Нора Робъртс
Спомени в смъртта (9)

9.

Ив хапна, защото иначе Рурк не би я оставил на мира. Механичното зареждане на тялото с гориво й даде още време за размисъл. Пред нея имаше чаша вино, от което тя отпиваше с неохота, сякаш е лекарство.

Остави стенния екран включен, за да прегледа събраната информация. Нови сведения за вече познатите играчи и онези, чиито роли й бяха известни засега. Самата Труди, Боби, Зейна и партньорът на Боби, Дензъл К. Ийстън.

Финансовото им състояние изглеждаше стабилно, ако не забележително. Ийстън бе завършил заедно с Боби същия колеж. Беше женен, с едно дете.

Порицание за непристойно поведение в последния курс. Иначе никакви криминални провинения.

Все пак изглеждаше подходящ кандидат за съучастник на Труди или за любовник. Кой би имал по-безпроблемен достъп до лична и професионална информация, ако не бизнес партньорът на сина й?

Лесно би могъл да обясни пътуването си до Ню Йорк. Казва на съпругата си, че се налага да замине за няколко дни, за да сключи сделка.

Убиецът определено се бе погрижил за всички подробности. Беше се сетил да вземе видеотелефона на Труди, да донесе оръжието или да използва нещо, което е било под ръка, а после да го отнесе със себе си.

Човек с избухлив нрав би могъл да убие някого с два силни удара в тила. Но начинът, по който бяха нанесени ударите, не издаваше ярост, а ясна цел.

Каква?

— Защо не споделиш мислите си? — предложи Рурк и повдигна чашата си към нея. — Може да е от полза.

— Въртя се в омагьосан кръг. Трябва отново да видя трупа, да поговоря с Боби и жена му и да узная нещо повече за този бизнес партньор Дензъл Ийстън. Както и да разбера дали жертвата е имала любовници или близки приятели. Оперативните работници не откриха почти нищо важно. Безброй отпечатъци — на жертвата, сина й, снаха й и камериерката. Няколко други, които се оказаха на предишни обитатели на стаята, отдавна прибрали се по домовете си и със солидно алиби. Никакви следи по площадката за евакуация и аварийната стълба. Само кръв и размазани птичи лайна.

— Приятна гледка.

— Малко кръв в канала за източване на водата от ваната. Бих се обзаложила, че е на жертвата.

— Това означава, че убиецът не се е измил на местопрестъплението или е забърсал нещата, които е докосвал, или е бил добре екипиран. Можем да говорим за старателна подготовка.

— Може би е бил подготвен, а може би е знаел как да се възползва от удалата се възможност. — Ив дълго мълча. — Нямам никакво чувство.

— Какво чувство би очаквала да имаш?

— Свикнала съм да се доверявам на интуицията си. Тревожа се, че няма да съм обективна, защото съм я познавала, но това не е проблем. Не чувствам… предполагам, че бих могла да го нарека връзка. Винаги се чувствам свързана с жертвите по някакъв начин. Познавах я, а не изпитвам нищо. Преди два дни участвах в остъргването на останките на двама души от тротоара. Тъбс — Макс Лорънс, с костюма на Дядо Коледа, и Лио Джейкъбс, съпруг и баща. Майките им не биха ги познали — продължи тя. — Не ги познавах, но изпитах… жалост и гняв. Би трябвало да се отърся от тези чувства. Болката и гневът не биха помогнали нито на жертвите, нито на разследването. Но ме движат. Ако успея да се вкопча в тях, те ми дават сили да продължа. А сега не ги изпитвам. Не мога да се вкопча в нещо, което нямам.

— Защо мислиш, че би трябвало да чувстваш нещо?

Ив рязко вдигна глава.

— Защото…

— Защото тя е мъртва? И със смъртта си е заслужила съжалението и гнева ти? Защо? Тя се е отнасяла към теб като хищник към плячката си, злоупотребявала е със страданията на едно дете. И на колко други, Ив? Задавала ли си си този въпрос?

Тя усещаше парене в гърлото. Осъзна, че неговият гняв го засилва. Не онзи, който самата тя изпитваше.

— Да, да, замисляла съм се. Замисляла съм се и дали, щом не чувствам нищо, не трябва да се откажа. Но не мога, защото ако загърбя нечия насилствена смърт дори веднъж, това би означавало, че съм загубила част от човешката си същност.

— Тогава този път разчитай на друга движеща сила. — Рурк протегна ръка и плъзна пръсти по нейната. — На любопитството си. Кой, защо и как? Искаш да узнаеш, нали?

