Янис Марис
Лятото на страха (9)

10

Така или иначе, ключът се намираше в ръцете на Тео Десиприс. Нямаше обаче да иде при него. „Художникът“ се е съвзел от първия шок. Той е уведомил по всяка вероятност човека от апартамента, ако поддържа контакт с него. И несъмнено щеше да отрича онова, което беше казал на Елени Константинидис под заплахата на оръжието. Нямаше да се среща с него, но щеше да съсредоточи върху Тео цялото си внимание. Беше трудно, ако не и невъзможно да се справи сам. Имаше нужда от помощ. Седнал в кафенето в Галаци, той си мислеше къде може да я намери. В полицията — не. Нямаше нищо конкретно в ръцете си, щеше да влоши положението на Елени Константинидис, а директорът му беше казал ясно, че няма да търпи нови скандали. Иполит? Младият поручик щеше да му помогне пак, ако Бекас поискаше това от него, но инспекторът реши да не го намесва. Той беше бедно момче. Живееше от заплатата си, залагаше на кариерата си. Не би искал да го изложи на гнева на директора. Той потърси помощника си сред старите полицаи, които някога бяха служили при него, а сега бяха също пенсионери. Бекас прекара през ума си няколко имена и накрая намери онова, което му трябваше. „И е подходящият човек за тази работа“ — каза си старият криминален инспектор. Той повика келнера да плати и стана.

Чувстваше се както в доброто старо време. Човек би казал, че тежестта на годините му беше изчезнала. Сега той имаше пред себе си цел, до която го доведоха верните разсъждения и конкретните данни. „Както през доброто старо време“ — каза си Бекас.

Инспекторът повика такси. През последните дни беше похарчил доста пари за таксита, но служба, която да изплаща „разходи по придвижване“ нямаше пък и той бързаше. За първи път от деня, в който се захвана с тази чудновата история, имаше да преследва нещо конкретно.

— В студио „Милтън“ — каза той на шофьора.

Последният не знаеше къде се намира това студио.

— На улица „Хейден“.

Инспекторът се отпусна на седалката и подреди отново в съзнанието си всичко, което беше събрал, както банковият касиер разделя на пакети инкасираните банкноти. Колкото повече ги подреждаше, толкова редът им ставаше построен.

— Тук! — каза той, когато пристигнаха.

„Студиото“ беше на втория етаж. Полуголият мъж, който го посрещна, приличаше на борец. В очите му се появи искрена радост:

— Господин инспектор! Как сте се сетили за мен?

В голямата зала имаше гимнастически лостове, уреди и механизми за спортни упражнения. Неколцина мъже, млади и възрастни, се занимаваха на уредите.

— Не сте дошли, разбира се, за да оправяте линията си.

— Защо не?

Старият полицай се беше устроил добре. Неговото студио за отслабване и укрепване на здравето, без да разполага с разкоша на други подобни заведения в Атина, беше широко, отлично съоръжено и от броя на клиентите по това време можеше да се съди, че работи не лошо.

— Как вървят работите, Мораитис?

— Слава богу, добре. Хората разбират, че най-добрият лекар е правенето на спортни упражнения.

— Ако се съди по твоето „студио“, сигурно е така.

Бившият полицай и настоящ треньор пращеше от здраве и сила.

— Заповядайте в кабинета ми.

— Ако не преча на работата ти.

Мораитис каза нещо на своя помощник и заведе бившия си началник в една стара стая в дъното на залата.

— И така, господин криминален инспектор? — попита го той, като седнаха. — Някакво сведение?

Бекас му обясни, че вече не е на служба.

— Става дума за нещо лично.

— Тогава с още по-голямо удоволствие.

— Бих желал една услуга. Познаваш ли някой си Тео Десиприс?

— Педераста ли?

Познаваше го.

— Минава понякога от тук.

— За гимнастика ли?

Едрото лице на спортиста светна от една широка усмивка.

— Гимнастиката е за онези, които се занимават с нея. Какво искате от него?

— От него — нищо. От тебе искам да научиш колкото се може повече за Тео. Особено за държането му през последните петнадесет дни.

— Лесна работа. Приятелчето е доста известно.

Бекас стана.

