Нора Робъртс
Спомени в смъртта (6)

6.

На следващата сутрин Ив се чувстваше по-добре, отколкото бе очаквала. Усещаше лека болка в краката, защото не бе намерила удобен момент да се отърве от сандалите. Но имайки предвид, че е будувала до четири сутринта, бе учудващо бодра.

Не би казала, че е заради двата поредни почивни дни — нещо рядко в живота й. Подготовката за тържеството, самото тържество и възстановяването след него не бяха представата й за почивка. Но поне бяха отклонили вниманието й от днешната задача.

Във всеки случай се чувстваше по-добре с нормални дрехи и удобни ботуши.

Откри Рурк в кабинета му, с крака на бюрото, слушалки и микрофон.

— Това ни устройва идеално. — Даде й знак, че приключва разговора. — Ще ви очаквам тогава. Да, да, сигурен съм. Благодаря. — Свали слушалките и й се усмихна. — Е, изглеждаш отпочинала.

— Наближава единадесет.

— Да. Предполагам, че някои от гостите ни все още са в леглата си, което е доказателство за сполучлив купон.

— Щом се наложи да натовариш Пийбоди и Макнаб в една от лимузините си и Мейвис и Леонардо да ги довлекат до апартамента им, значи наистина е бил сполучлив. Какво става? Обикновено не използваш слушалки на бюрото си.

— Бързо обаждане до Дядо Коледа.

— Нали не си се увлякъл с подаръците?

Усмивката му остана приветлива и спокойна.

— С Майра се държахте, сякаш отношенията ви отново са нормални.

„Разбира се, че се е увлякъл“, помисли си тя. Не виждаше смисъл да възрази.

— Да, сдобрихме се. Всъщност иска да намина днес у тях, и мисля, че ще отида. — Ив пъхна ръце в джобовете си и леко сви рамене. — Може би, ако поговоря с нея за този проблем, ще ми олекне. Наистина не е нужно да идваш с мен в хотела, ако все още са там.

— Преди час са били там и по нищо не е личало, че имат планове да го напуснат днес. Ще дойда с теб.

— Няма за какво да се безпокоиш, ако…

— Ще дойда — повтори той, свали крака на пода и стана. — Ако искаш да разговаряш с Майра насаме, после ще те оставя у тях. Ще те взема по-късно или ще изпратя кола и ще вечеряме в някое уютно заведение. Готова ли си?

Тя реши, че отново няма смисъл да се противи. По-добре бе да пести силите си за срещата лице в лице с Труди.

— Както винаги. — Приближи се, обви ръце около него и го притисна. — В случай че по-късно съм твърде разстроена и ядосана и забравя да ти благодаря.

— Приемам благодарностите.

 

 

„Не прилича на бордей“, реши Ив, когато огледа фасадата на хотела. В град с пет диамантни хотели може би заслужаваше половин карат. Нямаше паркинг и се наложи Рурк да плати главозамайваща сума, за да остави колата на един частен, няколко преки на изток. Но навярно возилото му струваше повече от сградата, в която се помещаваха хотелът и магазинче за сувенири, наречено „Талисманът на Десето авеню“.

Нямаше портиери, а фоайето представляваше двойна ниша с бюро. На рецепцията до охранителните камери стоеше андроид с външност на оплешивяващ четиридесетгодишен мъж.

Бе облечен със стара бяла риза и имаше най-отегченото изражение, на което бе способен един андроид.

— Регистрация? Багаж?

— Няма да отсядаме. Нямаме багаж. Погледнете това.

Ив му показа значката си.

Отегченият израз на лицето му стана тревожен.

— Оплакване ли има? Никой не е подавал оплакване чрез мен. Всичките ни документи са изрядни.

— Налага се да се срещна с една от гостенките ви. Труди Ломбард.

— О! — Андроидът се завъртя на стола си към компютъра. — Госпожа Ломбард е закачила табела „Не ни безпокойте“ на вратата си. Все още не я е свалила.

Ив задържа поглед върху очите му и докосна значката си.

— Да, добре… — продължи администраторът. — Стая четиристотин и петнадесет. Да ви придружа ли? Да й съобщя ли, че сте тук?

— Мисля, че и сами можем да намерим четиристотин и петнадесета стая.

Ив погледна единствения асансьор с известно недоверие, но все още усещаше болка в ходилата от сандалите с диаманти.

