Майкъл Бонд
Мечето Падингтън (1)

Първа глава
Моля, погрижете се за това мече

Господин и госпожа Браун видяха за пръв път Падингтън на перона на гарата. Всъщност именно затова той се сдоби с толкова необичайно име за едно мече — защото гарата се казваше „Падингтън“.

Семейство Браун бяха дошли да посрещнат дъщеря си Джуди, която се прибираше от училище за ваканцията. Беше топъл летен ден и на гарата не можеше да се разминеш от хора, които заминаваха за морето. Влаковете пуфтяха, високоговорителите трещяха, носачите с викове търчаха напред-назад и изобщо беше такава олелия, че господин Браун, който го забеляза пръв, трябваше няколко пъти да повтори на жена си, преди тя да разбере какво й казва.

— Мече? На гара „Падингтън“? — и госпожа Браун удивено погледна съпруга си. — Не ставай смешен, Хенри. Не може да бъде!

Господин Браун отново намести очилата си.

— Ето го! — настоя той. — Видях го съвсем ясно. Там, до стойката за велосипеди. Носеше някаква странна шапка.

И без да чака отговор, той сграбчи жена си за ръката и я забута през тълпата покрай някаква количка, отрупана с чай и шоколад, покрай щанда с книгите и през една пролука сред купчина куфари до Бюрото за изгубени вещи.

— Ето го! — извика тържествуващо той и посочи един тъмен ъгъл. — Нали ти казах!

Госпожа Браун проследи накъде сочи ръката му, и едва различи нещо дребно и мъхнато в сенките. Стори й се, че седи върху някакъв куфар, а на врата му висеше табелка с неясен надпис. Куфарът беше стар и опърпан, а от едната му страна с големи букви пишеше „ПРИНАДЛЕЖНОСТИ ЗА ПЪТУВАНЕТО“.

Госпожа Браун се вкопчи в съпруга си.

— Боже, Хенри! — възкликна тя. — Явно си бил прав. Наистина е мече!

Тя се взря по-отблизо. Изглеждаше много необичайно мече. Беше кафяво, и то едно такова мърляво кафяво, а на главата му се мъдреше извънредно чудата широкопола шапка точно както беше казал господин Браун. Изпод периферията на шапката в нея се втренчиха две големи кръгли очи.

Щом видя, че от него се очаква да предприеме нещо, мечето стана и учтиво повдигна шапката си. Под нея се подадоха две черни уши.

— Добър ден — каза то тихо и отчетливо.

— Ъъ… Добър ден — неуверено отвърна господин Браун.

Настъпи тишина. Мечето въпросително ги изгледа.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Господин Браун явно се чувстваше доста неловко.

— Ами… не. Ъъ… Всъщност се чудехме дали ние не можем да ти помогнем с нещо.

Госпожа Браун се наведе към мечето.

— Ама ти си съвсем мъничко мече.

Мечето изпъчи гърди.

— Аз съм много рядко мече — отговори важно то. — Там, откъдето идвам, не са останали много като мен.

— И къде е това? — попита госпожа Браун.

Преди да отговори, мечето предпазливо се огледа.

— Тъмно Перу. И изобщо не бива да съм тук. Аз съм пътник без билет.

— Пътник без билет? — Господин Браун сниши глас и тревожно погледна през рамо. Сякаш очакваше да види зад гърба си полицай с бележник и молив, който записва всичко.

— Да — каза мечето. — Разбирате ли, аз емигрирах — и очите му се натъжиха. — Живеех с леля ми Луси в Перу, но се наложи тя да постъпи в пансион за пенсионирани мечки.

— Искаш да кажеш, че си изминал целия път от Южна Америка до тук сам-самичък? — възкликна госпожа Браун.

Мечето кимна.

— Леля Луси искаше да емигрирам, щом порасна достатъчно. Затова ме научи да говоря английски.

— Ами храната? — попита господин Браун. — Сигурно умираш от глад.

Мечето се наведе, отключи куфара с ключе, което също висеше на врата му, и измъкна отвътре почти празен стъклен буркан.

— Хапвах мармалад — доста гордо обяви то. — Мечките обичат мармалад. Бях се настанил в спасителната лодка.

— Но какво ще правиш сега? — попита господин Браун. — Не може просто да седиш на гара „Падингтън“ и да чакаш нещо да се случи.

— А, ще се оправя… някак.

