Вики Люис Томпсън
Порив (1)

Първа глава

В ранната утрин увертюрата от „Вилхелм Тел“ се носеше гръмко от високоговорителите, монтирани в кокошарника, докато Ейприл размахваше четката. Дори не забеляза, че Айда Мей е застанала в основата на стълбата, докато най-сетне дългогодишната й приятелка не извиси глас, същият глас, с който се провикваше на прасетата, за да може да надвика музиката.

— Светлолилаво? — изкрещя Айда Мей. — Боядисваш кокошарника в светлолилаво?

— Само от тази страна — провикна се в отговор Ейприл, без да прекъсва работата си. С Айда Мей се познаваха още от трети клас и не обръщаха особено внимание на официалностите. — Останалите стени ще са в светлозелено, жълто и светлосиньо, точно в тази последователност.

— Не съм много убедена, че Бунвил е готов за подобно нещо. — Айда Мей прескочи една внушителна капка боя, паднала на земята също като цветче от ирис. — Не можа ли поне да се спреш на един цвят.

— Ами, в железарията на Бендър имаше разпродажба — кресна в отговор Ейприл. — Освен това, на Айрини щеше да й хареса как изглежда. — Тя продължи да размахва четката по дървените греди.

— Може и да си права, мир на праха й — заключи Айда Мей, — но какво ще кажат вашите за подобно нещо?

— Те нали казаха, че ми дават всичко тук, стига да го поддържам със спечелените пари. — Ейприл слезе едно стъпало по-ниско и направи нов светлолилав замах по стената на кокошарника. Прясната боя й миришеше също като ново начало, не като край на някакъв етап, затова на младата жена й бе приятно. Айрини щеше да бъде доволна, ако тя гледаше напред, без да се обръща назад.

— Музиката е по-жива тази сутрин.

— Пилетата ме помолиха да я увелича. Днес са палави.

— Не искам и да мисля какви яйца ще снесат при цялата тази дандания. Слушай, вратът ми се схвана и ще прегракна, ако продължаваме да си говорим така — оплака се Айда Мей. — Защо не слезеш?

— Добре. — Ейприл закачи кофата с боя на стълбата и нагласи четката отгоре. Слезе бавно и се изправи срещу Айда Мей. Приятелката й си изглеждаше същата още от детските им години — дръзка и спретната, с къса руса коса, грижливо сресана, с карираната риза, натъпкана в дънките. — Къде остави децата?

— При майка ми. Реших, че днес сигурно ще ти е доста криво и не исках трите дребни изчадия да ти стоварят нови проблеми на главата.

— Но, Иди, трябваше да ги доведеш. Щеше да ми е приятно да останат тук сутринта. — Ейприл усети, че по очилата й има капки бледолилава боя и ги вдигна над челото. По-добре пейзажът да изглежда малко размазан пред погледа й, отколкото да е на лилави точки.

Айда Мей прецени вида на Ейприл без очилата.

— Изглеждаш ужасно.

— Това са ми работните дрехи.

— Нямам това предвид и ти много добре знаеш. Имам чувството, че си си връзвала косата на възел, а очите ти са като прогорени дупки на някое одеяло.

Ейприл сви рамене.

— И какво от това?

— Такова. Влизай вътре да ти направя чаша чай. — Айда Мей прегърна Ейприл през кръста и я поведе към бялата селска къща. — Май не съм си давала сметка колко много обичаше старицата. Приемаш го доста зле, нали?

— Добре съм. — Ейприл отново усети напиращите сълзи. Колко глупаво. Дори не бяха роднини с Айрини, въпреки че за малко не й стана внучка снаха, ако изобщо съществуваше подобно нещо. — Мама беше тук целия ден вчера. Пристигна малко, след като се е разбрало. Искаше да остане да спи тук, но я накарах да си отиде. Вече съм голямо момиче.

— Което е загубило близка приятелка — добави Айда Мей.

— Толкова ми липсва — призна Ейприл, докато с Айда Мей се изкачваха по дървените стълби към скърцащата врата против комари. — Според мен е знаела, че това ще се случи. Все правеше намеци, опитвала се е да ме подготви. Само че аз не обръщах внимание, по-точно не исках да обръщам внимание.

— Знам, знам — успокояваше я приятелката й.