— Гласовото активиране е повредено — извика андроидът. — Трябва да натиснете бутона за етажа.

Ив влезе и натисна номер четири.

— Ако заседнем, нали ще ни измъкнеш?

— Не се тревожи. — Рурк хвана ръката й. — Гледай Труди, както гледаше администратора и всичко ще е наред.

— Как го гледах?

— С пълно безразличие.

Той повдигна хванатите им ръце и целуна нейната, докато асансьорът се придвижваше със скърцане нагоре. Андроидът не можеше да долови безпокойството й, а навярно и Труди. Но то се криеше там, под повърхността.

— Ако имаш настроение, какво ще кажеш да попазаруваме след разговора ти с Майра?

— Превъртял ли си?

— Не, сериозно. Ще се поразходим по Пето, ще разгледаме украсите и ще отскочим да позяпаме скейтърите. Като всички нюйоркчани.

Ив поиска да изтъкне, че никой нормален нюйоркчанин не би се блъскал по Пето авеню през уикенда няколко дни преди Коледа и не би го нарекла разходка. Но изведнъж реши, че има нужда точно от това.

— Добре. Защо не?

Вратите на асансьора се отвориха на четвъртия етаж. Коридорът бе тесен, но чист. Пред отворената врата на стая четиристотин и дванадесет стоеше количка на камериерка, а закръглена блондинка на около двадесет и пет години леко почукваше по вратата на номер четиристотин и петнадесет.

— Хайде, мамо Тру. — Гласът на жената бе нежен като на дете. Тя отново почука и нервно пристъпи от крак на крак със семплите си платнени чехли в същия небесносин цвят като панталона й. — Тревожим се за теб. Хайде, отвори вратата. Боби ще ни заведе на обяд. — Погледна към Ив и Рурк със сините си очи и смутено им се усмихна. — Добро утро. Или по-скоро, добър ден.

— Не отговаря ли?

Жената примигна срещу Ив.

— Хм… не. Свекърва ми. Вчера не се чувстваше много добре. Съжалявам, ако съм ви смутила с почукването.

— Аз съм Далас. Лейтенант Ив Далас. Може би е споменавала за мен.

— Вие сте Ив! — Докосна гърдите си с кръстосани ръце и лицето й засия. — Вие сте Ив. О, толкова се радвам, че наминахте. Това ще я накара да се почувства много по-добре. Приятно ми е. Аз съм Зейна. Зейна Ломбард, съпругата на Боби. Господи, не съм се нагласила, както бих искала. — Приглади косите си, меки, лъскави и чупливи. — Изглеждате точно както по телевизията. Мама Тру ми пусна онова интервю няколко пъти. Толкова съм разсеяна, че не ви познах. Господи, с вас сме нещо като сестри, нали?

Следващото й движение очевидно бе опит за прегръдка и Ив го избегна, като се отдръпна встрани.

— Не, нищо подобно. — Този път Ив почука три пъти силно и отчетливо с юмрук. — Ломбард, тук е Далас. Отвори.

Зейна прехапа устни и усука сребърната верижка, която носеше около пръстите си.

— Може би трябва да повикам Боби. Стаята ни е в дъното на коридора. Ще го повикам.

— Почакайте само минута — помоли я Рурк и леко я дръпна назад, слагайки ръка на рамото й. — Аз съм съпругът на лейтенант Далас.

— Господи, разбира се, че сте вие. Познах ви. Толкова съм объркана. Започвам да се безпокоя, че нещо не е наред. Зная, че мама Тру отиде да се види с Ив, с лейтенант Далас, но не пожела да ни разкаже за срещата. Върна се разстроена. Вчера също. — Закърши ръце. — Не зная какво става. Мразя да виждам хората разстроени.

— Най-добре излезте да се поразходите — предложи Ив. Поклати глава срещу Рурк и махна на камериерката, която надничаше през отворената врата на стая четиристотин и дванадесет. — Отворете — нареди тя и показа значката си.

— Не мога без разрешение от рецепцията.

— Не виждате ли това? — Ив размаха значката във въздуха. — Ето разрешението ви. Отворете вратата или ще я разбия. Избирайте.

— Добре, добре. — Камериерката припряно потърси ключа в джоба си. — Някои клиенти спят до късно в неделя, нали знаете. Понякога прекарват целия ден в стаите си.

Когато отключи, Ив я побутна встрани.

— Отдръпнете се. — Тя удари по вратата още два пъти. — Влизаме.

