Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rule of Four, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

6.

Доколкото съм успял да узная от откъслечните разкази на баща ми и Пол, Винсънт Тафт и Ричард Къри се срещнали още на младини в Ню Йорк, когато една вечер били поканени на купон в Манхатън. Тафт бил млад преподавател в Колумбийския университет — доста по-мършав, отколкото днес, но със същия буен нрав и същия мечешки характер. Автор на две книги за кратките осемнайсет месеца след завършването на дисертацията си, той бил любимец на критиците, модна интелектуална фигура, обикаляща светските кръгове по свой избор. Къри пък бил освободен от военна служба поради шум на сърцето и едва започвал кариерата си в артистичния свят. Според Пол той търсел подходящи приятелства и бавно си изграждал репутация на динамичната манхатънска сцена.

За пръв път се срещнали към края на купона, когато подпийналият Тафт разлял чаша коктейл върху здравеняка до себе си. Било типичен инцидент, както ми каза Пол, защото по онова време Тафт се славел и като пияница. Отначало Къри почти не се засегнал… докато не осъзнал, че Тафт изобщо няма намерение да му се извини. На излизане го последвал и поискал удовлетворение; Тафт обаче продължил с несигурна стъпка към асансьора, без да му обръща внимание. Когато двамата слезли десет етажа по-долу, Тафт вече изцяло бил обсебил думата — сипел порой от оскърбления по симпатичния млад мъж и докато се клатушкал към изхода, крещял, че пострадалият е „беден, зъл, грозен и къс“.

За голяма негова изненада младежът се усмихнал.

— „Левиатан“ — казал Къри, който бил писал курсова работа за Хобс в Принстън. — И пропускаш самотен. Човешкият живот е самотен, беден, зъл, грозен и къс.

— Не — отвърнал Тафт с идиотска усмивка и се вкопчил в един уличен стълб. — Не съм го пропуснал. Просто запазвам самотен за себе си. Беден, зъл, грозен и къс обаче оставям изцяло на теб.

И след тия думи, както разказва Пол, Къри спрял такси, натъпкал Тафт в него и го откарал в собственото си жилище, където Тафт прекарал следващите дванайсет часа в тотално алкохолно вцепенение.

Разправят, че когато се събудил объркан и засрамен, двамата с усилие подхванали разговор. Къри обяснил какво работи, Тафт също, и тъкмо изглеждало, че неловката ситуация ще провали току-що започналото познанство, когато в миг на вдъхновение Къри споменал за „Хипнеротомахия“, която бил изучавал под ръководството на популярния принстънски преподавател Макбий.

Мога само да си представя реакцията на Тафт. Той не само бил чувал за тайната около тази книга, но навярно е забелязал и какви искри пламват в очите на Къри при нейното споменаване. Според баща ми двамата почнали да споделят подробности от живота си и скоро осъзнали колко общо има между тях. Тафт презирал другите изследователи, като смятал трудовете им за късогледи и тривиални, а Къри намирал колегите си за плоски и скучни книжни характери. Двамата с удоволствие одумвали липсата на цел и пълнокръвна жизненост у останалите. И може би това обяснява огромните им усилия, за да преодолеят различията помежду си.

Защото наистина имало различия, и то немалки. Тафт бил вятърничава личност, трудна за опознаване и още по-трудна за обич. В компания пиел много, а и насаме не се въздържал. Умът му бил безпощаден и див — огън, който не можел да овладее. Поглъщал цели книги на едно сядане, откривал недостатъци в аргументите, пропуски в доказателствата, грешки в тълкуванията, и то в теми, безкрайно далечни от неговата сфера. Пол казва, че Тафт не бил унищожител по дух, а унищожител по ум. Колкото повече подхранвал пламъците, толкова по-буйно се разпалвали, докато накрая не оставало нищо. Когато изгаряли всичко по пътя си, имало само една алтернатива. След време се обръщали срещу самите себе си.

