Вики Люис Томпсън
Порив (5)

Пета глава

Дан се поколеба само за частица от секундата.

— Дадено, защо не. Ще откажа резервацията, като се кача в стаята ти.

Именно тази частица от секундата бе достатъчна на Ейприл, за да осъзнае как той е разбрал предложението й. Беше го поканила да прекара вечерта в стаята й. Стаята, в която имаше и легло.

А тя искаше ли да се люби с него тази вечер? Ако беше така, то какво ставаше с приказки като например „да се опознаем“, преди да предприемем следващата крачка?

Ейприл призна пред себе си, че няма никаква представа какви ги върши. Може би идеята за обслужване по стаите бе изникнала като естествен подтик да скрие глупостта, накарала я да обуе чисто новите боти и да отиде на разходка. Но пък от друга страна, подсъзнателното й желание да се люби с Дан я бе заставило да направи предложението за вечеря в стаята като начин да спаси гордостта си.

Ами сега какво? Дан вече се качваше, а тя още бе по бельо. Ако не си сложеше някакви дрехи, мъжът, който всеки момент щеше да слезе от асансьора, би си помислил какво ли не.

Докато сама не разбереше какво точно иска, трябваше да забрави за предизвикателната черна рокля. Тя бе прекрасна за пълния ресторант, но не бе никак подходяща при възникналите обстоятелства. Поколеба се за кратко, защото очакваше почукването по вратата.

След като огледа ограничения избор в гардероба, най-сетне грабна кафявия вълнен панталон и вталена блуза в прасковен цвят, отлична имитация на коприна. Бързо нахлузи дрехите върху черното бельо. Сигурно асансьорът е прекалено натоварен, каза си тя, защото Дан все още го нямаше. Дори остана време да се среши и да си провери грима.

За изтерзаните си крака извади пухкави чехли. Дан все още го нямаше, затова тя се реши на нова промяна. Изтича в банята, махна си лещите и ги замени с очилата. Така. Изглеждаше небрежно консервативна, симпатична, вместо сексапилна.

Най-сетне той почука на вратата и тя си пое неспокойно дъх. Какво да каже на мъж, който очаква, че жената сама му се предлага? Ейприл реши да не казва нищо, че е по-добре видът й да си каже думата.

От шокираното му изражение, когато отвори вратата, младата жена разбра, че видът й е достатъчно красноречив. Едва не се разсмя, когато той се втренчи невярващо в панталоните, блузата и пухкавите чехли. Зачуди се дали не си е представял оскъдна дантелена нощница, сексапилно бельо или нищо на нея, освен една усмивка.

Той, обаче, бе с облекло, което съвършено би подхождало на черната й рокля. Палтото му бе преметнато през едната ръка и Ейприл забеляза, че е във фрак и така изглежда дори по-добре, отколкото онзи единствен път на абитуриентския й бал, когато скъсаха.

— Отбих се в бара, за да поръчам да ни изпратят бутилка вино — започна колебливо той. — Да откажа ли поръчката?

— Защо?

— Ами, аз… — Той замълча, очевидно не му достигнаха сили да признае, че виното е щяло да бъде част от прелъстяването, в което той изобщо не се бе съмнявал.

Притеснението му я разтревожи. Той, все пак, й бе стар приятел и заслужаваше да му каже защо е предложила вечеря в стаята си.

— Дан, влизай и сядай. Ще ти обясня всичко. Дай си палтото. Всъщност, дай и сакото. Напразно си се обличал, аз съм виновна, защото съм много глупава.

— Защо да си глупава? — Той й подаде сакото от фрака и палтото.

— Ще ти разкажа, щом седнем.

Тя се зачуди защо колосаната риза и сатененият пояс я впечатляват толкова много. Може би не бе виждала достатъчно мъже в подобни дрехи и тази официалност я привличаше. Ако не искаше да не се покаже като провинциалистка, трябваше да престане да го зяпа така. Приближи се до гардероба и закачи палтото и сакото.

— Да махна ли и връзката?

Ейприл се обърна.

— Това да не е от тези, които трябва всеки път сам да връзваш? — попита тя и се намръщи. — Сигурно са ти трябвали поне десет минути, за да я нагласиш.

— Дванайсет.

— Чувствам се ужасно.