Труди не спеше. Не и в тази поза, просната на пода с повдигната до ханша нощница и глава в локва съсирена кръв.

Странно, но Ив не почувства нищо, когато машинално извади диктофона от джоба на мантото си. Остана напълно равнодушна.

Закачи го на ревера си и включи на запис.

— Лейтенант Ив Далас… — заговори тя.

— Какво е това? Какво…? — засуети се около нея Зейна.

Думите й преминаха в несвързано пелтечене и преди Ив да я побутне встрани, отекна писък. След секунда към нея се присъедини и камериерката в хармония от истерични звуци.

— Тихо! Млъкнете! Рурк…

— Добре. Дами…

Той хвана Зейна, преди тя да се свлече на пода. Камериерката побягна към стълбите с пъргавината на газела. Вратите на стаите започнаха да се отварят една по една.

— Полиция. — Ив се обърна и показа значката си във всички посоки. — Стойте в стаите си, ако обичате. — Почеса се по носа. — Нямам подръчна екипировка.

— В колата има комплект — каза Рурк и остави Зейна на килима в коридора. — Хрумна ми, че не е зле да заредя по един във всяка кола, защото подобни неща започнаха да се случват доста често.

— Ще те помоля да го донесеш. Съжалявам, но се налага. Остави я така.

Извади видеотелефона си, за да подаде сигнал.

— Какво има? Какво става тук?

— Господине, върнете се в стаята си. Това е…

Не би го познала. Как би могла? Той бе част от живота й само за шест месеца преди повече от двадесет години. Но щом зърна пребледнялото му лице при вида на жената, която лежеше на студения под, се досети, че дотичалият от дъното на коридора мъж е Боби Ломбард.

Ив затвори вратата на стаята отвън и изчака.

— Зейна! Боже мой, Зейна!

— Припадна, това е. Ще се оправи.

Той коленичи до нея, хвана ръката й и отчаяно я потупа, сякаш се чувстваше безпомощен.

Изглеждаше як като ръгбист. Едър и набит. Косата му бе с цвят на слама, късо подстригана. По нея проблясваха капки вода и Ив долови мирис на хотелски сапун. Не бе дозакопчал ризата си и краищата й висяха.

В съзнанието й проблесна друг спомен. Някога бе отмъквал храна за нея. Бе забравила това, както и самия него. Понякога бе донасял в стаята й бисквити или сандвич, когато стоеше наказана.

Той бе гордостта и радостта на майка си и често се бе отървавал безнаказано.

Не бяха приятели, но и не се бе държал зле с нея.

Затова тя се наведе и сложи ръка на рамото му.

— Боби.

— Какво? Коя… — Имаше ъгловато лице и очи с цвят като избелелите му от многократно пране дънки. Забеляза как изражението му се промени, когато я позна. — Господи, вие сте Ив, нали? Мама адски ще се зарадва. Зейна, хайде, скъпа. Снощи пийнахме доста. Може би е… Зейна, скъпа?

— Боби…

Асансьорът се отвори и от него изскочи андроидът от рецепцията.

— Какво се е случило? Кой е…

— Тихо! — сопна се Ив. — Нито дума. Боби, погледни ме. Майка ти е вътре. Мъртва е.

— Какво? Не! Всемогъщи боже, просто не се чувства добре. Често потъва в самосъжаление. От петък вечерта се цупи и стои затворена тук.

— Боби, майка ти е мъртва. Отведи съпругата си обратно в стаята ви и чакайте там, докато дойда да поговорим.

— Не. — Съпругата му простена, но той остана с вперен в Ив поглед и дишането му се учести. — Не! Не! Зная, че си й сърдита. Едва ли си се зарадвала да я видиш и се опитах да й го кажа. Но нямаш право да говориш така.

— Боби… — Зейна потърка слепоочия и се опита да се надигне. — Боби, сигурно съм… О, господи! Боже мой! Мама Тру! Боби… — Тя обви ръце около него и избухна в неудържими ридания.

— Отведи я, Боби. Знаеш какво работя, нали? Ще се заема със случая. Съжалявам, но трябва да изчакате в стаята си.

— Какво е станало? — Очите му се насълзиха. — Болна ли е била? Не разбирам. Искам да видя мама.

Ив се изправи. Понякога нямаше друг начин.

— Накарай я да се обърне — кимна тя към Зейна. — Няма нужда да я вижда отново.

