Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим (2)

II.

Синът на крал Сверкер умря така, както заслужаваше. Кралят явно следваше съветите, които му бе дал отец Хенри, а именно да се погрижи съпругата на датския ярл да се върне в Халанд. Но и кралят, и ярлът отхвърлиха с пренебрежение онази част от плана, която касаеше сключването на брачен съюз между този подлец, пък бил той и с кралска кръв, и изнасилената датчанка, за да може чрез встъпване в кръвен съюз да избегнат война.

Причината за проблема не беше толкова в плана на отец Хенри, а в това, че крал Свен Грате искаше война. Колкото повече предложения за споразумение изпращаше крал Сверкер, толкова повече Свен Грате искаше война. Той смяташе, навярно с право, че кралят на готите показва слабост, предлагайки ту едно, ту друго, само и само да избегне въоръжен сблъсък.

Свен Грате беше толкова сигурен в победата си, че вече бе започнал да разпределя бъдещите си владения в Готаланд сред най-приближените си, и тъй като всички говореха, че имало някаква голяма хубавица на име Сигрид, той я бе обещал за жена на онзи, който покаже най-голяма смелост в битките.

Последното усилие на крал Сверкер бе да накара папския кардинал Николаус Брийкспиър по пътя си към Рим да посети Свен Грате и да проповядва разум и мир. Кардиналът се провали в тази си мисия, тъй както не успя да получи съгласие за архиепископство на обединените Готаланд и Свеаланд.

Папската заръка да създаде архиепископство се бе провалила, тъй като свеите и готите не можаха да стигнат до споразумение къде да бъде построена катедралата и следователно къде да бъде седалището на архиепископството: дали в Източен Сарос, както настояха свеите, или пък в Линшьопинг, както искаше крал Сверкер.

Светската задача на кардинала, а именно да проповядва мир, което беше повече в интерес на църквата, отколкото война именно сега, когато бяха така близо до това да прибавят още земи към владенията на светия отец, пропадна поради простата причина, че датският крал бе убеден в бъдещата си победа. Новозавладените му земи щяха да се намират под властта на архиепископ Ескил в Лунд, така че крал Свен Грате не виждаше някакви причини от религиозен характер, за да не обяви война.

Крал Сверкер не беше взел никакви мерки за защитата на страната, тъй като бе много зает, отчасти да тъгува по дъщеря си Улвилд, и отчасти, за да подготвя сватбата си с два пъти овдовялата Рикиса. Навярно крал Сверкер смяташе, че всички молитви, които си беше осигурил в манастира, щяха да спасят него и страната му. Непрокопсаният му син Юхан пък изобщо не вярваше в подобни молитви за спасение на душата. Ако датчаните излезеха победители от приближаващата битка, за него вече нямаше надежда. Затова не баща му, а самият той свика съвет във Врета, за да вземат решение за това как да организират защитата срещу датчаните.

Мразеха го, тъй като беше главорез, но той не осъзнаваше това. Ако баща му не беше стар и изнемощял, той би наказал сина си със смърт, задето два пъти е нарушил закона и е излъгал. Само Юхан не разбираше това. Никой човек на честта не би дръзнал да бъде въвлечен във война и да загуби живота си заради един главорез, заради един най-долен изнасилвач. За сметка на това много, изпълнени с очакване, воини дойдоха на съвета във Врета, но по напълно различни причини от тези, които Юхан си представяше. Когато видя колко много мъже бяха дошли, той схвана всичко погрешно.

Бяха дошли, за да го убият. И го сториха. Собствените му хора не вдигнаха и пръст, за да го защитят. Никой не ги и нападна. Тялото на Юхан бе нарязано на парчета и хвърлено на свинете в задните дворове на Скара, така че да не може да се организира кралско погребение.

В лето Господне 1154-то зимата дойде по-рано и когато ледовете покриха земята, крал Сверкер поведе войската си от Сконе до Финведен и Смоланд. Войската изгаряше и рушеше всичко по пътя си, но напредваха бавно, тъй като тази година имаше много сняг и конете, и впрегнатите животни с мъка си проправяха път.

Освен това селяните във Веренд оказаха съпротива. По времето на бащите им норвежецът Сигурд Кръстоносеца, който в името Господне поел на кръстоносен поход из Веренд, бе опустошил селото. След това намерил пет-шест избягали крепостни, които принудил да избират между меча и кръщението, но иначе хората помнеха най-вече как задигнал повече от 1500 вола.

Жителите на Веренд, които не бяха наясно по въпроса относно една или друга обезчестена жена, или какви причини могат да изнамерят кралете, за да заграбват и опустошават, бяха решили на своя съвет, че ако трябва да умрат, по-добре е да умрат като мъже според изконните вярвания на дедите им. Да умрат като слуги или роби, без да се съпротивляват, бе равностойно на позорна смърт. Освен това човек никога не знае какво ще стане, когато става въпрос за война. Нищо, освен едно. Онзи, който не се бори или е сам срещу чужда войска, със сигурност ще умре, препречи ли й път. Всичко останало беше в Божиите ръце.

Крал Свен Грате изпадна в затруднение. Жителите на Веренд се защитаваха зад струпаните дървета, които бяха изсекли от гората. На кралската войска й отне много усилия и време, за да се пребори с тези натрупани дървета. Така и не победи истински. Ако привечер, когато битката трябваше да се прекрати заради тъмнината, изгледите бяха добри, то на сутринта защитниците на натрупаните дървета бяха изчезнали. Бяха се обединили с жителите на някое далечно селце, които пък защитаваха своите домове. Всичко започваше наново.

