Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (6)

Глава 5.
Четири хотдога и пакетче винени дъвки, моля…

— Това първи или втори екран е? — намръщено попитах Кло.

— Хм? — също така намръщено отвърна тя и влезе в стаята с голяма купа пуканки, втренчила поглед в мен, Санди, Джен, Кели и Салма, които се бяхме набутали една до друга.

— Нали това е Финчли Уорнър Вилидж? — продължих аз като посочих големия черен екран пред нас.

— Да, от колко е филмът? — попита Санди с треперлив глас (наистина хич не е добра в бързите подавания).

— Ама да не би да сме пропуснали рекламите? — каза Джен, премигвайки към Кло.

— Да, ама какво става с прегледа на другите филми? И тях ли сме изпуснали? — попита Кели с ококорен и невинен поглед.

— Имаме ли време да си купим хотдог? — продължих аз, опитвайки се да запазя присъствие на духа.

— А за мен винени дъвки! — ухили се Салма.

Това накара Джен да се разкикоти (което хич не е трудно — за нея кикотенето е като дишането за всички останали). Не че се хилеше шумно, но усещах как раменете й се тресат точно до мен. А това беше заразно. През няколко места на виненочервения кожен диван се разнесе сподавено хриптене и кикот. Досетих се, че са Санди и Кели — а Салма наистина си я бива, когато се дойде до бързи подавания.

Кло присви очи в отговор и бледото й лице съсредоточено се сбърчи, опитвайки се да проумее какво сме намислили. След това тя погледна към огромния черен екран отсреща и най-накрая загря.

Окей, просто се лигавехме и я дразнехме, но наистина новият й телевизор беше огромен. Имам предвид суперогромен.

— Ха-ха — толкова яко се хиля наум, че чак ме боли — измърмори тя, като кокореше очи и се чудеше на жалкия ни номер, скроен специално за задната й стая, превърната в най-новия мултиплекс.

За още по-мощен ефект тя разлюля назад къдравата си червена коса и шумно стовари на масата купата с пуканките. Кло обича драматичните жестове.

Сега, след като бяхме изпълнили тъпашкия си номер, Салма и Кели се смъкнаха от дивана, взеха си две пухкави възглавници и се настаниха на пода. И тъй като за нас се отвори повече място, с Джен и Санди се разпростряхме настрани и удобно се разпльоснахме, за да гледаме новия филм, който Кло беше грабнала от видеотеката на баща си на долния етаж.

— Широк екран… — измърмори Джен с копнеж в гласа и впери поглед в отражението си в черния екран. — Ще ми се нашите да ми купят такъв. Телевизорът ни е толкова малък, че пипвам мигрена, ако го гледам повече от час.

На нас ни ги разправяй тия. От всички къщи — най-малко популярната за провеждане на момичешките киновечери е тази на Джен. Апартаментът на Кло е най-хубав, защото макар и отвън да не е нищо особено (намира се на главна улица, точно над магазина на баща й, и дотам се стига през мръсна задна уличка), отвътре е наистина голям и впечатляващ. И има отделна стая с телевизор, както и дневна, та не й се налага да моли родителите си и братята си да излизат, когато й ходим на гости.

Моята къща е следващата предпочитана (въпреки че на телевизора ни не може да се разчита, тъй като често от цветно започва да предава едноцветно, и то в нюансите на зеленото). Всички момичета обаче харесват удобната ни слънчевожълта дневна с мекия диван втора употреба, креслата, всичките джунджурии, котките и пр. (макар че понякога Кло се оплаква, че има алергия към животинските косми, но тя си е такава — мрънкало и точка).

Къщата на Санди е окей, само че майка й ни идва малко в повече — влиза и излиза около милион пъти, докато гледаме филма. Предлага ни купища сладкиши, гризини и всякакви подобни неща (което е много яко), но всички знаем (особено Санди), че това не е просто, защото е грижовна и мила, а защото иска да ни държи под око и да проверява дали наистина филмът е подходящ и бебешки, а не някой забранен за малолетни ужас (тези ги пазим за вечерите в другите къщи). Горката Санди — абсолютно е покрусена. Само да видите как порозовява, когато мисис Уолкър се подаде на вратата и каже: „Иска ли някой още един вкусничък и горещичък шоколад?“ Пфу…

