Ян Гиу
Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим (6)

VI.

Monasterio Beatae Mariae De Varnhem най-накрая стана официалното име на манастира във Варнхем. Отец Хенри, който в момента отново седеше в залата за преписване на ръкописи, изпита внезапно чувство на радост, докато изписваше името на манастира. Тази обител щеше да бъде в чест на светата Дева, която бе спомогнала за изграждането й, като се бе явила на госпожа Сигрид при освещаването на катедралата в Скара. И сега тук най-после щеше да се възцари ред.

В действителност отец Хенри имаше много неща, на които да се радва и които в момента се опитваше да изрази добре в дългите си писма. Цистерцианите бяха спечелили както опасна, така и трудна битка срещу самия император на Германия — Фридрих Барбароса. Самият отец Хенри също допринесе за това, както и двамата му най-добри другари — архиепископ Ескил от Лунд и отец Стефан от Алвастра. Кой от тях е можел да си представи подобен развой на събитията, когато преди двадесет години той самият и Стефан се бяха отправили на дълго пътуване към мрачния и студен Север?

Император Фридрих Барбароса бе игнорирал император Александър III и бе избрал свой собствен и по-податлив на влияния втори папа в Рим. Християнският свят трябваше да вземе страната или на истинския папа Александър, или на узурпатора в Рим. Изходът в тази битка не бе лесен за предвещаване.

Мнозина крале се страхуваха от германския император и искаха да бъдат в добри отношения с него. Сред тях за съжаление бе и крал Валдемар Датски, както и мнозина от наплашените му епископи. Ала архиепископ Ескил от Лунд, приятелят на цистерцианите, зае позиция срещу своя крал и за истинския папа Александър III. Заради тези се действия той бе принуден да напусне страната.

В тази битка, както и в много други, ставаше дума за това дали кралете и императорите ще надделеят над Църквата, или пък Църквата ще успее да се освободи от светската власт.

Противоударът на монасите от Цистерцианския орден бяха Свеаланд и Готаланд. Бяха убедили крал Карл Сверкершон, който не знаеше достатъчно за император Фридрих Барбароса, за да се страхува от него, да създаде нова епархия, в която да влизат именно Свеаланд и двете страни на готите. Нямаше значение кой от градовете щеше да се превърна в център на архиепископството. Важното бе да се действа. Карл Сверкершон изключително мъдро не даде своя собствен град Линшьопинг, а отстъпи Източен Арос. За монасите от Цистерцианския орден това не бе никакъв проблем. Важното беше желязото да се кове, докато е още горещо.

И се случи тъй, че отец Хенри също беше в катедралата в Сенс, когато Ескил, в присъствието на самия папа ръкоположи Стефан за архиепископ на новата епархия, включваща Свеаланд и двете страни на готите. Тъй като норвежците също бяха верни на стария папа, то сега всичко натежаваше в тяхна полза, а Фридрих Барбароса се оказа в неизгодна позиция. На Ескил се отдаде възможността триумфално да се завърне в Дания, а Стефан пое поста си в Източен Арос. Битката беше спечелена.

Не беше маловажно, че монах от ордена на цистерцианите зае третото архиепископско място на Север. За Варнхем още на времето се бе погрижил крал Ерик Йедвардсон, ала сега неговият наследник крал Сверкершон бе дал уверение на манастира, че ще прибави към земите му нови и ще му даде привилегии, та дори бе дарил част от собствените си земи, за да се построи цистерциански женски манастир при Врета в Източна Готаланд.

А от случилото се горе, в Свеаланд, изглеждаше, че никой манастир нямаше да се наложи да влезе в конфликт с кралската власт, както на времето бе станало с Варнхем.

Една благочестива жена на име Дотер бе дарила големия си имот Вибю, който се намираше извън Сигтуна, на ордена на цистерцианските монаси, точно както преди време майката на Арн бе дарила Варнхем. И точно както бе станало навремето, и в този случай се появиха роднини, които искаха да обявят дарението за невалидно. Сега този роднина беше синът Гере.

Ала Гере не можеше да се надява на подкрепа от страна на архиепископ Стефан. Даже Стефан бързо успя да накара крал Карл Сверкершон да одобри дарението и да го потвърди с кралския си печат. Синът Гере взе пак не си отиде без нищо. Той наследи всичко друго, което остана от майка му. Ала най-важното бе да се осъзнае, че даренията, дадени на Цистерцианския орден, не могат да бъдат подлагани под съмнение.

Така манастирът във Варнхем не беше в опасност и трябваше да предприемат нещо, за да го върнат към най-хубавите му години. Тъй като Варнхем бе съществувал едва-едва, в него живееха само дванадесет монаси, чиято основна задача бе да поправят и поддържат всичко и чрез присъствието си да спасят манастира от запустяване.

През изминалите години „Школата на живота“ долу в Дания бе надминала Варнхем във всяко отношение. Ала и заради това на отец Хенри, който се гласеше за доста работа по обновлението на Варнхем, му се стори правилно да поиска хора, които да помагат, именно от „Школата на живота“. Тъй че той написа писмо, в което даде най-подробни указания, като преди това похвали Божиите най-ближни слуги за справедливата им победа срещу светската власт, олицетворявана от Барбароса.

Сред онези, които бяха привикани във Варнхем, бяха брат Гилберт и Арн. През всичките години в „Школата на живота“ брат Гилберт бе успял да накара работата в ковачниците да потръгне много добре, помагаха му няколко сръчни монаси, които той предварително бе обучил. Във Варнхем положението беше точно обратното. Ковачниците бяха запустели. Тъй че бе съвсем естествено брат Гилберт да бъде повикан обратно във Варнхем.

Що се отнася до младия послушник Арн, въпросът бе далеч по-сложен. Практическите си умения младият Арн бе получил именно от брат Гилберт, тъй че ако Гилберт се отправеше към Варнхем, то бе логично Арн да остане в „Школата на живота“.

Ала отец Хенри имаше някои планове по отношение на Арн, които не искаше да разкрива, тъй като най-вероятно писмото щеше да бъде запазено в архивите на Цистерцианския орден.

Вместо това завоалирано той даде указания малка част от конете от „Школата на живота“ да бъдат поведени към Варнхем, та да видят дали идеите на брат Гилберт пасваха по-добре на варварите в Западна Готаланд, отколкото на варварите в Дания. Написа, че не иска да се меси в детайлите и оставя решението на всички практически задачи в ръцете на брат Гилберт. След като свърши с най-трудната част от писмото си, в която той не можеше да напише пълната истина, ала все пак трябваше да завърти нещата тъй, че да не излъже, премина към въпроса за градинските растения. Най-добрият от послушниците на брат Люсиен трябваше да се върне във Варнхем, за да може да даде монашески обет веднага след завръщането си. Брат Люсиен трябваше да се погрижи достатъчно и добре сортирани билки и семена да бъдат натоварени и превозени от Дания до Западна Готаланд.

След като отец Хенри приключи писмото си, известно време се занимава с това да доизписва и украсява буквите, тъй че да станат достатъчно красиви. Той се концентрира над задачата си и за известно време мислите му не се насочиха към нищо друго. Ала когато беше готов и остави перото, той въздъхна от облекчение и радост. Огледа се в обичната си стара зала за преписване на ръкописи. Поради някаква причина той винаги бе смятал тази зала за свой духовен дом, мястото, където ще осъществи най-важните си дейности. В момента по лавиците зееха дупки, тъй като голяма част от книгите ги нямаше, ала това беше само въпрос на време. Тук, в тази зала, той щеше да завърши земния си път, след което щяха да го погребат в църквата, където вече почиваше основателката на манастира — госпожа Сигрид.