Привечер войниците от датската войска изчезваха на големи групи и се запътваха към дома. Тези, чиято професия бе да водят битки, знаеха, че вече бе минала доста голяма част от зимата. Дори и в крайна сметка да победяха тези проклети селяни, щяха да попаднат в равнинните полета на Западна Готаланд напролет и да затънат в калта. Освен това селяните от Веренд се защитаваха по един доста подъл начин. Убиваха и нарязваха на парчета всеки нещастник, който им попаднеше. Вечер се промъкваха на малки групички, нападаха пазачите и след това отмъкваха толкова коне и волове, колкото успееха, преди да дойдат подкрепленията. После изчезваха в непрогледната гора.

Кон, прободен от тях, умираше изключително бързо. Воловете търпяха повече, но и те умираха, ако ги прободат с вила за сено или пък с копие през тънката кожа по корема. Датската армия поне нямаше да умре от глад, тъй като имаше доста месо за печене. Но това беше малка утеха, тъй като по този начин изяждаха собствения си шанс за победа.

След като крал Свен Грате най-накрая бе принуден да приеме факта, че няма как да спечели войната през тази година, реши, че войската трябва да се раздели за похода към дома. Той щеше да мине през Сконе по пътя си към датските острови, а неговият ярл щеше да поведе останалата част от войската към датската провинция Халанд и собствените си владения. Крал Сверкер изпрати вестител, който да съобщи, че войната свършва, тъй като воините му, самият той и неговият ярл се прибират у дома.

Но във Веренд имаха за какво да си отмъщават. Затова дълго време се говореше за селянката Бренда, която наредила да изпратят обгорял дървен кръст, призоваващ към война, и заедно с много други жени посрещнали ярла и хората му близо до река Ниса с хляб и осолено месо. Както се оказало, огромно количество осолено месо.

Вдигнали забележителен пир и имали изключително много пиво, което предлагали заедно с осоленото месо.

Когато ярлът и хората му се отправили, олюлявайки се, към обора, за да поспят, а воините трябвало да се оправят кой както може, завити в биволски кожи навън в снега, макар и да били също толкова пияни, както и по-знатните от тях, Бренда и приятелките й се подготвили старателно. Намазали с катран огромни факли и извикали мъжете си, които се били скрили в гората. Когато военният лагер притихнал и се чували само похърквания, те внимателно залостили обора и едновременно запалили огън в четирите му ъгъла. След това нападнали спящите воини.

На сутринта, смеейки се радостно, те удавили и последните пленници под ледовете на река Ниса, в чиито ледове изрязали дупка като за зимен риболов, за да могат да натикат пленниците под снега.

Крал Сверкер спечели войната с датчаните, без да изпрати нито един човек, без и самият той да си помръдне пръста.

Естествено, той смяташе, че това е резултат най-вече от молитвите му и от Божието провидение. Но тъй като не бе нечестен човек, повика при себе си Бренда и най-близките й. Реши, че жените на Веренд, които бяха показали мъжка храброст в защитата на страната, за в бъдеще ще могат да онаследяват свои роднини по същия начин, както и мъжете. Като вечен военен знак те щели да носят червен колан с избродиран златен кръст, знак, който ще принадлежи само на тях и на никого другиго. А когато се омъжеха, жените на Веренд и никои други, вовеки щяха да получават правото барабанчици да оглавяват сватбеното им шествие.

Ако крал Сверкер бе живял по-дълго, заповедта му щеше да има по-голямо влияние. Но дните на Сверкер бяха преброени. Скоро щяха да го убият.

* * *

Няма непревземаема крепост. Ако има достатъчно силни причини. Домът на всеки човек може да бъде унищожен или опожарен. Но въпросът е дали цената си заслужава? Колко от обсадилите крепостта воини ще бъдат пронизани от стрели? Колко от тях ще бъдат смазани от камъни? Колко ще загубят желанието си за живот и здравето си по време на обсадата?

Магнус знаеше всичко това и дълго размишляваше по време на строежа. Защото това, което той нямаше как да знае, това, което по онова време никой не знаеше, бе какво щеше да се случи след смъртта на крал Сверкер, който вече беше на възраст и чиято смърт не беше твърде отдалечена във времето, откъдето и да го погледне човек.

Всичко беше възможно. Най-големият син на Сверкер Карл можеше да поеме властта и тогава нямаше да настъпят особени промени. Сигрид бе забелязала, че ако не друго, то поне отношението към крал Сверкер бе започнало да се подобрява, след като тя бе дарила Варнхем почти от негово име. Но не можеха да знаят какво се случва в Свеаланд. Кой или кои от свеите се готвеха за битка, за да наследят краля? Или пък някой от Западна Готаланд? Навярно някой от техния или от близък до него род? Или пък от вражеска фамилия? Докато очакваха развръзката, можеха само да продължат строежа.

Арнес се намираше най-отпред на дългата вдадена в морето ивица земя на брега на Веренд и по този начин от три страни беше естествено защитен с вода.

До стария неф сега се издигаше каменна кула, която беше висока колкото седем човешки ръста. Стените около кулата не бяха построени, а местността се пазеше основно от палисади от гъсто струпани и заострени дъбови корени. Имаше още доста работа за вършене.

Магнус дълго време стоя в кулата на земите си и изпробва няколко изстрела с лък по една купа сено от другата страна на рова.

Беше наистина изумително колко далече можеше да стигне една стрела, ако я изстреляш от горе на долу.

Ако човек постреля известно време, може да се научи да пресмята ъгъла, така че да уцели там, където желае, поне на една ръка разстояние.

