Янис Марис
Лятото на страха (5)

6

Човека, когото щеше да среща по пътя си често, човека с огъня в очите Бекас видя още щом се раздели с Караниколос. Инспекторът изкачваше шосето, когато го забеляза. Той стоеше зад една скала, сякаш искаше да се скрие. Това беше първото нещо, което накара Бекас да му обърне внимание. Като че искаше да се скрие само от хората, които биха се оказали във вилата на Хаджигригорис. Откъм морето и от останалите страни го виждаха, но, изглежда, това не го интересуваше. На този факт Бекас обърна внимание най-напред. Второто нещо беше погледът му. Един странен поглед, прикован върху вилата. Това не беше поглед на човек, който гледа от любопитство. На Бекас му се струваше, че в този поглед той долавя страхотна омраза, една хроническа омраза. Другият обаче го видя и побърза да напусне мястото си. Той влезе в едно „Пежо 404“, което бе оставил някъде по-нататък, и изчезна. По професионален навик Бекас си повтори наум номера на колата. (По-късно щеше да го запише в бележника си.) Непознатият не беше от онези типове, които наблюдават богаташкия дом, за да го ограбят. Не беше, разбира се, и от полицията. Видът му показваше човек, за когото Бекас би казал, че е от „добро качество“. Старият криминален инспектор, който имаше хоби да дава професия на всеки, за когото не знаеше нищо, само въз основа на външността му, кръсти този мъж „архитекта“. Той трябваше да е на около тридесет години, строен, не атлетичен, но красив мъж. Той напомняше на инспектора френски артист, когото беше видял в някакъв филм, но чието име не беше запомнил.

Понякога животът устройва странни игри. Същия човек, когото не беше виждал никога дотогава през живота си — или го е виждал, без да му обърне внимание, като не го е интересувал, — го видя отново още на другата сутрин. И любопитното в случая е, че той излизаше от сградата на улица „Спевсипу“ 199. Бекас беше отишъл за кратък разговор с портиера. В момента, когато той влизаше в сградата, другият излизаше. Той не обърна никакво внимание на стария криминален инспектор, но сега на Бекас се отдаде сгода да го огледа по-добре. Той беше по-висок, отколкото му се бе видял вчера. Беше най-малко на тридесет и пет години. Нежното му лице го правеше по-млад. Беше блед, сякаш прекарал болест, а погледът му беше трескав, така както го бе видял Бекас предния ден. Портиерът, стар сътрудник на полицията, както му беше казал Иполит, позна инспектора.

— Научих, че сте излезли в пенсия, господин криминален инспектор.

— Излязох.

— Не беше ли рано за вас?

— Човек трябва да си отива, преди да се е изтъркал.

— За вас това не важи. Как така насам?

— При тебе. Искам да те попитам нещо, но да си остане между нас.

— Каквото искате.

— Искам да те попитам за апартамента на Хаджигригорис.

Портиерът се засмя.

— И вие ли?

— Други питаха ли те?

— Преди няколко дни идва полицейският офицер Иполит за тази работа. И той ме пита неофициално, частно.

Огледа се наоколо, да не би да ги слуша някой.

— Той дори хвърли едно око горе — каза портиерът тихо. — Днес пък питаше друг. Може би го видяхте. Излизаше, когато вие влизахте.

Сигналът за тревога се обади някъде вътре у инспектора.

— Този строен господин ли?

— Той.

— Познаваш ли го?

— Не. Видях го за първи път.

— Какво те попита?

— Дори не разбрах добре. Дали съм забелязал нещо особено в апартамента…

Портиерът се замисли.

— Странно! — каза той.

— Кое е странното?

— Питаше ме за онази нощ, за същата нощ, която интересуваше вашия приятел Иполит.

— От къде знаеш, че е така?

— Помня кога идва господин Иполит. Той дойде на 12 този месец. Този, мистериозният, ме питаше за нощта на единадесети този месец.

— И ти какво му каза?

— И да беше станало нещо, нямаше да му кажа. Откъде да знам кой е, що за птица е. Не е ставало, обаче нищо. Това казах и на господин Иполит.

