Ив Рутланд
Роден с късмет (12)

Дванадесета глава

Синди трябваше да реши дали да пусне децата при баба им и дядо им. Госпожа Атууд се обади да каже, че съпругът й ще пътува до Ню Йорк и може да ги вземе.

Синди поиска съвет от Маги.

— Пътуването ще е чудесно за тях. Какъв е проблемът?

— Ами, те не ги познават много добре.

— Баба си и дядо си? Значи е време да ги опознаят.

— Не съм сигурна. Те не са като теб.

— Хората са различни. На децата ще им хареса промяната.

Синди й разказа как баба им отказала да се грижи за тях навремето.

— Може би просто е била честна — каза Маги. — Разбирала е, че децата са голяма отговорност и…

— Но защо са й сега?!

— Един месец не е цял живот. Очевидно тя иска да ги опознае, а и те нея. Не бъди егоист.

Синди попита децата дали искат да отидат, когато се прибра.

— Страхотно! — изкрещя Джони. — Наблизо е Ниагарския водопад! Виждал съм го само на картинка.

— Страхотно — повтори Джейми. — Никога не съм пътувал със самолет.

— И аз искам да отида — присъедини се Тери.

Синди им приготви багажа и ги изпрати, като освободи госпожа Стюарт за един месец. Никога не се бе чувствала толкова самотна след заминаването им.

Наистина е имало моменти, когато й се искаше децата да ги няма, да не трябва да бърза за вкъщи. Толкова много се бе ангажирала с тях, че се бе лишила от театър, от приятелски вечери, от срещи…

Срещи?! Естествено, че бе имала предложения за срещи, но тя бе твърде заета, а и не я интересуваха. Единственият мъж, с когото искаше да се среща, бе Клей Кинкейд, а той не бе в града.

Клей бе зает с фабриката в Денвър поради предстоящото грандиозно откриване следващата седмица.

Последния път го видя във вторник и той успя доста да я изненада. Влезе в офиса й и постави някакъв пакет на бюрото й.

— В израз на благодарност.

Дъхът й секна. Винаги се чувстваше така в присъствието на този мъж.

— Е, няма ли да го отвориш?

Вътре имаше сто акции от фабриката.

— О, Клей!

— Ти беше страхотна, Синди! Начинът, по който организира финансирането, имам предвид. Бордът на директорите реши, че ги заслужаваш.

— Благодаря ти. Но аз просто си вършех работата и не съм очаквала…

— Е, акциите нямат голяма стойност сега, но можеш да разчиташ на тях по-късно, защото вече сме подписали печеливш договор. Трябва да вървя, довиждане.

И той изчезна от офиса й, преди тя да каже нещо.

Какъв ти борд на директорите! Това беше работа на Клей — на чудесния и щедър Клей. Тези акции по някакъв начин я свързваха с него.

„Не самият той, глупаче, просто «Кинкейд Ентърпрайзис». Не се чувствай толкова поласкана. Това е начин да се отблагодари на сътрудниците си.“

Синди бе се приготвила да си тръгне в сряда, когато Маги се обади:

— Ела за малко при мен, Синди.

Тя се качи бързо и завари Маги зад бюрото, а Том в другия ъгъл с лула в уста.

— Искам да ми направиш услуга, Синди. Пропуснах да дам на Клей тези документи, преди да тръгне. Много е важно да ги получи. Ще му ги занесеш ли?

— В Денвър? Не можеш ли да ги изпратиш?

— Не, мразя куриерските служби. Предпочитам някой, на който имам доверие, да му ги предаде лично.

— Ами… — Синди се обърна към Том.

— Не гледай мен. Започваме нов проект от утре. Супермаркет „Хари Кинкейд“.

— Но нали утре ще събарят сградата. Защо трябва да си тук?

— Защото трябва! — намеси се Маги. — Ще бъде чудесна почивка за теб. Децата ги няма и…

— Наистина! — закима Том. — Нали и без това се чувстваш самотна в голямата къща.

— Ще отидеш на празничния бал в събота — допълни радостно Маги.

— И на официалното откриване в понеделник. На Клей ще му бъде приятно един от нас да бъде там.

— Защо пък не… — съгласи се накрая Синди. — Дори ще мога да посетя родителите си във Финикс.

— Добре. — Маги вдигна телефона и направи необходимите резервации. — Полетът ти е утре сутринта.