Дори и в сегашното си състояние Арнес трудно може да бъде превзет, поне от група воини, които се връщаха у дома си от някоя или друга война и се нуждаеха от запаси. А и щеше да стане още по-силен, макар всичко да идваше с времето си, а Сигрид в повечето случаи изискваше различни неща от Магнус.

Той много добре знаеше, че тя често постигаше своето, когато не бяха на едно мнение. Дори знаеше как постъпваше, за да изглежда като че ли не го тика пред себе си, а покорно приема волята му като неин съпруг и господар. Сам под небесния свод, откъдето само Бог можеше да чуе мислите му, Магнус си признаваше това без горчивина. Само той и Бог, да, и Сигрид, знаеха. Никой друг. Всички вярваха, че процъфтяващият окръг около Арнес и двете селища долу при Форшхем, които спадаха към Арнес, бяха негово и ничие друго дело. Всички вярваха, че той е велик човек, мъж, на който може да се разчита, човек, който може да натрупа богатство.

Вероятно, макар и да не беше сигурен, и Сигрид вярваше, че той тъне в тази заблуда. Магнус бе решил никога да не й позволи да разбере, че е наясно, че тя стои зад всичко. Така беше най-добре.

Освен това, утешаваше се той, Сигрид и той бяха едно цяло, понеже тези, които Бог събере, не могат да бъдат разделени от никого. Всичко, което процъфтяваше и растеше около Арнес, беше тяхно общо дело, по същия начин, по който Ескил и Арн наполовина бяха него самия, а наполовина — Сигрид.

Ако човек гледаше на нещата по този начин, който беше и единственият християнски начин да се гледа на тях, той наистина беше велик човек. По волята на Божието провидение. А по какъв друг начин, освен чрез Божието провидение, ставаха нещата?

Със Сигрид имаха спор относно тронната зала на норвежките му деди. В стария неф тронът и стените в по-късата част на залата бяха украсени с дъбови резби от Норвегия, по които драконови кораби се полюшваха в моретата, а една огромна змия, чието име беше забравил, обгръщаше цялата картина и всичко, което можеше да се види и прочете върху нея. Руническият надпис беше стар и трудноразбираем.

Когато строяха всичко наново, Сигрид първо предложи да изгорят всички тези неблагочестиви неща. Вместо това на стените трябвало да се закачат новоизтъкани гоблени, на които християните защитават свещения град Йерусалим, издигат църкви и кръщават езичници.

На Магнус му беше трудно да се примири с мисълта да изгори изкусните дърворезби на дедите си. Подобни неща вече не се правеха. Ликът им не можеше да се открие никъде в Западна Готаланд. Но му беше и трудно да се бори с думите й за безбожност и за езическо изкуство. Тук беше права.

Но дедите, които бяха изрязали криволичещите дракони, не са знаели друг начин, по който да работят с дървото, а сега от тях бе останала само сътворената от ръцете им красота. Техните картини говореха на съзнанието на наблюдаващия ги човек като глас от миналото, без да приканват към нечисти помисли. Беше като да видиш блестящия изгрев. Можеше да означава каквото и да е и със сигурност по времето на драконовите дърворезби е означавало нещо различно от това, което означаваше по времето на Спасителя.

Но му беше трудно да намери начин да изрази тези си мисли по подходящия начин, докато тя говореше само за безбожие и че трябва да изгорят тази мръсотия. Изглеждаше така, сякаш тя бе права, а той — не.

Но докато спореха за драконовите рисунки и руническите надписи, поговориха и за това, кой ще зида стените. Щяха да го направят преди всичко Сварте и Гур, както и някои от децата им. Обсъдиха и дали всички зидари щяха първо да иззидат укрепленията или пък фронтона на нефа.

* * *

В Западна Готаланд зимата беше време за пирове. Но точно през тази зима, когато краят на крал Сверкер наближаваше, имаше необикновено много пирове. Шейните кръстосваха надлъж и нашир из страната и то не само заради печеното месо и пивото. Цареше студено време на несигурност за някои, а за други — знойно време за кроене на планове и интриги.

Ерик Йедвардсон беше съобщил, че смята да навести Арнес точно преди зимното слънцестоене, а като причина за посещението си, освен факта, че Сигрид и Кристина бяха роднини и трябваше да се опознаят по-добре, той спомена, че трябва да говорят за много неща. Освен това може би щяха да успеят да сложат край на споровете за Варнхем.

Тъкмо това във вестта за посещението тревожеше Магнус, а именно, че трябваше да говорят за много неща. Новината беше с неясно съдържание, но и заплашителна, понеже всички знаеха, че Ерик Йедвардсон беше човек, който се цели високо. В най-лошия случай той се стремеше към кралската власт. А това на свой ред означаваше, че сега искаше да се убеди кой беше негов враг и кой негов приятел в предстоящата борба за престола.

Магнус дълго време се бори в душата си — за или против. Той сам не знаеше какво иска да направи със собствения си живот. Искаше да построи Арнес силен и богат и да остави добро наследство на Ескил, навярно нещичко и на Арн. Но онзи, който се забърка в борбите за кралската корона, може да спечели много, но може и да загуби всичко. А до този момент на Магнус не му беше трудно, понеже неговият начин да побеждава беше, непоколебим и такъв щеше да бъде чак до смъртта му в, дай Боже, дълбока старост. Щеше да продължи да строи, да търгува и да поема по неотъпкани пътеки. Това беше тайният му начин да постига печалба и благоденствие.

