Нора Робъртс
Спомени в смъртта (11)

11.

Въпреки че според доклада на оперативната група за „Свърталището“ ключалката бе разбита, а охранителната система изключена, Ив отиде да се срещне лично със собственика.

Казваше се Рой Чанси и бе толкова раздразнен от измъкването от леглото, колкото от проникването в заведението му.

— Може би деца. Често се случва.

Почеса се по издутия си корем, прозина се и лошият му дъх я лъхна отдалеч.

— Не, не са били деца. Къде се намирахте вие между седем и девет тази сутрин?

— В блаженото си ложе, къде другаде? Затварям в три сутринта. Докато се прибера и си легна, става близо четири. Спя през деня, когато навън няма друго, освен слънце и натоварено движение.

— Значи живеете в сградата?

— Да. На втория етаж има школа по танци, а на третия и четвъртия — апартаменти.

— Сам ли живееш, Чанси?

— Да. Слушайте, защо бих разбил ключалката на собствения си бар?

— Добър въпрос. Познаваш ли тази жена?

Показа му снимката от личната карта на Труди.

Даде му време да я разгледа. Ченгетата и барманите имаха нещо общо. Навика да се вглеждат внимателно в хората.

— Не. Тя ли е била замъкната долу?

— Не. Била е убита преди два дни.

— Хей, хей, хей! — Премрежените му очи най-сетне се пробудиха. — Никой не е умрял в моя бар. Някои се накисват здравата от време на време, но никой не е умрял.

— А тази? Познаваш ли я?

Показа снимката на Зейна.

— Не. Господи, и тя ли е мъртва? Какво става?

— В колко часа отваря школата по танци?

— Около осем. Но в понеделник не работи, слава богу. Иначе шумът не се трае.

 

 

— Нищо не знае — заключи Пийбоди, когато излязоха.

— Нищо. — На улицата Ив огледа сградата, сутерена и фасадата. — Очевидно е защо е влязъл точно тук. Скапани ключалки, още по-скапана охранителна система. Не са нужни специални умения, за да се влезе. — Загледа се в пешеходците и колите. — Било е средно рисковано да я хване и завлече вътре. Мъж и жена вървят бързо, плътно един до друг, тя с наведена глава. Кой би обърнал внимание? Ако бе проявила малко смелост — да издаде звук или да се съпротиви — може би е щяла да се избави от него.

— Момиче от малък град, попаднало в големия, убита свекърва. — Пийбоди сви рамене. — Нищо чудно, че е тръгнала веднага, особено когато е допрял ножа до гърба й.

— Но всичко това е ужасно непрофесионално, дори глупаво. Опитваш се да докопаш два милиона, когато знаеш, че източникът притежава несравнимо повече. Толкова усилия за жълти стотинки.

— Самозабравяш се.

— Какво?

— Така си свикнала с парите, че наричаш два милиона „жълти стотинки“.

— Не съм забравила какво е да ги нямаш. — Обидата бе тежка. — Първоначалният план е за два милиона, но след като изцапаш ръцете си с кръв, залогът се вдига. Би могъл да поиска далеч по-голяма сума. Трябва да е имало друга причина да очисти Труди.

— Скандал между любовници може би. Нечестна игра между крадци. Или се е опитала да го измами.

— Да, алчността винаги е била солиден мотив.

Докато вървяха към колата, видеотелефонът й звънна.

— Далас.

— Усложнения? — попита Рурк.

— Няколко. — Съобщи му за последните разкрития. — Имаш статут на полицейски сътрудник, ако можеш да отделиш време за малко работа по случая…

— Трябва да свърша някои неща, които не търпят отлагане, но ще се обадя на Фийни. Може би ще поработя у дома довечера. В компанията на прелестната си съпруга.

Ив инстинктивно отпусна рамене, особено когато забеляза, че Пийбоди многозначително примигва срещу нея.

— Днес съм претоварена. Тръгвам към лабораторията, за да получа… Не, мамка му, първо среща, после лабораторията. Имам нещо за медиите, така че ще се видя с Надин. Ще ти бъда благодарна, ако помогнеш.

— Няма проблем. Вмести и обяд в графика си.

— Ще обядвам с Надин в някакъв скапан ресторант.

— „Сентсейшънъл“ — осведоми го Пийбоди и се наведе да погледне лицето му на дисплея.

