Вики Люис Томпсън
Порив (10)

Десета глава

Хенри бе първият, който възропта бурно.

— Четири-пет метров пън? Не и с моите пари!

— Но парите не са твои — поправи го Ейприл.

— Моля за извинение, млада госпожо. Парите принадлежат на всички жители на Бунвил. И бих искал да подчертая… — Той замълча, за да я посочи с пръст. — Парите не са и твои.

Мейбъл Гудпасчър се изправи. Първоначалното й изражение на шок бе заменено от предизвикателност, докато гледаше надолу към съпруга си над пищната си гръд.

— Това произведение на изкуството е прекрасно — заяви тя. — Според мен нещо такова ще изглежда чудесно на площада.

Ейприл затвори очи. Искаше да получи подкрепа, а не да слуша семейни разпри.

— Не говориш сериозно, Мейбъл — отвърна Хенри. — Бил може да довлече с трактора си някое такова дърво от реката.

— Ейприл е ходила в Европа, Хенри, а ти не си. Има много повече усет към културата, отколкото някои други.

Младата жена изпъшка.

— Моля те, Мейбъл, аз…

Бес Изли, миротворката, се намеси.

— Ейприл, тази скулптура има ли си име? На мен ми прилича малко на фигура, ето, с ръце, не… Може би цялата тя представлява ръка, нещо като…

— Нещо като онези завъртулки, дето децата правят от пластилин в детската градина — довърши Бил Лоудърмилк, без да обръща внимание на енергичните подръпвания на Айда Мей по ръкава му.

— Скулптурата се нарича „Порив“, Бес — отговори Ейприл.

Джералд Слоун се разсмя.

— Доста несполучлив порив, бих казал. Щом някой може да получи торба с пари за този боклук, бих казал, че става дума за някой гений.

— Това е абсолютно сигурно — добави кискащия се Хенри. — Може и аз да се пробвам да мърлям подобни дивотии, след като се пенсионирам. Едва ли са необходими повече от десет минути за това, нали, Ем Джи.

— Не бих определил толкова прибързано времето, необходимо за работа над тази творба, Хенри. В нея има елегантност. Трябва ми малко време да помисля, преди да реша нещо окончателно.

Айда Мей изръкопляска.

— Отлична идея. Нека всички да се приберем и да помислим, преди да вземем решение. — Тя смушка Бил в ребрата и едва тогава погледна дали той няма нещо друго наум.

— Няколко дни няма да променят мнението ми — каза Хенри, кръстоса ръце и се облегна на стола. — Ти какво ще кажеш, Джери?

— Съмнявам се. Тук няма нищо общо с Грант на кон, което, според мен, си беше едно много удачно предложение.

— На мен започва да ми харесва все повече и повече — каза Бес и наведе глава на една страна. — Наистина ми прилича на порив, след като се вгледах по-внимателно във формата. Не мислиш ли така, Джордж?

Съпругът й поклати глава.

— Не ме намесвай в тази работа.

Мейбъл се приближи и постави ръка върху скулптурата, сякаш за да я благослови.

— Аз одобрявам избора на Ейприл, точка по въпроса.

— Аз пък не го одобрявам, точка по въпроса — отвърна заядливо Хенри.

— Аз пък бих казала да се наспим и да премислим — Айда Мей се изправи.

— Щом е така, искам Дан да присъства на следващата ни сбирка — заяви Хенри. — Не може той да се крие в Чикаго, докато ние водим битка тук. Още тази вечер ще му се обадя. Може пък да успее да намине този уикенд.

Ейприл погледна Хенри. Значи желанието на Дан щеше да се сбъдне. Щеше да има уважителна причина за идване в Бунвил. Обаче щом чуеше за какво става въпрос, може би нямаше да гори от желание да пътува.

Късното обаждане на Дан потвърди страховете на Ейприл, че развоят на събитията никак не му харесва.

— Мислех си, че след тази сбирка всичко ще бъде решено — каза той. — Кой те подкрепи?

