Нора Робъртс
Спомени в смъртта (3)

3.

„Нормално“, помисли си Ив, докато закопчаваше кобура на колана си. Отново се чувстваше нормално. Може би малодушниците, които говореха за изразяване на чувствата, донякъде имаха право.

„Пази боже“, каза си тя. Ако всички даваха воля на чувствата си, улиците щяха да са осеяни с обезобразени трупове.

Важното бе, че отново е уверена в себе си достатъчно, за да се намръщи при вида на ужасната виелица, която вилнееше отвъд прозорците на спалнята.

— Как точно се нарича този вид валеж? — попита Рурк, когато застана до нея. — Нито дъжд, нито сняг… Сигурно…

— Гадост — каза тя. — Нарича се студена, мокра гадост.

— Аха — кимна той и нехайно плъзна кокалчета нагоре-надолу по гърба й. — Разбира се. Може би ще накара хората да стоят по домовете си и ще имаш спокоен ден.

— Хората извършват убийства и на закрито — напомни му тя. — Особено когато им писне да гледат тази гадост навън.

Ив отново говореше като жената, която той обичаше. Приятелски я потупа по рамото.

— Е, значи тръгваш за работа. Аз ще ръководя конференция по видеотелефона около час, преди да се наложи да изляза в това време. — Накара я да се обърне, хвана реверите на сакото й и страстно я целуна. — Пази се.

Ив посегна към мантото си и когато го облече, усети издутината в джоба.

— А, избрах това за Денис Майра. Нали се сещаш, нещо като коледен подарък.

— Ще му отива. — Рурк кимна към шала в ръката й и я погледна с насмешка. — Умееш да избираш подаръци.

— Взех го ей така, случайно. Мислиш ли, че може да бъде опакован?

Рурк протегна ръка към шала с лека усмивка.

— Ще съобщя на джуджетата. Ще им кажа да го сложат до старинния чайник, който си купила за Майра… също случайно, без да си излизала да пазаруваш, доколкото си спомням.

— Добра идея, умнико. Чао.

— Лейтенант, нали не сте забравили за коледния ни прием?

Ив рязко се завъртя.

— Какъв прием? Нали не е тази вечер?

Рурк се почувства малко гузен заради злорадството си, когато долови паниката, изписана на лицето й при опита да си спомни кой ден е.

— Утре. Затова, ако искаш случайно да избереш още някой подарък, направи го днес.

— Добре. Няма проблем.

„Мамка му“, изруга тя, докато слизаше по стълбите. Дали имаше още нещо за купуване? Къде бяха всички имена, срещу които трябваше да сложи отметки? Нима трябваше да започне да съставя списък за коледни покупки?

Реши, че може би е най-добре коренно да промени старите си навици.

Можеше да остави всичко на Рурк, разбира се. Той наистина обичаше да купува подаръци. Излизаше специално, за да пазарува — нещо, което тя би избегнала при първа възможност. Но щом в живота й вече имаше толкова много важни хора, можеше да отдели поне по минута, за да избере нещо лично за всеки от тях. „Освен това — помисли си тя, — ето още един ритуал.“

В отношенията между хората имаше безброй ритуали, които вече бе усвоила. За нея бе лош късмет, че обикновено се стараеше да ги спазва.

Един от любимите й ритуали бяха неизбежните словесни двубои със Съмърсет, преди да излезе сутрин. Разбира се, че и сега този скелет в черен костюм стоеше там, във фоайето.

— Дано колата ми е там, където я оставих, Нанси.

Съмърсет стисна устни.

— Ще откриете предмета, който наричате кола, да препречва входа на къщата. Настоявам да получа последните промени и допълнения към личния ви списък с гости за утрешното парти най-късно днес до два следобед.

— Така ли? Ще се обадя на личния си секретар. Аз ще бъда твърде заета да пазя обществения ред и сигурност, за да се занимавам със списъци.