— Да. — Ив отново се загледа в екрана. — Искам.

— Нека това ти бъде достатъчно. Само този път.

— Мисля, че нямам друг избор.

 

 

Ив подреди събраните материали, отново прегледа записките си и всичката информация. Когато видеотелефонът звънна, тя погледна дисплея, а после Рурк.

— Боби е. Ало — каза тя.

— Извинявай, че те търся у дома, при това толкова късно. Обажда се Боби Ломбард.

— Не се безпокой. Какъв е проблемът?

„Освен че майка ти е мъртва — помисли си тя — и че самият ти изглеждаш почти като призрак.“

— Искам да попитам дали можем да се преместим. Имам предвид, в друг хотел. — Той прокара пръсти през късите си пепеляворуси коси. — Трудно ни е… да останем тук, само на няколко крачки от… Трудно е.

— Реши ли къде ще отседнете?

— Не. Позвъних на две места. Всичко е заето, Коледа е. Но Зейна каза, че може би не е редно да се местим, за което не се бях сетил. Затова реших да попитам.

— Почакай. — Ив включи телефона на режим „изчакване“. — Нали видя в каква стая са настанени? Имаш ли нещо от същата категория, със свободни места за няколко дни?

— Винаги може да се намери.

— Благодаря. — Ив смени режима. — Слушай, Боби, мога да ви намеря стая от утре. Ако издържите още една нощ, сутринта ще ви прехвърлим в друг хотел.

— Много мило от твоя страна. Извинявай, че те притеснявам. В момента не мога да мисля трезво.

— Нали ще издържите и тази нощ?

— Да, да. — Боби сложи ръка над очите си. — Не зная какво би трябвало да направим.

— Просто стойте там. С партньорката ми ще дойдем утре сутринта. Около осем. Ще поговорим отново и после ще се преместите.

— Добре. Благодаря. Добре. Ще ми се обадиш ли, ако узнаеш нещо ново за… нещо повече?

— Утре сутринта, Боби.

— Да — въздъхна той. — До утре. Извинявай.

— Няма проблем.

Когато тя затвори, Рурк застана зад стола й и сложи ръце на раменете й.

— Не си загубила способността си да изпитваш съчувствие — прошепна той.

 

 

Ив очакваше да сънува и да я преследват кошмари. Но те останаха само сенки, които не приеха ясна форма. Два пъти се буди, напрегната и готова за битка, която така и не се състоя. На сутринта, изтощена и раздразнителна, се опита да надвие умората с ободряващ душ и силно кафе.

Накрая взе защитната екипировка и нарами оръжието си. „Действай“, каза си тя. Ако почувстваше празнота, просто щеше да я запълни с работа.

Рурк влезе при нея, вече облечен с костюм. Зашеметяващите му сини очи издаваха разбиране и загриженост. Преди време не бе имала нищо друго, освен работата си и онази празнота.

А сега имаше него.

— Помислих, че е дошъл краят на света. — Ив отпи глътка от второто си сутрешно кафе. — Не те заварих тук да преглеждаш финансите си, когато станах.

— Свърших тази работа в кабинета си, така че светът е в безопасност. Можеш да бъдеш спокойна. — Той й подаде листче от бележник. — Погрижих се и за това оттам. Среден етаж, хотел „Биг Епъл“. Дано ги устройва.

— Благодаря.

Ив пъхна листчето в джоба си, а той наклони глава и я изгледа изпитателно.

— Не изглеждаш отпочинала.

— Ако бях момиче, подобна забележка би ме вбесила. Поне така мисля.

Рурк се усмихна, приближи се и докосна устните й със своите.

— И двамата имаме късмет, че си жена. — Потърка буза в нейната. — Коледа чука на вратата.

— Зная. Мирисът на борова гора от огромната елха, която си довлякъл, ми го напомня.

Той прие думите й с усмивка.

— Забавно беше да закачим играчките, нали?

— Да, хареса ми. По-забавно беше да те чукам до забрава под елхата.

— Беше чудесен завършек. — Той се отдръпна назад и плъзна палци под очите й. — Не обичам да виждам сенки тук.

— Закупил си цялата територия, баровец. Заедно с тях.

— Искам да ви поканя на романтична вечеря, лейтенант, след като плановете ни за неделната вечер се провалиха.

— Изречеш ли съдбовното „да“, край на романтичните вечери. Не е ли това свещен закон за брака?

— Пропуснала си да прочетеш бележката с дребен шрифт. „С изключение на Коледа и специални случаи.“ Само двамата, в приемната. Ще отворим подаръците, ще пийнем нещо за коледно настроение и отново ще се чукаме до забрава.