— Е, светът е пълен с изненади. Ще ми кажеш мнението си.

Ив веднага схвана.

— Твой ли е?

— Човек трябва да се пробва във всеки бранш. И аз имам работен обяд. Опитай салатата от глухарчета. Чудесна е.

— Да, ще я опитам. Друг път. Глухарчетата са цветя, нали? — попита тя Пийбоди, след като затвори.

— Стават за ядене.

— В моя свят цветята не са част от менюто.

 

 

Явно в света на Рурк бяха. Можеха да бъдат вкусени и ароматът им се носеше из цялото просторно помещение, в което масите се издигаха върху изящни колони сред море от ярки цветове.

Въздухът ухаеше на пролет, което според Ив бе приятно.

Подът бе от зелено прозрачно стъкло и през него отдолу се виждаха цъфтящи цветя във великолепна градина. Върху тройки стъпала имаше листа с различни форми. Барът бе оформен като беседка, в която клиентите можеха да поръчат билкови напитки и вино.

Надин бе седнала на маса до малък шадраван, в който между водни лилии плуваха златни рибки. Ив забеляза, че е променила прическата си. Естествено чупливите й коси бяха изправени и пригладени на лъскави кичури с леко подвити краища, които обграждаха лицето й.

Изглеждаше по-изтънчена и предизвикателна с виолетовия си тоалет. На главата й имаше слушалки с микрофон и между глътките яркорозово питие с голям пласт пяна тихо водеше телефонен разговор:

— Трябва да затварям. Запази всичко за след час. Да, всичко. — Свали слушалките и ги пъхна в чантата си. — Страхотна обстановка, а? Изгарях от нетърпение да дойда тук.

— Косата ти изглежда зашеметяващо — каза Пийбоди, докато сядаха.

— Така ли мислиш? За първи път я изправям. — Надин кокетно докосна подвитите краища. — Реших да пробвам.

До масата им като по магия се появи сервитьор с тъмнозелен костюм.

— Добре дошли в „Сентсейшънъл“, дами. Аз съм Дийн, на вашите услуги днес. Да ви донеса ли коктейли?

— Не — отвърна Ив, въпреки че очите на Пийбоди засияха. Нейните останаха равнодушни, а лицето на партньорката й помръкна. — Имате ли „Пепси“?

— Разбира се, госпожо. А за вас?

— Може ли като нейното? — Пийбоди посочи към чашата на Надин. — „Върджин“.

— Разбира се.

— Онази вечер се получи страхотен купон — заговори Надин, щом сервитьорът се оттегли да изпълни поръчката им. — Все още се възстановявам. Тогава не успях да поговоря с вас, а и времето и мястото не ми се струваха подходящи за това, което искам да обсъдим. Така че…

— Запази го за друг път. Случиха се някои неща и имам нужда от медийна изява.

Надин рязко повдигна вежди.

— Гореща следа, за която все още не съм чула?

— Жертвата е жена. Разбит череп в хотелска стая в Уест Сайд.

— Хм. — Надин затвори очи за миг. — Да, някой ми спомена за това. Туристка, взломаджия проникнал през прозореца. Каква е голямата сензация?

— Аз открих трупа. Познавах я. Убиецът не е бил просто взломаджия.

— Нека запиша това.

— Не, запамети го в главата си. Не записвай засега.

— С теб никога не е лесно. Добре. — Надин се облегна назад и повдигна чашата си. — Давай.

Ив й разказа най-важното кратко и ясно.

— Отделът счита, че в интерес на разследването е връзката ми с жертвата, макар и далечна, да бъде оповестена възможно най-скоро. Ще съм ти признателна, ако проявиш малко… — Трудно намери точната дума. — … дискретност. Не искам да се тръби, че е била моя приемна майка.

— Аз няма да разтръбя, но други биха го направили. Готова ли си да го понесеш?

— Нямам голям избор. Важното е… трябва да се изтъкне, че една жена е била убита и полицията разследва случая. Доказателствата сочат, че жертвата е познавала нападателя си.

— Мога да те интервюирам на четири очи и ще го кажеш със свои собствени думи. Ще покажеш лицето си. Обществеността не е забравила нашумелия случай с Айкоув, повярвай ми. Ако те видят и чуят отново, това ще им го напомни. „А, ченгето, което спипа онези смахнати доктори.“ Когато завърша с обобщение на тази история, вниманието на зрителите ще се насочи към нея, а не към далечната ти връзка с жертва на наскоро извършено убийство.

