Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим (1)

I.

В лето Господне 1150-о, когато безчестните сарацини — изметта на земята и предни редици на Антихриста, причиниха многото ни загуби в Светите земи, Светият дух се смили над госпожа Сигрид й и се яви, което промени живота й завинаги.

Навярно може и да се каже, че откровението съкрати живота й, но едно е сигурно: след това тя вече не беше същата. С по-малка сигурност може да се твърди, както монахът Тибауд написа значително по-късно, че в момента, когато Светият дух се яви на Сигрид, фактически бе поставено началото на едно ново кралство, горе на север, което векове по-късно щеше да се нарича Швеция.

Това се случи на празника на свети Тибуртий, който се считаше за начало на лятото — първия летен ден, когато ледовете в Западна Готландия започваха да се топят. Толкова много хора никога досега не се бяха събирали в Скара, тъй като литургията, която щеше да бъде проведена, не беше каква да е. Най-сетне щяха да осветят новата катедрала.

Церемонията продължаваше повече от два часа. Процесията бе обиколила църквата вече три пъти, което вървеше безкрайно бавно, понеже архиепископ Йодгрим бе много възрастен човек и се клатушкаше напред-назад, като че ли това бе последната му обиколка. Освен това той изглеждаше леко объркан, тъй като прочете първата молитва в ново осветения храм на народен.

„Боже, Ти, който невидим направляваш всичко,

но който показваш силата си

заради избавлението на човеците,

вземи този дом и властвай в този храм,

тъй че всеки, дошъл да се помоли,

да получи частица от Твоята утеха и помощ.“

И Бог показа силата си, дали заради избавлението на човеците или пък по други причини. Имаше зрелище, каквото дотогава не бяха виждали в цяла Западна Готаланд. Бляскавите цветове на архиепископските одежди със златни нишки, светлосиня и тъмночервена коприна, упояващи миризми от канчетата с тамян, с които послушниците обикаляха и полюшваха. А музиката бе толкова божествена, че ничие ухо в Западна Готаланд не бе чувало нещо подобно преди това. Надигнеше ли поглед нагоре, човек сякаш съзираше небето, макар и да бяха на закрито. Бе необяснимо как бургундските и английските строители можеха да създадат толкова високи сводове, без всичко това да се срути. Ако не за друго, то, защото Бог би трябвало да се разгневи от подобно предизвикателство, както би следвало да се окачестви опитът да се построи такъв храм — толкова висок, че сякаш стигаше чак до Небесното царство.

Госпожа Сигрид бе практична жена. Именно заради това някои казваха, че е и сурова. Тя изобщо не желаеше да се отправи на мъчителното пътуване към Скара, защото пролетта бе подранила и пътищата се бяха превърнали в кални локви. За нея беше мъчителна дори мисълта да се клатушка и подскача напред-назад в колата в това си благословено състояние. Повече от всичко в земния си живот тя се боеше от предстоящото раждане на второто си дете. А знаеше много добре, че при освещаването на катедрала трябваше да прекара часове на твърдия каменен под, като от време на време трябва да коленичи за молитва, което си бе истинско мъчение в нейното състояние. Тя бе изключително начетена, що се отнася до многото повели в духовния живот, със сигурност доста по-начетена от повечето от обграждащите я в момента големци и техните дъщери. Тези си познания обаче тя не бе придобила поради вяра или пък по собствена воля. Когато бе шестнадесетгодишна, баща и не без основателни причини бе открил, че тя отделя прекалено голямо внимание на норвежец с твърде ниско потекло. Това можеше да доведе до неща, приемливи само в рамките на брачен съюз, както баща й бе обобщил проблема. Затова я изпратиха за пет години в един манастир в Норвегия, който тя навярно така и нямаше да напусне, ако не бе наследила бездетния си вуйчо в Източна Готаланд. Това я превърна в изгодна партия за женитба — дъщеря, която по-скоро е добре да ожениш, отколкото да държиш затворена в манастир.

Ето защо тя знаеше кога трябва да стои изправена и кога да коленичи, кога трябва да изчете набързо „Отче наш“ или молитвата на Дева Мария, която някой от епископите, застанали най-отпред, четеше сега. Знаеше и кога човек трябва да се помоли сам. Всеки път, когато напоследък го правеше, тя се молеше за живота си.

Бог я бе дарил със син преди три години. Раждането бе продължило две денонощия, на два пъти слънцето бе изгряло и залязло, а тя бе потънала в пот и обладана от страх и болка. Тогава тя имаше предчувствието, че ще умре. Накрая същото си мислеха и всичките добри жени, които й помагаха при раждането. Пратиха някого да извика свещеника, който живееше долу във Форшхем и той й даде опрощение на греховете и последно причастие.

„Никога повече — надяваше се тя. — Никога повече да не изпитам тази болка, този страх“ — казваше тя в молитвата си. Бе егоистично да мисли така. Това й бе ясно. Все пак бе нормално жените да умират при раждане, а човек да се ражда в болка. Но тя бе направила грешката да моли светата Дева да пощади именно нея и бе опитвала да изпълни всичките си брачни задължения така, че да не доведат до повторно раждане. Синът им Ескил бе жив и бе нормално, енергично малко момче с всички способности, които децата трябва да притежават.

Естествено, че светата Дева я бе наказала. Задължение на човеците бе да пълнят земята, тъй че как може някой да очаква молитвата му да бъде чута, щом моли да бъде освободен от тази си отговорност? Тъй че сега я чакаха нови мъки. Това бе сигурно. И все пак тя отново и отново се молеше всичко да мине леко.