— Да не те откъсвам повече от работата ти.

Гигантът не изглеждаше доволен.

— Само това ли?

Той намираше, че това е много малка услуга за бившия му началник.

— За мене е от значение — каза Бекас, стискайки голямата лапа на Мораитис.

 

 

Бекас излезе на улицата, подсвирквайки си. За първи път в последно време се чувстваше във форма. Той държеше в ръце четири неща:

Николарезис е имал голяма тайна любовна връзка и снимка на Джулия Хаджигригорис в стаята си. Него го интересува нощта, през която е станало престъплението, и той наблюдава рилата на Хаджигригорис.

Елени Константинидис след срещата си с Тео Десиприс поиска да убие Хаджигригорис, считайки го отговорен за смъртта на сина й.

През онази прословута нощ Алекос Константинидис беше видял човек до трупа.

Тео може би знаеше името на този човек.

Разбира се, картината не беше завършена. Липсваха още кубчета, но тя вече получаваше очертанията си. Инспекторът реши да не предприема нищо до момента, когато Мораитис щеше да му даде сведенията за Тео. Нямаше причина да бърза. Не можеше да си представи как и защо, но на дъното виждаше убиеца. Така, както на края на тъмна улица различаваш някакъв силует. Не виждаш подробностите и чертите, но разбираш кой е.

Инспекторът беше решил да не прави нищо, докато не дойдат данните от гимнастика, но не чака много. Новините дойдоха по-бързо, отколкото можеше да очаква. След два дни Мориатис му телефонира в къщи. Беше по времето, когато Бекас приготовляваше следобедното си кафе.

— Във връзка с приятелчето, господин инспекторе.

— Научи ли нещо?

— Оказа се, че някои от моите хора са негови познати. В последно време не работи.

Това беше без значение.

— Има обаче толкова пари, колкото не е имал никога.

Бекас премести слушалката в другата ръка:

— Какво?

— Парички, казвам, господин началник. Има толкова, колкото не е имал никога. И е много щедър, разбирате за кои.

— Не можа ли да разбереш кога е забогатял?

— През последните десет-петнадесет дни.

— Благодаря.

— Не съм свършил. Има още. Живял в една квартира заедно с младеж, който се удавил.

Известни факти. И всичко останало, което му каза бившият му подчинен, беше известно на инспектора. Остави го обаче да говори, за да има удовлетворението от това, че му е съобщил много неща. И му беше казал наистина много, но още с първите фрази.

— Ти си юнак!

— Нещо друго, господин инспекторе?

— Това стига. За зло и за добро отваряй ушите си, когато се говори нещо за въпросното приятелче.

 

 

Сега можеше да се срещне с него. Инспекторът държеше доста карти в ръцете си, за да изиграе играта както трябва. Умори се обаче повече, отколкото очакваше, докато го намери. „Художникът“ не живееше в квартирата си, сякаш се страхуваше от ново посещение като това на Елени Константинидис. С педантичното търпение, с което се отличаваше, Бекас търси Тео три дни. През този период той го „улучи“ няколко пъти, без хомосексуалистът да разбере. Това обаче ставаше не на място, където биха могли да поседнат „на приказка“, както искаше инспекторът.

На четвъртия ден нещата се уредиха сами по себе си. Около единадесет часа Десиприс отиде в квартирата си. Може би, за да вземе нещо, което му трябва. Бекас почака няколко минути и почука на вратата. Чу гласа на Тео:

— Кой е?

— Телеграма! — отговори бившият криминален инспектор.

„Художникът“ отвори вратата и побърза да я затвори, като видя кой носеше „телеграмата“. Бекас обаче очакваше това и навреме пъхна крак. Без да се напряга, той натисна вратата и тя се отвори. Хомосексуалистът нямаше и десета част от силата на Бекас.

— Какъв дявол търсите пак! — изписка Тео.

Бекас опря ръката си на гърдите на Десиприс, принуждавайки го да отстъпи, докато с крак затваряше вратата.

— Назаем ли? — каза му той, усмихвайки се.

Тео изгледа смаян инспектора.

— Какво?

— Назаем ли? — каза Бекас с благата си, почти глупашка усмивка, замръзнала на лицето му. Другият изгуби напълно присъствие на духа.