Той се облегна в кожения си стол, погледна към дупките в тавана, за известно време мислите му се рееха из всевъзможни въпроси от практическо естество, ала след това отново си спомни за триумфа в катедралата в Сенс.

Катедралата беше чудо на красотата, нещо, с което вещи в строителството като брат Гилберт бяха по-наясно от самия отец Хенри. Бяха започнали да строят в напълно нов стил, като куполът на църквата бе остър и сочеше нагоре, тъй че всяка църква, построена в този стил, изглежда сякаш сочеше към Бога, докато другите църкви, като че изпълняваха ролята на граница между земята и небесата. Според отец Хенри формата на камъка бе тясно свързана със самата вяра. Трябваше да се открие хармония между форма и съдържание особено за осветената зала. Прекалената украса би била същинско разрушение, което откъсваше мислите от по-висшия свят. Ала формата, която търсеше Бога, макар и чиста форма, като при постройката се използва само камък, бе друга и то с далеч по-божествена връзка. Навярно можеха да доведат художници и строители от дома? Не, имаше други и далеч по-належащи практически подобрения, които трябваше да бъдат извършени във Варнхем. Би било грях първо да се отдадат на подобрения от естетическо естество.

* * *

Арн не можеше да нарече нищо свой дом. Варнхем не бе негов дом, както и „Школата на живота“ край фиорда Лим, никое друго място не беше негов дом. Домът му бе там, където са братята, или най-вече там, където бяха брат Гилберт и отец Хенри.

Най-мъчното при напускането на „Школата на живота“ бе да се раздели с Шамсиин. Брат Гилберт му обясни, че Шамсиин трябва да остане в манастира за разплод и му доказа това, като му нарисува сложни схеми в пясъка, с които му обясни кои коне са потомство на Шамсиин, кои са потомство на Назир и защо именно младото жребче, което беше потомък на Шамсиин и Айша, трябваше да ги последват във Варнхем, а Шамсиин трябваше да остане в „Школата на живота“. Арн не можеше да постави думите на брат Гилберт под въпрос.

Жребчето бе на цвят червеникавокафяво, а след литургията на изпроводяк брат Гилберт обясни на Арн, че името му е Шимал, което на тайния език на конете означава Север. Ала след като брат Гилберт съзря болката в очите на Арн, той го дръпна на една страна и му обясни, че не трябва да се срамува от това, че тъжи за собствения си кон, тъй като това не е грях. Онези, които казваха, че конете са само някаква вещ, вещ без душа и заради това човек не бива да ги обича, не знаеха какво говорят. Привидно те имаха право, ала светът е пълен с хора, които уж имат право за това или онова, ала все пак не разбират същината. Пред Бога, закле се брат Гилберт, мнозина от Божиите слуги имат правото да обичат коне като Шамсиин.

Ала човек трябваше да знае, че нечий кон също както нечий близък човек, било то брат или родственик, често умират. Най-малкото поради простата причина, че конете не живеят така дълго като хората. Заради това е твърде вероятно, поне брат Гилберт така вижда бъдещето на Арн, младежът да скърби не само за един кон. Все едно да тъжиш за възрастни родственици. Ала не бе греховна мисъл. Мъката е част от живота, тъй както е решил Бог.

Тези думи поутешиха Арн, ала само защото не бе грях да тъгува, задето бе принуден да остави Шамсиин.

Макар и вече да го смятаха за мъж, а не за момче, той си поплака мъничко, като напускаше „Школата на живота“. Не го видя никой друг, освен брат Гилберт. А и никой, освен брат Гилберт не би разбрал причината за сълзите му. Все пак и другите братя и послушници подобно на Арн смятаха за свой дом мястото, където бяха събратята им. А какво знаеха другите за конете от Утремер, или Йерусалим?

Малко преди литургията Бартел, която се провеждаше насред жътвата, когато в Западна Готаланд колеха пръчовете, Арн съзря в далечината камбанарията на църквата във Варнхем, първо някак неясна, като че бе някакъв съсухрен, изсъхнал или пък поразен от светкавица връх на дърво насред всичките тези китни дъбове. Ала след това я видя напълно ясно.

Не позна камбанарията от детството си. Това просто не го вълнуваше. Ала знаеше, че там вътре е погребана майка му. Всяка вечер й говореше, докато се молеше. Като че щеше да я открие вътре, макар че там бяха само останките й. От съзнанието му изплува неясна картина, показваща как той като малък стои сам сред чужди хора, но това не бяха обичните му братя. Сети се за погребението. Изпълнен с някакво усещане за празничност, той влезе през портата на манастира, след което се огледа, за да види дали си спомня мястото. Естествено, че го помнеше. Когато поздрави отец Хенри, който посрещна пристигналите монаси точно от вътрешната страна на манастирската порта, Арн веднага помоли за опрощение и хукна към църквата, падна на колене пред входа, прекръсти се, след което се отправи към олтара.

Там двама послушници стояха на колене и с чукове обработваха каменните късове, които покриваха гроба на майка му, който по-рано бе обозначен само с малък, едва забележим знак. Сега, след като цистерцианите бяха спечелили огромна победа над светската власт и Monasterio Beatae Mariae de Vemhermio бе сигурно място, както за монасите, така и за мъртвите, отец Хенри реши, че гробът трябва да бъде маркиран. Целта беше работата да приключи до пристигането на монасите от „Школата на живота“. Ала времето за път беше изненадващо благоприятно и те бяха пристигнали по-бързо.

Когато Арн свенливо поздрави послушниците, първо на латински, който не говореха така добре, а после на френски, който пък дори не разбираха, и най-накрая на северен, който беше техният език, макар и да го говореха далеч по-напевно, отколкото той си спомняше. Арн падна на колене и благодари, че е пристигнал жив и здрав.

След като после прочете текста на надгробния камък, както вече издълбания, така и незавършената, само скицирана част от текста, той се почувства така, сякаш майка му беше жива. Не само духът й бе жив, ала и тя самата — от плът и кръв, като че лежеше там долу и му се усмихваше. „Тук вечно ще лежи Сигрид, наш най-високо уважаван благодетел, родена в лето Господне 1127-то и починала през 1155 г. Вечна й памет!“, прочете той. След текста имаше скица на лъв, ала той не можа да обвърже изображението с текста. Само виждаше ръцете й пред себе си, като че усещаше уханието й и сякаш чуваше гласа й.

Ала на литургията по посрещането, когато всички присъстващи отново и отново повтаряха името на майка му в благодарствените си слова и това го изпълни с чувства, които не разбираше, той реши, че незабавно трябва да се изповяда. Страхуваше се, че изпитва високомерие.

* * *

През седмиците преди повторното ръкополагане на отец Хенри за игумен на Варнхем, на което щеше да присъства самият архиепископ Стефан, брат Гилберт и Арн неуморно се трудеха, за да поправят канализацията в манастира. Вировете бяха занемарени и трябваше да ги почистят. Каналът, който трябваше да прекарва водата до манастира, беше също занемарен, което намаляваше силата на водното течение. Трябваше да поправят всички повреди. Все пак водното течение бе основното нещо в манастира. Бе също тъй важно както кухните, работилниците и мелниците. Заради голямото значение на работата групата, която се занимаваше с поправката, беше освободена от присъствие на всички литургии и от всички занимания по четене през деня. Арн се просна в леглото си веднага след вечеря и спа, без да сънува, чак до сутрешната литургия. И тъй се редяха ден след ден, изпълнени с много работа. Арн се чувстваше така, сякаш времето бе спряло и се бе превърнало в един безкрай от работа, работа, работа.

Ала през деня, когато архиепископът и свитата му пристигнаха в манастира Варнхем, вече имаше вода, стаите на гостите бяха чисти и спретнати, а в една от ковачниците се чуваше звънът на чука върху наковалнята.

