата млади станеха новите помощници на Торкел в Редеберя. Тюргилс от Турбьорнторп, който беше баща на Гунвор, едва ли си бе представял дъщеря си като съпруга на трети син. Ала имайки предвид какви бяха законите и нравите, не беше никак лесно да я оженят, тъй като тя беше доста слаба, а и историята за злощастната й женитба бързо се беше разпространила из цяла Западна Готаланд. Главният свещеник също имаше пръст в това, най-вече защото бързаше да спомене разказа за чудото във всички свои проповеди. Така че за поземления собственик Тюргилс беше най-добре веднага да ожени Гунвор, за да не възникнат законови проблеми.

А и за бащата на младия Гунар, Ларш Копер от Лонгавретен, не бе никак лошо да ожени сина си, и то по начин, който самото момче предпочиташе. И двамата бащи щяха да спечелят много от зестрата. А и двамата млади нямаше да оставят бащите си на мира, докато не ги убедят, че тази възможност им пада като дар от небето.

Главният свещеник Торкел беше посял първото зрънце посредством духовен разговор с Гунвор, след което стори същото и с Гунар, а след това бе лесно да привика двамата бащи при себе си, за да уредят нещата. Незабавно можеха да организират венчавката.

На празника в чест на архангел Михаил, когато прибираха реколтата и никой вече не трябваше да стои край оборите по поляните, в Редеберя имаше годеж, на който присъстваше самият главен свещеник, който трябваше да стане свидетел на обетите на Гунвор и Гунар. След като говори на пиршеството, докато гостите все още бяха достатъчно трезви, за да чуят какво има да им каже един Божи човек, той им припомни внимателно да почитат Божието чудо, което най-накрая, противно на всеки земен закон и противно на всякаква логика все пак ги бе събрало.

За Гунвор това бе най-щастливият ден през целия й живот. Какво като щеше да живее при много по-лоши условия от тези, в които бе родена? В този момент тя се сгодяваше с единствения за нея Гунар, когото смяташе, че е загубила завинаги. Като чучулига тя се бе издигнала от дълбините на отчаянието до висините на щастието. С огромно удоволствие щеше да се отдаде на този Гунар, за когото в момента беше обвързана по закон. Даже съжаляваше, че трябваше да изтърпят подобни неща чак до сватбата през пролетта. Това беше лек товар. Ако всичко беше станало така, както тя се беше страхувала, щеше да лежи под отвратителния си съпруг нощ след нощ. Поне всички по-възрастни жени бяха й описали така това нещастие.

Тя и Гунар се усамотиха и вече можеха да се срещат тъй често, колкото им се искаше, само ако край тях имаше и други хора. Пирът по случай годежа им вече продължаваше няколко часа, те излязоха навън, за да се полюбуват заедно на залязващото слънце. Държаха се за ръце и чувстваха тръпката и радостта от това, че щяха да живеят, да остареят и да умрат заедно в това доста по-малко имение, но все пак щяха да бъдат заедно.

Онова мъничко нещо, за което Гунвор искаше да поговорят, не срещна възражения у нейния годеник, от което на минутата й олекна.

Тъй като тя щеше да бъде вечно признателна на светата Дева, задето в последния момент я бе спасила от нещастието, никога нямаше да престане да споменава това в молитвите си.

Дори и човек да е само Божие оръдие и нищо да не може да се случи против Божията воля и цялата благодарност да се полага единствено Нему, тя не можеше да спре да мисли за младежа, който бе това Божие оръдие. Той изглеждаше така окаян в прокъсаното монашеско расо, когато пияниците наведоха главата му, за да го обезглавят. След това я бе спасил, спасил бе и двамата.

Заради това тя искаше да дарят двата дорести коня, които бяха получили, на манастира във Варнхем, освен това да се отправят натам, да благодарят на младия послушник, който бе защитил щастието им, подлагайки на риск собствения си живот.

Нейният Гунар сметна идеята за много добра и я похвали, след което рече, че е готов да тръгне заедно с нея към Варнхем.

Тяхното решение щеше да подейства успокоително на младежа, който никак не бе тъй млад и окаян, както си го спомняше Гунвор.

* * *

Брат Гилберт се бе трудил в ковачницата в продължение на шест дни и като че се намираше в състояние на треска, ярост или божествено вдъхновение. Той бе стигнал дотам, че бе занемарил всичките си други задължения, а отец Хенри не каза нито дума за това, тъй че ударът на чука в ковачницата отекваше из Варнхем през всички тези дни, та дори и по време на часовете за молитва.

Беше минало много време, откакто брат Гилберт беше изковал меч по новите методи, тъй като не бе разумно да продават подобни мечове на северните варвари. Те не биха и сънували да платят реалната цена за този труд. Освен това такъв еластичен меч не им беше особено нужен, защото те едва се справяха със своите собствени.

Когато изработваше северни мечове, той използваше три вида стомана, които смесваше, като огъваше материала няколко пъти и след това го изправяше наново. Посредством смесването му придаваше известна еластичност, но все пак заостряше острието, за да заблести и му придаваше форма, каквато искаха северняците. Колкото по-добра беше тази форма, толкова повече се харесваха мечовете. Най-често формата караше меча да заприлича на змия. Ала брат Гилберт успя да постигне здравина, която беше по-голяма, отколкото бяха свикнали по тези части на света.

Мечът, върху който работеше сега, осенен от някакво свещено себеотдаване, от самото начало имаше едно-единствено ядро от втвърдено желязо. Изкуството да се превръща чугун в стомана не бе познато на северняците. Брат Гилберт бе намерил най-добрия чугун за целта и го бе изпекъл в продължение на три денонощия, като го бе покрил с въглища, кожа и кирпич, така че процесът да стане както трябва. След това той бе изковал ядрото на стоманата в лагер от по-меко желязо. Острието трябваше да бъде достатъчно остро, така че с него да може да избръсне главата на монах. С всеки удар на чука по наковалнята и с всяка молитва той бавно, но сигурно изработваше този шедьовър, който човек иначе можеше да открие само в самия Дамаск или в Утремер, където други мъже също като него самия бяха овладели сарацинското изкуство. Мнението на брат Гилберт относно сарацините се отличаваше от общото мнение, но той избягваше да обсъжда тази тема. Колкото и да обичаше отец Хенри, който беше най-мъдрият и най-добрият игумен, при когото можеше да попадне грешник като него, той знаеше, че сарацините по никакъв начин не са подходяща тема за разговор.

Работеше вече шести ден подред, когато един послушник дойде при него с лице, по което се четеше ужас, и започна да му пречи. Той се стресна, когато съзря дивия външен вид на брат Гилберт, зяпналия му поглед и рошавата коса. Послушникът бе изпратен от отец Хенри, който приканваше всички на спешна среща, независимо дали работеха в ковачницата или не.

Брат Гилберт веднага прекрати работата си и се отправи към умивалнята, за да се измие, както подобава за среща с игумена.

Отец Хенри го чакаше в залата за преписване на ръкописи, второто му най-любимо място. Несъмнено есента още не се бе преполовила, ала нощите ставаха все по-хладни, а отец Хенри така и не бе свикнал със студа на Севера. Заради това срещата беше в залата за преписване на ръкописи, а не на каменните пейки при градината с билки.