— Не си ли чул някакъв шум, нещо в края на краищата, което да създаде у тебе впечатлението, че някой е бил горе?

— Не. Но какво е станало?

— Това ми се ще да знам и аз — процеди през зъби Бекас. И сетне: — Дали някой е бил в апартамента на Хаджигригорис.

— Кой?

— Няма значение кой. Който и да е. Господин Хаджигригорис, жена му, някой друг, щеше ли сигурно да доловиш, че е горе?

— Зависи от това, кога е влязъл в сградата.

— Тоест?

— Ако е дошъл късно — може би не. Напускам поста си в осем часа вечерта. Кога оставам в къщи, кога излизаме с жената.

— А през онази нощ?

Портиерът нямаше нужда да мисли. Посещението на Иполит бе фиксирало деня.

— Останах в къщи. Това обаче няма значение. Живея в сутерена. Обикновено заспивам рано. Ако са дошли през нощта, можеше да ги чуя, но можеше и да не ги чуя. Трябваше обаче да имат ключ от външната врата.

„Малкият е имал“ — помисли си Бекас, но не каза нищо.

— Не вярвам обаче — допълни портиерът. — Когато идват, идват през деня.

— Идват ли често и сега през лятото, когато са на вилата си?

— Господинът — не. Покойната…

— Джулия Хаджигригорис идваше ли?

— В последно време — да.

Изражението на лицето на Бекас не се промени. Той питаше по своя почти безразличен начин, сякаш беше длъжен да постави тези въпроси и сякаш целият този случай не беше нищо друго, освен една „ангария“ за него. Сигналът за тревога отново се обади някъде вътре у инспектора.

— Само през последно време ли?

— Да.

— И колко трая това „последно време?“

— Да речем, месец.

— Защо идваше?

— Нямам представа.

— Може би, за да се погрижи за апартамента?

Портиерът се усмихна. Въпросът на стария криминален инспектор му се видя много загубен.

— За тази работа те имат слуги, с лопата да ги ринеш. Жените на милионерите не са като жените, които знаем ние.

— Тогава?

— Не зная. Тя идваше тук, оставаше за малко и си отиваше. По някой път я виждах да излиза в друг тоалет. Мисля си…

Той спря, сякаш смяташе за неправилно онова, което беше минало през ума му.

— Мислиш си…

— Че идваше да се освежи.

— За да се срещне с някой любовник, така ли?

— Не казах такова нещо — протестира портиерът.

Бекас не настоя. Човекът го беше казал по свой начин.

— Добре. Сега една последна приказка за осветлението. Сигурен ли си, че през онази нощ никой не е запалил осветлението в апартамента на Хаджигригорис?

— Казах и на господин Иполит. Ставам на разсъмване. Осветлението не беше запалено.

— А през нощта?

— Казах ви. Спя в сутерена.

Той се замисли за малко.

— Около два, два и половина часа през нощта станах… Разбирате… на моята възраст… Някаква котка дращеше по кабела за ток. Излязох да я прогоня. Високо някъде видях да блясва светлина, но това беше на петия етаж, а не на последния. Чини ми се, че беше там.

— Казваш „чини ми се“. Не си ли сигурен?

— Дремех, пък и не ме интересуваше. Така или иначе, светлината угасна.

— Още докато ти беше навън?

— Да.

Значи около два, два и половина часа през нощта е била запалена лампа, която е могла да бъде в апартамента на Хаджигригорис. (Той беше сигурен, че е било в апартамента на Хаджигригорис. Малкият беше намерил лампата запалена.) И я беше угасил.

— Не можеш ли да си спомниш точно колко часът беше?

— Казах ви. Може би два, може би два и половина. Нямах никаква причина да си погледна часовника.

— Правилно.

„Може би два, може би два и половина“. „Не два“ — помисли си Бекас. В два часа светлината не е била угасена и трупът е бил на мястото си. Портиерът не знаеше колко е бил часът, но инспекторът смяташе, че той самият знае. Бил е часът, в който е „заминал“ трупът. Тогава е угаснала светлината.

— Така значи.