— У нея имаше неугасващ пламък, така се радваше на живота. Щеше да се чувства у дома си навсякъде по света — и в Париж, и в Лондон, и в Ню Йорк…

— Но си живееше тук, в Бунвил. — Айда Мей се суетеше из кухнята, за да направи чай на старата емайлирана печка. — Би трябвало и ние да обичаме така родния си град.

— Да, това е едно от нещата, на които ме учеше — да уважавам и ценя града. — Ейприл се отпусна тежко на един стол и се остави на Айда Мей да се повърти около нея. Приятелката й бе много грижовна и в този момент Ейприл бе доволна, че не е нужно да се преструва пред жената, с която ги свързваше осемнадесетгодишно приятелство.

Айда Мей постави чаши и салфетки пред двете.

— Та това е най-красивият град в централен Илинойс, ако питаш мен.

— Не знам дали е така, Иди. Но поне постигнахме някакъв напредък с площада.

— И още как. — Тя понечи да налее чай. — Днес забелязах, че сланата е попарила някои от хризантемите, но още ще цъфтят.

— Добре че боядисахме беседката, така е много по-добре. Помниш ли как Айрини излизаше и работеше заедно с другите, все едно че лятната жега беше просто едно дребно неудобство? Всички ние бяхме плувнали в пот, а тя си подсвиркваше и не спираше да боядисва.

— След като ти видях кокошарника, направо не е за вярване, че беседката е в бяло.

— Двете с Айрини мислихме и за други цветове, но решихме, че скулптурата, когато най-сетне стигнем и до нея, ще промени нещата из основи. По дяволите! Иска ми се Айрини да беше с нас още малко, за да види осъществен проекта със скулптурата. Направо не знам как ще успеем без нея. Все я питах откъде ще намерим пари, за да платим на скулптора, а тя ми повтаряше да не се притеснявам. А какво ще правим сега?

Айда Мей наля чай и седна.

— Звучиш ми отчаяна.

— Може и да си права. Айрини ни заряза по средата.

— Да, но комитетът по облагородяване беше твоя идея, Ейприл. Можеш да продължиш и без Айрини.

— Нямам нейното влияние в Бунвил. Кой изобщо ще ми обърне внимание?

— Аз, разбира се, а също и останалите от комитета.

— Ние не сме целият град, Иди.

— Не сме, но не бива да забравяш, че Мейбъл е женена на президента на банката.

— Да бе. — В смеха на Ейприл нямаше веселост. — Ти как си представяш Хенри Гудпасчър да ни даде заем за скулптура? — Топлият чай успокои гърлото й и разнесе буцата, която се трупаше още от вчера сутринта, когато научи за смъртта на Айрини. — Май скулптурата не е особено важна.

— Разбира се, че е важна! Престани да говориш така. Айрини никога нямаше да търпи подобно примиренческо отношение от теб, Ейприл Мари, затова веднага се стегни! Къде ти е четката за коса?

Ейприл изви едната си вежда.

— Да не би да си решила да ме понатупаш с нея, а, Иди?

— Това е добра идея, но точно сега искам да поукротя тази грива, дето я наричаш коса. — Тя стана и влезе в задната спалня. — Нищо. И сама ще си я намеря.

Ейприл остана да гледа след приятелката си, озадачена от предложението да й среши косата. Чак толкова ли се бе поддала на отчаянието? Може и така да беше, ако се сравняваше с Айда Мей. Но пък Иди винаги изглеждаше съвършена, дори когато хранеше прасетата или караше трактор.

— Готова съм. — Тя застана зад Ейприл и се зае със задачата си. — С какво си я усуквала тази коса! Прекрасна кестенява коса, а ти я мачкаш като стара царевична шума.

— Най-обикновена кафява коса, Иди. Героините в романите имат кестенява коса. Моята е кафява.

— Както кажеш. Само че не я връзвай на такива възли.

— Сутринта не успях да си намеря ластика.

— Боже, какъв ужас. — Айда Мей разплете кичурите и свали очилата от челото на Ейприл. — Я дръж.

Докато Айда Мей разресваше приятелката си и прокарваше четката чак до раменете, Ейприл започна да се отпуска.

— Иди, помниш ли как стояхме по цяла нощ да си правим косите и да клюкарстваме и обсъждаме момчетата?

— Само аз, никакво множествено число. Ти не забелязваше никой друг, освен Дан.

