Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rule of Four, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Йън Колдуел, Дъстин Томасън. Криптата на флорентинеца

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2005

Редактор: Олга Герова

Компютърна обработка: Татяна Джунова

ISBN 954-585-619-X


17.

Събужда ме телефонен звън. Светло е. Часовникът показва девет и половина. Залитайки, ставам от леглото и отивам да вдигна, преди Пол да се е събудил.

— Спеше ли? — пита Кати.

— Донякъде.

— Не мога да повярвам, че беше Бил Стийн.

— Ние също. Какво става?

— Аз съм в редакцията. Можеш ли да дойдеш?

— Сега?

— Зает ли си?

Вече съм достатъчно буден, за да доловя в гласа й нещо, което не ми допада — нещо далечно и чуждо.

— Само да си пусна един душ набързо. Идвам след петнайсет минути.

Когато тя затваря, аз вече смъквам дрехите.

Докато се приготвям, мисля за две неща — Стийн и Кати. Мислите за тях се сменят в главата ми, сякаш някой си играе с бутона на лампа. В светлото виждам нея, но в тъмнината изниква дворът край Дикинсън, обгърнат в сняг и тишина, след като линейката е потеглила.

Връщам се и навличам дрехите в общата стая, за да не будя Пол. Докато търся часовника си, забелязвам, че стаята е по-чиста, отколкото когато си легнах. Някой е оправил килимите и е изхвърлил боклука от кошчетата. Лош знак. Чарли не е спал снощи.

После зървам какво е написано на дъската за съобщения.

„Том,

Не можах да заспя. Отивам да поработя в «Бръшляна». Обади ми се като станеш.

П.“

Връщам се в спалнята. Леглото на Пол е празно. Пак поглеждам дъската и забелязвам цифрите над текста — 2:15. Не се е връщал цяла нощ.

Пак вдигам слушалката и се каня да позвъня в „Бръшляна“, но чувам сигнала на телефонния секретар.

— Петък — изрича механичният глас, когато натискам бутоните. — Двайсет и три часа и петдесет и четири минути.

Следва обаждането, което съм пропуснал. По това време двамата с Пол бяхме в музея.

„Том, обажда се Кати. Пауза. Не знам къде си. Може вече да идваш насам. Карен и Триш искат да сервират тортата. Аз ги помолих да те изчакаме. Нова пауза. Е, сигурно ще се видим като дойдеш.“

Слушалката пари в ръката ми. Черно-бялата снимка в рамка, която й купих за рождения ден, изглежда помътняла и много по-евтина, отколкото вчера. Стане ли дума за фотографи, знам само имената на Ансел Адамс и Матю Брейди. Така и не опознах добре хобито на Кати, за да съм сигурен в предпочитанията й. В крайна сметка решавам да не взимам снимката.

 

 

Крача бързо към редакцията на „Принс“. Кати ме посреща на входа и ме повежда към фотолабораторията, като отключва и заключва всяка поредна врата. Облечена е както снощи — с тениска и стари джинси. Косата й е пристегната небрежно, сякаш не е очаквала посещение; деколтето на тениската е изкривено. От едната страна виждам златна верижка върху ключицата й, а на бедрото на джинсите има малка дупчица, през която прозира белотата на кожата.

— Том — казва тя и посочва едно момиче зад компютъра в ъгъла, — искам да те запозная със Сам Фелтън.

Сам ми се усмихва, сякаш вече се познаваме. Облечена е с долнище от хокеен екип и фланела, върху която е отпечатано: „АКО БЕШЕ ЛЕСНО ДА СЕ ПИШЕ ДОБРЕ, И «НЮЗУИК» ЩЕШЕ ДА ГО ПРАВИ“. Тя натиска копчето на касетофона до себе си и пъхва слушалка в ухото си.

— Твоят кавалер за довечера, нали? — подхвърля небрежно Сам.

Кати потвърждава, но не добавя онова, което очаквам: моят приятел. Вместо това казва:

— Сам пише материал за Бил Стийн.

— Желая ви приятно забавление довечера — казва Сам и пак посяга към касетофона.

— Няма ли да дойдеш? — пита Кати.

Доколкото разбирам, двете се познават от „Бръшляна“.

— Едва ли.

