Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rule of Four, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Йън Колдуел, Дъстин Томасън. Криптата на флорентинеца

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2005

Редактор: Олга Герова

Компютърна обработка: Татяна Джунова

ISBN 954-585-619-X


3.

Докато вървим на север, сечението на коридора остава четириъгълно, но бетонните стени все по-често отстъпват място на каменна зидария. Сякаш чувам как гласът на баща ми обяснява етимологията на думата саркофаг.

„От гръцкото саркофагос, означаващо «плътояден»… защото гръцките ковчези се изработвали от варовик, който разлагал цялото тяло — с изключение на зъбите — за четирийсет дни.“

Джил се е откъснал на пет-шест метра пред нас. Също като Чарли той крачи бързо и познава терена. Силуетът на Пол ту изниква в трептящата светлина, ту пак изчезва. Косата му лепне от пот по челото и аз си спомням, че вече няколко дни почти не е мигнал.

След още трийсетина метра заварваме Джил да ни чака. Шарейки с поглед насам-натам, той ни насочва към изхода. Обмисля резервен план. Твърде много се бавим.

Затварям очи и се опитвам да си представя карта на студентското градче.

— Само още двайсет метра — подвиква Чарли на Пол. — Най-много трийсет.

Когато стигаме под капака до Клио, Джил се обръща към нас.

— Вдигам капака и оглеждам наоколо. Бъдете готови да бягате натам, откъдето дойдохме. — Той поглежда часовника си. — Моят показва седем и двайсет и девет.

Той хваща най-долната скоба, заема позиция и опира лакът в капака. Преди да натисне, хвърля поглед през рамо и казва:

— Помнете, пазачите нямат право да слязат, за да ни заловят. Могат само да ни заповядат да излезем. Стойте долу и не споменавайте имена. Ясно?

Тримата кимаме.

Джил си поема дъх, натиска нагоре и завърта с лакът. Капакът се открехва петнайсетина сантиметра. Той бързо оглежда… сетне отгоре долита глас:

— Не мърдай! Стой на място!

Чувам как Джил изсъсква:

— Мамка му.

Чарли го дръпва надолу за ризата и го подхваща, докато пада.

— Бягайте! Натам! Изключете фенерчетата!

Залитам през мрака, блъскам се в Пол, който тича пред мен. Опитвам да си припомня пътя.

Върви отдясно. Тръбите са отляво, затова върви отдясно.

Закачам стената с рамо и ризата ми се разкъсва. Изтощен от жегата, Пол едва крачи. Така изминаваме двайсетина крачки, после Чарли ни спира, за да изчакаме Джил. В далечината лъч на фенер нахлува през отворената шахта. Надолу се спуска нечия ръка, последвана от глава.

— Идвай насам!

Лъчът шари наляво-надясно из тунела. Раздава се нов глас, този път женски.

— Това е последно предупреждение!

Поглеждам към Джил. В полумрака различавам как силуетът на главата му се поклаща — предупреждава ни да мълчим.

Усещам с врата си влажния дъх на Пол. Той се подпира на стената, сякаш почва да му призлява. Отново чуваме жената, която казва на своя партньор с подчертано висок глас:

— Обади се да сложат охрана на всички шахти.

За момент фенерчето се оттегля от отвора. Чарли незабавно ни побутна напред. Тичаме, докато стигаме до напречно разклонение, после завиваме надясно зад ъгъла и навлизаме в неизследвана територия.

— Тук не могат да ни видят — прошепва задъхано Джил и щраква фенерчето си.

Пред нас се разстила нов безкраен тунел, водещ към северозападния край на студентското градче.

— А сега какво? — пита Чарли.

— Обратно към „Едуардс“ — предлага Джил.

Пол избърсва челото си.

— Няма начин. Сложили са катинар.

— Ще пазят на всички изходи — казва Чарли.

Аз правя няколко крачки по западния тунел.

— Това ли е най-прекият път на северозапад?

— Защо?

— Защото мисля, че можем да се измъкнем при математическия факултет. Колко път има дотам?

Чарли подава последните остатъци от водата на Пол, който жадно пие.

— Неколкостотин метра — казва той. — Може би повече.

— По този тунел ли?

Джил се замисля за миг, после кимва.

— Нямам по-добра идея — казва Чарли.

Тримата тръгват след мен през мрака.

