Метаданни
Данни
- Серия
- Светът на Али (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Butterflies, Bullies and Bad, Bad Habits, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Радулова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Steis (2014)
- Корекция
- cherrycrush (2015)
Издание:
Карън Маккомби. Пеперуди, хулигани и много лоши навици
ИК Егмонт България, София, 2008
ISBN: 978-954-27-0152-1
История
- — Добавяне
Глава 13.
Да бъда или да не бъда (с пола)…
— Какво е станало с черните ти панталони? — прошепна Санди.
Налагаше се да шепти. Учителите не обичат разговорите в час на тема какво да облечеш за изпитателния си работен ден в събота. Странно, че…
— Не знам — вдигнах рамене, докато оглеждах краката си под чина.
На бедрото ми имаше две мръсни следи от лапи. Котешки.
Между другото не само аз и Санди шептяхме. Всички го правеха, защото мистър Хорас изглеждаше разсеян. Пуфтеше наоколо и се опитваше да пусне телевизора, за да гледаме филмчето „Математиката е забава! И не ни плащат, за да го твърдим!“ или каквото и да било там. (Не съм електроинженер, но ако ми стискаше и ако ме беше грижа, щях да отбележа, че постоянното удряне с юмрук по зле държащия се телевизор от страна на мистър Хорас, можеше съвсем да го повреди.) Но така или иначе, заниманията на учителя с телевизора ми дадоха още няколко секунди време за разговор със Санди.
— Но това е наистина хубав панталон. И е достатъчно елегантен, без да бъде… нали разбираш — елегантен — услужливо прошепна Санди.
— Мда — отново вдигнах рамене, докато плюнчех пръста си, за да изтрия следите от лапи.
Татко ми го беше купил преди два месеца, за да го нося на училище.
И точно това бе проблемът.
— С този панталон се чувствам на… тринайсет — измърморих аз, съзнавайки, че се самосъжалявам. Но фактът, че го асоциирах с училище, както и самият етикет, пришит на колана, върху който пишеше „възраст 12-13“, ме караше да се усещам на по-малко години, отколкото в действителност бях. Не че мисис Мерил щеше да изследва панталона ми отвътре след два дни, когато прекрачех прага на магазина й (това би било посегателство върху личността ми). Но за разлика от безупречната си сестра Лин, за мен е много трудно да предпазя дрехите си от: а) залепващи се животински косми и б) преместване в пространството, и то на места, където не очаквам да ги намеря. Това означава, че чорапите се хързулват нанякъде, блузките се разхвърчават, а етикетите направо профучават в неизвестна посока. И мисис Мерил може да е луда и да носи перука, но съм сигурна, че без проблем ще прочете изпаднал етикет, на който пише „Възраст 12-13“.
— Ами военните ти панталони? — предложи Санди.
— Много са износени.
— Джинсите ти?
— Много са раздърпани.
— Лилавите ти кадифени панталони?
— Те са като за клуб.
— Ами пола?
— Много е… абе, пола — побиха ме тръпки.
Работата с полите е, че наистина ги харесвам. На други хора. Или на закачалките в магазините. Виждам симпатична пола и решавам да я пробвам. И тя ми седи горе-долу сладко, но след около половин секунда вече искам да се върна в потурите си. Не знам защо — може би просто имам алергия към поли.
— Ами, мога да мина утре вечер, за да направим репетиция с дрехи — предложи Санди.
Тъкмо се канех да й кажа, че идеята е фантастична и може би да вземе със себе си новите си графитеносиви панталони от „Топ-шоп“, в случай, че ми седят добре, когато грубо ни прекъснаха.
— Хей, вие двете, какво ще правите утре вечер? — попита Кайра, навеждайки се зад нас и включвайки се в разговора.
— Да не подслушваш? — заядох се аз.
— Ами, нямаше да ми се наложи, ако си говорехте нормално, вместо да шептите — ухили ми се тя, без да й пука, че сме в час. — Та какво ще правите утре вечер, момичета?