— Има кръв. Кръв. — Задъхан, той стана и повдигна съпругата си. — Ти ли го направи? Ти ли й причини това?

— Не. Пристигнах преди малко, а сега ще свърша работата си и ще разкрия какво се е случило и кой го е извършил. Трябва да ме почакате.

— Не биваше да идваме тук. Казах й. — Той захленчи заедно със съпругата си, докато бавно се придвижваха към стаята си.

Ив се обърна.

— Очевидно е сбъркала, като не те е послушала. — Тя погледна към асансьора, който шумно спря на етажа. Позна единия от двамата униформени, излизащи от него и му кимна. — Полицай Билки, нали?

— Да, лейтенант. Как е?

— Изглежда доста зле. — Повдигна брадичка към отворената врата. — Искам да стоите тук. След малко ще получа подръчната си екипировка. Бях на лично посещение, така че… — Неприятно й бе да споменава за съпруга си пред колеги, но какво друго да каже? — Съпругът ми отскочи до колата да я вземе. Партньорката ми е на път. Синът и снахата на жертвата са в стая четиристотин и двадесет. Искам да останат там. Можете да разпитате хората от съседните стаи след… — Замълча, когато асансьорът отново спря с трясък. — Екипировката ми вече е тук — каза тя, виждайки Рурк да идва. — Започвайте. Жертвата се казва Труди Ломбард, от Тексас. — Взе принадлежностите си от Рурк и извади запечатващ спрей. — Бърз си. — Напръска ръцете и ботушите си. — Държа да отбележа. Не е нужно да оставаш тук.

— Държа да остана. Искаш ли помощ?

Рурк погледна спрея с известно отвращение.

— Добре, но не е желателно да влизаш. Ако някой излезе или се качи на етажа, прави се на строг и го отпращай.

— Една от момчешките ми мечти.

Ив се усмихна едва забележимо, преди да прекрачи прага.

Стаята бе стандартна, което означаваше невзрачна. Избледнели пастелни цветове, евтини репродукции в рамки по стените с цвят на соево сирене. Имаше малък бокс с автоготвач, минихладилник и мивка с размери на орехова черупка. Прашният телевизор бе срещу леглото с измачкани чаршафи и невероятно грозна покривка на зелени листа и червени цветя, преметната в единия край.

Килимът бе зелен, тънък и прогорен на няколко места. Част от кръвта бе попила в него.

Имаше само един прозорец с плътно спуснати зелени пердета и малка баня, в която върху бежова полица бяха отрупани множество кремове и лосиони за лице и тяло, лекарства и продукти за коса. По пода се въргаляха кърпи. Ив различи една за баня, една за лице и две по-малки за ръце.

Върху тоалетката, почти картонено изделие с огледало, бяха сложени ароматна свещ, класьор за дискове и чифт обици с имитации на перли, изящен часовник и огърлица, чиито перли вероятно бяха истински.

Огледа и записа всичко, преди да застане до трупа, проснат между леглото и овехтелия червен фотьойл.

Лицето бе обърнато към нея и изцъклените мъртвешки очи сякаш я гледаха втренчено. Кръвта бе потекла към косата и засъхнала върху нея и слепоочието, след като бе бликнала от очевидното място на смъртоносния удар в тила.

На ръцете й имаше пръстени — три сребърни халки на лявата ръка и виолетов скъпоценен камък, вграден в сложно гравирано сребро на дясната. Нощницата бе от качествена памучна материя, снежнобяла там, където не бе изцапана с кръв. Бе повдигната до над бедрата й и разкриваше синини и по двата крака. На лявата скула имаше огромна синина, достигаща до окото.

Ив извади личната карта на жертвата и прочете данните пред диктофона:

— Самоличността на жертвата е Труди Ломбард, петдесет и осем годишна бяла жена, открита от главния разследващ, лейтенант Ив Далас, на това място. По тялото има следи от контузии на двете бедра и лицето. — Бе озадачена от това, но продължи: — Причината за смъртта, изглежда, е фрактура на черепа, причинена от няколко удара в тила. В близост до трупа няма оръжие. — Извади детекторите си. — Приблизителен час — един и тридесет тази сутрин.

Изпита облекчение, докато изричаше това. В този час и двамата с Рурк бяха в дома си, заобиколени от стотици хора.