Синди се почувства доста развълнувана. Никога не бе ходила в Денвър и с нетърпение очакваше да види фабриката, по проекта за реконструкция на която толкова бе работила. А и Клей… Ще се получи нещо като среща. Трябва да си купи нова рокля, ако реши да отиде на празничния бал.

 

 

Във фабриката Клей седеше в президентския кабинет и обсъждаше някои последни детайли със Стивънс, когато секретарката се обади:

— Госпожица Роджърс е тук. Иска спешно да ви види, господин Кинкейд.

Синди, тук?!

Двамата станаха да я посрещнат. Клей забеляза възхищение в очите на Стивънс.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, но Маги каза, че това е спешно и трябва да ти го предам лично. Затова си помислих, че ще е по-добре да дойда направо във фабриката.

— Благодаря ти.

Той взе пакета, но не можеше да свали поглед от нея, от нейното прекрасно лице, предизвикателно нежни устни и…

— О, да, Джим, това е Синтия Роджърс. Синди, Джим Стивънс, президент на фабриката.

— Приятно ми е — каза Синди и протегна ръка.

— Значи вие сте „финансовият магьосник“, за който Клей все ни говори.

— Е, не съвсем. Просто се опитвам да съм в крак с времето.

— Сега ще ви разведа из фабриката, за да видите резултата след приключване на проекта. Клей, ти ще довършиш ли тук?

— Да. Нали не бързаш да се прибираш, Синди?

Тя кимна.

— Сигурно си отседнала в моя хотел. Ще те закарам, когато свършите със Стивънс.

Естествено той искаше да я разведе из фабриката, но Стивънс имаше предимство, защото беше собственикът. Клей погледна към пакета, който държеше. Какво ли му бе изпратила Маги? Припряно го разпечати, ала вътре намери само няколко празни листа и бележка с почерка на Маги:

„Когато съдбата почука на вратата ти, отвори й. Изненадан ли си кой е на прага? Успех!

Маги.“

Не можа да не се засмее. Тази Маги! Четеше мислите му. Това, което му бе изпратила, беше самата Синди. Каква чудесна възможност — без деца, без грижи…

 

 

Клей се чувстваше прекрасно, докато пътуваха със Синди към хотела.

— Мисля, че започва да ми харесва или просто повтарям думите на Стивънс — рече Синди.

— Той е страхотен мъж!

— Нима? Същото каза и той за теб. Разказа ми как се забъркал в голяма каша, ала въпреки загубите не спрял работата на фабриката около година, защото не можел да уволни хора и точно бил пред фалит, когато някой му споменал за „великия Клей Кинкейд“. Той мисли, че си магьосник.

— О, стига, Синди! Шегуваш се.

— Просто цитирам господин Стивънс. Клей, той е толкова горд със своята фабрика и с факта, че ще наема, а няма да уволнява работници. Смята, че ти си гений.

— Едва ли — засмя се Клей, докато паркираше пред хотела. — Просто следваме старото правило — открий какво липсва на пазара в момента и започвай да го произвеждаш.

— Не ние. Ти. Не всеки може да усети навреме промяната и да има смелостта да действа — докосна Синди ръката му. — Както казва Стивънс, ти си страхотен!

Ласкателствата на Синди го накараха да се почувства неловко, но все пак му стана приятно.

— Благодаря ти. А сега, преди да кажеш нещо, за което да съжаляваме, нека да отидем на вечеря.

Клей искаше вечерята да продължи дълго. Беше му приятно да седи и да наблюдава как пламъчето на свещта трепти по нежната й седефена кожа. Тя изглеждаше толкова привлекателна и някак ефирно лека. Никога досега не бе се държала толкова естествено и свободно. Клей искаше да я грабне и да я отнесе горе в стаята си.

— За какво мислиш? — попита го Синди, като му се усмихна.

— За флуидите…

— За какво?

— Няма значение. Изморена си от дългото пътуване и по-добре да те отведа в стаята ти. Имам големи планове за утре. Затова ме чакай във фоайето в девет. Облечи се спортно, защото ще бъде трудно…

— Къде ще ходим?

— Ами на излет — отвърна той, като се опитваше да потисне желанието си да я целуне. — Ще се видим утре — каза бързо Клей и си тръгна.

Когато се срещнаха във фоайето на другата сутрин, Клей забеляза, че е обула сандали и я заведе в един от хотелските магазини да купят нещо по-подходящо.

— Ще ми кажеш ли все пак къде отиваме? — попита тя, докато се качваха в колата.

— На планина.

— Но, Клей!