Нямах проблем е това, че се самопокани. Колкото повече, толкова по-весело. А и така щеше да ми се отклони вниманието от изпитателния ден в събота, т.е. от стърженето по изопнатите ми нерви.
— Репетиция с дрехи — чудя се какво да си облека за първия работен ден в магазина за картички.
Първи или последен ден… Кой знае какво щеше да се окаже? О, боже, вече ми ставаше лошо при тази мисъл.
— Жестоко! Тъкмо ще донеса малко мои дрехи, ако искаш да пробваш — ведро заяви Кайра. — Но ако бях на твое място, единственото нещо, което със сигурност щях да нося, щеше да е уокмен със слушалки. Защото ще ти бъде ужаааааасно скучно!
И тя изкудкудяка по нейния гърлен и специфичен начин. Направи го толкова шумно, че нямаше да се учудя, ако и Лин я беше чула през няколко сгради.
— Тихо, Кайра, ще те чуе! — предупреди я Санди, а и без това огромните й очи светнаха като фарове.
— Кои? Конският гъз ли? — отвърна тя с изражение, означаващо „К’во пък толкова?“. — И без това е зает е телевизора!
— Не чак толкова зает, за да те накаже довечера, Кайра Дейвис! — долетя мощен мъжки глас отпред.
Кайра въздъхна и мрачно се прибра на чина си, а двете със Санди вперихме умните си погледи напред и се опитахме да изглеждаме, сякаш въобще не я познаваме.
— Съжалявам… — измърморих аз от неудобство в една от училищните тоалетни.
— Не бери грижа — прозя се Кайра някъде пред кабинката.
Не знам защо почувствах нужда да й се извиня — преди всичко Кайра не получи наказание, защото разговаряше с мен и Санди (ако това беше случаят, целият клас трябваше да бъде наказан, тъй като всички щастливо бърбореха, докато мистър Хорас дочупваше телевизора.) Проблемът беше, че го нарече „конски гъз“, и то на висок глас, т.е. направо си го изпроси. А това си бе нейно решение.
Протегнах се за тоалетна хартия и видях за голяма изненада, че е свършила. (Огромното мокро руло, което седеше в локвата на пода, не се броеше…)
— Хей, Кайра, Санди — може ли някой от вас да ми направи услуга? — извиках приятелките си. — Подайте ми малко хартия под вратата.
— Разбира се! — чух гласа на Санди. Следващото нещо, което чух, беше прелистване на списание — изглежда Кайра също се беше включила в акцията.
— Тук няма… Ух — и тук няма — държеше ме в течение Санди, докато проверяваше всяка кабинка. — Пфу, как може някои хора да са толкова отвратителни!
Докато Санди се правеше на инспектор по тоалетните, аз си клечах на пръсти, за да избегна съмнителната локва и си мислех колко е сложно едно просто изпишкване в нашите смотани училищни тоалетни.
И както си размишлявах за тези (гнусни) работи, погледът ми попадна на нещо, надраскано от вътрешната страна на вратата на кабинката. Беше допълнение към онова наистина досадно графити, което в продължение на два месеца биваше дописвано и което бе започнало със следното послание: „Ели Ф. е страшна кукличка.“ След това някой беше добавил отдолу: „Знам кой си ти — ТИ си кукличката!“ Следваше съвършено различен почерк: „Не, ти си кукличка — ти си голяма КУКЛИЧКА!“ Графитито продължаваше все в този дух.
Но сега имаше ново допълнение. Кой ли го е отнесъл този път? — помислих си, като се наведох напред да разчета надрасканото с червена химикалка.
В следващия момент ми се щеше да не съм полагала това усилие.
„Най-голямата Куклитшка в Палас Гейтс“ — пишеше някой, който очевидно беше скаран с правописа, — „е Роуен Лав.“
Ако в училище не се бе появило ново момиче с невероятно подобно име — предвид разликата в четвъртата буква — то излизаше, че сестра ми печели титлата „кукличка на седмицата“.
О-хо…