Къщата на Салма също е окей, но там ходим рядко, заради всички онези откачени бебета, които топуркат навсякъде. Майката на Салма се омъжи повторно и сега си има тригодишни близначки. А деветнайсетгодишната сестра на Салма също си има дъщеричка, която постоянно виси у тях. Не твърдя, че не обичам малки деца и т.н. (Тор си го обичам), но тази дружина е твърде ШУМНА. Когато си у Салма, най-добре да си носиш тапи за уши, ’щото малките кресливи бандити трещят из цялата къща и никога не мога да ги различа. („Роза е тази с мрачните пристъпи на рев“ — опита се веднъж да ми обясни Салма, когато се мъчех да запомня коя коя е. „Джулия изпада в истерия, ако я вземеш на ръце, а Лаурел просто крещи през цялото време“) Роза, Джулия и Лаурел — чудни имена за миниатюрни чудовища. Все още не мога да ги различавам, но това сигурно е ’щото те винаги са кълбо размахани ръце и крака. И не проумявам как Салма изглежда толкова кротка и спокойна през цялото време, предвид че живее в къща, която прилича на автобус в пиков час.

Вечерите у Кели винаги са голям купон. Тя живее в малък апартамент заедно с майка си, но майка й готви, все едно за наистина изгладнял отбор по ръгби. Отиваме там за нашите момичешки киновечери и от вратата ни удря невероятно ухание на храна. Майка й приготвя купища карибски блюда и докато свърши филма, стомасите ни се подуват, сякаш сме глътнали плажни топки.

Но да се върнем у Джен… родителите й са готини и приветливи, и всичко — а освен това са печени, ’щото доста разбират от музика и групи и т.н. Но някак си не одобряват прекаленото гледане на телевизия, сякаш от това ще ти се разтопи мозъка. Затова са си купили възможно най-малкият телевизор на света — за да са сигурни, че гледането му няма да носи никакъв кеф. Истински тормоз — това, което Джен твърди за мигрената, е вярно. Винаги си тръгвам от тях със заслепяващо главоболие, тъй като силно съм напрягала очите си да разбера какво потрепва на екрана. Родителите й може и да си мислят, че постъпват правилно, но докато предпазват Джен и сестра й от разтапяне на мозъка пред „Сървайвър“ и „Есмералда“, трябва да си дават сметка, че същевременно увреждат зрението им. Всъщност сигурно затова Джен има очички като копчета… може би когато се е родила, очите й са били големи като паници, но след години напрегнато взиране в екрана на кукленския телевизор са станали това, което са.

А ако ме питате, родителите на Джен — да са живи и здрави — трябва да са много задръстени, ако смятат, че дъщерите им не си вземат дозата телевизия на друго място. Как може да не се усетят защо Джен прекарва толкова вечери в дома на Кели на съседната улица? Може би господин и госпожа Хъдзън си представят, че Джен и Кели разширяват общата си тийнейджърска култура, като изучават оригами, четат поезия на глас и т.н. Съжалявам, обаче те просто се сгушват на дивана заедно с нежната и грижовна майка на Кели и огромен пакет пуканки, и гледат някой сериал.

Както и да е… да се върнем към съботната вечер във Финчли Уорнър Вилидж. Т.е. в шикозната телевизионна стая на Кло.

— Та какво ще гледаме, Кло? — попита Санди, а големите й сини очи въпросително примигваха към приятелката ни. (Санди има телевизор е нормален размер, така че — виждате ли? Теорията ми за стесняването на очите спрямо размера на екрана ще вземе да се окаже вярна.)

— Уф, толкова съм ядосана на татко — изръмжа Кло, докато клечеше пред блестящия си нов телевизор. — Новите филми, които се чакаха днес… Няма да дойдат чак до понеделник!

Помислих си, че това не беше много честно. Вината в случая не беше на баща й, но от друга страна си имахме работа е Кло Бренан, така че нямах намерение да й противореча. Кло си пада малко болшевишки тип — от онези хора е, които дори и когато не са прави, пак не падат по гръб. Нали разбирате какво имам предвид. И тъй като я познавах вече две години, започвах да разбирам, че най-лесното нещо е да вдигнеш рамене и да я оставиш да вярва в каквото иска да вярва.