Но от друга страна това, което правеше ситуацията обезпокоителна, онзи, който не подкрепеше победителя в борбата за кралската корона, го очакваше само горчилка, когато победителят реши да го посети следващия път и попита, защо не е получил помощ, когато е имал нужда от нея. От малкото, което Магнус знаеше за Ерик Йедвардсон, той беше наясно, че Ерик със сигурност щеше да се впусне в битката за престола, и също толкова неоспоримо беше, че е човек, който трудно прощава на враговете си. Каквото и позиция да заемеше Магнус, все рискуваше да загуби.

Вътре в себе си Магнус не се смяташе за човек на войната. Естествено, че владееше добре изкуството на меча и щита, копието и лъка. Все пак в младежките си години не беше правил нищо друго, освен да го изучи. Дружината му възлизаше на дузина мъже, далечни роднини, основно млади хора, които не чакаха наследство, но не познаваха друга работа, освен тази, която се върши с оръжие. Най-вече мързеливи нехранимайковци, мислеше си за тях Магнус. С мъка той ги бе накарал да отделят поне половината от времето си за работа като дърводелци или корабостроители — единственият труд, който не окачествяваха веднага като долен или робски. През остатъка от времето си казваха, че се отдават на игри с оръжията си, за да могат да му служат в деня, когато му потрябват. Ала в очите на Магнус тези игри бяха значително по-кратки от часовете, в които утоляваха жаждата си с пиво.

Той можеше да разчита на дузина мъже. А при нужда можеше да въоръжи осем дузини от своите селяни в двете села край Форшхем. Не бяха военен отряд, който при военни действия можеше да наклони везната на едната или на другата страна. По-важно беше друго. Решаващото беше чия страна в битката ще избере той — за или против победителя. И ако едната половина от рода му, неговата собствена в Западна Готаланд, заемеше позиция за или против Ерик Йедвардсон, навярно всичко зависеше най-вече от позицията на другата половина от рода — тази от Биелбо в Източна Готаланд.

Магнус прати вестоносец до по-малкия си брат Биргер, който, макар и не пръв по положение, често излагаше мнението на рода по много сложни въпроси. Когато ставаше дума за преговори, него го считаха за хитър и справедлив човек. Нищо, че по бузите му имаше още младежки пух, но мнозина му предричаха, че го очаква високо положение в кралството.

Като го гледаше как си пийва пиво и разказва как се промъкнал по леда с шейната си, преследван от глутница вълци, Магнус се замисли колко малко прилича на брат си, макар и да бяха от един и същ баща, но различни майки.

Обсъдиха и въпроса дали да подкрепят Ерик в борбата му за престола. Според Биргер не трябваше да се намесват, в каквато и да е борба. Трябваше да изчакат да видят дали свеите щяха да застанат зад него.

Пристигането на Ерик Йедвардсон на другия ден беше пищно. Той дойде на четири шейни, съпроводен от дванадесет воини — като истински крал. Наистина, пристигна четири часа по-рано, отколкото го очакваха. Оказа се, че не е пътувал директно от дома си, а е нощувал на половината път — при приближен на крал Сверкер. Какво бе станало там по време на краткото гостуване, той не пожела да каже.

Магнус нареди на предводителя на воините си да се погрижи за събратята си по оръжие от Ладос, Сигрид поведе Кристина, за да й покаже къщата, а самият Магнус заведе Ерик Йедвардсон на укрепленията.

Ерик Йедвардсон не се впечатли от нищо там горе. Смяташе, че стените са и ниски, и слаби, че двойният ров определено е находчиво хрумване, но че дълбоките ровове не са достатъчни, ако се наложи да се защитават зимно време, когато ледове сковават земята. И така нататък, докато през цялото време все говореше за собствените си строежи, с които ги сравняваше. Преди всичко със строежа на църквата при Ериксберг, която била почти привършена. Той естествено бе използвал английски зидари, изпратени от бащиния му род в Англия. Рече, че напролет може да ги преотстъпи на Магнус, вместо да ги изпрати обратно в Англия.

Магнус го прекъсна. Ако стените на Арнес бяха твърде ниски и слаби, то те бяха такива от гледна точка на защитата на един крал. Ако крепостта бранеше крал, то обсаждащите я воини щяха да са повече и по-настъпателни, отколкото ако вътре се крие търговец. Не бе никак трудно да се забележи, че Ерик Йедвардсон вече се виждаше като крал.

Ала Магнус не се чувстваше спокоен в такава компания. Ерик бе по-висок и по-широкоплещест, което му позволяваше да говори и да се държи, като че беше домакин, а не гост.

Много по-голяма бе изненадата на Ерик Йедвардсон, когато напуснаха строителните работи и започнаха да оглеждат оборите и нефа. Това бе напълно нов метод за издигане на постройка от неодялани дървета, с дълги чамови стволове, които лежаха един върху друг. Изцяло иззиданата каменна подпора на нефа, който имаше три комина при билото на покрива, също бе новост за Ерик. В неговите земи все още строяха отделни части, които след това слепваха със слама и кал.

Настроението на Магнус се подобри, щом започна да разправя как обмислял строежа, макар и дълбоко в себе си да знаеше, че Сигрид го беше придумала за всички тези новости. Все пак беше сигурен, че тя не би се ядосала, ако той си припише това невероятно постижение.

Когато Ерик Йедвардсон бе въведен в залата, топлината от подпората край трона го удари в лицето и той на висок глас започна да сипе хвалебствия, закрачи напред и прокара ръка по гредите и спойките им, за да разбере, че през тях не влизаше студен въздух. Докато сервираха пиво на респектирания гостенин, Магнус сдържано разказваше, че тук горе, на Север, където Сунанскуг срещаше Нордаскуг, има толкова много дървесина — дълги, прави борови гори, че съществуват напълно различни възможности за строеж, отколкото например долу при Лидан, където горите са предимно широколистни.