За разлика от него Къри бил творец, а не унищожител — човек по-скоро на възможностите, отколкото на фактите. Също като Микеланджело казвал, че животът прилича на скулптура: въпросът е да видиш онова, което не виждат другите, а после да премахнеш с длетото излишното. За него старинната книга била просто каменен блок, очакващ да бъде изваян. Щом за петстотин години никой не я бил разбрал, значи трябвало да дойдат нови очи, нови ръце, а костите на миналото да вървят по дяволите.

Въпреки всички тези различия обаче, Тафт и Къри не след дълго намерили обща почва. Освен старинната книга, те споделяли и дълбокото увлечение по абстракциите. Вярвали в идеята за величието — величие на духа, на съдбата, на всемирния замисъл. Също като две огледала, разположени едно срещу друго, те за пръв път видели истински собствените си образи, и то умножени хилядократно. Странно, но и напълно логично последствие от дружбата им било това, че заради нея те се оказали още по-самотни. Пищният човешки декор на техните светове — колеги и приятели от колежа, сестри, майки и бивши любовни увлечения — помръкнал като пуста сцена с един-единствен прожектор. Не ще и дума, кариерата им процъфтявала. Не след дълго Тафт станал знаменит историк, а Къри — собственик на галерия, която щяла да бъде наречена на негово име.

Но не бива да си затваряме очите пред лудостта на величията. Двамата водели робско съществуване. Единственият им източник на облекчение идвал под формата на срещи всяка събота вечер, когато се събирали в апартамента ту на единия, ту на другия, и превръщали в съвместно забавление единствения си общ интерес — „Хипнеротомахия“.

Била дошла зимата на онази година, когато Ричард Къри най-сетне представил Тафт на своя единствен приятел, с когото не прекъсвал връзките — онзи, с когото се запознал преди много години на лекциите на професор Макбий в Принстън, и който посвоему също проявявал интерес към „Хипнеротомахия“.

Трудно ми е да си представя баща си през онези дни. Мъжът, когото виждам, вече е женен, мери ръста на трите си деца върху стената на кабинета, чуди се кога ще почне да расте единственият му син, суети се над стари книги на мъртви езици, а светът наоколо се върти и продължава по пътя си. Но това е мъжът, в който го превърнахме ние — майка ми, аз и сестрите ми — а не онзи, когото е познавал Ричард Къри. Баща ми, Патрик Съливан, бил най-добрият приятел на Къри в Принстън. Двамата се смятали за царе на студентското градче и навярно дружбата помежду им наистина ги е карала да вярват в това. Баща ми играл една година в баскетболния тим и нито за секунда не излязъл на официално състезание, докато накрая Къри като капитан на футболния отбор не го привлякъл в своя екип, където той надхвърлил всички очаквания. Следващата година двамата станали съквартиранти и рядко сядали на трапеза един без друг; във втори курс дори ходели заедно на срещи с две близначки на име Моли и Марта Робъртс. Връзката, която баща ми веднъж оприличи на халюцинация в огледална зала, приключила следващата пролет, когато сестрите дошли на танци с еднакви рокли, а двамата приятели били пийнали и без да забележат, почнали да разменят нежности не с която трябва.

Склонен съм да вярвам, че баща ми и Винсънт Тафт са привличали различни страни от личността на Ричард Къри. Сдържаният католик от Средния Запад и страховитият, целеустремен нюйоркчанин били съвършено различни създания и навярно са го усетили още от първото ръкостискане, когато китката на баща ми потънала в месестото ръчище на Тафт.

От тримата тъкмо Тафт имал най-мрачен ум. Привличали го най-кървавите и най-загадъчните части от „Хипнеротомахия“. Той разработвал системи на тълкуване, за да проумее смисъла на жертвоприношенията в повествованието — как прерязват гърлата на животните, как умират персонажите — и да наложи смисъл върху насилието. Размишлявал над размерите на сградите, споменати в историята, обработвал ги, за да намери цифрови схеми, сверявал ги с астрологически таблици и календари от епохата на Колона, с надеждата да срещне съвпадение. От негова гледна точка най-добрият подход бил да атакуваш фронтално книгата, да премериш ум с нейния автор и да го победиш. Според баща ми Тафт твърдо вярвал, че един ден ще надхитри Франческо Колона. Както знаехме, този ден още не бе настъпил.