— Ще има ли сладки?

— Разбира се.

— Съгласна съм. Трябва да тръгвам. — Тя му подаде чашата с кафе. — Пийбоди ще ме чака на местопрестъплението. — Сграбчи косите му, рязко ги дръпна и шумно го целуна. — Чао.

Реши, че той й действа по-ободряващо от горещ душ и силно кафе. Беше й останало още едно неизползвано средство за зареждане с енергия.

Тичешком слезе по стълбите, грабна мантото си от парапета и докато го намяташе, поздрави Съмърсет с ослепителна усмивка.

— Току-що измислих какво да ти подаря за Коледа. Чисто нов лъскав бастун, който да завреш в задника си. Онзи, който си глътнал преди двадесет години, вече е остарял.

Усмивката й не изчезна, докато вървеше към колата си. Трябваше да признае, че въпреки неспокойния сън, не се чувстваше никак зле.

 

 

Пийбоди сновеше напред-назад по тротоара пред хотела, когато Ив паркира. Походката й издаде, че или се опитва да изгори калории, или умира от студ — което бе невъзможно, защото носеше дълъг вълнен шал, увит няколко пъти около врата й — или е бясна.

Един поглед към лицето на партньорката бе достатъчен на Ив, за да се спре на третата възможност.

— Какво е това? — попита тя.

— Кое?

— Нещото, с което си се омотала. Да повикам ли службата за борба с буболечки?

— Просто шал. Баба ми го е изтъкала, изпрати ми го и ми каза да го отворя веднага. Така и направих.

Ив присви устни и се вгледа в зигзагообразните червени и зелени шарки.

— Много е шик.

— Топли и е красив, а зимата е люта, нали?

— Безспорно. Все пак да повикам ли службата за изтребване на вредни насекоми за бръмбара, който е влязъл в главата ти, или бръмченето му ти доставя удоволствие?

— Той е откачалник. Кръгъл идиот. Как можах да се обвържа с такъв олигофрен?

— Не питай мен. — Ив протегна ръка. — Не питай мен.

— Нима съм виновна, че изпаднахме в бюджетна криза? Не — заяви Пийбоди и размаха пръст пред лицето й. — Нима имам някаква вина, че тъпите му роднини живеят в тъпата Шотландия? Не мисля. Какво от това, че сме прекарали скапания Ден на благодарността с моето семейство? — Вятърът развя размотания шал, когато Пийбоди тръсна ръце. — Защо не дойдат да живеят в Съединените американски щати?

— Не зная — тихо каза Ив, взирайки се в святкащите очи на партньорката си. — Доста хора са.

— Наясно са, че ще е по-добре за тях. Но не мога дори нехайно да спомена, че предпочитам да си останем у дома за Коледа. Първата ни Коледа, откакто сме двойка, а както е тръгнало, и последната. Шибан тъпак! Какво зяпаш? — обърна се тя към минувач, който погледна към нея. — Да, върви си по пътя. Скапаняк.

— Човекът, когото наричаш „скапаняк“, е невинен гражданин. Един от онези скапаняци, които си положила клетва да защитаваш.

— Всички мъже са скапаняци. Всичките до един. Нарече ме „егоистка“! Каза, че не съм била готова да споделям всичко с него. Пълни глупости. Нали му позволявам да носи моите обици? Нали…

— Ако носи още нещо твое, не искам да зная. Нямаме време, Пийбоди.

— Е, не съм нито егоистка, нито глупачка. Щом за него е толкова важно да пече проклетите си кестени в Шотландия, да отива сам. Мамка му! Не познавам онези хора.

Очите й се насълзиха и сърцето на Ив се сви.

— Не, не, не. Няма да плачеш, докато си на работа. Няма да плачеш на тротоара пред местопрестъпление, за бога.

— Родителите му и цялата фамилия. Братовчедката Шийла. Знаеш ли, че не престава да говори за нея? Не мога просто да им се натреса. Все още имам килограми за сваляне и не съм приключила с процедурите за стягане на порите… които в момента са зинали като лунни кратери. Освен това, ако дам пари за самолетен билет, цял месец ще бъдем на червено. Трябва да си останем у дома. Защо да не прекараме празниците вкъщи?

— Не зная. Не зная. Може би защото скоро сте гостували на твоите близки, а…

— Но той познава родителите ми, нали?

Ив забеляза, че в кафявите й очи отново напират сълзи, но и яростта гори в тях като пламък.