За да смекчи много по-малката и неприятна болка от това с часове да се изправя и да пада на колене, да се изправя и веднага след това отново да коленичи, тя бе покръстила крепостната си Сут, за да може да я доведе със себе си в Божия храм и да се подпира на нея, когато трябваше да се изправя и коленичи. Големите черни очи на Сут бяха разтворени като очите на уплашена кошута от всичко, което тя виждаше около себе си. И ако допреди това не бе истинска християнка, сега тя определено бе станала вярваща.

На около три човешки дължини пред Сигрид стояха крал Сверкер и кралица Улхилд. Двамата, натежали от старост, с мъка се изправяха или падаха на колене, без да издават и звук. Именно заради тях, а не заради Бог, Сигрид бе дошла в катедралата. Крал Сверкер не ценеше високо нито норвежкото й, нито западно готското й семейство, нито пък норвежките и Фолкунгските^[1] корени на съпруга й. И сега, в преклонна възраст, бе станал колкото подозрителен, толкова и обезпокоен от това какво следва след края на земния път. Да не вземе Сигрид участие в богоугодното освещаване на църквата от краля, можеше да доведе до недоразумения. Ако някой, бил той мъж или жена, се спречка с Бог, то той навярно ще се разправя с Всевишния. Но да се спречкаш с краля, Сигрид смяташе за по-ужасно от това.

В началото на третия час от освещаването на Сигрид й се зави свят. Стана й все по-трудно постоянно да пада на колене и да се изправя, а бебето в нея риташе и се движеше все повече, като че ли протестираше. Обзе я чувството, че жълтеникаво светлият, излъскан до блясък варовиков под се люлее под нея, и й изглеждаше, че започва да се пропуква, като че ли иска да се разтвори и внезапно да я погълне. Тогава тя стори нещо нечувано.

 

 

Всички я видяха, също и кралят.

Тъкмо когато тя с облекчение се отпусна върху късата каменна скамейка до портата на църквата в средата на страничното крило, в църквата влезе шествието на монасите от остров Льорьо. Сигрид избърса челото и лицето си с малка ленена кърпичка и махна ободрително на сина си, който бе застанал до Сут.

Тогава монасите започнаха да пеят. Мълчаливо и с наведени като за молитва глави те бяха минали по пътеката и се бяха наредили при олтара, където епископите и техните помощници им бяха направили място. Първоначално се чуваше само нямо, едва доловимо жужене, след това изведнъж последва пеене на високи момчешки гласове. Да, голяма част от монасите от остров Льорьо носеха кафяви, а не жълти качулки и, естествено, бяха момчета, чиито гласове се издигнаха в пространството към покрива като ято бели птици. И когато се издигнаха така високо, че изпълниха цялата огромна зала, заприиждаха груби мъжки гласове от самите монаси, които пееха същото, и все пак не по същия начин. Сигрид бе чувала песен и на два, и на три гласа, но тази бе изпълнена на най-малко осем. Това беше истинско чудо; нещо, което не можеше да е истина, тъй като дори съчетанието на три гласа се постига изключително трудно.

Сигрид зяпаше изтощена и с широко отворени очи натам, където се бе случило това чудо. Слушаше с цялото си същество, с цялото си тяло, така че започна да се тресе от вълнение и й причерня пред очите. Вече не виждаше, а само чуваше, като че ли дори и очите й трябваше да използват силата си, за да слушат. Като че ли и самата тя изчезна, превърна се в звуци и в част от чудната музика, която бе по-красива, от която и да е друга, която бе чувала в земния си живот.

Миг по-късно тя дойде на себе си, тъй като някой я хвана за ръка и когато погледна нагоре, съзря самия крал Сверкер.

Той приятелски я тупаше по ръката и й благодареше иронично, тъй като той, който фактически бе и възрастен човек, трябваше да изчака една бременна жена да седне преди него. Щом една бременна жена може, значи може и кралят, мислел си той. Макар че в обратен ред не би изглеждало така добре.

Сигрид решително потисна внезапното желание да разкаже, че Светият дух току-що й бе говорил. Стори й се, че подобен разказ би изглеждал като преструвка и че на кралете им е писнало от такива неща, докато някой не им отсече главите. Вместо това тя разказа набързо, шепнейки, за проблема си.

Както кралят навярно вече добре знаел, имало спор за наследството й във Варнхем. Родственицата й Кристина, която току-що се била омъжила за онзи честолюбец Ерик Йедвардсон, имала претенции за половината собственост. Но нали монасите от Льорьо се нуждаели от място, където зимите не са така сурови? Много от посевите им загиват там, на острова. Не че е чувала да казват нещо лошо за великодушието на крал Сверкер, който им бе дарил Льорьо. Но ако сега тя, Сигрид, би дарила Варнхем на монасите от Цистерцианския орден, дали кралят можел да благослови този дар и да го обяви за законен? Така целият проблем щял да изчезне от лицето на земята. Всички щели да спечелят от това.

Тя изрече всичко бързо, ниско и леко задъхано, все още със сърце, развълнувано от онова, което бе съзряла в райската музика, когато мракът бе преминал в светлина.

Първоначално кралят бе леко изненадан, тъй като не бе свикнал мъжете в обкръжението му да говорят с него така директно и без изящни увъртания. Още по-малко пък жените.