След ръкополагането архиепископът разказа на братята за победата им над злото и за това как монасите от Цистерцианския орден са тъй силни, че за тях не съществува никаква външна заплаха по тези места, може би само вечната заплаха, която се крие във всеки човек, а именно, че собствените му грехове, високомерието му, мързелът или равнодушието му ще му навлекат Божия гняв. И заради това никой не бива да се успокоява, самодоволно да се отпуска, а трябва да продължи да работи със същата издръжливост както досега.

След времето за благодарствени молитви архиепископ Стефан и отец Хенри се оттеглиха на мястото край купола, където обичаха да присядат на времето. Водиха дълъг разговор по въпрос, за който другите братя не биваше да чуват нищо. Затова говореха тъй тихо, че монасите, които работеха в градината, от време на време чуваха по някоя и друга дума, когато някой от двамата свещеници започнеше да говори по-превъзбудено, след което обаче отново започваше да шепти.

След известно време изглежда постигнаха съгласие и привикаха Арн, който се трудеше в една от ковачниците.

Арн отиде в умивалнята, почисти цялото си тяло и се замисли дали не трябва да избръсне главата си, което не бе сторил през последните няколко седмици, когато бе освободен от всичките си обичайни задължения и работеше над водоснабдяването на манастира. Като прокара пръст по главата си, той почувства наболата си коса. Не можеше да се яви в подобен вид пред един архиепископ. Ала от друга страна, не можеше да се забави, тъй като вече го бяха повикали.

Някак засрамено Арн отиде при двамата духовници, падна на колене и помоли за извинение за начина, по който изглежда. Отец Хенри обясни, че Арн е участвал в групата, която е изпълнявала специални заръки през последните няколко седмици, ала архиепископът дори не обърна внимание на незначителния проблем и помоли Арн да седне, което си бе изненадваща благосклонност.

Арн седна на каменната скамейка точно срещу двамата свещеници, ала не почувства спокойствие от ситуацията, тъй като не можеше да разбере за какво точно искат да говорят с него. Та той беше само един млад послушник. Не можеше да си представи какво ще се случи, тъй като, вярваше, че животът му бе предначертан, бе сигурен и в това, че звездите се движат из безкрая.

— Сещаш ли се за мен, младежо? — запита архиепископът дружелюбно, ала изненадващо заговори на френски, а не на латински.

— Не, monseigneur, честно казано, не мисля — отговори Арн засрамено и погледна в земята.

— Първият път, когато се срещнахме, ти се опита да ме удариш, нарече ме старчок или нещо подобно, и ми обясни, че не искаш да прекарваш времето си, като четеш скучни книги. Ала явно си забравил това? — продължи архиепископът с привидна строгост, която бе тъй престорена, че всички хора на земята, освен Арн, можеха да разберат това.

— Monseigneur, моля ви, простете ми. В своя защита мога да кажа, че съм бил дете и нищо не съм разбирал — рече Арн със зачервено от срам лице и си представи как вдига ръка срещу архиепископа. Ала тогава и архиепископът, и отец Хенри избухнаха в смях.

— Тъй, тъй, младежо. Просто исках да се пошегувам. Не съм тук, за да търся отмъщение за тази неправда. Все пак съм благодарен, след като разбрах, че днес нямаш намерение да ме удряш. Не, не моли отново за прошка, а ме чуй! Моят добър стар приятел отец Хенри и аз си поговорихме за теб надълго и нашироко. Това сторихме и навремето, когато пристигна в манастира. Нали знаеш, че тук те доведе едно чудо, синко?

— Чел съм историята — отговори Арн тихичко. — Ала аз самият не си спомням нищо от нея. Помня само онова, което съм прочел.

— Ала щом свети Бернар и Бог са те върнали от царството на мъртвите и са те довели при нас, то що за изводи би си направил? Мислил ли си по този въпрос? — запита архиепископът с един различен и по-сух тон, като че разговорът наистина започваше.

— Когато съм бил малко дете и съм паднал от висок зид, Бог е показал милостта си към мен и навярно към моите родители заради техните искрени молитви. Това е истината. Това трябва да смятаме за даденост — рече Арн, като все още не вдигаше очи от земята.

— Да, да… Това не е нищо ново — рече архиепископ Стефан с известна нотка на нетърпение в гласа си. — Ала нека стигнем до въпроса защо?

— Да — рече Арн. — Ала аз никога не съм знаел отговора на този въпрос. Все пак Божията милост е неразбираема за човека. Не само аз не разбирам намеренията му.

— Ах! Сега започвам да разпознавам мъника, който се опита да ме удари и ме нарече старчок! Браво, младежо! Не, не подхождам иронично. Мисля, че просто отстояваш мнението си! Явно не сме те превърнали в питомен зеленчук в градината ни. Имаш си своя воля и твой разсъдък, което ние двамата смятаме, че е чудесно. Отец Хенри ми разказа за тези ти качества. Между другото, не съм говорил френски от доста време. Нали нямаш нищо против да преминем на латински?

— Не, ваше преосвещенство.

— Добре. Мислех само да ти отмъстя, задето при първата ни среща ти ми се подиграваше, задето не говорех добре северния език. Не-е, спокойно. Тази шега не се получи. Говориш прекрасен френски. Каква е причината? Та голяма част от книжнината е на латински?

— Според правилата говоря латински, когато говоря по духовни въпроси или чета, и използвам френски в работата си, а с послушниците, които не говорят френски, говоря на северния език — отговори Арн и за пръв път вдигна поглед и погледна архиепископа в очите. Беше надвил свенливостта си.

— Чудесни правила! Браво, че не си забравил северния език. Още по-добре, особено ако всичко завърши тъй, както си мисля — замърмори архиепископът замислено. — Но нека сега те запитам нещо определено. И те моля да ми дадеш искрен отговор. Бог говорил ли ти е? Дал ли ти е знак за намеренията Си?

— Не, ваше преосвещенство. Бог никога не ми е говорил директно и аз не знам нищичко за намеренията Му — рече Арн, който отново се почувства засрамен. Почувства се така, защото Бог не му говореше, макар и да му бе върнал живота с чудо. Като че чрез греха си той бе станал недостоен за първоначалния Божий план.

Двамата възрастни мъже в тишина обмислиха отговора на Арн. Дълго време не казаха нищо, ала най-накрая си размениха многозначителни погледи, кимнаха един на друг и тогава отец Хенри се прокашля тъй дълго, както когато даваше знак, че ще последва дълго пояснение.

— Мой обични синко, чуй ме и не се плаши — започна той с видимо притеснение. — Архиепископ Стефан, моят добър приятел, и аз стигнахме до решение, което според нас е единственото справедливо. И ние не знаем какви са Божиите планове за теб, ала знаем, че става дума за нещо голямо. Ала тъй като никой от нас не знае, то навярно призванието ти е отдалечено във времето. Нашата задача, а и твоята, в момента е само да те подготвим за призванието ти. Нали така?

— Естествено, отче — отговори Арн тихичко. Изведнъж гърлото му пресъхна.

— Учиш се много добре, а и физическата работа, която вършиш между стените на манастира, ни радва много — продължи отец Хенри. — Ала ти не знаеш нищичко за света навън. Заради това ще го посетиш, ще се върнеш в бащиния си дом Арнес, който се намира на ден път от тук. Да, за северняците си е точно един ден яздене… разбираш какво имам предвид. Ала с кон от Утремер ще яздиш не повече от половин ден. Поне така мисля. Както и да е. Това е заповедта, която ти даваме. Ще се върнеш на мястото, което навремето бе твой дом.

