Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To kalokeri tu fovu, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от гръцки
- Петър Евтимов, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Янис Марис. Лятото на страха
Гръцка. Първо издание
ИК „Народна младеж“, София, 1983
Редактор: Светлана Тодорова
Коректор: Албена Любенова
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
История
- — Добавяне
11
Директорът на полицията никак не беше доволен, когато видя Бекас да влиза в кабинета му, но се постара да не покаже това. Той го покани да седне, предложи му кафе и го подкачи:
— Излекува ли се?
— От фикс-идеята ли?
— Да.
Директорът се усмихваше. Една лоша шега, която отмина.
— Тези дни не получих никакво оплакване — продължи весело директорът.
— Нещо, което показва, че отново съм станал „добро момче“ — каза отмерено Бекас.
— Но да оставим това. Как така реши да дойдеш да ме видиш?
— Пак по тази работа! — каза невъзмутим Бекас.
Директорът се намръщи.
— Пак същите работи ли?
— И по-лоши. Аз ти говорих за един женски труп, който беше видял малкият ми приятел. Той не е видял само трупа. Видял е и убиеца на жената.
— За бога! Не вярвам…
Бекас го прекъсна:
— А зная и името на убиеца!
Другият се обърка, обърна се здравата. Бекас не беше дете, беше стар полицай с име и най-сетне не правеше предположения, както преди, а говореше нещо конкретно.
— Ти знаеш името?
— Да. През нощта на десети този месец, в два часа, в апартамента на улица „Спевсипу“ 199 редом с един женски труп е бил и господин Джо Хаджигригорис.
— От къде знаеш това?
— Не го зная само аз. Знаят го и други.
— Кои?
— Обещах да не съобщавам имената им.
Директорът познаваше Бекас като упорит човек, знаеше, че трудно се отказва от това, което е започнал, много трудно си променяше идеята за нещо, но сега за първи път директорът на полицията се запита дали пенсионерът не беше болен? Понякога болестта идва…
— Не съм се побъркал! — каза Бекас, който четеше мислите на директора.
Не беше трудно да се е побъркал. Директорът се беше впечатлил така силно, че на лицето му се изписваше ясно онова, което ставаше вътре в него.
— Съзнанието ми е нормално поне толкова, колкото с било винаги. И поддържам: първо, че Джулия Хаджигригорис не се е удавила в Сунион, а е била убита в дома й, на улица „Спевсипу“.
— А… свидетели?
— За тях ще говорим по-късно. Второ, че в момента на убийството при нея е бил съпругът и Джо Хаджигригорис.
— Но това са фантасмагории! — заекна директорът.
— Трето — продължи смело Бекас, — по всяка вероятност той е убиецът й.
Другият се огледа, сякаш търсеше помощ.
— Съобщаваш… всичко това официално, така ли? — попита директорът.
— Може би ще го направя по-късно. Засега ти го докладвам като на шеф на полицейския корпус.
Директорът извади американските си цигари. Той беше загубил плавните си, елегантни движения. Запали припряно цигара, без да се сети да поднесе на Бекас.
— На какво се опираш, за да твърдиш всичко това?
— На сведенията, с които разполагам, и на хора, които знаят тези неща и ми ги казаха.
— Доведи ги да дадат показания.
— Няма да стане тая.
На Тео беше обещал, но можеше да се откаже от обещанието си. Аспа знаеше, че в апартамента е бил някакъв мъж, но не знаеше кой е и сигурно нямаше да й повярват. Що се касае до Елени Константинидис — щеше да утежни положението й. „Сплашването“ щеше да се превърне в „опит за убийство“. Директорът избухна:
— Разбираш ли какво говориш? Ти, професионалистът, ми говориш такива глупости! Да арестувам човек без свидетели, без доказателства, без…
— Не съм ти казал да го арестуваш! — прекъсна го невъзмутим Бекас.
— Но дявол го взел, в края на краищата какво искаш да направя? Какво мога да направя?
— Да ми повярваш. И след като ми повярваш, да започнеш отново делото, с такт, без да обезпокоиш никого. Имаш силата и средствата да направиш това, което не мога аз.
— Тоест „да поопипам“ случая, както и ти ли? — каза директорът, стараейки се да скрие зад една шега нервното си състояние.
— Да речем.
— Ами ако се побъркам и аз, защото така, както сме тръгнали, няма да ми се размине, какво да правя?