— Ти очакваше да ме разстрелят на място, така ли?

— Честно казано, да.

— Много ти благодаря.

— Ейприл, тази скулптура е някакво безумие. Може и да успееш да убедиш малкото си верни поддръжници, че не е, но на хората този проект няма да им допадне, вярвай ми.

— Тогава ела и гласувай против мен. И Хенри, и Джери са на твоя страна. Бил може и да гласува против скулптурата, така че твоят глас против ще ме довърши.

— Може би ще стане тъкмо така. Ти ще се справиш ли?

— Естествено.

— А какво ще стане с нас?

— Не знам.

— Аз обаче знам и се оказва, че ти беше права, когато каза, че скулптурата е част от проблемите ни. Ще обвиниш мен, ако проектът пропадне.

— Ако искаш, можеш да промениш нещата.

— Слушай, наистина не мога да си представя онова нещо на градския площад. Освен това, страхувам се, че ако го издигнем с парите на баба ми, всички ще се настроят против наследството.

— Няма.

— Но е възможно. Ейприл, не можеш да налагаш идеите си за изкуството на хората и да очакваш, че те ще се съгласят.

— Нищо не налагам, просто се опитвам да ги просветля. Може да стане. Трябваше да видиш Бес Изли. Първоначално реагира против скулптурата, но постепенно я оцени и преди да си тръгне, вече й допадаше.

— Бес ти се възхищава. Не очаквай подобно отношение от всички останали в града.

— От теб със сигурност не мога да очаквам.

— Ейприл, аз… О, по дяволите! Ще се видим в събота.

— Отново ли ще се събираме в банката?

— Не. Миналия път не бе много добра идея и независимо дали си мислиш, че ще се съюзя с Хенри, или не, не искам той да има предимство. Той се чувства у дома си в тази сграда.

— Радвам се, че си го разбрал.

— Ще проведем сбирката в кафенето на Джеси.

— Да, там е тихо, спокойно и усамотено място. Само дето половината град се отбива за по чаша кафе сутрин.

— Джеси се съгласи да затвори за половин час. От десет до десет и половина. Едва ли ще ни отнеме повече време.

— Не и ако всички вече са взели решение.

Дан въздъхна.

— Между другото, още ли си слагаш пръстена, преди да си легнеш?

— Няма да ти кажа.

— Не знам защо попитах. Така или иначе не вярвам в подобни неща. Лека нощ.

— Лека нощ, Дан. — Ейприл затвори и се загледа в бездънната зелена лъскавина на пръстена на ръката си. Дан може и да повярва в силата му, ако разбереше, че вече се е превърнал в същността на живота на Ейприл, както му се искаше да стане.

Без значение какви неблагоприятни обстоятелства бяха причината да се видят отново, тя копнееше за него. Дори това, че той не одобряваше скулптурата й и острите думи, които си размениха, не бяха в състояние да притъпят страстта й. Дали похот или любов владееше сърцето й, тя не можеше да определи със сигурност. Единственото, което знаеше бе, че иска отново да го почувства в прегръдките си, независимо каква бе цената.

 

 

Джеси Хардкасъл бе една от малкото жени в Бунвил, освен Ейприл, която ръководеше собствен бизнес. За разлика от Ейприл, тя отказваше да се включва в проектите, замисляни от общността, твърдейки, че кафенето й е нейната малка Швейцария, нейният малък свят, един неутрален оазис, който не вземаше ничия страна.

Ейприл уважаваше решението й и разбираше колко мъдро постъпва, защото така не й се налагаше да защитава мнението си всеки ден, като по този начин загуби част от клиентите, които не бяха съгласни с нея. За нея такава опасност нямаше, тъй като купувачите при нея рядко се заседяваха на кафе, както се случваше при Джеси.

Кафенето на Джеси, разположено в северозападния край на площада, в близост до банката на Хенри, бе удобно място за провеждане на събранието, стига жената да се съгласеше да постави табела „Затворено“ по време на срещата. Когато Ейприл мина с пикапа покрай кафенето, малко преди десет в събота сутринта, табелата вече бе сложена.

