Майкъл Бонд
Мечето Падингтън (2)

Втора глава
Мече в гореща вода

Падингтън не беше сигурен какво да очаква, когато госпожа Бърд отвори вратата. Остана приятно изненадан, защото ги посрещна набита сивокоса жена с майчински вид и приятно пламъче в очите. Щом видя Джуди, тя направо се хвана за главата:

— Всемогъщи боже, вече сте тук! — ужасено извика тя. — А пък аз едва свърших с миенето. Сигурно ще искате чай?

— Здравейте, госпожо Бърд — каза Джуди. — Радвам се да ви видя отново. Как е ревматизмът ви?

— По-зле от всякога — започна госпожа Бърд, но изведнъж млъкна и погледна Падингтън. — Какво си донесла? Какво е това нещо?

— Не е нещо — каза Джуди. — Това е мече и се казва Падингтън.

Падингтън повдигна шапка.

— Мече — повтори неуверено госпожа Бърд. — Е, поне е възпитан, това мога да кажа.

— Ще остане при нас — съобщи Джуди. — Емигрирал е от Южна Америка и е сам-самичък. Няма къде да отседне.

— Ще остане при нас? — пак повтори госпожа Бърд и отново понечи да се хване за главата. — Докога?

Джуди тайнствено се огледа, преди да отговори:

— Не знам — каза тя. — Зависи от разни неща.

— Господи помилуй! — възкликна госпожа Бърд. — Да бяхте ми казали. Не съм сложила чисти чаршафи в стаята за гости, нищо не е приготвено.

Тя сведе поглед към Падингтън.

— Макар че като го гледам на какво прилича, може би така е по-добре.

— Всичко е наред, госпожо Бърд — каза Падингтън. — Струва ми се, че ще се изкъпя. Сполетя ме злополука с един сладкиш.

— Аха! — и госпожа Бърд широко отвори вратата. — Ами тогава най-добре влизайте. Само внимавай с килима. Току-що го сложиха.

Джуди стисна Падингтън за лапата.

— Не говори сериозно — прошепна тя. — Даже мисля, че те хареса.

Падингтън гледаше отдалечаващата се фигура на госпожа Бърд.

— Малко строга ми се вижда — рече той.

Госпожа Бърд се обърна:

— Какво каза?

Падингтън подскочи.

— Ами… аз такова… — замънка той.

— Откъде каза, че си пристигнал? Перу ли беше?

— Точно така — отвърна Падингтън. — От Тъмно Перу.

— Хм — изхъмка госпожа Бърд и за миг се замисли. — Тогава предполагам, че обичаш мармалад. Най-добре да взема още от бакалията.

— Ето на! Нали ти казах? — извика Джуди, щом вратата се затвори зад гърба на госпожа Бърд. — Наистина те харесва.

— Представи си само, знае, че обичам мармалад! — каза Падингтън.

— Госпожа Бърд знае всичко за всичко — обясни Джуди. — Най-добре ела с мен, ще се качим да ти покажа стаята. Беше моя, когато бях малка, и по стените има много рисунки на мечки. Дано се чувстваш като у дома си — и тя го поведе по дълго стълбище, като не спираше да бърбори. Падингтън гледаше да не изостава и внимателно вървеше отстрани, за да не стъпва върху килима.

— Тук е банята — каза Джуди. — А това е стаята ми. Това пък е стаята на брат ми Джонатан, скоро ще го видиш и него. Тази е на мама и татко. А това — и тя отвори следващата врата, — това ще бъде твоята стая!

Падингтън влезе след нея и замалко да падне от изненада. Никога не беше виждал такова голямо помещение. До едната стена имаше просторно легло, застлано с бели чаршафи, и няколко сандъка, върху единия от които се кипреше огледало. Джуди отвори едно от чекмеджетата.

— Това се казва шкаф — обясни тя. — Вътре ще можеш да подредиш всичките си неща.

Падингтън погледна чекмеджето и завъртя очи към куфара си.

— Аз май нямам кой знае какво. Това е белята, когато си толкова малък — на никого през ум не му минава, че имаш нужда от нещо.

— Ще видим какво може да се направи — загадъчно каза Джуди. — Ще се опитам да накарам мама да те вземе със себе си, като тръгне на експедиция по магазините.

Тя коленичи до него.

— Ще ти помогна да си разопаковаш багажа.