— Ти си благословена жена в много отношения, скъпа моя Сигрид, — най-накрая рече той бавно и отново взе ръката й. — Утре, след като се наспим в кралския двор след днешния пир, ще повикам при себе си отец Хенри и ще уредим всичко. Утре, но не сега. Не е удобно да седим твърде дълго тук, шепнейки.

Само за миг тя бе дарила наследството си, Варнхем. Никой мъж или жена не нарушава дума, дадена на самия крал, както и кралят никога не може да наруши дадено от него обещание. Стореното от нея не можеше да се поправи.

„Но това даже е изгодно — прозря тя, след като се посъвзе малко. — Светият дух също може да донесе изгода, а пътищата Божии невинаги са неведоми“.

Варнхем и Арнес бяха на три дни път един от друг. Варнхем се намираше извън Скара, недалеч от епископския двор до планината Белинген. Арнес пък се намираше горе, на източния бряг на езерото Венерн, където свършваше Сунанскуг и започваше Тиведен, при планината Кинекуле. Варнхем бе по-нов и в доста по-добро състояние и поради това тя искаше да прекара най-студеното време там, още повече че неприятната поява на детето наближаваше. Съпругът й Магнус искаше да живеят в наследения от баща му Арнес, а тя предпочиташе Варнхем, като така и не се споразумяха. Понякога дори не можеха да обсъждат проблема с уважението и търпението, които се очакват от съпруг и съпруга.

Арнес трябваше да се ремонтира и преустрои. Но се намираше в погранични земи, ничии земи покрай гората, където имаше доста обща или кралска земя, за която можеха да се договорят или купят. Там нещата можеха да се подобрят, особено ако вземеха със себе си всичките крепостни и добитъка от Варнхем.

Но Светият дух нямаше предвид точно това, когато й се бе явил. Тя бе имала някакво неясно видение: стадо изключително красиви коне, които преливаха в седефени цветове. Конете прииждаха към нея по ливада, осеяна с много цветя, гривите им бяха бели и чисти, а опашките им бяха дръзко вдигнати и се мятаха игриво и леко като на котараци. Бяха грациозни във всяко свое движение, не бяха диви, защото тя бе тяхната господарка. И някъде иззад играещите, живи и неоседлани коне се яви млад мъж на сребрист кон с бяла грива и високо вдигната опашка. Този мъж й изглеждаше познат, макар и да не знаеше кой е. Носеше щит, но не и шлем. Тя разпозна хералдическия знак, който бе като тези на нейните хора или пък на роднините на съпруга й. Щитът беше съвършено бял, с огромен кървав кръст. Нищо друго.

Младият мъж спря плътно до Сигрид, разговаря с нея и тя бе чула всичките му думи. Хем ги бе разбрала, хем не. Но знаеше, че това, което той й бе казал, означаваше, че тя щеше да дари Бога с онова, от което страната на крал Сверкер се нуждаеше най-много — добро място за монасите от Льорьо.

После тя внимателно бе наблюдавала монасите, които бавно излязоха след изпълнението си. Ни най-малко не изглеждаха погълнати от чудото, което бяха предизвикали. Изглеждаха така, сякаш бяха привършили поредната смяна в каменоделните на Западна Готаланд и сега мислеха преди всичко за вечерята. Размениха си няколко думи, почесаха се по грубо обръснатите си глави. Кожата по лицата и тиловете на мнозина от тях бе увиснала. Не им бе леко на Льорьо. Това бе ясно на всеки. А и зимата явно не бе милостива към тях. Божията воля не беше трудна за разбиране. Онзи, който възпяваше чудото, трябваше да получи по-добро място за живот и труд. А Варнхем беше много добро място.

Когато излезе на стълбите на катедралата, мислите й се проясниха от студения свеж въздух и тя в миг на внезапно просветление осъзна, че Светият дух все още бе при нея, разбра по какъв начин трябваше да каже всичко на мъжа си, който идваше насреща й в тълпата, с палтата им през рамо. Тя го наблюдаваше с предпазлива усмивка. Напълно сигурна. Държеше на него, защото той бе нежен съпруг и грижовен баща, макар да не бе човек, пред когото да благоговее или от когото да се възхищава. Бе трудно да повярва, че той всъщност беше внук на абсолютната си противоположност — могъщия ярл Фолке Дебелия. Магнус бе слаб мъж и ако не бяха чуждестранните одежди, които сега носеше, човек би си помислил, че е никой.

Когато дойде при нея, той се поклони и я помоли да вземе палтото си, докато самият се загърне с огромното си, небесносиньо палто от бялка и го завърже под шията си с норвежката катарама. След това й помогна, погали я внимателно по челото с нежните си ръце, които не бяха ръцете на воин, и я попита как е могла да изтърпи един толкова дълъг химн в благословеното си състояние. Тя отговори, че не й е било трудно, защото хем е взела Сут, за да я подкрепи, хем Светият дух й се бил явил. Каза го по начина, по който говореше, когато не мислеше нещо сериозно, а той се усмихна, смятайки, че това бе една от многото й обичайни шеги. После се огледа за оръженосеца, който идваше с меча му. Когато прибра меча под палтото си и затегна портупея, лактите му изпъкнаха изпод дрехата и го направиха да изглежда едър и величествен, какъвто според нея той не беше.

След това Магнус й предложи ръка и я попита дали иска малко да се поразходят по площада пред тях и да погледат спектакъла, или пък иска да си почине.