Бирата го сгря и Магнус доби самочувствие.

Сигрид пък се сблъска с други проблеми, докато развеждаше родственицата си Кристина. Отношенията помежду им бяха любезни, но студени. Нямаше как да бъде другояче, понеже Кристина бе влязла в пререкания и кавги и със свещениците, и с краля за това, че поне една част от Варнхем й принадлежи, и че тя не е дарила дяла от наследството си на някакви си монаси.

Но не бе уместно да се отваря дума по този въпрос, докато съпрузите им ги нямаше. Ако нещо щеше да се каже по тази тема, то това щеше да стане, когато всички, които имат законно право на глас по проблема, се съберяха на едно място.

Нямаше как Кристина да не се впечатли дълбоко от различните работилници, които бяха изникнали на двора. Заради миризмата не отидоха долу до работилницата за щавене на кожи, а посетиха пералните помещения, каменоделците, ковачниците и цеховете за валцоване на желязо, избата и цеха за тъкане на ленени платове, след което се отбиха в складовете и в една от постройките на крепостните, където изненадаха сношаваща се двойка, което не ги обезпокои ни най-малко. Само рекоха няколко окуражителни думи на притеснените крепостни и отминаха. Макар Кристина да се пошегува, че е заповядала да скопят всеки втори крепостен селянин, защото инак клетниците щели да се размножават и да си народят още много гърла за хранене.

Сигрид обясни, че е сложила край на този обичай. Не заради крепостните, макар това да бил нов ред, който те ценели високо, а защото крепостните никога не са в повече.

Кристина не можеше да разбере това обяснение. Повече крепостни означаваше повече гърла за хранене, повече животни за клане и повече жито за млене. Та това бе ясно като бял ден!

Сигрид се опита да обясни нововъведението с изнасянето на крепостните вън от стопанството, с отдаването на земи за тях и освобождаването им, успоредно с множенето им, както и какви приходи те носят на свой ред всяка година посредством повечето варели с жито от ново обработваемите земи. Относно трудното изхранване на крепостните заяви, че по този начин, като са свободни и обработват земя, която им е дадена, сами се грижат за прехраната си.

Кристина само се изсмя на тези странни мисли. Та това беше като да пуснеш кравите на тучна ливада и да чакаш сами да се издоят, да се заколят и накрая да се изпекат сами. Сигрид веднага се отказа от опитите си да обясни плана на Кристина и я поведе към баните, където група крепостни си почиваше преди вечеря.

Изпаренията, които бяха образували голям облак, ги удариха, щом отвориха вратата за баните, а зимната студенина срещна влажната топлина в помещението. Когато затвориха вратата след себе си и погледнаха навътре, Кристина за пръв път се впечатли така, че не можеше да го скрие. Помещението бе препълнено от голи крепостни, които притичваха с кофи с гореща вода, която изливаха в огромни дъбови вани, или пък седяха в парещата вода във ваните. Сигрид отиде при тях, доведе една крепостна със себе си и накара Кристина да докосне кожата й. Нали бяха здрави и добре нахранени!

Да, изглеждаха чудесно.

Кристина не можеше да разбере излишната според нея загриженост на Сигрид към крепостните й.

Но когато вечерта започна пирът, влязлата в залата процесия чисти и спретнати слуги наистина изглеждаше много красиво.

Ерик Йедвардсон и свитата му вдигнаха наздравица за домакините. Магнус и хората му пиха за здравето на гостите. Около масата настана веселие, нямаше нито зли мисли, нито зли думи.

Ерик си пийна и езикът му се развърза. Разказа за страхливия крал Сверкер, като му се присмя за поредната женитба — за Рикиса, която била наложница на руския владетел Володар или както и да се казва той, отвъд Източното море.

— Но, уважаеми гостенино, по този начин той отново спаси страната от война и пожари, нима не се сещаш за това? — намеси се в разговора Сигрид. Магнус й хвърли строг поглед, но тя се направи, че не го забеляза.

— Как пък не! Какви подвизи в името на страната може да извърши старият пръч в постелята на два пъти вдовица — гръмко отговори Ерик, обръщайки се повече към свитата си, отколкото към Сигрид. Хората му се разсмяха.

— Но Рикиса има син Кнут от първия си брак и той стана новият крал на Дания, а едва ли ще тръгне на война срещу страна, кралица, на която е майка му — рязко отговори Сигрид веднага след като смехът стихна. При това тя изрече думите си с много весел вид. И когато Ерик се намръщи, в настъпилата тишина тя още по-весело добави, че по този начин старецът, който не може да изпълни брачните си задължения, е използвал постелята тъкмо за това да избегне войната. Така старческата немощ е свършила добра работа, а подобно нещо не се случва всеки ден. Последната шега за мъжкото безсилие на краля предизвика взрив от още по-гръмък смях, отколкото шегата на Ерик Йедвардсон.

Сигрид погледна надолу, като че ли се засрами и изчерви от собствената си дързост. Но Магнус усещаше, че се задава неприятност. Никой не знаеше по-добре от него що за гъвкав и остър език има жена му. Никой не знаеше по-добре от него, че ако този пир се върти около това кой е победил в кръстосването на думи като остър звук на мечове, то Сигрид щеше да победи всички, освен може би Биргер. Не можеше да продължава така. Щеше да завърши само с неприятности.