 

 

Известно време вървим мълчаливо по коридора. Когато моето фенерче отслабва, Чарли ми подава своето, но вниманието му е насочено най-вече към Пол, който изглежда все по-объркан. Когато Пол спира да се подпре на стената, Чарли го подхваща през кръста и продължава напред, като му напомня да не докосва тръбите. При всяка крачка последните капки вода звънко се плискат в шишетата. Започвам да се чудя дали не съм се заблудил.

— Момчета — обажда се изотзад Чарли, — Пол изнемогва.

— Просто трябва да поседна — мърмори безсилно Пол.

Изведнъж Джил насочва лъча на фенерчето си в далечината и от мрака изникват метални пръти.

— По дяволите.

— Решетка — казва Чарли.

— Какво ще правим?

Джил кляка, за да погледне Пол в очите. Разтърсва го за раменете.

— Хей. Има ли изход оттук?

Пол посочва тръбата на парното до решетката, после неуверено описва с ръка низходяща дъга.

— Отдолу.

Когато плъзвам лъча по тръбата, виждам, че изолацията отдолу липсва, може би само на педя от пода. Някой вече е опитвал да мине оттам.

— Няма начин — казва Чарли. — Прекалено е тясно.

Джил посочва стената от другия край.

— Оттатък има резе. Само един от нас трябва да мине. — Той пак се навежда към Пол. — Правил ли си го друг път?

Пол кимва.

— Той е обезводнен — промърморва тихичко Чарли. — Някой да има вода?

Джил подава половин шише на Пол, който изпива всичко до дъно.

— Благодаря. Вече съм по-добре.

— Да се връщаме — казва Чарли.

— Не — възразявам аз. — Ще го направя.

— Вземи моето яке — предлага Джил. — За изолация.

Слагам длан върху тръбата. Дори и през облицовката усещам как вътре пулсира непоносима горещина.

— Няма да минеш — казва Чарли. — Не и с якето.

— Не ми трябва яке — отвръщам аз.

Но когато лягам на пода, осъзнавам колко тесен е отворът. Изолацията грее като жарава. Пролазвам по корем между бетонния под и тръбата.

— Издишай и се изтегли напред — казва Джил.

Лазя сантиметър по сантиметър, полагайки отчаяни усилия да се сплескам… но когато достигам най-тясното място, пръстите ми престават да срещат опора — напипвам само локвички топла вода. Изведнъж се оказвам заклещен под тръбата.

— Мамка му — изръмжава Джил и пада на колене.

— Том — казва Чарли и усещам как чифт ръце хващат подметките ми, — отблъсни се от мен.

Блъскам с крака по дланите му. Гърдите ми стържат бетона, едното ми бедро плъзва за миг по оголената тръба. Още преди да усетя огнената болка, рефлексът ме тласва напред.

— Добре ли си? — пита Чарли, когато изхвръквам от другата страна.

— Завърти резето по часовниковата стрелка — казва Джил.

Ключалката щраква. Джил блъсва решетката и тръгва напред. Чарли се задава подир него, продължавайки да крепи Пол.

— Сигурен ли си? — пита Чарли, докато напредваме през сенките.

Кимвам. След още няколко крачки стигаме до грубо надраскана на стената буква Р. Наближаваме „Рокфелер“ — един от по-малките местни колежи. В първи курс ходех с момиче на име Лана Макнайт, което учеше там. Почти цяла зима седяхме пред камината в нейната стая, преди управлението да запуши веднъж завинаги комините в студентското градче. Темите на тогавашните ни разговори днес ми се струват безкрайно далечни: Мери Шели, готическата литература в програмата на колежа и тъй нататък. Майка й бе преподавала в щатския университет на Охайо, също като баща ми. Гърдите й имаха формата на патладжани, а когато се заседявахме по-дълго пред огъня, ушите й придобиваха цвета на розови листенца.

Скоро чувам нейде горе гласове. Множество гласове.

— Какво става? — пита Джил, докато наближаваме източника на звуците.

Капакът на шахтата е над самото му рамо.

— Това е — казвам аз, кашляйки — начинът да се измъкнем.

Той ме гледа и се мъчи да разбере.

Сега чувам гласовете по-ясно — буйни, весели гласове; студентски, а не гласове на охраната. Десетки студенти се движат насам-натам над главите ни.

Чарли започва да се усмихва.

— Голата олимпиада — казва той.

Джил изведнъж проумява.

— Ние сме точно под тях.

— В средата на двора има шахта — напомням им аз, като се подпирам на каменната стена, опитвайки да си поема дъх. — Трябва само да бутнем капака, да се смесим с тълпата и да изчезнем.