— Бях го запознала с родителите си. Не го заведох, без да знае какво да очаква. Освен това моето семейство е различно.

Ив знаеше, че е грешка да попита, но думите просто се изтръгнаха от устата й:

— Откъде знаеш?

— Защото е моето семейство. Не че не искам да се запозная с неговото. Но се налага да отида в чужда страна и да ям… агнешки дреболии или нещо подобно. Отвратително.

— Да, не се и съмнявам, че онзи специалитет със соево сирене е бил страхотна изненада в Деня на благодарността.

Проницателните очи на Пийбоди се присвиха до малки процепи и й хвърлиха убийствен поглед.

— На чия страна си?

— На ничия. Неутрална съм. Като… коя държава беше, Швейцария. Ще започнем ли работа най-сетне?

— Той спа на дивана — каза Пийбоди с треперещ глас. — А когато станах, беше излязъл.

Ив въздъхна дълбоко.

— В колко часа започва смяната му?

— В осем, като моята.

Ив извади видеотелефона си и се свърза с електронния отдел.

— Не! — Пийбоди панически заподскача по тротоара. — Не искам да узнае, че се тревожа за него.

— Млъкни. Лейтенант Далас е. Сержант, там ли е детектив Макнаб? — Когато получи потвърждение, Ив кимна. — Благодаря, това е. — Затвори. — На работа е. Както и ние.

— Копеле. — Сълзите на Пийбоди пресъхнаха и очите й добиха смразяващ израз. Стисна устни така силно, че те изглеждаха тънки като острие. — Спокойно отива на работа.

— Господи! Мили боже! Главата ми ще се пръсне. — Ив притисна слепоочията си за миг. — Е, добре. Щях да направя това по-късно. — Извади от джоба си малка опакова на кутийка. — Вземи го сега.

— Коледен подарък за мен? Добре. Но просто не съм в настроение за…

— Отвори проклетия пакет или ще те убия на място.

— Разбрано! Отварям го. — Разкъса хартията, припряно я пъхна в джоба си и повдигна капака. — Кодова карта.

— Точно така. Когато пристигнете в чуждата страна, на летището ще ви чака лимузина. Уредено е и друго — отиване и връщане за двама с една от частните совалки на Рурк. Весела Коледа, по дяволите. Прави с него каквото искаш.

— Аз… ти… една от совалките? Безплатно? — Бузите на Пийбоди поруменяха. — И… лимузина, когато пристигнем? Толкова е… Твърде скъп подарък.

— Дано си доволна. Тръгваме ли?

— Далас!

— Не, не, никакви прегръдки. О, мамка му! — промърмори Ив, когато Пийбоди обви ръце около нея и я притисна. — На работа сме, при това на обществено място. Пусни ме, или се кълна — така ще сритам задника ти, че трите излишни килограма ще се озоват в Трентън.

Отговорът на Пийбоди бе приглушено подсмърчане до рамото й.

— Ако изцапаш мантото ми със сополи, ще те удуша с този шал, след като те сритам.

— Не мога да повярвам! Не мога да повярвам! — Все още подсмърчайки, Пийбоди се отдръпна назад. — Това е върхът. Благодаря. О, господи, благодаря!

— Да, да, да…

— В такъв случай мисля, че трябва да отида. — Пийбоди се загледа в кутийката. — Парите бяха главният ми довод… единственият разумен. Щом главният проблем отпада… Мили боже!

— Както желаеш. — Допреди малко Ив се бе чувствала добре, а сега раздразнението бе предизвикало главоболие, което сковаваше горната част на черепа й. — Какво ще кажеш да се съсредоточим върху убийството поне за няколко минути? Ще го вместиш ли в графика си?

— Да, бих могла. Вече съм по-спокойна. Благодаря, Далас. Наистина съм ти безкрайно благодарна. Господи, няма начин. Трябва да отида.

— Пийбоди — мрачно каза Ив, докато влизаха в сградата, — чашата прелива.

— Почти се избавих от натрапчивите мисли. Само минута още.

На рецепцията стоеше същият андроид. Ив не си направи труда да покаже значката си, а направо тръгна към стълбите, докато Пийбоди мърмореше под носа си. Нещо за багаж, червен пуловер и два-три излишни килограма.

Не обръщайки внимание на партньорката си, Ив провери лентата за запечатване на местопрестъплението. Когато се увери, че е непокътната, продължи по коридора.

— Щом напуснат стаята, искам да влезе оперативната група. Пълно претърсване — добави тя. — Няма да е излишно.