— Добър вечер, скъпи мой Вулканий — поздрави го отец Хенри шеговито, когато измитият, ала все още покрит с пот брат Гилберт се наведе, за да влезе през вратата, която бе предназначена за много по-нисък от него човек.

— В такъв случай добър вечер, скъпи мой Юпитер — отговори брат Гилберт в същия тон и без да изчака покана, седна пред писалището, на което седеше и пишеше отец Хенри.

Известно време двамата мълчаха, докато отец Хенри изписваше някоя завъртулка, след което бавно подсуши перото за писане и го остави върху писалището. После той се прокашля по начин, който брат Гилберт и мнозина други от Варнхем или „Школата на живота“ разпознаваха като сигнал, че ще последва по-кратко или по-дълго пояснение.

— След малко ще изповядам нашия син Арн — започна отец Хенри с дълбока въздишка. — И ще опростя греховете му. На момента. Той не очаква и това няма да му се хареса, защото е изпълнен с разкаяние и с мисъл за сторения грях. Да, можеш да си представиш всичко това. Но трябва да знаеш, обични мой братко, че имам слабо сърце и се страхувам от това. Стигнах до решение, което е не само благоприятно за теб или за мен. Това, което се случи, е не само грешка на Арн, а по-скоро твоя и моя грешка. Естествено, че съществува конфликт между светските закони, колкото и варварски да ни изглеждат те по отношение на нашата част от света. Да, от една страна е светският закон, а от друга са Божиите повели. Светският закон няма да засегне Арн, нито пък Божиите повели. Що се отнася до теб и мен, въпросът става по-деликатен. А и ти знаеш какво имам предвид. Така че бъди така добър и не повтаряй това, което казах!

— При цялата ми смиреност към това, което каза, отче — отговори брат Гилберт бързо. — Ние трябваше да му кажем кой е. Ако той знаеше кой е, когато е срещнал пияните селяни…

— Никой нямаше да пострада, знам! — прекъсна го отец Хенри с глас, пълен по-скоро с отчаяние, отколкото с объркване. — Както и да е, сторихме това, което сторихме, и сега трябва да помислим за последиците. Като за начало ще накарам Арн да разбере, че той няма вина пред Бога, а това не смятам, че ще бъде никак лесно. Тъй че нека Бог ми помогне! Аз обичам това момче! Когато се отправи към дома на баща си, той ще бъде един твърде рядко срещан човек, необременен от грях…

— Един Пърсифал — промърмори брат Гилберт замислено. — В действителност един млад Пърсифал.

— Един какво? А да, не-е, забрави това — измърмори отец Хенри, някак объркан в мислите си.

Той млъкна за миг, преди да продължи:

— Сега, братко Гилберт, като твой игумен аз ти заповядвам следното. Когато Арн дойде при теб, след като е говорил с мен, ти ще му кажеш кой е, ако аз не съм успял да му обясня всичко. Разбираш ли мисълта ми?

— Напълно разбирам какво имаш предвид, отче, и ще се придържам към заповедта ти — отговори брат Гилберт сериозно.

Отец Хенри кимна замислено, след което се надигна и с едно движение на ръката си взе довиждане. Брат Гилберт остана дълго в залата за преписване на ръкописи, тъй като в душата си се молеше да може да подреди добре думите си, когато изпълнява заповедта, която току-що бе получил.

* * *

Арн бе прекарал десет дни в една от килиите за посетители на манастира. Той бе премахнал всичко, което по принцип се полагаше само на посетителите — матрака от слама, червените подплатени завивки и овчите кожи — и сам си бе наложил мълчание и наказание от хляб и вода.

Отец Хенри го намери блед, със сенки под очите и поглед, който замръзваше от тъга. Не знаеше как младият мъж щеше да говори или да се държи, ако изобщо беше на себе си и можеше да разбере думите му. Отец Хенри реши в началото да се държи така, както се изисква от него, и да не показва нито утеха, нито строгост.

— Готов съм да чуя твоята изповед, синко — рече отец Хенри, седна на твърдото дървено легло и даде знак на Арн да седне до него.

— Отче, прости ми, тъй като съгреших — започна Арн, но трябваше да спре за миг, за да се прокашля, тъй като продължилото десет дни мълчание бе направило гласа му несигурен. — Извърших най-тежкия от всички грехове и нищо не може да ме оневини. Убих двама мъже, макар че можех само да ги нараня леко. Убих двама мъже, макар да знаех, че за мен е далеч по-добре самият аз да умра и да се изправя пред Иисуса Христа без този грях. Заради това съм готов да изтърпя всяко пречистване или наказание, което си ми приготвил, отче. И никое наказание няма да бъде достатъчно жестоко.

— Това ли беше всичко? Няма ли друго? — запита отец Хенри с лек тон, ала веднага съжали, че думите му прозвучаха тъй, като че си правеше шега с тежките мъки на младежа.

— Не… това беше всичко… това ще рече, че съм имал лоши помисли, погрешни помисли, които искам да премахна от себе си — рече Арн, очевидно объркан.

Отец Хенри веднага почувства облекчение, че Арн е тъй откровен, че има контрол над думите си, когато му бе зададен озадачаващ въпрос. Тогава се случи нечуваното, Божията милост, която често надвишава човешкия разум. Отец Хенри си пое дълбоко въздух, допита се още веднъж до Бога, преди да изрече двете решителни думи. След това изчака известно време, докато отново усети Божията подкрепа, от която се нуждаеше, в себе си.

— Те absolve, прощавам ти в името на Отца, Сина и Светия дух, синко — рече той, след което прекръсти Арн и себе си.

Арн го зяпаше като омагьосан и не можеше да осъзнае това, което се бе случило. Отец Хенри изчака, докато съдържанието на думите му проникна в дълбините на съзнанието на Арн. След това той се прокашля дълго, този път напълно сигурен в това, че дава знак за пояснение.

— В действителност Божията милост е огромна, ти сега наистина си освободен от греха, синко. Аз опростих греховете ти като твой изповедник, в качеството си на смирен Божий слуга и с Неговата подкрепа. Нека се порадваме на това велико нещо, което се случи, но да не го омаловажаваме. Трябва да знаеш, че и аз използвах всичкото това време, през което се бе усамотил, за да се допиташ до Бога. И ако Бог ти е казал нещо различно от това, което рече на мен, то в това има някаква умисъл, тъй като става въпрос за нещо изключително сложно, най-сложното, с което съм се сблъсквал като изповедник. Тази болка, която изстрада през тези дни, когато най-искрено се покая, по този начин бе част от изпитанието.

— Но… все пак… не е възможно… убийство? — заекна Арн.

