Янис Марис
Лятото на страха (6)

7

Той знаеше, че журналистът се събуждаше винаги късно поради характера на работата му и на бохемския живот, който водеше. Апартаментът му, който Бекас познаваше добре, се намираше в една кооперация зад Музея. Бекас взе такси. Наложи се да звъни два пъти и да чака известно време, докато му отворят. Журналистът беше още по пижама и чорлавата му коса и подпухналите очи говореха, че току-що го е събудил.

— Какъв дявол те е хванал още в зори?

Бекас вдигна ръка, за да покаже часовника си.

— За вас, кокошките, е късно. За мен — ранни зори. Влизай!

Той му стори място да мине. Беше смешен и страшно симпатичен с тромавото си тяло, с престореността си, че се ядосва, и с несръчните си движения. „Сиромахът не е смогнал да си сложи очилата“ — помисли си Бекас.

— Разполагай се, където искаш, докато хвърля малко вода отгоре си.

Той влезе в банята, а Бекас се разположи на голямото канапе в антрето, което беше и „холът“ на Макрис. В този тесен апартамент той се чувстваше добре. Малко неща се бяха променили тук, вътре, от времето, когато Бекас, Макрис и интелектуалецът Делиос се бяха занимавали с делото на художника Карнезис, делото, което стана известно като „Престъпление в Колонаки“. Но бяха изминали вече двадесет години — толкова, нали? — а Делиос не беше жив. „Най-добрият и най-честният от хората, които познавах“ — каза си Бекас и усети, че тялото му се изпълва с носталгия и нежност.

От банята идваше шумът на водата и гласът на Макрис, който пееше. „Най-фалшивият глас в Атина“ — помисли си Бекас и чувството на носталгия и нежност продължаваше да го изпълва. Тримата бяха приятели. Така, както могат да бъдат трима истински мъже, без много думи, без демонстрации на приятелство, без сантименталности. Единият си беше отишъл от този свят и това укрепи, вместо да отслаби приятелството им. Сякаш мъртвият им приятел ги обединяваше, дори и да нямаше нищо друго, което да ги обедини. Но съществуваха много неща.

Макрис излезе от банята, увит в хавлията, под която се виждаха огромните му космати крака, напъхани в също така огромни чехли. От него се цедеше вода. Той потърси очилата, сложи си ги и едва тогава показа, че „намира“ себе си.

— Не си отваряй устата, преди да съм сварил кафето — каза той.

И се зае да свещенодейства в малката си кухня. През отворената врата попита Бекас:

— Искаш ли и ти?

Бекас отговори утвърдително. След малко Макрис дойде и положи един поднос пред него. Притегли стол, намести се, „дръпна“ една силна глътка от кафето и заповяда:

— А сега говори!

Тук, вътре, всичко беше хубаво. Малкият апартамент, ароматът на кафе, Макрис с чорлавите коси, снимката на Делиос върху някаква мебел и книгите, разхвърляни навсякъде.

— А сега говори — повтори журналистът, намазвайки филията си с масло.

— Ще ми се да ми кажеш какво знаеш за някакъв Николарезис, Йоргос Николарезис.

— Инженера ли?

— Инженера.

— Малко неща. За какво те интересува?

— Това е цяла история.

— Която ми се ще да чуя.

— Ще ти я разкажа някой път.

— А защо не сега?

Той отпи една голяма глътка кафе и остави половината от филията:

— Виж какво, приятелю. Зная те, и ти ме знаеш добре. Вече не си на служба, за да кажа, че се занимаваш с някое разследване. Идваш в Колонаки в два часа през нощта, за да ме попиташ за Хаджигригорис в деня, когато жена му се удавя. Идваш сега в зори…

— Не са ранни зори.

— За мене са. Идваш сега в ранни зори в дома ми, за да ме питаш за един инженер от Париж. И имаш вид, за който трябваше да ти донеса огледало, да се видиш. Какво, по дяволите, става? Да не си станал частен детектив?

Беше го питал и миналия път, по време на среднощната им среща в Колонаки.

— Не, разбира се.

