Карън Маккомби
Пеперуди, хулигани и много лоши навици (16)

Глава 15.
Съчувствие и змии

Бях безкрайно нещастна целия следобед след кавгата ми е Роуан.

Окей, на практика това не беше точно кавга — по-скоро здраво изостряне на отношенията — но факт е, че е Роуан никога не бяхме го докарвали дотук.

Всъщност бях толкова нещастна, че след училище се разплаках, заради нещо, което направи Санди. (Нека да ви обясня, преди да сте решили, че в личността на най-добрата ми приятелка е имплантиран чип, който я е превърнал от най-сладкото същество в Круела де Вил…)

Точно след училище имахме уговорка с Били да отида у тях, беше ми се обадил предишната вечер (сряда), за да ме помоли да се отбия при него и да му помогна за домашното по математика (в четвъртък). Това показва колко е зле Били по математика — след като моли мен, която получих на предпоследния тест само 27 процента, да му помагам.

Така или иначе, планът ми беше в четири след училище да кажа „чао“ на Санди и да се завлека до спирката на тройката, за да се кача на автобус, който да ме откара нагоре по хълма, покрай Али Пали, до къщата на Били. Санди обаче ме убеди да остана няколко минути с нея и да я почакам, докато си купи от мини супермаркета списание, дъвки и някакви високооктанови експлозиви, или както там ми ги описа, без да съм чувала някога за такива (а и не слушах, докато ми ги обясняваше). Та аз се мотаех отпред нещастно, когато тя излезе и ме сюрпризира с дъвчаща бонбонена змия, дълга почти колкото лакътя ми.

— Реших, че имаш нужда малко да се развеселиш — усмихна се тя, склони глава на рамото си и ме изгледа тъжно.

Ако трябваше да съм честна, повече щях да се зарадвам на тоблерон или на кит-кат. Но бях толкова затрогната от вниманието на Санди, че глупаво вперих поглед в змията, сякаш това беше най-специалното нещо, което получавах в живота си. И в този момент приятелката ми предприе най-погрешния възможен ход — сложи ръка на рамото ми и каза:

— Не се тревожи, Али Пали — всичко ще бъде наред.

И тук аз се разсополивих.

Нали точно това става, когато сте нещастни и се самосъжалявате? Достатъчно е един човек да се държи истински мило и разбиращо с вас, за да се превърнете в Ниагарския водопад.

И разбира се в този миг — точно когато бях в сълзлив момент на слабост — се появиха Салма и Джен.

— Какво става? — попита Салма и двете с Джен се втренчиха в мен с едновременно разтревожени и любопитни изражения.

Как да им обясня? За Санди знам, че разбира (както разбират най-добрите приятелки), но как да застана пред Салма и Джен със змията в ръка и да им кажа, че всичко е заради някакво сдърпване със сестра ми? Ще прозвучи толкова нелепо…

— Препъна се и си удари ръката — прикри ме Санди. — Ей, сега ще й мине — нали, Али?

Милата зависима Санди. Кимнах в отговор и взех да ровя из джобовете си, за да пресуша с нещо Ниагара.

— Ооо! — възкликна Джен и ми подаде бяла кърпичка, която извади от чантата си.

Предпочетох да не го беше правила — по петната от мастило, неопределените трохи и полепналите пухчета заключих, че е преседяла вътре много дълго време. Все пак беше грубо да й откажа, затова шумно издухах носа си, с надеждата трохите и пухчетата да не полепнат по лицето ми.

— И сестра ти май няма голям късмет днес следобед — заяви Салма, гледайки ме през призрачно дългите си тъмни ресници.

— Кой, Лин ли? — подсмръкнах аз.

— Не, Роуан — отвърна Салма. — Току-що я видяхме при шадраванчето — жестоко се караше с Лиза Дийн и Таша Франклин.

За миг ме изпълни задоволство — щом я бяха видели, то значи се беше върнала на училище следобед. Т.е. макар и да се бях почувствала скапано след разговора с нея, поне я бях накарала да преосмисли постъпката си. В този момент обаче сърцето ми се сви, за какво се беше карала Роуан? И защо с Лиза Дийн и Таша Франклин? Те бяха едни от най-дивите момичета в класа й. От типа, които намират за особено забавно да слагат камъни в снежните топки и да хвърлят дъвки от стълбището на третия етаж, за да видят за чия коса ще залепнат.

Бях спряла да рева в мига, в който Салма и Джен се появиха (смущението има страшен пресушаващ ефект), но след като чух новините за Роуан, съвсем излязох от плачливото си настроение (защото паниката също имаше пресушаващ ефект).