Излезе и просъска. Списък? Нима трябваше да съставя списък и за това? Какво лошо имаше просто да покани някого, когото е срещнала случайно?

Приведе се под ужасната виелица и се качи в колата си. Отоплението вече бе включено. Навярно дело на Съмърсет, което трябваше да добави към списъка с причини да не го удуши, докато спи.

Поне този бе кратък.

Потегли по алеята, включи видеотелефона и позвъни на Рурк.

— Липсвам ли ти вече?

— Всяка секунда без теб е ад за мен. Слушай, толкова ли е важно да имам списък за всичко? Като онзи с гостите за приема например?

— Само ако искаш.

— Не. Не искам никакъв списък, по дяволите, но…

— Погрижил съм се за всичко.

— Е, добре тогава. Чудесно. — В съзнанието й се въртеше още една мисъл. — Може би трябва да си купя и нов тоалет и дори бельо специално за утре вечер, а?

— Елегантен, шикозен… бельото не е задължително.

Последното я разсмя.

— Винаги намираш какво да кажеш. Чао.

 

 

Пийбоди вече работеше на бюрото си. Ив влезе в управлението и отново почувства вина. Приближи се и изчака, докато партньорката й вдигна поглед от документацията.

— Би ли дошла в кабинета ми за минута?

Последва изненадано примигване.

— Разбира се. Идвам веднага.

Ив кимна, продължи към кабинета си и програмира две кафета, едното — дълго и подсладено — за Пийбоди, която отново запримига изненадано.

— Затвори вратата, ако обичаш.

— Добре. Хм, готова съм с доклада за… благодаря — добави тя, когато Ив й подаде кафето. — За Зиро. Прокурорът иска най-тежкото обвинение: две непредумишлени убийства, оръжие: наркотични вещества, с които е търгувал незаконно…

— Седни.

— Господи, да не би да ме преместват в Лонг Айлънд или нещо подобно?

— Не. — Ив седна и изчака, докато Пийбоди вяло се отпусна на другия стол. — Искам да ти се извиня, че те зарязах вчера. Вместо да свърша работата си, те оставих да се справяш съвсем сама.

— Почти бяхме приключили случая, а ти се чувстваше зле.

— Не бяхме приключили, а че се почувствах зле, си беше мой проблем. Неволно те забърках. Обадила си се на Рурк. — Ив изчака няколко мига, докато Пийбоди замислено се взираше в стената и отпиваше кафе. — Бях готова да те напляскам за това — продължи тя, когато Пийбоди поиска да каже нещо. — Но може би си постъпила, както е редно да постъпи един партньор.

— Изглеждаше ужасно. Не знаех какво друго да направя. Добре ли си сега?

— Да. — Ив се загледа в кафето си. За партньорството също имаше куп правила. — Когато вчера се върнахме тук, в кабинета ми ме чакаше една жена. Познавах я преди много време. Срещата ме разтърси. Здравата. Беше първата ми приемна майка… думата „майка“ е крайно неподходяща. Спомените са мъчителни и когато тя се появи така внезапно след толкова години, просто нямах…

„Не, винаги си имала сили“, помисли си Ив, и се поправи:

— Не успях да овладея положението. Затова побягнах. Ти се справи със случая почти сама, Пийбоди. Свърши добра работа.

— Какво искаше тя?

— Не зная и не ме интересува. Изритах я. Ще държа вратата си затворена. Ако отново нахълта, няма да бъда изненадана. И ще запазя самообладание.

Стана, отиде до прозореца и го повдигна. Вътре нахлу влажен и студен въздух, когато тя се облегна на перваза и откачи плика за доказателства, който бе залепила на външната стена. Съдържаше четири неразопаковани лакомства.

— Държиш плик с шоколадчета, залепен отвън? — промълви Пийбоди със смесица от насмешка и удивление.

