Майкъл Бонд
Мечето Падингтън (7)

Седма глава
Приключение на море

Една сутрин господин Браун почука барометъра в антрето и каза:

— Очертава се хубав ден. Какво ще кажете да отскочим до морето?

Предложението беше посрещнато с възторг от всички в домакинството и след броени минути цялата къща беше нагоре с краката.

Госпожа Бърд започна да прави планина от сандвичи, а господин Браун се зае да приготвя колата. Джонатан и Джуди се хвърлиха да си търсят банските, а Падингтън се качи горе да си стегне куфара. Всеки излет с Падингтън беше сериозно начинание, защото той винаги държеше да пътува с целия си багаж. А с течение на времето беше натрупал доста неща. Освен куфара вече имаше малка пътническа чанта с инициалите П. Б. от външната страна и голяма хартиена торба за всякакви дреболии.

Госпожа Браун му беше купила сламена шапка за лятото. Падингтън я харесваше, защото беше съвсем безформена и като обръщаше периферията нагоре или надолу, можеше да й придава най-различен вид. Все едно имаше няколко шапки!

— Щом стигнем в Брайтси, ще ти купим кофичка и лопатка — обеща госпожа Браун. — За да правиш пясъчни замъци.

— А може да отидем на кея — каза Джонатан, който едва сдържаше нетърпението си. — Там има страхотни автомати. Най-добре си приготви много монети.

— Или може да поплуваме — добави Джуди. — Нали можеш да плуваш, Падингтън?

— Боя се, че не съм голям плувец — отговори Падингтън. — Никога досега не съм бил на море.

— Никога не си бил на море!?

Всички зарязаха заниманията си и се втренчиха в Падингтън.

— Никога — повтори той.

Всички се съгласиха, че е много хубаво да отиваш на море за пръв път в живота си. Дори госпожа Бърд се увлече в спомени за първото си отиване в Брайтси преди много, много години. Падингтън страшно се развълнува, докато му разказваха какви прекрасни неща ще види.

Когато най-сетне потеглиха, колата бе направо претъпкана. Госпожа Бърд, Джуди и Джонатан седяха отзад. Господин Браун караше, а до него се бяха сместили госпожа Браун и Падингтън. Падингтън много обичаше да седи на предната седалка, особено когато прозорецът беше отворен, защото можеше да подава глава навън и да се радва на прохладния бриз. След кратко забавяне в покрайнините на Лондон, защото шапката му хвръкна от вятъра, отново излязоха на широкия път.

— Усещаш ли вече мириса на море, Падингтън? — попита след малко госпожа Браун.

Падингтън проточи врат през прозореца и задуши въздуха.

— Да, усеща се нещо — отвърна той.

— Продължавай да душиш — посъветва го господин Браун, — защото почти пристигнахме.

И наистина, скоро се изкачиха до върха на един хълм, а след последния завой в далечината блесна морето, искрящо под утринното слънце.

Падингтън ококори очи.

— Гледайте, гледайте! Колко лодки са се струпали в калта! — извика той и посочи с лапа към брега.

Всички се засмяха.

— Това не е кал — обясни Джуди, — а пясък.

Докато успеят да обяснят на Падингтън за пясъка, колата влезе в Брайтси и зави по крайбрежната улица. Падингтън гледаше морето все по-подозрително. Вълните бяха много по-големи, отколкото си ги беше представял. Не чак грамадни, каквито бе виждал от кораба на път за Англия, но достатъчно големи, за да уплашат едно малко мече.

Господин Браун спря колата до един магазин на крайбрежната алея и измъкна няколко банкноти.

— Бих искал да снабдим това мече с всичко необходимо за незабравим ден на морето — каза той на продавачката зад щанда. — Да видим… трябват ни кофичка и лопатка, слънчеви очила, пояс…

Списъкът продължаваше, а жената подаваше покупките на Падингтън и той скоро усети, че две лапи за нищо не стигат. Гуменият пояс непрекъснато се свличаше от кръста му и му стягаше коленете, слънчевите очила се крепяха на косъм на носа му, в едната лапа стискаше кофичка, лопатка и сламената си шапка, а в другата беше куфарът.

— Желаете ли снимка, господине?

Падингтън се обърна и видя размъкнат мъж с фотоапарат.

— Само една лира, господине. Гарантирано качество. Връщам ви парите, ако не сте доволен.

