Ив Рутланд
Роден с късмет (1)

Първа глава

Клей Кинкейд крачеше из офиса си в супермодерния небостъргач, където се помещаваше неговата компания. Той спря, погледна навън към Пето Авеню шестдесет и четири етажа по-надолу и продължи да крачи нервно. Предстоящото посещение на Кранстън не му даваше покой. Твърде досадно бе да прекараш часове над счетоводните баланси заради един педантичен финансов експерт, преди всяка негова ревизия.

Тази сутрин вече бе изгубил половин час в очакване Филип Кранстън да се появи. Кинкейд посегна към телефона на бюрото си и хвърли бегъл поглед на снимката си в днешния брой на „Таймс“ — „Тридесет и шест годишния милионер Клей Кинкейд — човекът, роден с късмет“. Той не беше чел статията, но му се искаше да им докаже, че късметът няма нищо общо с неговия успех. В основата бе умението му да улучи точния момент на действие.

— Маги, обади се и разбери какво се е случило с Кранстън.

— Вече го направих, господин Кинкейд. Той е болен и вместо него ще дойде някаква си госпожица Роджърс. Всеки момент трябва да се появи.

Клей се поотпусна. Жените бяха негова слабост. В света на международната търговия, доминирана от мъже, Кинкейд лесно постигаше разбирателство и с най-сериозните бизнесмени. Но жените в бизнеса са като глътка чист въздух. Вече беше разбрал, че деловите дами, които познава, са се посветили безрезервно на кариерата си. Начинът, по който съумяваха да изглеждат, също му допадаше — толкова елегантни, толкова женствени… Да, наистина му се нравеше деловото общуване с жени, но все пак предпочиташе срещите му с тях да бъдат на вечеря, понякога да продължат дори цяла нощ, в случай че дамата е особено привлекателна. Но тази госпожица Роджърс си позволяваше да закъснява. Може би бе спряла да се пооправи и навярно тяхната среща щеше да се проточи до късно следобед.

Самата госпожица Синтия Роджърс знаеше, че закъснява, но не я интересуваше. Тя седна на бюрото си, вторачена в телефона. Не можеше да напусне офиса, докато докторът не се обади.

— Синди, закъсняваш! — извика Джейн, нейната приятелка, с която работеха заедно в сдружението „Карътърс и Кранстън“.

— Джейн, Джейми е болен. Снощи имаше висока температура и съм малко разтревожена.

— Ти само се тревожиш, откакто се грижиш за децата на сестра ти, правиш от мухата слон!

— Ами треската не е нещо толкова безобидно. Казах му да си остане вкъщи днес. По-късно ще повикам лекар да го прегледа. Нямах намерение да идвам на работа при това положение, но трябваше да взема досието на Олстън. А сега на всичкото отгоре трябва и да замествам Кранстън.

— Горкото дете! — подвикна Джейн подигравателно, но Синди не разбра шегата й. — Децата постоянно се разболяват, уж много са болни, а на следващия ден нищо им няма. Защо не отложиш срещата за утре, може да те покани на обяд.

Синди я погледна с неразбиране.

— Кой?

— Кой ли? Как можеш да седиш тук и да си гризеш ноктите, вместо да изпаднеш в екстаз само при мисълта, че ще се срещнеш с Клей Кинкейд!

— Ах, ти! — засмя се Синди. Джейн Бауърс беше добра счетоводителка, но прекалено се интересуваше от клиентите си, особено ако бяха мъже.

— Късметлийка! Иска ми се и аз да можех да си поговоря с него на четири очи.

— Но защо? — учуди се Синди, прибирайки документите за Кинкейд в куфарчето си.

— Иска ли питане?! Предполагам си прочела това… — рече тя и й показа новия брой на „Таймс“.

— О, да, прочетох го и вече знам всичко за неговите предимства и недостатъци. Наистина е въпрос на късмет. Но някой ден пиленцето може да отлети от рамото му, защото той поема твърде много рискове.

Тя се занимаваше с неговите документи вече от четири години и имаше чувството, че империята „Кинкейд“ е постоянно на ръба на пропастта. Но въпреки това никога не обсъждаше финансовото положение на клиентите си, дори и със свои колеги, даже и с Джейн.

Какво ли правеше всичките тези пари? Беше прочела в „Таймс“, че е заклет ерген.

— Естествено нямах предвид материалната страна на въпроса, макар да не бих отказала една диамантена огърлица или почивка на Хаваите. Говори се, че е твърде щедър…

— Да, щедър според мълвата единствено към любовниците си.