— Досега го криех — поправи я Ив. Бе решила да се откаже от скривалището, в което бе успяла да ги опази от загадъчния крадец на сладкиши. Отвори плика и подаде шоколадче на онемялата Пийбоди. — Ще измисля друго място, където да съхранявам тайните си запаси, когато излезеш оттук и заключа вратата.

— Добре. Ще сложа това в джоба си, преди да ти кажа, че на този етап не можем да повдигнем обвинение в убийство.

— Така и предполагах.

Пийбоди, която рядко си позволяваше сладко, пъхна шоколада в джоба си.

— Прокурорът ми каза, че нямаме шанс, преди да узнаем всички подробности за сделката. Искаше да закопае Зиро повече, отколкото аз. Доста пъти му се е изплъзвал.

Ив се облегна на бюрото си.

— Харесва ми, когато прокурорът има ясна цел.

— Това е от полза — съгласи се Пийбоди. — Сплашихме го с приказки за две доживотни присъди, изпращане в космическа затворническа колония, вдигнахме шум за очевидци. — Пийбоди потупа по джоба си, за да се увери, че шоколадчето все още е там. — Получихме заповед за претърсване и затваряне на заведението и се натъкнахме на доста незаконни вещества и в клуба, и в жилището на Зиро. Дребни неща, всъщност, и твърденията, че са били за лична употреба, може да са истина, но добавихме и тях към обвиненията. Когато приключихме, Зиро и адвокатът му гледаха на думата „непредумишлено“ като на дар от висшите сили. От пет до десет години, навярно няма да излежи цялото минимално време, но…

— Осигурили сте задържането му, което е точка в наша полза. Губи разрешителното си, а когато плати всички глоби и такси за възстановяване, ще затъне до гуша в дългове. Задръж шоколадчето.

— Беше страхотно. — Лакомството в джоба й сякаш крещеше нейното име и Пийбоди се предаде — извади го и го разопакова така трескаво, че щеше да си счупи пръстите. — Свършихме работата изключително бързо — продължи тя доволно с пълна уста. — Жалко, че го пропусна.

— И аз съжалявам. Благодаря ти, че ме прикри.

— Няма проблем. Можеш отново да закачиш плика отвън, в безопасност е от мен. — Срещна недоверчивия поглед на Ив и припряно добави: — О, където и да го сложиш, ще бъде в безопасност, не твърдя, че имам нещо общо с изчезването на сладки неща от тази стая.

Ив я изгледа заплашително като ченге при разпит на заподозрян.

— Да проведем ли малък тест с детектора на лъжата?

— Какво? — Пийбоди сложи ръка до ухото си. — Чу ли това? Някой ме вика от общата зала. Докато си говорим празни приказки тук, може би навън стават тежки престъпления. Трябва да вървя.

С все още присвити очи Ив пристъпи към вратата и я заключи след партньорката си. Какво искаше да каже Пийбоди с израза „празни приказки“? Прие последните й думи като признание за вина.

Разклати плика с останалите шоколадчета и се замисли къде да бъде следващото й скривалище.

 

 

Между съвещание с висшите началници на едно от предприятията си и работен обяд с инвеститори в столовата за ръководството служебният видеотелефон на Рурк звънна.

— Да, Каро.

Той рязко повдигна вежди, когато забеляза, че секретарката му е включила режим „Поверително“.

— Лицето, за което споменахте тази сутрин, е долу във фоайето и моли да му отделите минута.

Беше се обзаложил със себе си, че жената ще го потърси преди обяд. Сега бе готов да заложи всичко, че ще разкрие картите си, преди да я изрита.

— Сама ли е?

— Очевидно.

— Задръж я долу десетина минути и я доведи. Не отивай лично. Изпрати някоя помощничка. Моля те, Каро, някоя млада. Прави й компания, докато ти позвъня.

— Ще се погрижа за това. Да ви съобщя ли, когато дойде в кабинета?