Затова той спаси ситуацията, като се впусна в дълго и почти объркано обяснение за значението на познанието, което монасите били донесли в страната. Трябвало само да се огледат в Арнес: в новия вид строителство, как можело да закачат значително по-големи воденични колела отпреди, как можело да сеят пшеницата още през есента и да я оставят да спи зимен сън, за да може след това да вирее през пролетта и лятото, та чак до жътва. Как идеята да се обменят стоки за сребърни монети вместо само стоки срещу стоки била прогресивна и обещаваща. И други неща, на които го бе научила точно Сигрид, за което обаче знаеха само те двамата.

Естествено, за един гост бе трудно да прекъсне домакина си, но когато Магнус започнала да се повтаря и за трети път заговори за значението на сребърните монети в търговията, Ерик Йедвардсон се изправи демонстративно, за да отиде да се изпикае. Тогава Магнус замлъкна и хвърли неспокоен поглед на брат си Биргер. Но Биргер се усмихваше както винаги и не изглеждаше ни най-малко обезпокоен, когато се наведе към Магнус и му прошепна, че сега май е време и той самият да излезе да се изпикае, тъй като скоро ще стигнат до въпроса, заради който гостът ги бе посетил.

Между другото, сега наистина беше добро време за прекъсване. Половината свита беше последвала примера на височайшия гост и скоро почти всички мъже бяха изправени на двора и си говореха, докато пръскаха струи в смърчовите клонки. Зиме дворът щеше да изглежда прекалено мръсен след едно добро угощение, ако не слагаха смърчови клонки, които крепостните подменяха през равни промеждутъци от време.

Когато Ерик Йедвардсон отново зае мястото си до Магнус и получи допълнително пиво, той повдигна ръка в знак, че сега иска да говори необезпокояван. Биргер с лека усмивка бегло погледна Магнус и кимна многозначително.

— Докато цялото ви гостоприемство не ни е промило главите и не заговорим предимно за това какви велики мъже сме самите ние — започна той, усмихна се и изчака бурния смях на собствените си хора, — е време да повдигна един сериозен въпрос. Дните на крал Сверкер са преброени. Не казвам нищо ново. Той скоро няма да е сред нас. Синът му Карл Сверкершон е в Линшьопинг и си мисли, че кралската корона сама ще му падне в ръцете. Мнозина от нас в Западна Готаланд обаче не искат да приемат подобно нещастие и аз съм един от тях. Затова с Божията помощ ще си извоювам кралската корона. А сега, родственици и другари мои, ви питам дали ще имам подкрепата ви или трябва да напусна този хубав дом като ваш враг?

В залата се възцари абсолютна тишина. Дори трите момченца, които седяха до Биргер, гледаха стреснато и с широко отворени очи към Ерик Йедвардсон, който вече беше обявил волята си да стане крал. И същевременно заплашваше с това да стане техен враг.

Магнус хвърли на брат си поглед, изпълнен с отчаяние, но Биргер само се усмихваше леко и кимайки, даде знак, че иска сега той да вземе думата.

— Господарю Ерик, говориш с такава сила и решителност, че дори и за миг не се усъмних, че може да станеш крал на всички нас — започна Биргер с гръмък глас, така че всички да могат да разберат, че той, младият брат, който бе седнал встрани от трона, а не Магнус, е взел думата. След това понижи глас.

— Нека първо ти отговоря. Говоря за целия род от Биелбо, който представлявам. А брат ми Магнус ще отговори след мен, но знай, че двата ни рода няколко пъти са свързани по кръвна линия и трудно ще се надигнат един срещу друг. Можеш да си сигурен в това. В този момент ние не сме ти нито приятели, нито врагове в това ти начинание. Ако искаш да станеш крал, трябва да тръгнеш от съвсем друга част на страната, не от нашата. Трябва да накараш свеите да те изберат за крал край скалите на Мура. Постигнеш ли това, половината война вече е спечелена. Обаче ако опиташ да станеш крал в Западна Готаланд против волята на остготите, само си навличаш война и никой не знае кой ще излезе победител в този сблъсък. Същата работа е, ако поемеш и по другия път. Следователно трябва първо да спечелиш свеите. Сториш ли го, можеш да разчиташ на подкрепата ни. Не съм ли прав, братко Магнус?

Магнус усети, че всички го зяпаха, и че се бе възцарила тишина, подобна на момент, в който лъкът е опънат до краен предел и скоро стрелата ще бъде освободена по пътя си към целта. Само кимна бавно и замислено, като че бе някой стар мъдрец. Неясен шум на неодобрение се надигна от хората на Ерик Йедвардсон, които бяха насядали в долния края на залата.

— Биргер, ти си само един разбойник — извика Ерик Йедвардсон със зачервено лице. — Мога тук и сега да те убия заради дръзките ти слова. Кой си ти, та да поучаваш един доказал се воин какво да прави!

Ерик Йедвардсон с жест показа мястото, където трябваше да бъде окачен мечът му, като че беше забравил, че по новия обичай не беше прието на пирове и угощения да се носи меч, така че всички оръжия стояха в съседната постройка при пекарите.

Биргер не се уплаши от престорения жест към портупея и усмивката не слезе от лицето му нито за миг.

— Може да смяташ, че съм разбойник, Ерик Йедвардсон — започна той спокойно, но с по-висок глас, така че думите му да стигнат до всеки в залата. — Не ме радва това, че ме мислиш само за разбойник. Но това не е от значение за този по-важен проблем, тъй като вдигнеш ли меч срещу мен, си навличаш беда, каквото и да се случи.

— Кажи ми, младежо, можеш ли дори за миг да повярваш, че можеш да се изправиш срещу мен в двубой с меч в ръка? — извика яростно Ерик Йедвардсон с още по-зачервено лице, така че всички в залата се изплашиха от най-лошото, а една крепостна бързо се шмугна отпред и издърпа трите момченца, които седяха до Биргер.