— Огледът на раната сочи класически тъп предмет. Няма следи от сексуално насилие. На ръцете на жертвата има пръстени, а на видно място върху тоалетката са оставени още бижута. Вероятността за грабеж е изключена. Няма доказателства за съпротива. Никакви рани, получени при самозащита. Стаята е стандартна, в леглото е спано — монотонно продължи тя, докато отново оглеждаше пода от приклекнала поза. — Тогава защо тялото се намира тук?

Ив се изправи, приближи се към прозореца и отмести пердетата. Бе полуотворен.

— Прозорецът е отворен, лесен път за бягство. Възможно е извършителят да е влязъл през него. — Обърна се и отново огледа стаята. — Но не е побягнала към вратата. Ако някой се промъкне през прозореца и човек има време да скочи от леглото, веднага би се втурнал към вратата или към банята. Но тя не го е направила. Била е с лице към прозореца, когато е била повалена. Може би е имал оръжие, събудил я и й наредил да стане. Действа бързо. Но не взема този прекрасен часовник? Нанася й множество удари и никой не чува нищо, поне доколкото знаем засега, а накрая я халосва по тила и си тръгва? Не е станало така. Нищо подобно. — Поклати глава и отново се вгледа внимателно в тялото на Труди. — Синините по лицето и тялото са получени по-отдавна от един и тридесет тази сутрин. Няколко часа по-рано. Медицинската експертиза ще го установи. Какво си направила, Труди? Какви си ги вършила?

Тя чу гласа на Пийбоди в коридора, позна я по бързия говор и приглушеното тътрене на коркови подметки.

— Детектив Делия Пийбоди вече е на местопрестъплението. Готова ли си за запис, Пийбоди?

— Да, лейтенант.

— Огледай гардероба и потърси джобния й видеотелефон. Ще поискам сведение за разговорите, проведени от видеотелефона в стаята.

— Добре. — Пийбоди застана до трупа. — Удар в тила. С тъп предмет. Класическо. — Вдигна глава и срещна погледа на Ив. — Час на смъртта?

— Малко след един и половина тази сутрин.

Ив долови облекчението й.

— Сексуално насилие? — попита Пийбоди, когато се обърна към гардероба.

— Никакви видими следи.

— Грабеж?

— Възможно е убиецът да е търсил нещо конкретно, но не е проявил интерес към бижута и скъп ръчен часовник.

— И пари — добави Пийбоди, изваждайки голяма дамска чанта. — Портмонето е вътре. Няколко кредитни и дебитни карти, както и банкноти. Няма мобилен видеотелефон или комуникатор. Тук има две доста големи пазарски чанти.

— Продължавай да оглеждаш.

Ив влезе в банята. Оперативните работници щяха да я обходят сантиметър по сантиметър. Но и без техните магически пособия успя да види доста.

Макар и с неудоволствие, бе добила известни познания за козметичните средства за коса, лице и тяло. Трина, при която отиваше със страх и неприязън, я измъчваше с тях на всеки няколко седмици.

Очевидно Труди не се бе скъпила за тоалетни принадлежности, предвид количеството и качеството им. Съдейки по купчината върху полицата в банята, Ив прецени, че суетността й се е измервала в хилядарки.

Кърпите все още бяха влажни. Всъщност единствената голяма хавлия бе вир-вода. Погледна към ваната. Би се обзаложила, че оперативните работници ще открият остатъци от продукти за къпане по ваната и от козметични средства за лице по една от кърпите.

Но къде ли бяха липсващите хавлии? Би трябвало да има по две от всеки вид.

Бе ползвала ваната. Ив помнеше слабостта на Труди към това, което наричаше „дълго киснене“. Ако човек я смутеше по време на този час, би рискувал да му бъде отсечен някой крайник или да се озове заключен в тъмна стая.

„Отнесла е здрав пердах по някое време вчера или най-рано в петък вечерта“, помисли си Ив. Затваря се, дълго кисне във ваната и се тъпче с хапчета. Труди бе имала слабост и към хапчетата, помнеше и това.

„Успокояват нервите ми.“

Защо не бе повикала Боби или Зейна да се грижи за нея? Това бе още една от слабостите на Труди, някой да я глези.

„Можеш поне да ми донесеш нещо студено за пиене.

Ще ме разориш да те храня, заслужавам да ми донесеш чаша кафе и парче от онзи сладкиш.

Ти си най-мързеливото същество на този свят. Размърдай кльощавия си задник и почисти тук.“

Ив въздъхна и се отърси от мрачните спомени. Ако Труди бе страдала мълчаливо, имаше за какво.