Сигрид веднага отговори, че с удоволствие би желала да походи, вместо да бъде на колене през цялото време, а той леко се усмихна на дръзката й шега. Тя допълни, че би било забавно да види всички артисти, които кралят бе поканил. Насред площада се появиха френски акробати и огнехвъргач, чуваха се свирки и цигулки, а там, при шатрата за пиво, бумтеше притъпеният звук на тъпани. Напуснаха внимателно тълпата, в която знатните посетители на катедралата се смесваха с обикновените хора и крепостните. След известно време тя си пое въздух и каза всичко на един дъх и без заобикалки.

— Магнус, скъпи мой съпруже, надявам се, че ще можеш да се държиш по мъжки спокойно и с достойнство, когато чуеш какво сторих — започна тя, пое си отново дълбоко въздух и продължи бързо, преди да е успял да отговори. — Дадох дума на крал Сверкер, че ще даря Варнхем на Цистерцианския монашески орден от Льорьо. Дума, дадена на крал, не може да се вземе обратно. Няма връщане назад. Ще се срещнем с него утре в кралския двор, за да узаконим дарението с печат.

Както очакваше, той застина на мястото си. Първо впери очи в лицето й, за да потърси онази усмивка, която го озаряваше, когато тя се шегуваше по своя си начин. Но бързо разбра, че беше напълно сериозна. Тогава гневът го връхлетя с такава сила, че навярно би я ударил, ако не бяха сред близки и врагове, сред цялата тази простосмъртна сган.

— С всичкия ли си, жено? Ако не беше наследила Варнхем, навярно щеше все още да търкаш пода на манастира! Та ние се оженихме заради Варнхем.

Той се владееше и говореше тихо, макар и със здраво стиснати зъби.

— Да, напълно вярно е, скъпи съпруже — отговори тя с примирено сведен поглед. — Ако не бях наследила Варнхем, родителите ти щяха да ти изберат друга съпруга. Вярно е, че в такъв случай сега навярно щях да бъда монахиня, но е вярно и че Ескил и новият живот, който нося под сърцето си, нямаше да съществуват без Варнхем.

Той не отговори. Изглеждаше така, сякаш мислеше трескаво, за да подреди думите си. Точно тогава Сут дойде със сина им Ескил, който веднага подскочи, хвана майка си за ръка и започна да говори бързо и на висок глас за всичко, което бе видял вътре в катедралата. След като го накараха да замълчи, той продължи да бърбори така, сякаш думите му прииждаха като вода, както когато отварят дигите през пролетта. Направо не можеш да я спреш.

Магнус взе сина си в обятията си и го погали по косицата с любов, докато наблюдаваше законната си съпруга с поглед, който таеше чувства, различни от тези, които бе показал към сина им. Тогава той внезапно пусна момчето на земята и почти студено заповяда на Сут да вземе Ескил със себе си и да идат да погледат музикантите и че скоро ще се видят отново. Сут с почуда хвана момчето за ръка и го поведе, докато то беснееше и не искаше да помръдне от мястото си.

— Но и както знаеш, скъпи мой съпруже — бързо продължи Сигрид, за да направлява сама разговора и да попречи на мъжа си да хукне нанякъде, обзет от ярост и загубил ума си, — поисках Варнхем да остане мой, макар аз да съм го наследила, и го получих, подписано и подпечатано, а освен него нямам нищо повече от палтото, което нося върху себе си, и няколко златни накити.

— Да, вярно е — отговори Магнус навъсено. — Но също така Варнхем е една трета от общите ни владения, една трета, от която ти лиши Ескил. Онова, което не мога да разбера, е защо го направи, макар и да имаш това право.

— Нека тръгнем бавно към артистите. Да не стоим тук, за да ни гледат, че сме бесни един на друг. Там ще ти обясня всичко — каза тя и му подаде ръка.

Магнус се огледа с безпокойство. Разбра, че тя има право, усмихна се с усилие и взе ръката й.

— Да — каза тя след известно мълчание. — Да започнем със земното, това, което сега най-много занимава съзнанието ти. Естествено, ще взема всички крепостни и добитъка със себе си в Арнес. Варнхем със сигурност има най-добрите постройки, но за сметка на това можем да построим Арнес от основите, особено сега, когато ще има повече хора, които да натовариш с работата. Така ще имаме по-добро място за живот, особено през зимата. Повече добитък означава повече каци с осолено месо и повече кожи, които ще можем да изпратим с лодка към Льодьосе. Ти толкова искаш да търгуваш с Льодьосе и от Арнес ще можеш да го правиш с лекота и зиме, и лете. От Варнхем ще е трудно.

Той вървеше мълчаливо от едната й страна с наведена глава, но тя забеляза, че се бе успокоил, бе започнал да слуша с интерес, и в този момент тя вече знаеше, че няма да е нужно да продължи да се бори с думи. Сигрид бе видяла всичко в перспектива така ясно, като че ли дълго време се бе мъчила да го измисли, макар идеята да я бе осенила преди по-малко от час.

Повече кожи и каци с осолено месо означаваха повече сребро, а повече сребро означаваше повече посеви. Повечето посеви означаваха, че повече крепостници щяха да спечелят свободата си, като вземат под аренда земи, заемат зърно за посев и платят двойно в ръж, която те, господарите, щяха да изпратят в Льодьосе и щеше да се превърне в още повече злато. И тогава можеше да се погрижат за укрепленията, които Магнус винаги бе искал да построи, тъй като Арнес трудно би могъл да се защити, особено през зимата, когато ледът сковава всичко. Концентрирайки всички сили в Арнес, вместо да ги делят между два имота, те скоро можеха да станат по-богати. С новоспечелената земя щяха да притежават по-големи площи, щяха да се сдобият с по-топло и по-безопасно място за живот и да оставят на Ескил по-голямо наследство.