Утрото бе леденостудено и от устата й излизаше пара, докато паркираше на площада и вървеше към кафенето. Рано сутринта бе сигурна, че усети няколко снежинки по лицето си, а оловносивите облаци вещаеха, че тази година зимата ще настъпи рано в Бунвил.

Прозорците на кафенето проблясваха гостоприемно. Нетърпелива да избяга от студа, но още по-нетърпелива да види Дан, Ейприл забърза към вратата. В следващия момент умишлено забави крачка. Другите членове на борда не бива да заподозрат, че двамата с Дан са станали любовници по време на престоя й в Чикаго. Налагаше се да влезе бавно и спокойно, да поздрави небрежно Дан. Той бе единственият, който щеше да разбере защо си е сложила лещите, а не очилата тази сутрин.

Вече на вратата, тя забеляза, че мъжете са събрали две маси, за да имат достатъчно място, а Джеси сервираше димящи чаши силно кафе и руло. Дан бе застанал срещу вратата и се смееше за нещо.

Все още не я бе видял и за момент Ейприл остана пред вратата, за да му се порадва. Както всички останали на масата, той бе облечен като за студено време. Младата жена със задоволство забеляза, че все още носи карирана бархетна риза и се вписва в обстановката на кафенето, без да изглежда не на място. В този момент осъзна, че иска Дан да се върне тук завинаги. Въпреки това той сам й бе казал мнението си за живота и работата във фермите. Нямаше да се радва да живее сред пилетата, както и Джими не се бе зарадвал.

Ейприл въздъхна и отвори вратата. Малкото сребърно звънче издрънча, мъжете спряха разговорите си и се обърнаха към нея.

— Здравейте — каза тя с надеждата усмивката й да изглежда искрено весела. — За мен останало ли е руло?

— Разбира се. — Бил понечи да стане.

Другите веднага го последваха.

— Нали няма да ставате?

— Точно така — отвърнаха мъжете в един глас и отново се настаниха по местата си.

Единственото свободно място бе останало до Дан. Ейприл свали старото си пухено яке и го закачи на облегалката на стола. Днес бе предпочела да й е топло, отколкото да изглежда добре, затова бе в дънки, вместо рокля, и жълт, едро плетен пуловер. Докато сядаше, си позволи да стрелне Дан с поглед, а след това бързо извърна очи. Дали и останалите бяха забелязали чувствата, стаени в сините му очи? Ако бе така, тайната на двамата любовници щеше да излезе наяве за секунди.

Джеси излезе от кухнята с нова чаша и прясна каничка кафе.

— Заповядай, Ейприл — каза тя и постави чашата на масата, а след това я напълни. — Да знаеш, че чух какво каза за рулото. Как можеш да допуснеш, че ще оставя тези типове да изядат любимото ти ягодово руло? Искаш ли да го затопля и да ти донеса малко масло?

— Джеси, колко добре знаеш слабостите ми. — Ейприл веднага съжали за казаното, защото Дан я побутна с коляно под масата.

— И моите ги знае — каза Ем Джи и захапа рулото. — Не ми е особено приятно да ти го кажа, Хенри, но тук е много по-приятно, отколкото в банката. Ти ни предложи единствено по една клечка за зъби и чаша вода.

— Ако си плащаш за такива услуги, ще ти сервирам, Ем Джи. Само че, доколкото знам, Джеси не предлага тук нищо безплатно.

— Не, разбира се — отвърна Джеси, вече затоплила рулото на Ейприл. — Заслужавате двойно да ви взема тази сутрин. Хем е студено, хем губя като клиенти фермерите, дето идват от километри и откриват, че е затворено.

— До десет и половина ще сме приключили. Обещавам, Джеси — успокои я Дан. — Много ти благодарим, че ни подслони.

Джеси се усмихна широко.

— Сигурно ще се напълни с хора, след като си тръгнете. Всички ще искат да разберат за какво сте си говорили.