— Не ме прекъсвай и ще разбереш — продължи отец Хенри уверено, но успокоен, тъй като Арн се оказа много по-разговорлив, отколкото се бе боял, че ще бъде. — В този случай Божият свят е двоен и ние трябва да се опитаме да видим цялото. Там навън има един свят, extra muros с присъщите му понякога странни закони. По тези закони ти не си виновен. Дотук всичко е много просто. Ние имаме своя по-висш свят intra muros и той ни поставя значително по-големи изисквания. Първо, моят собствен грях и грехът на брат Гилберт е много по-голям, що се отнася до убийствата. След малко ще ти обясня това по-задълбочено. Второ, трябва да се опитаме да погледнем на деянието ти от Божията перспектива, колкото и да ни е трудно на нас, бедните грешни човеци. И трябва да разберем каква е била целта му. Той те закриляше не заради това деяние. В това можеш да си убеден. Голямата ти задача в живота, каквато и да е тя, все още е пред теб. Но Бог използва най-практичния инструмент, който Му беше под ръка, за да накаже мъже, които бяха съгрешили тежко. Тъй като беше така: Те са принудили тази млада жена Гунвор, която ти си срещнал за пръв път онзи ден, да се ожени за мъж, който я отвращава, и са я принуждавали заради собствената си похот и печалба. Когато тя в отчаянието си се е опитала да избяга от противното си страдание, те са се изпълнили с ярост и са щели да убият, който и да им се беше изпречил на пътя. Тогава са излъгали на висок глас, че първият, когото срещнат по пътя си, е крадецът на булката, когото според закона имат право да убият. Когато Бог е видял това, се е ядосал и те е изпратил по пътеките на греха, за да ги накаже тъй жестоко, както само Той може. Така че главният свещеник Торкел не грешеше, като говореше за това, че е видял ангел да ръководи ръката ти, макар и всичко онова за чудото и така нататък, и така нататък, са глупости. Ти беше Божието оръжие и изпълни наказанието, което навярно нямаше да можеш да сториш, ако аз и брат Гилберт не те бяхме излъгали. Заради това опрощавам греховете ти, синко. Постенето ти свършва днес, довечера бъди внимателен с храненето. Не е полезно човек да се тъпче след толкова дълго постене. Добре. Това беше всичко.

Арн мълча дълго и отец Хенри го остави да се рее из мислите си, тъй като казаното изискваше време, за да пусне корени в съзнанието на момчето, преди отново да поговорят по въпроса или за нещо друго.

На Арн не му бе трудно да съзре логиката в това, което му бе казал отец Хенри. Предпоставката за подобна логика бе, че всеки камък в постройката се крепи на абсолютна честност и смиреност пред Бога. Иначе всичко това би било извъртане на нещата. След това той се засрами от първата си мисъл, след като бе чул двете опрощаващи думи, а именно, че отец Хенри бе нарушил вярата си от изопачена обич към своя син и че бе прибегнал до особена снизходителност, която няма да важи в други случаи. Беше лошо да мисли така за отец Хенри и Арн прозря, че не е успял да се опази от грях само няколко мига, след като бе получил опрощение на греховете си. Но сега не бе подходящият момент, за да се изповяда отново.

— Така че стигнахме до въпроса за моя собствен грях и този на брат Гилберт, както и за нашата вина за случилото си — въздъхна отец Хенри. — Навън, в другия свят, хората делят другите и ги оценяват по различен начин, като че не всички носят една и съща душа. Там не е като при нас, където никой не е повече или по-малко достоен от останалите. Хората навън не преценяват другия по душата му. Те дори не поглеждат ближния си. Те виждат крепостен или крал, ярл или освободен крепостен. Съзират мъж или жена, които имат или пък нямат видни родители. Горе-долу по начина, по който ти и брат Гилберт оценявате конете. Така е навън, в другия свят. За съжаление е така.

— Но всички хора си имат родители, та всички произлизаме отнякъде: като се стигне чак до Адам и Ева, а и всички се раждаме еднакво голи — възрази Арн с капчица учудване в гласа си.

— Да, естествено, че всички си имаме родители. Ала според начина за преценяване в другия свят, нечии деди са по-бедни, а други имат по-богати родители и наследяват богатства.

— Така че ако човек е роден богат, то той си остава богат, а ако е роден по-висш от останалите, то той не трябва да прави нищо, защото той така или иначе си е по-висш. И тогава не е важно дали човек е добър или зъл, дали е умен или глупав, защото той си е по-висш от останалите? — зачуди се Арн и същевременно изглеждаше забавно проницателен в първите си стъпки на опознаването на външния свят.

— Точно така и точно заради това някои хора от външния свят и до ден-днешен имат крепостни. Не си ли наясно с това? — запита отец Хенри.

— Да… — рече Арн колебливо. — Собственият ми баща имаше крепостни. Това е нещо, за което не съм мислил дълго време, сякаш става въпрос за нещо, което разумът не харесва. Най-често си мисля за майка си по време на вечерната молитва, не толкова много за баща си и никога за това, че той имаше крепостни. Но така си беше. Сега се сещам, че веднъж той обезглави един крепостен. Не помня защо, но никога няма да забравя гледката.

— Е, сам виждаш. И се боя, че баща ти има крепостни и до ден-днешен. Той е от един изтъкнат род и това означава, обмисли думите ми, че и ти принадлежиш към този род. На надгробния камък на майка ти има, както навярно си видял, макар че никога не сме говорили за това, два герба. Единият представлява драконова глава и меч, това е гербът на рода на майка ти. Другият представлява изправен лъв. Това е гербът на рода на баща ти. Това е хералдическият знак на кралския род на Фолкунгите, а ти принадлежиш към него. Изглежда не разбираш какво означава това.

— Не-е — рече Арн бавно и изглеждаше така, сякаш наистина не можеше да си представи какво е да бъдеш някой друг, а не този, който си.

— Ще ти обясня — рече отец Хенри. — Имаш право да яздиш, носейки меч. Имаш право да носиш щит със знака на кралския род и ако онези селяци те бяха видели в този вид, никога не биха дръзнали да те нападнат, а ако нямаше меч и не носеше щит със знака на кралския род, трябваше само да им кажеш името си, което е Арн Магинсон от Арнес и желанието им за побой веднага щеше да изчезне. Никога не съм ти казвал това. Никога не съм ти разправял кой си за хората от другия свят и това беше грешка от моя страна. Ако трябва да намеря причина за извинение, то това би бил фактът, че в манастира ние не гледаме на ближния си по начина, по който го правят хората навън. И не бих искал да те въвеждам в изкушението да повярваш, че си по-важен от останалите. Мисля, че можеш да разбереш това и да ми простиш на мига.

— Нали това не може да ме превърне в някой друг, освен в този, който аз съм? — възрази Арн замислено. — Аз съм такъв, какъвто ме е създал Бог, както и всички останали. Както ти или крепостните в света навън. Аз не нося вина, нямам и заслуга за това. А и защо онези нещастни души, които искаха да ме погубят, щяха да се спрат само заради едно име? Аз все пак съм само един послушник, който в техните очи не може да борави с меч. Тъй че защо това име би ги изплашило?

— Защото ако бяха вдигнали ръка срещу теб, никой от тях нямаше да живее повече от няколко дни. Нито един от тях. Щяха да си навлекат гнева на кралския род, на твоя род. И никой селянин в тази окаяна страна не би дръзнал да стори такава глупост. Така е в другия свят. Трябва да свикнеш с тази мисъл.

— Не искам да привиквам към един толкова неразумен и зъл ред, отче. Не искам и да живея в подобен свят.

— Но трябва — рече отец Хенри кратко. — Тъй като така е отредено. Много скоро ще се отправиш към света навън. Това е моята заповед.