Ейприл се смълча за момент.

— Той вече дойде ли си?

— Да. Завещанието е прочетено тази сутрин, и въпреки че не знам какво има в него, дойдох да ти кажа най-интересното.

Ейприл се изправи на стола. Завещание. Много й се искаше да го чуе, то бе последната воля на Айрини. Но тя не можеше да присъства, защото не бе част от семейството. За тази цел трябваше да се ожени за Дан.

— Какво става? — попита любопитно Ейприл.

Айда Мей обичаше да пази драматичните новини за последно.

— Няма да има погребение.

Ейприл се изви рязко, за да погледне Айда Мей.

— Как така няма да им погребение?

— Ще има траурна церемония в тесен семеен кръг, което означава, че ще присъстват само Дан и майка му.

— Само те? — Ейприл отново си каза, че ако се бе оженила за Дан, сега щеше да бъде в този тесен семеен кръг и можеше да застане на гроба до тях. Само че тя се бе оженила за Джими Фостър, за ужас на всички, а в последствие и за свой собствен.

— Както и да е, след церемонията целият град е поканен на почерпка с хотдог на площада. Всички разходи са покрити от Айрини. Това е било изрично упоменато в завещанието й.

— Почерпка с хотдог ли? — Обърканото изражение по лицето на Ейприл бързо премина в смях. — Почерпка с хотдог, а?

Айда Мей кимна.

— Духовият оркестър на Бунвил ще свири и всички трябва да са облечени в униформи.

Ейприл плесна с длан гърба на стола, изпълнена със задоволство.

— Знаех си, че няма да си отиде като всички! Сигурна бях!

 

 

Дан Бътлър обикаляше от стая в стая из къщата на баба си и докосваше всички предмети, които тя бе обичала — полиците с книги по какви ли не въпроси, любимият й люлеещ се стол, сандъчето с билка, поставено на перваза на кухненския прозорец, високото пиано. Двамата с майка си щяха да изберат нещата, които да вземат, а останалото се канеха да продадат с къщата. Нито апартаментът му в Чикаго, нито къщата на майка му в Индианаполис можеха да поберат мебелите от двуетажния дом на починалата му баба.

Постара се да не мисли, че тук ще живеят непознати. Защо трябваше хората да умират? Защо не можеха нещата да си останат такива, каквито са? Преди много години, когато бащата на Дан загина трагично, и Дан се бе преместил с майка си в тази къща, зададе съвсем същите въпроси. Днес го водеше логиката на възрастен човек, но бързо откри, че логиката не успява да притъпи болката от смъртта на човек, когото си обичал.

— Дан.

Вдигна поглед към майка си, застанала на най-горното стъпало на втория етаж от къщата.

— Мислех, че ще поспиш поне малко, мамо. Да не би аз да ти попречих като се разхождах напред-назад?

— Не. — Тя поклати глава и светлата й руса коса трепна. — Лежах в старата ти стая и си мислех за теб.

— Защо за мен?

Майка му бавно заслиза. И двамата се движеха бавно през последните няколко дни, сякаш болката им бе физическа и бързината щеше да я изостри.

— Защото си сам — каза тя и положи длан на ръката му, щом слезе. — Не бива да оставаш така.

— Не съм сам. Имам приятели. Ходя на срещи. Миналата година за малко да се оженя.

— Именно. Винаги е за малко, докато накрая се отдръпнеш. Кой знае защо… магията я няма.

— Стига смешки, мамо. Магията е залъгалка за деца. Аз съм почти на тридесет.

Майка му отново поклати глава.

— Магията не е само за децата. Тя съществуваше между нас с баща ти.

Дан покри ръката на майка си със своята и усети на дланта си очертанието на наследствения пръстен, който баща му й бе подарил, същият, който баба му бе получила от дядо му.

— Просто вие с татко сте имали късмет.

— Да, така е, независимо от това, което се случи. Знам, че сигурно ме мислиш за луда, но съм сигурна, че част от късмета ни зависеше от този пръстен. — Тя издърпа ръка изпод неговата и свали пръстена. — Вземи го.

— Чакай малко. — Дан отстъпи назад и поклати глава. — Няма начин да ме накараш да го взема от теб. Може и да сме говорили, че ще го дам на годеницата си, но сега нямам годеница. А дори и да имах, отдавна вече съм решил, че ти трябва да задържиш пръстена. На теб ти напомня за татко.