Разбира се, самата аз невинаги следвам собствения си съвет. Така се случи миналата седмица, когато се разправях с нея по повод на това, че ние със Санди продължаваме да излизаме с Кайра. Но дори докато думите още излизаха от устата ми, осъзнах, че просто си губя времето…

— Кайра казва… — бях подхванала аз, забравяйки за секунда, че другите ми приятелки все още не могат да я траят.

— Кайра Дейвис ли? — изпръхтя Кло. — Продължавам да не схващам защо се занимавате с нея. Тя е пълна психопатка.

Ако трябва да съм честна, и аз си бях помислила това, когато Кайра се появи в училище. Но в интерес на истината скоро след това проумях, че цялото перчене и надуване в клас беше нейният начин да преодолее неудобството, че е нова. Но само опитайте да убедите Кло, когато вече си е съставила мнение.

— Всъщност, вече сме говорили по този въпрос. Кайра си е окей, когато започнеш да я опознаваш — вдигнах рамене аз, докато Санди стоеше настрани и ме оставяше аз да водя спора. — Нали, Санди?

Кимването на Санди беше на практика невидимо за въоръженото око. Очевидно смяташе, че е безсмислено да убеждава Кло. С което аз също трябваше да съм наясно, ако имах малко мозък в главата си.

— Кайра Дейвис е психо и ви върти на малкия си пръст — заяви Кло, скръстила ръце в защитна поза.

Салма, Джен и Кели стояха зад нея в мълчаливо съгласие.

— Ама тя — започнах да протестирам аз, усещайки колко несправедливо е, че никоя от така наречените ми приятелки не иска да даде на Кайра втори шанс.

— Психо е! — прекъсна ме Кло.

— Не е, просто е…

— Психо е.

— Но, Кло…

— Психо е.

Отказах се. Идиотското е, че Кло и Кайра имат доста общо помежду си (шумни, навити и безапелационни), което е причина да не се харесват особено една друга. Но това, което ме дразни, е, че Кели и останалите за по-лесно се съгласяват с Кло.

Дразни ме, че и аз правя същото. Имам предвид, че независимо колко харесвам Кайра, няма начин да я поканя вкъщи на момичешка киновечер (като изключим момента, в който се появи неканена в периода, когато и аз я смятах за психо). И всичко това се дължи на Кло.

Господи, май съм доста жалка, нали? Задето не отстоявам позицията си. Само да ви напомня, че пред вас не седи Кло, втренчила тъмните си очи, зачервена и раздразнителна. Все едно да спориш с лъвица. Или със сестра ми Лин. Всъщност по-скоро бих спорила с разярена лъвица, отколкото с Кло или Лин.

— Та ако няма нови филми, Кло, какво ще гледаме? — прозя се Салма и се протегна на пода, напълвайки шепата си с пуканки.

— Взех „Шесто чувство“ на дивиди — отвърна тя, като плъзна лъскавия диск в едно от флопитата на матираната черна уредба под новия телевизор.

— Значи имаш вече и дивиди плеър?! — въздъхна Джен.

— Да — въздъхна на свой ред Кло, сякаш най-нормалното нещо беше да имаш дивиди, както и тостер. — Знам, че сме гледали филма преди сто години, когато излезе, но на дивидито има допълнителни материали, като например посочване ключовете към загадката.

— Ау… — чух се да измърморвам.

— Какво „ау“? — попита Джен и обърна глава към дивана, за да ме види. — Ти от първия път ли се сети за всички ключове?

— Не казах „ау“ заради допълнителните материали — озъбих й се. — А заради възможността да си позволиш такова нещо. Татко не може да плати дори и сметките този месец!

Не исках да намесвам темата за парите (или по-точно за липсата им). Въпреки че семейството на Кло е доста заможно (очевидно), а родителите на Джен и Санди явно също се справят, Салма и Кели живеят доста притеснено. И въпреки че Кло обича да се перчи с нещата в собствената си къща, тя никога не е накарала някоя от останалите да се чувства второ качество заради дома си. Или поне не преднамерено.

— Наред ли е всичко? — попита ме Кели и ме изгледа загрижено.

— Да, горе-долу — вдигнах рамене.

(Усещах погледа на Санди да ме изгаря от другия край на дивана — не бях звучала толкова безгрижно, когато вървяхме насам.)

— Не върви ли добре магазинът за велосипеди на баща ти? — намръщи се Кло.