— Ще се подчиня на заповедта ти, но…

— Никакво „но“! — прекъсна го отец Хенри. — Не ти е позволено да подстригваш косата си. В този миг спираш да постиш. Само се храни внимателно в началото. Веднага след вечеря иди при брат Гилберт и той ще ти разкаже другата част от истината за теб самия. Онази страна, която аз и не познавам.

Отец Хенри се надигна тежко от дървеното легло. Изведнъж се почувства стар и скован. Тогава за пръв път се замисли, че животът му навлиза в своята есен, че времето му изтича и навярно никога няма да разбере що за задача е отредил Бог на обичания му син.

— Прости ми, отче, имам още един въпрос, преди да тръгна — рече Арн с изражение, което показваше, че той мислеше отчаяно.

— Естествено, синко, питай колкото искаш, макар и въпросите никога да не свършват.

— В какво се състои твоят грях и грехът на брат Гилберт? Все още не разбирам.

— Много просто, синко. Ако знаеше кой си, нямаше да се наложи да убиеш човек. Ако ти бяхме казали кой си, щеше да знаеш. Премълчахме истината, тъй като вярвахме, че те пазим чрез лъжа, а Бог жестоко ни показа, че от нещо лошо не може да излезе нищо добро. Толкова е просто! Също така от нищо добро не може да излезе нещо лошо, а ти имаше добри помисли. Тъй че ще се видим на вечеря!

Отец Хенри остави Арн сам, момчето се нуждаеше от време, за да благодари на Бога, нещо, за което отец Хенри не трябваше да му каже и дума. Веднага щом отец Хенри затвори вратата след себе си, Арн падна на колене и благодари на Бога, на светата Дева и на свети Бернар, които чрез безграничната си милост бяха спасили душата му. По време на молитвите си той почувства, като че Бог му отговори, понеже животът се върна в тялото му като топло течение от надежда и най-накрая го бе завладяно от нещо така тривиално като обикновения глад.

* * *

Гунвор бе като опиянена от собствената си доброта. Тя я правеше толкова щастлива. Тъй като, естествено, тя и Гунар бяха на път да направят голяма жертва. Та все пак двата красиви дорести коня бяха почти половината от всичко, което тя и годеникът й притежаваха, и не бе никак лесно да се откажат от нещо толкова голямо. Но беше правилното нещо, което трябваше да сторят, и се гордееше с това, че нито тя самата, нито Гунар показваха признаци на колебание, докато приближаваха манастира във Варнхем. Според Гунвор светата Дева беше отговорила на сърдечните й молитви, но не като я беше прибрала при себе си в освобождаващата прегръдка на смъртта, а като й бе изпратила един малък послушник, който само с два удара на меча бе променил и нейния живот, и този на Гунар завинаги. Сега двамата щяха да живеят заедно, докато смъртта ги раздели и нито за ден по време на това пътуване те не бяха спрели да й благодарят за решението й да ги спаси и да им даде най-скъпото, което искаха от живота.

Дори и този послушник в известен смисъл да бе само незначително оръдие като лопата за тор в сравнение със светата Дева, то все пак той бе единственият човек, към когото Гунвор и Гунар можеха да се обърнат, за да изкажат благодарността си. А той принадлежеше на манастира, единственото място в този свят, където хората, които искаха да благодарят, можеха да предадат жертвата си. Баща й винаги внимателно й бе втълпявал значението на пожертваното, макар и той да правеше жертви не само на християнските светци.

Когато заедно със своя Гунар, с майка си Биргите и сестрата на Гунар Кристина зад себе си яздеше към портата на Варнхем, където приемаха външни посетители, тя почувства благоговение пред стените, пред красивия купол, където ехото от копитата на конете звучеше като музика, към всички преливащи от багри цветя, които съзря във вътрешния двор. Изпълни я чувство на празничност, тъй като веднага след пристигането усети, че мястото диша и показва Божието присъствие.

Слязоха от конете и монахът, който приемаше гостите, ги посрещна ведро и попита какво ги води насам. Когато Гунар обясни, той ги помоли да седнат на каменните скамейки край ромолящата вода, изпрати да донесат пиво и хляб, които благослови, и отчупи парче на всеки, за да ги поздрави с добре дошли. След това отиде да повика игумена.

Почакаха малко, но през това време не говореха много, тъй като и четиримата потънаха в тишината на това място. Щеше да е тежко да вървят пеша по време на целия път обратно, докато майка й Биргите и сестрата на Гунар Кристина яздят, мислеше си Гунвор. Тя все още бе убедена в постъпката си. Какво са два дорести коня, та били те и тъй красиви, щом двамата имаха дара на любовта, който обитателите на манастира й бяха предали от Бог?

Най-накрая една обкована с желязо дъбова врата в долната част на залата за преписване на ръкописи се отвори и достопочтеният игумен на манастира най-сетне дойде при тях. Косата му, оформена като венец върху обръснатата му глава, беше сребристосива, добродушните му кафяви очи бяха изпълнени с живот, което го правеше по-млад отколкото беше в действителност. Той благослови всички, седна спокойно и както си му бе обичаят, подели едно парче хляб с онези, които благослови. След което ги запита защо хора, които не бяха богати, което той можеше да види, тъй като всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи, искаха да дадат един тъй скъп дар на Божиите слуги от Божията градина.

Понякога казаното от него беше трудно за разбиране, защото използваше много думи на църковен език.

Гунар, който щеше да говори от тяхно име, се засрами, при което Гунвор веднага пое отговорността да обясни. Гунар не се ядоса и Гунвор обясни на отец Хенри как тя е отправила последната си молитва в този живот към светата Дева и как тогава спасението дошло в лицето на един малък послушник и как тогава се случило така, че тя и онзи, който й бил най-скъп в живота, щели да прекарат заедно времето си на този свят.

Първо игуменът слушаше много внимателно, задаваше въпроси, чието значение Гунвор не можеше да разбере, и скоро достопочтеният старец засия от щастие, което като че излизаше от сърцето му. Той кимаше, сякаш от време на време се съгласяваше с мисли, които бяха спохождали и него самия, сякаш знаеше какво ще последва и даже се помоли на чужд език.

След това нареди да повикат един подобен на великан монах, който дойде при тях покрит със сажди и потен, погледна конете, като ту показваше одобрение, ту си мърмореше нещо, след което обясни нещо на игумена на неразбираем език.

— Слава на Бога за добрия ви дар — рече отец Хенри и тогава всички напрегнато слушаха, защото огромният монах отиде при кобилата, хвана я за врата и започна да й говори приятелски, като не показваше никакъв интерес към внушителния жребец.

— Жертвата ви е голяма. Това, че искате да ни дарите най-ценното, което притежавате, заслужава уважение — продължи отец Хенри. — Но можем да приемем само кобилата, тъй като жребецът няма да ни бъде от полза. Не трябва да приемате това като проява на неуважение. Дарът, който искахте да направите, вече е даден, и навярно Божията майка се е смилила над вас и смята, че жертвате прекалено много. Аз ви моля да задържите жребеца.

