Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Bear Called Paddington, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Майкъл Бонд. Мечето Падингтън

Английска. Първо издание

ИК „Агата-А“, София, 2009

Редакция и коректури: Силвия Вълкова

Илюстрации: Пеги Фортнъм

Графично оформление и корица: Илко Грънчаров

ISBN: 978-954-540-067-4

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Експедиция по магазините

mecheto_padingtyn_jake.png

Служителят в отдела за мъжко облекло в „Баркридж“ улови шапката на Падингтън между палеца и показалеца си и с гнуслив поглед я задържа колкото се може по-далеч от себе си.

— Да разбирам ли, че младият… ъъ… господин вече няма да има нужда от това, гуспожу? — попита той.

— Напротив, напротив — твърдо заяви Падингтън. — Не се разделям с тази шапка. Нося я, откакто се помня.

— Но не искаш ли нова, Падингтън? — побърза да се намеси госпожа Браун. — По-хубава?

Падингтън се замисли.

— Ще взема някоя по-лоша, ако настоявате. Тази ми е най-хубавата!

Продавачът леко сви рамене и без да удостои шапката с поглед, остави скандалната вещ в най-далечния край на щанда.

— Албърт! — махна той на някакъв младеж, който се помайваше отзад. — Виж какво имаме за размер четири и седем осми.

Албърт започна да рови под тезгяха.

— И като стана дума — обади се госпожа Браун, — бихме искали хубаво топло палто за зимата. Мислех си за вълнено палто с дървени копчета и външни илици, за да може лесно да го закопчава. Бихме искали също шушляков дъждобран за лятото.

Продавачът високомерно я огледа. Той не беше голям любител на мечетата, а откакто спомена окаяната му шапка, това тук все му хвърляше коси погледи.

— Дали гуспужата е проверила в мазето при намаленията? Може би нещо от държавния резерв…

— Не съм проверявала в мазето! — разгорещи се госпожа Браун. — Как ли пък не, държавния резерв… През живота си не бях чувала такова нещо. А ти, Падингтън?

— Не — отвърна Падингтън, който представа си нямаше какво е това държавен резерв. — Никога! — натърти той и се втренчи в продавача, който неспокойно се размърда. Когато решеше, Падингтън можеше да се взира много настойчиво. Погледът му ставаше извънредно внушителен. Беше го научил от леля си Луси и го пазеше само за специални случаи.

Госпожа Браун посочи елегантно синьо палто с червена подплата.

— Точно това имах предвид — каза тя.

Мъжът се задави.

— Да, гуспожу. Разбира се, гуспожу — и той махна на Падингтън: — Ако обичате, елате с мен, господине.

Падингтън тръгна плътно след мъжа, а очите му все така го пронизваха като свредели. Вратът на продавача стана морав и той нервно опипа яката си. Когато минаха покрай щанда за шапки, Албърт, който живееше в постоянен страх от началника си и сега гледаше случващото се с отворена уста, поздрави Падингтън с вдигнат палец. Падингтън му махна в отговор. Той започваше искрено да се забавлява.

Позволи на продавача да му помогне с палтото и застина от възхищение пред огледалото. За пръв път щеше да има собствено палто. В Перу беше страшно горещо и въпреки че леля му Луси го караше да носи шапка, за да не слънчаса, винаги бе прекалено топло за връхна дреха. Погледна се в огледалото и с изненада видя не едно, а безчет мечета в стройни редици, докъдето поглед стигаше. Всъщност отвсякъде го заобикаляха само мечета, и то извънредно елегантни.

— Не ти ли е малко широка качулката? — попита притеснено госпожа Браун.

— Тази година качулките се носят широки, гуспожу — обясни продавачът. — Последна мода.

Канеше се също да добави, че главата на Падингтън и без това е твърде голяма, но се отказа. Мечките са доста непредсказуеми. Човек никога не знае какви ги мислят, а мислите на това мече май бяха доста своенравни.

— Харесва ли ти, Падингтън? — попита госпожа Браун.

Падингтън спря да брои мечетата в огледалото и се завъртя, за да се види в гръб.

— Не съм виждал по-хубаво палто — каза той след кратък размисъл.

Госпожа Браун и продавачът облекчено си отдъхнаха.

— Добре — каза госпожа Браун, — значи решено. Остава въпросът с шапката и непромокаем шлифер.

Тя се върна на щанда. Албърт, който още не можеше да откъсне възхитени очи от Падингтън, бе приготвил цял куп шапки. Имаше бомбета, сламени шапки, меки шапки, барети и дори малък цилиндър. Госпожа Браун ги разгледа с известно съмнение.

— Трудничко ще е — каза тя и погледна Падингтън. — До голяма степен проблемът е свързан с ушите му. Доста са щръкнали.

— Бихте могли да отрежете дупки — предложи Албърт.