Когато стигнаха най-отпред в тълпата и се запромъкваха спокойно и безшумно, Магнус дълго остана мълчалив и замислен. Сут дойде, полюшвайки малкия Ескил на ръце, вдигна го пред себе си, така че хората да видят по знатното му облекло, че и тя има право да мине. Момчето скочи на земята и застана пред майка си, която нежно постави ръце на раменете му, погали го по бузите и пооправи шапката с перо.

Артистите пред тях бяха облечени в смешни дрехи в крещящи цветове и носеха малки камбанки около краката и китките си, така че всичките им движения се превръщаха в звънене. В този момент тъкмо издигаха висока кула, която се състоеше само от хора, с едно много малко момче, което навярно бе само няколко години по-голямо от Ескил, най-горе на върха. Хората викаха високо от ужас и емоция, а Ескил пламенно сочеше и казваше, че и той иска да стане уличен артист, което накара баща му да избухне в изненадващо сърдечен смях. Сигрид го погледна предпазливо и помисли, че с този смях опасността бе отминала.

Той откри, че тя го гледа тайно, и продължи да се усмихва, докато се навеждаше напред, за да я целуне по бузата.

— В действителност ти се забележителна жена, Сигрид прошепна той без гняв в гласа. — Помислих върху това, което каза, и настина имаш право за всичко. Ако съберем всичките си сили в Арнес, ще станем по-богати. Нима някой може да случи на по-добра и вярна съпруга от теб?

Тя отговори бързо с нисък глас и със сведен поглед, че никоя съпруга не би могла да попадне на по-добър и сговорчив съпруг от него. Но след това вдигна глава, погледна го сериозно в очите и добави, че всички нейни мисли навярно са дошли от самия Свети дух, дори и това, което бе свързано с материалното и се отнасяше до търговията.

Магнус изглеждаше леко раздразнен, като че ли не й вярваше. Той бе доста по-религиозен от нея, а тя сякаш се присмиваше на Светия дух. И двамата знаеха, че годините, прекарани в манастира, изобщо не я бяха пречупили.

Когато уличните артисти приключиха с представлението си и се запътиха към шатрата, за да получат безплатното пиво и добре изпеченото месо, което си бяха заслужили, Магнус качи сина си на рамене и със Сигрид от едната си страна и Сут, която вървеше на десет крачки зад тях, се отправиха към портата на града. От другата страна на зида ги чакаха колите и слугите им. По пътя Сигрид разказа за видението, което бе имала. Разказваше умно, проницателно и с много думи, понеже описваше как човек трябва да разбере смисъла в светото послание.

Първото й раждане все пак за малко не я бе убило и Божията майка бе спасила нея и Ескил едва на прага на смъртта. Всички знаят, че едно трудно раждане често е последвано от второ, също така трудно, а то наближаваше. Но дарявайки Варнхем, Сигрид си бе осигурила много молитви от хора, които бяха най-близо до Бога. Тя и детето в утробата й щяха да живеят.

Но по-важното беше, че обединените им родове щяха да станат по-могъщи, щом Арнес бъде построен силен и богат. Единственото, което будеше в нея несигурност, бе кой можеше да бъде младият мъж на сребристия кон с буйна бяла грива и дръзко повдигната и много дълга бяла опашка. Със сигурност не беше Светият син. Той не би дошъл на буен жребец с щит в ръка.

Магнус също бе заинтригуван от видението, разсъждаваше върху него и след това започна да разпитва за големината на конете и начина, по който са се движели. След това възрази, че такива коне не съществуват, и попита какво има предвид, казвайки, че върху щита имало кървав кръст. Бил е червен кръст, но как можела да знае, че става дума за кървав кръст, а не само за червен цвят?

Сигрид отговори, че просто го знае. Кръстът бил червен, но от кръв. Щитът бил съвършено бял. Не могла да види много от облеклото на младежа, понеже щитът покривал гърдите му, но със сигурност носел бели дрехи. Бели, точно като на монасите от Цистерцианския орден, но той със сигурност не бил монах, той като имал щит на воин. И навярно носел ризница под дрехите си.

Магнус запита замислено за формата и големината на щита, но когато разбра, че бил под формата на сърце и не по-голям от гръдта, която трябва да пази, той недоверчиво поклати глава и обясни, че никога не е виждал подобен щит. Щитовете били или големи и кръгли като тези, които воините някога носели по време на сражения, или продълговати и под формата на триъгълник, така че да могат да се движат по-свободно и да се нареждат във фаланга. Такъв малък щит като този, който тя била видяла във видението си, по-скоро би бил в тежест, отколкото да пази някого в битка.

Но простосмъртният човек не може да разбере всичко, което му се явява. И вечерта двамата щели да се помолят на Божията майка, благодарейки й за добротата и мъдростта, които им е внушила.

Сигрид въздъхна и изпита голямо облекчение и спокойствие. Сега най-лошото бе в миналото. Оставаше й само да склони стария крал, така че да не й отнеме дара и да го даде от свое име. След като бе остарял, кралят бе почнал да се тревожи за броя молитви за негово здраве и вече бе построил два манастира, за да се подсигури по въпроса. Всичко знаеха това — и приятелите, и враговете му.

