Вики Люис Томпсън
Порив (4)

Четвърта глава

Ейприл преглътна.

— Не разбирам за какво намекваш.

— Друг път не разбираш.

— Много… — Гласните й струни отказваха да работят. Опита отново. — Между нас се случиха много неща, Дан.

— И много не се случиха.

Пулсът й отекваше в ушите. Беше очевидно какво иска да каже.

— Аз не съм същото момиче, с което излизаше в гимназията.

— Искрено се надявам да не си. Аз също не съм мъжът, когото познаваше.

— И… ами аз си помислих, че ще се жениш.

— Грешка.

— Да. — Тя не сваляше поглед от лицето му, толкова познато, а в същото време като лице на непознат. Опитът от осемте години на раздяла бе скрит зад тези сини очи. Сигурно е имало жени. Познаваше Дан, затова си представи, че връзката им е била сериозна, страстна и… консумирана.

Колко добре помнеше той нощите след танците в гимназията, когато паркираха на някой черен път и се изкушаваха един друг, за да се отдръпнат в последния момент. Сега вече бяха възрастни зрели хора. Нямаше скрити неща.

Знаеше накъде се стрелкат мислите й и затова не се учуди, когато той се протегна към нея и я потегли да стане от стола, така че двамата се изправиха един срещу друг.

Той внимателно свали очилата й и ги остави на дървената маса за пикник. След това обрамчи лицето й с ръце.

— Кажи ми какво искаш.

— Може би просто не знам — прошепна тя, неспособна да сдържи тръпките.

— Може би просто трябва да открием.

Той наведе глава към нея и Ейприл затвори очи. Щом меките му устни парнаха нейните, тя се озова назад във времето, когато обичаше Дан, когато се наслаждаваше на мириса му, на настоятелните ласки на устните му, на шепота на дъха му до бузата си.

Първото докосване й бе до болка познато и й се стори, че е отново на петнадесет, че двамата се целуват за пръв път, че изричат първите си думи на всепоглъщаща любов. Само че прегръдката му скоро стана по-дръзка, езикът настояваше за повече. Когато я завладя ново усещане, Ейприл осъзна, че младежката непоквареност си е отишла безвъзвратно и у двамата. Невинните им дни на влюбени гимназисти бяха отлетели, знаеха го и двамата.

Трябваше й силна воля, за да се отдръпне.

— Дан, намираме се в средата на двора пред къщата ми посред бял ден.

— Тогава нека да влезем вътре. — Той дишаше тежко.

Ейприл поклати глава.

— Всичко става прекалено бързо.

— Прекалено бързо ли? — Той я погледна стреснато, а след това се разсмя. — Май е точно така. Познавам те само от около тринадесет години.

— Бяхме разделени, Дан. Трябва да наваксаме.

— Не можеш да ме заблудиш. Мисля, че току-що наваксахме.

— Дан, не искам да направя… нова грешка.

Изражението му стана по-предпазливо.

— След като сама го каза, аз също.

— Може би пътуването ми до Чикаго ще ни предостави шанса да се опознаем отново.

Той кимна.

— Може и да си права.

— Дан, не мога да овладея начина, по който откликвам на докосванията ти. Винаги съм… — Тя махна с ръка във въздуха, защото не искаше или просто не можеше да обсъжда повече въпроса. — Само че има и други важни неща, не е ли така?

— Мен ли питаш? Май нещо репликите ни от онзи разговор преди няколко години, са разменени. Да, така е, по дяволите. Само че, както самата ти изтъкна, някои неща са се променили. По онова време много добре умеех да се въздържам. Сега, обаче, не мога да гарантирам същия контрол.

Ейприл усети как я проряза желание като нажежена до бяло светкавица. Нима не беше тъкмо това, което искаше преди осем години, мъж, обезумял от страст дотолкова, че да не може дори да мисли. Искаше да има не само страстта му, но и любовта му. Точно така. Просто не бе имала представа колко важна е любовта в отношенията им. А трябваше да разбере.

— Мисля, че идването ми в Чикаго ще ни даде възможност да открием много за себе си, Дан.

— Струва ми се, че си права. Истина е, че през последните години изобщо не сме били заедно. — Той я погледна умислено. — Ами хотелът? Не е нужно да ходиш на хотел, Ейприл.