— Добре де, няма да те карам да се катериш. Дори всъщност не става въпрос за планина, а за Ред Рок, амфитеатърът Ред Рок. Нарича се така заради червеникавите скали.

— Театър на върха на планината?

— Не на върха, а вътре, изваян от природата. Един от природните феномени на света. Взел съм рекламна брошура и можеш да я прочетеш, като спрем да закусим.

Крайпътното кафене, което избраха, също не беше обикновено. В центъра на градината растеше старо дърво, в клоните на което пееха птички.

— Толкова е красиво и необикновено! — възкликна Синди, като гледаше как птиците пърхат из клоните. Чувстваше се превъзходно, може би защото бе с Клей. — Идвал ли си друг път тук?

— Да, много пъти. Но никога не съм ходил до Ред Рок. Любопитен съм да видя това чудо на природата.

— Аз пък никога не съм чувала за него.

— Аз също не бях, докато не започнаха пътуванията ми до Денвър. Също не бях чувал и за Стоун Маунтин, докато не отидох в Джорджия. Нито пък за Зибенгебирге, преди да посетя Германия.

— Аз никога не съм пътувала много.

— Никога не си пътувала!

— Не, не съм. Едно време си организирахме екскурзии, защото Дан имаше чудесна лодка.

— Разкажи ми.

— Е, не сме навлизали много навътре в морето, но сме плавали до доста интересни места.

— Разкажи ми за него.

— За Дан?

— Да, какъв човек беше той?

Тя се позамисли малко, преди да отговори.

— Беше приятен мъж. Забавен. Обичаше разни неща. Не само плаването, обичаше да ходим на театър, по ресторанти, по дискотеки… — За пръв път след раздялата им Синди говореше за Дан. Странно, че събеседникът й беше Клей. — Но не беше само забавен. По време на болестта на сестра ми той много ми помогна, но след това, като че ли му омръзна и се разделихме.

— Липсва ли ти?

— В началото да. Сякаш се отвори някаква празнина в живота ми, но след това грижите за децата ме погълнаха и…

— Да, разбирам, но се чудя дали и Дан се е чувствал така потиснат.

— Предполагам.

Когато излизаха от ресторанта, Синди си спомни думите, които Дан често й повтаряше с укор: „Ти си обсебена единствено от мисълта за децата…“.

Продължиха по маршрута и спряха само веднъж да се насладят на пейзажа, но нищо не можеше да се сравни с невероятната гледка на скалния амфитеатър. Като че ли някой гигант бе издълбал част от планината, като едновременно бе оформил места за зрители и голяма плоска скала за сцена. От двете страни се издигаха високи отвесни скали като завеси.

Синди беше като хипнотизирана от ефекта на палещите слънчеви лъчи, които се отразяваха в скалите. Клей стоеше безмълвен до нея и тя хвана ръката му, щастлива, че имат възможност да се насладят на невероятната гледка. Сякаш бяха се озовали нейде далеч от света, абсолютно сами.

— Няма туристи — успя да промълви Синди.

— Предполагам, защото няма представление тази вечер, а пък е и делничен ден. Харесва ми да бъда с теб тук, сега…

На мен също, помисли си Синди и побърза да заговори за друго. Как едно време не е било необходимо да има изкуствено осветление и седалки за зрителите, за да съществува един театър… След това прехвърлиха разговора на икономическа тема и Клей подчерта, че винаги на първо място се е интересувал от доброто на работниците и служителите си, отколкото от печалбите на компанията. Тя го погледна с гордост и каза:

— Щастлива съм да бъда част от компанията „Кинкейд“!

— А от моя живот?

— Не разбирам за какво говориш?

— Мисля, че добре разбираш. Защо ме отбягваш, Синди?

— Не те отбягвам.

Той повдигна нежно брадичката й и обгърна главата й. Когато погледите им се срещнаха, в очите му се четеше безкрайна нежност.

— Заради другия мъж ли, Синди?

— Друг мъж?

— Този, за когото си била сгодена. Много ли те нарани?

— Дан. Господи, аз никога не съм… — Тя млъкна и се засрами да признае, че никога не бе обичала човека, за когото бе смятала да се омъжи. — С Дан наистина имахме приятни мигове, но чувствата ми никога… Просто не бяхме създадени един за друг.

— Тогава от какво се страхуваш?

„От теб! — искаше й се да изкрещи. — Защото мога да те обичам както никоя друга досега, но ако един ден си отидеш…“

Точно в този миг заваля като из ведро и двамата се затичаха, за да се скрият от бурята под един скален навес.