Подходът на баща ми бил коренно различен. В „Хипнеротомахия“ го привличало най-силно нейното откровено сексуално измерение. В по-пуританските векове след издаването й изображенията от книгата били цензурирани, зачерняни или просто откъсвани, също както много ренесансови картини с голи тела са били допълнени със смокинови листа, когато вкусовете се променили и голотата почнала да засяга обществения морал. В случая с Микеланджело възмущението е оправдано. Но дори и днес някои гравюри от „Хипнеротомахия“ изглеждат малко шокиращи.

Шествията от голи мъже и жени са само начало. Полифил следва тълпа от нимфи на пролетно празненство — и там, насред церемониите, като център на цялото изображение виси огромният пенис на бог Приап. Преди това митологичната царица Леда е изобразена в момент на разпалена страст със Зевс, проникнал между бедрата й в облика на лебед. Текстът е дори още по-недвусмислен, описвайки срещи, твърде странни, за да бъдат показани на гравюрите. Когато бива обзет от телесно привличане към архитектурата, която вижда, Полифил си признава, че е извършвал секс със сгради. И както твърди, поне в един от случаите удоволствието било взаимно.

kriptata_na_florentinetsa_shestvie.jpg

Всичко това омайвало баща ми, чиито представи за книгата, естествено, нямали почти нищо общо с тези на Тафт. Вместо да я смята за студен математически трактат, баща ми виждал „Хипнеротомахия“ като преклонение пред обичта на мъжа към жената. Не познавал друго произведение на изкуството, което тъй умело да пресъздава прекрасния хаос на това чувство. Мъгливата нереалност на повествованието, непрестанното объркване на персонажите и отчаяното странстване на един мъж в търсене на обич — всичко това намирало отзвук у него.

В резултат баща ми — както впрочем и Пол в началото на проучванията си — смятал подхода на Тафт за погрешен. В деня, когато проумееш що е любов, каза веднъж баща ми, ще разбереш какво е искал да каже Колона. Той смяташе, че ако изобщо има нещо за разкриване, то ще е извън книгата — в дневници, писма, семейни документи. И макар да не е ставало дума помежду ни, според мен той винаги е подозирал, че между старинните страници наистина се крие велика тайна. Въпреки твърденията на Тафт обаче, баща ми чувствал, че това е любовна тайна: връзка между Колона и жена от по-нисък ранг; политическо буре с барут; незаконен наследник; романтична връзка, каквато си представят юношите, преди грозната ръка на реалния живот да прогони детските им мечти.

Но колкото и различни подходи да имали двамата с Тафт, когато пристигнал в Манхатън за една година изследователска работа извън Чикагския университет, баща ми усетил, че двамата напредват с огромни крачки. Къри настоял старият му приятел да се присъедини към тяхната работа. Баща ми приел. Като три звяра в обща клетка, те полагали усилия да се нагодят един към друг, кръжали подозрително, докато постепенно възникнали нови граници и ново равновесие. И все пак в онези дни времето било техен съюзник, а тримата споделяли общата си вяра в „Хипнеротомахия“. Като някакъв вселенски омбудсман старият Франческо Колона бдял над тях и ги насочвал, смекчавайки разногласията им с балсама на надеждата. И поне за известно време крехкото им единство оцелявало.

 

 

Къри, Тафт и баща ми работили заедно над десет месеца. Едва тогава Къри направил откритието, което щяло да се окаже фатално за тяхното съдружие. По това време той вече се бил издигнал над галериите и кръжал във висшите сфери на търговете с произведения на изкуството; и тъкмо докато подготвял първата си голяма продажба, се натъкнал на оръфан бележник, собственост на наскоро починал колекционер на антики.

Бележникът принадлежал на началника на генуезкото пристанище, старец с нечетлив почерк, който имал навика да записва сведения за времето и собственото си разклатено здраве, но и водел всекидневен отчет за всичко станало по кейовете през пролетта и лятото на 1497 година, включително и странните събития около пристигането на някой си Франческо Колона.