— Но какво мислите, че е станало?

— Когато науча, ще ти кажа — отговори Бекас и му подаде ръка.

 

 

Той се нахрани в първия ресторант, който намери, и си отиде пеша до къщи. Под сакото чувстваше ризата да лепне за тялото му. Тазгодишното лято беше лошо. „Лошо от всяка гледна точка“ — помисли той. Бекас се съблече и известно време ходи от стая в стая, преди да полегне за следобедния си сън. Беше уморен, но не му се спеше. Умората беше повече душевна. „Какво съм тръгнал да правя, дявол да го вземе“ — запита се той. Някога знаеше. Това беше работата му, за която получаваше заплата. А сега? „И защо?“ — каза си той. За нежния младеж с уплашения поглед, който потърси помощ от него. „За него“ — даде той отговор на себе си. „Беше син на най-добрия ми приятел“. Той запали цигара и това беше третата в продължение на един час. „Лъжа себе си“ — измърмори старият криминален инспектор. „Не е за това!“ Той не търсеше отмъщение за сина на приятеля си. Тогава? Старият професионален навик? Ловджийското куче, което не може да се успокои, когато надуши следа на заек? Не! Беше уморен и би предпочел да чете вестника си на верандата на хотела в Егина. Нямаше желание за разследвания, за скитане пеша и т.н. в това душно лято. Може би лични сметки? Това — да. Бяха се подиграли с него, бяха извършили онова лъжливо обаждане по телефона, бяха го предизвикали. „Това е“ — заключи той. Но и сега не беше доволен от обяснението. „Това е само част от причината, но не е всичко.“ Тогава какво беше? „И къде отивам?“ — запита се той. В повечето разследвания, които беше поемал през живота си, той винаги си поставяше цел. Понякога тази цел беше правилна, понякога — не. Той казваше обаче „предполагам, че това е станало поради еди-коя си причина и са го извършили еди-кои си“. Той вървеше към целта си, някога я постигаше, друг път — не, а в други случаи променяше целта по средата на пътя. Сега обаче? Той знаеше, че малкият е ходил в апартамента на улица „Спевсипу“ на единадесети… Знаеше — вярваше в това, — че е видял труп. Вярваше, че поради това малкият загуби живота си. Но от тук нататък? Каква беше целта му? Може би този Джо Хаджигригорис, който приличаше на кинозвезда? Не. Бекас не отиваше толкова надалеч. В това дело съществуваха „някои“. Някои, които са взели трупа. Някои, които затвориха устата на малкия. Кои бяха обаче тези „някои“ и защо стана всичко това?

Той се опита да подреди нещата. Лакис Хаджигригорис изпраща Алекос в апартамента, за да извърши кражба? Тогава трупът? Тези неща не се схождаха. Не влизаха в един и същи порядък. Малкият Константинидис не помага на плановете им. Освен… Освен ако планът е осуетен в последния момент. Ами ако малкият е изпратен в апартамента, за да бъде използван като „доброволна жертва“. Една жертва, която полицията щеше да разкрие за два-три дни. Но паниката му, това, че бързо е избягал, без да влезе в апартамента, са провалили плана.

— Не! — каза той силно.

Всичко това не се схождаше. Не го задоволяваше. А сред фактите беше и Лакис Хаджигригорис, който беше изпратил малкия и на другия ден го чакаше във „Византия“. Ако е знаел, ако и той е бил част от „механизма“, нямаше да чака Алекос. Бекас беше готов да се обърне да спи, когато на вратата се позвъни. Погледна часовника си. Четири часът. Късно за обяд, рано за вечер. Отиде да отвори по пижама.

— Минавах от тук, видях прозореца отворен и рекох да ти кажа едно „добър ден“.

На вратата се усмихваше директорът на полицията. Винаги елегантен, с костюм без гънка, сякаш току-що е излязъл от къщи. „Как може да се движи така в тази жега?“ — запита се Бекас, докато казваше:

— Извинявай, че съм облечен така.

С евтината си раирана пижама той приличаше на затворник.