— Ти знаеш по-добре от мен, след като безспорно си най-добрият полицай. Да проконтролираш къде се е намирал Джо Хаджигригорис през нощта на десети срещу единадесети този месец в два часа. Да започнеш отначало разпита на свидетелите на нещастния случай, които струва живота на Джулия Хаджигригорис. Да откриеш кой се облагодетелства от нейната смърт. Да откриеш как се оказа изведнъж с много пари…
Бекас се спря за малко. Не нарушаваше ли обещанието си? Не!
— … как се оказа изведнъж с много пари — продължи той — някакъв хомосексуалист — художник на име Тео Десиприс, съквартирант на младия Алекос Константинидис, който се удави. Да намериш каква връзка са имали помежду си тримата главни „свидетели — очевидци“: Хаджигригорис, Вахлиотис и госпожа Елени Аргирис. Между нас, информирам те, че Аргирис е любовница на Хаджигригорис, а Вахлиотис беше любовник на жена му. С други думи, да направиш всичко, което би направил, ако имаше съмнения, че в смъртта на тази богата съпруга има „нещо“.
Директорът седеше замълчан. В този момент той мразеше Бекас, загдето му стоварваше тази беля. Но инспекторът беше честен човек. Той не беше за изхвърляне. В полицейския корпус говореха с възторг за ума му, за особения му криминален нюх, за усета му. Това не беше човек, който щеше да говори глупости или повърхностни неща, освен ако…
— Сигурен ли си… че си добре? — попита го той.
Другият не се засегна.
— Добре съм.
— Искам да кажа — продължи сащисан директорът, — дали не ти се е случило нещо оттогава, откакто напусна службата? — Шефът не се сдържа и каза: — Лекар гледал ли те е?
Бекас стана.
— Аз ти докладвах, както това повелява дългът, всичко, което научих. От тук нататък е твоя работа.
Той си тръгна и никой не се опита да го спре.
— Да те вземат мътните — измърмори директорът, когато вратата се затвори зад Бекас.
Шефът хвърли цигарата, която беше угаснала, и веднага запали друга. Този Бекас му правеше живота труден… Ако обаче не беше болен, директорът нямаше право да отмине донесението… Ядосан, той натисна копчето на бюрото си. Един полицай се яви веднага.
— Секретарят ми веднага тук — заповяда той. — Секретарят ми! Какво стоиш като говедо!
Ядът му го направи несправедлив. Секретарят дойде след няколко минути. Това беше „негово момче“, негово творение, което взе при себе си веднага след като дойде от школата.
— Седни, Костас — каза му той и посочи един стол.
Той беше олицетворение на нещастието.
— Познаваш ли Бекас?
— Тъй вярно! — отговори секретарят с тон, който показваше възторг.
— За мен по-добре е да не бях по срещал никога! — въздъхна директорът. — И така този Бекас ми казваше днес… Както и да е. Няма значение какво ми е говорил. Искам да проконтролираш къде е прекарал нощта господин Джо Хаджигригорис.
— Корабопритежателят ли? — попита адютантът.
— Корабопритежателят. Нощта на десети срещу единадесети този месец. Жилището му в Атина е на улица „Спевсипу“ 199. Сега е във вилата си в Сунион. И внимавай! Тактично. Извънредно тактично! Много бели имаме, не са ни необходими други…
Бекас знаеше, че директорът на полицията никога не се е отнасял със симпатия към нето и че този път ще бълва „змии и гущери“ по негов адрес. Инспекторът му беше развалил настроението не само за деня, но може би и за цялата седмица. Той си отиде обаче от кабинета му спокоен. Въпреки негодуванието си — Бекас беше забелязал това в погледа на директора — последният се беше разколебал. Нямаше да остави нещата така. Вътре в себе си шефът беше сигурен, че нахалният му бивш колега не е прав. И той щеше да се постарае да докаже това. Ако не за нещо друго, то поне за да бъде чист пред службата си и — защо не, помисли си Бекас, „за да постигне и една победа срещу мен“. Директорът щеше да се помъчи да провери „алибито“ на Хаджигригорис. А можеше и, но в това инспекторът не беше сигурен, да нареди да му докарат Тео Десиприс. Тук старият криминалист се съмняваше, но де да знае пък, можеше да подхванат случая от самото начало с нещастието в Сунион. Алибито на Хаджигригорис през онази нощ обаче щеше да бъде проверено. Естествено, с голямо внимание, за да не бъдат обидени „изтъкнатите особи“. И когато директорът откриеше, че неутешимият съпруг е могъл през онази вечер да бъде в Атина и на „Спевсипу“, може би щеше да се заеме и по-нататък. През следващите няколко дни самият Бекас нямаше да прави нищо. Пък и какво ли би могъл да направи?