Но иззад мен долита дрезгавият глас на Пол:

— Трябва само да се съблечем, да се смесим с тълпата и да изчезнем.

За момент настава тишина. Чарли пръв започва да се разкопчава.

— Измъкнете ме оттук — заявява той с тихичък смях, докато изхлузва ризата си.

Аз смъквам джинсите. Джил и Пол следват примера ни. Започваме да тъпчем дрехите в една от раниците, която се издува до пръсване.

— Ще можеш ли да носиш всичко това? — пита Чарли и пак посяга да вземе двете раници.

Колебая се.

— Знаете, че навън ще има пазачи, нали?

Но Джил вече е отхвърлил всяко съмнение. Почва да се изкачва по скобите.

— Триста голи второкурсници, Том. Ако в такъв хаос не успееш да се изплъзнеш, значи заслужаваш да те хванат.

С тия думи той отваря капака и в тунела нахлува леден въздух. Пол се съживява като по магия.

— Добре, момчета — подвиква Джил, като хвърля последен поглед назад. — Хайде да извадим месото на пазара.

 

 

Първото, което си спомням след излизането от тунела, е колко ярко стана наоколо. Мощни улични лампи огряваха двора. Прожектори на охраната шареха по белия сняг. Светкавици на фотоапарати примигваха като светулки.

После идва прегръдката на студа; вятърът вие, заглушавайки дори тропота и възторжените крясъци. Снежинките се топят по кожата ми, оставяйки капки роса.

Най-сетне виждам какво става наоколо. Стена от преплетени ръце и крака се върти покрай нас като безкрайна змия. Пред очите ми се мяркат и изчезват лица — колеги, играчи от футболния отбор, жени, които съм забелязвал на минаване през градчето — но всички те потъват в абстрактната обща картина като късчета от колаж. Тук-там виждам чудновати добавки — цилиндри, плащове на Супермен, голи гърди с всевъзможни картинки — но всичко това се слива в общото цяло, един огромен, ревящ дракон като на китайско празненство, бълващ крясъци, писъци и фойерверки.

— Хайде! — крещи Джил.

Ние с Пол го следваме като хипнотизирани. Забравил съм как изглежда този двор в нощта на първия сняг.

Грамадното танцуващо влакче от човешки тела ни поглъща и след миг губя представа къде съм. Притиснат от всички страни, аз се мъча да запазя равновесие с раница на гърба и сняг под краката. Някой ме блъсва изотзад и усещам как ципът поддава. Преди да реагирам, дрехите ни се разсипват. След миг вече са изчезнали, смачкани из калта. Озъртам се с надеждата Чарли зад мен да е спасил нещо, но от него няма и помен.

„Цици и дупета, дупета и цици“ — напевно подвиква нейде наблизо младежки глас с кокни акцент, досущ като цветарка от „Моята прекрасна лейди“. Оттатък алеята виждам един дебел първокурсник, с когото съм провеждал встъпителен семинар, да се вмъква с подскачащо шкембе сред тълпата от второкурсници. Вместо облекло носи два големи рекламни плаката: ЗА ПРОБА ПАРИ НЕ ВЗИМАМ (отпред) и СЕКТОР ВЪТРЕШНИ ПРОВЕРКИ (отзад). Най-сетне забелязвам Чарли. Вече се е добрал до периферията на кръга, където виждам и Уил Клей от нашия факултет — само по тропически шлем и с две кутии бира в ръцете. Чарли събаря шлема му, онзи го подгонва по двора и двамата скоро изчезват от поглед.

Смехът се носи на приливи и отливи. Сред суматохата някой ме сграбчва за ръката.

— Да вървим.

Джил ме дърпа към външния кръг.

— А сега какво? — пита Пол.

Джил се озърта. На всички изходи от двора стоят пазачи.

— Насам — предлагам аз.

Наближаваме един от входовете на общежитието и влизаме. Пияна второкурсничка отваря вратата на стаята и замръзва на прага, сякаш се мъчи да съобрази кой кого трябва да поздрави. Оглежда ни от глава до пети, после размахва бутилка бира.

— Наздраве.

Тя се оригва и затръшва вратата, но не преди да забележим как една нейна колежка се топли пред камината, прикрита само с кърпа около бедрата.

— Идвайте — казвам аз.

Двамата ме следват към горния етаж, където започвам да блъскам по една врата.

— Какво пра… — започва Джил.