— Тогава?

Бекас се замисли малко. По-добре щеше да е да му каже всичко. Чувстваше нужда да говори на някого за всичко, което го измъчваше, и старият му приятел беше най-подходящият.

— Това е една мистериозна история. Започна със сина на мой приятел. Един добър приятел от детските години, който почина отдавна…

Бекас разказа всичко и Макрис го изслуша, без да го прекъсне нито веднъж.

— Това е — каза той, когато завърши разказа си. — Какво ще кажеш?

Другият повдигна рамене.

Историята, разказана от стария криминален инспектор, му беше направила силно впечатление.

— Какво да кажа? Не зная — каза той след малко мълчание. — Не зная на какво да повярвам от всичко това и още повече не зная какво точно искаш ти.

Макрис запали цигара, смукна няколко пъти, а после попита, като гледаше Бекас право в очите:

— Какво искаш?

— Да открия кой уби младежа.

— Защо?

Бекас го изгледа учуден.

— Казах „защо“. Ти не си полицейски инспектор, това не е твоя работа, официалната полиция ти забранява да се намесиш! Защо трябва да го намериш, ако предположим, че съществува?

— Но… момчето беше син на най-близкия ми приятел.

Будните очи на журналиста се смееха зад големите стъкла.

— Затова ли?

Бекас мълчеше.

— Добре. Нека приемем, че го правиш затова.

Видът му показваше ясно, че не му вярва.

— С какви улики разполагаш?

Това не беше директорът на полицията, „властта“, която беше обезпокоена от това, че едно частно лице се преплита в краката й и й създава проблеми. Това беше будният, добрият стар приятел. Бекас искаше да чуе възраженията му. (Сякаш и самият той нямаше такива?)

— С какво разполагаш? С нищо, или ако искаш, с почти нищо.

Макрис говореше на приятеля си и на себе си. Сякаш се интересуваше най-напред да стигне самият той до някакъв извод.

— Почти нищо. Нека започнем отначало. Първо. Предполага се, че вярваш на малкия.

— Напълно.

— Второ. Ако през онази нощ твоят приятел е видял труп, то не е възможно той да е бил на Джулия Хаджигригорис, след като тя се е удавила на следващия ден пред свидетели.

Бекас мълчеше.

— Трето. Какво ти остава? Да докажеш, че този Лакис Хаджигригорис е предложил на сина на приятеля ти да ограби апартамента на роднините му? По този въпрос не разполагаш с друго, освен с онзи хомосексуалист, с Тео. Вече нямаш средствата на полицията, та да го притиснеш до стената. Тео, както е отрекъл, ще отрича докрай. Но нека речем, че се справиш, че, не зная по какъв начин, притиснеш Тео до стената. Какво ще каже той? Онова, което знае, че малкият Хаджигригорис е направил предложението на сина на приятеля ти. А после? Лакис ще отрече, а ако не отрече, ще каже, че го е направил, за да се пошегува. И всичко ще спре до предложението. Няма човек, който да знае, че Константинидис е отишъл и още повече, че е видял това, което ти е казал, че е видял. Не съм ли прав?

Бекас продължаваше да мълчи. Той признаваше логиката на приятеля си. Макрис взе друга филия, за да я маже с масло.

— Искаш ли моето мнение? — запита журналистът.

— Затова съм тук.

— Откажи се.

Той се престори, че се съсредоточава изцяло върху свещенодействието над филията, като скришом наблюдаваше приятеля си. Бекас имаше вид на „раздразнен лъв“, който Макрис познаваше добре.

— Но ти няма да се откажеш, нали?

— Не — отговори Бекас.

— Какво се надяваш да постигнеш обаче?

— Не зная.

— Поне как си представяш, че е станало всичко?

— И на този въпрос не мога да отговоря. Единственото, което зная, е, че малкият ми каза истината. Зная, че са го изпратили в апартамента на горния етаж. Зная, че е видял и затова заплати с живота си.

— С други думи?

— Убили са го, за да няма човек, който да е в състояние да каже, че през онази вечер в апартамента на улица „Спевсипу“ 199 е имало труп.