— Може би, може би…

Ив прекъсна мисълта си, докато поднасяха питиетата им и сервитьорът изреждаше специалитетите на деня и препоръките на главния готвач. Описанията бяха дълги и отегчителни, с безброй повторения на фразите „с плънка от…“, „с аромат на…“ и „с апетитна заливка от…“. Ив престана да го слуша и се замисли върху предложението на Надин.

— За мен спагети — каза тя, когато дойде нейният ред да поръча. — За кога най-скоро можеш да уредиш интервюто?

— Ще повикам оператора и ще го направим веднага след обяда, ако побързаме. И без това трябва да пропусна десерта.

— Добре. Съгласна съм. Благодаря.

— Твоята поява винаги се отразява добре на рейтинга. Като стана дума за рейтинг, моят напоследък скочи до небесата. Едно от нещата, които исках да обсъдя с теб. Аз бях главният репортер, отразяващ случая „Айкоув“, за което благодаря, и заваляха предложения. За книги, документални филми и най-интригуващото според мен… Оркестърът да свири „туш“… — каза тя със светнало лице. — За авторско предаване.

— Твое собствено предаване! — Пийбоди подскочи на стола си. — Супер! Поздравления, Надин. Това е върхът.

— Благодаря. Цял час всяка седмица и сама ще мога да подбирам кадрите. Ще имам нужда от екип. Господи, не мога да се нарадвам. Собствено предаване със собствен екип. — Засмя се и сложи ръка на гърдите си. — Ще бъде посветено на борбата с престъпността. От това разбирам, с това съм известна. Ще го нарека „Сега“ и ще излъчвам репортажи от мястото на събитието всяка седмица. Далас, искам ти да станеш първият ми събеседник.

— Надин, поздравления за успеха, и прочие. Но знаеш, че мразя подобна показност.

— Ще бъде страхотно. Ще узнаем нещо повече за работата на най-нашумялото ченге в Ню Йорк.

— О, по дяволите!

— Действията, разсъжденията и начинът, по който минават дните ти. Етапите на всяко разследване. Ще поговорим за случая „Айкоув“…

— Тази тема не е ли вече остаряла?

— Не и докато хората проявяват интерес. Ще започна разговори с писателка за книга и сценарий за филм. Трябва да се срещнеш с нея.

Ив размаха пръст.

— Да теглим чертата дотук.

Надин се усмихваше лукаво.

— Ще успея и без твоето участие, Далас. Искаш всичко да стане както трябва, нали?

— Кой ще играе твоята роля във филма? — полюбопитства Пийбоди и нападна пилешкото с портокалови цветове в чинията си миг след като се озова пред нея.

— Все още не зная. Едва започвам.

— Мен ще ме има ли?

— Разбира се. Младата, самоуверена детективка, която преследва убийци рамо до рамо със своята сексапилна, опитна партньорка.

— Аз съм пас — промърмори Ив, но никой не й обърна внимание.

— Всичко това звучи толкова вълнуващо. Почакайте да кажа на Макнаб.

— Надин, радвам се за теб. Още веднъж моите поздравления. — Ив поклати глава. — Но не искам да участвам в нещо подобно. Не е в природата ми.

— Бихме могли да заснемем част от филма на работното ти място и в дома ти.

— Само през трупа ми.

Надин се усмихна.

— Така и предположих. Все пак ще си помислиш, нали? Няма да те притискам.

Ив опита спагетите и я изгледа учудено.

— Така ли?

— Няма. Ще ти досаждам известно време, ще хитрувам, когато мога, но няма да те притискам. Ще ти кажа защо. — Надин размаха вилицата си във въздуха. — Помниш ли как веднъж спаси живота ми? Когато онзи психо Морз ме бе хванал в парка, готов да ме нареже на парчета?

— Имам смътни спомени.

— Това е по-важно. — Махна на сервитьора. — Много по-важно. Но ако напипате горещ случай в средата на февруари, когато ще бъде разговорът ни, не би било зле.

— Мейвис трябва да роди тогава — отбеляза Пийбоди.

— Господи, точно така. Мама Мейвис — добави Надин със смях. — Все още не мога да повярвам. Вие с Рурк посещавате курсовете за напътстване на родилки, нали, Далас?