— Спокойно можеш да им кажеш — успокои я Дан. — Стига да не си измисляш. Нали може? — обърна се той към останалите.

Членовете на борда кимнаха.

— Ние нямаме тайни — отбеляза Ем Джи. — Трябва ни само малко тишина и спокойствие и всичко ще бъде наред.

— Значи ще седна някъде наблизо и ще слушам. — Джеси се настани на съседна маса и зачака нетърпеливо.

— Най-добре да започваме — предложи Дан. — Разбирам, че всички сте видели скулптурата на Ейприл.

— Видяхме я! — възкликна Хенри. — Тя поне показа ли ти я в Чикаго? Не мога да повярвам, че си допуснал да се спре на тази ужасия.

Ем Джи прочисти гърлото си.

— Нека се въздържаме от подобни определения, може ли? За много хора скулптурата е прекрасно произведение на изкуството, не е никаква ужасия.

— Мили боже! — Хенри се плесна по челото. — Ем Джи ще се прави на културен.

— Ще процедираме по обичайния начин — прекъсна го решително Дан. — Първо, обаче, искам да изясня нещо, Хенри. Аз приех ролята си като съветник на Ейприл, а не като тиранин, който да определя избора й.

Младата жена остана очарована както от властния му тон, така и че защити действията и избора й. Може би, само може би, той щеше да гласува в нейна полза.

Джералд Слоун остави на масата чашата кафе.

— И като неин съветник какво каза, когато видя скулптурата и разбра, че тя възнамерява да издигне нещо подобно на градския площад? — Адвокатът посочи към вратата на кафенето.

— Казах, че според мен не е подходяща.

Ейприл се сви. Коляното на Дан се притисна към нейното с всички сили и тя разбра, че той се опитва да й каже, че държи на нея, независимо от това, което се канеше да каже.

— Браво, моето момче — каза Хенри и кимна одобрително.

— Както и да е, тя не се съгласи с мен. Ако трябваше ние двамата да проведем гласуване, щяхме да излезем с равни гласове, затова прецених, че трябва да ви представи нещата. Честно казано, очаквах и четиримата да сте против. Тогава нещата щяха да са ясни.

Ем Джи се намести на стола и нагласи очилата.

— Искам да каже нещо. Когато Ейприл свали покривката от статуята, или скулптурата, или както там искате да я наричаме, аз реагирах също като останалите. Само че това произведение не те оставя на мира, защото и милион пъти да го погледнеш, всеки път ще видиш нещо различно в него. Един войник на кон си остава войник на кон и това е то. Но това… мисля, че никога няма да ни омръзне.

Ейприл му се усмихна.

— Благодаря ти, Ем Джи.

— И още нещо. Няма да се учудя, ако на Айрини много й харесаше.

— Прав си, Ем Джи — отвърна бързо Ейприл. — Всъщност…

Джералд Слоун я прекъсна.

— Това са предположения.

— Радвам се, че имам адвокат на моя страна — каза Хенри през смях.

Дан се обърна към Бил.

— Ти си доста мълчалив. Какво мислиш?

— И аз не знам какво да мисля, защото трябва да избирам дали жена ми да ме навре в миша дупка, или не.

Всички се разсмяха, включително и Ейприл. Айда Мей й бе предана до самия край, а настояваше и съпругът й да прояви същата лоялност.

— Но сега сериозно — продължи Бил. — Аз съм включен в този борд, не жена ми, затова решението ще си бъде само мое. — След тези думи погледна Хенри. — Странното е, че с всеки изминал ден идеята на Ейприл ме запленява все повече и повече. Скулптурата на площада ще покаже на хората, че Бунвил е прогресивен град. А това много ще ми допадне.

— Ще им докажем, че сме тъпаци, готови да похарчат хиляди долари за нищо — изсумтя презрително Хенри.

Окуражена от подкрепата на Ем Джи и Бил, Ейприл взе думата.