Продавачът го изгледа със смразяващ поглед.

— Да се режат дупки в шапка на „Баркридж“! — възкликна той. — Не бях чувал подобно нещо.

Падингтън втренчено се обърна и гласът на продавача замря в гърлото му.

— Ъъ… аз… ще отида да донеса ножици.

— Мисля, че няма да се наложи — побърза да го спре госпожа Браун. — Нали няма да ходи на работа, няма да му трябва нещо прекалено официално. Според мен това вълнено кепе е много хубаво. Онова с помпона. Зеленото много ще отива на новото му палто, а и се разтяга. Така ще може да си закрива ушите, когато му стане студено.

Всички се съгласиха, че Падингтън изглежда много елегантно, и докато госпожа Браун търсеше непромокаем шлифер, той се измъкна, за да се види още веднъж в огледалото. Откри, че по-трудно може да повдига кепето, защото долната му част здраво прилепваше към ушите му. Но пък ако дръпнеше помпона, кепето се разтягаше като ластик, което също бе много приятно. А и така можеше да е учтив, без да му изстиват ушите.

Продавачът искаше да увие палтото му, но след много препирни се споразумяха, че колкото и да е топло навън, може още сега да го облече. Падингтън се чувстваше много горд от себе си и нямаше търпение да види дали някой друг ще го забележи.

След като се ръкува с Албърт, той за последно се втренчи продължително в продавача и клетникът се строполи на стола, попивайки потта от челото си, а госпожа Браун ги поведе към вратата.

„Баркридж“ беше голям магазин със собствен ескалатор и няколко асансьора. На вратата госпожа Браун се поколеба, но накрая здраво хвана Падингтън за лапата и го поведе към асансьора. Беше й дошло до гуша от ескалатори.

За Падингтън всичко или почти всичко беше ново, а той много обичаше да опитва необичайни нови неща. Само след няколко секунди обаче беше категорично убеден, че предпочита ескалатора. Ескалаторите се движеха плавно и приятно. А тези асансьори! Още от вратата вътре беше претъпкано, всички носеха обемисти пакети и бяха толкова заети, че изобщо не обръщаха внимание на някакво малко мече — една жена дори опря пазарската си чанта върху Падингтън и доста се изненада, когато той възмутено я отмести от главата си. После изведнъж му се стори, че половината му тяло пропада, а другата половина остана, където беше. Тъкмо свикна и горната половина отново се стовари отгоре му, даже май успя да изтърбуши долната половина. Вратите рязко се отвориха. Това се повтори четири пъти и Падингтън искрено се зарадва, когато униформеният мъж в асансьора съобщи, че са слезли на партера. Госпожа Браун ги изведе и внимателно го огледа.

mecheto_padingtyn_koshnica.png

— Боже, Падингтън! — възкликна тя. — Виждаш ми се пребледнял. Добре ли си?

— Малко ми се гади — отвърна той. — Не обичам асансьори. Особено след такава обилна закуска!

— И таз добра! — рече госпожа Браун и се озърна. Джуди беше отишла да пазарува сама и сякаш бе потънала вдън земя. — Имаш ли нещо против да поседиш тук за малко, докато отскоча да потърся Джуди? Ще се оправиш ли?

Падингтън унило седна на куфара. Дори помпонът на кепето му бе посърнал.

— Не знам дали ще се оправя — каза той, — но ще се постарая.

— Няма да се бавя — обеща госпожа Браун. — А после може да се приберем за обяд с такси.

Падингтън изстена.

— Горкичкият Падингтън! — рече госпожа Браун. — Явно наистина ти е зле, щом дори не искаш да чуеш за обяд.

При повторното споменаване на обяда Падингтън затвори очи и изстена още по-силно. Госпожа Браун се измъкна на пръсти.

Падингтън постоя известно време със затворени очи и се почувства по-добре. Постепенно осъзна, че от време на време усеща свеж полъх. Предпазливо отвори едното си око, за да види откъде идва, и за пръв път забеляза, че седи съвсем близо до главния вход на магазина. Отвори и другото си око и реши да проучи обстановката. Ако застане точно от другата страна на стъклената врата, със сигурност ще може да види госпожа Браун и Джуди, когато дойдат.

Наведе се да си вземе куфара и изведнъж стана тъмно.

— Олеле — помисли си Падингтън, — сега пък угасиха всички лампи.

Протегна лапи и опипом тръгна към вратата. Когато реши, че е стигнал, започна да бута, но нищо не се случи. Придвижи се малко покрай стената и опита отново. Този път вратата поддаде, но явно се затваряше с много силна пружина, защото се наложи да бута с всички сили, за да я отвори. Процепът се оказа достатъчно голям, за да се промуши, и вратата се затръшна зад гърба му. Оттатък обаче го чакаше голямо разочарование — и там бе тъмно като в рог също като в магазина. Прииска му се да беше останал вътре. Обърна се и се опита да намери вратата, но тя беше изчезнала.