Докато те се двоумяха какво да отговорят, отец Хенри направи малък знак на брат Гилберт, който се поклони като благородник и след това отведе кобилата през дървената порта и я затвори след себе си. Гунар беше много радостен, тъй като му бе най-трудно да се раздели с жребеца. Кобилата винаги е била твърде капризна и той се зачуди, че чуждите монаси успяха да я хванат за врата и да я отведат през тясната порта, без тя да покаже каквото и да е непокорство. Хрумна му, че кобилата бе обхваната от същото приповдигнато чувство, което бе сполетяло и тях самите, щом бяха пристъпили в Божия дом. Той все пак предполагаше, че монасите едва ли разбират много от коне.

Когато отец Хенри забеляза, че щедрите и изпълнени с благодарност гости приеха отказа да приеме целия дар, той се намеси и както бе обичаят, запита дали и той може да стори нещо за тях. Навярно да се помоли за тях?

Тогава Гунвор се изчерви и помоли да благодари лично на послушника, при което веднага поиска прошка за дръзката си молба и добави, че годеникът й и тя са на едно мнение по въпроса.

Навярно тя очакваше старият монах да се навъси и да сметне въпроса й за неблагоприличен. За нейно облекчение той засия и рече, че това е чудесна идея. Надигна се енергично, като че бе млад мъж, след което се обърна и хукна нанякъде, сети се за нещо и спря.

— Но вие може да се срещнете с него сами — рече той и се усмихна широко, така че можаха да видят празното място между зъбите на долната му челюст. — Младежът само ще се почувства неудобно, ако игуменът му виси над главата. Той не е свикнал да му се благодари. Не се безпокойте, той е един от вас и разбира всичко, което казвате.

Отец Хенри благослови гостите си на изпроводяк и изчезна като младеж през дъбовата порта, като си тананикаше бодро.

Известно време те стояха и говореха за това как би трябвало да разбират думите му и не успяха да намерят обяснение. Във всеки случай не беше неприлично за един послушник да бъде насаме с гости, та били те и жени, както би било неприлично, ако Гунвор и Гунар се бяха отправили сами към Варнхем.

Когато изкъпаният Арн срамежливо дойде насреща им, Гунвор падна на колене пред него, взе ръцете му, което тя можеше да стори, тъй като годеникът й, майка й Биргите и сестрата Кристина бяха край нея. Благодарностите й започнаха да се леят от устата й.

Както си говореше, тя разбра, че ръцете, които държеше, със сигурност не бяха ръце на малко момче. Ръцете бяха груби и твърди като камък, като че бе хванала ръцете на баща си или на някой ковач. Когато вдигна очи и съзря светлия поглед на Арн, сякаш неговото детинско и мило лице не беше едно цяло с тези ръце, и й се стори, че Божията майка не й е пратила кой да е малък послушник, тъй като това не бяха ръцете на крехко момче.

Арн се изчерви и не знаеше какво да стори в подобна ситуация. От една страна, трябваше да уважи искрената благодарност на младата жена. От друга страна, смяташе, че благодари не, на когото трябва. Той внимателно се освободи от нея тъй бързо, колкото можеше, помоли я да се изправи, благослови благодарностите й и й напомни, че те трябва да бъдат отправени към небесата. Гунвор веднага се съгласи и го увери, че ще прави това, докато е жива.

Когато Арн хвана останалите за ръка и всички усетиха онова, което Гунвор бе усетила, докато държеше мазолестите му ръце, всички седнаха и за миг стана неловко тихо.

Тогава Гунар реши, че трябва да каже нещо, преди да е станало прекалено късно, тъй като ако не кажеше нещо сега, щеше да съжалява до края на живота си. Към смелостта и честта на един мъж спадаше и това да казва без заобиколки това, което мисли.

И Гунар започна да обяснява, в началото някак накъсано и несигурно, че той и Гунвор от години се обичат тайно, че постоянно са се молили на Бога да ги обвърже, макар че нищо не говорело за подобна възможност, а бащите им да смятали мечтите им за детински хрумвания. Той знаел, че не може да живее без Гунвор. И тя чувствала същото. Онзи ден, когато я отвели за сватбата й, той повече не искал да живее. И тя не искала да живее. И макар светата Дева най-накрая да се била смилила над тях, то Арн бил онзи, който изпълнил Божията воля.

Арн изпита огромно благоговение и признателност към откровения опит на този простичък човек да изрази Божията милост на прост език. Като че вече се бе примирил с това, че опрощението на греховете му от отец Хенри бе правилно, също като основите и скелето на къща, която още не е готова. С този дар, който тези хорица бяха получили и сърдечно благодаряха нему, простото Божие оръдие, като че къщата вече беше готова, с всички стени, с каркасния панел и всички прозорци.

— Гунар, другарю — рече той, като душата му ликуваше, — това, което ми казахте, ще остане у мен завинаги. Можете да сте сигурен в това. Единственото, е, което мога да ви се отблагодаря, са думите от Светото писание. Не се плашете, преди да сте чули самите думи. Защото именно вашата любов победи всичко и Божията Майка съзря любовта ви и заради това се смили над вас. Чуйте следните думи от самия Бог и нека тези думи завинаги да живеят в дома ви и в сърцата ви:

„Положи ме като печат на сърцето си, като пръстен на ръката си, защото любовта е силна като смърт; ревността — люта като преизподня; стрелите й са стрели огнени; тя е пламък много силен.

Големи води не могат угаси любовта, и реки не ще я залеят. Ако някой дадеше всичкото богатство на своя дом за любов, той би бил отхвърлен с презрение“.

Той прочете текста на техния език, тъй че да могат да го разберат. Повтори го няколко пъти, за да го запомнят и им каза откъде в Светото писание бяха тези Божии думи. От: Песен на песните, 8:6–7.

Когато се сбогуваха, отново се хванаха за ръка и Гунвор го попита за името му. Арн искаше за пръв път да каже на някого името си, името, което принадлежеше на другия свят. Че е Арн Магнусон от Арнес. Но не можа, усети, че в това се криеше някаква арогантност. Каза им само, че се казва Арн.

Докато Гунар яздеше, а годеницата му бе пред него на седлото, а той я бе обхванал с ръце, защото бяха задържали силния жребец и не бяха принудени да вървят пеша, усещаше, че диша тежко и че никога досега свежият есенен въздух не е бил по-красив и по-свободен. Той яздеше, прегърнал бъдещата си съпруга, усещаше топлината на тялото й и биещото й сърце до ръката си. Заедно те повтаряха отново и отново Божиите думи за тяхната любов, която бе победила.

* * *

Този ден се мръкна рано и като че идваше буря. Не можеха да разговарят навън и казаха на всички да прекарат времето сами в залата за свободни занимания. Когато Арн, облечен в расото си, което бе развявано от вятъра, бързо мина под купола, той се помоли Гунвор и Гунар да се приберат у дома благополучно по време на тази първа есенна буря. Те се нуждаеха от друга защита, освен от любовта си. Макар и да смяташе, че любовта им бе изключително силна и можеше да ги опази от всички бури, както от житейските, така и от бурята, която се задаваше.

Брат Гилберт вече го чакаше вътре, старателно измит, косата му бе все още мокра, когато Арн влезе. Трите восъчни свещи леко трепнаха, когато той бързо отвори и затвори вратата. Първо заедно казаха „Отче наш“, след това поотделно се помолиха тихичко, после трябваше да поговорят.