— Не. — Усмивката на Рурк не изразяваше добри намерения. — Ще се отърва от нея лично.

С нетърпение очакваше този момент.

Погледна часовника си и застана до стъклената стена, през която се откриваше изглед към градските кули и небостъргачи. Забеляза, че снеговалежът е преминал в кротък дъжд. Навън бе мрачно сиво и по улиците се образуваха грозни кални локви.

И двамата с Ив знаеха какво е кал. Никой от тях не бе галеник на съдбата и не бе получавал подаръци от нея. Всеки по свой начин бяха постигнали невероятна победа. С хитрост и блъфиране, поне в неговия случай, бяха спечелили високия залог в края на играта.

Но винаги предстояха нови игри, в които съперникът бе готов на подли машинации, за да получи дял от печалбата. Или да я отмъкне цялата.

„Е, добре, давай“, помисли си той. Не само бе способен на подли ходове, а и имаше готовност да ги предприеме в отговор.

Жалко, че не можеше да се върне в миналото на Ив и да направи жестокия й баща на кървава пихтия. Не можеше да накара мъртвия да страда, а Ив все още страдаше. Но сега съдбата му бе поднесла на тепсия компенсираща възможност.

Жив враг. Закръглена руменобуза натрапница, решила да смъкне нечия кожа.

Труди Ломбард щеше да получи неприятна изненада.

Вярваше, че когато бърза да изпълзи оттук, нямаше да иска отново да потърси Ив.

Обърна се и огледа кабинета си. Сам бе създал обстановката в него. Знаеше какво ще види тя, когато влезе от студа и сивотата навън. Щеше да я порази просторът и луксът, създаващи впечатление за богатство и власт. Щеше да надуши пари, въпреки че ако не бе празноглава, навярно вече бе добила представа с кого си има работа.

Едва ли предполагаше, че това е само малка част от състоянието му. От известно време Рурк имаше законен бизнес, но това не означаваше, че се чувства длъжен да прави всичко, което притежава, обществено достояние.

Държеше книжата в домашния си кабинет и на всяко тримесечие ги актуализираше. Ив имаше достъп до тях, ако някога проявеше интерес. „Едва ли“, каза си той с лека усмивка. Бе свикнала с парите му, но все още я караха да се чувства малко неловко.

Би искал да узнае имената на боговете, проявили благосклонност към него в деня, когато я бе срещнал. Ако можеше да постави всичко натрупано и постигнато от другата страна на везната, дарът, който представляваше тя за него, винаги би натежал.

Докато чакаше минутите да се изнижат, плъзна ръка в джоба си и потърка копчето, което винаги носеше със себе си като талисман. Онова, което се бе откъснало от сакото й при първата им среща.

Когато се замисли за Ив, се запита колко скоро ще възстанови равновесието си. Колко скоро ще разбере защо този призрак от миналото я е разтърсил така.

„Когато се отърси от шока — помисли си той и стисна копчето в шепа, — ще бъде бясна.“

Преценил, че е настъпил подходящият момент, Рурк се върна на бюрото си и позвъни на секретарката.

— Каро, доведи я.

— Да, сър.

В миговете на очакване овладя това, което се надигаше в него — желание да усети вкус на кръв и кости.

Напълно отговаряше на представата, която си бе изградил за нея при направеното проучване. Жена, която някои биха нарекли „пищна хубавица“ — с едро тяло, старателно направена прическа и не особено привлекателно, но умело разкрасено с грим лице.

Бе облечена в лилав костюм с лъскави златисти копчета и пола до коляното. Обувки със средно висок, удобен ток. Силен аромат на рози.

Рурк се изправи, но остана на мястото зад бюрото си, вдъхващо страхопочитание. Любезно й се усмихна и й подаде ръка.

— Госпожо Ломбард.

Ръката й бе гладка и мека, но силна.

— Толкова съм ви благодарна, че се съгласихте да ме вместите в навярно претоварения си график.