Биргер се изправи полека, но усмивката не слезе от лицето му, докато отговаряше.

— Сега наистина като гост те моля да се осъзнаеш, Ерик Йедвардсон — рече той. — Ако аз и ти излезем в двубой, това ще е лошо за теб. Умреш ли тук, никога няма да станеш крал. Убиеш ли ме, целият ти живот занапред ще бъде едно непрестанно бягство, защото целият род от Биелбо ще поиска наказанието ти от съвета, и ако това не помогне, накрая ще те убие. Осъзнай се и помисли! Кралството ти е на една ръка разстояние! Не се и съмнявам в това. Не го оставяй да ти се изплъзне заради едното нищо, защото смяташ, че говорителят на рода от Биелбо е твърде млад и прекалено дързък! Спечели първо свеите, после нас. За втори път ти давам този съвет.

Биргер седна спокойно и посегна за още една чаша пиво към една от ужасените крепостни, като че нищо особено не се бе случило.

Ерик стоя навъсен дълго време, преди да отговори. Беше разбрал, че младият Биргер от Биелбо беше говорил мъдро и ясно като бял ден. Трябваше да признае, че сам беше смъмрен и поставен на мястото си от един схватлив младеж. Думите, които всички бяха чули, не можеха да се върнат назад.

— Е, да — рече той най-накрая. — Вече бях решил да се отправя към скалите на Мура, за да спечеля свеите на моя страна, така че сме на едно мнение по този въпрос. Но ще отговаряш заради словата си, когато се върна като твой крал.

— Не се съмнявам в това, мой бъдещ господарю и кралю — каза Биргер с широка и почти присмехулна усмивка.

След това изчака подигравателно известно време, преди да продължи:

— Но тъй като все пак изглежда смяташ съветите ми за добри, бих предложил по-скоро да ме направиш свой ярл, вместо да се разправяш с мен.

Неговият дързък и весел начин да каже това право в лицето на Ерик Йедвардсон имаше странно въздействие. Първо се възцари тишина, а Ерик Йедвардсон впери в него черните си очи. Биргер му отвърна с усмивка, докато лицето на Ерик Йедвардсон изведнъж се изкриви в още по-широка усмивка. И така, той се засмя, след което и хората му се засмяха, последвани от хората на Магнус, от жените, а след това и от крепостните. Най-накрая се засмяха и трите момченца, които отново заеха местата си. Залата кънтеше от смях и бурята беше отминала.

Ерик Йедвардсон, който усещаше, че всички по-нататъшни разговори за пътя му към короната по-добре да бяха оставени за някой друг път, вместо това искаше да покаже, че е добряк, и да събуди симпатията на хората. Плясвайки с ръце, той извика странстващия бард от Норвегия, който бе дошъл с най-задната му шейна, и го помоли да разкаже за времената, когато мъжете на Севера са извършвали подвизи и са имали смелостта, която според мнозина е рядко срещана в сегашните времена.

Докато поетът се изправи от мизерното си място най-долу при най-младите от хората на Ерик Йедвардсон и се приближи, за да може докато пее да бъде най-отпред на топло, крепостните прибраха набързо остатъците от храната, донесоха още пиво и започнаха да търкат пикнята и оповръщаното най-долу при вратата. Залата се изпълни с тишина на очакване, която поетът изкусно изчака, така че напрежението да нарасне до краен предел, преди да започне.

Със слаб, но красив, почти напевен глас той започна разказа си за осемте големи победи на Сигурд Кръстоносеца по пътя му към Йерусалим, как той ограбил Галиция, как извън пристанището на Серкланд за пръв път срещнал кораби със сарацински езичници, които гребели насреща му с огромна галера, но как той, без да се двоуми, се нахвърлил върху им и веднага победил езичниците, които явно никога не били срещали северна флота и нищо не разбирали в една такава битка, която можела да свърши само по начина, описван от поета в песента:

Клетите езичници

краля нападнаха.

Могъщият властелин

всинца изби ги.

Войската осем кораба разби

в битката яростна.

Властелинът и многото му другари

на борда плячкосваха.

Гарванът към ранените отлетя.

На това място поетът спря и помоли за пиво, за да може да продължи, а всички мъже заудряха с юмруци по масата в знак, че искат още.

Двете най-малки момченца — Арн и Кнут, синът на Ерик, бяха проследили разказа със зяпнали усти и широко отворени очи, но малко по-големият Ескил започна да хленчи и да се прозява, а Сигрид даде знак на крепостните да сложат децата да спят. Беше се погрижила да им приготвят уютно местенце в някоя от пералните, тъй като смяташе, че на момченцата нямаше да им е уютно сред цяла гвардия мъже, които пият без дъно.

Ескил покорно ги последва навън, отново се прозина и май смяташе, че сега топлото легло е за предпочитане пред мъж, който разказва такива стари истории на трудноразбираем език. Но Арн и Кнут ритаха, скимтяха, оказваха отпор, искаха да чуят още и обещаваха да стоят мирно, но желанието им не бе удовлетворено.

След малко и тримата лежаха завити под дебелите кожи в една пералня с три от най-огромните котели с нажежени въглища, които бяха виждали. Ескил веднага се обърна на една страна и заспа спокойно, докато Арн и Кнут лежаха полубудни и не малко ядосани на най-големия от тях, който им беше развалил удоволствието. Скоро те, шепнейки, стигнаха до съгласие, облякоха се тихо и изтичаха навън в мрака, подминаха като малки духчета двама от хората на Магнус, които се бяха спрели и повръщаха от външната страна на портата.