— Напоследък ми напомня, че още не си намерил своята любов. Може пък ако пръстенът е в теб, да се докоснеш и ти до магията.

— Това са глупости.

— Дан, Айрини искаше пръстенът да се предава. Сега вече я няма и се чувствам длъжна да изпълня желанието й. Моля те, вземи го. Присмивай ми се, ако искаш. Поне като знам, че е в теб, ще мога да тая някаква надежда за бъдещето, особено покрай тази мъка сега.

Дан се поколеба за момент, преди да вземе от протегнатата длан на майка си наследствения пръстен със смарагди и диаманти.

— Според мен така не е правилно.

— Всичко ще си дойде на мястото, Дан, просто трябва да мине малко време.

 

 

В деня на погребението и почерпката с хотдог студът щипеше, но пък бе приятно. По улиците на Бунвил бяха паркирани автомобилите на всички като Ейприл, които живееха прекалено далеч от града, за да дойдат пеша. Младата жена се опита да паркира близо до площада, докато най-сетне откри място на две пресечки. Докато слизаше от пикапа с открит багажник, долови музиката на оркестъра. Усмихна се. Айрини се бе оказала права. „Маршовата бойна песен на Бунвил“ бе далеч по-подходяща за Айрини, отколкото погребалния марш.

Листата на огромните дъбове, опасали градския площад, бяха с цвят на масло, а брястовете до беседката розовееха под първия студен допир на есента. В униформите на оркестъра имаше алено, както и по флагчетата, забодени по беседката като на ограда. Ейприл веднага си каза, че сцената много би допаднала на Айрини.

Ароматът на хотдог се разнасяше от огромното барбекю, пренесено от Баптистката църква, и Ейприл реши, че и методистите, и презвитерианците са извадили всичко от складовете си, за да осигурят достатъчно дълги маси и сгъваеми столове. Площадът гъмжеше от възрастни и деца и Ейприл се зачуди дали има някой от хиляда четиридесет и двамата жители на Бунвил, който да си е останал у дома.

Смяташе да поизчака, преди да се огледа, за да открие Дан, но погледът й, зареял се сред множеството сякаш по своя собствена воля, попадна на него почти веднага. А и той се отличаваше, започна да се оправдава пред себе си тя. Тъмносиният му костюм, шит по последна мода, показваше, че се е превърнал в градско момче, въпреки селските корени. Тъмната коса бе подстригвана при стилист, не бе подлагана на неумелата любителска ръка на Джейк, местният бръснар. По лицето на Дан нямаше тен от последния сенокос или събирането на реколтата, както бе при старите му съученици, насъбрали се около него.

Ейприл с неудоволствие си призна, че хем няма търпение да го види, хем изпитва истински ужас да не се окаже, че до него има жена, жена от Чикаго, която открито демонстрира, че вече е неин. След като Ейприл и баба му станаха приятелки, Айрини й бе доверила, че той е имал две сериозни връзки, но нито едната, нито другата не бе стигнала до годеж. Последното, което Ейприл разбра бе, че майката на Дан все още носи наследствения пръстен, символ на годежа и женитбата в семейството им, който щеше да премине в ръцете на Дан, когато той си избереше жена. Ейприл си бе мислила, че прелестният пръстен е за нея, но тези дни бяха безвъзвратно отминали.

В момента Дан бе заобиколен единствено от местни хора. Ако бе довел някоя жена от Чикаго, Ейприл щеше бързо да разбере. Всеки, дошъл от града, се отличаваше, също като него, а и повечето от събралите се на площада щяха да обсъждат новата му приятелка минути след появяването й.

Ейприл реши да се смеси с тълпата и по-късно да говори с Дан. Сега, след като Айрини бе починала, приличието изискваше да го намери и да изкаже съболезнованията си. Прииска й се да не го бе избягвала чак толкова упорито през изминалите години. Ако бяха преодолели отчуждението си и го бяха превърнали в нещо като неангажиращо приятелство, днес щеше да й е много по-лесно да поговори с него.

Ето че сега дланите й лепнеха от пот, и то само след като го бе мярнала бегло. Ейприл се страхуваше, че все още храни чувства към Дан, но искрено се съмняваше, че и при него е така. Не би могло да бъде иначе след всичко, което му бе причинила.