— Недей. — Дан подръпна връзката и двата края провиснаха покрай седефените копчета. След това разкопча най-горното. — Защо не ми кажеш какво става? Случило ли се е нещо?

Нищо, каза си Ейприл, докато го наблюдаваше как си маха копчетата за ръкавели и навива ръкавите на мускулестите ръце. Дан наистина изглеждаше страхотно сексапилен във фрак, но дори когато свалеше част от него, отново бе не устоим. Не беше съвсем сигурна какво прави, но й бе приятно как се развиват нещата.

— Направих нещо много глупаво — започна Ейприл и пристъпи към малката маса с двата стола, разположени до прозореца. — Ще ти покажа. — Тя седна и събу единия пантоф. — Погледни.

Дан отиде до стола и погледна стъпалото й.

— Божичко! — Коленичи пред нея и пое изранения крак с две ръце. — Така няма да успееш да отидеш на бала, Пепеляшке.

Тя потисна тръпката на удоволствие, когато усети топлината на дланта му, докато оглеждаше петата и малкия й пръст.

— Знаех си, че трябва да превърна една от онези тикви в карета, преди да си тръгна.

Вдига поглед.

— Нови обувки ли имаш?

Ейприл кимна.

— Боти. Постъпих като неразумно дете на първия учебен ден. Помниш ли колко страдахме, след като по цяло лято ходехме боси? Първия ден ни обуваха новите обувки, а след това дни наред ходехме с лепенки и куцукахме.

Той нежно погали вътрешната извивка на стъпалото с палец.

— Дано поне си открила нещо в галериите, след като си пожертвала краката си.

— Абсолютно нищо. — Тя се опита да говори небрежно, въпреки че никак не й беше лесно, докато той я галеше по крака. — Разбрах, че да се открие скулптор, който да се съгласи да работи за сумата, която предлагаме, няма да е никак лесна работа.

— На никакви ли имена не се спря?

— Не.

— Горката Ейприл. — Без предупреждение той се наведе и притисна устни към изпъкналата вена на свода на стъпалото.

— Дан! — Този неочакван допир на устните му на толкова необичайно място предизвикаха прилив на желание, което я обърка. — Не ставай глупав — изрече тя доста неубедително и отдръпна крака си.

Той постави длани на коленете й и я погледна, без да трепва, в очите му бе стаен огън.

— Страхуваш ли се от мен, Ейприл?

— Как ти хрумна тази глупост? — Тя приглади пуха на пантофите с ръка, за да не забележи той треперенето й. — Познаваме се от цяла вечност.

— Не каза такова нещо, когато те видях последния път, след онази забележителна разпродажба на тикви. Каза, че е минало толкова много време, че вече не се познаваме достатъчно добре. И тогава ми се стори уплашена.

— Не съм била уплашена, а предпазлива.

Той изви черните си вежди.

— Ти? Предпазлива?

— Да, понякога съм такава. Казах ти, че не съм същата като преди осем години.

— Затова ли тази вечер си се облякла като учителка?

Ейприл изпъна гръб.

— Съжалявам, че си разочарован. Не съм донесла много дрехи, а това са…

— Най-незабележимите, които успя да избереш. Радвам се, че нямаше повече време, преди да се появя. Сигурно щеше да се наплескаш с нощен крем и да си навиеш косата на ролки.

— Преувеличаваш.

— Ами очилата, Ейприл? Очилата са много издайнически знак. Може и да сме били разделени цели осем години, но има неща, които много добре си спомням. Едното е, че се криеш зад тези очила, винаги когато не искаш да те възприемат като сексапилна жена. Може и да работя за масовия потребител, но…

Прекъсна го почукване на вратата.

— Виното. Какъв момент само избраха. — Дан въздъхна и се изправи. — Може би моментът не е чак толкова лош. Просто ситуацията е такава.

— Каква ситуация?

Дан се извърна от вратата.

— Започвам да ви опознавам, госпожо Фостър.

Госпожа Фостър. Всъщност, тя се казваше точно така, но щом го чу от устата на Дан, изречено с този тон, цялата се сви. Прииска й се да бе настояла съдията да й върне моминското име, но по време на развода не бе имала време да премисли трезво.