— За… З… защо назаем?

— Защото имам нужда от пари, а ти имаш много. Получи значи много в последно време. Конкретно през последните петнадесет дни. И още по-конкретно през деня, тоест през нощта, когато Алеко Константинидис ти разказа какво е видял в апартамента на улица „Спевсипу“…

— Пак ли? — заекна Тео.

— Пак! — отговори тихо, но твърдо Бекас.

Сега благата усмивка беше изчезнала от лицето му.

— Пак и винаги, докато решиш да кажеш истината.

Той протегна ръка и принуди „художника“ да седне на дивана. Застана прав пред него, отрязвайки му всякакъв път за отстъпление.

— Слушай, приятелю — каза той, — при тебе е идвала майката на Алекос.

— Тя е луда. Дойде да ме убие.

— И щеше да те убие — продължи Бекас, като че казваше най-естественото нещо на света. — Видях я в полицията. Зная, че е щяла да те убие, ако не си проговорил. Знаеш ли какво е вършела, за да отгледа сина си? Знаеш ли какво е правела, за да има Алекос този апартамент, хубавите костюми, правото му да се представя за човек на изкуството? Продаваше тялото си! Знаеш ли това нещо?!

— И какво ме засяга мене? Каквото е вършела, за сина си го е вършела.

— Правилно! Но този син го убиха. И ти знаеш кой.

Тео Десиприс се опита да стане. Без видимо усилие Бекас го принуди да остане на мястото си.

— Не зная нищо. Нямам какво да кажа.

— Ти няма да кажеш. Аз ще говоря — каза инспекторът и където правя грешка, ще ме поправяш.

Другият пак се опита да стане, но Бекас отново го блъсна на мястото му.

— И така. Алекос се връща уплашен от апартамента на „Спевсипу“. Ти, който си го „пробутал“ на Лакис Хаджигригорис, знаеш и чакаш. Той обаче не носи паричките и бижутата, които си очаквал, а страха си. Вярно ли е?

Другият мълчеше.

— Разказва ти какво е станало. Казва ти за трупа. И ти казва още, че до трупа е видял някого.

Хомосексуалистът беше пребледнял, този път не от страх, а от омраза.

— Онази дрънка тези приказки.

— И други — каза спокойно Бекас. — И ти си й го казал.

— Когато ти опрат пистолет в главата, ще говориш, каквото ти кажат!

Бекас не показа удоволствието, което изпита. Значи така бяха се развили събитията. Той предполагаше, а сега получи потвърждението.

— Ти обаче си казал и едно име.

— Не съм казал.

— Казал си го, момченце. Затова майката на Алекос стреля в човека, който носи това име.

— Не съм казал нищо. Тя го каза — изписка хомосексуалистът. — От къде ще го зная аз?

— Знаел си го. Знаел си го още от първата нощ. И понеже го знаеш, се натъпка с парички.

Лицето на Бекас освирепя. Това беше Бекас от професионалните дни, когато разпитваше някой злодей.

— Знаел си го, мръснико! Не си го казал на никого, освен на заинтересования. И започваш изнудване. Затова забогатя изведнъж. „Платете ми, да не говоря.“

Той направи крачка назад, оставяйки Десиприс да се изправи.

— Но си тъпак! — каза Бекас. — Мислиш, че си дявол, а си тъпак. Не разбираш ли, че ще умреш, че ти си вече мъртвец.

Другият мълчеше. Бекас продължи, сега по-меко, сякаш съжаляваше събеседника си.

— Ти си въобразяваш, че хората, които убиха Алекос, защото беше видял, тебе ще те оставят жив, макар че знаеш? Те плащат сега, защото един втори мъртвец в толкова кратко време ще предизвика съмнения. Изнудата от твоя страна ще има резултат — още малко. А след това, когато всичко се забрави и ти ще живееш доволен, че си разрешил паричните си проблеми, ще се случи…

— Ще се случи… какво? — заекна Тео.

— Каквото стана с Алекос, каквото е неизбежно да стане. Те започнаха и не могат да спрат. Не могат да оставят зад себе си човек, който знае и някога може да проговори. Ще те убият, приятелче, и няма да е никак трудно. Особено за човек от бранша ти никак няма да е трудно.