Ако той не действаше обаче, действаше друг, и то този, който Бекас никога не бе очаквал. Действаше самият Джо Хаджигригорис. Срещата им беше „случайна“, но старият криминален инспектор знаеше, че не е така. Той беше видял синия ягуар зад себе си, преди да спре до него. Това стана на втория ден след като беше ходил в дирекцията на полицията. На булевард „Александрас“. Бекас вървеше по десния тротоар. Без причина, просто така, по професионален навик, той забеляза скъпата кола, която не се движеше със скоростта, с която трябваше да се движи. Когато колата се приближи до него, той разбра защо. На волана беше Джо Хаджигригорис. Леко посивелите му коси подчертаваха слънчевия загар на лицето му. Ягуарът изравни скоростта си с крачката на Бекас.
— Вървим в една посока — чу се приятният глас на милионера. — Искате ли да ви закарам?
— Благодаря много, не е необходимо.
— Необходимо е! — отговори другият, като се усмихна.
Той спря на метър разстояние пред Бекас и се наведе да отвори вратата.
— Трябва да говорим.
Бекас, доста учуден, се качи в колата.
— Видях ви пред себе си и си рекох: „Ето ти сгода“.
— Каква сгода?
— Сгода да изясним някои неща — каза Хаджигригорис.
Той се обърна към инспектора и се усмихна, като му показа здравите си зъби и загорялото си от слънцето лице. Бяха стигнали до светофар, светна „червено“ и Хаджигригорис се обърна изцяло към инспектора.
— Питам се какво целите, господине — каза той. — Идвате в дома ми. Разказвате ми една колкото измислена, толкова и глупава история за моя племенник. А сега искате да ме изкарате убиец на жена ми!
Дали директорът на полицията не е говорил с него?
— Отивате при някакъв тип и нито повече, нито по-малко го принуждавате да ви каже, че са ме видели до един несъществуващ труп в дома ми.
Значи не е директорът на полицията, Тео е говорил с него!
— Не съм го принудил — каза Бекас.
На светофара светна зелено. Пътят беше открит.
— По телефона той ми каза, че сте го принудили, но няма да се спирам на това.
Ягуарът тръгна.
— Не разбирате ли, че действията ви надминават вече всякакви граници. Не искам да кажа, че ставате смешен, защото ми е все едно. Отнася се до вас. Ставате нахален. Непоносимо нахален.
Той говореше, наблягайки на всяка дума. Бекас не отговори. Инспекторът се питаше към какво се стреми този човек.
— Бих могъл да заведа дело срещу вас. Сигурно ще съумея да ви осъдя.
— Заведете!
Хаджигригорис говореше, без да се обърне да го погледне. Сега се обърна.
— Накрая ще стане и това. Бих желал обаче да го избягна. Не от съжаление към вас. Не съжалявам глупавите хора, когато ме безпокоят, а защото не ми харесва да се занимавам със съдилища. Бих предпочел — той се престори, че търси подходящата дума — да ви вразумя.
Бекас отговори спокойно:
— Ако се опитвате да ме ядосате, напразно се мъчите.
— Опитвам се да ви вразумя.
Друг червен светофар при стадион „Панатинайкос“ ги спря отново и Хаджигригорис се обърна пак с лице към Бекас:
— Ако бяхте хлапак, може би щях да разбера. Но на вашата възраст? Не разбирате ли колко е смешно? Искате да съм убил жена си в своя апартамент, да съм я пренесъл и да съм я хвърлил в морето в Сунион. Многобройните свидетели не ви ли говорят нищо? Добре. И така от два часа в полунощ на десети този месец ме искате да се намирам в дома си в Атина до един труп.
Бекас мълчеше.
— Не съм длъжен да ви давам сметка, но вие проявявате свръх упоритост, господине, и ви казах, че не ми харесват скандалите.