— Хиляди долари за нещо красиво, Хенри. А бих искала да ти кажа нещо, което ти не може да не оцениш. Говоря за истинска сделка. Парите, които предлагаме са достатъчно, за да покрият само материалите за една голяма скулптура, което, предполагам, щеше да важи и за войника на кон, който ти искаше. Както и да е, скулпторът се съгласи да свърши работа, без да има каквато и да е печалба.

— Това е лесноразбираемо — каза Хенри, очевидно, без да е впечатлен от аргумента й. — На първо място трябва да подчертая, че няма кой знае колко работа. Дайте ми на мен парите и аз ще ви направя нещо не по-лошо. Може дори да се окаже по-хубаво.

Ейприл стисна чашата кафе.

— Хенри Гудпасчър, егото ти е…

— Ейприл! — Ръката на Дан покри нейната.

Нежното му докосване съумя да я успокои на мига. Вместо да се задълбочи с противното поведение на Хенри, тя бе погълната от топлината на пръстите на Дан и спомена на нежните му ласки по голото си тяло.

Лявата му ръка се задържа върху нейната само още момент, за да не възбуди любопитството на хората около масата.

— Би трябвало да ви приканя да гласувате, но все още не ми се иска. Може да получим равен резултат при гласуването и ако не постигнем някакъв компромис, ще загубим цялото наследство. Предпочитам да не рискувам с гласуване сега, след като може нещата да не се получат.

Ейприл го погледна. Равен резултат при гласуването. Ако Ем Джи, Бил и тя бяха на едно мнение, това означаваше, че Дан поддържа консерваторите. Тя предположи, че му струва много да не постъпи така, както на нея й се иска. Въпреки че бе разочарована, че той не можеше да си представи подобна скулптура на площада, тя му се възхищаваше, че отстоява възгледите си, нищо, че рискуваше да я ядоса.

— Мисля, че преди да гласуваме няма да е зле да чуем още нечие мнение, да видим какво смятат хората — предложи Ем Джи.

Дан поклати глава.

— Хората не биха могли да си кажат мнението, преди да видят скулптурата на Ейприл и да разберат за какво точно става въпрос. Тя не може да си позволи една непрекъснато процесия от хора в хола. Няма да й остане време да свърши за пет пари работа.

Джеси се изправи.

— Има нещо, което не разбирам. Как е възможно нещо, предвидено за градския площад да се събере в хола на Ейприл?

— Това е умалена скулптура, Джеси — обясни Ейприл. — Тя само ще даде представа на хората каква ще бъде истинската. А ако се налага да превърна хола си в изложбена зала, ако е необходимо, ще го направя.

— Защо не изложиш скулптурата в кафенето? — предложи Джеси. — Така ще я видят повече хора, а и аз ще имам повече клиенти.

Ейприл се усмихна.

— Ти си невероятна бизнес дама, Джеси.

— Е, идеята си я бива — каза Ем Джи. — Стига Ейприл да няма нищо против. Все пак скулптурата си е нейна.

— Нямам нищо против. Знам, че Джеси ще я пази.

Дан отново погледна събралите се около масите.

— Така добре ли е за всички?

Хенри се намръщи.

— Сигурно е, че сега не можем да гласуваме, иначе рискувам всичките си проекти. Да стои статуята тук една седмица и след това ще гласуваме. Тогава вече ще знаем какво е общественото мнение, въпреки че не мога да си представя, че ще има човек, на който подобно нещо би харесало.

— Предпочитам седмиците да са две — каза Ейприл, след като бързо премисли. — Искам следващата събота вечер да поканя скулптора, за да поговори с всички, може би в административната сграда. А следващия уикенд ще гласуваме.

— Ще стане доста интересно — каза Ем Джи.

Хенри изсумтя.

— Просто отлагаме неизбежното, но както разбирам, някои от вас искат да правят циркове. Не мога да ви спра да се излагате, затова хайде, имате двете седмици.

— Значи всички сме съгласни? — попита още веднъж Дан и всички хорово изказаха одобрението си. — Хайде, тогава да си тръгваме, за да може Джеси да отвори и да се възползва от процъфтяващия бизнес, който я очаква, щом си заминем.