— Много си мила — рече Падингтън и зачовърка нещо в ключалката, — но май няма кой знае какво да ми помагаш. Имам буркан с мармалад, но почти нищо не е останало, а това на дъното е с вкус на водорасли. И тефтерчето ми. И няколко сентавос, те са нещо като южноамерикански пенита.

— Боже! — извика Джуди. — Никога не съм виждала такова нещо. Колко са лъскави!

— Защото ги лъскам, затова. Не ги харча — обясни Падингтън и измъкна оръфана снимка. — А това е леля Луси. Помоли да я снимат точно преди да постъпи в пансиона за пенсионирани мечки в Лима.

— Изглежда много хубава — каза Джуди. — И много мъдра.

Ала като видя тъжните очи на Падингтън, които се бяха зареяли някъде надалеч, побърза да добави:

— Сега ще те оставя, за да се изкъпеш и да слезеш долу чист и спретнат. Има два крана: единият е за топла, а другият — за студена вода. Лесно ще ги различиш. Има предостатъчно сапун и чиста кърпа. И четка, за да си изтъркаш гърба.

— Много сложно ми звучи — заяви Падингтън. — Не мога ли просто да седна в локва или нещо от този род?

Джуди се засмя.

— Имам чувството, че госпожа Бърд хич няма да го одобри. И не забравяй да си измиеш ушите. Изглеждат ужасно черни.

— Ама те са си черни — с негодувание се обади Падингтън, но Джуди вече беше затворила вратата.

Той се качи на едно столче до прозореца и погледна навън. Долу имаше голяма интересна градина с изкуствено езерце и няколко дървета, които изглеждаха идеални за катерене. Зад дърветата се виждаха още къщи, проточили се в далечината. Реши, че сигурно е прекрасно цял живот да живееш в такава къща. Остана така, потънал в мислите си, докато стъклото не се замъгли от дъха му и не се виждаше нищо повече. Опита се да напише с лапи името си върху запотения облак. Прииска му се да не беше толкова дълго, защото облакът скоро свърши, а и буквите бяха много трудни.

— Нищо — утеши се той и се покатери върху тоалетката, за да се огледа в огледалото, — затова пък името ми звучи много важно. Не вярвам да има много мечки на света, които се казват Падингтън!

Нямаше как да знае, но точно в този миг Джуди казваше същото на господин Браун. Семейството се бе събрало на военен съвет в дневната и господин Браун водеше обречена битка. Джуди първа предложи да оставят Падингтън да живее при тях. На нейна страна застана не само Джонатан, но и майка й. Джонатан още не беше виждал Падингтън, но самата мисъл да имат мече в семейството го привличаше. Придаваше им голяма важност.

— В края на краищата, Хенри — спореше госпожа Браун, — не можеш сега изведнъж да го изгониш. Не е редно.

Господин Браун въздъхна. Знаеше кога да се признае за победен. Не че не му допадаше идеята Падингтън да остане при тях. Тайничко и той го искаше не по-малко от всички останали. Ала като глава на семейството чувстваше, че е длъжен да обмисли въпроса от всички страни.

— Сигурен съм, че най-напред трябва да уведомим някоя инстанция — каза той.

— Не виждам защо, татко — извика Джонатан. — Пък и ако научат, може да го арестуват, защото е пътувал без билет.

Госпожа Браун остави плетката.

— Джонатан е прав, Хенри. Не можем да допуснем подобно нещо. Не е направил нищо лошо. Сигурна съм, че никой не е пострадал, защото Падингтън е пътувал в спасителната лодка.

— А и въпросът с джобните — продължи господин Браун, чиято съпротива все повече отслабваше. — Не знам по колко на седмица се дава на едно мече.

— Може да му даваме по една лира като на другите деца — каза госпожа Браун.

Господин Браун внимателно запали лулата си, преди да отговори:

— Е, ще трябва първо да видим какво ще каже госпожа Бърд, разбира се.

Тримата избухнаха в тържествуващ хор.

— Тогава най-добре я попитай — рече госпожа Браун. — Идеята беше твоя.

Господин Браун се разкашля. Той малко се страхуваше от госпожа Бърд и изобщо не беше сигурен как тя ще приеме подобно нещо. Тъкмо се канеше да предложи да оставят нещата така за известно време, когато вратата се отвори и в стаята влезе самата госпожа Бърд, понесла поднос за чай. Тя спря за миг и огледа морето от лица, затаили дъх в очакване.

— Сигурно искате да ми кажете, че сте решили младият Падингтън да остане в къщата — рече тя.

— Нали може, госпожо Бърд? — замоли я Джуди. — Моля ви! Сигурна съм, че ще бъде много добър.