Боби отвори след второто почукване. Лицето му изглеждаше изпито, сякаш скръбта го бе стопила. От него лъхаше мирис на сапун. Ив забеляза отворената врата на банята зад гърба му и леко запотеното огледало над мивката.

Чуваше се приглушен звук на телевизор, по който репортер цитираше сутрешните заглавия от вестниците.

— Влезте. Помислих, че е Зейна. Че може би е забравила ключа.

— Не е ли тук?

— Излезе да купи кафе и закуски. Трябваше вече да се е върнала. Снощи опаковахме багажа си — каза той, когато Ив погледна към двата куфара до вратата. — Искахме да бъдем готови за тръгване. Бързаме да напуснем този хотел.

— Да поседнем, Боби. Можем да обсъдим няколко въпроса, преди да дойде Зейна.

— Трябваше вече да е тук. В съобщението си казва, че няма да се забави повече от двадесет минути.

— Съобщение?

— Хм… — Той огледа стаята и разсеяно прокара пръсти през косите си. — Оставила го е на будилника. Така прави. Събудила се рано и решила да отскочи до някаква закусвалня, която видяла на няколко преки, и да купи нещо, за да хапнем заедно, щом пристигнете. Ако ме бе попитала, не бих я пуснал сама след случилото се с мама.

— Може би там има опашка. Каза ли коя е закусвалнята?

— Не запомних.

Той отиде до леглото, вдигна малкия преносим будилник и натисна бутона.

„Добро утро, скъпи. Време е да ставаш. Дрехите ти за днес са в горното чекмедже на тоалетката, нали помниш? Аз вече станах и не исках да те будя. Зная, че заспа трудно. Ще изтичам да донеса кафе и питки или кексчета. Срамувам се да посрещна приятелката ти, без да има с какво да я почерпя. Трябваше да програмирам нещо на автоготвача. Съжалявам, скъпи. Връщам се след двайсет минути… ще изтичам до онази закусвалня две преки вдясно. Или вляво. Не мога да се ориентирам в този град. «Дели Делиш». Кафето ще бъде тук, когато излезеш от банята. Обичам те, скъпи.“

Ив забеляза изписания час и погледна Пийбоди.

— Ще отида да я посрещна — каза партньорката й. — Да й помогна.

Ив подкани Боби:

— Седни, Боби. Имам няколко въпроса.

— Добре. — Той се загледа във вратата, която се затвори след Пийбоди. — Зная, че е глупаво да се тревожа. Но тя е в Ню Йорк за първи път. Може би е сбъркала пътя на връщане.

— Пийбоди ще я намери. Боби, откога се познаваш със съдружника си?

— С Ди Кей? От колежа.

— Близки ли сте… в личен план?

— Да, доста. Кумувах на сватбата му, а той на моята. Защо?

— Той познаваше ли се с майка ти?

— Вчера му се обадих. Трябваше да му кажа. — Устните на Боби затрепериха, но се овладя. — Ще ме замества, докато се върна. Каза, че може да дойде, ако имам нужда от него. Не искам да идва. Наближава Коледа, а той има семейство. — Боби закри лицето си с ръце. — Не може да направи нищо. Нищо.

— Какви бяха отношенията му с майка ти?

— Страняха един от друг. — Боби вдигна глава и почти успя да се усмихне. — Различни характери, нали разбираш?

— Обясни ми какво имаш предвид.

— Ами… Ди Кей би могъл да се нарече хазартен тип. Никога не бих поел риска сам, ако той не бе настоявал. Понякога мама бе твърде критична към хората. Не вярваше, че ще успеем в бизнеса, но ни потръгна.

— Искаш да кажеш, че не са се разбирали?

— През повечето време Ди Кей и Марита стояха далеч от нея. Марита е съпругата му.

— Сещаш ли се за друг човек, с когото не е била в добри отношения?

— Е, мисля, че мама беше общителна жена.

— А хора, с които се е разбирала и е била близка?

— Само аз и Зейна. По-рано ми казваше, че няма нужда от никого, освен мен, но прие Зейна. Както знаеш, отгледала ме е сама. Било е трудно. Лишавала се е от много неща, за да ми осигури приличен дом. Аз съм бил на първо място. Винаги ми го е казвала.

— Зная, че е трудно. А имуществото й? Била е собственик на къщата, нали?

— Добро жилище. Щом синът й е в бизнеса с недвижими имоти, не може да не й уреди хубава къща. Беше се устроила чудесно. През целия си живот е работила здравата и беше внимателна с парите. Пестелива.

— Ти си неин наследник.

Изгледа я с недоумение.