И мечето се наведе да затвори куфара. А госпожа Браун изведнъж видя какво пише на табелката. Надписът беше съвсем прост: „Моля, погрижете се за това мече. Благодаря ви“.

Тя умолително се обърна към съпруга си:

— Ах, Хенри, какво ще правим? Не може просто да го оставим тук. Не знаеш какво може да му се случи. Лондон е толкова голям, когато няма къде да отидеш. Не може ли да дойде вкъщи за няколко дни?

Господин Браун се поколеба.

— Но, Мери, скъпа, не можем да го вземем… така изведнъж. Нали все пак…

— Все пак какво? — В гласа на госпожа Браун се появи твърда нотка. Тя сведе очи към мечето: — Много е сладък. Тъкмо ще прави компания на Джонатан и Джуди. Дори да е само за мъничко. Никога няма да ни простят, ако разберат, че си го оставил на гарата.

— Всичко това ми се струва ужасно нередно — отвърна господин Браун със съмнение в гласа. — Сигурен съм, че има някакъв закон за подобни случаи.

Той се наведе към мечето.

— Искаш ли да дойдеш у нас? — попита той и побърза да добави, за да не го обиди: — Разбира се, ако нямаш други планове.

Мечето подскочи и шапката му замалко да хвръкне от вълнение.

— Оо, да, моля ви! Много бих се радвал да дойда. Няма къде да отида, а тук всички толкова са се разбързали.

— Значи решено — обяви госпожа Браун, преди съпругът й да размисли. — Ще можеш да закусваш мармалад всяка сутрин, както и… — и тя се напъна да се сети какво друго би се харесало на едно мече.

— Всяка сутрин? — Мечето сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Вкъщи го отваряхме само в специални случаи. В Тъмно Перу мармаладът е много скъп.

— Тогава от утре всяка сутрин ще закусваш мармалад — продължи госпожа Браун. — И мед в неделя.

По лицето на мечето пробяга тревожна сянка.

— А дали ще е много скъпо? — попита то. — Нали разбирате, нямам много пари.

— И таз добра! И през ум не ни минава да взимаме пари от теб. Очакваме да си един от нас, член на семейството, нали, Хенри? — и госпожа Браун се обърна към мъжа си за подкрепа.

— Разбира се — каза господин Браун. — Между другото — добави той, — щом наистина идваш вкъщи, добре ще е да знаеш как се казваме. Това е госпожа Браун, а аз съм господин Браун.

Мечето учтиво повдигна шапка. Два пъти.

— Аз всъщност си нямам име — каза то. — Само перуанското, но него никой не го разбира.

— Тогава най-добре да ти измислим английско име — рече госпожа Браун. — Това доста ще улесни нещата.

Тя се огледа да потърси вдъхновение от гарата.

— Трябва да е нещо специално — каза тя и в същия миг локомотивът на един от пероните продължително изсвири. Влакът потегли. — Сетих се! — извика тя. — Намерихме те на гара „Падингтън“, затова ще те кръстим Падингтън.

— Падингтън — и мечето го повтори няколко пъти, за да не сбърка. — Доста дълго ми се вижда.

— Много забележително име — каза господин Браун. — „Падингтън“ определено ми харесва. Така да бъде. Падингтън.

Госпожа Браун се изправи.

— Добре. А сега, Падингтън, трябва да посрещнем дъщеря ни Джуди на влака. Прибира се вкъщи от училище. Сигурно си прежаднял след дългото пътуване, затова с господин Браун отидете до бюфета да ти купи един хубав чай.

Падингтън облиза устни.

— Страшно съм жаден — каза той. — От морската вода се ожаднява.

Той грабна куфара, решително нахлупи шапката на главата си и учтиво размаха лапа към бюфета.

— След вас, господин Браун.

— Ъъ… благодаря, Падингтън — отвърна господин Браун.

— Да се грижиш за него, Хенри — извика след тях госпожа Браун. — И за бога, махни тази табелка от врата му, щом ти остане време. С нея прилича на колет. Ако го види някой носач, ще вземат да го натоварят на някоя количка или кой знае къде.

В бюфета беше същинско стълпотворение, но господин Браун успя да намери маса за двама в един ъгъл. Като се изправи на стола, Падингтън съвсем удобно успя да опре лапи на стъкления плот. Той с интерес се оглеждаше наоколо, докато господин Браун отиде да вземе чай. Всички тези хора, които сладко похапваха, го подсетиха колко е гладен. На масата беше останала недоядена кифла, но тъкмо когато протегна лапа да я вземе, се появи сервитьорката и с метличката чевръсто я прибра в таблата.