— Аз би следвало да ти поискам извинение, но имам една среща в четири и половина тук наблизо и нямам как да „избутам“ този половин час. Ще почерпиш ли по кафе?

„Не си дошъл за кафе“ — помисли си Бекас в мига, когато правеше път на стария си колега да влезе вътре.

Той очакваше появяването на директора на полицията, но не толкова скоро и не тук. Покани го в трапезарията, а той влезе в кухнята и се зае с кафето. През отворената врата го гледаше. Директорът седеше свободно на евтиния стол с ръце, кръстосани на гърдите. Позата му напомняше нещо на Бекас. „Те двамата си приличат“ — откри той смаян. Директорът на полицията му напомняше Джо Хаджигригорис. Не си приличаха нито по външност, нито по характер, но въпреки това имаха нещо общо. И двамата бяха тъкмо това, което не беше Бекас. „Светски хора“.

— Как си пиеш кафето? — попита Бекас.

— С малко захар — отговори директорът.

Инспекторът в пенсия донесе двете кафета и седна срещу стария си колега.

— Не се справяш лошо като бекярин — каза директорът, като отпи първата глътка.

Той си остави чашата, за да извади американските си цигари. Поднесе кутията към Бекас, но последният отказа.

— Много пуших.

— Завиждам ти, че можеш да си налагаш волята. Аз за съжаление пуша една след друга.

Бекас каза спокойно:

— Не си дошъл, естествено, за да ми кажеш това.

Също така спокойно отговори и другият:

— Разбира се, че не.

— Тогава да навлезем в темата.

— Досещаш се коя е.

— Представям си.

— Значи разбираш нашето положение. Имам пред вид моето положение и това на целия корпус.

Зачака отговор, но не получи.

— Телефонира ни.

— Лично на тебе ли?

— На мене като на директор.

Стремеше се да изглежда спокоен, настроен приятелски, но Бекас долавяше нервността му.

— И, между нас казано, има право. Едно частно лице влиза в дома му…

— Не съм влязъл насила.

Другият продължи:

— И му води дознание… Без право, без компетенция и без — той сниши гласа си, — без необходимост от това.

— Не съм водил дознание. Просто поговорих с г-н Хаджигригорис за племенника му.

Директорът избухна в смях:

— Но не разбираш ли в края на краищата, че това ти е станало фикс-идея, че се е превърнало в мания да следиш някого?

Бекас не се засегна. Попита:

— Той съобщи ли ти какво съм му казал?

— Естествено. Тази твоя невероятна история за онзи Константинидис, който уж бил изпратен от племенника…

— Изпратил го е! — прекъсна спокойно директора Бекас.

Другият направи отчаяно движение.

— Признавам ти, че не мога да те позная. Ти ли си прословутият Бекас? Нека приема за миг налудничавите ти идеи. Нека се съглася, че всичко е станало, както ти искаш. Какво очакваш? Че ще кажеш на племенника на Хаджигригорис: „Младежо, изпратил си един друг младеж да обере дома ви“, и той съкрушен ще падне в краката ти и ще признае своето „престъпление“. „Да, господин криминален инспектор, изпратих го, извини ме.“

— Не съм очаквал такова нещо! — настоя тихо Бекас.

— Тогава защо си отишъл? Защо извърши всичко това?

— За да се запозная с хората.

Другият не можа да се сдържи:

— Не зная какво ти е станало, но за последен път ти говоря като приятел и колега. Забранявам ти да безпокоиш тези хора. Забранявам ти да създаваш проблеми. Ако това се повтори, отношението към теб ще бъде като към всички, които нарушават чуждото спокойствие. Ние имаме задължението да покровителстваме гражданите.

— И то такива изтъкнати граждани!

Директорът стана.

— Казвам ти всичко това за последен път.

Той тръгна към входната врата. Бекас, сякаш не беше се случило нищо, го изпрати.

— Не си изпи кафето — каза му той.

— Искрено смятам, че си болен — изрече директорът, прекрачвайки прага.