— Няма за какво. Винаги бих проявил интерес да се запозная с… човек, свързан със съпругата ми. Благодаря, Каро.

Знаеше, че резкият тон ще подскаже на секретарката да не предлага кафе. Тя само кимна и се оттегли, като затвори вратите.

— Седнете, ако обичате.

— Благодаря. Много благодаря. — Тонът й издаде вълнение и очите й засияха. — Не бях сигурна дали малката Ив… извинете, все още мисля за нея като за дете, дали Ив ви е споменала за мен.

— Нима сте се съмнявали?

— Е, нали разбирате, почувствах се ужасно заради постъпката си вчера.

Сложи ръка на гърдите си.

Рурк забеляза дългия й, добре поддържан маникюр с яркочервен лак. На дясната й ръка имаше пръстен — едър аметист, вграден в масивно злато. Обиците изглеждаха подходящи, но комбинацията не бе оригинална.

— Как постъпихте вчера? — попита той.

— Е, зле, признавам. Осъзнавам, че първо трябваше да й се обадя, а вместо това просто се появих без предупреждение, по навик. Твърде импулсивна съм, особено ако е въпрос на чувства. Ив е преживяла ужасни неща и когато ме видя неочаквано като гръм от ясно небе, сигурно изведнъж се е върнала към миналото. Разстроих я. — Притисна ръка към устните си и в очите й проблеснаха сълзи. — Нямате представа как изглеждаше горкото дете, когато го доведоха в къщата ми. Като призрак и толкова уплашено, че се боеше дори от тънката си сянка.

— Да, представям си.

— Чувствам се виновна, че не предвидих това. Сега разбирам, че когато ме видя, отново си е спомнила за ужасните дни, преди да бъде отведена в безопасност.

— Значи сте дошли, за да поднесете извиненията си. С удоволствие ще й ги предам. Макар и да мисля, че надценявате въздействието си върху жена ми. — Рурк седна и лениво се завъртя на стола си. — Предполагам, че е била подразнена от неочакваното ви посещение, но разстроена… не бих избрал тази дума. Затова, моля ви, успокойте се, госпожо Ломбард. Надявам се, че краткият ви престой в нашия град ще бъде приятен, преди да се приберете у дома.

Това бе отпращане, прямо и учтиво. Зает човек, който нехайно изтупва прашинка от ревера си.

Жената явно бе схванала намека. Рурк долови злобата, която се прокрадна в погледа й като змийски език.

„Ето какво се крие зад този консервативен тоалет и захаросан тон“, помисли си той.

— О, не, не мога да се върна в Тексас, без да се видя с моята малка Ив, без да си поговорим и да се уверя, че е добре.

— Добре е, можете да сте спокойна.

— А Боби? Моят Боби няма търпение да я види. Беше й като брат.

— Така ли? Странно, че никога не го е споменавала.

Този път усмивката й бе леко дяволита.

— Мисля, че мъничко си падаше по него. Сигурно не иска да ревнувате.

Смехът му бе гръмогласен и дълъг.

— О, моля ви… Е, ако желаете, оставете името и адреса си при секретарката ми. Ако лейтенант Далас иска да се срещне с вас, ще ви се обади. Иначе…

— О, не, няма да стане. — Труди изправи гръб и тонът й стана леко заядлив. — Грижих се за това момиче повече от шест месеца, приех я в дома си само от човечност. А, повярвайте ми, не беше лесно дете. Мисля, че заслужавам нещо повече.

— Така ли? И какво мислите, че заслужавате?

— Е, добре. — Раздвижи се на стола си и зае навярно любимата си поза за пазарлък. — Щом смятате, че за нея не е добре да се вижда с мен и сина ми, тогава… зная, че разговарям с бизнесмен, мисля, че би трябвало да получа обезщетение. Не само за времето, усилията и неприятностите, които преживях заради това момиче преди толкова години, когато никой не желаеше да я вземе, а и заради неудобството и всички разходи, които ми коства пътуването дотук, само за да видя как е.