— Не ти е притрябвала, миличък — каза тя и дружески го потупа по рамото. — Не знаеш къде се е въргаляла.

Падингтън се чувстваше толкова празен, че пет пари не даваше къде се е въргаляла кифлата, но беше прекалено добре възпитан, за да възрази.

— Е, Падингтън — каза господин Браун, който се появи с две димящи чаши чай и цяла чиния, отрупана със сладкиши. — Как ти се струва за начало?

Очите на мечето се навлажниха.

— Много добре, благодаря — възкликна то и със съмнение изгледа чая. — Но ми е доста трудно да пия от чаша. Обикновено ми засяда главата или си накисвам шапката, а това доста разваля вкуса.

Господин Браун се двоумеше.

— Тогава най-добре ми дай шапката да ти я държа. И ще ти сипя чай в чинийката. В отбраното общество не постъпват така, но съм сигурен, че в този случай никой няма да възрази.

Падингтън си свали шапката и внимателно я сложи на масата, докато господин Браун сипваше чай. Загледа прегладняло сладкишите, особено един със сметана и сладко, който господин Браун постави в чинията пред него.

— Заповядай, Падингтън — каза той. — Съжалявам, че нямат с мармалад, но това е най-доброто, което успях да намеря.

— Радвам се, че емигрирах — каза Падингтън и протегна лапа, за да примъкне чинията по-близо. — Как мислите, ще възрази ли някой, ако стъпя на масата?

И преди господин Браун да успее да отговори, той се покатери на масата и здраво хвана сладкиша с дясната си лапа. Парчето беше доста голямо, най-големият и най-лепкав сладкиш, който господин Браун бе успял да намери, и само за няколко секунди повечето пълнеж внезапно се озова по мустаците на Падингтън. Хората започнаха да се побутват и да гледат към тях. На господин Браун му се искаше да беше взел някоя най-проста и обикновена кифла, но уви, нямаше голям опит с мечките. Той разбърка чая си и се загледа през прозореца, сякаш всеки ден пиеше чай с мечета на гара „Падингтън“.

— Хенри! — Гласът на жена му го стресна и с трясък го върна на земята. — Хенри, какво си направил с горкото мече? Виж го само! Целият се е омазал със сметана и сладко!

Господин Браун объркано подскочи.

— Изглеждаше доста гладен — смотолеви той.

— Ето какво става, като оставя баща ти сам за пет минути — обърна се към дъщеря си госпожа Браун.

Джуди развълнувано плесна с ръце.

— Ах, татко, наистина ли ще остане при нас?

— Отсега виждам, че ако остане, някой друг ще трябва да се грижи за него — каза госпожа Браун. — Баща ти изобщо не може да се оправи. Виж само на какво е заприличал!

Падингтън, който през цялото време беше твърде зает със сладкиша и нехаеше какво става наоколо, внезапно осъзна, че говорят за него. Вдигна очи и видя госпожа Браун, а до нея стоеше момиченце със засмени сини очи и дълга светла коса. Подскочи, за да вдигне шапка, и тутакси се подхлъзна в локвичка ягодово сладко, което незнайно как бе паднало върху стъкления плот на масата. Пред замаяния му поглед целият свят се завъртя надолу с главата. Диво размаха лапи във въздуха и преди някой да успее да го улови, със салтомортале се стовари назад в чинийката, пълна с чай. Скочи два пъти по-бързо, отколкото се бе приземил, защото чаят беше много горещ, и чевръсто стъпи в чашата на господин Браун.

Джуди прихна да се смее и се смя, докато не й потекоха сълзи.

— Ах, мамо, колко е забавен! — извика тя.

Падингтън, на когото изобщо не му беше до смях, се задържа за миг, стъпил с единия крак на масата, а с другия — в чая на господин Браун. По цялото му лице висяха парцали сметана, а на лявото му ухо бе кацнала шепа ягодово сладко.

— Не съм и допускала — удиви се госпожа Браун, — че някой може да се докара до подобно състояние от парче сладкиш.

Господин Браун се прокашля. Току-що беше забелязал суровия поглед на келнерката от другата страна на тезгяха.

— Може би е най-добре да тръгваме — съобщи той. — Ще видя дали мога да хвана такси.