* * *

Крал Сверкер имаше силен махмурлук, а и бе обзет от ярост, когато Сигрид и Магнус пристъпиха в голямата зала в царския дворец, където той трябваше да вземе всевъзможни решения — как заловените предния ден на площада крадци ще бъдат екзекутирани, дали да бъдат обесени или първо да бъдат измъчвани, въпроси, касаещи спорове за земя и наследство, които не са могли да бъдат решени по обичайния начин.

Това, което го вбеси доста повече и от махмурлука, бе новината, че непрокопсаният му втори син го бе предал. Юхан бе тръгнал на поход, за да плячкосва из Халанд в Дания, но това не бе нищо ново за него. Младежите правеха подобни неща, когато искаха да рискуват живота си, вместо да играят на зарове. Но той бе излъгал за двете жени, които бил отвлякъл и довел със себе си като робини. Без да се изрази ясно, той бе накарал всички да повярват, че става дума за някакви чужденки. Но сега бе пристигнало писмо от датския крал, в което той казваше нещо съвсем друго и никой вече не можеше да го подложи на съмнение. Двете жени бяха съпругата на кралския ярл в Халанд и нейната сестра. Това си беше оскърбление и грубо нарушение на законите и ако извършителят не беше кралски син, за подобно престъпление той незабавно би загубил живота си. Естествено, той беше изнасилил и двете. Така че не можеше да ги върне в състоянието, в което ги бе отвлякъл. Откъдето и да го погледнеше човек, на краля щеше да му струва много сребро и в най-лошия случай щеше да му навлече война.

Крал Сверкер и приближените му бяха водили толкова бурен спор, че всички в залата разбраха цялата истина. Напълно сигурно беше само, че жените трябваше да бъдат върнати. С това единодушието се изчерпваше. Някои смятаха, че е проява на слабост да се плаща сребро. Това можело да наведе датския крал Свен Грате на мисълта, че може да събере войска и да започне да граби и завоюва техните земи.

Други смятаха, че плащането с много сребро би им излязло по-евтино от военни походи и грабежи, независимо от това кой щеше да спечели подобна война.

След дълъг спор кралят внезапно въздъхна, обърна се към отец Хенри от Клерво, който седеше най-отпред в залата и чакаше да бъде повдигнат въпросът за Льорьо. Той седеше с глава, сякаш сведена за молитва, а острата му бяла качулка бе свалена надолу, така че не можеше да се види дали се моли или спи. Изглежда по-скоро спеше. Във всеки случай отец Хенри не бе разбрал оживената дискусия и когато отговори на запитването на краля, отговорът му прозвуча по-скоро като на латински, а не като на народен език, така че никой не разбра какво каза. Наблизо нямаше друг духовник, тъй като се разискваха светски или нисши въпроси. Кралят се огледа яростно в залата и изрева със зачервено лице на мига да доведат нещастника, който говори този писарски език.

Сигрид веднага съзря възможността, изправи се и закрачи с приведена глава към предната част на залата, поклони се в знак на почит първо на крал Сверкер и после на отец Хенри.

— Кралю мой, аз съм на вашите услуги — рече тя и изчака решението му.

— Ако тук няма мъж, нека стане, както е писано. Имам предвид, ако няма мъж, който говори този език — въздъхна уморено кралят. — Как така владееш латински, скъпа моя Сигрид? — добави той с много по-мил глас.

— За мой най-голям срам това е единственото, което научих наистина добре по време на престоя си в манастира — отвърна Сигрид тихо и изглеждаше сдържано сериозна, макар само Магнус да можеше да прозре подигравателната й усмивка, когато каза това. Тя често казваше едно, а мислеше друго.

Кралят обаче не прозря богохулството и веднага помоли Сигрид да седне до отец Хенри, да му обясни положението и след това да помоли за неговото мнение по въпроса. Тя се подчини и докато с отец Хенри водеха едва доловим разговор на езика, който очевидно само те от всички хора в залата говореха, се възцари странно чувство на безпокойство. Всички мъже се гледаха въпросително, някой повдигаше рамене, друг сключваше престорено ръце и отправяше поглед нагоре. Жена присъстваше на кралския съвет! Но такова беше положението. И случилото се не можеше да се върне назад.

След известно време Сигрид се изправи и обясни на висок глас, за да сложи край на шепота в залата, че отец Хенри е обмислил проблема и смята, че би било най-уместно да принудят непрокопсаника да се ожени за сестрата на ярловата жена. Но жената на ярла трябвало да се върне обратно с дарове и пищни одежди, със знамена и музика. Все пак крал Сверкер и нехранимайкото, който имал за син, трябвало да се въздържат от зестра и така въпросът със среброто бил решен. Не трябвало да се съобразяват с мнението на нехранимайкото по въпроса, защото ако той и сестрата на ярловата жена бъдат бракосъчетани, кръвният съюз би предотвратил война. Все пак нехранимайкото трябвало да направи нещо, с което да заплати безчинствата си, но войната била най-скъпото решение на проблема.

Когато Сигрид млъкна и зае мястото си, залата притихна, докато съветът премисляше казаното от отец Хенри. Но след това се разнесоха одобрителни възгласи, някой извади меча от ножницата си и го удари с широката му страна по тежката дъска на масата, която се простираше по продължението на дългата стена на залата. Другите последваха примера му и скоро залата кънтеше от тракането на оръжията. С това проблемът засега беше решен.

Тъй като сега Сигрид седеше най-отпред в залата, а и изглеждаше, че има дял в мъдрото предложение на отец Хенри, крал Сверкер реши, че можеха да обърнат внимание и на разглеждането на въпроса за Варнхем. Той повика при себе си един писар, който започна да чете документ, който кралят бе поръчал да напишат, за да бъде всичко узаконено. Според прочетения текст обаче нещата изглеждаха така, сякаш дарът бе направен от краля.