— Аз… аз естествено ще се подчиня на заповедта — отговори Арн, макар думите да заседнаха в гърлото му. Като че някой го бе ударил. Като че бе отлъчен от църквата. Като че бе изхвърлен от светото братство.

— Виждам, че не се радваш на заповедта — рече архиепископът.

— Не, ваше преосвещенство. Опитах се да бъда полезен при вас. Не искам, по какъвто и да е начин да се хваля, като казвам това, ала искрено мога да кажа, че дадох най-доброто от себе си — отговори натъженият Арн.

— Ти си един от монасите от Цистерцианския орден, млади мой друже — рече архиепископ Стефан. — Знай това. Ти винаги ще бъдеш един от нас, тъй като това, което е сътворено, не може да бъде разрушено. Навярно ти трябва да станеш един от нас intra muros завинаги, ала ние не знаем дали е така. Навярно ще се върнеш, ако разбереш, че светът навън не е за теб, и тогава ще положиш обет. Ала трябва да научиш много за онова, което не знаеш и което не можеш да научиш тук, вътре, колкото и да четеш. Желаем ти само най-доброто, тъй като и аз, и отец Хенри те обичаме много и ще се молим за теб, докато си навън. Ала трябва да научиш нещо за другия свят. Това е всичко.

— Кога ще мога да се върна? Колко време ще трябва да бъда навън? — запита Арн, като в очите му отново се появи надежда, че не са го отлъчили завинаги, а ще го подложат на изпитание.

— Когато Бог пожелае, ти ще се завърнеш при нас. Ако Бог не иска, то той ще ти даде друга задача навън. Запитай Го в молитвите си. Ние нямаме думата, тъй като това е между теб и Бога — рече архиепископът и даде знак, че иска да се изправи и че разговорът е свършил. Ала тогава той се сети за още нещо и като че лицето му светна.

— Да, още нещо, младежо. Докато си там, знай, че не само твоите братя в манастира се молят за теб. И архиепископът е твой приятел. Можеш да ме посетиш, ако изпаднеш в беда. Помни това!

Тогава архиепископ Стефан се изправи, протегна ръката си към Арн, който отново падна на колене, наведе глава в знак на покорство и целуна ръката на архиепископа.

* * *

Когато Арн напусна Варнхем, първоначално се чувстваше изключително потиснат. Въпреки многото обяснения и заръки на отец Хенри не го напусна чувството, че е наказан, като че не е достоен да бъде част от братството.

За да се успокои, той започна да пее и това му помогна. И като разбра, че това наистина му помага и променя настроението му, той започна да пее по-често и скоро дори от радост, а не за да търси утеха. Сега той пееше като всички останали монаси, малко по-добре от повечето и малко по-лошо от някои други, ни повече, ни по-малко. Ала сега песента му дари повече радост, отколкото през многото изминали години, през които бе пял сопрано в монашеския хор.

Когато настроението му премина от мрачно във весело също толкова бързо и неочаквано като буря през пролетта, той започна да се изпълва с очакване. Вярно беше, че той не знаеше нищо за света навън. Дори не си спомняше Арнес, мястото, което навремето е било негов дом. Спомняше си една висока каменна кула, обграден от зидове двор, където си играеше с други деца и където баща му му бе показал как да стреля с лък. Ала му беше трудно да се сети нещо по-конкретно от живота им. Сещаше се, че живееха всички заедно, че беше тъмно, имаше огромен огън, но не се довери на паметта си, тъй като всичко му се струваше тъй чуждо. Сега щеше да го види със собствените си очи. Още на другия ден щеше да бъде там. Ако имаше по-добър кон, щеше да пристигне още привечер. Но той яздеше един стар северен кон — един от ония коне, които според брат Гилберт не ставаха за разплод и едва ли ставаха за нещо друго. Тъй като Ерленд беше в Арнес, за да учи новите деца да четат, както навремето беше учил Арн и Ескил, той щеше да получи кон за връщането си във Варнхем. Отец Хенри сметна, че Ерленд едва ли ще е нужен още дълго в Арнес, особено след завръщането на Арн.

Човек трябва да се примирява със съдбата си, която Бог е предначертал. Човек не може да вика и да се вайка, тъй като едва ли ще се превърне в някого другиго. По-скоро трябва да направи най-доброто, на което е способен в дадената ситуация, като по този начин изпълнява Божиите планове. Този, който последно бе казал това на Арн преди отпътуването, бе брат Руджеро, който също бе привикан от „Школата на живота“ във Варнхем, понеже според отец Хенри храната горе във Варнхем беше предимно северняшка и не бе никак вкусна.

Брат Руджеро на изпроводяк тайничко се просълзи, след което даде на Арн огромно количество храна, за чието приготвяне навярно беше отделил повече от седмица. Когато Арн запротестира, брат Руджеро бързо натъпка храната в дисагите и му рече, че няма да е зле да има малко храна за из път, а и за да занесе у дома. Все пак брат Руджеро бе от онези монаси, които смятаха, че Арн бе отишъл в манастира, защото родителите му бяха бедни. Това все пак винаги е била една от основните причини, поради които момчетата попадаха в манастир.

След няколко часа Арн съзря Скара в далечината. Двете кули на камбанарията се издигаха величествено над купищата ниски дървени къщички. Скоро той усети мириса на града, понеже се движеше срещу вятъра. Усети пушек, разлагащи се материи, животински изпражнения, като всичко това миришеше така силно, че без проблем щеше да открие пътя, дори и ако беше непрогледна нощ.

Когато приближи града, любопитството на Арн бе събудено от една огромна постройка, която го накара да заобиколи малко, та да наблюдава строежа. Строяха крепост.

Спря коня си и все повече и повече се дивеше на гледката. Много хора се движеха наоколо, повечето преместваха каменни блокове, но работата им изглеждаше твърде вяла. Цялата работа като че се крепеше на човешката сила. Ужасно облечените хорица мъкнеха тежките предмети, надзиравани от въоръжени мъже, които изглежда не бяха никак добре настроени към работниците. И никой от мъжете, които работеха, не изглеждаха щастливи от работата си.

Зидовете не бяха особени високи. Арн не знаеше много за войната и защитата, а и всичко, което му беше известно, го бе научил от книгите, в които ставаше дума за римските стратегии и тактики. Стори му се, че крепостта, която строяха, нямаше да бъде никак лесна за защита, особено ако обсадилите крепостта воини построят дървена кула и я придвижват към крепостните стени. Навярно римските методи бяха остарели.

Един от мъжете, който надзираваше строителните работи, забеляза вперения поглед на Арн, отиде при него и му рече тежки думи, които Арн не разбра напълно, но от това, което разбра, реши, че не е добре дошъл и не може да остане там повече. Тогава той се извини и отново се запъти към града.

Града Скара бе обграден от стени, които бяха изработени от дърво, клони и кал. Пред вратите на града бяха опънати много шатри, хора пееха на чужди езици и свиреха на различни инструменти. Когато се приближи, видя, че в една от шатрите множество мъже пиеха пиво и навярно се бяха отдали на това отдавна, тъй като един от тях бе паднал на земята и спеше. Изненада се като видя жена с намачкани одежди, която си проправяше път към една по-малка шатра, както и мъж, който седеше, без да обръща внимание на всичко, което ставаше наоколо, и си стоеше най-спокойно.

Арн не разбра нищо от това, което видя в поведението на тези хора, и явно му личеше, тъй като три момчета го видяха, започнаха да го сочат с пръст и му се подиграваха, без той изобщо да разбере каква е причината за това. Трябваше да ги подмине, за да влезе в крепостта. Тогава те започнаха да си шепнат, после отидоха при него и му препречиха пътя.