Падингтън се замисли. Мъжът никак не му харесваше, но през последните няколко седмици беше спестявал особено усърдно и сега имаше малко повече от три лири. Би било хубаво да си има снимка.

— За нула време ще стане, господине — каза мъжът и се скри под черно покривало зад фотоапарата. — Само гледайте птиченцето.

Падингтън се озърна. Не виждаше никакво птиченце. Той отиде зад мъжа и го потупа по гърба, фотографът, който сякаш търсеше нещо, се стресна и свали покривалото.

— Как искате да ви снимам, като не стоите на едно място? — попита ядосано той. — Ето че плаката отиде на вятъра и… ми дължите една лира! — завърши фотографът, но очите му неспокойно шареха.

Падингтън втренчено го изгледа.

— Казахте, че има птиченце — заяви той. — Няма никакво птиченце.

— Явно е отлетяло, като ви е видяло — отвърна злобно фотографът. — Къде ми е едната лира?

Падингтън го изгледа още по-втренчено.

— Може птиченцето да я е взело, като е отлетяло — каза той.

— Ха-ха-ха! — разсмя се друг фотограф, който с интерес следеше сцената. — Май си намери майстора с това мече, Чарли! Така ти се пада, като снимаш без разрешително. Изчезвай, че ще извикам полиция!

Мъжът се загледа след Чарли, който си събра партакешите и се помъкна към кея, а после се обърна към Падингтън:

— Голяма напаст са тези мошеници. Крадат залъка от устата на честните хора. Много правилно постъпихте, че не му платихте. Ако позволите, за награда лично ще ви направя една хубава снимка!

Семейство Браун се спогледаха.

— Не знам как успява — каза госпожа Браун, — но Падингтън винаги излиза сух от водата.

— Защото е мечка — каза намръщено госпожа Бърд. — Мечките винаги излизат сухи от водата.

Тя ги поведе към плажа и внимателно разгъна пътническото одеяло на пясъка близо до вълнолома.

— Тук не е зле — обяви тя. — Така всички ще знаем къде да се намерим и никой няма да се изгуби.

— Идваме тъкмо навреме за отлива — каза господин Браун. — Морето е приятно и безопасно за плуване. Идваш ли, Падингтън?

Падингтън погледна към морето.

— Може да дойда да си поиграя на плиткото.

— Не се бави! — викна Джуди. — И си вземи лопатката и кофичката, ще се упражняваме да строим пясъчни замъци.

— Еха! — зарадва се Джонатан и посочи някаква обява на стената зад тях. — Вижте… даже ще има състезание за пясъчни замъци! — Той чак подсвирна: — Награда десет лири за най-големия замък!

— Защо не участваме всички заедно? — предложи Джуди. — Обзалагам се, че тримата можем да построим най-големия замък, който са виждали!

— Не е по правилата — прекъсна я госпожа Браун, която още четеше обявата. — Всеки трябва да си строи собствен замък.

Джуди изглеждаше разочарована.

— Нищо, въпреки това ще се пробвам. Хайде вие двамата, идвайте да поплуваме. А след като хапнем, започваме да копаем!

Тя се втурна към морето, следвана по петите от Джонатан и Падингтън. Джонатан не изоставаше, но само след няколко метра поясът на Падингтън отново го спъна и той се просна по очи в пясъка.

— Падингтън, остави си куфара! — извика госпожа Браун. — Не можеш да влезеш с него в морето. Ще го намокриш и ще се съсипе!

Падингтън доста унило й даде да му пази нещата и тръгна да догонва останалите. Когато стигна до плажа, Джуди и Джонатан вече се бяха отдалечили много навътре и той се задоволи да постои на крайчеца на водата, където вълничките се завъртаха в спирали около краката му. Чувството беше много приятно — отначало студеничко, а после топло. Падингтън реши, че е много хубаво да си на море. Нагази няколко крачки, където водата беше по-дълбока, отпусна се върху пояса и се остави на вълните, които щяха да го отнесат на брега.

„Десет лири! — мислеше си той. — Представи си само… представи си само да спечеля десет лири!“ Падингтън затвори очи. В съзнанието му изплува прекрасен пясъчен замък, досущ както беше виждал в книжката с картинки — с бойници, кули и дълбок ров. Замъкът растеше ли, растеше и всички на плажа се бяха събрали да го гледат с радостни викове. Няколко души казаха, че не са виждали по-голям замък, и… Падингтън стреснато се събуди, защото някой го плискаше по лицето.