Всички станаха и започнаха да навличат топлите палта. Мъжете, с изключение на Дан, си сложиха шапки. Ейприл се зачуди как би могла да поговори насаме с Дан. Едва ли щеше да си тръгне направо за Чикаго, без да се отбие в къщата й, когато излизаше от града. Последния път, когато мина, тя го отпрати, преди чувствата им да се бяха разгорели. Този път нямаше да има подобни задръжки, стига той да се появеше на прага й.

— Обзалагам се, че остана изненадана. — Бил я хвана за лакътя, когато всички се насочиха към вратата.

— При това приятно изненадана — отвърна Ейприл и му се усмихна. — Благодаря ти, Бил. Иди трябва да ти опече цяла тава шоколадови курабийки.

— Цяла седмица се опитва да ме подкупва с храна, но аз сам взех това решение.

— Знам. Затова много държа на него. Ти наистина вярваш в това, което се опитвам да постигна.

— И аз вярвам — намеси се Ем Джи, застанал от другата й страна. — Ще съберем поддръжници за идеята, бъди сигурна, Ейприл.

— След като вие двамата сте на моя страна, как да не вярвам? Иска ми се Айрини да беше тук.

Ем Джи се натъжи.

— Даа. Само че ако тя беше жива, ще трябваше да печете курабийки и сладкиши и да ги продавате вечно, ако искахте да съберете достатъчно за такава скулптура. Тя така и нямаше да ни каже, че е богата.

— Не, и вече ми се струва, че е постъпила много разумно — каза Ейприл. Видя, че Дан излиза пред тях и започна да се паникьосва. Ами ако той си тръгнеше, уверен, че тя му е сърдита и не иска да го вижда? Трябваше да мисли бързо. — Бихте ли ме извинили, ще помоля Дан да се свърже със скулптора, когато се върне в Чикаго. Така няма да се налага да звъня аз.

— Чудесна идея — каза Ем Джи. — Радвам се, че ще го поканиш. Много ми се иска да се запозная с човека, създал „Порив“.

Ейприл забърза напред и настигна Дан тъкмо когато палеше хондата. Щом я видя, че приближава, той свали прозореца.

— За скулптора — каза тя достатъчно високо, че членовете на борда да я чуят. — Би ли звъннал вместо мен, за да не се налага да натрупвам междуградски разговор?

Дан повдигна учудено вежда, но отговорът му прозвуча небрежно.

— Разбира се.

Ейприл се подпря с длани на отворения прозорец и сниши глас.

— Днес ли се прибираш?

Той я гледаше напрегнато.

— Защо, да не би да държиш да се обадя на Ерика още днес следобед?

— Не е задължително. Чудех се дали не искаш на връщане да се отбиеш при мен. Срамота е да си тръгнеш, а аз да не ти дам десетина пресни яйца. Няма да се развалят по пътя от тук до Чикаго. Ще ги изядеш на закуска в неделя.

— Рядко закусвам, когато съм сам.

— Колко жалко.

— Че рядко закусвам ли?

— Не, че смяташ да бъдеш сам утре сутринта. — Другите вече си бяха тръгнали и тя се приведе по-близо. — Кога за последен път си посрещал изгрева в спалня над многоцветен кокошарник?

Той я погледна недоверчиво.

— Че аз току-що ти нанесох удар там вътре.

— Знам.

— Значи ме каниш?

— Точно така. Ти приемаш ли?

Ръцете му се стегнаха на волана и в очите му проблесна страст.

— Може и да разбирам бавно, но не съм глупак.

— Значи ще се видим там.

— Чакай малко. Не мога да оставя колата паркирана отвън. Червеното доста се набива на очи.

— В стария хамбар има място.

Той остана загледан в нея в продължение на един дълъг момент.

— Ако е така, тогава има нещо, което трябва да знаеш.

— Какво е то?

— Аз… за мен игрите свършиха, Ейприл.

— Какво искаш да кажеш?

— Влюбен съм в теб.