— Трябва да платиш данък на бедните, за да те пуснем, послушнико! — рече най-големият и най-дръзкият от тримата.

— Нямам много, което мога да ви дам — отговори Арн с искрена тъга. — Имам само малко хляб и…

— Хлябът ще е добре. Хляб нямаме. Дай колкото имаш, послушнико!

— Имам четири парчета хляб, изпечени тази сутрин — рече Арн, както си и беше.

— Чудесно! Дай го! Веднага ни дай хляба! — викнаха тримата и погледнаха Арн в очите, като че бяха много доволни.

Щастлив от това, че може да зарадва ближния си, Арн веднага отвори дисагите си и извади парчетата хляб, които момчетата веднага започнаха да гризат, като хукнаха нанякъде, без дори да благодарят. Арн учудено ги наблюдаваше, докато те се отдалечаваха. Заподозря, че са го измамили по някакъв начин, но не разбра защо някой би сторил нещо подобно и веднага се почувства зле, задето бе дръзнал да мисли лошо за ближния си.

Когато искаше да мине през портата, двама сънени мъже с оръжия в ръцете го спряха. Първо искаха да узнаят името му и по каква работа идва насам. Арн отговори, че името му е послушник Арн от Варнхем и е дошъл, за да посети катедралата, а след това ще продължи пътя си. Смеейки се, те го пуснаха да мине, като рекоха нещо, което му се стори неразбираемо, а именно да се пази от едно или друго действие, чието съдържание не разбира. И когато по изражението му разбраха, че не знае за какво говорят, двамата мъже се разсмяха още по-силно.

Когато влезе в града, се замисли за пътя. Местоположението на катедралата беше от ясно по-ясно, тъй като просто трябваше да следва двете високи кули, които се виждаха от всеки край на града. Между всички ниски и твърде доближени една до друга къщи изглеждаше, че има боклуци, и Арн си мислеше да открие друг път до катедралата. Тогава видя, че хората минаваха именно по тази пътечка, която щеше да го отведе право при катедралата. На всяка крачка копитата на коня потъваха в кал, животински изпражнения и загнили боклуци. Двоумейки се, Арн се отправи по същата пътека, а миризмата проникваше в ноздрите му. Все още беше утрин. Отвсякъде се чуваха кукуригащи петли и на няколко пъти за малко да го уцелят нечистотии от нощните гърнета, които хората изхвърляха. Живееха заедно с животните и птиците, които притежаваха. Разбра това от всичко, което видя и чу. По-скоро бе учуден, отколкото погнусен.

Когато най-после излезе от уличката и се озова пред самата катедрала, всички постройки се отдръпнаха и откриха място за един огромен площад с наредени една до друга шатри, в които се извършваше оживена търговия. А тук, на пазара, бе далеч по-чисто.

Внимателно слезе от коня си, като внимаваше къде стъпва, след което го завърза за една греда пред катедралата, където бяха вързани и други два коня. Подвоуми се мъничко дали да не позволи на любопитството си да вземе превес и да иде да разгледа из шатрите, или пък направо да иде в Божия дом. В момента, в който си зададе този въпрос, той се засрами, задето дори си е помислил това, и веднага влезе в катедралата, падна на колене и се прекръсти.

Нямаше почти никого вътре, а и беше тъй мрачно, че трябваше да стои неподвижно известно време, тъй че очите му да свикнат с тъмнината. Най-отпред при олтара горяха двадесетина малки свещи. Видя жена, която палеше още една свещ, след което падна на колене за молитва.

Нейде там отпред, в тъмнината, хорът започна да пее псалми. Но те не звучаха красиво, а той даже веднага успя да различи два гласа, които направо си пееха фалшиво. Това го изпълни с почуда, сякаш те се подиграваха с Бога, като пееха фалшиво в дома Му.

Отправи се към страничното крило на църквата, седна на една каменна пейка, за да помисли и да се опита да осмисли всичко, което бе видял и чул, преди да се помоли. В този Божий дом не се чувстваше у дома си. Най-отпред при олтара висяха огромни гоблени в крещящи цветове, както и две изображения на светци и едно на светата Дева, които бяха изработени в синьо, златно, червено и зелено. На Арн му се стори, че цялата тази пищност е нещо фалшиво.

Изображението на Иисус Христос на едната от стените бе обсипано със злато и сребро, като че Бог е някакъв владетел. Падна на колене и първо се помоли за опрощение на греховете си, след което помоли Бог да прости на онези, които са превърнали земния Му дом в такова сборище от пищност и лош вкус.

Когато отново седна върху каменната пейка, той усети пак странна топлина, като че камъкът му говореше. Стори му се, че и преди е седял там, макар това да не бе възможно. След това видя майка си пред себе си, като че тя идваше насреща и му се усмихваше. Но видението изчезна бързо, когато хорът отпред подхвана нов псалм и звукът се вряза в ушите му.

Хорът запя само на два гласа, все още не звучеше добре, понеже солистът постоянно правеше грешки и бъркаше останалите. Вярвайки, че може да стори добро, Арн се изправи до хора, подхвана втория глас и го изпя така, както трябва. Знаеше текста още от малък.

Капеланът в катедралата първо си помисли, че Бог на шега, тъй като му бе омръзнало от фалшивото пеене, коригираше всички им. Тогава разбра, че един малък послушник от Варнхем стоеше точно до тях и без да се срамува, просто бе подхванал втория глас. Когато свършиха с псалма, капеланът отиде при Арн, хвана го за ръката и го замъкна в хора, като го нае до края на литургията.

След това мнозина от певците в хора сякаш горяха от желание да задават на Арн въпроси, но капеланът веднага го дръпна на една страна, заведе го в канцеларията на катедралата, където през две малки прозорчета влизаше светлина, тъй че можеха да се виждат, докато разговарят. Арн беше помолен да седне, след което му поднесоха вода, за която капеланът се пошегува, че е незначително заплащане за красиво изпълнения псалм.

Арн, който не разбра, че капеланът се шегуваше, веднага рече, че не иска да му се заплаща за това, че е пял в Божия дом. На въпроса как се казва, той отговори, че името му е Арн от Варнхем, само, това.

Тогава капеланът започна да става все по-нетърпелив, тъй като сметна, че е направил истинско откритие. Пред него стоеше младеж, който не можеше да бъде приет като пълноправен член в братството на монасите от Цистерцианския орден, който по една или друга причина е бил изхвърлен от ордена, ала можеше да подсили хора. Защото който каквото ще да казва за чуждестранните монаси, ала те пееха, като че ги водеха самите Божии ангели. Никой не можеше да отрече това.

Тъй като никой никога не бе говорил на Арн, криейки истинските си намерения, той не разбра нищо от всичките въпроси, с които го засипа капеланът.

Дали е напуснал Варнхем, за да се върне у дома? Аха, а къде се намира домът му? С какво се занимават родителите му? Аха, майка му е мъртва, мир на праха и! Ала баща му, с какво се занимава той? Да не би да се труди като всички останали с пот на челото? Т.е., като обработва земята? Да не би да е селянин или пък освободен крепостен?

Без да лъже, Арн отговори според това, което знаеше, освен на абсурдния въпрос дали баща му е богат, което той отрече, понеже според него думата означаваше нещо срамно, а той не искаше да мисли подобни неща за собствения си баща. А и той не знаеше какво означава думата „крепостен“, макар и да се съмняваше, че баща му спада към тази група.

На капелана всичко беше ясно. Пред него стоеше синът на бедняк, който се трепеше като куче, обработвайки земята. Навярно освободен крепостен, който имаше много усти за хранене и искаше да се освободи поне от едно от децата си, като го прати в манастир. А сега младежът щеше да си иде у дома, при това в годините, когато има най-голям апетит, и нямаше да го бива за друго, освен за молитвата на вечеря. Можеше да стори добро и на двете страни. Трябваше само да уцели момента. Carpe diem^[1].