Забеляза майка си и баща си на опашката за храна.

— Може ли да ви подосаждам? — пошегува се тя и се намести между тях.

— Боже, колко са нахални някои хора — отвърна майка й с усмивка. — Изглеждаш много по-добре.

Баща й стисна раменете й.

— Съжалявам, миличка. Ти бе по-близка с Айрини от повечето хора.

— Много ми липсва, наистина.

— Поне не го показваш явно днес — отбеляза доволно майка й. — Харесва ми новото ти палто. Мисля си, че златното определено е твоят цвят. Очите ти стават като кафяво кадифе. Особено пък когато си сложиш лещите и не си с очила.

— Стига, мамо.

— Не мога ли да се гордея с единственото си дете?

— Притесняваш ме. — Огледа се, за да забележи нещо, което да им откъсне вниманието от нея. — Виждам, че не всички са успели да се пречупят да не се облекат в черно.

— Не е лесно да загърбиш традициите, миличка. И аз цели три пъти посягах към черната си рокля за църква, докато най-сетне се спрях на тази оранжевата. Доста хора са шокирани от начина, по който Айрини е настояла да стане всичко днес. Очаквали са последно бдение в погребалния дом, но то не се състоя. Мисля си, обаче, че след малко ще прочетем молитва, защото видях, че Хенри Гудпасчър нагласяваше микрофона на беседката. А, между другото, ти видя ли се вече с Дан?

— Почти.

— Тъкмо казвах на баща ти, че Дан е станал още по-хубав, нали така, Пийт?

Бащата на Ейприл изсумтя.

— Телма Джейн, ти чувала ли си някога за тактичност?

— Ейприл знае какво имам предвид.

— Да, мамо, страхувам се, че знам. Но съм сигурна, че Дан вече не се интересува от мен, а аз също не се интересувам от него, освен ако не се е променил коренно.

— Хората си прощават, Ейприл. Джими Фостър беше грешка на младостта ти. Дан е възрастен човек и ще го разбере.

— Мамо, много те моля, не се опитвай да се правиш на брачен посредник. Айрини също не спираше да прави намеци и това бе единственото в нея, което не понасях. Дан знае от две години, че двамата с Джими сме разведени, но не съм забелязала да има особено желание да дотича от Чикаго, за да ми се просне в краката. Не е ли така?

— Той определено има нужда от някакъв знак, за да разбере, че ти…

— Стига, мамо. Скъсах с Дан преди осем години и нямам никакви доказателства, че се е променил. Фактът, че не си е мръднал пръста, за да се свърже с мен, доказва, че не е… че си е все още предпазливия, практичен и неромантичен Дан. Наистина е много хубав, но отегчителен до смърт.

— Ейприл!

— Извинявай, но това е самата истина. — Е, почти, каза си Ейприл. Опияняващите сцени на задната седалка на шевролета на Дан все още я караха да потръпва, дори и след всичките тези години. Не бе забравила и абитуриентския си бал, когато Дан дойде от колежа „Блекбърн“, за да й бъде кавалер.

Тогава се бе похвалила на всичките си приятелки, че тази нощ Дан сигурно ще й предложи да се оженят и ще си сложи наследствения пръстен. Вместо това той й ги наприказва едни, да били почакали, докато той завършел колежа и си намерел работа, а чак след това да „задълбочавали“ връзката си.

Ейприл добре разбираше, че той бе подходил разумно и обмислено. Точно това бе проблемът. На нея й се искаше той да я обича до полуда, да я желае толкова, че нищо друго да няма значение, освен това да са заедно. Беше му казала — много грубо — че може и да не успее да го дочака. Месец по-късно се омъжи за Джими.

— Ейприл, миличка, задържаш опашката. — Лекото побутване на баща й я върна към действителността.

Пред нея майка й си пълнеше чинията и възкликваше при вида на разнообразните салати, отрупали масата.

Младата жена се постара да прояви интерес, въпреки че съвсем не й беше до храна.

— Тази картофена салата много прилича на твоята, мамо — каза тя и си сипа една лъжица.

— Моята е.

— Аз пък мислех, че всичко ще бъде осигурено.