— Добре ли си? — попита Клей, като оправяше мократа й коса.

— Всичко е наред. Прегърни ме, студено ми е!

Той я прегърна и усети топлината на тялото й.

— Така по-добре ли е? — попита той и я целуна по челото.

Синди се почувства като в рая. Усещаше ритъма на сърцето му въпреки плющенето на поройния дъжд, вдишваше свежия въздух и мириса на Клей.

— О, Синди…

Устните им се сляха в дълга страстна целувка. Целувка, изпълнена с нежност и покоряваща сладост. Цялото й тяло пламтеше от желание. Тя плъзна ръце под пуловера и докосна кожата му. Клей потръпна. Тя продължи да го целува по врата, брадата и с езика си усети соления му вкус. Искаше й се да му се отдаде изцяло, да даде воля на желанието, което напираше у нея, докато устните му я обсипваха с целувки. Синди чувстваше как сякаш се превръща в част от Клей, в част от дъжда и напоената земя, в част от океана, съществувал и преди милион години — вечно променящ се, но останал океан… Тя прегърна Клей отчаяно. Не искаше да го загуби, нито този тъй жадуван миг да отлети.

 

 

Прекрасното чувство не си беше отишло и на сутринта, докато тя се приготвяше да се срещне с Клей. Сега вече отношенията им бяха по-интимни отпреди, не чисто служебни. Споменът от вчерашния ден още пламтеше у нея.

Когато слезе във фоайето и го видя, знаеше, че и той се чувства по същия начин. Очите му го издаваха — топли и пълни с обожание. Тя не обърна внимание на другите, за нея съществуваше само Клей и магнетизмът му. Любов? Все още не искаше да го признава. Май беше суеверна. Каквото и да беше чувството, което изпитваха, тя искаше да продължава вечно.

Дори и в препълненото кафене го чувстваше близък. Те се смяха, разговаряха или просто мълчаха. Синди не бе се чувствала по-щастлива през целия си живот.

— Изненада, изненада! — дочу глас зад гърба си и погледна Клей в грейналите очи.

— Кларис! Нямах представа, че ще дойдеш. Ти си страхотно мила! Синди, това е сестра ми Кларис Едуардс и съпругът й Джордж.

Синди усети, че се задушава. Новодошлите бяха трима — Кларис, Джордж и една стройна тъмнокоса жена на име Джули Кемптън. Клей веднага намери маса, достатъчно голяма да ги побере. Синди бе седнала до Джордж, а Клей точно срещу нея, обграден от сестра си и тъмнокосата Джули. И двете се стремяха да привлекат вниманието му.

— Не бих пропуснала такова събитие за нищо на света. Когато чух за грандиозното откриване на фабриката, казах на Джордж да се обади на Лиза за покани и взех Джули с нас, защото бях сигурна, че ще ти е приятно да я видиш.

— Нали не възразяваш, Клей? — каза смутено Джули. — Бях нетърпелива да те видя отново. Доста време мина, откакто се видяхме.

Синди не чу отговора на Клей, тъй като Джордж я попита дали тя е новият финансов магьосник на компанията „Кинкейд“. Тя му отговори вяло колко е радостна от факта, че Клей е доволен от нея. Джордж доста я изненада, като отвърна, че е член на борда на директорите на компанията. Синди трудно успяваше да поддържа разговора с него, защото следеше репликите на двете дами срещу нея.

— Клей, спомняш ли си последния път, когато… Трябва пак да го направим… Спомняш ли си последния път, когато ти…

Синди с мъка осъзна колко малко познаваше Клей и онази част от живота му, за която говореше Кларис. Кларис явно целеше на всяка цена да обвърже Клей с Джули. Синди се почувства излишна. Ала точно в този момент се появи ново действащо лице.

— Ето къде си бил, скъпи! Когато не те открих във фабриката и в стаята ти, предположих, че може да си тук! — извика Лиза Дениълс, като застана зад стола на Клей и сложи ръце на раменете му. — Здравейте всички! Кларис, колко се радвам да те видя. Бях приятно изненадана, когато Джордж ми каза, че ще идвате. Откриването на фабриката наистина е грандиозно събитие за Денвър и бях толкова заета тази седмица…

„Тази седмица? Тя е била тук… с Клей?“ — помисли изтръпнала Синди и погледна ръцете на Лиза, които нежно галеха раменете на Клей. Той се изправи.

— Здравей, Лиза. Не очаквах да се появиш тук. Нали се познаваш с Джордж, Кларис и, разбира се, със Синди.