— По-добре да отида да видя какво става — измърморих аз и поех обратно към училище.

— Неее, тя вече не е там — каза Джен. — Видяхме я да тича към автобус 144.

Към 144? Роуан го вземаше, само когато отиваше да пазарува в Ууд Грийн. Пак ли щеше да пилее пари? Когато не можехме да си позволим никакво пилеене…

Изведнъж картината отново се преобърна в главата ми и вместо да се притеснявам за Роуан, побеснях срещу нея. Това вече се превръщаше в навик…

Толкова бях бясна, че реших да ходя пеш до дома на Били. Катеренето по хълма щеше да ми изкара агресията (т.е. щях да прекарам цели двайсет минути, представяйки си как ще убия безмозъчната си сестра), а и щях да си спестя билета за автобуса.

Ами след като някой от семейство Лав се чудеше къде да си дява парите, най-малкото, което можех да направя, бе да не харча нищо.

Мрачна и изпълнена с добродетели, се сбогувах със Санди и останалите на тротоара и отпътувах със змията…

— … значи става дума за просто умножаване на това по това… — обяснявах аз и натисках клавишите по калкулатора на Бил.

— Ъхъ — мънкаше той.

— Ох… — измънках на свой ред, гледайки ту в калкулатора, ту в учебника му. — Може би имат предвид делене.

— Ъхъ — отново изсумтя Били.

Това беше положението — опитвах се да проумея нещо, от което ми се завиваше свят, а какво правеше междувременно Били? Отне ми около минута да схвана, но прелистването го издаде.

— Били — изкрещях аз, обърнах се и го видях как чете списание, вместо да гледа в задачите, с които се опитвах да му помогна. (Което едва ли променяше нещо, при положение, че нямах ни най-малка представа как да ги реша…)

— Ох, извинявай! — ухили се той, сякаш списанието по някаква случайност се беше оказало в ръцете му.

— Нали разбираш, че не съм дошла тук за кеф! — сопнах му се.

Което не беше вярно. Винаги бе забавно да съм у тях (като изключим тъпото му куче и наконтената му майка, разбира се). Били има таланта да дрънка безсмислици, с което винаги ме разсмива. И е много лесно да го дразня и да се заяждам с него, а това не може да стане вкъщи (Лин ще ми каже да си гледам работата, Роуан ще се нацупи, а Тор е прекалено сладък, за да се заяждаш с него).

Макар че не я харесвам особено, майката на Били също е забавна посвоему. Имам предвид, че тя е била приятелка с мама едно време (макар че бог знае защо и как), а освен това винаги е мила с татко и дори успя да го накара да ходи с нея и с бащата на Били на вечерните им курсове (въпреки че едва събирам сили да ги нарека курсовете по кънтри танци), но все пак си остава голяма снобка, ама наистина.

Както когато по време на вечеря започне да се хвали с голямата сестра на Били — Бет — и колко добре се справя с учението си във Франция (извинете, ама същата тази Бет, с която майката на Били толкова се гордее, почти не се обажда на семейството си, откакто влезе в университета). Както и да е, никога не мога да се сдържа — и питам:

— А къде заминала отново Бет, мисис Стивънсън?

Не че не знам, че е в Париж (кой би забравил столицата на Франция), но обожавам начина, по който госпожата се надува като паун и казва: „Тя е в Пари!“ с префърцунен френски акцент. И когато отново зададох въпроса тази вечер, Били не ме разочарова — изпадна в пристъп на смях, докато устата му беше пълна със спагети болонезе, при което опръска ослепително бялата покривка с чудесен доматен сос.

— Почакай малко — каза ми Били и посочи комикса, който четеше в момента, докато се очакваше да слуша как решавам задачите от домашното по грешен начин. — Нека само да си свърша страницата.

— Не! — отвърнах аз и измъкнах списанието от скута му. — Съсредоточи се върху това!

— Оооох! — Въздъхна Били, сложи ръце пред себе си, преструвайки се на уплашен от мен. — Такава си скандалджийка, Али Лав!

Е, с това ме уби — не с факта, че никога, ама никога няма да съм добра по математика, колкото и да се опитвам, ами с това, че съм скандалджийка.

Напоследък Роуан е раздразнителна… Кръшка от училище… Има дъвка на сакото си… Тича по улицата, след като съм чула някакви хора да си крещят ужасни неща… По-късно я виждам разстроена с Вон… Изглежда съсипана със счупените си очила-сърца в ръце… Името й присъства в графитито на тоалетната… Кара се със съученичките си в училищния двор днес…

Дали Лиза Дийн и Таша Франклин не тормозеха сестра ми?