Началникът на пристанището — когото Къри наричал Генуезеца, защото никъде не се споменавало името му — събрал всички плъзнали слухове за Колона. Положил големи усилия да подслуша разговорите на Колона с местните му познати и узнал, че богатият римлянин е дошъл в Генуа, за да посрещне някакъв важен кораб, чийто товар познавал единствено той. Генуезеца започнал да носи във временното жилище на Колона сведения за всички пристигащи кораби. Веднъж го заварил да си води някакви записки, но римлянинът веднага прибрал листовете.

Ако се ограничаваше само с това, дневникът не би хвърлил почти никаква светлина над „Хипнеротомахия“. Но началникът на пристанището бил любопитен и тъй като нямал търпение да изчака кога ще пристигне корабът на Колона, решил, че единственият начин да узнае намеренията на благородника е да надникне в документите с описанието на товара. Накрая отишъл да попита брата на жена си Антонио — търговец, който понякога препродавал пиратска плячка — дали не може да наеме някой крадец да се вмъкне в жилището на Колона и да препише каквото намери там. Срещу обещанието на Генуезеца да си затвори очите пред поредната му сделка, Антонио се съгласил да помогне.

Скоро обаче Антонио открил, че дори и най-отчаяните главорези отхвърляли предложението, щом чуели името на Колона. Съгласил се само някакъв неграмотен джебчия. И все пак джебчията свършил добра работа. Изкопирал и трите документа в стаята на Колона: първият бил част от история, към която началникът на пристанището не проявил интерес и не си направил труда да я опише; вторият бил откъс от писмо със сложен чертеж на него, напълно неразбираем за Генуезеца; и третият се оказал своеобразна карта, съставена от четирите посоки на света, всяка следвана от групичка цифри, които Генуезеца напразно се мъчил да разбере. Той вече започвал да съжалява, че е наел крадеца. Но скоро се случило нещо, което го накарало да се бои за живота си.

Когато се прибрал вечерта, Генуезеца заварил жена си да плаче. Тя му обяснила, че брат й Антонио бил отровен на вечеря в собствения си дом и едно момче за поръчки случайно открило тялото. Подобна съдба сполетяла и джебчията: докато пиел в кръчмата, неграмотният крадец бил намушкан в бедрото от минаващ непознат. Преди още кръчмарят да забележи, онзи издъхнал от загуба на кръв, а непознатият изчезнал.

Генуезеца преживял следващите няколко дни на тръни, едва изпълнявайки служебните си задължения. Повече не стъпил в дома на Колона, но в дневника си записал всяка полезна подробност от находката на крадеца и чакал нетърпеливо пристигането на кораба, като се надявал Колона да отпътува заедно с товара. Тревогата му станала тъй мъчителна, че големите търговски кораби идвали и отплавали почти без да ги забележи. Когато в пристанището най-сетне влязъл корабът на Колона, старият генуезец не повярвал на очите си.

Защо един благородник ще се тревожи за подобно мизерно корабче, записал той, какво го вълнува тази жалка орехова черупка? Какво толкова може да носи, та човек от тъй високо потекло да прояви поне капчица интерес?

А когато узнал, че корабът е дошъл през Гибралтар, натоварен със стоки от севера, Генуезеца едва не получил удар. Той изпълнил бележника си с купища мръсни ругатни, като твърдял, че Колона е полудял от сифилис и че само пълен глупак или безумец би повярвал нещо ценно да дойде от затънтена дупка като Париж.

Според Ричард Къри само на още две места се споменавало за Колона. На първото Генуезеца записал подслушан разговор между Колона и флорентинския архитект, който бил единственият редовен посетител на римлянина. В този разговор Франческо намекнал, че пише някаква книга, отразяваща неотдавнашните размирици. Все още в плен на страха, Генуезеца грижливо записал всичко.