— Хм… — изхъмка госпожа Бърд и остави подноса на масата. — Ще видим. Добър… Различните хора разбират това по различен начин. Все едно — каза тя и се поколеба на вратата, — струва ми се, че има добро сърце.

— Значи не възразявате, госпожо Бърд? — попита господин Браун.

Тя се замисли за миг.

— Не. Не, изобщо не възразявам. Аз самата винаги съм имала слабост към мечките. Ще е хубаво да има мече в къщата.

— Бре — ахна господин Браун, когато вратата се затвори. — Да се не надяваш!

— Сигурно защото си повдигна шапката — каза Джуди. — Направи й добро впечатление. Госпожа Бърд харесва вежливите обноски.

Госпожа Браун отново се хвана за плетката.

— Някой трябва да напише писмо, за да съобщим на леля му Луси. Тя ще иска да знае, че е на сигурно място — и се обърна към Джуди: — Може би ще е най-хубаво да й пишете двамата с Джонатан.

— Впрочем — рече господин Браун, — като стана дума, къде е Падингтън? Да не е още в стаята си?

Джуди вдигна очи от бюрото, където търсеше хартия за писма.

— Всичко е наред. Къпе се в банята.

— В банята! — възкликна госпожа Браун и на лицето й се изписа тревога. — Прекалено е малък, за да се къпе сам в банята.

— Не се втелявай, Мери — измърмори господин Браун и се настани удобно във фотьойла с вестник в ръка. — Вероятно цял живот не се е забавлявал така.

Господин Браун беше близо до истината, защото Падингтън действително цял живот не се бе забавлявал така. Ала за беда господин Браун явно си представяше нещо съвсем различно. В блажено неведение, че долу се решава съдбата му, Падингтън седеше на пода на банята и рисуваше карта на Южна Америка с тубата, в която господин Браун държеше крема за бръснене.

Падингтън много обичаше география. Или поне неговата си география, която означаваше да посещава непознати места и да се среща с нови хора. Преди да напусне Южна Америка, за да се отправи на дълго пътешествие към Англия, леля му Луси — много мъдра стара мечка, се постара да го научи на всичко, което знаеше. Разказа му за местата, които щеше да види по пътя, и часове наред му четеше за хората, с които щеше да се запознае.

Пътуването беше много дълго, защото бяха обиколили половината свят, затова картата на Падингтън зае почти целия под на банята и той изхаби почти целия крем за бръснене. С малкото останало в тубата отново се опита да напише новото си име. След няколко опита най-накрая се спря на Паднгтн. Стори му се изключително важно.

Едва когато по носа го цапна струйка топла вода, той осъзна, че ваната се е препълнила и започва да прелива. Падингтън с въздишка се покатери на ръба, затвори очи, затисна нос с лапа и се бухна във водата. Тя беше гореща, сапунена и много по-дълбока, отколкото очакваше. Наложи се даже да застане на пръсти, за да си измъкне носа над водата.

И тъкмо в този момент го връхлетя ужасно прозрение! Едно е просто да влезеш във ваната, а съвсем друго — да излезеш, и то когато носът ти едва се подава навън, стените се хлъзгат, а очите ти са пълни със сапун. Не виждаше дори кранчетата, за да ги спре.

Опита се да извика „помощ“ първо съвсем тихичко, а после — колкото му глас държи:

— Помощ! Помощ!

Почака малко, но никой не дойде. Внезапно му хрумна нещо. Какъв късмет, че шапката още беше на главата му! Той я свали и започна да изгребва водата.

В шапката се бяха прокъсали няколко дупки, защото беше много стара, беше я носил още вуйчо му, но макар да не намаляваше, водата поне не се покачваше.

— Странна работа! — възкликна господин Браун и скочи от фотьойла, потърквайки челото си. — Мога да се закълна, че ме удари капка вода!

— Глупости, скъпи. Не е възможно! — отвърна госпожа Браун.

Тя беше толкова погълната от плетката, че дори не погледна.

Господин Браун изсумтя и се върна към вестника си. Можеше да се закълне, че наистина е усетил нещо, но нямаше смисъл да спори. Погледна подозрително към децата, но Джуди и Джонатан бяха погълнати от работа — бяха започнали да пишат писмото.

— Колко струва да се изпрати писмо до Лима? — попита Джонатан.

Джуди тъкмо се канеше да му отговори, когато от тавана се откъсна нова капка и този път се разби право върху масата.