— Здравейте. Радвам се, че сте тук. А сега ще ме извините, но ще трябва да ви отнема този чудесен мъж. Забрави ли, че имаш среща с Леон Чембърс? Той ще ръководи церемонията и те чака в апартамента ми. Извинете ни, ще се видим довечера.

Нямаше значение за Синди, че Клей й прошепна: „Ще се видим по-късно“. Това, което имаше значение, бяха ръцете на Лиза, които нежно галеха Клей, и това, че бе стояла с него тук цялата седмица. „Изглежда само защото е била прекалено заета вчера, той прекара деня с мен“ — помисли си горчиво тя.

— Тази жена е истинска вещица! — процеди ядно Кларис. — Организирането на тържеството било им отнело цяла седмица. Всъщност колко му е да се организира едно тържество!

Същото си мислеше и Синди.

— Това не е обикновено тържество — намеси се Джордж.

— И така да е, защо трябваше да го отмъква? Нали уж тя организира церемонията! Защо Клей ще говори с водещия?

Джордж поклати глава и отиде да поплува в басейна.

— О, Кларис — каза Джули, — може би изобщо не трябваше да идвам. Клей е толкова зает…

— Джули, само почакай да те види в новата ти рокля! И не се тревожи за Лиза Дениълс. Тя го преследва от две години и още не го е уловила в капана си.

— Но тя е толкова красива!

— Не е по-красива от теб и скрий това изплашено изражение от лицето си! Изглеждаш като дете на първия учебен ден.

— Вие сте учителка, нали? — намеси се Синди, като се опита да завърже разговор.

— Да — кимна Джули и двете жени я погледнаха, като че ли не я бяха видели досега.

Синди се сети за думите на Маги: „Мисля, че една учителка, която Кларис му натрапи, му е позамаяла главата. Тя е доста привлекателна…“ Да, Джули беше красива. А Кларис имаше силното желание да я сближи с брат си. Ами Лиза, която нямаше нужда от ничия помощ? Или госпожица Денис Солтър, или която и да е от всички онези жени, които постоянно пърхаха около него? Всички те се бореха със зъби и нокти да го докопат. „Ами аз? Нима съм като тях… Не! Никога няма да стана една от тях!“

— Трябва да си тръгвам. Радвам се, че се запознахме. Ще се видим довечера. — Но тя знаеше, че няма да бъде част от действащите лица в играта „Кой ще хване пръв красивия и богат Клей Кинкейд“. Тя се качи в стаята и бързо приготви багажа си. Имаше самолет за Финикс след два часа. Остави бележка на Клей и повика такси.

Малко по-късно Клей се оглеждаше във фоайето на хотела и търсеше с очи Синди. Беше се обадил в стаята й, но нямаше никой. Може би беше в басейна?

Лиза го следваше по петите и говореше ли говореше:

— Наистина, Клей, не мога да те разбера! Официалната маса вече е запълнена, а госпожица Роджърс просто няма работа там. Защо толкова настояваш?

— Защото искам и тя да е там.

— Но как ще я представиш? Тя не ти е съпруга или роднина…

— Все още не, но… — Той спря, забелязал тъгата в очите й. — Лиза, ние винаги сме били добри приятели, но…

Нямаше нищо друго между тях. Той се бе опитал да й помогне след развода, защото бе се чувствала толкова нещастна. Лиза винаги измисляше нещо интересно и забавно, което много му харесваше. Това празненство, например, бе изцяло нейно дело. Клей не искаше да я нарани.

— Лиза, надявам се, че не си ме разбрала погрешно. Аз никога не съм… — Как можеше да й каже, че Синди се е превърнала в център на вселената за него и в сърцето му нямаше място за друга жена. — Лиза, аз…

Тя сложи пръст на устните му.

— Не го казвай, разбирам те, може и да не ми е приятно, но разбирам. Бъди щастлив.

Тя си тръгна и той се отправи към басейна, ала един хотелски служител го догони с думите:

— Господин Кинкейд, има бележка за вас!

„Клей, извини ме, че си тръгвам така внезапно.

Наложи се да замина за Финикс. Забавлявайте се добре на тържеството. Ще се видим в офиса на компанията в четвъртък.

Синди.“

Без никакво обяснение, като че ли не му дължеше нищо. Даже нямаше и една мила дума, само „Ще се видим в четвъртък…“

Колко делово!

Това не беше плесница, но Клей се чувстваше по същия неприятен начин, както ако му я бе зашлевила.