Той взе багажа на Джуди и побърза да излезе. Падингтън чевръсто се смъкна от масата, изгледа за последно лепкавите остатъци от сладкиша и скочи на пода.

Джуди го хвана за лапата.

— Да вървим, Падингтън. Ще те заведем вкъщи, където ще ти приготвим хубава топла вана. А после ще ми разкажеш за Южна Америка. Сигурно си преживял стотици чудесни приключения.

— Така си е — сериозно отвърна Падингтън. — Направо хиляди. Непрекъснато ми се случва нещо, такова мече съм си.

Когато излязоха от бюфета, господин Браун вече бе намерил такси и им махна от другата страна на улицата. Шофьорът се втренчи в Падингтън и отмести очи към хубавите чисти седалки на таксито.

— За мече се плаща допълнително — сопна се той. — А за лепкаво мече — двойно.

— Не е лепкав по своя вина, господин таксиджия — обясни господин Браун. — Току-що преживя ужасна злополука.

Шофьорът се поколеба.

— Добре де, флизайте. Само гледайте да не ми изцапа колата. Цяла сутрин съм я чистил.

Семейство Браун послушно се настани в таксито. Господин Браун, госпожа Браун и Джуди под строй се притиснаха на задната седалка, а Падингтън седна на сгъваемо столче зад шофьора, за да може да гледа през прозореца.

Излязоха от гарата под сияещото слънце и след сумрака и данданията всичко изглеждаше ярко и ведро. Профучаха край някакви хора на автобусната спирка и Падингтън им помаха. Неколцина зяпнаха, а един господин повдигна шапката си. Падингтън се чувстваше сред приятели. След седмици самота в спасителната лодка имаше толкова много за гледане! Навсякъде беше пълно с хора, коли и големи червени автобуси — изобщо не приличаше на Тъмно Перу.

Падингтън надничаше с едно око през прозореца, за да не изпусне нещо. А с другото изучаваше господин и госпожа Браун и Джуди. Господин Браун беше закръглен и добродушен, с големи мустаци и очила, а госпожа Браун, също доста пълничка, приличаше на уголемено копие на Джуди. Падингтън тъкмо реши, че ще му хареса да живее при семейство Браун, и стъкленото прозорче зад шофьора се отвори, а той сопнато попита:

— Закъде казахте?

Господин Браун се наведе напред:

— „Уиндзор Гардънс“ трийсет и две.

Шофьорът затули с ръка едното си ухо:

— Не чуф! — извика той.

Падингтън го потупа по рамото.

— „Уиндзор Гардънс“ трийсет и две — повтори той.

Шофьорът така се стресна, че на косъм се размина с един рейс.

— Сметана! — изпищя той. — Отиде ми новото сако!

Джуди се закиска, а господин и госпожа Браун се спогледаха. Господин Браун надникна към таксиметровия апарат. Наполовина очакваше оттам да изскочи табелка, че ще трябва да платят още петдесет пенса.

— Моля да ми простите — извини се Падингтън.

Той се наведе и с другата си лапа се опита да изтрие петното. Към сакото на таксиджията мистериозно се добавиха няколко трохи от сладкиш и ягодово сладко. Шофьорът го изгледа дълго и втренчено. Падингтън повдигна шапката си и мъжът тресна прозорчето.

— Мили боже — каза госпожа Браун, — наистина трябва да го изкъпем веднага щом се приберем. Размазва се навсякъде!

Падингтън се замисли. Не че не обичаше да се къпе, но изобщо не му пречеше да ходи изцапан със сладко и сметана. Струваше му се жалко да го измият толкова скоро. Ала преди да има време да обмисли въпроса, таксито спря и семейство Браун започнаха да се измъкват от колата. Падингтън взе куфара си и тръгна след Джуди по белите стъпала, които водеха към голяма зелена врата.

— А сега ще те запозная с госпожа Бърд — каза Джуди. — Тя се грижи за нас. Понякога е малко строга и страшно мърмори, но всъщност не е такава. Сигурна съм, че ще ти хареса.

Падингтън усети нещо странно, защото коленете му се разтрепериха. Огледа се за господин и госпожа Браун, но те май спореха за нещо с шофьора. Зад вратата се чуха стъпки.

— Сигурен съм, че ще ми хареса, щом казваш — рече той и за миг зърна отражението си в излъсканата до блясък пощенска кутия. — Но дали аз ще й харесам?