— Така е, но всички знаехме, че заведението на Джеси не може да изпълни такава огромна поръчка. А и на повечето от жените им се искаше да донесат по нещо. Винаги правим така, когато някой почине. А семейството може да занесе у тях каквото остане.

— Не ми е приятно да ти го кажа, но някак не мога да си представя Дан как товари храна в колата си, когато си тръгва към Чикаго, а пък майка му едва ли ще мъкне ядене в Индианаполис.

— Може да решат да останат някой и друг ден и ще трябва да се хранят, нали така?

Ейприл знаеше, че няма никакъв смисъл да спори с майка си по този въпрос. Всички бяха свикнали да носят храна на скърбящото семейство, макар и това невинаги да бе удобно. Ейприл се надяваше дошлите да изядат всичко, до последния залък, за да не се налага накрая Дан и майка му да се занимават с бобена салата, или със салатата от зеле, моркови и майонеза.

В другия край на площада Дан се възползва от момента, когато остана сам, за да се огледа за Ейприл. Най-сетне я забеляза на опашката, докато сипваше една-единствена лъжица в чинията. Сърцето му трепна. Не й се ядеше. Може би тъкмо тя, повече от всеки друг, изпитваше същата самота, която бе усетил и той след смъртта на баба си.

Приближи се възрастна двойка, за да изкажат съболезнованията си и Дан прие съчувствените им думи с раздвоено внимание, докато се опитваше да проследи Ейприл в множеството. Златното й палто го привличаше също като златно късче, проблясващо някъде от дъното на река, загнездило се сред обикновените камъни. Беше стегнала колана на палтото, за да подчертае слабата си талия, която му се искаше, дори сега, да обгърне с ръце.

Едва в този момент осъзна, че всички жени, с които бе излизал през изминалите осем години, много са приличали на нея — стройни, с дълги крака, кестеняви коси, блестящи като полирано дърво на слънцето. Беше спал с две от тях, а за третата за малко не се ожени, но всичко приключи, когато нарече годеницата си Ейприл в момент на страст. Сети за всички онези разговори след развода на Ейприл, когато баба му го подтикваше да се обади на бившата си любима, но гордостта и страхът, че ще бъде отблъснат, го възпираха.

Сега, след смъртта на баба си, беше открил как да се справи с притесненията, но все още не бе твърдо решил дали отново да се види с Ейприл. Според завещанието двамата се налагаше да работят заедно, освен ако тя не откажеше да работи в борда. Дан я познаваше добре и знаеше, че такава опасност няма. Устата му пресъхна само като си помисли, че ще говори с нея, а мъката точно сега го правеше уязвим. Имаше нужда от някого, на когото да се опре, но това почти сигурно не можеше да бъде Ейприл, поне не толкова скоро, а може би никога.

Кой знае защо се сети за пръстена, пъхнат във вътрешния джоб на сакото. Откакто майка му го даде, той все се притесняваше да не го загуби, затова вътрешният джоб му се стори най-сигурното място. До този момент не се бе сещал, че е там, поне докато не зърна Ейприл. За момент си спомни думите на майка си за магията на този пръстен и веднага отхвърли казаното като сантиментални небивалици. Да си помисли за Ейприл и за пръстена в един и същи момент бе просто съвпадение.

Джералд Слоун, адвокатът на баба му, застана до него, стиснал чиния, отрупана с храна.

— Редих се на огромна опашка, за да ти донеса това, затова яж — каза той.

Дан погледна огромната купчина разнообразни салати и поклати глава.

— Извинявай, Джери, яж ти.

— Ей, синко, баба ти не би искал да се стопиш. Би се радвала да се възползваш от почерпката.

— И това ли е включила в завещанието си? Че внукът й се задължава да изяде толкова и толкова хотдога и еди-колко си картофена салата на шантавата почерпка?

— Може и така да е.

— Я стига, Джери. Престани.

— Добре. Ще те притесня ли, ако аз похапна?

— Да, можеш. Дали пък, ако устата ти е пълна, ще престанеш да ме тормозиш. Същият си като баба ми. Дрън-дрън-дрън.

— Ти затова я обичаше.

— Да, Джери, така е.

— Как е майка ти?

— Сравнително добре, струва ми се. Веднъж ми каза, че когато изгубила татко, се чувствала толкова ужасно, че всичко останало било като песен.