— Предполагам. Никога не сме говорили по въпроса.

— Как се разбираше със Зейна?

— Добре. В началото бе малко напечено. Мама… аз бях единственото, което имаше, и не се зарадва особено, когато се появи Зейна. Нали знаеш какви са майките? — Изведнъж осъзна колко неуместно прозвучаха думите му и се изчерви. — Извинявай, беше глупаво.

— Не се безпокой. Имахте ли проблеми, когато ти се ожени за Зейна?

— Всъщност проблемът бе, че реших да се оженя. Но Зейна я спечели. Станаха… сближиха се.

— Боби, знаеш ли, че майка ти е отишла да се срещне със съпруга ми в петък следобед?

— Със съпруга ти? Защо?

— Поискала е пари. Доста голяма сума.

Боби втренчи поглед в нея и бавно поклати глава.

— Това не може да е истина.

Ив забеляза, че не изглежда шокиран, а само озадачен.

— Знаеш ли за кого съм омъжена?

— Да, разбира се. Имаше толкова много репортажи след онзи скандал с клонингите. Не можех да повярвам, че жената от екрана си ти. Отначало дори не те познах. Мина много време. Но мама те позна. Тя…

— Боби, майка ти е дошла в Ню Йорк с ясна цел. Искала е да се свърже с мен, защото случайно съм съпруга на човек с много пари. Искала е част от тях.

Погледът му остана смаян, но заговори бавно и плахо:

— Не е възможно. Просто не е възможно.

— Истина е и е много вероятно да е имала съучастник, който я е убил, защото не е получила никакви пари. Сигурна съм, че и ти не би се отказал от два милиона долара, Боби.

— Два милиона… Мислиш, че аз съм сторил това с мама? — Той колебливо се изправи. — Че бих наранил майка си? Два милиона долара. — Той потърка слепоочията си. — Пълна лудост. Не зная как можеш да говориш такива неща. Някой е нахълтал през прозореца и е убил майка ми. Оставил я е да лежи на пода. Мислиш, че съм способен да посегна на собствената си кръв? На родната си майка?

Ив не помръдна от мястото си и продължи със сериозен, уверен тон:

— Не мисля, че е нахълтал, Боби. Просто е влязъл. Мисля, че го е познавала. Има други наранявания, получени часове преди смъртта й.

— Какво искаш да кажеш?

— Раните по лицето и навсякъде по тялото й са били нанесени в петък вечерта. Ако съдя по показанията ти, не си знаел нищо за тях.

— Не знаех. Не може да бъде! — Последните думи се изтръгнаха от гърлото му като писък. — Щеше да ми каже, ако е пострадала. Ако някой я е наранил, не би го крила от мен. За бога, това е лудост!

— Била е бита. Няколко часа след като е излязла от кабинета на съпруга ми, където се е опитала да го изнуди за два милиона. Тръгнала си е с празни ръце. Това ме навежда на мисълта, че е действала в съучастие с някого, който сериозно се е ядосал. Влязла е в кабинета на Рурк и е поискала два милиона, за да се върне обратно в Тексас и да ме остави на мира. Има видеозапис, Боби.

Лицето му бе пребледняло.

— Може би… може би е помолила за заем. За да ми помогне в бизнеса. Със Зейна мислим за деца. Може би мама… Нищо не разбирам. Говориш, сякаш майка ми е…

— Само ти излагам фактите, Боби. — „Малко жестоко — помисли си тя, — но жестокостта е оправдана, щом целта е да бъде изваден от списъка на заподозрените.“ — Интересувам се на кого е държала достатъчно и е имала достатъчно доверие, за да влезе в комбина с него. Твърдиш, че единствените хора, с които е била близка, сте ти и жена ти.

— Ние със Зейна? Мислиш, че я е убил някой от нас? И сме я оставили да лежи окървавена на пода в някаква хотелска стая? Заради пари? Пари, които дори не са били получени? Или каквото и да било? — каза той и тежко се отпусна на ръба на леглото. — Защо ми причиняваш това?

— Защото някой я е оставил да кърви на пода в хотелската стая, Боби. И мисля, че го е направил заради пари.

— Може би е бил твоят съпруг. — Боби рязко вдигна глава и този път в очите му се четеше гняв. — Може би той е убил майка ми.