Когато Дан отвори вратата, Ейприл сведе поглед към краката си, единият бос, а другият напъхан в пухкавия пантоф. Свали и втория. Защо изведнъж всичко стана толкова сложно, само заради мехурите по краката й и това, че не можеха да излязат? Но истината бе, че нещата действително бяха сложни, тя се чувстваше объркана, отчасти защото нямаше ясна представа как да постъпи.

Келнерът влезе с бутилка вино и две чаши на поднос, на нивото на очите му. Постави ловко подноса на масата до Ейприл. Тя се почувства неловко с непознатия в стаята й. Дали мъжът се чудеше какво става тук, след като стаята бе на нейно име, а се оказваше, че някой й прави компания. Сигурно не. На него му се плащаше да сервира, не да се чуди. Това бе големият град, не е Бунвил, напомни си тя. Личният живот на хората си беше техен.

Въпреки това стана и отиде до бюрото, където бе менюто.

— Какво ще кажеш да поръчаме още сега? — попита тя Дан с тон, който показваше, че са приятели, а не любовници.

— Ако искаш — отвърна той, без да я изпуска от очи.

Ейприл погледна келнера.

— Ще ни вземете ли поръчката за вечеря?

— Разбира се, госпожо.

— Значи за мен това. — Тя разсеяно посочи нещо от ордьоврите и подаде менюто на Дан.

— За мен същото — каза той, затвори кожената книга и подхвърли менюто обратно на бюрото. — Нека тя да опита — обади се Дан. — Ходила е в Европа и разбира много повече от мен.

Ейприл го погледна. Едно нещо й стана ясно. Трябваше да поговорят за брака й с Джими. Тя махна с ръка.

— Сигурна съм, че е отлично.

— Добре. — Келнерът наля и остави бутилката в подноса. Когато се отправи към вратата, Дан го последва и докато му подаваше бакшиша, измърмори нещо, което Ейприл не успя да чуе.

След като затвори вратата, Дан се върна на масата и взе чашата в ръка.

— За старото приятелство.

Ейприл докосна чашата му със своята.

— За новите открития.

— Че как ще правиш открития, ако се страхуваш — напомни й меко той.

— Ако съм предпазлива.

— Точно така. Предпазлива. — Той отпи от виното.

— Аз… Бих искала да ти разкажа за него, Дан. За Джими.

Той извърна поглед.

— Не съм сигурен, че ми се слуша.

— Напротив, слуша ти се. Някои неща трябва да бъдат казани, иначе винаги ще тегнат помежду ни. Не може ли просто да седнем и да си разкажем това, което ни се е случило през годините, все едно че сме приятели, които отдавна не са се виждали?

— Ние приятели ли сме? Странно, аз пък си мислех, че едно време означавахме много повече един за друг. Говоря за времето преди полунощ, преди кочияшите да се превърнат в плъхове.

Ейприл забеляза болката, стаена в отговора му. Осем години след като го бе изоставила и предала, този факт все още го пробождаше болезнено. А ако не беше така, дали все още имаха шанс да изградят връзка. Болката и гневът бяха по-добри от безразличието, нали така?

Тя положи длан на ръката му и усети напрежението.

— Бяхме много повече от приятели — отвърна тихо тя. — Затова трябва да поговорим за всичко, което се случи, ако имам намерение да бъдем отново повече от приятели.

— Добре. — Дан въздъхна, седна и отпусна гръб на твърдата облегалка на стола. — Разкажи ми за Джими Фостър. Дай ми някаква причина, за да не го мразя до мозъка на костите.

— Ако трябва да мразиш някого, то това съм аз — каза Ейприл, стана и започна да крачи пред него. — Аз бях тази, която давах аванси на Джими.

Въпросът, който сигурно го бе изгарял през всичките години, отново се възпламени също като гръм.

— Защо, по дяволите?

— Защото си мислех, че ти не ме искаш.

— Боже господи!

— Или поне, че не ме искаше достатъчно — поправи се тя. — Достатъчно, за да ми предложиш да се оженим още тогава, така че да бъдем заедно. О, Дан, толкова много те бях чакала, желаех те и не можех да те имам.

— Да не би да си си мислела, че с мен не е така? Да не би да си си въобразявала, че си единствената, на която й се налага да си озаптява хормоните, докато се намирахме на задната седалка на шевролета? Като си помисля за всички онези случаи, когато за малко не…

— Но не направи нищо, защото успяваше да запазиш контрол. Възхищавах ти се, но в същото време те ненавиждах заради това.