— Ставай, Падингтън — викна Джуди. — Стига си се излежавал! Здраво беше заспал, и то на слънце. Време е за обяд, че после ни чака работа!

Падингтън разочаровано се озърна. Хубавият замък е бил само сън! Не се и съмняваше, че щеше да спечели първа награда. Той разтърка очи и тръгна след Джуди и Джонатан. Госпожа Бърд вече беше извадила сандвичите — с шунка, яйца и сирене за всички останали и специални сандвичи с мармалад за Падингтън. За десерт бяха донесли сладолед и плодова салата.

— След като се наобядваме — каза господин Браун, който кроеше планове да си открадне една хубава следобедна дрямка, — аз гласувам да се разделите и всеки да си построи пясъчен замък. А после заедно с официалния конкурс ще си направим собствено състезание. Който вдигне най-големия замък, има една лира от мен.

Джуди, Джонатан и Падингтън решиха, че идеята е направо великолепна.

— Само не се отдалечавайте много! — предупреди ги госпожа Браун на тръгване. — Не забравяйте, че скоро започва приливът!

Ала думите й останаха нечути, защото в главите на тримата се въртяха само пясъчни замъци. Особено Падингтън размахваше кофичката и лопатката с много решителен вид.

Плажът беше пренаселен и той вървя доста дълго, преди да намери празно място. Най-напред изкопа голям кръгъл ров, над който остави подвижен мост, за да може да загребва и да пренася пясък за самия замък. След това започна да пълни кофичката за стените на замъка.

Падингтън беше работливо мече и не се предаваше, въпреки че от тежкото мъкнене скоро го заболяха и четирите лапи. Затова пък в средата на кръга не след дълго се появи огромна купчина пясък. Той взе да заглажда стените с лопатката и после направи бойниците. Станаха много хубави, с дупки за прозорци и тесни процепи за стрелците.

Когато свърши, заби лопатката в една от ъгловите кули, метна отгоре шапката си, легна вътре, прегърнал буркана с мармалад, и затвори очи. Беше капнал от умора, но се чувстваше много доволен от себе си. Нежният шум на прибоя тутакси го приспа.

 

 

— Обиколихме целия плаж — каза Джонатан. — Потънал е вдън земя.

— Не си взе дори пояса — разтревожено обясни госпожа Браун. — Тръгна ей така, без нищо. Само с кофичка и лопатка.

Цялото семейство притеснено се беше скупчило до кабинката на спасителя.

— Няма го от обяд — продължи господин Браун. — А приливът започна преди два часа!

Лицето на мъжа стана сериозно.

— Казвате, че не може да плува, така ли?

— Не обича дори да се къпе — каза Джуди. — Сигурна съм, че не може да плува.

— Ето негова снимка — намеси се госпожа Бърд. — Правена е тази сутрин.

Тя подаде снимката на Падингтън на спасителя и избърса с кърпичка очите си.

— Нещо му се е случило, знам си аз. За нищо на света не би пропуснал следобедния чай, освен ако не е станала някоя поразия.

Мъжът разгледа снимката.

— Може да разпратим описание — каза неуверено той, — но няма да е лесно. От очилата и шапката нищо не се вижда.

— Не можете ли да изпратите спасителна лодка? — с надежда попита Джонатан.

— Бихме могли, ако знаем къде да го търсим. Може да е навсякъде.

— Боже! — прошепна госпожа Браун и също извади кърпичката си. — Не смея да си го помисля…

— Все ще изскочи отнякъде — започна да я утешава госпожа Бърд. — Това мече има глава на раменете си.

— Най-добре да остане при вас — рече мъжът и им подаде прогизнала сламена шапка. — А междувременно ще видим какво можем да направим.

— Стига, Мери, стига! — каза господин Браун и хвана жена си за лакътя. — Може просто да я е оставил на пясъка, кой знае… или приливът да я е отнесъл.

Той се наведе да прибере останалите вещи на Падингтън. Сториха му се съвсем мънички и самотни на пясъка, оставени на произвола на съдбата.

— На Падингтън е, няма съмнение — обади се Джуди, която разглеждаше шапката. — Вижте, ето знака му!

Тя обърна шапката наопаки и им показа отпечатък на малка мечешка лапа, потопена в мастило, а до нея пишеше: „Шапкатами — Паднгтн“.

— Гласувам да се пръснем и да претърсим плажа — извика Джонатан. — Така вероятността да го намерим, е много по-голяма.

— Започва да се стъмва — колебливо отбеляза господин Браун.