— Млъкни. Никога вече не ги споменавай.

— Все отлагат — осведоми я Пийбоди.

— Точната дума е „избягване“ — поправи я Ив. — Хората все искат да правим неща, които не са естествени.

— Раждането е нещо естествено — възрази Пийбоди.

— Не и когато аз имам нещо общо.

 

 

„Отивам в лабораторията да сритам нечий задник“, помисли си Ив. Това й се струваше естествено. Откри Дик Беренски с дългите тънки пръсти като крака на паяк и яйцевидната глава на работното му място, да сърба кафе между отпуснатите си устни.

— Дай ми информация.

— Вие, ченгетата, винаги използвате заповедна форма. Винаги си въобразявате, че вашите глупости са приоритет.

— Къде са влакната ми?

— В отдела за изследване на влакна — промърмори той с нескрита насмешка, завъртя се на стола си и докосна няколко клавиша. — Харво се зае с тях. Върви да тормозиш нея. Приключи с космите и от тръбата на ваната, и от двете стаи. Явно тръбите в онази дупка не са почиствани от десетилетия. Има няколко на жертвата и на още едно, неизвестно засега, лице от местопрестъплението. Никакви следи от кръв в тръбите на другата стая. В стаята на жертвата — само нейна кръв, в мивката в банята. Установихме кои косми са на жертвата, сина й и снаха й, камериерката и няколко предишни обитатели, чиито имена вече бяха в доклада. Всичката кръв на местопрестъплението е на жертвата. Изненада, изненада.

— С други думи не можеш да ми кажеш нищо, което все още не зная.

— Не съм виновен. Мога да работя само с това, което ми изпратиш.

— Обади ми се, когато сравниш космите и отпечатъците с тези от бара.

— Добре, добре.

— Много сме весели днес — отбеляза Пийбоди, докато вървяха през лабиринта от стъклени стени.

Откриха Харво на бюрото й, загледана в монитора. Червените й коси стърчаха като бодли, в контраст с бледата й, почти прозрачна кожа. На ушите й висяха малки фигурки на Дядо Коледа.

— Охо — каза тя.

— Това моите влакна ли са?

— Еднакви са. Предадох резултата за космите.

— Да, Дикхед ми каза. Мислех, че си царица на космите, а не на влакната.

— Царица на космите — потвърди Харво и направи балон с дъвката си. — Богиня на влакната. Всъщност просто съм гений.

— Радвам се да го чуя. Какво имаме?

— Синтетика, бял полиестер с еластични нишки. Същият състав като на частиците, открити по разбития череп и в изтеклото сиво вещество на злощастната жертва. Това, което търсите, е или чорап, или колан за пристягане на корема. Но бих казала, че не е корсет… няма достатъчна еластичност.

— Чорап — каза Ив.

— Право в десетката. Сравних влакната с тези на бял силиконов чорап, открит на местопрестъплението. Пълно съвпадение. Нов чорап, нито носен, нито пран. Все още имаше следи от лепилото на етикета, а в пръстите беше останало парченце пластмаса. Нали знаете как прихващат чорапите един за друг с пластмасови скобички?

— Да, мразя ги.

— Всички ги мразят. Трябва да ги срежеш, а кой има под ръка нож или ножица, когато се налага да обуе нови чорапи? — Харво направи нов балон, спука го в устата си и завъртя пръст във въздуха. Нокътят бе лакиран в пурпурночервено и изрисуван с малки елхички. — Никой, по дяволите. Така че… — тя събра ръце и ги заусуква. — В повечето случаи или скъсваш чорапите, или в тях остават гадни парченца пластмаса, които ти убиват.

— Карат те да побеснееш.

— Да.

— А етикетът?

— Днес е щастливият ви ден… оперативните работници донесоха съдържанието на кошчето за смет. Било е в банята. Взех и това, щом трябваше да изследвам влакната. — Завъртя се и показа етикета на Ив. — Беше смачкан на топка и част от него бе откъсната. По лепкавата страна имаше влакна. Както и да е, изгладих го, събрах парчетата, и ще имате щастието да видите баркода и вида. — Потупа по защитната обвивка на доказателството. — Дамски спортни чорапи, размер 37–39. Още едно от нещата, които ме вбесяват. Аз нося трийсет и седми номер, а когато си купя такива, ходилото винаги се оказва твърде голямо. Защо не ги произвеждат така, че размерите да отговарят? Имаме и технология, и кадърни хора. Всеки има крака.