— Горе-долу добре — отвърнах аз и отново вдигнах рамене. — Но мисля, че за известно време трябва да внимаваме с парите. Ето, например сестра ми Лин започна да работи в събота. От днес. В онзи магазин за дрехи „Сезони“ — точно на Бродуей.

— Ох, и аз бих желала да работя на такова място… — въздъхна Салма.

(Или където и да било. В момента, в който навърши четиринайсет, тя планира да кандидатства за работа във всеки магазин, намиращ се в радиус пет километра от Крауч Енд. Не само заради парите, но и за да се махне от апартамента, пълен по цял ден с пищящи хлапета.)

— Аз също — кимнах. — Всъщност и сега бих се зарадвала на съботна работа!

— Така ли? Ами, знам, че търсят човек на едно място, ако си толкова навита! — каза Кло и се облегна на лакти пред гигантския телевизор.

— Къде? — попитах я и сърцето ми веднага взе да препуска.

— Надолу по улицата. В онзи лигав магазин за картички — отвърна тя и посочи с палец надясно. — Когато минах оттам днес следобед, видях на витрината обява, че търсят момиче, което да работи в събота.

На минутата се сетих кой магазин има предвид. Крауч Енд е претъпкан с модни магазини за подаръци и картички, но има два по-старомодни — от онези, в които баба обича да влиза, и в които не й се налага да цъка при вида на надутата цена за картичка с изсушена маргаритка, залепена отгоре. („Пладнешки обир! Ще нахраниш цяло семейство от пет души за цената на това!“ — би изръмжала тя, ако аз или Роуан някога я замъкнем в някой от по-луксозните магазини.)

— Би било прекрасно! — светнах аз и веднага си представих благодарното изражение на татко, когато заявя, че ще помагам за увеличаването на семейните приходи. Или че най-малкото няма да му се налага повече да ми дава джобни.

— Хммм…

Дочух тихото хъмкане на Санди от другия край на дивана и усетих, че се кани да каже нещо, с което да разбие надеждите ми. Навсякъде бих разпознала това неодобрително „хъм“ Точно такова „хъм“ чух от нея, когато на дискотеката в края на миналия учебен срок се върнах от тоалетната и развълнувано й съобщих, че Рос Стюарт ме е огледал отгоре до долу (но след хъмкането й забелязах, че на тока на обувката ми се е закачил поне един метър тоалетна хартия). Същото „хъм“ чух и когато й се похвалих, че имам добро предчувствие за състезанието в онова списание (но хъмкайки — тя ми посочи талона за участие, който продължаваше да си седи на нощното ми шкафче, наместо на плика, който току-що бях изпратила по пощата).

На практика „хъм“ означава „няма да го бъде“.

— Какво има? — попита я Кели, заради мен.

— Ами, на Али няма да й дадат работата, нали? — отвърна Санди с тихичък гласец, — имам предвид, че още няма четиринайсет.

Окей, дълбоко в себе си го знаех. Но това, че приятелката ми го отбеляза, не ме направи по-малко разочарована.

— Ауууу — измърмори Джен, забелязвайки колко разбита изглеждах (и се чувствах), и сложи ръка на рамото ми. — Не е честно, нали?

— Е, има лесен начин да се разреши това! — заяви Кло.

— А! Как? — попитах аз с надеждата, че тя има някакъв изключителен план.

— Ще излъжеш! — ухили се Кло. — Отиди там в понеделник след училище и просто им кажи, че си на четиринайсет!

Някак си се надявах планът на Кло да е малко по-изключителен.

Работата е, че познавам хора, които лесно успяват да излъжат, но когато и да съм се опитала, някои части от тялото ми започват неконтролируемо да треперят, при което околните доста бързо загряват, че нещо ги мотая, или в противен случай би трябвало да решат, че казвам истината, но страдам от някакво странно заболяване.

И в двата случая работата ми е спукана.

Не, лъжите не са лъжица за моята уста.

— Окей, така ще направя! — чух се да казвам. — След като е за доброто на татко…

Хей — помислих си — няма ли да се гордее баща ми с мен, ако ме чуе? Не само, че възнамерявам да излъжа, ами и ми трябват около две секунди да взема решение и да стоваря отговорността върху него.

Каква прекрасна дъщеря, на която може да й се има доверие.

Да, бе.