Ив Рутланд
Роден с късмет (2)

Втора глава

— Изглеждаш ми съвсем здрав, Джейми. Да не би просто да се опитваш да избягаш от училище? — попита доктор Скофийлд момчето.

— Не, Синди не ме пусна. Аз исках да отида, защото днес щяхме да ходим на разходка в парка. Ще получа балон, нали?

— Джейми, бъди възпитан.

Доктор Скофийлд се засмя и му каза да си вземе балон от сестрата, а после се обърна към Синди:

— Все пак тревогите ви се оказаха напразни, госпожице Роджърс. За пореден път.

Тя се усмихна и излезе навън, за да помогне на Джейми да се облече.

„Омръзна ми от хора, които ми повтарят, че съм твърде загрижена. Просто искам да правя това, което е правилно за децата и което Клер като майка би направила за тях. Трябва да бъда сигурна, че те са добре…“

— Какво ще кажеш да хапнем по един хамбургер, Синди — прекъсна мислите й Джейми, докато пътуваха към къщи.

— Не, не може, и си закопчай колана. Забрави ли, че ще ходим на пицария довечера? Сега трябва да се приберем вкъщи и да почистим, преди госпожа Стюарт да е тръгнала. Знаеш, че тя винаги прекарва почивните дни при сестра си.

„Но къде ти е свободното време, Синди? Събота и неделя са дни за приятна отмора и забавления. Не мога да разбера как приемаш да живееш толкова ограничено“ — все повтаряше Джейн.

„Не ми липсват забавления, взимам уроци по плуване, ходя на рождени дни… И съвсем не се чувствам ограничена“ — бе й отвърнала Синди.

Тя обичаше децата и това й доставяше най-голямо удоволствие.

Синди паркира в гаража и влезе във всекидневната през задния вход, докато Джейми изтича напред, крещейки, че са се върнали. Джони се затича да ги посрещне, размахвайки някакъв лист хартия.

— Виж, Синди, имам отличен на контролното по математика! Нали може да отида на тренировката по бейзбол утре, моля те…

— Браво, Джони, толкова се гордея с теб. — Тя захвърли куфарчето си, но преди да погледне контролното, Тери застана между тях.

— Здравей, пухчето ми! — рече тя и прегърна тригодишното момиченце.

— О, господи, ще смачкате леля си! Качете се веднага да си измиете ръцете — нареди госпожа Стюарт, която се бе появила на прага на кухнята.

— Може да хванеш по-ранния влак. Аз само ще се преоблека и ще те закарам на гарата.

След като я изпратиха, Синди прегледа контролното на Джони.

— Трябва да почистим, ако искаме да отидем на пица довечера, а пък утре рано сме на бейзбол, нали?

Госпожа Стюарт се грижеше за долния етаж на къщата, но беше трудно за сам човек да я поддържа цялата с четирите й спални, всъщност пет с тази на икономката. Къщата бе твърде голяма за Синди, особено след като бе свикнала да живее в малкия си апартамент. Слава богу, че зет й бе имал застраховка „Живот“, която помогна къщата да остане за нея и децата, но дори и така не й бе лесно. Имаше много разходи по поддръжката, за заплатата на икономката, за образованието на децата, а също за храна и дрехи. Всички роднини бяха предложили финансова подкрепа, но Синди отказа, защото смяташе, че застраховката и социалните помощи за сираци ще покрият всички нужди. Но повечето пари бяха изразходвани, докато Клер бе още жива, а с останалата част Синди осигури бъдещото обучение на децата. Въпреки всичко тя нямаше намерение да търси парична помощ, трябваше да се справи сама.

 

 

Синди бе единственият родител, присъстващ на първата тренировка на бейзболния отбор „Семко Кабс“, където играеше Джони. Треньорът, когото всички фамилиарно наричаха Стив, беше доста затруднен да строи петнадесетте момчета за тренировка.

— Той наистина има нужда от Лем — въздъхна съпругата му.

— Кой е Лем? — попита Синди.

— Той трябваше да бъде помощник-треньор, но си счупи крака. Между другото, аз съм Марси Прескот.

— Синди Роджърс. Мога ли да ви помогна с нещо?