— Голяма загадка — съгласи се Ив. — Отпечатъци?

— На жертвата, по етикета и чорапа. Още нечии на етикета. Проверих ги. — Отново се обърна към монитора. — Джейн Хитч. Продавачка в бутик „Блосъм“ на Седма улица. Не зная дали няма да ме сметнете за луда, но се обзалагам, че наскоро Джейн е продала чифт чорапи на жертвата.

— Добра работа, Харво.

— Да. Гордея се със себе си.

 

 

Лесно бе да открият Джейн. Стоеше зад щанда в бутика и издаваше касови бележки със съсредоточената решителност на войник на фронта.

Магазинът бе пълен с клиенти, явно привлечени от оранжевите табели с надпис „Разпродажба“ на всяка закачалка, щанд и стена. Нивото на шума, за което допринасяше и непрестанната празнична музика, бе убийствено.

„Щом толкова отчаяно искат да си купят нещо — помисли си Ив, — биха могли да пазаруват онлайн.“ Не можеше да проумее защо хората се стремят да бъдат част от тълпа себеподобни, търсещи една и съща стока, на място, където опашките се вият като безкрайна процесия от мъченици, а продавачките са кисели като лимони.

Когато сподели мислите си с Пийбоди, отговорът на партньорката й бе кратък и ясен:

— Защото е забавно!

Въпреки гневните възражения на доста клиенти, Ив разблъска опашката и си проправи път напред.

— Хей! Аз съм наред.

Ив се обърна към жената, почти затрупана под купища дрехи, и показа значката си.

— Това означава, че аз съм с предимство. Трябва да поговоря с теб, Джейн.

— Какво? Защо? Заета съм.

— Аз също, по дяволите. Има ли склад отзад?

— Господи! Сол, ела на втора каса. Връщам се след малко. — Тя запристъпва с ботушите си с дебели коркови подметки по къс коридор. — Какво? Слушайте, беше просто купон. Всеки купон е шумен. Коледа е, за бога. Съседката ми от отсрещния апартамент е долна кучка.

— Покани я следващия път — предложи Пийбоди. — Едва ли ще мърмори, ако и тя е част от шумната компания.

— По-скоро бих яла червеи. — Складът бе препълнен със стока, кутии и чанти. Джейн седна върху купчина бельо. — Е, поне ще поседна за малко. Там отвън е същинска лудница. По Коледа хората се побъркват. А онзи призив за добра воля? Когато има разпродажба, всички го забравят.

— Между четвъртък и събота си продала чифт чорапи на една жена — започна Ив.

Джейн сложи юмрук на кръста си.

— Скъпа, между четвъртък и събота съм продала стотици чифтове чорапи.

— Лейтенант — каза Ив и потупа по значката си. — Бели спортни чорапи, размер 37–39.

Джейн пъхна ръка в един от джобовете си. Имаше най-малко десет джоба по черната си риза и черния панталон. Извади дъвчащ бонбон и го разви. Ив забеляза, че ноктите й са дълги и остри като шишове за лед и изрисувани като захарни пръчки.

Да, по Коледа хората наистина се побъркваха.

— Аха, бели спортни чорапи — сърдито каза Джейн. — Много ми помагате.

— Погледни тази снимка, може би ще се сетиш.

— След ден като този не мога да си спомня дори собственото си лице.

Бонбонът изтрака в зъбите на Джейн, когато заигра с него в устата си. Но уморените й очи се вгледаха в снимката.

— Господи, шанс едно на хиляда. Да, помня я. Кучка от класа. Слушайте — каза тя и шумно вдиша през носа си. — Влиза, грабва чифт чорапи. Един скапан чифт, мърмори, че нямаме достатъчно персонал, когато стига до мен и пита за цената от промоцията. Ясно е написано, че важи при закупуване на три чифта. Един струва девет и деветдесет и девет. Купуваш три и ги получаваш за двадесет и пет и петдесет. Но тя се запъва, че иска чорапите за осем и петдесет. Направила си е сметката и отказва да плати дори цент повече. Опашката зад нея стига до Шеста улица, а тя се пазари с мен за жълти стотинки. — Бонбонът изпука между зъбите й. — Нямам право да правя отстъпки, но онази не се отказва. Хората всеки момент ще се разбунтуват, така че се налага да повикам управителя. Управителят склонява, защото вижда, че с нея не може да се излезе на глава.