Тя потръпна, щом си представи как в Чикаго се хвърля в прегръдките му, а след това двамата се озовават в леглото.

— Напротив.

Той кимна.

— Тогава ще направя резервация. Една седмица, като се започне от понеделник, така ли искаш?

Тя се усмихна. Това, което искаше, бе да се озове в ръцете му на минутата.

— Чудесно!

Той я погледна, без да каже и дума. След това си пое дълбоко дъх.

— Най-добре да тръгвам — каза той и си взе тиквения фенер.

— Добре — отвърна тя и го погледна с обич. — Наистина така е най-добре. — Остана загледана след него и си каза, че е пълна глупачка. Само ако го бе поканила, той щеше да остане през уикенда. Щяха да станат любовници. Само че преди осем години бе направила ужасна грешка. Ако се оставеше сега в ръцете на Дан, щеше да е все едно, че някой шофьор, забелязал опасността, извива волана, за да се забие в ново изникнало препятствие. Колкото и да не й се искаше да признае, Ейприл се учеше на предпазливост.

 

 

Сбирките на Комитета по облагородяване в Бунвил обикновено се провеждаха всяка сряда следобед в библиотеката, въпреки че след смъртта на Айрини бяха изоставили работата си. Ейприл, обаче, прецени, че трябва да се съберат, преди да замине за Чикаго. Искаше да е сигурна, че комитетът ще застане зад нея.

Позвъни първо на Айда Мей, която се съгласи, че жените трябва да се съберат в сряда следобед, както обикновено. Айрини би искала да продължат работата си без излишна сантименталност, каза Иди. Обеща да съобщи на Бес Изли, ако Ейприл поемеше ангажимент да се свърже с Мейбъл Гудпасчър.

В сряда се разрази буря и докато се изливаше проливният дъжд, многоцветните листа на дърветата окапаха. Ейприл паркира пикапа пред библиотеката и прескочи канала, запушен от прогизналия кафяв листак, придавал до скоро истинско великолепие на есента. Тя никак не обичаше тази студена и влажна прелюдия към зимата и често си пожелаваше сезонът да преминава от пъстра есенна премяна към белоснежна красота.

Заобиколи локвите по тротоара и се забърза към входа на библиотеката, за да не я навали. Сигурно снегът щеше да завали след месец, каза си тя и лошото време можеше да провали плановете за скулптурата, ако творецът искаше да свърши подготвителната си работа на определеното място. Може би щеше да се наложи да изчака до пролетта, за да види осъществяването на мечтата си.

Мейбъл Гудпасчър, поддържана жена, наближаваща петдесетте, вече бе вътре и оставяше чадъра си да се изцеди от дъжда.

— Здрасти, Ейприл. Обзалагам се, че знам за какво ще говорим днес. Хенри спомена нещо за пари за статуя и аз веднага се сетих кой стои зад предложението.

— Според мен, Айрини би искала да продължим програмата за разкрасяване на площада, нали така, Мейбъл?

— Точно така. Въпреки че Хенри не е очарован от проекта за статуята, това от мен да го знаеш.

— Знам, разбира се.

— Но това не бива да те притеснява — успокои я Мейбъл през рамо и я поведе към отдела с вестници, където обикновено провеждаха сбирките. — Ще го убедя.

— Щом казваш. — Ейприл бе силно впечатлена от промяната в Мейбъл за двете години от съществуването на Комитета по облагородяване. Веднага личеше влиянието на Айрини. Преди Мейбъл никога не се противопоставяше на съпруга си за каквото и да е, но дните на Хенри като главнокомандващ бяха преброени. Носеха се слухове, че двамата се карали как да променят обзавеждането в къщата, след като най-голямото им дете заминеше да учи в колеж. Дали пък скулптурата нямаше да се превърне в следващата ябълка на раздора.

Когато Ейприл и Мейбъл приближиха читалнята, ги посрещна звънтенето на капки в кофите, оставени на няколко места по земята и на двете канапета.

Майра Гибънс, библиотекарката на Бунвил забърза близо до тях с тенджера в ръка.

— О, дами, покривът от тази страна най-сетне се предаде. Ще трябва да се преместите в детското отделение за сбирката.

Мейбъл огледа кофите.

— Защо ли не се учудвам. Този покрив е поне на четиридесет години.