— Нима мислиш, че ще ти кажа всичко това, ако имаше и най-малка вероятност да е той? Ако не бях абсолютно сигурна, ако нямаше неоспорими факти в негова полза, как мислиш, че бих постъпила? Отворен прозорец, площадка за евакуация. Неизвестен взломаджия, проникнал през прозореца. „Съжалявам за загубата ви“, и това е. Погледни ме. — Ив изчака, докато той задържа поглед върху лицето й. — Бих могла да го направя, Боби. Аз съм ченге. Имам чин и влияние. Бих могла да затворя вратата и никой вече да не надзърне отвъд нея. Но се заех да открия кой е убил майка ти и я е оставил да лежи в локва кръв на пода. Можеш да разчиташ на мен.

— Защо? Нима те е грижа? Ти избяга от нея, след като тя направи толкова много за теб. Ти…

— Знаеш каква е истината, Боби. — Ив сниши гласа си и продължи със спокоен тон: — Знаеш. Беше свидетел.

Боби наведе глава.

— Просто й беше трудно. Трудно е за една жена да отглежда дете съвсем сама, да се опитва да свърже двата края.

— Може би. Ще ти кажа защо правя това, Боби. Заради себе си, а навярно и заради теб. Хлапето, което отмъкваше храна за мен. Но те уверявам, че ако се окаже, че ти си го извършил, ще те затворя в кафеза.

Той изправи гръб и прочисти гърлото си. Изражението и гласът му издаваха непоколебимост.

— Не съм убил майка си. Никога в живота си не съм вдигнал ръка срещу нея. Ако е дошла за пари, било е грешка, но го е направила заради мен. Жалко, че не ми е казала. Или… някой я е принудил. Заплашил е, че ще убие нея, мен или…

— Кого?

— Не зная. — Гласът му затрепери и секна. — Не зная.

— Кой знаеше за пътуването ви до Ню Йорк?

— Ди Кей, Марита, хората, които работят за нас, някои клиенти… съседите. Не го пазехме в тайна, за бога.

— Направи списък на всички, за които се сетиш. Ще започнем оттам.

Ив стана, когато вратата се отвори.

Пийбоди почти носеше на ръце пребледнялата и разтреперана Зейна.

— Зейна! Скъпа! — Боби скочи от леглото, втурна се към нея и я притегли до себе си. — Какво се е случило?

— Не зная. Някакъв непознат. — Зейна зарида и обви ръце около врата му. — О, Боби.

— Намерих я през една пряка на изток — каза Пийбоди на Ив. — Изглеждаше отчаяна, разтърсена. Каза, че непознат мъж я сграбчил и я завлякъл във входа на някаква сграда.

— Господи, Зейна, скъпа! Нарани ли те?

— Имаше нож. Каза, че ще ме нареже на парчета, ако се развикам или се опитам да избягам. Бях толкова изплашена. Казах му, че ще му дам чантата си. Казах му да я вземе. Не мисля… О, Боби, той каза, че е убиецът на майка ти.

Ив изчака следващият порой от сълзи да отмине и издърпа Зейна от ръцете на Боби.

— Седни. Престани да плачеш. Не си пострадала.

— Мисля, че той…

С трепереща ръка тя посегна към талията си отзад.

— Свали палтото. — Ив забеляза малката дупка в червената тъкан и пуловера на Зейна под нея. Имаше няколко петънца от кръв. — Леко е — каза тя, когато повдигна пуловера и видя плиткия разрез.

— Намушкал те е?

Боби ужасено побутна ръцете й, за да погледне.

— Само драскотина — каза Ив.

— Не се чувствам много добре. — Зейна започна да обръща очи.

Ив я сграбчи и разтърси.

— Няма да припадаш. Ще седнеш и ще ми разкажеш какво се случи.

Побутна я към един стол и я принуди да се наведе ниско и да сложи глава между коленете си. Тънките сребърни висулки на обиците й се поклащаха като камбанки.

— Дишай. Пийбоди…

— Веднага. — Пийбоди изтича до банята и се върна с влажна кърпа. — Наистина е само драскотина — ласкаво каза тя на Боби. — Лека дезинфекция със спирт е достатъчна.

— В чантичката ми с тоалетни принадлежности. Вече опаковахме всичко. — Гласът на Зейна бе тих и трепереше. — В куфара е. Господи, не може ли просто да си отидем у дома?

— Трябва да дадеш показания. Ще бъдат записани. — Ив й показа диктофона. — Станала си и си излязла да купиш кафе.

— Усещам леко гадене.

— Стегни се! — строго каза Ив. — Излязла си от хотела.

— Исках… да има какво да ви предложа, когато дойдете. А и Боби не е хапнал почти нищо, откакто… Просто реших да изтичам да взема нещо, докато той стане. Почти не спахме снощи.

— Добре, слязла си долу.