Но преди да довърши, вратата се отваря и ме посрещат две големи зелени очи. Щом ме виждат, устните под тях леко се открехват. Кати е облечена с изпъната тениска и избелели джинси; червеникаво-кестенявата й коса е стегната отзад на къса опашка. Преди да ни пусне вътре, тя избухва в смях.

— Знаех си, че ще дойдеш — казва тя, докато ми разтрива ръцете. После ме обгръща в сърдечна и топла прегръдка. — Официален костюм за моя рожден ден — добавя и ме оглежда от глава до пети. Очите й блестят. — Затова ли не се обади?

Докато Кати отстъпва навътре в стаята, забелязвам, че Пол гледа втренчено фотоапарата в ръката й — „Пентакс“ с огромен телеобектив.

— Това за какво е? — пита Джил, когато тя оставя фотоапарата.

— Правя снимки за „Принс“ — обяснява тя. — Може най-сетне да отпечатат поне една.

Сигурно затова не тича навън с останалите. Вече цяла година Кати се мъчи да пусне снимка на първа страница на студентския вестник „Дейли Принстъниън“, но строгата йерархия на курсовете действа срещу нея. Днес обаче системата се обръща в нейна полза. В тия общежития настаняват само първокурсници и второкурсници, а нейната стая има великолепен изглед към двора.

— Къде е Чарли? — пита тя.

Джил свива рамене и хвърля поглед навън през прозореца.

— Нейде там. Играе си с Уил Клей на „дръж ми задника“.

Все тъй усмихната, Кати се връща при мен.

— Колко време ти трябваше, за да планираш това?

Почвам да заеквам.

— Няколко дни — импровизира Джил, след като не намирам думи да обясня, че цялото това представление не е заради нея. — Може би седмица.

— Впечатляващо — казва Кати. — До тази сутрин метеоролозите и хабер си нямаха, че ще завали сняг.

— Няколко часа — поправя се Джил. — Може би ден.

Тя не ме изпуска от поглед.

— Чакай да се досетя. Трябват ти дрехи.

— За трима.

Кати отстъпва до гардероба и казва:

— Навън май е доста студено. Изглежда, сте почнали да зъзнете.

Пол я поглежда така, сякаш не вярва на ушите си. После се окопитва.

— Мога ли да ползвам телефона?

Кати му посочва безжичния апарат на масата. Аз пресичам стаята и я притискам до гардероба. Тя се опитва да ме отблъсне, но аз удвоявам усилията и двамата хлътваме върху няколко реда дамски обувки. Усещам как в най-деликатните ми места се забиват високи токчета. Трябват ни няколко секунди, за да се измъкнем от затрудненото положение. Изправям се, очаквайки съчувствени стонове от страна на Пол и Джил. Но тяхното внимание е насочено другаде. В ъгъла Пол шушука нещо по телефона, а Джил зяпа през прозореца. Отначало предполагам, че търси Чарли. После виждам как един охранител се задава към входа на общежитието, говорейки нещо по радиостанцията.

— Хей, Кати — казва Джил, — не ни трябват сватбени костюми. Всичко ще свърши работа.

— Кротко — казва тя и се връща с цял наръч дрехи на закачалки. Подрежда на масата три долнища от анцуг, две тениски и синята официална риза, която съм се утрепал да търся вече цял месец. — За толкова кратко време с друго не мога да ви помогна.

Обличаме се светкавично. Изведнъж откъм долното фоайе долита пращенето на радиостанция. Външната врата на сградата се затръшва.

Пол затваря телефона.

— Трябва да бягам в библиотеката.

— Измъкнете се през задния вход, момчета — бързо казва Кати. — Другото оставете на мен.

Докато Джил й благодари за дрехите, аз я хващам за ръката.

— Ще се видим ли по-късно? — пита тя и прави някаква магия с очи. Усмихва се лекичко. Сигурно й е чудно как мога всеки път да се връзвам на толкова елементарен трик.

Джил надава възмутен стон и ме измъква навън за ръката. Докато напускаме сградата, чувам как отгоре Кати вика охранителя:

— Полицай! Полицай! Нуждая се от вашата помощ…

Джил се обръща и вдига поглед. Когато вижда силуета на полицая да се появява в прозореца на Кати, лицето му просветлява. Продължаваме срещу пронизващия вятър и скоро общежитието изчезва зад завеса от сняг. Студентското градче е почти пусто. Топлината от тунелите бързо напуска телата ни, изсмуквана от ситните, бодливи снежинки. Пол върви най-отпред, с малко по-целеустремена крачка. Не казва нито дума.