Младежът навярно даже се е надявал събитията да се стекат така, макар и да бе твърде стеснителен, за да си го каже направо.

— Смятам, млади братко, че за всеобщо облекчение аз и ти можем да си бъдем взаимно полезни — рече капеланът, който беше доволен от развитието на нещата.

— Ако мога да ти помогна с нещо, отче, то не бих са подвоумил. Ала с какво? Та аз съм само един беден послушник — отговори Арн, без да лъже, понеже вярваше във всичко, което казва.

— Е да, много от хората по земята са бедни, ала Бог дава големи дарове и на бедните. Дал е такъв дар и на теб, Арн, нали така се казваше? Да, тъй беше. Бог наистина те е дарил с голяма дарба.

— Да, вярно е — рече Арн и срамежливо заби поглед в земята, понеже се замисли за това, че Бог навремето му бе върнал живота, макар и да не разбираше откъде капеланът бе разбрал за това.

— Тогава мога да те успокоя, Арн, тъй като и ти, и баща ти ще сторите нещо богоугодно. Готов ли си да чуеш предложението ми? — рече капеланът, триумфално се наклони напред и се усмихна с отворена уста, която разкри тъмно кафявите му зъби и лошия му дъх.

— Да, отче — рече Арн покорно, като уплашено се облегна назад. — Макар и да не разбирам какво имате предвид.

— Можем да ти предложим храна и подслон, както и нови дрехи, ако останеш тук и станеш част от хора. Трябва да знаеш, че това е голяма чест за един беден човек. Ала ти имаш и рядка дарба, дадена ти от Бога, което явно знаеш.

Арн бе тъй учуден, че първоначално не успя да отговори. Чак сега разбра, че свещеникът смяташе, че неговото най-обикновено пеене бе големият дар, а не това, че Бог навремето го бе върнал от царството на мъртвите. Не знаеше какво да отговори.

— Да, знам, че си учуден — рече капеланът доволно. — Не всеки ден човек успява да стори толкова много добри неща. Баща ти няма да трябва да храни още една уста, а ние ще радваме и живите, и мъртвите с най-красивите литургии, а ти самият ще получиш дрехи, храна и подслон. Това са много благословии за един ден. Нали така?

— Не…, тоест може и така да се каже — рече Арн объркано. Той не искаше за нищо на света да се превърне в заложник на миризливия свещеник, независимо че това беше катедрала, ала и не знаеше как ще се измъкне от ситуацията. Не знаеше какво трябва да стори, за да откаже на някого, комуто по принцип трябваше да се подчини.

Капеланът, който все още не разбираше правилно това, което виждаше и чуваше, реши, че всичко е уредено, падна на колене и решително се изправи, за да разрешат всички практически аспекти, които щяха да последват след приемането на певеца в хора.

— Последвай ме! — рече той оживено. — Ще отидем при стаите на момчетата от хора, тъй че ще се срещнеш с другите и ще получиш свое собствено легло.

— Ала… не може! — започна Арн отчаяно. — Имам предвид… аз естествено… съм дълбоко признателен за добротата ви, отче… ала не мога…

Капеланът погледна изпитателно и учудено младежа, погледна поникнала коса и мазолестите му ръце, които говореха за тежък физически труд. Как този нещастен, беден младеж можеше да откаже предложението му, което бе тъй великодушно? Изглеждаше така, сякаш момчето наистина страдаше, задето трябваше да откаже.

— Конят ми е отвън, аз отговарям за него и трябва да го закарам у дома, при друг послушник — опита се да обясни Арн.

— Казваш, че имаш кон? — рече капеланът озадачено. — Не може да бъде. Искам да го видя с очите си.

Арн и капеланът излязоха пред катедрата. Там навън, на светло наистина стоеше конят на Арн с натежала, наведена глава и изглеждаше много уморен. Капеланът пък реши, че конят е много хубав, а Арн за свой най-голям ужас разбра, че дисагите с овче месо и печени бутове ги нямаше. Всеки можеше да ги е взел. Ала капеланът говореше на висок глас за това, че момчето има красив кон, а Арн протестираше и рече, че конят не е нищо особено, ала не разбира къде са отишли дисагите му с месото и бутовете. Тогава капеланът се ядоса и рече, че човек не може да е толкова глупав, та да остави подобни неща на крадците.

Арн се ужаси от мисълта, че го бяха ограбили, че е така пряко свързан с тежък грях и попита невинно дали не може да намерят крадците и да ги помолят да върнат всичко, ако им обещаят да им простят. Това още повече вбеси капелана, той избухна и нарече Арн тъпак. Момчето реши, че това е някаква обида.

Когато помоли за прошка, тъй като непреднамерено е бил тъпак, капеланът хукна нанякъде, мърмореше си гневни слова за коне и тъпаци. Арн веднага се помоли за опрощение на душите на нещастниците, които се бяха изкушили да го ограбят. В молитвата си той добави, че разбира, че и той самият е виновен за случилото се, тъй като е оставил дисагите, пълни с храна, а те са изкушили онези, чийто дух не е тъй силен, а са гладни.

* * *

По пътя северно от Скара в дома на Гунар от Редеберя, който беше помощник на главния свещеник Торкел от Скара, празнуваха сватба. Главният свещеник, който присъстваше на сватбата, беше доволен от това, че бе помогнал да уредят сватбата на Гунар, който нито беше хубавец, нито пък беше богат. Ала той се смили над помощника си и заради това намери жена на Гунар.

Един богат селянин на име Тюргилс от Турбьорнторп с помощта на главния свещеник бе разрешил голям проблем и в най-трудните си мигове беше обещал да му върне услугата. Заради това сега трябваше да ожени дъщеря си Гунвор за Гунар от Редеберя. Това беше изгодно и за двете страни, тъй като дъщерята на Тюргилс нямаше нужда от огромна зестра, а въпреки това щеше да се омъжи. А и Гунар от Редеберя бе доволен, защото хем нямаше да трябва да даде част от земите си като дар за бъдещата си съпруга, хем щеше да се ожени за млада и слаба девойка, макар че нито имаше пари, нито пък имаше земи.

Главният свещеник реши, че е бил справедлив към всички, ала най-вече към своя верен и скромен помощник, който, ако разчиташе на себе си, никога нямаше да си намери съпруга. Тъй като Гунар изпълняваше добре задачите си като помощник на Торкел, то главният свещеник имаше интерес Гунар да има деца, тъй че наследниците на Гунар да се погрижат за баща си на старини, а не да трябва Торкел да се грижи за него.

Всички бяха доволни от женитбата. Всички, освен Гунвор, която плака горчиво цяла седмица, докато не успяха да я накарат да се съгласи пред самия старши свещеник и да изрече всички клетви, които скоро трябваше да изпълни.

Чак след първата брачна нощ обаче бракът ставаше законен и чак тогава всички, дори и църквата, го признаваха. По-възрастните жени надълго и нашироко бяха обяснили на Гунвор за задълженията на всяка млада жена, докато най-накрая Гунвор не сложи ръце на ушите си, за да не слуша ужасяващите неща, които й говореха.

Тя настойчиво молеше баща си Тюргилс да не я оставя в ръцете на този противен мъж и вместо това да я даде на един друг Гунар, който беше трети син на човека от съседния двор Лонгавретен. Тя и младежът бяха говорили за това и с удоволствие щяха да се съберат.