— Хората само така си говорят — промърмори Джейн, докато си слагаше червило. — Аз бих си уредила обяд или вечеря с него. Клей Кинкейд има влияние върху повече от нашите богати клиенти, а пък е и млад, и красив…

— О, Джейн! Ти си… — Синди сподави смеха си, защото телефонът иззвъня.

След като разбра, че доктор Скофийлд ще прегледа Джейми в два и половина, тя пресметна бързо, че ако успее да свърши с Кинкейд до единадесет и половина ще успее да отиде до Кънектикът. Така нещата чудесно се нареждаха. Ала като тръгна да излиза, смутено си помисли, че облеклото й не бе много подходящо за бизнес среща — копринена блуза и жакет. Без да мисли повече, тя се втурна навън и спря едно минаващо такси. Въпреки че няколко пъти вече бе посещавала компанията на Кинкейд, никога не бе се качвала по-високо от шестдесет и третия етаж, където се намираше офиса на счетоводителите, нито пък се бе срещала лично с Кинкейд. Според статиите в списанието „Света на бизнеса“ той бе финансов магьосник, а според жълтата преса — плейбой. Съдейки по публикуваните снимки, бе висок, мургав и впечатляващо красив мъж, но за Синтия бе поредният баланс с активи и пасиви. Всяка ревизия отчиташе, че компанията му е пред фалит.

— Опитах се да го вразумя да не си играе с огъня — беше й казал веднъж Кранстън, — но той не обърна внимание на думите ми.

Е, тя не бе тук да дава съвети, а само да доизясни някои неща преди ревизията, помисли си Синди, преди да влезе в представителния офис. Тя се усмихна и подаде пропуска си на привлекателната служителка.

— Влезте, той ви очаква.

Синди бе свикнала с луксозната обстановка в офисите на богатите им и влиятелни клиенти. Тя пристъпи в преддверието, готова да отвори куфарчето си с документи, премисляйки отново всички важни точки за разговор.

Господин Кинкейд я посрещна с ведро изражение и Синди се обърка малко. Тя погледна красивото му лице и остана впечатлена от дълбоките му черни очи. Въздухът в стаята сякаш се наелектризира. Съвсем неподготвена за неговото неповторимо излъчване, тя си помисли, че успехът му със сигурност не е въпрос на късмет. Изпита неясно вълнуващо чувство, което я опияни на мига и тя толкова се притесни, че дори се изплаши. Завладяна от трепетно очакване, Синтия не можеше да откъсне поглед от чаровната му усмивка. Неговата усмивка обаче помръкна, когато забеляза стройната й фигура, по-разрошена коса и небрежно облекло. Тя изглеждаше сякаш току-що е завършила колеж.

Как Карътърс е могъл да му изпрати такова хлапе?!

Тя правилно отгатна мислите му и това й помогна да се овладее.

— Добро утро, господин Кинкейд. Аз съм Синтия Роджърс — каза делово тя, като пое инициативата както с всички останали клиенти, които също в първия момент я вземаха за абсолютно начинаеща. — Съжалявам, че се забавих малко.

— Тридесет и пет минути, ако трябва да бъдем точни. — Но тя очевидно не бе закъсняла, за да си придаде по-официален вид, помисли си възмутено той. — Не обичам да си губя времето!

Тонът му бе толкова строг, че неволно изпита желание да му обясни причините за закъснението си.

— Съжалявам, имаше задръстване.

Той забеляза предизвикателния й поглед и прочете в очите й, че всъщност не може да я изплаши дори някой си Клей Кинкейд! Но той изобщо не се опитваше да изплаши някого. Просто искаше да я…

Тя се извини бързо, сякаш прочела мислите му:

— Спрях да се обадя по телефона, беше спешно. Надявам се, че не ви притесних много.

— Е, наистина програмата ми е крайно натоварена.

Предизвикателното й държание го подразни и предпочете на нейно място да бе дошъл Кранстън, въпреки че той му губеше часове в безсмислени разговори относно плюсовете и минусите, дори в най-дребните сделки. Но той поне си разбираше от работата. А това момиче… Клей въздъхна и реши да бъде по-учтив.

— Защо не седнете, госпожице Роджърс? — Тя седна и отново впери очи в него. — Доволен съм, че сте тук. Нямам нищо против вас — рече той, загледан в златистокафеникавата й коса. Къдриците падаха върху челото й и подчертаваха овалното й лице. — И все пак да се управлява компания като „Кинкейд“ е доста сложно. — Тя кимна. — Поддържаме контакти с целия свят. Всяка отделна страна има собствени търговски квоти и приоритети, такси и митнически изисквания. Само човек, който има голям международен опит може да се справи.

— Разбира се.

— Кранстън е запознат добре с моите дела и много съжалявам, че той не е тук в такъв критичен момент.