— Но кой най-сетне? — избухна Макрис.

— Не зная.

 

 

Звънецът прекъсна разговора им. Макрис отиде да отвори, малко смешен с босите си крака и пълното си тяло. Старият криминален инспектор можеше от мястото си да вижда входната врата. Той видя високата жена, която го гледаше с неприятна изненада. Позата й показваше, че е готова да си отиде. Бекас чу гласа на Макрис:

— Ела да те запозная с един стар приятел.

Жената влезе съвсем не ентусиазирана от това, че щеше да се запознае с „един стар приятел“. Тя изглеждаше като току-що слязла от екрана на телевизора след рекламите. И сега, когато тъкмо тази мисъл минаваше през ума му, Бекас се сети, че я е виждал в някакъв рекламен филм.

— Лили, криминалният инспектор Бекас — начена запознанството Макрис. — Говорил съм ти за него.

— Много пъти.

— Вероятно — обърна се той към Бекас — познаваш Лили?

Инспекторът измънка нещо, което никой не разбра.

— Сигурно си я виждал в киното или по телевизията — продължи Макрис.

Красивата девойка се усмихна:

— В киното, да тичам по бански костюм заедно с още четири-пет момичета по плажа, а по телевизията — да представям перилни препарати.

Не беше тъпа.

— Режисьорите още не са открили таланта й — обясни важно Макрис.

Бекас понечи да стане.

— Аз да вървя…

Жената беше между двадесет и пет и тридесет години. „Приятелят ми не се предава“ — помисли си инспекторът.

— Защо? — учуди се Макрис. — Напротив, на Лили ще й бъде много приятно да се запознае с тебе отблизо. Тя е слушала толкова много за тебе и за доброто наше старо време. Не е ли така, Лили?

— Разбира се — отговори телевизионната звезда на перилните препарати, чийто вид показваше тъкмо обратното.

Тя седна срещу двамата приятели. Нейното „мини“ не покриваше дори онова, което можеше да покрие, от обгорелите й от слънцето крака.

— Поне бих ли могла да разчитам на едно кафе? — обърна се тя към Макрис.

Бекас си отбеляза това „поне“. Макрис трябваше да му каже, че очаква такова посещение.

— Нося го — извика Макрис и с маниер на професионален сервитьор се изгуби в кухничката си.

— Моля да ме извините — започна Бекас.

— Защо? Наистина Янис ми е говорил много пъти за вас. Радвам се, че имам възможност да се запозная с вас отблизо.

Тя беше не само будно, но и добросърдечно момиче. След първата неприятна изненада Лили бе възвърнала доброто си настроение. И намираше, че Бекас е по вкуса й.

— Занимавате се с киното — каза старият инспектор.

Той трябваше да каже нещо, след като този неописуем Макрис го беше оставил сам с това маце.

— Така е думата — засмя се тя. — Вземат ме, когато им трябва някоя, която да се съблече гола. Режисьорите са категорични. Трябва да показвам много и да говоря малко.

— Мисля, че бихте могла да кажете много.

Тя се засмя.

— Когато вие снимате филм, да ме повикате. Ще играя ролята на калугерка. Мерак ми е да се появя веднъж на екрана облечена.

Тя беше умна и симпатична. Разбира се, нямаше да влезе за пример в христоматията на моралистите.

— Как е работата с престъпленията? — попита го тя.

Отговори й, че е напуснал службата.

— Жалко. Вашата работа е интересна.

— Когато човек я гледа отвън. В действителност това е една държавна служба със съответната рутина.

Казаха още няколко незначителни неща само за да поддържат разговора, чакайки Макрис. Той влезе с поднос, върху който бяха поставени две чаши, кафе, мляко, масло, мармалад.

— Закуската на госпожицата е готова — извика той, оставяйки подноса на масичката. — Запознахте ли се вече вие двамата?

— Приятелят ти е очарователен — каза Лили.

Това беше единственото нещо, което Бекас не бе чул още за себе си през целия си живот.

— Това е справедлива констатация — продължи тя.