Марси взимаше физическите данни на момчетата, което за нея беше доста трудно, защото бе бременна.

— Бихте ли ми помогнали наистина? Отборът ще има нови екипи, бели с червени номера на гърбовете, червени чорапи и шапки.

— Звучи чудесно — каза Синди, като се оглеждаше наоколо за Тери.

След като свършиха с момчетата, Синди помогна при тренировката. Тя не можеше да повярва, че се налага да изпълнява задълженията на помощник-треньор, но какво значение имаше, след като Джони винаги щеше да й е под око.

 

 

Болестта на Филип Кранстън продължи по-дълго от очакваното и в понеделник, две седмици по-късно, Синди се отправи към компанията „Кинкейд“, където продължи работата си по ревизията. На другия ден с помощта на Тед Беристър тя прегледа голяма част от документацията на компанията от последното тримесечие.

В „Таймс“ бяха нарекли Клей Кинкейд „Невероятен предприемач“, но според „Света на бизнеса“, той бе просто „един лешояд, който живееше от грешките на другите“. „Лешояд“ бе грозна дума, но според Синди наистина имаше нещо гнило в начина, по който той правеше бизнеса си.

Изведнъж в стаята се разнесе силен шепот и когато тя отмести поглед от монитора на компютъра, разбра причината.

Клей Кинкейд!

Това може би беше първият път, когато президентът на компанията влизаше в офиса на финансовите мениджъри и счетоводители без особено важна причина. Какво ли бе провокирало интереса му?

Финансовият мениджър тръгна към него, но той му махна с ръка и се насочи към Синди. Тя почувства, че се задушава, както предишния път, от онова странно трепетно чувство, което завладя за секунди тялото й.

— Добър ден, господин Кинкейд.

— Как вървят нещата, госпожице Роджърс? Няма никакви проблеми, надявам се.

— О, не. Всичко е наред.

— Добре. Работното ви време изтича. Бихте ли вечеряли с мен?

— Съжалявам, но имам ангажимент.

— Тогава да обядваме утре заедно?

— Не, съжалявам. Имате да обсъждате с мен някакъв деликатен проблем ли, господин Кинкейд?

— Не, госпожице Роджърс. Просто ще ми бъде приятно.

— О, аз не мислех, че… — Тя се изчерви като ученичка под насмешливия му поглед. — Господин Кранстън още го няма и аз обещах да го замествам.

— Да, разбирам. Не искам да нарушавам програмата ви. Но може би някой друг път… — рече той и излезе.

Синди се почувства разочарована. Може би щеше да успее за тази вечер, но тя вече бе обещала да замества и помощник-треньора, и трябваше да бъде при момчетата. Отдавна бе решила, че няма да позволи децата да се лишат от любимите си занимания.

Джони бе още малък и не можеше да отиде на тренировка сам, ако тя не го заведеше. И все пак й се искаше, без да изоставя децата, да се почувства поне за малко свободна, да отиде на коктейл или на вечеря, да опознае някой мъж по-отблизо.

— Ей, Синди, погледни това! — извика Тед, който току-що се бе върнал.

Тя погледна към екрана, но все още си мислеше за Кинкейд. Той я бе поканил отново, защото явно я намираше привлекателна и искаше да я опознае. Но тя не желаеше краткотрайни връзки, които да огорчат децата.

 

 

Клей Кинкейд не преставаше да мисли за нея. Не можеше да си обясни защо се бе почувствал толкова странно в петък сутринта, когато я видя във финансовия отдел на компанията. Не се бе чувствал така влюбен, откакто бе четиринадесетгодишен хлапак. Неволно си припомни лятото, прекарано с трите си доведени сестри. Вторият му баща Джейк бе лош човек и обръщаше много малко внимание на Клей, както и на дъщерите си. Момичетата бяха очаровани от присъствието на новия им брат, който ги съветваше относно други момчета и ги придружаваше навсякъде. За Клей тяхната компания бе глътка свеж въздух в сравнение със спартанския живот заедно с баща му по време на учебната година. Тези му посещения през ваканциите го въведоха в романтичния свят на младите момичета и на жените по-късно.