Когато след края на молитвата си брат Гилберт най-после вдигна очи, погледът му бе изпълнен с обич към възпитаника му, но и с една чужда тъга, която Арн бе съзирал в него само от време на време.

— Аз съм Guilbert de Beaune, брат в този орден, и ти знаеш това — започна брат Гилберт бавно. — Това беше моето име и в един друг орден, който е тясно обвързан с този. Може да се каже, че това е наш побратимен орден, който има същия духовен отец като нас. Знаеш кой е той.

— Свети Бернар от Клерво — отбеляза Арн, скръсти ръце върху дебелата дъбова маса и наведе глава, за да покаже, че иска да чуе разказа, а не да говори самият той.

— Вярно, той и никой друг — продължи брат Гилберт и си пое дълбоко въздух, — именно той и никой друг основа светата Божия армия, Ордена на рицарите тамплиери, където аз се бих дванадесет дълги години в името Божие. Следователно бях воин в Утремер дванадесет години и съм се сблъсквал в битка с повече от хиляда мъже — и добри, и зли, и смели, и страхливи, и сръчни, и несръчни, и никой никога не ме е побеждавал. Както много добре разбираш, този въпрос си има и теологична страна, както и друга страна, свързана със способностите на ръцете и краката. Точно сега аз ще прескоча този аспект. Фактите са, че никой никога не е бил по-добър от мен при бой с меч или с лък, нито в ездата и не ти казвам това, за да се хваля. Знаеш, че никой от нас в манастира не е такъв. Казвам го, защото е истина и защото трябва да разбереш много точно кой те е учил на изкуството да използваш меч, лък, щит и най-важното от всичко, кой те е научил да яздиш кон. Преди да продължа, от чисто любопитство искам да ти задам един въпрос. Това никога ли не ти е правило впечатление?

— Не-е — рече Арн несигурно и същевременно се почувства някак странно при мисълта, че през всичките тези години той се е бил с един изключителен боец. — Не, поне не в началото, във всеки случай. В началото бяхме само ти и аз. Но като се замисля за мъжете, които искаха да ме убият, и за детинския и несръчен начин, по който боравеха с мечовете си, започвам да се чудя. Разликата между мен и тях, скъпи братко Гилберт, беше от земята до небето.

— Да, нека спрем дотук и да поговорим малко за проблема. Не е опасно. Точно обратното. Добре е и за теб — продължи брат Гилберт, като че искаше да смени темата на разговора и вече бе казал всичко, което имаше за казване. — Ако съм разбрал правилно, един мъж е дошъл изотзад и се е целил в главата ти. Така ли е?

— Да, така мисля — рече Арн, като не го свърташе на едно място. Не му харесваше посоката, в която тръгваше разговорът.

— Ти, естествено, си се навел и си сменил едновременно ръката. Тогава мъжът пред теб е свалил гарда, за да задържи поглед не върху меча, а върху главата ти, тъй като е смятал, че тя ще падне на земята. Видял си слабо място и веднага си посегнал. Но си успял да помислиш, че трябва да се обърнеш бързо на една страна, така че да не те нападне другият. Така си и сторил. Другият е успял да вдигне меча си, ала е трябвало да прекара тежестта върху другия си крак и ти си съзрял слабото му място между лакътя и наведеното коляно, след което си нападнал отново. Така е станало, по-бързо, отколкото ти или някой друг е успял да помисли. Не е ли тъй?

Брат Гилберт говореше със затворени очи в силна концентрация, като че виждаше всичко, което се бе случило, в душата си.

— Да, точно така. Това е вярно — рече Арн засрамено. — Но аз…

— Не! — прекъсна го брат Гилберт и отбранително вдигна ръка. — Не се извинявай повече за това! Вече получи опрощение на греховете. Сега можем да се върнем към онова, което отец Хенри ми заръча да ти разясня. Не е важно дали онези пияни селяни са били трима или четирима. Можел си да ги убиеш всичките. Честно казано, не смятам, че някой от другия свят навън може да се мери с теб, що се отнася до меча. Поне не в тази страна. Ала помисли си, че аз и ти се изправим един срещу друг в битка на живот и смърт. Какво мислиш, че ще се случи тогава?

— Преди да успея да мигна два пъти, ти ще си ме уцелил… навярно преди да успея да мигна три пъти — отговори Арн объркано. Не можеше да види тази картина през очите си.

— Напротив! — изсъска брат Гилберт. — Не смятам, че трябва да се упражняваме, както винаги сме го правели, като аз бях този, който напада, а ти бе онзи, който ми се подчиняваше. Ако ти позволях да мислиш сам, както и ако беше принуден да го направиш, как тогава щеше да се биеш с мен?

— Не мога да се отдам на подобни греховни мисли, никога не бих могъл да вдигна оръжие срещу онзи, когото обичам, със зъл умисъл — отговори Арн засрамено, като че току-що бе споходен от тази мисъл.

— Аз ти заповядвам да помислиш за това. Занимаваме се с теория и не трябва да шикалкавим. Теоретично погледнато, как би се бил срещу мен?

— Не бих те нападнал директно — започна Арн колебливо и се замисли за известно време, след което покорно продължи с отговора на поставения въпрос. — Нападна ли те директно, силата и внушителният ти ръст ще придобият решаващо значение. Трябва дълго да те отбягвам, да се въртя в кръг край теб, да чакам и да чакам, докато…

— Да? — рече брат Гилберт с едва забележима усмивка. — Докато какво?

— Докато… някоя случайност ми помогне, докато си се движил тъй много, че тежестта и силата ти вече не са в твой плюс. Но аз никога не бих…

— Така е, когато мислиш сам! — прекъсна го брат Гилберт. — При което можем да преминем към един по-важен въпрос. Идеята на отец Хенри никога да не ти казваме кой си лесно може да бъде разбрана от логическа гледна точка, нали така? На всяка цена трябваше да избегнем това да станеш високомерен. Трябваше да те спасим от високомерието, особено що се отнася до неща, които тук се считат за низши. Във външния свят, в който живях, преди да дойда тук, не е така. През времето в Утремер съм тренирал много свои братя. Когато не бяхме на война, се занимавахме само с това. Ала що се отнася до сръчност при боравенето с оръжие, то аз съм виждал малцина с подобна дарба от Бога. Ти имаш две тайни, които те правят много силен, и смятам, че знаеш коя е едната от тях?

— Това, че мога да си бия и с двете ръце — отговори Арн тихо и втренчи поглед в масата пред себе си. Сякаш се срамуваше, без да знае защо.