Госпожа Бърд остави пътническото одеяло на земята и скръсти ръце.

— Няма да мръдна оттук, докато не го намерим — заяви тя. — Не мога да се прибера в голямата празна къща… няма да се прибера без Падингтън.

— Никой не смята да се прибира без Падингтън, госпожо Бърд — каза господин Браун и безпомощно се загледа в морето. — Просто…

— Може да не са го отнесли вълните — притече му се на помощ спасителят. — Може да е отишъл на кея или някъде другаде. Бая народ е тръгнал натам, като гледам. Нещо интересно ще да е — реши той и подвикна на някакъв летовник, който тъкмо минаваше край тях: — Ей, какво става на кея, мой човек?

Без да спира, мъжът се извърна и изкрещя през рамо:

— Някакъв току-що пристигна, прекосил Атлантическия океан със сал. Сам-самичък! Сто дни без храна и вода, така разправят.

И мъжът забързано продължи нататък. Спасителят изглеждаше разочарован.

— Пак някой рекламен трик — съобщи той. — Всяка година едно и също.

Господин Браун се беше замислил.

— Питам се… — рече той и се загледа към кея.

— Типично за Падингтън — каза госпожа Бърд. — Точно такива ще ги забърка.

— Сигурно е той! — извика Джонатан. — Задължително!

Разбраха се с един поглед, грабнаха багажа и се сляха с тълпата, която бързаше към кея. Чакаха доста дълго, за да си пробият път през преградата, защото новината се беше разчула и там се беше събрала огромна тайфа. Навсякъде говореха, че „на кея става нещо“. Ала най-сетне, след като господин Браун говори с един полицай, им направиха път и полицаят ги придружи до самия край на кея, където обикновено хвърляха котва презокеанските кораби.

Завариха необикновена гледка. Падингтън, когото един рибар току-що бе измъкнал от водата, беше обърнал кофичката с дъното нагоре и от този пиедестал разговаряше с неколцина репортери. Един-двама го снимаха, а останалите го засипваха с въпроси.

— Целия океан ли преплавахте? Чак от Америка?

Семейство Браун не знаеха дали да плачат, или да се смеят. Те нетърпеливо зачакаха отговора.

— Не — отвърна правдиво Падингтън, след като помълча малко. — Не чак от Америка. Но от много далеч — и той неопределено махна с лапа към морето. — Какво да ви кажа, отнесе ме приливът.

— И през цялото време сте седели в кофичката? — попита друг и го щракна с фотоапарата си.

— Точно така — потвърди Падингтън. — А лопатката използвах за гребло. Голям късмет извадих, че я носех със себе си.

— С планктон ли се хранехте? — долетя поредният въпрос.

— Не — озадачено отвърна Падингтън. — С мармалад!

Господин Браун си проправи път през тълпата.

Падингтън гузно скочи от кофичката.

— Така значи — каза господин Браун и го хвана за лапата. — Стига въпроси за днес. Това мече е било в открито море часове наред и е страшно изморено. Даже може да се каже, че е било в открито море целия следобед! — и той многозначително погледна Падингтън.

— Нима още е вторник? — попита невинно Падингтън. — Мислех, че са минали дни!

— Вторник е — твърдо заяви господин Браун. — А ние се побъркахме от тревога за теб!

Падингтън си прибра лопатката, кофичката и буркана с мармалад.

— Както и да е — каза той, — обзалагам се, че не са много мечките мореплаватели! И то с детска кофичка…

 

 

Вече се стъмваше, когато потеглиха с колата от крайбрежната улица в Брайтси. Най-сетне се прибираха у дома. По улицата висяха гирлянди с пъстроцветни фенери и дори осветените фонтани в градинките непрекъснато сменяха цветовете си. Беше много красиво, но Падингтън, който лежеше на задната седалка, увит в одеяло, мислеше за пясъчния си замък.

— Хващам се на бас, че моят замък беше най-голям — промърмори сънливо той.

— Хващам се на бас, че моят беше най-голям — възрази Джонатан.

— Я за по-сигурно да дам по една лира на всички ви — побърза да ги прекъсне господин Браун.

— Може някой ден пак да дойдем — обади се госпожа Браун. — Тогава ще си направим ново състезание. Какво ще кажеш, Падингтън?

Падингтън не отговори. Пясъчните замъци, необичайната лодка, с която бе прекосил цялото пристанище, и морският въздух му бяха дошли в повече. Той се бе свил на топка и сладко похъркваше.