Сега повече от двадесет години той все още поддържаше връзка с доведените си сестри. Никога не можа да забрави как му бяха уредили първата среща с момиче и може би защото ги опозна, никога по-късно не изпитваше неудобство в присъствието на жени, освен… Какво, по дяволите, имаше Синтия Роджърс против него? Все едно, какво ли го интересуваше! Интересуваше го, защото имаше нещо по-различно в тази млада дама.

— О, господин Кинкейд, защо не казахте, че сте се върнал! — възкликна Маги, докато събираше някакви документи.

— Току-що влизам.

— Надявам се, ще ми отделите малко време. Трябва да уточним някои неща.

— На вашите услуги, мадам!

— Веригата „Лендоувър“ отказаха предложението ви.

— Чудя се защо — замислено рече той. Наистина ли Синди имаше среща, или това бе просто извинение, за да му откаже.

— Искате ли да предложите по-висока цена?

— Но какъв е смисълът? — Ако тя не го харесваше и не го намираше привлекателен, защо пък той толкова се безпокоеше.

— Ами за да предпочетат вашата оферта, иначе биха се спрели на друга…

— Друга оферта? Мислиш ли, че има някой друг?

— Кой?

— Синтия Роджърс.

— Синтия? Но за какво говориш? — попита Маги учудено.

— Финансовият експерт, който Карътърс изпрати.

— Разбирам…

— Тя е много зает човек. Винаги има някакъв ангажимент.

— Искаш да кажеш, че тази жена е имала дързостта да откаже на твоята любезна покана.

— Любезна… О, Маги!

— Да, така е, господин Кинкейд. Не мога да кажа, че напливът от жени около вас е малък. Все дами, които се опитват да привлекат вниманието ви…

— О, ще престанеш ли?

— Е, може би повечето с готовност биха се омъжили за вас или поне биха нарушили програмата си за деня.

— Добре, добре, разбрах те.

— Ето ви папката с документите за фабриката в Денвър.

— Не, остави. Трябва да я посетя лично. Уреди ми среща или не, почакай, предпочитам внезапно посещение. Каква е програмата ми за следващата седмица?

Двадесет минути по-късно те бяха приключили с разговора и Клей тръгна да излиза, но Маги го спря:

— Обадиха се от списание „Имоти“. Искат интервю.

— Знаеш, че не давам интервюта, Маги.

— А трябва да започнете, иначе хората говорят каквото им изнася. Според „Света на бизнеса“, вие сте лешояд, който се възползва от затрудненията на хората.

— Празни приказки.

— Но те никога не пишат как им спасяваш кожите, като инвестираш в замиращия им бизнес.

— Маги, не се вълнувай толкова.

— Е, може би аз трябва да дам интервю.

— По-спокойно. Никакви интервюта. Ние ще си гледаме работата и ще оставим хората да говорят колкото си искат.

— Като говорим за хората… Жалко е, че не четете дори отчасти пресата. Онова клюкарско списание „Личности“ ви обвинява, че преследвате жените така, както преследвате сделките си. Ах, само да ми падне този редактор!

— Маги!

— Те трябва да знаят кой кого преследва. Жените са тези, които се опитват да ви оплетат в мрежите си… — Телефонът на бюрото иззвъня и Клей вдигна.

— Да.

— О, скъпи! Просто натиснах един от бутоните на телефона, за да проверя дали си в кабинета си. Сам ли си?

— Ами, да… с Маги.

— Е, отдели ми малко внимание, моля те!

Маги отвори вратата и една стройна женска фигура, облечена изцяло в зелена коприна, застана на прага.

— Не ми казвай, че си много зает, Клей. Имам великолепен план за довечера.

 

 

В четири и половина следобед Синди взе такси към вкъщи. Трябваше да се преоблече и да заведе Джони на тренировка. Опитвайки се да се отпусне, тя погледна през прозореца на таксито и вида Клей Кинкейд в компанията на невероятно красива жена.

Бе я поканил на вечеря само преди час! Негодник! Бързо си бе намерил заместничка. Сега бе доволна, че му отказа, но се почувства странно раздразнена от присъствието на красивата му придружителка.