— Далас?

— Да.

— Няма видеотелефон. — Пийбоди застана на прага на банята. — Още пари в калъф и бижута в кесии, пъхнати в джобовете. Два разговора от хотелския, със сина й или снаха й. Шишенце болкоуспокояващи на масичката до леглото.

— Да, видях го. Да надникнем в бокса, да се опитаме да разберем кога за последен път е яла.

— Никой не прониква с взлом, за да убие човек само заради един видеотелефон.

— Зависи какво съдържа той, нали?

Ив застана до автоготвача и натисна бутона за повторно изписване на програмираното ястие.

— Пилешка супа, малко след осем снощи. Китайска храна около полунощ. Доста кафета преди и след седем вечерта. — Отвори хладилника. — Вино, безспорно добро. В бутилката е останало близо чаша и половина. Мляко, сок, и двете отворени, и полуизяден замразен десерт с натурален шоколад. — Погледна към мивката и плота. — И нито един неизмит съд или прибор.

— Чистница ли беше?

— Беше мързелива, но вероятно й е доскучало и сама е разтребила. — Ив чу пристигането на оперативните работници, но разполагаше с още няколко минути. — Вратата е заключена отвътре. — „Две щраквания“, спомни си тя. Толкова бе чула, когато камериерката бе отключила стаята. Убиецът е излязъл през прозореца. Вероятно е и влязъл оттам. Подобни евтини квартири за туристи нямат шумоизолация. Странно, че не е съборила сградата с писъци.

Излезе от кухнята и видя не само оперативния екип, а и главния медицински експерт Морис.

Помнеше, че на тържеството бе облечен с костюм в пастелносин цвят с лек блясък. Дългите му, тъмни коси бяха сложно сплетени и бе погълнал няколко питиета. Достатъчно, за да се качи на сцената при групата и да проглуши ушите на всички със саксофона.

Бе открила, че дарбите му се ограничават с разгадаването на смъртни случаи.

Сега бе с обичайния спортен панталон и памучен пуловер, а лъскавите му коси бяха вързани отзад на конска опашка. Очите му, дръпнати и странно секси, плъзнаха поглед по коридора и я съзряха.

— Мислила ли си някога да почиваш в неделя, за бога?

— Имах такова намерение. — Притегли го настрана. — Извинявай, че те измъкнах от къщи, особено когато зная, че снощи си легнал късно.

— Доста късно. Всъщност тъкмо се бях прибрал у дома, когато ми позвъни. Прекарах нощта в легло — добави той със сънена усмивка. — Но не в своето.

— А, така значи. Ето как стоят нещата. Познавах жертвата.

— Съжалявам. — Той бързо стана сериозен. — Много съжалявам, Далас.

— Казах, че съм я познавала, а не че съм я харесвала. Всъщност тъкмо обратното. Искам да потвърдиш часа на смъртта. Искам да съм сигурна, че показанията на твоя детектор ще съвпаднат с тези на моя. Освен това искам да определиш с приблизителна точност кога са получени другите наранявания, които ще откриеш.

— Разбира се. Мога ли да попитам…

— Лейтенант, извинете за прекъсването. — Билки застана до нея. — Синът на жертвата започва да нервничи.

— Кажи му, че идвам след пет минути.

— Няма проблем. Досега не научихме нищо интересно от хората на етажа. Само за ваше сведение, две стаи са били освободени тази сутрин. Поисках информация за гостите, отседнали в тях. Съседната е била необитавана. Резервацията е била отменена снощи в осемнадесет. Ще ви дам името, ако е необходимо. Да поискам ли дисковете от охранителните камери във фоайето?

— Направи го. Добра работа, Билки.

— Достатъчно за един ден.

Ив отново се обърна към Морис.

— Не искам да задълбаваме в подробности тук и сега. Искам само потвърждението ти на часа на смъртта. Близките се намират в дъното на коридора и трябва да поговоря с тях. Ще ти съобщя, ако изникне нещо важно, когато си готов с доклада. Ще ти бъда признателна, ако лично се заемеш с всичко.

— На твоите услуги.

Ив кимна на Пийбоди и докато вървяха по коридора, констатира:

— Ще бъде голяма бъркотия.

— Искаш ли да ги разделим?

— Не. Поне засега. Да видим как ще се развият нещата.

Събра кураж и почука на вратата.