 

 

Беше странно, но това посещение му оправи настроението. Самият той не би могъл да обясни защо. Взе чашките с кафето — и Бекас не беше изпил своето, — изми ги, постави ги на мястото им и си полегна. И макар че не очакваше да заспи, заспа. В седем часа седеше на балкона си. Познатите картини: портиерът, който пръскаше тротоара, дебелакът, дето не можеше да шофира, го ободряваха. Той реши да остане вечерта у дома си и се обади по телефона в Егина. Успокои жена си, че прекарвал в Атина добре, но избягна да й каже кога ще се завърне при нея. Извика един малчуган от махалата, когото изпрати за кисело мляко, което щеше да бъде вечерята му.

След това телефонира в Дирекцията на контрола по автомобилния транспорт. Заместник-директорът беше бивш негов подчинен.

— Бих желал името на собственика на „Пежо 404“.

— Навярно знаете номера му.

— Зная го.

Беше лесно. След малко бившият му подчинен се обади по телефона. „Пежото“ беше собственост на Йоргос Николарезис, инженер. Значи не беше сбъркал много, когато кръсти човека с трескавите очи „архитекта“.

— Адрес?

Записа го.

— Благодаря.

На балкона си той изпита удоволствието от вечерната хладина, изяде скромната вечеря и си легна доста рано. Сутринта реши да се срещне с инженера. Още не знаеше под какъв предлог, но щеше да го намери. Не можеше да си представи ролята му в случая, но несъмнено той играеше някаква роля. В противен случай въпросите към портиера на улица „Спевсипу“ нямаха смисъл.

Адресът, който му бяха дали от КАТ, беше улица „Хаджиянис-Мексис“. Той пристигна там към девет часа. Портиерът не знаеше дали г-н Николарезис е излязъл.

— Апартаментът му е номер три на четвъртия етаж.

Той се качи с асансьора. Вратата на апартамент номер три беше полуотворена. От коридора Бекас чу шума на прахосмукачка.

Натисна звънеца и шумът спря. След малко на вратата се показа жена на средна възраст.

— Господин Николарезис? — попита инспекторът.

— Не е тук.

Жената го мереше с поглед.

— Но ще се върне — добави тя.

Изглежда, че видът на Бекас я беше задоволил.

— Той отиде по работа тука, наблизо, и ще се върне — обясни тя. — Ако е спешно, влезте вътре да го почакате.

Тя отвори вратата докрай и Бекас влезе.

— Мене ще ме извините — каза жената и се върна при прахосмукачката.

Бекас седна на стола, който се оказа пред него. Той искаше, преди да се запознае с хората, да се запознае с обстановката, в която живеят. Инспекторът вярваше, че по този начин опознава по една частица от тях. Случаят сега му предоставяше възможност, без да я е търсил. Той започна да разглежда с този външно безразличен поглед, който фотографираше всичко в апартамента. Бе предположил, че инженерът живее сам и това се потвърждаваше от присъствието на чистачката. Апартаментът обаче не беше толкова малък, колкото би прилягало на ерген. Без да показва богатство, апартаментът беше уютен, подреден по начин, който свидетелстваше за добрия вкус на обитателя му. Ако Николарезис беше наистина ерген, той принадлежеше към категорията на ергените, които използват квартирата си не само за спане. Всичко, от мебелировката до модерните картини на стените и дребните неща, говореше за лична грижа за жилището.

— Какво казахте?

Сред шума на прахосмукачката гласът на чистачката стигаше до него силен. Сега жената пренасяше прахосмукачката към мястото, където седеше Бекас. То се свързваше с антрето. Той стана и отиде към нея. Не беше казал нищо, но от уважение към чистачката запита:

— Сигурна ли сте, че ще се върне?

— Така ми каза.

Тя продължаваше да мъкне насам-натам прахосмукачката със сръчност, която имаше само професионалист в тази работа.

— Господин Николарезис сам ли живее?

— Не го ли познавате?

— Не. Дойдох да го видя нещо по работа.

Говореха високо, за да надвикат монотонното бръмчене на прахосмукачката.

— Сам.

Жената беше от онези, които не обичат самотата. Този спокоен четириъгълен човек, когото съдбата изпрати при нея, беше тъкмо за един кратък разговор, който обаче нямаше да забави работата й.