— Трябва да се подмени — каза Майра и постави тенджерата под капките. — Помолих Ем Джи Тъкър да ни включи в проекта с парите на Бътлър, но доколкото разбрах, тази година няма да имаме покрив. Имало прекалено много други проекти, каза Ем Джи.

Ейприл за пръв път усети как я прободе чувство за вина заради скулптурата. Спомни си смътно, че Ем Джи беше споменал нещо за покрива на библиотеката, но стана въпрос едва когато средствата бяха разпределени, а и той гласува скулптурата да получи последната сума. Тогава, разбира се, не валеше и покривът още не бе започнал да тече.

Когато Айда Мей пристигна, зад нея ситнеше дребничката, подобна на птиче Бес. Ейприл вече бе обзета от нерешителност. Тя огледа и трите, настанили се на детските столчета, коленете им почти допрели брадичките. Протеклият покрив бе много по-важен от изкуството, нали така?

Айда Мей приключи разговора си с Бес за двете им момчета, които бяха в един клас в училище. Обърна се към Ейприл.

— Готови ли сме да започваме?

— Да, разбира се. — Ейприл усети, че изчаква, защото Айрини винаги бе откривала сбирките им. Сега останалите три дами от комитета бяха обърнали погледите си към нея.

— Разкажи на Бес за статуята — подтикна я Мейбъл. — Бил сигурно вече е разказал на Айда Мей.

— Ами… — Ейприл сви ръце. — Ако си спомняш, с Айрини говорехме за скулптура на площада, в североизточния ъгъл, така че да има хармония с беседката в югозападния ъгъл. Преди нямахме пари, но бордът в събота гласува и отпусна сума за този проект.

— Страхотно! — Бес плесна с ръце.

— Сега, обаче, се чудя дали да започваме — продължи Ейприл. — Нали видяхте кофите, когато влязохте? Нов покрив за библиотеката не бе одобрен за тази година, но за скулптурата бяха отпуснати пари.

Мейбъл се изправи на малкия си стол.

— Статуя трябва да има. Нека някой от проектите на Хенри да почакат, щом библиотеката се нуждае от нов покрив.

Ейприл едва не се изсмя, но знаеше, че няма да посмее. Мейбъл приемаше бунта си толкова сериозно. Ако Хенри кажеше, че небето е синьо, тя щеше да заяви, че е пурпурно, при това, без да се шегува.

— Хрумна ми нещо — каза Айда Мей. — Бил ми разказа кои проекти сте одобрили и според мен всяка една от сумите, включително и тази за скулптурата, могат да бъдат занижени с, да кажем, десет процента, за да се включи и покривът на библиотеката.

— Точно така, звучи ми особено разумно. Ти какво ще кажеш, Ейприл?

— Според мен ще бъде много трудно да се намери добър скулптор с парите, които има, а за по-малка сума и дума не може да става.

— В цяло Чикаго ли? — недоумяваше Айда Мей. — Я, стига! Знам, че вие двамата с Дан ще намерите някого, дори и за по-малко пари.

Бес изглеждаше объркана.

— Какво ще правят Ейприл и Дан в Чикаго?

Какво ли, наистина, помисли си Ейприл, но бързо се стегна и обясни на Бес за плана да изберат скулптор, защото тя бе единствената, която нямаше връзки в борда.

— Исках да се съберем — добави Ейприл, — за да съм сигурна, че комитетът ще се довери на избора ми.

— Разбира се, че ти се доверяваме — каза Бес. — Та ти си обиколила цяла Европа, което е много повече, отколкото останалите можем да се похвалим.

— Аз заминавам догодина — заяви Мейбъл и изпъна рамене. — Реших да отрежа лова край Мичиган. Хенри, ако желае, може да дойде с мен в Европа, ако ли не, да заминава сам за Мичиган и да стреля по каквото му попадне.

Бес загледа невярващо Мейбъл.

— Ще тръгнеш за Европа съвсем сама?

— Ако се налага.

— Мили боже! — Бес изглеждаше така, сякаш не можеше да си представи подобна независимост. Според Ейприл, Бес бе мила, но не особено умна. Дори и малка част от живеца на Айрини не успя да се влее в Бес.