Хрумна му, че може би ще стане по-лесно, ако пълзи на четири крака. Измина известно разстояние по този начин и изведнъж главата му опря в нещо твърдо. Опита се да го отмести с лапа и тъй като преградата помръдна, Падингтън я бутна още веднъж.

Чу се оглушителен трясък и още преди да разбере къде е попаднал, върху него с грохот се срути цяла планина. Сякаш небето се беше продънило. След малко всичко утихна и той остана да лежи, без да мърда, здраво стиснал очи. Не смееше да диша. От много далеч чуваше някакви гласове, а веднъж-дваж му се стори, че някой удря по стъклото на прозорец. Предпазливо отвори едното си око и с изненада установи, че отново е светло. Поне… Той боязливо свали качулката от главата си. Светлината изобщо не беше изчезвала! Просто качулката беше паднала на главата му, когато в магазина се беше навел да си вземе куфара.

mecheto_padingtyn_piknik.png

Падингтън приседна и се озърна да види къде е. Вече се чувстваше много по-добре. За свое учудване установи, че се намира в тясна стаичка, сред която се издигаше грамада от тенекиени кутии, тепсии и тасове. Той разтърка очи и се ококори.

Зад него имаше стена с вградена вратичка, а отпред се виждаше огромен прозорец. От другата страна на стъклото се беше събрала голяма тълпа. Всички се бутаха и сочеха нещо. Падингтън с удоволствие реши, че сочат него. Изправи се с известно затруднение, тъй като не бе особено лесно да стоиш прав на върха на купчина тенекии, и дръпна помпона на кепето, докъдето му стигаше лапата. Тълпата избухна в овации. Падингтън се поклони, махна им няколко пъти и се зае да изучава нанесените щети.

За миг не беше съвсем сигурен къде се намира, но после изведнъж разбра — вместо да излезе на улицата, беше сбъркал вратата и се беше озовал във витрината на магазина!

Падингтън беше наблюдателно мече и откакто бе пристигнал в Лондон, бе забелязал много такива витрини. Те бяха страшно интересни, защото в тях се излагаха толкова много неща! Веднъж беше видял един служител, който редеше на витрината пирамида от консервени кутии. Спомни си даже как тогава му хрумна, че това е много хубава работа.

Падингтън отново се огледа, все по-замислено.

— Майчице! — каза той на въображаемата си аудитория. — Пак съм загазил.

Ако беше съборил всички тези неща, както подозираше, че е станало, някой щеше здравата да се разсърди. Даже мнозина щяха здравата да се разсърдят. Хората хич не умееха да разбират подобни обяснения и той щеше доста да се озори, за да им обясни как качулката е паднала на главата му.

Наведе се и започна да събира разпилените неща. На пода бяха паднали няколко стъклени лавици. Вътре започваше да става топло, затова Падингтън съблече палтото си и внимателно го закачи на един пирон. Взе една от стъклените лавици и се опита да я закрепи върху няколко метални кутии. Май се получи и Падингтън постави отгоре още няколко кутии, както и малък леген за ръце. Конструкцията взе да се олюлява, но пък… той отстъпи малко назад и я огледа… да, определено си я биваше. Отвън го насърчиха шумни аплодисменти. Падингтън махна на тълпата и взе следващата лавица.

А вътре в магазина госпожа Браун водеше сериозен разговор с дежурния детектив.

— Тук ли казахте, че сте го оставили, госпожо? — питаше детективът.

— Да, тук — потвърди госпожа Браун. — Беше му прилошало и изрично му казах да не мърда. Казва се Падингтън.

— Падингтън — записа внимателно детективът в тефтерчето си. — И как изглежда това мече?

— Златисто на цвят — обясни госпожа Браун. — Със синьо палто и куфар.

— А ушите му са черни — добави Джуди. — Няма как да го сбъркате.

— Черни уши — повтори детективът и наплюнчи молива.

— Не вярвам това да помогне особено — каза госпожа Браун. — Беше с кепе.

Детективът затули с ръка ухото си, за да я чуе:

— С какво? — викна той.

Отнякъде действително се чуваше ужасен шум, който с всяка минута ставаше все по-оглушителен. От време на време избухваха ръкопляскания, а няколко пъти детективът съвсем ясно долови ликуващи викове.

— С кепе! — извика в отговор госпожа Браун. — Зелено вълнено кепе, нахлузено над ушите. С помпон.

Детективът хлопна тефтерчето.

— Извинете — каза строго той. — Става нещо странно, което трябва да се провери.