— Сигурно е точно така. Те бяха толкова влюбени, също като в книгите. Някои, разбира се, твърдят, че пръстенът бил виновен за привързаността им, но аз не вярвам на такива бабини деветини.

— Както баба ми твърдеше, връзката им се променила в деня, когато той й подарил пръстена, но според мен това е малко вероятно. Да, доста скъпо бижу е, но и повечето годежни пръстени са скъпи.

Джери сви рамене.

— Кой може да каже? Но в този, специално, сигурно има нещо, защото е много стар. Сякаш носи някакво вечно послание.

— Настроен си философски, а? — Дан понечи да каже на адвоката, че пръстенът сега му е в джоба, но после се отказа. Джери ще се зачуди защо, а Дан ще трябва да признае, че майка му се опитва да го ожени.

— Ами, да… Май тези философски мисли се дължат на баба ти. — Джери дояждаше камарата в чинията. — Като говорим за тази изключителна дама, мисля, че трябва да направим съобщението, преди хората да започнат да се разотиват. Не ми се иска някой да пропусне новината.

— Прав си. Струва ми се, че почти всички вече хапнаха.

— Тогава отивам на микрофона. Свещениците помолиха преди това да прочетат молитва. Като знам, че Айрини редуваше посещенията си при всеки от тях, за да не се обидят, сигурно всички ще искат да кажат по нещо.

Дан се усмихна.

— Само че никой от тях не може да предявява претенции. Тя ги побъркваше до един. Спомням си как ме влачеше за ръката. Честна дума, ако имаше будистки храм в Бунвил, и него щеше да посещава.

Джери се разсмя.

— Нищо чудно. Е, аз да тръгвам. Кога каза, че ще бъде първата сбирка на борда?

— Да кажем в десет следващата събота.

— Дадено. Горе главата.

— Опитвам се.

Ейприл бе на десетина крачки встрани, докато чакаше Дан да приключи разговора си с адвоката на Айрини. Не искаше първият й разговор с Дан след цели осем години да бъде прекъснат от някого. Щом Джералд Слоун се упъти нанякъде, Ейприл пристъпи, за да може Дан да я види, че се приближава. Забеляза как очите му се разшириха; беше изненадан, напълно неподготвен за неочакваната й поява.

Тя протегна ръка.

— Съжалявам за баба ти, Дан. — Гласът й прозвуча значително по-спокойно, отколкото се чувстваше.

— И аз съжалявам, Ейприл. — Той пое ръката й и я задържа за момент, докато се вглеждаше в очите й. — Как са нещата при теб?

В същия момент младата жена съжали, че му е подала ръка. Топлината и силата й бяха познати, дори и след всичките тези години, когато не бе докосвала кожата му.

— Добре — измънка тя, усетила всеки един от пръстите му, неравната му длан.

Искаше й се да си изтегли ръката, сякаш бе попаднала в нажежена фурна, но това би я издало. Невероятно как едно докосване събуди копнежа и незадоволената страст от онези нощи, които бяха прекарали в колата, паркирана на някой самотен черен път. Никога не се бяха любили, така и не стигнаха докрай, а Ейприл не забрави, че той бе този, който настояваше да спрат. Практичният Дан. Тя издърпа ръката си, доколкото бе възможно по-внимателно.

За момент останаха смълчани, докато най-сетне той заговори.

— Аз…. Разбрах, че си се развела — каза най-сетне той.

— Да, ами… — Ейприл не смееше да остане загледана в сините очи, за да не забележи обвинителния му поглед. — Страхувам се, че Джими не бе човек, който да се грижи за птицеферма.

— Чух, обаче, че ти се справяш доста добре.

— Успявам да свържа двата края.

— Това значи много напоследък, като се има предвид, че фермерите всеки ден обявяват фалит. — Той поклати глава. — Не ми е ясно защо хората искат да се занимават с фермерска работа.

— Сигурно заради независимостта, която имат. — Ейприл си спомни този спор. Бяха го водили и преди. Подозираше, че непоносимостта на Дан към фермерството е свързано със смъртта на баща му. Дан си бе втълпил, че тази работа ще унищожи човека, когото обича. Трактор, който се изкачва по насип може да се преобърне и да смачка някого, дълги часове преди близките му да са усетили, че той закъснява. Подобна смърт би променила живота на едно момче.