— Разбирам. И каква да бъде стойността на това обезщетение?

— Честно казано, изненадана съм от въпроса ви. — Зарови червените си нокти в червените си коси. — Не зная как бих могла да поставя цена на онова, което й дадох, и на раздялата си с нея завинаги.

— Сигурен съм, че можете.

Руменината на бузите й стана по-ярка не от срам, а от гняв. Рурк спокойно продължи да я гледа с израз на сдържано любопитство.

— Предполагам, че човек във вашето положение би могъл да си позволи щедрост към някого в моето. Момичето щеше да свърши в затвора, вместо да праща други хора там, ако не бях аз. А не пожела дори да разговаря с мен, когато я посетих вчера.

Тя извърна глава и примигна, за да сдържи сълзите, които явно можеше да пролива, когато пожелае.

— Мисля, че вече обсъдихме този въпрос. — Рурк си позволи раздразнението да прозвучи в гласа му. — Назовете цената си.

— Мисля, че два милиона долара са разумна сума.

— Два милиона долара… за щатска валута ли говорим?

— Разбира се. — Сълзите бяха изчезнали и вместо тях се бе появил израз на нетърпение. — За какво ми е чуждестранна?

— И това е сумата, срещу която вие и вашият Боби ще се върнете обратно там, откъдето сте дошли, и ще оставите жена ми на мира?

— Тя не иска да ни вижда? — Жената тръсна ръце, сякаш е съкрушена. — Ще изчезнем.

— А ако размерът на обезщетението ми се стори твърде голям?

— За човек с вашето състояние — едва ли, но… тогава ще съм принудена да спомена вероятността да… колкото и да ми е мъчно, да поговоря с някого. Може би с някой репортер.

Рурк лениво се завъртя на стола.

— И това трябва да ме засяга, защото…

— Сантиментална жена съм и пазя папка със сведения за всяко от децата, минали през дома ми. Имам историите им, с подробности… някои от тях са тежки и дори срамни за вас и Ив. Знаехте ли, например, че е имала сексуални контакти, преди да навърши девет години?

— Наричате изнасилванията „сексуални контакти“? — Тонът му бе все така любезен, въпреки че кръвта му кипеше. — Много непросветено от ваша страна, госпожо Ломбард.

— Както и да ги наречете, предполагам, че някои хора биха решили, че жена като нея не е достойна да бъде лейтенант в полицейското управление. Лично аз не съм сигурна — добави тя. — Може би гражданският ми дълг изисква да се свържа с медиите, а може би и с висшите началници в управлението.

— Но два милиона, в щатска валута, биха натежали над гражданския ви дълг.

— Просто искам това, което ми се полага. Знаете ли, че е била окървавена, когато са я открили? Тя… или някой друг… е измил повечето кръв, но са направили тестове. — Очите й заблестяха по-силно и погледът им стана остър като ноктите й. — Не всичката е била нейна. Сънуваше кошмари, в които намушква някого, както ми се струваше. Какви ли изводи биха могли да се направят, ако се разстроя и разбъбря? Със сигурност има хора, които биха платили добри пари за подобна история, като се има предвид какъв пост заема тя сега. И за кого е омъжена.

— Може би — съгласи се Рурк. — Мнозина обичат да се наслаждават на чуждото страдание.

— Затова не мисля, че обезщетението, което назовах, е твърде голямо. Просто ще взема парите и ще се върна в Тексас. Ив ще може напълно да ме забрави, въпреки всичко, което направих за нея.

— Не се изразявате правилно. След всичко, което сте й причинили, а не направили за нея. Явно не разбирате, госпожо Ломбард, че в момента получавате достатъчно обезщетение.

— По-добре помислете, преди…

— Компенсирам ви — прекъсна я той, — като седя на бюрото си, вместо да стана и да ви откъсна главата, като извия врата ви с голи ръце.