Вторият запис, направен три дни по-късно, бил по-загадъчен, но и силно напомнял за писмото, което открихме аз и баща ми. По това време Генуезеца вече твърдо вярвал, че Колона е луд. Римлянинът не разрешил на хората си да разтоварят кораба през деня под предлог, че товарът може да се пренесе безопасно само по здрач. Както забелязал Генуезеца, много от дървените сандъци били толкова леки, че нямало да затруднят дори жена или старец. Очевидно не съдържали подправки или метал. Постепенно старецът почнал да подозира, че спътниците на Колона — архитектът и двама монаси, също от Флоренция — са организатори или съучастници на някакъв зловещ заговор. Когато един слух сякаш потвърдил опасенията му, той трескаво го записал:

„Казват, че Антонио и крадецът не са първите жертви на този човек, че по каприз на Колона са убити и още двама души. Не знам кои са и още не съм чул да споменават имената им, но не се съмнявам, че пак е свързано с онзи негов товар. Узнали са за съдържанието и той се е боял да не го издадат. Вече съм убеден: страхът движи този човек. Хората му може и да мълчат, но очите го издават.“

Според баща ми Къри не обърнал особено внимание на този текст. Много повече държал на предишния и вярвал, че в него се споменава за създаването на „Хипнеротомахия“. Ако е вярно, то текстът, открит от крадеца между вещите на Колона и за който Генуезеца не си направил труда да спомене по-подробно, може да е бил ранен вариант на ръкописа.

Но Тафт, който по онова време вече изследвал „Хипнеротомахия“ от свой собствен ъгъл, събирайки огромни каталози от текстови справки, тъй че всяка дума на Колона да бъде проследена до първоизточника си, не придавал ни най-малко значение на записките, видени от стария началник на генуезкото пристанище. Подобна смехотворна история, заявил той, никога не ще хвърли светлина върху дълбоката тайна на тази книга. И незабавно произнесъл над откритието същата сурова присъда, както и над всяка друга книга по темата: става единствено за подпалки.

Тъй се започнала онази битка, онази борба за влияние, породила взаимната омраза между баща ми и Винсънт Тафт, която щеше да продължи, докато единият от двамата напусна живота. Усещайки, че няма какво да губи, Тафт злобно осмял работата на баща ми в опит да привлече Къри на своя страна. Баща ми, чувствайки, че Къри се колебае под натиска на Тафт, отвърнал по същия начин. За един месец бил съсипан трудът от предишните десет. Общият напредък на тримата се разпаднал на отделни владения, тъй като нито Тафт, нито баща ми желаели да имат нещо общо с приноса на противника.

През цялото това време Къри се вкопчвал в дневника на Генуезеца. Недоумявал как неговите приятели са позволили на дребните дрязги да изместят погледа им от висшата цел. На младини той притежавал същото достойнство, което по-късно щял да открие и оцени у Пол — страст към истината и категорично отхвърляне на всичко излишно. Мисля, че от тримата Къри е бил най-силно увлечен по книгата на Колона; че той най-страстно желаел да я разгадае. Може би защото все още били университетски служители, баща ми и Тафт виждали в „Хипнеротомахия“ нещо академично. Те знаели, че един учен може да посвети целия си живот на една книга и това усмирявало нетърпението им. Само търговецът на картини Ричард Къри поддържал своето бясно темпо. Навярно още тогава е предчувствал бъдещето си. Животът му сред книгите бил мимолетен.

 

 

Не едно, а две събития довели до краха. Първото станало, когато баща ми се върнал в Кълъмбъс, за да си поизбистри главата. Три дни преди да потегли обратно за Ню Йорк, той се натъкнал — в буквалния смисъл на думата — на една своя състудентка от Щатския университет на Охайо. Заедно с няколко приятелки тя обикаляла местните книжарници да събира дарения за благотворителна разпродажба и пред вратата на дядовия магазин пътищата им се кръстосали още преди да го осъзнаят. Сред взрив от книги и страници майка ми и баща ми паднали на тротоара, а съдбата използвала случая, за да ги събере веднъж завинаги.