Госпожа Браун и Джуди се спогледаха. И на двете бе хрумнала една и съща мисъл. Те в един глас възкликнаха „Падингтън!“ и хукнаха след детектива. Госпожа Браун се вкопчи в сакото му, а Джуди се вкопчи в мантото на майка си и тримата започнаха да си пробиват път през тълпата. В мига, в който стигнаха до витрината, избухнаха небивали овации.

— Трябваше да се сетя — промълви госпожа Браун.

— Падингтън! — възкликна Джуди.

Падингтън тъкмо бе стигнал върха на пирамидата, която строеше. Беше я започнал именно като пирамида, но вече не й личеше. Всъщност изобщо не можеше да се каже на какво прилича, а цялата конструкция се крепеше на магия. Падингтън току-що бе поставил на върха последната тенекиена кутия и явно бе изпаднал в беда. Той искаше да слезе, но не можеше. Протегна лапа и цялата планина се заклати. Беше се бе вкопчил безпомощно в кутиите и се олюляваше пред очите на изпадналата в захлас публика. А после без предупреждение цялата купчина се срути отново, само че този път Падингтън беше отгоре, а не отдолу. Тълпата разочаровано изохка.

— От години не съм виждал по-добро представление — каза един мъж на госпожа Браун. — Какво ли не измислят вече!

— Мамо, ще го направи ли пак? — попита един малчуган.

— Мисля, че не, миличък — отвърна майка му. — Мисля, че за днес свърши.

И тя посочи витрината, където детективът изнасяше Падингтън. На лицето на мечето се бе изписало виновно изражение. Госпожа Браун се втурна към входа на магазина, следвана по петите от Джуди.

В магазина детективът оглеждаше Падингтън и току проверяваше нещо в тефтерчето си.

— Синьо палто! — каза той. — И зелено кепе! — продължи детективът и внезапно смъкна кепето от главата му. — Черни уши! Знам много добре кой си! — извика сурово той. — Ти си Падингтън!

Падингтън беше потресен и от удивление едва се задържа на краката си.

— Откъде знаете? — попита той.

— Аз съм детектив — каза мъжът. — Това ми е работата — да знам такива неща. Ние винаги сме нащрек за престъпници.

— Но аз не съм престъпник! — разгорещи се Падингтън. — Аз съм мече! Освен това само се опитвах да оправя витрината.

— „Да оправя витрината“! — подигра го детективът. Толкова се беше разгневил, че от устата му излизаха пръски. — Да видим какво ще каже господин Пъркинс. Цяла сутрин я подрежда.

Падингтън неспокойно се озърна. Към тях бързаха госпожа Браун и Джуди. Приближаваха се и много други хора, сред които биеше на очи важен на вид господин с тъмно сако и раирани панталони. Всички стигнаха едновременно и заговориха един през друг.

Падингтън седна на куфара и ги загледа. Има моменти, когато е най-добре да си мълчиш. В края на краищата надделя важният на вид господин — сигурно защото бе най-гръмогласен. Той продължи да говори, след като всички останали млъкнаха.

За голяма изненада на Падингтън мъжът се пресегна, сграбчи го за лапата и започна да я разтърсва толкова силно, че мечето за миг се уплаши да не я откъсне.

— Колко съм щастлив да се запознаем, мило мече! — каза господинът с грейнало от радост лице. — Колко съм щастлив да се запознаем. Поздравления!

— Няма защо — отвърна неуверено Падингтън. Нямаше представа защо, но човекът щеше да се пръсне от удоволствие.

Той се обърна към госпожа Браун:

— Значи се казва Падингтън?

— Да — отвърна госпожа Браун. — Сигурна съм, че не е искал да стори нищо лошо.

— Нищо лошо? — Мъжът изумено я погледна. — Нищо лошо ли казахте? Уважаема госпожо, благодарение на това мече в магазина се събра най-голямата тълпа от години. Телефонът не спира да звъни — и той размаха ръце към входа на магазина. — Ето, продължават да идват!

И господинът погали Падингтън по главата.

— „Баркридж“ — каза той и спря, за да си поеме дъх, — „Баркридж“ ти благодари! — и с другата си ръка призова за тишина. — Бихме искали да изразим благодарността си. Има ли нещо в магазина… каквото и да е… което би искал…?

Очите на Падингтън светнаха. Той знаеше много добре какво иска. Беше го забелязал, докато се качваха към отдела за мъжко облекло. Стоеше сам-самичък на един щанд в кулинарния магазин. Никога преди не беше виждал такъв грамаден буркан. Беше почти колкото него.

— Моля ви — каза той, — бих искал един буркан с мармалад. От онези, големите.

Дори да се изненада, управителят не го показа. Той с уважение му направи път към входа на асансьора.

— Значи мармалад — каза той и натисна бутона.

— Ако не възразявате — рече Падингтън, — предпочитам да се кача по стълбите.

mecheto_padingtyn_gryb.png