Труди драматично въздъхна.

— Заплашвате ли ме?

— Всъщност не — продължи той със същия спокоен тон. — Обяснявам ви по какъв начин ви обезщетявам за това, че ще се откажете от намеренията си. Няма да ви описвам какво би могло да ви сполети, но повярвайте ми, коства ми огромно усилие да се сдържа да не ви сграбча заради отношението ви към съпругата ми, когато е била беззащитно дете.

Рурк бавно се изправи. Този път нямаше въздишки и драматични преструвки. Тя просто застина и всяка руменина изчезна от лицето й. Рурк реши, че е видяла какво се крие зад изтънчената му обвивка, зад стила и маниерите, които бе добил благодарение на парите си.

Дори усойница би затреперила пред него.

Не откъсвайки поглед от нея, заобиколи бюрото и се облегна с гръб на ръба. Бе достатъчно близо, за да чуе учестеното й дишане.

— Знаете ли какво мога да направя ей така? — Той щракна с пръсти. — Мога да ви убия, тук и сега, без окото ми да мигне. Мога да накарам толкова хора, колкото поискам, да заявят под клетва, че сте напуснали тази стая жива и здрава. Мога да наредя записите от охранителните камери да бъдат монтирани така, че да го докажат. Никога не ще открият тялото ви… по-точно останките му, когато приключа с вас. Затова смятайте живота си, който предполагам оценявате на значителна сума, за свое обезщетение.

— Вие сте луд. — Труди плахо се прегърби на стола си. — Загубили сте ума си.

— Знайте — ако някога ви хрумне отново да се пазарите с мен… ако решите да използвате мъченията на едно дете, за да напълните гушата си… ако се опитате да се свържете със съпругата ми… треперете от страх. Треперете — повтори той и заплашително се приближи към нея, — защото въздържането да не ви накълцам бавно, парченце по парченце, ме вбесява. Мразя да се вбесявам. — Направи още крачка и накара Труди да стане и да запристъпва заднишком към вратата. — А, не е зле да предадете това послание на сина си, в случай че и на него му хрумне да подложи търпението ми на изпитание. — Когато тя потърси дръжката на вратата зад гърба си, Рурк продължи почти шепнешком: — Няма място на този свят, където можете да се скриете от мен, ако направите нещо, което би накарало съпругата ми да страда. Ще ви преследвам навсякъде, докато разчистя сметките си с вас. — Изчака няколко мига, усмихна се и каза: — Бягайте.

Труди побягна и писъкът й достигаше до ушите му, докато стъпките й заглъхнаха. Той пъхна ръце в джобовете си, отново стисна копчето на Ив в шепа и се загледа в навъсеното декемврийско небе.

— Сър?

Рурк не се обърна, когато секретарката влезе в кабинета му.

— Да, Каро.

— Искате ли охраната да претърси госпожа Ломбард?

— Не е необходимо.

— Явно тя много бърза.

Рурк леко се усмихна.

— Направи внезапна промяна в плановете си. — Обърна се и погледна часовника на ръката си. — Е, време е за обяд, нали? Ще се кача горе да посрещна гостите ни. Днес имам страхотен апетит.

— Предполагам — промълви Каро.

— А, Каро — каза той, докато вървеше към личния си асансьор, — уведоми охраната, че не желая нито госпожа Ломбард, нито синът й, чиито отпечатъци се надявам да получа, да имат достъп до сградата.

— Ще ги предупредя още сега.

— И още нещо. Отседнали са в хотел „Уест Сайд“ на Десета улица. Искам да узная, когато прекратят престоя си.

— Ще се погрижа и за това, сър.

Той хвърли поглед назад, щом вратите на асансьора се отвориха.

— Ти си истинско съкровище, Каро.

„В моменти като този се радвам, че мисли така“, каза си тя, докато вратите се затваряха.