Когато се върнал в Манхатън, баща ми бил безвъзвратно загубен, дълбоко потресен от срещата с онази дългокоса, синеока девойка, която го наричала Тигър и обичала да говори за Блейк. Още преди да я срещне, той знаел, че му е дошло до гуша от Тафт. Знаел също така, че Ричард Къри е поел по свой собствен път, белязан от дневника на Генуезеца. Сега усетил зова на родния дом. Баща му боледувал, жената на неговия живот го привличала неудържимо и баща ми останал в Манхатън само колкото да си събере багажа и да се сбогува. Идвал краят на неговите години на Източното крайбрежие, започнали тъй многообещаващо в Принстън с Ричард Къри.

Но когато пристигнал на седмичната сбирка, готов да поднесе новината, баща ми се озовал на истинско бойно поле. Докато го нямало, Тафт и Къри жестоко спорили на първата среща, а на втората взели да си разменят юмруци. Бившият капитан на футболния отбор не можел да се мери по сила с мечока Тафт, който с един удар му разбил носа. А вечерта преди завръщането на баща ми Къри напуснал апартамента си с превързан нос и посиняло око, за да вечеря със своя позната от галерията. Когато се прибрал, архивните документи, както и всички записки по проучването на „Хипнеротомахия“ били изчезнали. Липсвало и най-скъпото му съкровище — дневникът на Генуезеца.

Къри не се съмнявал кого трябва да обвини, но Тафт категорично отрекъл. Полицаите обяснили, че в квартала има поредица кражби и не проявили интерес към изчезването на няколко вехти книги. Но баща ми пристигнал насред скандала и незабавно застанал на страната на Къри. Двамата заявили на Тафт, че не искат да имат нищо общо с него; после баща ми обяснил, че на другата сутрин потегля за Кълъмбъс и не смята да се завръща. Двамата с Къри се сбогували пред безмълвния Тафт.

Тъй свършил периодът, през който се оформил животът на баща ми — онази единствена година, която задействала целия механизъм на бъдещата му личност. Питам се дали не е тъй с всички нас. Зрялата възраст е като ледник, нарастващ постепенно върху скалата на младостта. Когато тя дойде, отпечатъкът на детството мигновено замръзва, съхранявайки навеки образа на последното ни действие, позата, която сме заели при допира с леда на годините. Трите измерения на Патрик Съливан, когато студът го обгърнал, били съпруг, баща и учен. Те го определяха като човек до последния миг.

След кражбата на дневника Тафт изчезнал от живота на баща ми само за да изникне отново — този път в кариерата му, като конска муха, хапеща под прикритието на академизма. Къри не потърсил връзка с баща ми цели три години — чак до сватбата му. А и писмото, което пратил тогава, било измъчено, пълно най-вече със сянката на някогашните мрачни дни. Първите няколко думи поздравявали булката и младоженеца; всичко останало било за „Хипнеротомахия“.

Минало време; световете им се раздалечавали. Тласкан от инерцията на онези ранни години, Тафт получил пост в престижния Институт за авангардни науки, където някога е работил Айнщайн, но останал да живее близо до Принстън. Баща ми сигурно е завиждал на тази чест, която освобождавала Тафт от всички задължения на университетски преподавател — ако не броим съгласието му да консултира Бил Стийн и Пол, старият мечок не понасял студентите и не приемал да води лекции. Къри заел видно място в бостънската фирма за търговия с произведения на изкуството „Скинър“ и се издигал все нагоре в професията. А в малката провинциална книжарница, където някога проходил баща ми, три малки дечица го разсейвали — поне за известно време — от незабравимите спомени за онова преживяване в Ню Йорк. Тримата мъже, разделени по волята на обстоятелствата и собствената си гордост, намерили заместители на „Хипнеротомахия“, повърхностни увлечения, с които да заменят недовършеното преследване на висшата цел. Часовникът на поколенията се превъртял със скърцане още веднъж и времето превърнало бившите приятели в съвсем чужди хора. Франческо Колона, който държал ключа за пружината на часовника, навярно си мислел, че тайната му е в безопасност.