Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (13)

Глава 12.
Тц!

Окей, след като мисис Уилсън ме сгащи в коридора, първата ми реакция беше да заподозра, че Роуан кръшка.

Но веднага след като паркирах дупето си върху неудобния чин в час по естествознание, суперчувствителната ми „жлеза на притеснението“ взе да ме тормози.

И притеснението ми се разгръщаше по следния начин:

Първа степен: Защо Роуан кръшка? Доколкото знам, не го е правила преди.

Втора степен: Мъртва е!

Трета степен: Стига глупости — не е мъртва. Когато се прибрах за обяд, тя си приготвяше сандвич с риба тон и грах (грррр). И тръгна за училище две минути преди мен, така че ако я беше прегазил камиона за мляко, щях да я намеря размазана и покрита с каймак.

Четвърта степен: Аааауууу! Може да са я отвлекли — това обикновено се случва за секунди. В един миг те има, а в следващия си изчезнал просто ей така!

Пета степен: Трябва да помоля мис Кюрасо да изляза от час, за да кажа на някого, че сестра ми е похитена!

Шеста степен: Ами ако кажа, че Роуан е похитена, а се окаже, че наистина кръшка? Ще й навлека огромни неприятности…

Седма степен: Ами ако си затрая, а междувременно тя е похитена?

Осма степен: Без паника — не е похитена. Просто кръшка. Надявам се.

Девета степен: Да се върнем на първа степен и да повторим всичко отначало в рамките на оставащите два часа и пътя до дома…

Докато стигна до вкъщи, вече имах язва. Е, не истинска, но със сигурност някакъв парещ и режещ възел в стомаха. И той пареше, режеше и присвиваше, тъй като си бях внушила, че е отварянето на входната врата ще видя как цялото семейство оплаква прегазената/похитената ми сестра.

Наместо това обаче, до мен долетя кикот, къткане и гукане…

Тръгнах по шума и се озовах в кухнята — там беше Тор (който се кискаше), баба е кърпа в ръка (която къткаше) и гълъбицата Бритни (която гукаше). И всъщност акаше — точно върху кухненската врата.

— Тор, миличък, спри да се смееш и ми помогни да изгоня тази птица от къщата! — нареждаше баба и местеше строгия си поглед от подсмърчащото момченце към обърканата гълъбица, която пърхаше около масата.

Бритни е относително ново попълнение към домашния ни зоопарк. Тор я намери, пребита и наранена, да влачи клетото си гълъбово крило преди два месеца на пазара в Камдън. Прибра я вкъщи, докато се възстанови, и след като птицата възвърна силите си и разпери крила под градинския навес, Тор организира изключително драматична церемония по освобождаването й, която беше задължителна за цялото семейство, както и за няколко негови приятели от училище.

Но освобождението не беше толкова драматично, колкото бяхме очаквали. След като Тор излезе изпод навеса и пусна Бритни в небето (под акомпанимента на нашите охкания и ахкания), тя бързо кацна на най-близкото дърво и остана там до ден-днешен. С изключение, разбира се, на моментите, когато слиза на птичата си масичка, за да похапне ядки и стар хляб, който Тор отмъква за нея всеки ден. Или пък когато стане нетърпелива, ако сервитьорът се забави да сервира вечерята й, и изпърха до кухнята, за да провери какво става вътре…

Докато гледах как Тор примамва Бритни към вратата, бутайки под човката и трохи от кейк, ми хрумна да попитам, дали някой е виждал загадъчната ми сестра.

— Хей, някой от вас да е виждал…

— Здравейте, прибрах се! — прекъсна ме глас от коридора.

Чу се трясък от захлопването на входната врата, последван от обичайното шляп-шляп, означаващо, че Роуан се качва нагоре по стълбите.

Не беше изчезнала просто ей така…

Загърбих птичата драма в кухнята и затопурках след Роуан, решена да разбера каква пък е нейната драма.

— Къде беше? — изтърсих аз, след като връхлетях в осветената й с лампички стая, без дори да почукам. (Знам, че не е хубаво, но бях прекалено пренавита. Макар че едновременно с това най-глупашки се радвах, задето сестра ми не е похитена. Или поне не физически. Но това, което тя ми отговори, сериозно ме накара да се замисля, дали мозъкът й не е бил похитен, оставяйки след себе си голяма глупава дупка…)

— Какво? — попита ме тя и страните й пламнаха.

— Къде беше, Ро? — повторих, опитвайки се да изглеждам строга, макар че точно в този момент Ролф се промуши между краката ми, за да проникне в стаята и разбере за какво е цялото това оживление.

— Какво имаш предвид? Къде да съм била? В училище — като теб!

— Тц!

Окей, „тц“ не беше най-умният ход при кръстосан разпит, но бях изразходила толкова умствена енергия да се тревожа за Роуан цял следобед, че вече не можех да разчитам на думите си.

А и кого се опитваше да заблуди тя?

— Ако си била на училище следобед, как така учителката ти мисис Уилсън направо ме изпоти, като ми задава въпроси защо не си била в часа й? А?

Бузите на Роуан бяха станали с цвета на розите върху белия й юрган. А очите й се разшириха, почти колкото зяпналата й уста. Разбра, че работата й е спукана.

— Ама аз… аз… аз бях в часа й днес! — започна да пелтечи тя.