Сигрид помоли да получи текста, за да може да го преведе на отец Хенри, но и внимателно помоли господарят Магнус да получи право да участва в разговора.

— Естествено, естествено — каза кралят неодобрително и смутено, даде знак на Магнус да излезе отпред в залата и да седне до съпругата си.

Сигрид бързо преведе текста на отец Хенри, който беше свалил качулката си и се стремеше да следи, докато Сигрид му сочеше определени пасажи. Когато свърши, тя бързо добави, така че да изглежда все едно още превеждаше, че дарението е от нея, а не от краля, но че тя пред закона се нуждае от кралското одобрение. Отец Хенри я погледна за малко с усмивка, която напомняше нейната собствена, и кимна замислено.

— Добре — каза кралят нетърпеливо, като че ли искаше час по-скоро да привърши с това. — Има ли преподобният отец Хенри нещо да каже или да предложи по прочетеното?

Сигрид преведе въпроса и погледна свещеника право в очите, а на него не му беше трудно да прозре мислите й.

— Да — започна той предпазливо, — да се даде дар на най-прилежните Божи служители в светата обител е богоугодно дело. Но за пред Бога, както и за пред закона, този дар може да се приеме само в случай, че знаем със сигурност кой прави това дарение и кой го получава. Дали става въпрос за притежания на Негово величество, от които ние сега така щедро ще получим дял?

С кръгообразно движение на ръката той даде знак на Сигрид, че трябва да преведе думите му. Тя бързо и без емоции изстреля превода.

Кралят явно се смути и погледна отец Хенри плахо, докато той го гледаше въпросително с дружелюбен поглед, като че ли, естествено, предполагаше, че всичко беше както си му е редът. Сигрид не каза нищо, чакаше.

— Да, вероятно… вероятно — измърмори кралят разтревожено. — Може да се каже, че заради закона дарът идва от краля. То си е така. Имам предвид, че никой не може да спори по този проблем. Но дарът идва и от госпожа Сигрид, която е сред нас.

Когато кралят се подвоуми дали да продължи, Сигрид внимаваше да преведе това, което той беше казал, със същия официален, неангажиран тон, както досега. И тогава отец Хенри засия като от щастлива почуда, когато разбра това, което вече знаеше. После бавно кимна с мила усмивка и обясни с думи прости, но с цялата засукана вежливост, която беше необходима, когато трябваше да се порицае един крал, че най-уместно за пред Бога би било да се придържат към цялата истина и в официалните документи. Така че ако сега вместо това изготвят този документ с името на истинския дарител и одобрението и подкрепата на негово величество, всичко ще е наред и тогава с молитви ще бъдат удостоени в еднаква степен и негово величество, и самият дарител.

Въпросът не бе разрешен точно по начина, по който искаше Сигрид. А тъй като нищо друго не оставаше на крал Сверкер, той бързо взе решение, като допълни, че документът трябва да се изготви и на народен език, и на латински, и че иска да го узакони с печата си още същия ден. След това видимо се оживи, преминавайки към въпроса за това как и кога щяха да бъдат извършени екзекуциите.

Случи се така, че при срещата на отец Хенри и госпожа Сигрид се намериха две сродни души. Или двама с много сходен начин на мислене и със здрав разум.

Така въпросът за Варнхем засега беше разрешен.

* * *

Когато тревата се раззелени, Сигрид усети прилив на страх, сякаш някаква хладна ръка я стисна за сърцето. Но болката изчезна бързо, сякаш не беше истинска.

Разхождайки се, тя вървеше с малкия Ескил към ручея, където монасите и послушниците с помощта на много въжета, блокове и впрегателни животни издигаха огромно мелнично колело.

Сигрид прекара много време на строителната площадка, а отец Хенри търпеливо й разказваше какво правеха и с каква цел. С нея бяха най-добрите й крепостни — Сварте, който живееше със Сут, и Гур, чиято жена с децата им бяха останали в Арнес. Сигрид им превеждаше и им обясняваше всичко, което описваше отец Хенри.

Само за няколко месеца Варнхем се бе превърнал в огромна строителна площадка. Работата ръководеше един едър монах на име Гилберт дьо Бон, който беше единствен от събратята си, взимащ участие в строителството. Повечето тежка работа вършеха послушниците. Изключение правеше отец Люсиен от Клерво. Като градинар на манастира, той не искаше да повери капризните и нежни растения на чужди ръце. Останалите монаси прекарваха времето си в молитви или преписване на ръкописи.

Първоначално крепостните Сварте и Гур предизвикваха оплакванията на послушниците, че им пречат и повече трошат, отколкото помагат. Но двамата способни крепостни бързо се учеха и скоро знаеха как да обработват камък и да придават форма на разтопеното желязо, да правят водно колело от дъбови летви, да почистват градината от всичко, което не трябва да расте там. Сигрид постоянно се интересуваше как се справят те и мислеше как да ги използва в бъдеще.

Беше спокойно време. Сигрид имаше все по-малко работа, повече не говореше за стопанството във Варнхем и не се занимаваше с делата на Арнес. Опитваше се да не мисли за неизбежното, за смъртта, която идваше еднакво при всички — и при крепостните, и при господарите. Сигрид можеше да взима участие във всяка една от петте ежедневни молитви. И колкото по-близо идваше раждането, толкова по-усърдно тя се молеше, винаги за едно и също: за своя живот и за този на детето си. Молеше светата Дева да я избави от тази болка, която бе изпитала предишния път.