— Точно така — констатира брат Гилберт. — А сега ще ти кажа коя е другата ти тайна сила. Не си много висок, както съм аз самият. Поради това поне половината от мъжете, с които ще се биеш във външния свят, ще изглеждат по-високи и по-силни от теб. Единственото, за което си подготвен в живота си, е именно да се биеш с някой, който е по-голям от теб. Това можеш най-добре. Заради това никога не се страхувай от мъж, който изглежда голям. По-скоро се страхувай от онзи, който е на твоята височина или с по-дребен ръст от теб. Нека ти кажа още нещо важно. Опасността от високомерие, която толкова много угрижваше отец Хенри, е действителна, макар и не в такава степен, в каквато той си я представяше. Виждал съм мнозина да умират, защото са били високомерни. Именно защото насред битка с по-слаб противник или просто с някой, който изглежда по-малък, започваха твърде много да се наслаждават на самите себе си. Виждал съм мъже да умират с високомерна усмивка върху устните си. Помни това! Помни го добре! Защото макар и всички твои познати навън да са по-слаби от теб, в което вярвам, то който и да е от тях може да те нарани или убие в момента, в който се отдадеш на високомерието. Като че Божието наказание някак по-бързо застига онзи, който съгреши с оръжие в ръка. Същото важи и за яростта и алчността. Точно заради това ти казвам и ти никога не бива да забравяш, че изкуството, което усвои между тези стени, е благословено. Ако вдигнеш оръжие, за да сториш грях, то Божието наказание е близо. Повтарям го за трети път. Не го забравяй. Амин.

След като брат Гилберт привърши с обяснението си, двамата седяха мълчаливо известно време, като погледът на Арн някак отнесено бе насочен към една от трите проблясващи свещи, докато брат Гилберт го наблюдаваше тайничко. Като че седяха и се изчакваха един друг, а никой от двамата не искаше да каже нещо пръв, тъй като се страхуваше, че другият по-скоро иска да говори за нещо друго.

— Навярно се чудиш що за грях ме е накарал да напусна Ордена на рицарите тамплиери и да се присъединя към Цистерцианския орден? — запита най-накрая брат Гилберт.

— Да, естествено — отговори Арн. — Но не мога да си те представя като голям грешник, скъпи братко Гилберт, просто няма логика.

— Това е така, най-вече защото не можеш да си представиш света навън. Тъй като светът там е пълен с грях и изкушения. Той е като тресавище. Той е като земя с много скрити под нея капани. Моят грях бе симония^[1], най-ужасният от всички грехове според правилата на Ордена на рицарите тамплиери. Знаеш ли дори какво е това?

— Не — отговори Арн, както си и беше, но същевременно беше учуден. Беше чул да говорят за хиляди грехове, големи и малки, но никога за симония.

— Това означава да ти платят, за да извършиш това, което се очаква от свещеник — рече брат Гилберт, въздишайки. — В нашия орден ние боравехме с много пари и понякога беше трудно да различиш греха от доброто. Не искам да отричам греха си. Признах го и до ден-днешен все още го изкупувам. Бях лишен от това да умра за Божията кауза с меч в ръка. Така е. Но ако не беше този грях, който ме доведе при тази спокойна служба, ти никога нямаше да ме срещнеш и в такъв случай щеше да бъдеш напълно различен човек, а не този, който си днес. Трябва да мислим така, тъй като Божията умисъл се крие във всичко, което се случва.

— Обещавам да не те разочаровам, да не те натъжавам, обични мой братко — рече Арн бързо и прочувствено.

— Хм — отрони брат Гилберт, наведе се напред и развеселено погледна по детски откритото лице на Арн и широко отворените му очи. — Почакай малко с обетите, тъй като ще се отречеш от някои от тях по-бързо, отколкото си мислиш. Тук нашият разговор свършва и аз ти заповядвам да прекараш времето между литургията в полунощ и сутрешната меса в нашата църква. Потърси Бог в сърцето си през тази нощ на бури. Заповедта е от отец Хенри. Така че побързай и поспи няколко часа, а след това ще се видим на литургията в полунощ. Може би.

— Както кажете, аз ще се подчиня — измърмори Арн, надигна се, поклони се на своя учител и след това се отправи към манастирската си килия, като се настрои да се събуди за литургията в полунощ и да не се успи. След това той веднага заспа.

Брат Гилберт поседя замислен още малко край пламтящите свещи. След това ги загаси и с дълги крачки тръгна към ковачницата, където двама монаси се бяха трудили, докато той водеше разговора с Арн. Не беше напълно готов. Сега щеше да използва последните от тайнствените масла, които носеше със себе си от Утремер, а и трябваше да пооправи някои неща по орнаментите.

* * *

След литургията в полунощ Арн бе оставен сам в църквата във Варнхем и прекара първите часове там на колене край гроба на майка си пред олтара. За тези дълги часове на молитва на колене им беше позволено да използват меки постелки за колената, които можеха да намерят в църковната ризница.

Той не беше на себе си, защото вече не можеше да се познае. Като че беше двама различни хора — единият, когото познаваше и смяташе, че е, бе послушникът Арн по-скоро от „Школата на живота“ отколкото от Варнхем, а другият бе Арн Магнусон от Арнес, който по-скоро бе като някой измислен герой, а не той самият.

През тази буреносна нощ той се молеше на Бог да му покаже пътя, да му помогне да открие онова, което бе добро и за двамата. Молеше се и на свети Бернар да го води по правилния път в живота му, така че да не съгреши, защото светът навън е изпълнен с грехове. Най-накрая се помоли да го пазят най-вече от високомерие.

Не че самият той вярваше, че онова, от което трябваше да се пази най-много, бе високомерието. Той чистосърдечно можеше да каже, че се е опазил от този грях. Ала това беше грехът, от който отец Хенри и брат Гилберт се бяха бояли най-много и заради това бяха пазили някои неща в тайна от него.

В молитвите си той сякаш накара бурята навън да притихне и времето да спре. Или по-точно, когато той започнеше да се моли с цялата си душа, то времето за него не съществуваше. Заради това изгревът дойде бързо и с него бурята се успокои.

За негово учудване целият хор влезе и застана зад олтара. Някои от певците в хора го гледаха приятелски тайнствено. — Тогава той реши, че това ще е литургията на изпроводяк, като онези литургии, когато някои много по-важни от него братя се отправяха нанякъде.

Тогава чу изскърцването на такелажа и въжетата и разбра, че кръщелният купел, който се намираше до портата на църквата, бе спуснат надолу. Когато се обърна, забеляза, че приготвят светена вода за кръщението. В този момент не разбра какво става.

Тогава хорът изведнъж подхвана най-красивия от всички химни в слава на Бога, химна за вечното царство и за вечната сила. Той веднага забеляза, че певците приемаха работата си много сериозно и наистина даваха най-доброто. И той припяваше със затворени очи на някои пасажи, като ту замръзваше, ту му ставаше горещо и като че гърдите му се пълнеха със свята светлина и чрез мистичната сила на песента той се издигаше към Бог.

Когато стигнаха до един бавен пасаж, забеляза, че някои от певците изпънаха леко вратовете си и погледнаха към кръщелния купел, естествено, без да бъркат тоналността, и когато се обърна, видя гледка, която бе най-чудното и изненадващо нещо, което бе виждал през целия си живот. Там долу стоеше отец Хенри и благославяше меча, който брат Гилберт му бе подал. Мечът бе поръсен със светена вода, като че го кръщаваха. Това беше нечувано. Меч в Божия дом!

Когато величественият химн „Те Deum“ свърши, отец Хенри и брат Гилбърт пристъпиха към олтара. Брат Гилбърт носеше меча в изпънатите си напред ръце, като че носеше някой облат или някой свещен предмет. Внимателно поставиха меча по средата на олтара, при което отец Хенри подхвана „Отче наш“ и всички замърмориха молитвата. След това отец Хенри се обърна към Арн и му даде знак да се приближи към гроба на майка си и когато той го стори, хорът подхвана нов химн на френски, който Арн не бе чувал през целия си живот и който самите певци не знаеха толкова добре, колкото знаеха останалите химни. Сега Арн бе преизпълнен от неразбираемото, та чак не чуваше думите в песнопението. Широко отворените му очи поглъщаха всичко това, което ставаше пред него.