— Все още се чудя дали да не предоставим цялата сума на библиотеката — каза Ейприл и подпря брадичка на дланите си. — Според вас какво би искала Айрини?

— Всичко — заяви Айда Мей. — Абсолютно всичко.

— Сигурно — съгласи се Ейприл. — Добре, ще предложа на членовете на борда намаляване на разходите за всички проекти с десет процента. Някой трябва да позвъни на Дан.

— И ти можеш да го направиш — отсече Айда Мей и махна с ръка.

Ейприл изви едната вежда и погледна приятелката си. Не й бе отнело много време да се сети да предложи Ейприл за посредник.

— Има ли още нещо, което трябва да обсъдим? — попита тя, за да смени темата.

— Май до пролетта нямам да има какво да правим, нали така, Ейприл? — попита Мейбъл. — Освен да покрием лехите със слама, преди да е паднал първият сняг и да викнем няколко деца да изгребат листата, единствената ни задача през зимата остава само статуята. През пролетта можем да започнем кампания да се разреши на хора с различен бизнес да се настанят на площада. Вече казах на Хенри, че банката има нужда от нова тента, стига да не е в онова ужасно потискащо зелено.

— Ще продължим ли да се събираме всяка седмица? — Ейприл огледа малката група.

— Разбира се — отвърна Мейбъл. — Дори и да няма как да свършим нещо, можем да заплануваме нещата за по-топлото време. Освен това, на мен сбирките ни са ми много приятни.

— И на мен — добави Бес. — Приятно ми е да знам, че върша нещо за Бунвил. Нека продължим да се събираме.

— Аз съм съгласна — каза Ейприл. — Следващата седмица ще бъда в Чикаго, но по-следващата ще ви разкажа всичко за пътуването.

— И ние няма да имаме търпение да разберем — каза Бес с усмивка. — Звучи толкова вълнуващо.

Тръпката, обзела Ейприл й подсказа, че в Чикаго наистина ще бъде вълнуващо. Освен това искрено се съмняваше, че ще разкаже пред комитета по облагородяване всичко, което се случеше там.

 

 

Хладната есен сякаш бе изострила чертите на пейзажа, забеляза Ейприл, докато се вливаше със стария си пикап в потока коли, отправили се по петдесет и седма междущатска магистрала към Чикаго. След като бе карала единствено по селските пътища и в Бунвил през последните две години, на Ейприл й се стори трудна задача да маневрира по широките платна, пълни с автомобили, но бе твърдо решила да мине по околовръстното, за да види водата. Според Ейприл езерото Мичиган бе най-хубавото нещо в този град.

Не смееше да се заглежда за дълго, защото трябваше да се съобразява с потока на движението и само от време на време хвърляше бегъл поглед към сините води от дясната страна. Вятърът, довяващ хлад от езерото, който сякаш разсейваше сивия смог над града, характерен за почти всички големи градове, които бе посетила.

От лявата й страна се извисяваха сивите чикагски небостъргачи, създадените от човека гиганти, където финансовите богове бдяха над териториите си. На Ейприл винаги й се завиваше свят, когато минаваше по Мичиган Авеню и поглеждаше нагоре към високите сгради. Някаква оптическа илюзия създаваше впечатлението, че са надвиснали над улицата и всеки момент могат да се катурнат.

Тя разбираше, че същата тази илюзия кара правите редици царевица да изглеждат раздалечени близо до теб, а в самия край сякаш се събираха ветрилообразно. Това се наричаше перспектива. Ейприл определено предпочиташе перспективата на царевичните поля. Единствено просторното езеро Мичиган й създаваше същото спокойствие, на което се наслаждаваше, когато зарееше поглед към акрите обработена земя, само на места прорязана от телефонни стълбове, короните на пръснати дървета и някой самотен хамбар.

Ейприл внимателно следеше пътя, за да не пропусне първия ляв завой, който щеше да я отведе на „Уобаш Авеню“ и в „Палмър Хаус“. Беше преценила времето си така, че още с пристигането да се настани и веднага след това да се обади на Дан. Ръцете й трепереха, докато включваше на по-ниска скорост, за да завие. Някъде тук в Чикаго се намираше Дан Бътлър, беше си у дома и никак не се впечатляваше от големия град, не и като Ейприл, въпреки че бе пътувала много в чужбина. Мисълта, че той е някъде наблизо, я притесняваше и успокояваше. Колко ли щеше да е променен животът й, когато се връщаше след пет дни? Едва ли щеше да е същото.