— И при мен беше така. Особено пък след като бях чакал толкова дълго и Джими Фостър се намеси.

Ето, всичко бе казано. Дан имаше право да бъде огорчен, особено пък след като бе проявил толкова воля да се въздържа, Джими да стане първият й любовник. Тя си наля нова чаша вино, докато се колебаеше дали да му каже най-важното част от признанието си.

— За теб ще бъде ли от значение ако разбереш, че връзката ми с него не беше особено удовлетворяваща.

Студеният му поглед я вледени.

— Не. — Тишина. — Да, по дяволите, сигурно. Ако бях някой по-благороден човек, бих съжалил, че не ти е било добре с него, но у мен няма чак такова благородство. Радвам се, че Джими Фостър не е бил това, което си очаквала, когато си се качила на онзи абсурден трактор, опакован с панделки.

— И за това ли си чул?

— Човек научава всичко, което става в Бунвил. Като изключим това, което току-що ми каза за личния си живот. Сигурно съм първият, с когото споделяш, иначе със сигурност щях да съм чул.

— Да, така е. Малко се срамувам… Не, много се срамувам… Не бях добра съпруга на Джими. Той имаше причина да ме напусне, Дан.

Той поклати глава.

— Не мога да си представя как може да те напусне, след като вече си била негова. Просто не мога да си представя подобен глупак.

— Това е, защото не знаеш каква бях. След година, година и нещо, когато увлечението помежду ни се стопи, не можех да го понасям да ме докосва. Родителите ми все се чудеха защо нямаме деца. Те нямаха представа, че ние рядко правехме секс, а когато това все пак се случваше, настоявах да вземем предпазни мерки. Просто не исках неговите деца. Непрекъснато си повтарях, че нещата ще се подобрят, но това така и не се случи. Най-сетне той ме напусна.

Дан затвори очи, за да скрие болката и съчувствието, които нямаше желание да изпитва към другия мъж.

— Нещастникът — каза най-сетне той.

— Точно така. — Ейприл се отпусна на стола срещу него. — Няма какво друго да ти разкажа за себе си. Все си мислех, че твоят живот е бил по-весел от моя, въпреки че ти беше този, който пое смазващия удар преди осем години.

— Може и да си права. — Дан се загледа в чашата с вино и няколко минути остана смълчан. — Но не съм имал твоите проблеми. Поне два пъти прекрачвах границата на увлечението, но… — Той допи виното си и я погледна.

— Какво?

— Нищо. — Остави чашата на масата. — Значи женитбата ти с Джими е била просто маневра, начин да ми го върнеш, защото не съм те желал достатъчно, поне така си била убедена. Ако те бях разтърсил емоционално, ако поне веднъж бях загубил контрол на задната седалка на шевито…

— Всичко щеше да е съвършено различно — отвърна тихо Ейприл.

— Да не би да твърдиш, че загрижеността и чувството ми за отговорност по отношение на бъдещето, ни докараха тази каша?

— Когато бях на осемнадесет, Дан, исках да изпитам необуздана страст. — Тя се усмихна тъжно и извърна поглед. — Може би все още е така, до известна степен, въпреки че съм на двадесет и седем.

Дан стана от стола.

— Добре, по дяволите, мога да съм също толкова… — Ново почукване на вратата накара Дан да замълчи.

— Вечерята ни пристига.

— Да, май да.

— Трябва да отворим на човека.

— Да, трябва. — Ейприл не можеше да откъсне поглед от отдалечаващата му се фигура, въпреки че я завладя разочарование. Нима бе очаквала да отпрати сервитьора обратно в кухнята и да я тръшне на леглото в отговор на признанието й? Може би. Той не го стори, въпреки че за момент тя си помисли, че ще го направи.

Келнерът бързо създаде романтична обстановка като изгаси настолната лампа и запали свещи на масата, с която бе донесъл вечерята. Щом си тръгна, Ейприл погледна Дан, изпълнена с очакване.

— Прекрасно е. Никога преди не съм вечеряла в хотелската си стая на свещи. Ти си се уговорил с него предварително, нали?

— Да, но ми се стори, макар и да ти прозвучи странно, че ти искаше да направя друго преди малко.