— Не се е, видите ли, оженил. А такъв човек!

Гласът й излъчваше обич и възторг.

— Отдавна ли работите при него?

— Откакто се завърна.

Бекас не попита откъде. Той разбираше, че е спечелил доверието й, но не трябваше да прекалява. Жената обаче каза сама:

— Той живя години, може да знаете, в чужбина. В Париж. Един негов приятел, господин Такис, знаете ли го?

Той каза, че не го познава.

— Господин Такис ми казваше някога, беше дошъл тук и го чакаше като вас, че имал прекрасна работа. В Юнеско, в ООН ли, в едно от двете. И той не разбрал защо господин Николарезис бе напуснал тази работа и се завърнал тук.

Жената не само че обичаше да се намира на приказки. Просто беше бъбрива. А Бекас обичаше бъбривите хора. Опитът му го бе научил, че те са много ценни в работа като неговата. „Тази работа, която имах и която нямам сега“ — помисли си той с доза горчивина.

— Носталгията по родината — каза той.

Беше малко смешно. Жената вървеше зад машината, а Бекас я следваше. И двамата не бяха разбрали как бяха стигнали до ъгъла на хола. Жената блъскаше сега прахосмукачката в отвора на една врата, като казваше:

— Не мисля, че заради това.

— Кой може да знае.

„За да не мислиш, че е това, ще мислиш, че е нещо друго“ — мина през ума на Бекас. Да, бъбривците са много полезни хора. Поне когато искаш да научиш нещо. Жената мина в съседната стая.

— Господинът е млад, хубав… Къде сте?

Бекас направи няколко крачки и застана в рамката на вратата. Чистачката искаше да е близо до нея. Може би, за да продължи бъбренето си, а може и за да контролира посетителя. Разбира се, изглеждаше сериозен, симпатичен, човек къщовник, но не преставаше да бъде един непознат.

— Вие каква професия имате?

Хареса му, че употреби думата „професия“.

— Посредник съм — каза той. — Продавам и купувам къщи, парцели…

И той не знаеше защо избра за „професия“ посредничеството. Може би защото имаше впечатлението, че това вероятно е нещо, което ще се хареса на жената. И не сбърка.

— Хубава професия.

Бекас разглеждаше стаята. Спалня. Мебелирана със същия добър вкус и със същото лично участие, както и останалите стаи. И изведнъж погледът му се оживи. Той се прикова върху една снимка, която се намираше върху модерна масичка срещу кревата. Снимката беше средна по размер в рамка от старо дърво и представляваше красивото лице на усмихната жена. И това лице не му беше непознато. Бекас не беше виждал Джулия Хаджигригорис, освен на снимката, която бяха публикували вестниците тогава по повод „нещастния случай“. Но не можеше да се излъже. Лицето, което му се усмихваше тогава от първите страници на вестниците, беше същото! Като не обърна внимание на нещо, което каза чистачката, той отиде до масичката. Да, няма никакво съмнение. В дома на непознатия, на този Николарезис, не другаде, а в спалнята му, имаше снимка на Джулия Хаджигригорис. Той погледна часовника си.

— Изглежда, че няма да дойде — каза той.

— На мене веднъж…

— Трябва да си вървя.

Трябваше да си отиде. Той искаше да види човека с огъня в очите. Снимката обаче променяше ситуацията. Сега не трябваше да го среща, преди да научи, каквото можеше, за него.

Чистачката спря прахосмукачката си.

— Довиждане — каза той. — И благодаря.

— Искате ли да му кажа нещо?

— Няма нужда. Ще го видя аз.

— Как казахте името си?

Той не беше казал име.

— Стаматиадис — отговори Бекас.

Инспекторът се спря пред вратата на асансьора, а в апартамента на Николарезис прахосмукачката продължи своята песен. Копчето на асансьора беше червено. Бекас дори чуваше как той се изкачва. Ами ако беше Николарезис, който се връщаше? Той се отдалечи бързо, слезе пеша. „Макрис!“ — реши той. Старият му приятел познаваше цяла Атина. От него щеше да научи.