— Той би проявил разбиране — каза тя. — Представям си как се чувствате. Кранстън ще се върне на работа след една-две седмици и ако искате, ще го отложим.

— Това може и да е добра идея, ала все пак предпочитам програмата ми да върви по график и да не отлагам пътуването си до Лондон. Но без Кранстън… — Клей задържа поглед на изруселите й от слънцето кичури, свидетелство за повече лична ангажираност, отколкото за бизнес заетост. — Мисля, че наистина бих предпочел да изчакам Кранстън. Съжалявам, че ви загубих времето.

— Няма значение, това ми е работата. Но ми се иска да изясним някои неща предварително, господин Кинкейд. Възнамерявате ли да се откажете от нефтената сделка с перуанците, или от тази със скандинавските параходни линии?

Той я погледна учудено.

— Преди да си тръгнете, госпожице Роджърс, искам да ми отговорите на един въпрос. Защо се държите така резервирано?

— Аз нямам вина, че вие поставяте под съмнение моя опит. Ако изобщо имате някакво доверие в „Карътърс и Кранстън“, то може би е необходимо да ви кажа, че вече от четири години се занимавам с ревизията на вашите сделки и преди всеки ваш разговор с господин Кранстън, той се съветва с мен.

— Да, сигурно е така — погледна я той, като че ли доволен от обидения й тон. — Е, след като ви трябваха тридесет и пет минути, за да стигнете дотук и още десет, за да се представите, то не ни остава много време. Имате ли нещо против да изчакате да приключа със следващия си ангажимент и след това да обсъдим нещата на обяд?

— Съжалявам, но нямам възможност. И аз имам работа. Мисля, че не би ни отнело много време, тъй като съм добре запозната с вашите дела. Има само няколко въпроса, за които ми трябва вашата помощ. — Тя извади няколко листа от куфарчето си и му ги подаде.

Тази процедура му беше адски досадна. Мразеше да се занимава с данни за пасиви и активи, неща недостатъчно понятни за него. Вниманието му бе насочено към по-важни дела — да купува и продава. Трябваше да признае, че госпожицата бе добре подготвена — прецизна като Кранстън, но не и досадна като него. Той винаги го въвличаше в дълги дискусии за всяка предстояща стъпка, а Синтия Роджърс въобще не споделяше личното си мнение и прецизните й анализи биха улеснили Клей да вземе правилно решение. Това му се нравеше.

— Мисля, че засега приключихме — въздъхна накрая тя и затвори папките.

— Да, права сте, всичко е наред. Сигурна ли сте, че не можете да останете за обяд? — попита я той, като я погледна с възхищение. Тя наистина бе крайно привлекателна с непринуденото си държание.

— Не, съжалявам — повторно отказа тя, без дори да го погледне, докато заключваше куфарчето с документи.

Клей неволно спря поглед върху ръката й. Пръстите й бяха изящни, макар и зацапани с мастило. И все пак изглеждаше по женски уязвима, независимо колко бе способна.

— Няма да ви забавя много. Можем да обядваме в служебния ресторант на компанията.

— Благодаря ви, но няма да мога. — Синди решително взе куфарчето си и му се усмихна. — Както и да е, приключихме с всичко и мисля, че няма да се наложи да ви безпокоя отново, освен за подписа ви. Довиждане, господин Кинкейд, и приятен ден.

Тя мина спокойно покрай секретарката, но веднага щом излезе навън, се затича към асансьора. От какво бягаше? От Клей Кинкейд. Тя бе напълно неподготвена за среща с мъж като него, неподготвена за трепетното очакване на тялото си. Не се бе чувствала така, откакто бяха близки с Дан.

„Признай си Синди, Дан никога не те е карал да се чувстваш така!“

В момента, в който погледна тъмните очи на Клей, тя се почувства доста странно. За щастие, успя да се овладее. Беше свикнала клиентите й да свързват младостта й с некомпетентност, но винаги създаваше бизнес атмосфера и бързо ги убеждаваше, че грешат. Опитът от миналото й помогна и днес. Тя успя да прикрие напиращите чувства зад маската на професионализма. Поканата за обяд я изненада и тя отказа, макар да изпитваше огромно желание да го опознае. Натрапчивите й мисли опровергаха намерението й да не се влюбва повече. Не, тя просто грешеше, един обяд с Кинкейд не би могъл да бъде по-различен от обедите с останалите им клиенти.

Беше дванадесет без петнадесет и тя щеше да успее да стигне при доктора навреме. А може би Джейн беше права? Тя наистина прекарваше голяма част от времето си в грижи за осиротелите деца на сестра си, откакто бе починала преди година.