— Така ли? Тогава значи си била с шапката-невидимка? — саркастично предположих.

За толкова тъпа ли ме вземаше? Както и мисис Уилсън. Та кой би могъл да не забележи Роуан? Дори и днес, когато беше облечена по-нормално, все пак продължаваше да се набива на очи повече отколкото супермаркетите по Коледа, целите окичени със светещи лампички. Днес Роуан не беше в обичайното си пъстроцветно състояние (косата й бе прибрана назад, а дрехите й — преобладаващо черни, с изключение на червените кадифени чехли). Само дето подрънкваше. Да — подрънкваше. И Ролф го беше забелязал и разтърсваше глава, всеки път, когато чуеше дрънченето, сякаш очакваше всеки миг да се появи Колин или някоя от другите котки със звънчета на каишките.

— Откъде се взема това дрънчене? — попитах я с любопитство.

С неохота Роуан повдигна училищната си риза и ми показа. Беше коланът й — тънка кожена връв, на която бяха закачени мънички сребърни топчета на всеки няколко сантиметра.

— Харесва ли ти? — съблазнително запримигва Роуан с дългите си тъмни клепки.

(Точно в този момент ми заприлича на шантавия, ала сладък шпаньол, който често срещаме през уикенда, докато разхождаме кучетата в парка на Али Пали. Погледнах Ролф и ми се прииска да говори, за да го попитам и той да се съгласи с мен.)

Питате се какво беше искреното ми мнение за колана? Ами, щеше да изглежда чудесно на някой бразилски плаж върху бикини и на кръста на загоряла богиня. Но ако трябваше да съм честна — под училищната униформа, в разнебитената къща на Крауч Енд, северен Лондон, и на белия като овче сирене корем — изглеждаше малко странно. Но „странно“ вървеше в комбинация с „Роуан“ и това е самата истина…

— Ами… хубав е! — раздразнено отвърнах. — Но какво се случи днес в училище, Ро?

Ако пак се опиташе да ми каже, че е била там, щях да се разкрещя. Или да я хвана за колана и да я раздрусам, докато не запее „Джингъл Белс“.

— Аз… аз…

Изведнъж сестра ми се превърна в малко и жалко същество и се строполи на леглото си. На фона на проблясващите многоцветни лампички, увиснали по повечето мебели в стаята, Роуан — с тъмната си коса, бледата си кожа и големите си кафяви очи — приличаше на нещастна феичка. А аз бях голямата зла и свадлива вещица, макар че се явявах като тринайсетгодишната й по-малка сестра.

Въпреки това, нямаше да се предам. Направо ме беше разболяла от притеснение. Опитах се да докарам изражението на мисис Уилсън и присвих очи. Номерът проработи. (Благодаря ви, мисис Уилсън, макар че продължавам да ви смятам за жалка стара вещица.)

— Моля те, не ме издавай — бях у Вон, която нямаше следобедни часове в колежа и ме помоли да ида у тях — знам, че беше глупаво от моя страна, няма повече да правя така, моля те, Али, не казвай на татко, моля те, недей — бърбореше Роуан без да си поема въздух. Не си падам много по конфронтацията. Всъщност, когато се конфронтирам с някого, се чувствам както когато лъжа. Но след като бях накарала Роуан да говори, трябваше да й стоваря и нещата, които Били ми разказа.

— Ро — започнах внимателно аз, усещайки едното ми рамо да потреперва, — един познат ми каза, че те е срещнал в събота вечер на Мъсуел Хил Бродуей. Бил… имам предвид, този някой те е видял да се клатушкаш, все едно си пияна. Или нещо такова.

— Какво? Били ме е видял и е помислил, че съм пияна?! Как е могъл?! — въздъхна Роуан.

О, не. Искаше ми се да не съм започвала този разговор. Дотук с тактичното запазване идентичността на Били в тайна.

— Не бях пияна, Ал! — взе да хленчи Роуан.

Ролф тутакси спря да търси несъществуващите котки и подрънкващите им каишки и започна съчувствено да скимти.

— Ама Били каза, че си била някак си… препъвала си се и такива неща! — опитах се да споря, като заедно с това се чувствах ужасно, задето наранявам Роуан.

— Просто се лигавехме! Дивеехме! — продължи да хленчи тя.

Ааааааууууууууу!!

— Шшшт, Ролф — успокоих го аз, като го погалих по голямата космата глава.

— Чаза не спираше да ме бута на тротоара — ей така — на смях! Честно ти казвам! — опитваше се да ми обясни Роуан с пискливия си фалцет.

Уаааааааааауууууууу!

Стига, достатъчно беше. Или Роуан щеше да се разреве, или Ролф щеше да започне да вие срещу луната (или и двете едновременно), а моите нещастни нерви нямаше да го понесат.

Трябваше да се върна към нормалността. Та дори това да означаваше в кухнята, пълна с нацупени баби, кейкове и пърхащи гълъби.

— Отивам да направя чай. Искаш ли? — меко казах и хванах Ролф за каишката, за да го извлека от стаята.

— Да, моля те — подсмръкна Роуан и бързо и разтреперано се усмихна.

— А парче кейк? — допълних.

— Да, моля — кимна сестра ми.

Е, в деликатното си състояние, едва ли щеше да забележи, че кейкът е накълван тук-там…