Зад тях се чуха клаксоните на колите, шофирани от нетърпеливци. Беше светнало зелено. Ягуарът подскочи изведнъж напред, показвайки нервността, която скриваше лицето на Хаджигригорис.
— Впрочем ще направя една последна отстъпка. Ако и след това държите на своето, ще ви нанеса безмилостен удар.
Лицето му сега беше станало жестоко.
— През нощта на прословутата дата десети този месец, в навечерието на смъртта на жена ми, от осем часа вечерта до четири сутринта играх карти във вилата на професор Вайанос, недалеч от моята вила. Партньори ми бяха директорът на Кредитната банка Дендринос, корабопритежателят Каридис, най-известният актьор на Националния театър Бонатос, адмирал Сакелариу и около нас още няколко души. Отбелязахте ли си ги?
Бекас пак мълчеше. Той беше изненадан.
— Попитайте ги, правете, каквото искате, но престанете да ме безпокоите. А сега слезте, господине! Надявам се, че няма да ви срещна отново пред себе си!
Бекас слезе мълчалив, с чувството за поражение. Той беше запомнил имената, които Хаджигригорис му беше казал, но знаеше, че те няма да му потрябват. Другият беше много сигурен. Несъмнено той разполага с това алиби. Тогава?
Той изгледа механично ягуара, който се отдалечаваше. Не знаеше как, но знаеше, че беше проиграл нещо.
Инспекторът разбра къде беше проиграл — той го очакваше само два дни по-късно. Бекас беше готов да излезе от къщи, когато видя една дежурна кола на полицията да се показва от ъгъла. Той се спря, знаейки, че колата идва за него. Полицейският фелдфебел, който слезе от нея, го поздрави почтително.
— Господин директорът би желал да ви види.
Старият криминалист влезе безмълвен в колата.
Той си представяше в какво състояние щеше да свари директора, но се излъга. Състоянието на шефа беше по-лошо от това, което очакваше. Той седеше в кабинета си с кръстосани ръце върху бюрото като статуя. Не го посрещна нито с крясъци, нито със сръдни, а със студена усмивка, изпълнена със злина.
— Господин Бекас, изпълних вашите указания — започна той, без поздрав или каквото и да било друго.
Досега те не бяха си говорили на „господине“ и на „ви“.
— Проконтролирах действията на вашия „убиец“ и наредих да ми доведат този художник. Знаете ли резултата?
Инспекторът си го представяше.
— Десиприс ми каза, че е направил каквото сте поискали, признал е каквото сте поискали, обвинил е, когото сте поискали. „Какво бихте направили вие на мое място с един маниак, който ви заплашва?“ — Шефът имитира женския глас на Тео. — Това ми каза.
— Не очаквах друго — отговори тихо Бекас.
— Що се отнася до алибито на „убиеца“, знаете ли къде е бил вечерта, когато вие го пращахте при трупа на улица „Спевсипу“?
За съжаление знаеше и това. Директорът стана. Той беше изоставил престореното си спокойствие, учтивата форма, това „господине“.
— Кажи ми — кресна той — какво искаш: да окарикатуриш мене, полицейския корпус и цялата държава ли със своите мании? Знаеш ли къде е бил?
Бекас не отговори. Чувстваше се зле. Беше победен. И в конкретния случай директорът имаше право.
— Бил е в дома на професор Вайанос. Играл е карти от осем часа вечерта с хора с добра репутация, хора неподкупни, сериозни. От осем до четири часа сутринта. Може би ще ми кажеш, че тези личности са лъжесвидетели?
— Не. Не са.
Директорът се мъчеше да се сдържи, но не можеше.
— И знаеш ли кой друг е бил тази вечер там? Кой го е гледал в момента, когато ти го пращаш в Атина, и то с трупове? Самият заместник-министър на вътрешните работи. Слушай — каза той, говорейки трудно, — търпях те. Търпях щуротиите ти. Но до тук. Стига вече!
Шефът продължи да го хока. Думи, произнесени през зъби, сурови думи. Бекас ги прие мълчалив, без да направи опит да се оправдае. Той знаеше, че поне на този етап беше загубил играта.
— Само още една дума — каза директорът, бършейки потното си лице. — Не искам да те видя повече. Не искам да ми се мяркаш пред очите, защото…
Той беше стигнал последната граница на яда си. Млъкна. Изтощен, каза тихо:
— Ти си болен. Разбери го. Имаш нужда от лекар.