Промъкнаха се бързо в залата и седнаха най-отзад, в полумрака край вратата, където никой не ги виждаше, понеже Арн намери огромна кожа, която предпазливо придърпа отгоре им, така че само русите им кичури и широко отворените им очи се подаваха над кожата. Стояха като мишки, изключително тихи, изцяло погълнати от новите подвизи на Сигурд Кръстоносеца.

Северно от Серкланд, на остров на име Форментера, продължи поетът и спря за миг, за да се възцари тишина, преди отново да подеме разказа си, Сигурд Кръстоносеца и войската му попаднали на пирати — езичници и миризливи клетници — които никога не се къпели, дори и за Коледа, лентяи, привикнали към съвокупление с магарици, но пък обогатили се от плячката, която били откраднали от мирни християнски поклонници, които нямали как да се защитават по време на богоугодното си пътуване.

Но пък езичниците се били укрепили здраво с цялата си плячка горе, в една пещера на стръмна скала, а пред входа й били вдигнали каменна стена. В началото изглеждали непревземаеми там горе, подигравали се на северняците и размахвали коприна и други ценности над стената. Тъй като езичниците можели да стрелят надолу, да мятат камъни и нечистотии по северняците, ако те опитат да се покатерят по скалата, този начин за нападение не бил най-мъдрият.

Но Сигурд Кръстоносеца намерил решение. Накарал да замъкнат няколко баркаси от брега нагоре по склона. На върха на скалата, високо над входа на пещерата, северняците омотали дебели въжета около скелета и носовете на баркасите, напълнили ги със смелчаци, камъни и оръжия и бавно ги спуснали надолу, така че езичниците сега да вкусят от собствената си хитрост, като бъдат принудени да се защитават срещу враг, който идва отгоре.

Скоро битката приключила. Кралските хора обагрили стрелите си в кръв. Гарваните литнали към ранените. По-богата плячка от тази не намерили по време на целия поход.

Поетът отново бе посрещнат с викове на одобрение и го помолиха да продължи, но той се преструваше на уморен. Ала получи сребро от Магнус и още пиво. Седна за момент, изчаквайки всички, които се бяха стискали до последно, преди да отидат да се изпикаят, да се върнат.

Макар че цяла дузина мъже се препънаха покрай Арн и Кнут, а някои и в тях по пътя си навън или навътре, никой не ги откри сгушени като пилетата на див петел в гората през нощта.

През лятото Сигурд Кръстоносеца отплавал към Светите земи и бил добре посрещнат от крал Балдуин в Йерусалим. Крал Балдуин бил изключително поласкан от посещението на знатния северен воин и заедно със Сигурд яздил до река Йордан и силно укрепения пристанищен град Ака, където била закотвена флотата на северняците.

Крал Балдуин знаел добре как да се възползва от могъщите северни воини и тръгнал заедно с тях към Сирия, където освободили град Сидон от езичниците и така още един град в Светите земи бил спасен и попаднал в ръцете на християните.

Но за оказаната помощ Сигурд не поискал ни злато, ни коприна, а вместо това по съвет и на патриарха, и на крал Балдуин, получил парченца от светия кръст, на който се е мъчил сам Бог. И той дал свещена клетва, че ще занесе тези реликви на гроба на свети Улав в Нидарос и там ще вдигне величествена църква.

Бардът отново си спечели гръмки викове на одобрение. Настояха да повтори най-красивите стихове:

Сигурд спечели

край Сидон, хората го помнят.

Оръжията размахваха

в битката яростна.

Великият воин проби

на войската укреплението стабилно.

Красивите мечове обагрени бяха

в кръв при победата кралска.

Виковете на одобрение в залата не преставаха, а след това и глъчката, тъй като всички се надприказваха за великите дела от миналите времена и сегашните крале, които били като Сверкер Немощния член, а не като Сигурд Кръстоносеца.

Магнус опита да се пошегува, че при норвежците е другояче, понеже самият той имаше норвежка жилка. Но никой не хареса тази шега, най-малко Ерик Йедвардсон, който в този момент се изправи и взе стария бокал, естествено, норвежки бокал, макар той навярно да не знаеше това, и пи до дъно за мъжката храброст, без да отделя бокала от устните си. След това рече, че преди малко му се е привидял хералдическият знак, който ще носят той и цялото му кралство. Щяло да има три златни кралски корони, една за земята на свеите, една за Източна Готаланд и една за Западна Готаланд. Зад трите корони щял да се вижда цветът на небето. Това, закле се той сега, ще бъде неговият и на кралството му хералдически знак в не толкова далечно бъдеще.

Залата беше нажежена от възбудени овации. Ерик Йедвардсон искаше да каже още нещо, макар и да му се пикаеше, но тъй като искаше да направи и двете също толкова настоятелно, той говореше силно и патетично по пътя си към вратата, че всеки, който го последва, в бъдеще ще си спечели слава по време на военни походи. Навярно само към фенийците оттатък Източно море като първи поход, но след като покръстели фенийците, навярно щели да се притекат на помощ в Светите земи.

Когато стигна вратата, той не успя да прекрачи високия праг, а залитайки, се подпря на подпората и се облекчи на мястото си.

Така и не забеляза, че се изпика върху Арн и собствения си син Кнут. А те на свой ред не можеха да сторят друго, освен да стоят и да търпят кротко. Никое от момчетата нямаше да забрави този момент.

Във всеки случай и поради факта, че върху тях пикаеше мъж, който щеше да стане и крал, и светец.