Инспекторът проучваше погледа му, търсеше в изражението на хомосексуалиста, в движенията му, в някоя несъзнателна реакция влиянието на думите си. Без да знае и самият той защо, не беше доволен. Имаше някакво неопределено чувство, че нещо не върви добре. И в този миг иззвъня телефонът. Тео отиде да вдигне слушалката и Бекас не му попречи. Гледаше Десиприс, който слушаше, без да говори. Видя за хилядна част от секундата погледът му подло да се спира върху него. После го чу да казва:

— В този момент.

И след малко:

— Да.

Невидимият събеседник каза още нещо и Десиприс затвори телефона.

— Кой беше? — попита Бекас.

Беше ли останало нещо от онова изражение в погледа на Тео?

— Един приятел.

Нещо не вървеше добре, но не можеше да разбере какво. Тео изглеждаше повече уплашен отпреди. Страхът беше изписан ярко на лицето му.

— И така, разбра ли, че вече си мъртъв?

— Какво мога да направя?

Думите му прозвучаха толкова тихо, че Бекас по-скоро ги отгатна.

— Да ми кажеш това, което си казал на майката на Алекос.

Хомосексуалистът проплака отчаяно:

— Защо не ме оставите на спокойствие.

Човек би казал, че той е готов да се разреве.

— Ти се намираш в безизходица.

— Не искам да се забърквам.

Тео гледаше зашеметен около себе си като животно, хванато в капан.

— Виж какво — каза му Бекас, — знаеш, че не съм полицай. Каквото искам да науча, искам го за себе си. Ако смяташ за необходимо, давам ти честната си дума, че каквото ми кажеш, ще си остане между нас. Каквото върша, ще го върша сам. Твоето име няма да се чуе.

— Няма ли да ме призоват за разпит?

— Дадох ти честната си дума.

— Не знам нищо, нямам какво да кажа — извика той внезапно.

Бекас направи движение, което показваше, че му е писнало.

— Добре — раче той, — остави ги спокойни, за да могат да те наредят и тебе на спокойствие. Единственото нещо, което съм в състояние да ти обещая, е, че ще дойда в моргата да видя трупа ти. И че тогава ще се зарадвам.

Бекас се престори, че си тръгва. Инспекторът играеше своя блъф, за който нямаше никакви гаранции, че ще „хване“.

— Един момент — каза плахо Тео.

Изглеждаше паникьосан. Бекас се спря за малко.

— Какво ще правите, ако ви кажа?

— Това си е моя работа. Единственото нещо, което мога да ти кажа, е, че те не ще бъдат в състояние да ти навредят вече. Ще бъдат неутрализирани.

— А името ми ще бъде ли забъркано?

— По този въпрос се разбрахме.

— Заклевате ли се?

— Аз ти обещах това.

Другият даваше да се разбере, че е взел решението си, едно решение, предизвикано от отчаянието. Той беше станал, когато Бекас му позволи това, но сега просто падна омаломощен върху дивана.

— Какво искате да знаете?

— От апартамента на улица „Спевсипу“ Алекос е дошъл тук.

Десиприс кимна с глава — „да“.

— И е познал човека, когото е видял.

Десиприс направи същото движение „да“.

— Това е бил Джо Хаджигригорис. Така ли е?

— Да! — отговори хомосексуалистът, стенейки. — Бил е Джо Хаджигригорис.

Тъкмо това очакваше инспекторът. Но попита:

— Алекос как е разбрал, че е той. Познавал ли го е?

— Лакис му го беше показал един ден.

Бекас нямаше никакъв въпрос вече. Обърна се да си върви, този път наистина. Тео скочи и го хвана за ръката.

— Нали няма да съобщите, че съм ви казал това аз? Вие ми обещахте!

Инспекторът освободи ръката си отвратен.

— Обещах ти! — каза той.

Той беше постигнал това, което искаше. Би следвало, напускайки апартамента на Тео, да бъде доволен, но той не беше. Измъчваше го непрекъснато неопределено чувство, че нещо не вървеше добре, че не беше точно така, както изглеждаше.