Пиколото на входа пое ключовете от очукания пикап, без да се подсмихва, а друг се появи незабавно, за да вземе куфара, белязан от неспокойното време, прекарано с Джими. В един кратък момент на Ейприл й домъчня за кроткия живот в Бунвил, където нямаше никакво значение с какво е облечена и колко пари има.

Щом влезе във фоайето, веднага се зарадва, че си бе направила труда да напазарува в Спрингфийлд. Чувстваше се добре с вълнената пола, дълга до прасеца, модните боти и пухкавия ангорски пуловер. Другите дрехи, които си бе купила, бяха прибрани в стария куфар, който пиколото отнасяше към рецепцията. Ейприл бе решена да не показва, че е смотана провинциалистка пред скулпторите, с които смяташе да проведе срещи, а още по-малко пред Дан. Беше си прибрала очилата и сега бе с контактни лещи.

Стаята й бе на петия етаж и гледаше към улицата, предимство, което не убягна на Ейприл. Много добре знаеше, че повечето от прозорците гледаха към съседните сгради. Дан се бе погрижил да получи нещо по-приятно. Едва сега усети, че са й липсвали проявите на загриженост, и бе забравила колко е приятно някой да ти обръща внимание.

Стаята й бе ненатрапчиво елегантна, в пастелни цветове, мебелите от тъмно лъскаво дърво, полирано грижливо през годините. Тежките завеси и дебелият килим приглушаваха звуците дотолкова, че тя можеше да затвори очи и почти да забрави, че се намира в центъра на града.

Само че стаята имаше градски мирис, който нямаше нищо общо с ароматите във фермата. Дори тук, пет етажа над улицата, се усещаха изгорелите газове от колите. Нямаше го удоволствието да помирише влажната разорана земя, ароматът на сено в края на лятото и дима от зимните огньове. Никога нямаше да може да остане да живее тук. Как ли се справяше Дан?

— Това ли е всичко? — попита пиколото и остави внимателно куфара й на пода, сякаш се страхуваше да не се разпадне.

— Да, благодаря. — Ейприл бе горда от начина, по който му подаде бакшиша, който вече стискаше в ръка, въпреки, че й бе изключително неприятно да подава пари на хората. Ето, това бе още един минус на живота в града. Тук всеки очакваше да получи някакъв бакшиш. Само че тя бе дошла само за пет дни и не бе проблем да се включи в играта за това кратко време.

Когато пиколото излезе, тя отвори чантата, за да намери номера на Дан в службата и вдигна слушалката на телефона, оставен на нощното шкафче. Тази седмица щяха да говорят за трети път. Миналата сряда вечер му звънна, за да предложи от всеки проект да бъдат изтеглени по десет процента. След като бе поговорил и с останалите членове на борда, той й се обади, за да потвърди, че всички са съгласни.

Разговорите им бяха кратки и показваха, че никой от тях не желае да излиза от темата за работата, за да навлезе в мътните води на личните отношения. Имаха да си казват толкова много, а по телефона съвсем не бе най-уместно.

Рецепционистката от спортни стоки „Адонис“ я прехвърли в офиса на Дан. Ейприл се опита да си го представи в кабинет, седнал зад бюро, надвесен над данните за продажбите. Нейният Дан. Нейният Дан ли? Това пък как можа да го измисли?

— Дан Бътлър слуша.

— Аз съм, Дан. Пристигнах.

Тонът му веднага се смени от любезно професионален в наистина изпълнен с удоволствие.

— Помислих си, че може да си ти. Все поглеждах часовника. Добре ли пътува?

След разговора им миналата седмица, тя не бе очаквало толкова радушно посрещане.

— Чудесно — отвърна колебливо тя. — Не, изобщо не беше чудесно. Тук е такава лудница. Трябваше да дойда с трактора, за да сплаша поне някои от лудите камикадзета по околовръстното.

Дан се разсмя.

— Паркира ли пикапа?

— Ще си остане на паркинг през следващите пет дни. Няма начин да го мръдна. Оставих ключовете на пиколото. Едва ли някога се е качвал на толкова стар модел, докато е работил в „Палмър Хаус“.