— Кога дойде?

— Господи, това ми се губи. — Джейн потърка тила си. — На работа съм от сряда. Седем дни истински ад. Утре и вдругиден почивам и ще прекарам почти целите дни седнала. Беше следобедната почивка, помня това, защото си помислих, че тази никаквица ще ме накара да повърна стридите. Стриди! — Щракна с пръсти и победоносно повдигна показалеца си с изрисувания шиш за лед. — Петък. С Фоун ядохме стриди в петък. Тя щеше да почива през уикенда и си спомням как й завиждах за това.

— Сама ли беше?

— Кой би излязъл с такава? Ако е имала компания, чакали са я отвън. Тръгна си сама. Гледах я. — Джейн се усмихна. — Показах среден пръст зад гърба й. Две клиентки изръкопляскаха.

— Имате ли записи от охранителните камери?

— Разбира се. Защо? Да не би някой да й е хвърлил хубав бой? Жалко, че не съм била там да видя.

— Да, била е пребита. Искам да прегледам дисковете от петък следобед. Ще се наложи да направим копия.

— Ооо! Е, добре. Господи, нали не съм загазила?

— Не. Но записите ни трябват.

Джейн се изправи.

— Ще повикам управителя.

 

 

Когато се върна в кабинета си, Ив отново прегледа диска. Отпиваше кафе, докато гледаше как Труди влиза откъм улицата. Часът на записа бе шест и двайсет и осем. „Достатъчно време да овладее гнева си след посещението при Рурк — реши Ив. — Достатъчно време да поговори с някого или просто да се поразходи, докато измисли нов план.“

„Ядосана е“, забеляза Ив, когато натисна паузата и увеличи лицето на Труди. Почти чу как скърца със зъби. „Тлеещ гняв, а не хладна решителност. Поне в този момент. Импулс, може би. Ще им покажа аз на тях.“

Трябваше да потърси чорапите, да избута хората от пътя си с лакти и да обиколи щандовете, но най-сетне откри това, което търсеше… на изгодна цена.

Ив я видя да оголва зъби, когато дръпна чифта чорапи от масата. Но се намръщи при вида на цената и надписа на табелата за разпродажба, преди да отмарширува до опашката и да се нареди.

Гневно потупваше по бедрата си и се взираше в клиентите пред себе си.

„Нетърпелива. И сама.“

Ив проследи препирнята й с продавачката. Труди гледаше надолу, свила ръце в юмруци до тялото си, впила нокти в дланите си. За миг се обърна, за да отправи злобна реплика към жената зад себе си.

Скандал за няколко цента отстъпка.

Пазарлък за цената на оръжието на собственото й убийство.

Не изчака да й дадат торбичка и не взе касовата бележка. Просто пъхна чорапите в чантата си и забърза към вратата.

Ив се облегна назад и се загледа в тавана. Откъде ли бе намерила кредитите? Никой не носи със себе си достатъчно, за да натъпче чорап с тях. А и лекотата, с която бе окачила чантата си на рамо, не издаваше да е твърде пълна.

— Компютър, намери списък на всички банки от Шеста улица до Десета, между… Трийсет и осма и Четирийсет и осма.

Търсене…

Изпъна гръб и погледна часа. По това време банките вече бяха затворени. Но Труди бе имала време да стигне до някоя от тях и да се снабди с куп кредити.

Щеше да провери това утре.

— Разпечатай информацията — нареди Ив, когато компютърът започна да рецитира списъка на банките. — Запамети ги във файл и го изпрати на домашния ми компютър.

Прието. Изпълнение…

Мислено проследи пътя й по-нататък. Трябваше да открие банката, да потвърди коя е, но си представи всичко. Най-близката до бутика, със сигурност бе тази. Влиза, все още гневна. „Използвала е пари в брой, ако е била в състояние да мисли — реши Ив. — Няма смисъл да забавя подобна банкова операция с проучване за дебити и кредити, по-разумно е да си послужи с пари в брой. Отървава се от банковия пакет, преди да стигне до хотела.“

„Сама“, помисли си Ив отново.

„Идва в управлението сама, а после и в кабинета на Рурк. Никакви признаци, че някой я чака във фоайето. Може би се обажда от видеотелефона си, след като напуска сградата.“

Нямаше начин да проверят това, видеотелефонът бе изчезнал. Убиецът хитро се бе сетил да го задигне от местопрестъплението.