Ала тогава баща й Тюргилс се вбеси и й рече, че един подобен брачен съюз не му е изгоден, тъй като Лонгавретен е също толкова голям, колкото неговите земи и че ще трябва да й даде твърде голяма зестра, ако тя и онзи младеж се оженят. А ако не получи нужната зестра, то той няма да бъде достоен човек. Този проблем като че нямаше разрешение, а молитвите й не й помогнаха. Само веднъж баща й се опита да я утеши, като й рече, че капризите на младите девойки идват и си отиват. Когато зърне първото си дете, всичко това ще е вече минало.

Тя седеше там, облечена в булчинските си одежди, докато мъжете край сватбената трапеза пиеха, като се шегуваха с брачното ложе. Когато видя грозния си бъдещ съпруг, на когото другите мъже се присмиваха, задето има член като на кон, тя ту застиваше, ту започваше да се поти. Накрая започна да се моли на светата Дева да я прибере на мига, да се смили над нея и да я убие, та да не се стига до самоубийство и грях. Ала в сърцето си тя разбираше, че Божията майка никога не би изпълнила подобно греховно желание и че вече няма никаква надежда, както и че скоро ще бъде обезчестена от ужасния мъж и няма да може да стори нищо друго, освен да разтвори покорно крака, както й бяха казали старите жени.

Ала когато следобедното слънце започна да залязва, а нощта приближаваше, изведнъж Божията майка й заговори ясно и високо. С луд крясък девойката скочи от масата, с един скок я прескочи, хукна през вратата и когато излезе навън, повдигна фустите си и побягна, колкото можеше по-бързо.

На мъжете вътре им отне малко време да осъзнаят това, което се бе случило. Някои от тях по различни причини дори не бяха забелязали, че булката беше хукнала нанякъде. Ала се съвзеха и тръгнаха да я гонят, докато някой, така и не разбраха кой, завика:

— Откраднаха булката! Откраднаха булката! Откраднаха булката!

Пияните мъже тогава се върнаха, грабнаха мечовете си, оседлаха конете си, докато неспокойните жени наблюдаваха избягалата булка, която все още не се бе изгубила от погледа им и ясно виждаха как бяга към Скара.

Там горе се появи Арн, който яздеше спокойно, а коремът му къркореше от глад. Не бързаше, тъй като разбра, че нощта ще бъде мрачна и без звезди и че заради това трябва да потърси място, където да пренощува, тъй че нямаше да успее да пристигне в Арнес по-рано от обяд на следващия ден.

Тогава насреща му изскочи млада жена с измачкани дрехи, с обезумял поглед, като бягаше с разперени към него ръце. Той спря коня си и я наблюдаваше, като нито можеше да разбере това, което виждаше, нито пък можеше да я поздрави любезно.

— Спаси ме! Спаси ме от демоните! — крещеше девойката и в същия момент падна на земята, точно пред коня му.

Арн се изплаши и скочи от коня си. Ясно можеше да види, че негов ближен бе в беда. Ала по какъв начин можеше да я спаси?

Той коленичи до пламтящото женско тяло и внимателно посегна да я погали по красивата кестенява коса. Ала не посмя. Тогава тя го погледна в очите, лицето й се изпълни с щастие и тя започна объркано да говори за мекия му поглед, за това, че светата Дева й è пратила ангел пазител. Каза и други подобни неща, което го накара да заподозре, че тя не бе с всичкия си.

Пияните, бесни гости на сватбата завариха избягалата булка и крадеца, застанали точно така. Първите мъже, които слязоха от конете си, хванаха булката, която почна да крещи сърцераздирателно, та мъжете завързаха краката и ръцете й и натикаха кърпа в устата й. Други двама мъже хванаха Арн за ръцете и наклониха главата му напред. Той не се възпротиви.

Тогава се появи и самият младоженец Гунар от Редеберя. Веднага му подадоха меч, тъй като по закон той имаше право да убие крадеца на булки. Когато Арн съзря вдигнатия меч, той помоли да му дадат шанс първо да каже молитвата си, а всички събрали се решиха, че това е християнско искане, което не можеха да му откажат.

Арн не изпитваше страх, когато падна на колене. Само учудване. Заради това ли Бог беше спасил живота му? За да бъде обезглавен, макар че бе невинен? Да го обезглавят група пияни мъже, които смятаха, че той иска да навреди на жената? Това беше твърде глупаво, за да бъде вярно, и заради това той не се помоли за живота си, а за това тези нещастни хора да си възвърнат разсъдъка, тъй като бяха на път да извършат огромен грях.

Трябва да е изглеждал жалък, докато стоеше на колене. Беше облечен в кафяво монашеско расо, а по главата му имаше следи от начина, по който монасите бръснеха главите си. Тогава някой започна да се моли за Арн, вярвайки, че помага на нещастния в молитвите му. Някой друг рече, че един мъж не бива да убие беззащитен послушник, а трябва поне да му дадат меч, та да се защитава и да умре с достойнство. Тогава се чу одобрението на тълпата и изведнъж Арн видя как някой хвърли в тревата пред него къс, нескопосан северен меч.

Тогава той благодари на Бога, после взе меча, тъй като разбра, че ще живее.

Главният свещеник Торкел от Скара бе толкова близо, че ясно виждаше всичко, което се случи от този момент насетне. А онова, което той видя или пък си мислеше, че е видял, щеше да придобие огромно значение.

Тъй като, когато Гунар от Редеберя се втурна с вдигнат меч към Арн, за да сложи край на всички беди, които бяха провалили сватбения му пир, той осъзна, че промуши единствено въздуха. Не разбра какво става, тъй като не смяташе, че е твърде пиян.

Посегна отново, без да улучи. Тогава посегна отново, и отново.

Арн забеляза, че мъжът пред него бе беззащитен и сметна, че навярно бе твърде пиян. Ала още по-добре, помисли си той, тъй като в такъв случай нямаше да рискува да нарани ближния си.

Ала за Гунар от Редеберя всичко, което се бе случило, бе като ужасен сън. Съседите му започнаха да му се присмиват и където и да се прицелеше, то този демон, тъй като само демон можеше да бъде, се оказваше някъде другаде. Не че бягаше, ала все сменяше мястото си.

Арн се въртеше в кръг, като държеше меча с лявата си ръка, тъй като брат Гилберт винаги бе казвал, че с лявата ръка ще му е по-трудно да уцели. Не трябваше много да размахва меча си. Стигаше му да променя положението си през цялото време. Смяташе, че скоро противникът му ще се умори и ще се откаже, така че никой да не пострада, тъй като Бог щеше да се намеси, за да ги спаси.

Ала наплашеният Гунар от Редеберя помоли стария воин Йоар да му помогне да извърши онова, което има право да извърши. И тъй като младоженецът бе достатъчно наранен, а и Йоар като човек с опит видя, как малкият се поддаваше на евтини трикове, той решително се хвърли в битката, за да сложи край на всичко. Не помогнаха и отчаяните протести на главния свещеник.

Изведнъж Арн се оказа в беда, изплаши се, хвърли меча в дясната си ръка, защитаваше се срещу двамата, като за първи път прояви сериозност.

Гунар от Редеберя веднага падна на земята, като гърлото му беше прерязано, а Йоар се строполи, след като Арн го прободе в корема.

Всички стояха като вкаменени. Гостите на сватбата бяха станали свидетели на нещо, което не бе възможно да се случи. Така че това бе чудо.

Арн бе застинал от ужас, тъй като разбираше повече от добре, защото бе присъствал на много заколения на животни, че мъжът, който го бе нападнал пръв, лежеше на земята, а кръвта му изтичаше, а другият, който бе добър в боя с меч, беше смъртно ранен. Шокиран от злите си деяния, Арн остави меча да падне на земята и склони глава за молитва. Беше готов да го обезглавят на мига.