— Мили боже! — извика тя и скочи на крака, а после дръпна и Джонатан. Точно над главите им — и точно под банята — се беше образувало голямо влажно петно, което не вещаеше нищо добро!

— Къде хукна, миличка? — попита госпожа Браун.

— Само ще отскоча да видя как е Падингтън — каза Джуди, бутна Джонатан пред себе си и бързо затвори вратата.

— Гръм да ме удари — възкликна Джонатан, — какво става?

— Падингтън — отвърна през рамо Джуди, докато летеше нагоре по стълбите. — Мисля, че е загазил.

Тя претича през площадката и силно заудря по вратата.

— Добре ли си, Падингтън? — викна тя. — Може ли да влезем?

— Помощ! Помощ! — долетя отвътре гласът на Падингтън. — Влизайте, моля ви! Струва ми се, че ще се удавя!

— Ах, Падингтън! — рече Джуди и се надвеси над ваната, за да помогне на Джонатан да измъкнат на пода едно много уплашено мече. Падингтън беше вир-вода. — Ах, Падингтън! Слава богу, нищо ти няма!

Падингтън се просна по гръб в най-близката локва.

— Какво щастие, че шапката беше с мен! — промълви задъхано той. — Леля Луси ми каза никога да не я свалям.

— А защо не издърпа запушалката, глупчо? — попита Джуди.

— Майчице — изохка Падингтън. Изглеждаше направо съкрушен. — Ами… то аз… изобщо не ми хрумна…

Джонатан го гледаше с обожание.

— Гръм да ме удари! — възкликна той. — Гледай само каква върховна бъркотия. Дори аз не съм успявал да постигна подобно нещо!

Падингтън приседна и се огледа. Целият под на банята се беше разпенил на бели островчета, където горещата вода бе заляла картата на Южна Америка.

— Вярно, поизцапало се е малко — призна той. — Нямам представа как е станало.

— Поизцапало се е малко? — изненада се Джуди, изправи го на крака и го уви с кърпата. — Падингтън, чака ни сума работа, преди да слезем долу. Направо не знам какво ще каже госпожа Бърд, ако види това.

— Аз знам — обади се Джонатан. — На мен ми го казва понякога.

Джуди грабна парцал и започна да бърше пода.

— А ти веднага се изсуши, че ще настинеш.

Падингтън послушно взе да се разтрива с кърпата.

— Длъжен съм да отбележа — заяви той, докато се гледаше в огледалото, — че наистина съм доста по-чист, отколкото бях. Чак не мога да се позная!

Падингтън действително изглеждаше много по-чист, отколкото когато за пръв път стъпи в дома на семейство Браун. Козината му, която всъщност бе доста светла, а не тъмнокафява както преди, се бе изпънала като нова четка, само че стоеше мека и копринена. Нослето му светеше, а по ушите му нямаше и следа от сметана и сладко. Изглеждаше толкова чист, че когато най-сетне слязоха в дневната, всички се престориха, че не го познават.

— Входът за търговците е от другата страна — каза господин Браун, скрит зад вестника.

Госпожа Браун остави плетката и внимателно го изгледа.

— Мисля, че сте сбъркали къщата. Тук е номер трийсет и две, а не трийсет и четири!

Дори Джонатан и Джуди се съгласиха, че е станала някаква грешка. Падингтън чак се притесни, но тогава всички избухнаха в смях и казаха, че след гребена и четката изглежда чудесно и много внушително.

Направиха му място в малък фотьойл до камината, а госпожа Бърд се появи отново с поредната кана чай и чиния препечени филийки с масло.

— А сега, Падингтън — каза господин Браун, когато всички се настаниха, — може да ни разкажеш за себе си и как пристигна в Англия.

Падингтън се облегна удобно във фотьойла, внимателно изтри капка масло от мустаците си, вдигна лапи над главата си и изпъна пръстите на краката си към огъня. Харесваше му да има публика, особено когато му беше топло и светът изглеждаше такова чудесно място.

— Отраснал съм в Тъмно Перу — започна той. — Отгледа ме леля Луси. Същата, която живее в пансион за пенсионирани мечки в Лима — и той замислено затвори очи.

Стаята замря и всички притихнаха в очакване. Но тъй като нищо не се случи, след малко взе да им омръзва.

Господин Браун високо се прокашля.

— Историята май не е особено вълнуваща — каза нетърпеливо той, а после се пресегна и побутна Падингтън с лулата си. — И таз добра! — възкликна господин Браун. — Мисля, че е заспал!