Закрачи из стаята, поръча още кафе.

„Изплашена е след разговора с Рурк. Свързва се с приятелчето си. Изплаква мъката си. Може би заедно съставят новия план.“

Застана срещу таблото с материали по случая и се загледа в снимките на лицето на Труди.

— Какво те е накарало да си причиниш това? — промърмори Ив. — Упорство. Силен гняв. Но как, по дяволите, си се надявала да докажеш, че си била пребита от мен, Рурк или някой, когото сме ти изпратили?

„Отново глупаво“, помисли си тя и поклати глава. Това бе продиктувана от гняв постъпка, импулсивна проява на ярост. По-хитро би било да накара някого от двама ни да излезе от къщата под някакъв претекст и да отиде на място, където не ще може лесно да остане извън подозрение. „Глупаво е да не предвиди, че ще имаме алиби. Твърде наивно.“

В съзнанието й за миг изплува спомен, но бързо избледня. Затвори очи, съсредоточи се и мислено се пренесе в него.

Бе тъмно. Не можеше да заспи. Стомахът й къркореше от глад. Но вратата на стаята й бе заключена отвън. Труди не й позволяваше да ходи из къщата нощем.

„Ще се пъхнеш някъде, където нямаш работа, и ще пострадаш.“

Освен това за пореден път бе наказана.

Беше си поговорила с момчето, което живееше отсреща, и няколко негови приятели. Бе покарала скейтборда на един от тях. Труди не харесваше нито съседското момче, нито приятелите му.

„Хулигани. Малолетни престъпници. Вандали и още по-лоши. А ти си малка мръсница. Деветгодишна, а вече се предлага на момчета. Това не е нещо ново за теб, а? Качвай се горе и забрави за вечерята. Не искам никаквици на масата си.“

Не биваше да говори с момчето. Но то бе обещало, че ще й покаже как се кара скейтборд, а Ив никога не бе опитвала. Те правеха номера на своите — осморки, завъртания и подскоци. Обичаше да ги гледа. Изведнъж я забеляза и й се усмихна. Даде й знак да се приближи.

Не биваше да го прави. Скъпо щеше да плати за това. Но когато й показа шарената дъска и обеща да й позволи едно кръгче, не устоя на изкушението.

Смело потегли и момчето подсвирна след нея. Приятелите му се засмяха. Нарекоха я „голяма куражлийка“.

Това бяха най-щастливите мигове в живота й, поне така мислеше. Дори сега си спомняше странното усещане, когато се бе усмихнала. Разтягането на бузите, смеха, изтръгнал се от гърлото й, лекото парене в гърдите. Сладка болка, непозната за нея дотогава.

Момчето й обеща още едно кръгче и я увери, че ще стане добра.

Но Труди излезе като фурия с онази разкривена физиономия, която казваше: „лошо ти се пише“. Разкрещя се на Ив да слезе от проклетата дъска.

„Нали ти казах да стоиш в двора. Нали? Кой ще загази, ако счупиш хилавия си врат? Помисли ли за това?“

Не бе помислила. Единствената мисъл в главата й бе колко е вълнуващо да кара скейтборд за първи път.

Труди нахока момчетата и се закани да повика полицията. Знаела какво са намислили „извратените малки хулигани“. Но те само се засмяха и започнаха да издават неприлични звуци. Момчето, на чийто скейтборд се бе качила, нарече Труди „дърта кучка“ право в лицето.

Това бе най-смелата постъпка, която Ив бе виждала.

Той отново й се усмихна и с намигване потвърди, че може да покара скейтборда му, когато успее да разкара „дъртата кучка“.

Нямаше начин да се измъкне. Прекара вечерта затворена, далеч от него и приятелите му.

И плати за краткото приключение с празен стомах.

По-късно, докато червата й къркореха, застана до прозореца на стаята си и видя Труди да излиза през входната врата. Видя я да взема големи камъни и да изпотрошава стъклата на колата си, а после да нашарва покрива със спрей. В тъмнината засияха огромни букви:

„Дърта кучка“.

Труди прекоси улицата, забърса кутията с парцал и я хвърли отвъд оградата в двора на момчето.

Тръгна обратно към къщата, а устните й бяха разтегнати в злобна усмивка.