— Да, имаш независимост — отвърна Дан. — Можеш да засадиш реколтата и да се молиш да падне толкова дъжд, колкото ти трябва и когато ти трябва. Ако извадиш късмет, ще събереш нещо от тази реколта, а ако си способен на чудеса, ще продадеш продукцията си на прилична цена. Страхотен начин на живот, ако питаш мен.

— На мен ми харесва.

— Ти винаги си си падала по рисковете.

Ейприл се опита да открие злоба в забележката му, но не успя.

— Благодаря — каза тя и реши да приеме думите му за комплимент.

— Освен това твоята ферма не разчита само на едно, имаш и кошери и различни насаждения, и всичко останало, което да ти помага, когато не ти достигат яйца за продан. — Той се усмихна. — Чух, че си кръстила фермата с ново име.

— Страхотно е, нали? Айда Мей го предложи на майтап, но аз реших, че така ще привлече повече клиенти.

— Това е абсолютно сигурно. Има ли такива, които пристигат, готови да им бъде изнесена лекция по секс? Ако аз видя име като „Птичките и пчеличките“, тъкмо това бих си помислил.

Ейприл се разсмя.

— Това е защото ти винаги мислиш за…. — Тя се спря и вдигна поглед към него. Старата искра все още съществуваше, както и сексуалното привличане. Сякаш не бяха минали осем години. Ейприл се уплаши, че привличането избуява прекалено бързо. Тя прочисти гърлото си. — Признавам, обаче, че фермерската работа е рискована, в сравнение с твоята. Харесва ли ти големият град? — попита тя вече по-официално.

Той отвърна също така официално.

— Езерото Мичиган е красиво. Работата върви добре.

— А харесва ли ти?

— Чикаго е много шумен, Ейприл. Сирените направо ме побъркват, но…. — Той въздъхна. — Да, мисля, че ми харесва.

— Да, но не ми звучиш…

Пропукване по високоговорителите прекъсна разговора им и Дан бързо постави ръка върху нейната.

— Слушай, Ейприл. Мисля, че трябва да те предупредя за нещо.

— Нека да се помолим — избумтя един глас.

Дан пусна ръката й и двамата наведоха покорно глави. Молитвите бяха за жена, която и двамата обичаха, затова се съсредоточиха над думите, обзети от близост, която не бяха изпитвали години наред.

Когато Ейприл долови приглушен звук от Дан, тя разбра, че младият мъж се старае да не дава воля на чувствата си, затова протегна ръка и преплете пръсти с неговите. Той я стисна тъкмо преди последната тържествена молитва да приключи, а сетне въздъхна на пресекулки и я пусна. Тя не го погледна. Очите й плуваха в сълзи, бе сигурна, че и той е готов да се разплаче. Не би искал тя да забележи.

Когато молитвите за Айрини свършиха, Джералд Слоун се приближи до микрофона и го нагласи за ниския си ръст. Извади някакъв свитък от джоба си, сякаш бе подготвил кратка реч.

Адвокатът прочисти гърлото си.

— Граждани на Бунвил, вашата покойна приятелка и съседка, Айрини Бътлър, ви приветства. Искрено се надява да сте прекарали добре този следобед, а тази почерпка да послужи за модел при променянето на подобни скръбни моменти.

Ейприл се наведе към Дан, за да му прошепне на ухото.

— Сигурна съм, че тя го е писала!

— Абсолютно.

Джералд Слоун продължи да чете.

„Повечето от вас ме познават като обикновена селска жена, каквато бях, но успях да направя инвестиции и да натрупам значително състояние. Затова дарявам приходите си от имението, които възлизат на приблизително двеста и петдесет хиляди на година, на град Бунвил.“

Ейприл възкликна.

„Разпределянето на парите ще бъде следено от внука ми, Даниел Бътлър, и борд на директорите, който съм избрала от жителите на града. Тези директори, ако искат да поемат подобна отговорност, са Хенри Гудпасчър, Джералд Слоун, Ем Джи Тъкър, Бил Лоудърмилк и Ейприл Фостър.“

Ейприл остана с отворена уста, загледана изумено в Дан. Айрини я бе включила в този борд заедно с мъжете? И с Дан?

Той отговори на неизречения й въпрос с усмивка.

— Знаеш ли, Ейприл, тя винаги искаше нещата да са особено интересни.