— По всяка вероятност не е.

— За мен обаче остават обувките и такситата.

— Или пък моята хонда. Всъщност, надявах се да пообиколим някоя и друга галерия днес следобед, но шефът ни вика на съвещание.

— Няма проблем. Аз ще огледам тези, близо до хотела. Наистина няма проблем. — Надяваше се разочарованието да не е проличало в гласа й. Той, разбира се, си имаше работа, а тя не биваше да очаква, че той ще хукне в мига, когато му позвъни.

— Тогава ще вечеряме заедно. Искаш ли да те заведа някъде?

— Би било чудесно, но не е нужно, след като ти…

— Нали щяхме да наваксваме, докато си тук?

— Ами да, май така решихме.

— Да не би да си измислила нещо друго?

— Не, аз… С удоволствие ще вечерям с теб.

— Ще те взема в седем.

— Става. — Тя затвори телефона и веднага се втурна към куфара. Точно това бе най-подходящият случай за черната предизвикателна рокля, която съзря в последната минута на обиколките си из търговския център на Спрингфийлд. Беше показала на майка си всички покупки, с изключение на тази рокля. Само един поглед щеше да й е достатъчен, за да се зачуди какво ли е намислила щерка й за престоя си в Чикаго. Докато тя самата не си изяснеше отношението към Дан, не искаше да подвежда майка си.

Огледа черната рокля, за да се увери, че не се е смачкала и чак след това я закачи на дървена закачалка в гардероба. Тук нямаше телени закачалки. Погледна часовника и си каза, че има още няколко часа преди седем. Можеше поне да свърши онова, което каза на Дан — да обиколи близките галерии. Грабна чантата и ключовете, и тръгна.

 

 

Три часа по-късно куцукаше под сенките на Мичиган Авеню и се проклинаше, че е тръгнала да обикаля пеша с неразтъпкани боти. Когато усети какво я грози, вече бе станало прекалено късно. Зачуди се дали да не вземе такси за останалите шест пресечки, но й се стори неразумно да харчи толкова много пари.

Щом се върна в стаята, тя свали ботушите от изранените си крака, свали и чорапогащника и чак тогава си каза, че е трябвало все пак да се качи на такси. Тогава мехурите нямаше да са се пукнали.

Когато влезе във ваната, от топлата вода започна да я щипе, но тя все още се надяваше, че положението някак ще се оправи, за да може да си сложи високите черни обувки, които отиваха на роклята. Освежена от банята, почувствала се малко по-добре, тя си обу черни бикини и черен сутиен, а след това се зае с грима си. Най-сетне за последна проверка, преди да си облече роклята, тя набра левия крачол на черните фигурални чорапогащи и се опита да го нахлузи на крака си.

Ейприл не бе почитателка на физическата болка. С писък смъкна обекта, извор на истинско мъчение от стъпалото си. След като не можеше да изтърпи чорапите, какво оставаше за обувките с висок ток? Нямаше начин да ги сложи. Тази вечер не можеше да отиде на вечеря, освен ако Дан не бе избрал място, където допускаха да се вечеря с боси крака. А тя бе твърдо решила да не показва, че е селянче, попаднало в големия град. В същото време можеше да се закълне, че нито една жена от Чикаго не би извървяла двадесет и пет пресечки, обута в чисто нови боти.

Опита се да се свърже с Дан в апартамента му, но очевидно той вече бе излязъл. Не оставаше друго, освен да го разочарова, когато пристигнеше. Дали да признае истината, или да се извини, че има главоболие? Тъкмо се чудеше, когато телефонът звънна.

— Ейприл?

— Здрасти, Дан. Тъкмо се опитвах да ти звънна.

— Във фоайето съм. Да се кача ли, или да те изчакам долу?

Беше решила да му откаже, като се извини с главоболието, но гласът му веднага събуди копнежа у нея. По дяволите, така й се искаше да е с него, независимо от проклетите мехури по краката.

— Честно казано… — Тя се поколеба и се зачуди как да реши дилемата. В този момент погледът й попадна на менюто, поставено в кожена подвързия върху писалището от орех. — Честно казано, Дан — каза тя, най-сетне решила какво да прави, — мисля, че ще бъде по-приятно, ако използваме обслужването по стаите тази вечер, какво ще кажеш?