— Глупости. Така е чудесно.

Дан задържа стола й.

— Май е по-впечатляващо от кафенето на Джеси.

— Много малко.

За момент, докато Дан все още колебливо стискаше облегалката на стола й, Ейприл се зачуди дали той не обмисля как да пропуснат вечерята. В следващия момент той отдръпна ръце и седна на своето място.

Разочарованата й въздишка бе толкова тиха, че той едва ли я бе чул, въпреки това Дан я прониза с поглед и разстла ленената салфетка. Тя направи същото и приглади мекия плат на скута си, а след това взе вилицата. В следващия миг се разсмя.

— Какво смешно има?

— Току-що видях, че съм си поръчала пиле.

— Ти не знаеше ли какво ще ядем?

— Не обърнах особено внимание. Просто затворих очи и посочих наслуки. Очевидно съм избрала пиле, представяш ли си, въпреки че това е най-екзотичното на вид пиле, което съм виждала.

— Надявам се да е така, като се имат предвид цените.

— Не се притеснявай. Аз плащам, влиза ми в сметката.

Той я погледна.

— Че кой е казал, че ти ще плащаш за стаята?

— Чакай малко, Дан.

— Не, ти чакай малко. Тези пет дни са за моя сметка.

— Това изобщо не ми харесва. Ще се чувствам като държанка, ако приема щедростта ти.

— Как ще се чувстваш, си е твой проблем.

— Нима?

— Да. Това си е твоята стая, не моята. Аз, ъъъ, мисля, че ти дължа няколко дни в „Палмър Хаус“.

— Да ми дължиш? Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Не си ли спомняш — попита нежно той.

Тя се намръщи, докато се опитваше да разгадае значението на този нежен поглед. В следващия миг се сети.

— Боже! Но разбира се.

Преди много години, докато все още бяха в училище, двамата влюбени бяха обсъждали все още далечния си меден месец и се бяха спрели на най-елегантното място, за което бяха чували — хотел „Палмър Хаус“ в Чикаго. През следващите бурни години Ейприл бе забравила за този меден месец, особено след като Дан не й предложи да се оженят в нощта на абитуриентския бал.

Тя погледна мъжа от другата страна на масата. След година щеше да навърши трийсет. Вече се виждаха ситни бръчици около очите, а тези около устата се бяха задълбочили.

— Бяхме толкова млади, Дан.

— Така беше. — Той остави вилицата си и сгъна салфетката. — Обичах те повече от живота си.

Думите му я поразиха. Обичал я е повече от живота си, а тя бе отхвърлила любовта му, за да се ожени за друг. Апетитът й се изпари, както и неговият. Тя изрече следващите думи шепнешком:

— Май за такова нещо няма прошка, нали?

— Не, няма. — Той оттласна стола и се изправи. — Мисля, че достатъчно се тормозихме заради миналото.

Тя не бе сигурна какво да очаква, докато той не й обърна гръб и не се отправи към гардероба. Разбра, че той си отива. Отиваше си! Тя седна, обзета от нерешителност. Нима не искаше малко време, за да проведат тъкмо този разговор, за да се разберат, преди да преценят дали да станат по-близки от приятели.

— Ще ти се обадя утре. Може да успея да се освободя следобеда и ще обиколим галериите заедно. Ако излизаш, хвани такси. Краката ти са в ужасен вид.

След тези думи той си тръгна. Тя остана загледана в затворената врата, изумена, че той тръгва толкова бързо, сякаш завинаги. Свещите трепкаха на масата. Повече от половината им вечеря бе останала недоядена в чиниите. Постепенно я обзе чувство на загуба и разбра, че е била взела решение за това как да приключи тази вечер, а нещо се бе объркало.

Тя хвърли салфетката на масата, скочи и хукна по килима към вратата. Отвори я със замах и се втурна по коридора към асансьора и натисна едно копче. Възможно ли бе да го настигне?

Вратата на асансьора се отвори, но стрелката сочеше, че се качва, а не слиза. Тя нервно се извърна към другия.

— Хайде, по дяволите — измърмори тя.

— Тръгнала ли си някъде, любима?

Тя се обърна, щом чу гласа му.

— Дан?

— Луда, босонога жена.

Хвърли се към него и той я прегърна с всички сили.