Но главният свещеник протегна ръка към небесата и подхвана псалм, което поне за момента предотврати всички атаки срещу Арн. След това той строго говори за чудото, което всички бяха видели. Рече, че един чужденец поради това, че е невинен, е получил помощ и че е видял самия архангел Гавраил, който стоял зад малкото беззащитно момче и е направлявал ръката му. Скоро мнозина от присъстващите потвърдиха, че са видели същото. Та това беше Божие чудо. Един малък послушник бе успял да надвие двама възрастни воини.

Освободиха булката и тя започна чрез молитва да благодари, задето Бог й бе пратил спасител в последния момент. Изпяха няколко псалми, ала Арн не можеше да участва в пеенето.

Свещеникът запита Арн откъде иде и реши, че самият той ще се отправи заедно с момчето към Варнхем и че ще занесат Гунар от Редеберя, за да го погребат, а Йоар ще бъде отнесен у дома си.

След това той се огледа строго и запита кой е бил онзи, който три пъти е извикал, че крадат булка. Ала всички гледаха в земята и никой не отговори. Тогава той запита дали някой наистина мисли, че този малък послушник от Варнхем е крадец на булки, но никой не смяташе така.

* * *

През тази прохладна есенна утрин, когато листата на явора и дъбовете край манастира започнаха да се обагрят в жълто и червено, към Варнхем се бе запътила двойка, която щеше да донесе само тревоги.

Главният свещеник Торкел беше в изключително добро настроение, тъй като Бог му бе дарил възможността да стане свидетел на едно от чудесата си на земята. Това беше невероятна благосклонност.

Арн, който постеше след злодеянието и отказваше да прекара нощта някъде другаде, освен в катедралата, молейки се, беше с прежълтяло лице и натъжен от тежкия си грях. Арн знаеше, че обърканите думи на свещеника за чудото бяха неверни. Бог му бе показал милост, като му бе дал меч, с който той трябваше да се отбранява, без да наранява никого. Ала той се възползва от Божията милост и извърши най-тежкия от всички грехове. Знаеше, че сега е изгубен и го озадачаваше това, че Бог не го бе убил веднага, след като той бе извършил непростимото.

Когато влязоха през портата на манастира, минавайки под двата ясена, които бяха единственото видимо нещо, останало от онова, което на времето беше дарила майката на Арн, той веднага помоли за прошка и се промъкна в църквата на манастира, за да моли за сила, така че да може скоро да се изповяда искрено.

Свещеник Торкел гордо помоли за среща с отец Хенри, тъй като имал да разказва големи новини.

Разговорът между двамата мъже беше странен, и то бе само заради това, че им беше трудно да се разберат. Торкел говореше така лошо латински, както отец Хенри не можеше да се оправя със северния език. А и беше превъзбуден и не можеше да говори разумно, затова се наложи отец Хенри да го помоли да се успокои, да изпият чаша вино и след това да започнат разговора отначало.

И когато след това отец Хенри бавно започна да разбира що за нещастие е станало, то той не можа да разбере глуповатото възхищение на свещеника.

Беше от ясно по-ясно, че Арн не беше крадец на булки. Беше му доста трудно да обясни на необразования си събрат как всъщност той си е навлякъл подобни помисли.

А и беше напълно ясно, че след като някой е сторил голяма беля и е хвърлил меч на Арн, то е щяло да се стигне до убийство. Ала все пак това беше богохулна мисъл, с която като че ли отец Хенри злобно си беше направил закачка със събраните на сватбата гости. Или пък, по-скоро като че ли ги беше наказал заради жестокото им безразсъдство, когато една уплашена жена е избягала, а те се бяха нахвърлили върху първия срещнат, за да го обвинят в това, че я е откраднал. Това всъщност си беше отвратително варварско поведение, особено щом те си мислеха, че имат право да пребият първия срещнат. От друга страна законите по тези земи бяха такива, че горките заблудени души бяха действали според вярата си.

Ала най-трудно можеше да преглътне самодоволните представи на необразования си събрат, който смяташе, че му се е отдала възможността да стане свидетел на чудо, като архангел Гавраил е стоял зад Арн и му е помагал при всяко движение с меча.

Отец Хенри измърмори под носа си, че ако архангел Гавраил наистина беше видял онова, което е станало, щеше да се втурне да помага не на Арн, а на горките, безразсъдни пияници. Ала той не каза нищо подобно на висок глас.

Това вманиачаване по чудото стана още по-силно, когато главният свещеник Торкел помоли за помощ от манастира, така че разказът за чудото да бъде внимателно записан, докато той все още ясно помни гледката, а и се сеща за имената на повечето свидетели.

В началото отец Хенри се опитваше да избегне да даде отговор на искането и помоли да му разкажат повече за това какво пише в законите за поведението на Арн, така че за известно време да отклони вниманието на Торкел от желанието му да получи помощ при записването на историята.

Законите казвали, че онзи, който открадне нечия булка, трябва да бъде убит на минутата. Ала не бивало да убиват невинен, тъй като това се равнявало на убийство.

От една страна, според закона, ако дванадесет мъже положат клетва и потвърдят, че Арн е невинен и че е станало чудо, то той щял да бъде освободен на съвета, ако се стигне чак дотам. От друга страна, ако родът на убития, или пък в най-лошия случай родовете на двамата убити искали да решат проблема на съвета, се стигало до въпроса дали Арн, както всъщност се казвал младежът, имал на кого да разчита за опека, като тези хора не трябвало да бъдат чужденци. Имал ли Арн подобни хора? Навярно все пак той принадлежал към някой род?

— Да — въздъхна отец Хенри, който почувства облекчение. — Младият мъж принадлежи към знатен род. Името му е Арн Магнусон от Арнес. Баща му е Магнус Фолкесон, а негов чичо е Биргер Бруса от Биелбо. Ескил Законотворецът е негов родственик и така нататък, и така нататък. Момчето принадлежи към кралския род на Фолкунгите, макар да не съм сигурен дали самият той разбира какво означава това. Така че няма да има никакъв проблем с това да му намерим застъпници.

— Естествено, че няма да има проблем! Слава Богу! — извика отец Торкел. — Веднага ще известя засегнатите, че няма да могат да се надяват да се стигне до съвет. Още по-добре, в такъв случай няма да могат да възразят срещу признаването на чудото!

Макар че и двамата Божи хора изглежда намериха много просто решение на законовия проблем, те мислеха за различни неща. Главният свещеник беше щастлив, като че се носеше не по земята, тъй като неговото чудо, за което щеше да говори доста в катедралата, беше защитено, а и освен това щяха да го запишат красиво върху пергамент най-добрите калиграфи.

Отец Хенри, който знаеше, че не е станало никакво чудо, почувства облекчение от факта, че Арн нямаше да пострада от тежкия и сляп закон в Западна Готаланд. Но той тъжеше заради Арн и заради собствения си грях, тъй като прозря, че той и брат Гилберт имаха пръст в случилото се.

— А сега ще мога ли веднага да получа помощ при записването на историята, която това велико и важно събитие изисква? — запита главният свещеник, чието лице беше порозовяло от възбуда.

— Да, естествено, братко — отговори отец Хенри изненадващо отзивчиво. — Веднага ще се погрижим за това.

Отец Хенри привика при себе си един от писарите и му обясни на френски, тъй като беше сигурен, че необразованият му колега не знаеше този език, че трябва да слуша и да изглежда заинтересуван, да записва и да възразява, колкото и смешно да му се струва всичко.

Когато главният свещеник с гъвкави, младежки стъпки се отправи заедно с писаря към залата за преписване на ръкописи, благославяйки Бога, отец Хенри се надигна тежко, за да потърси нещастния Арн. Знаеше много добре къде може да го открие.