 

 

Тогава взеха меча от олтара и го поставиха над гроба на майка му, точно насреща му, така че дръжката сочеше към олтара, а острието — към Арн. Това бе един изключително красив меч с острие, което блестеше заради бялата твърда стомана, каквато Арн никога не беше виждал. Дръжката на меча бе направена така, че позлатените дръжки оформяха кръст, като над самия кръст се четеше следният текст, който не можеше да бъде объркан: IN НОС SIGNO VINCES — „Ще побеждаваш в името на този знак“, което ще рече, че ще побеждаваш само в името на този знак, както заключи Арн на мига.

Дръжката на меча бе оформена точно за ръцете на Арн. Той я премери и видя, че мечът ще се слее с ръката му и ще се превърне в част от самия него. Позлатената част блестеше, а ако грееше силно слънце, човек щеше още по-ясно да види как обхваща с пръсти дръжката, защото позлатата нямаше нищо общо с богатство или арогантност.

Отец Хенри и брат Гилберт паднаха на колене, обърнати към Арн, застанали от другата страна на гроба на майка му, и в църквата настъпи тишина, като че всички бяха притаили дъх. Отец Хенри прошепна на брат Гилберт, че е най-добре той да поеме това, което щеше да последва, понеже го умееше най-добре. Брат Гилберт се усмихна бързо и пребледня, също обзет от този свещен момент. Тогава той се обърна към Арн и го погледна в очите.

Арн, наш обични братко — започна той на френски, а не на латински, и с висок глас, който ехтеше под купола на църквата, — повтори сега клетвата, която ще кажа:

„Аз, Арн Магнусон, се кълна в Иисуса Христа,

в Свещения Гроб и Храма,

че този меч, който приемам,

никога няма да бъде вдигнат от ярост

или заради печалба.

Този меч ще служи за добрите Божии дела,

истината, честта на братята ми

и моята собствена чест.

С вярата и този знак

аз ще побеждавам.

Но ако се поддам във вярата си,

Бог с право нека ме повали на земята.

Амин!“

Арн повтори клетвата първо два пъти на френски, а след това още един път на латински, като държеше меча с две ръце около острието. След това отец Хенри взе меча в ръцете си, целуна го и го държеше опънат напред, докато със затворени очи се помоли наум. След това се обърна към Арн, само за да му каже няколко думи.

— Никога не забравяй клетвата, положена пред твоя Бог, синко. Този меч, който ти принадлежи до края на живота ти, е осветен и може да бъде носен само от теб или от рицар тамплиер. Този меч, както само определени мечове като него, е единственият, с който може да се влезе в Божия дом. Помни това. И носи този меч, като не забравяш любовта си към Бога, като и не забравяш честта, която подобава на този меч.

С леко треперещи ръце отец Хенри подаде меча на Арн, който изглежда се поколеба, преди най-накрая да го приеме. Сякаш се страхуваше, че мечът ще го изпепели.

Както го държеше в ръцете си, хорът подхвана нов химн, който беше изпълнен с радост, но и него той не знаеше. И той беше на френски.

* * *

Арн отпътува на същия ден. Това отпътуване от Варнхем беше далеч по-добре организирано от първото, което беше завършило с нещастие. Конят, който яздеше, беше жребецът Шимал, който вече беше свършил работата си за разплод за една година напред и не трябваше да се връща, преди отново да настъпи този момент. Облякоха Арн в сиви и червени одежди като човек от низшия свят. Той дори не можеше да си спомни за времето, когато като дете беше носил дрехи, различни от тези на монасите. Бяха подстригали косите му, така че сега те бяха къси и равномерно покриваха главата му. Нямаше и следа от монашеската тонзура.

Брат Руджеро му даде тежки дисаги, които никой не можеше да го прилъже да остави, щом излезе извън стените на манастира. Не и този път. В раницата му имаше и растения, които трябваше да се съхраняват внимателно, както и семена за посев.

От едната му страна висеше могъщият меч, който беше поставен в проста ризница, изработена от кожа. Този меч той чувстваше толкова лек в ръката си, че му се струваше, че е станал част от него. Беше така перфектно балансиран, че без никакъв проблем можеше да стои изправен и да намушка пръстите на краката си, без дори да го хване с две ръце.

Брат Гилберт, не и без няколко думи на прикрита гордост, разказа всичко за този меч и за това, което го различаваше от останалите мечове. Е, навярно не всичко, добави той срамежливо. Ала скоро Арн щеше да разбере останалото сам.

Арн дълго и прочувствено се сбогува с всички. Той беше изпълнен с любовта, която те изпитваха към него, която допреди последната литургия не разбираше истински. Тогава той видя и усети голямата сила на песента при най-красивото сбогуване, което можеше да се очаква от тях.

Накрая навън стояха само той, отец Хенри и брат Гилберт. Отец Хенри тихомълком му даде знак да се качи на коня си и Арн пъргаво се възкачи върху нетърпеливо подскачащия Шимал.

— Помисли за едно последно нещо, когато сега, по-добре подготвен от предния път, тръгнеш из ниския свят — рече отец Хенри, но се спря, тъй като изглежда, го налегнаха чувства. — Носиш велик меч и вече го знаеш. Сещай се за думите на свети Бернар: Божий воине, кои са твоите оръжия! Не е ли твоят най-силен щит вярата, не е ли шлемът ти опрощението, а ризницата ти благородството ти?

— Да, отче, заклевам се никога да не забравям това — отговори Арн и погледна отец Хенри в очите, без да мига.

— Au revoir, mon petit chevalier Perceval^[2] — рече тогава брат Гилберт, плесна силно нетърпеливия жребец, така че той веднага се втурна с ехтящи подкови по каменния проход, отправяйки се към света навън.

— Това все пак беше малко непредпазливо. А ако беше паднал от коня? — мърмореше отец Хенри натъжено.

— Арн не пада от конете. Това е най-малкото, което го застрашава в момента — отговори брат Гилберт и смеейки се, поклати глава заради ненужната загриженост на игумена.

— Между другото, не харесвам тези безсмислици за Пърсифал и Свещения Граал и други подобни вулгарни думи — изсъска отец Хенри, обърна се и се отправи към дъбовата порта. Но както често се случваше, се сети за още нещо, което искаше да каже, и се обърна по средата на пътя си.

— Пърсифал насам-натам, всичко подобно скоро ще бъде забравено, както всички други низки истории. Това са глупости!

— Не по-малки глупости от това, че самият ти, изглежда, познаваш тези вулгарни истории, отче — засмя се дръзко и развеселено брат Гилберт, което по принцип той не правеше в присъствието на игумена.

Със сигурност и двамата бяха натъжени от сбогуването, макар никой от тях да не искаше да го покаже. За разлика от отец Хенри брат Гилберт бе убеден в това, че отново ще види Арн. А и за разлика от игумена той също така беше напълно убеден в това каква беше Божията задача за младия Арн.