— Да ревнувам ли? — каза Макрис и седна. — Тогава ревнувам.

Той подаде на Бекас една чаша.

— Донесох ти и на тебе едно кафе, защото не пийна от предишното. И така, как ти се видя моята „племенница“?

Макрис винаги имаше по някоя „племенница“.

— Изключителна.

— Светкавична взаимна любов, а? Лили, пази се от него, той е женен.

— И какво от това? Повечето от приятелите ми бяха женени.

— Лили!

— Предизвиках ли те!

— Мене не, но говориш пред един скромен и морален господин. Всички не са като нас.

— А какво сме ние?

— Хора на изкуството, бохеми, ние сме, така да се каже, малко извън обществото.

— Леко, лампата! Като че ли не знаеш какво представляват онези, които са вътре в „обществото“. И особено онези от „висшето общество“.

Тя се обърна към Бекас:

— Какво ще кажете вие?

— Не зная. Аз съм един дребен буржоа, привързан към семейството.

— Бяхте обаче полицай?

— Ние от полицията знаем само подземния свят.

— А аз зная „доброто общество“. И го познавам откъм добрата му страна, защото го зная отвътре.

— Което ще рече?

Макрис се намеси със строг глас, толкова строг, че искаше да покаже лъжливата си строгост.

— Лили!

— Никога не съм била Дева Мария и ти знаеш това. — Тя се обърна пак към Бекас. — Опознах доста от представителите му. Четохте ли за дамата, която се удави?

Досега Бекас се забавляваше с тази хубава жена, която не се стремеше да скрие това, което е. Сигналът за тревога се обади някъде вътре у инспектора.

— Вие говорите за…

— За милионерката мадам Джулия Хаджигригорис.

— Познавахте ли я?

— Самата нея — не. Познавах мъжете й.

Атмосферата в малкото апартаментче се промени изведнъж. Но само за Бекас и за Макрис. Лили не забеляза промяната.

— Мъжете й ли? — попита спокойно старият криминален инспектор.

— Имам пред вид Джо Хаджигригорис и другия, Джони Вайсмюлер, Вахлиотис, тоест съпруга и любовника.

Бекас взе чашката с кафето. Страхуваше се, че ръката му ще затрепери, но тя беше стабилна. Той почака да минат няколко секунди — кафето му даваше възможност за това, преди да попита:

— Господин Вахлиотис й е бил любовник?

— Разбира се.

— А съпругът й?

— Той знаеше. Те представляваха едно хармонично „трио“, или по-скоро „квартет“. Защото съпругът си имаше своя любовница. Четиримата бяха хубава компания. Знаете ли, сега тази работа е много на мода в „шик“ обществото.

— Не си ми говорила за всичко това — намеси се Макрис.

— Не е станало дума. Да не мислиш, че те са първите или вторите?

— А ти откъде знаеш?

Лили направи кисела гримаса.

— Задаваш едни въпроси, нещастнико! Целият свят — имам пред вид техния „свят“ — знае!

— Но ти не си от „техния свят“.

Лили се засмя.

— И аз съм, но казахме, аз съм от скрития им свят. Хайде, нещастнико! Познавах и двамата.

Бекас наблюдаваше мълчаливо.

— Искаш да кажеш, че си спала и с двамата ли? — попита уж сърдито Макрис.

Тя зае позата на драматична актриса.

— Оттогава в живота ми няма друг мъж.

И се усмихна на Бекас.

— Сега да ме видеха кинорежисьорите, а?

Бекас преглътна сухо.

— Четвъртата…

— Коя четвърта?

— Искам да кажа… знаете ли четвъртия член на този любовен „квартет“?

— Разбира се. Това е една вирнала нос дама от Египет, някоя си мадам Елени Аргирис.

Бекас опита последния и критичен въпрос:

— Вие, която познавате цялото добро атинско общество, познавате ли някой си Йоргос Николарезис?

Лили се замисли.

— Николарезис ли? Не. Не ще да е от тях.

— Той е инженер.

Не го познаваше. Никога не беше слушала за него.