Когато измиха пода, сложиха отвара на огъня и приготвиха ложето, Сигрид трябваше да легне на него. Родилните болки бяха толкова силни, че тя направо побеля и премаля, като се наложи да й помагат, за да стигне до ложето.

Магнус бе настоявал жена му да извика акушерки от Скара. Но Сигрид беше наясно, че крепостните, които раждаха по-често от свободните, са възможно най-добрите акушерки.

Когато отец Хенри влезе в кухнята, веднага разбра от каква помощ има нужда Сигрид.

— Поздравявам те, уважаема госпожо, защото разбирам, че сега ни очаква радост във Варнхем — произнесе той, гледайки я дружелюбно и спокойно.

— Или скръб, отче. Това няма да разберем до момента, в който всичко не приключи — простена Сигрид и погледът й беше изпълнен със страх.

Отец Хенри придърпа триного столче към ложето й, хвана ръката й и я погали.

— Ти си умна жена — каза той. — Единствена си сред миряните, която знаеш латински. Но ти разбираш и от много други неща. Кажи ми, защо с такъв страх очакваш раждането, при положение, че в този час вероятно още десетки хиляди жени по земята имат подобни болки. Защо ти трябва да се страхуваш повече от останалите?

— Добре говориш, отец Хенри — каза тя със слаб глас.

— Но от тези десетки хиляди жени половината могат да умрат, а аз да бъда сред тях.

— Тогава на мен ще ми бъде твърде сложно да разбера нашия Спасител — рече отец Хенри с усмивка, търсейки с погледа си нейния.

— Искам да се изповядам — прошепна Сигрид.

Отец Хенри отпрати крепостните, благослови Сигрид и й каза, че е готов да изслуша изповедта й.

— Прости ми, отче, съгреших — с мъка произнесе тя, а в очите й проблесна страх. — Мислите ми бяха безбожни. Подарих на теб и хората ти Варнхем не само заради това, че Светият Дух ми го нашепна, но и затова, че исках с това богоугодно дело да изпрося милост от светата Дева да ме закриля при раждането, макар и да знам: наше задължение е да населяваме земята.

— Наистина, дъще моя — прошепна той, накланяйки се към бузата на Сигрид и усещайки безумния й страх, — Божията милост не може да се купи с пари. Грешно е да купуваш и да продаваш онова, което може да даде единствено Бог. Но ти си търсила помощ и утешение. Това не е грях. Прощавам ти в името на Отца, Сина и Светия Дух.

Сигрид бе обсебена от болката си. Затова отец Хенри побърза да излезе и да каже на жените, очакващи го зад вратата, да влязат при господарката си. Те влетяха в кухнята като ято черни птици.

Сут се забави, внимателно се докосна до одеждите му и произнесе нещо, което отец Хенри първоначално не разбра, тъй като нито той знаеше народен език, нито пък тя владееше латински. Сут направи повторен опит, произнасяйки думите бавно и придружавайки ги с жестове. Тогава той разбра, че тя говори за отвара, каквато крепостните дават на тези, на които им предстои да бъда осакатени или кастрирани.

Проумявайки, той се вгледа в лицето на крепостната. На него му беше известно, че тя е кръстена. Знаеше и че Люсиен от Клерво също има в градината си билки със сънотворно действие, които намаляват болката. Но тук се таеше опасност — отварата, за която говореше крепостната, бе приготвена с помощта на магия и зли сили.

— Слушай, жено — рече той бавно и колкото се може по-ясно. — Ще отида да попитам един човек, на който са известни тези неща. Ако се върна, тогава й дай билката. Ако не се върна — не й я давай. Закълни се пред Бога, че ще ми се подчиниш!

Сут смирено се закле и отец Хенри побърза да отиде при брат Люсиен, а след това да събере останалите братя на молитва за здравето на благодетелката им.

Брат Люсиен му каза, че подобна отвара би могла да увреди детето. Може да се даде на родилката едва след раждането.

Отец Хенри кимна и бързо събра братята за молитвата.

Сигрид силно крещеше от болка, после загуби съзнание. Трябваше да се направи нещо.

Когато сумракът премина в нощ и дроздовете замлъкнаха, Сут взе със себе си още една жена и двете отидоха в кошарата на животните. Хванаха един млад овен, вързаха го за задния крак и го провесиха на един от клоновете на огромните дъбове. Овенът увисна във въздуха, а те му прерязаха гърлото. Двете свалиха дрехите си и застанаха голи под кръвта, която шуртеше. Обляха с нея гърдите и косите си, молейки се на богинята Фрея.

На разсъмване Сигрид дойде в съзнание, взе се в ръце и изведнъж всичко приключи. Сред пот и сълзи тя разгледа там, долу, кървавата топка. Жените се разтичаха и донесоха вода и ленени кърпи. След това се разнесе един вик, писък, светъл звук, който можеше да означава само едно.

— Това е едно добре развито момче. Госпожата роди едно хубаво момче, което си има всичко, което трябва да има. И той се роди с риза! — говореше Сут.

Сложиха го до гръдта й. Той размаха ръце.

— Как ще се казва? — попита зачервената и запотена Сут.

— Ще го наречем Арн, в чест на Арнес — уморено прошепна Сигрид. — Арнес, а не Варнхем ще бъде неговият дом, но тук той ще бъде кръстен от отец Хенри, когато дойде време за това.