— Казах „добро утро“ на администратора. Зная, че е робот, но все пак… Излязох навън. Изглеждаше приятен ден, макар и хладен. Започнах да закопчавам палтото си в движение. После… той просто изскочи отнякъде. Изведнъж ръката му се озова около кръста ми и усетих върха на ножа. Каза, че ако изпищя, ще го забие. Накара ме да продължа да вървя и да гледам в краката си. Бях толкова изплашена. Може ли да пийна малко вода?

— Ще ти донеса.

Пийбоди влезе в малкия бокс.

— Вървеше много бързо и се страхувах, че ще се препъна. Тогава щеше да ме убие на място.

Очите й отново се изцъклиха.

— Съсредоточи се — смъмри я Ив. — Какво направи ти?

— Нищо. — Зейна потръпна и скръсти ръце. — Казах: „Можеш да вземеш чантата ми“. Но той не каза нищо. Страхувах се да вдигна глава. Помислих си, че може би трябва да побягна, но беше силен и толкова се страхувах. После блъсна една врата. Мисля, че беше на бар. Вътре бе тъмно и нямаше никого, но миризмата беше като в бар. Благодаря. — Тя задържа чашата с две ръце и все пак водата се разля над ръба, докато я повдигаше към устните си. — Не мога да спра да треперя. Помислих, че ще ме изнасили и убие, а не можех да сторя нищо. Но той ме накара да седна и да сложа ръце на масата, и го направих. Каза, че иска парите, и отново го уверих, че ще му дам чантата си. Но говореше за някакви два милиона, или щял да стори с мен същото като с Труди. Щял да ме обезобрази така, че никой да не ме познае. — Сълзите потекоха по лицето й и заблестяха по миглите й. — Казах: „Значи ти си убил мама Тру?“. Закани се да стори нещо още по-ужасно с мен или Боби, ако не му изпратим парите. Два милиона долара. Нямаме два милиона, Боби. Казах му: „Откъде да намерим толкова пари, за бога?“. А той отговори: „Попитай ченгето“. Продиктува ми някакъв номер на банкова сметка. Накара ме да го повторя безброй пъти и каза, че ако се издъня, ако забравя номера, ще го издълбае на задника ми. Ето какъв беше: 505748 11094463. 5057487 11094463. 505…

— Добре, записан е. Продължавай.

— Нареди ми да стоя там. „Не мърдай оттук, малка кучко“, така каза. — Зейна изтри влажните си бузи. — „Стой още петнадесет минути. Ако излезеш по-рано, ще те убия.“ И ме остави да седя в мрака. Страхувах се да стана. Мислех, че може да се върне. Просто седях, докато минутите отминаха. Когато излязох, не знаех къде се намирам. Беше толкова шумно. Опитах се да се затичам, но краката ми не ме слушаха, а и не знаех накъде. Тогава дойде детективката и ми помогна. Загубих чантата си. Сигурно съм я забравила, или я е взел. Не донесох кафе.

Избухна в плач. Ив изчака цяла минута, преди отново да я притисне.

— Как изглеждаше той, Зейна?

— Не зная. Почти не се осмелих да го погледна. Беше със скиорска шапка и слънчеви очила. Стори ми се висок. Носеше черни дънки и кубинки. Гледах надолу, както ме накара, и виждах кубинките му. Бяха с връзки, протрити на върховете. Не преставах да се взирам в обувките му. Имаше големи крака.

— Колко големи?

— По-големи, отколкото на Боби. Малко по-големи, мисля.

— Какъв беше цветът на кожата му?

— Почти не видях. Бял, мисля. Беше с черни очила. Но мисля, че беше бял. Едва успях да зърна лицето му, а когато влязохме вътре, беше тъмно. През цялото време стоеше зад мен и беше тъмно.

— Мустаци, брада, някакви белези, татуировки?

— Не видях.

— А гласът му? Акцентът?

— Говореше някак гърлено, с нисък глас. Не зная. — Тя жално погледна към Боби. — Бях толкова изплашена.

Ив зададе още няколко въпроса, но подробностите ставаха все по-неясни.

— Ще изпратя човек да ви придружи до новия ви хотел и ще ви поставя под полицейска охрана. Ако си спомните още нещо, колкото и незначително да ви се струва, искам да се свържете с мен.

— Не разбирам. Не разбирам нищо. Защо е убил мама Тру? Защо си въобразява, че можем да му дадем толкова пари?

Ив погледна Боби и даде знак на Пийбоди да намери придружител.

— Боби ще ти каже какво знаем засега.