Сам махва с ръка към монитора, където се нижат редици от думи като мравуняк под стъкло. Вече ми напомня за Чарли в неговата лаборатория — този тип хора се вдъхновяват от многото работа. Винаги ще има нови статии за написване, нови теории за доказване, нови явления за наблюдение. Безконечните задачи са същинска наслада за максималистите.

Кати я поглежда съчувствено и Сам отново се захваща с компютъра.

— За какво искаше да поговорим? — питам аз.

Но Кати отново ме отвежда във фотолабораторията.

— Малко е горещо тук — казва тя, като отваря една врата и дръпва плътните черни завеси. — По-добре си свали палтото.

Свалям го и тя го закача на куката зад вратата. Откакто се познаваме, избягвам да идвам тук — боя се да не осветя някой филм.

Кати отива до въженцето, опънато край едната стена. По него с шипки за пране са закачени снимки.

— Температурата тук не бива да надхвърля двайсет и четири градуса — казва тя. — Вредно е за негативите.

Все едно, че ми говори на китайски. От сестрите си съм научил едно старо правило: за среща с момиче избирай винаги място, което познаваш добре. Френските ресторанти не вършат работа, щом не можеш да прочетеш менюто, а умните филми те издънват тотално, ако не успееш да разбереш сюжета. Тук, в тъмната стаичка, възможностите за провал изглеждат грандиозни.

— Само секунда — казва тя, прехвръквайки като колибри от единия край на стаята до другия и обратно. — Почти приключвам.

Отваря капака на някакъв малък контейнер, изважда лентата отвътре и я измива с течаща вода. Почва да ме хваща клаустрофобия. Стаята е малка и препълнена с какво ли не, по масите се трупат легенчета и подноси, лавиците са задръстени от буркани с проявител и фиксаж. Кати обаче е като риба във вода. Това ми напомня как си гласеше косата на приема — омотаваше я около фибите, сякаш виждаше какво точно прави.

— Да изключа ли лампите? — питам аз. Чувствам се безполезен.

— Само ако искаш. Негативите са фиксирани.

Стоя като чучело насред стаята.

— Как я кара Пол? — пита тя.

— Добре е.

Следва сдържано мълчание. Увлечена в нова серия снимки, Кати сякаш губи нишката на разговора.

— Наминах към общежитието малко след дванайсет и половина — започва отново тя. — Чарли каза, че си с Пол.

За моя изненада в гласа й звучи съчувствие.

— Добре си сторил, че остана при него — продължава тя. — Сигурно е ужасно за Пол. За всички.

Искам да й разкажа за писмата на Стийн, но осъзнавам колко дълги обяснения ще са необходими. Тя се връща до мен с купчина снимки.

— Какво е това?

— Проявих нашата лента.

— От филмовото поле?

Тя кимва.

Филмовото поле е едно място, което Кати ме заведе да видя в Принстънския мемориален парк. Изглежда по-равно и по-необятно от което и да било друго кътче на изток от Канзас. Самотен дъб се извисява насред полето като часови, останал на пост завинаги, и напомня за последните мигове на генерала, загинал под клоните му по време на Войната за независимост. Кати го видяла за пръв път в един филм с Уолтър Матау и завинаги се влюбила в това поле. То стана едно от малкото места, които тя посещаваше отново и отново, като броеница от гледки, даващи стабилност на нейния живот при всяко завръщане. По-малко от седмица след нашата първа нощ в общежитието Кати ме отведе да го видя, сякаш старият Мърсъров дъб[1] бе неин роднина и трябваше да се харесаме от пръв поглед. Аз носех одеяло, фенерче и кошница за пикник; Кати носеше фотоапарат.

Снимките са неочаквани за мен, като частица от нас двамата, съхранена навеки в кехлибар. Разглеждаме ги заедно, прехвърляме ги от ръка на ръка.

— Как ти се струват? — пита Кати.

Като гледам снимките, спомням си колко топла бе зимата. Гаснещата януарска светлина има цвета на пчелен мед, а ние сме облечени с леки пуловери, без палта, ръкавици и шапки. Зад нас се виждат дълбоките бразди по кората на старото дърво.

— Великолепни са — казвам аз.

Кати се усмихва смутено, все още не е свикнала да приема комплименти. Забелязвам по връхчетата на пръстите й тъмни петна, оставени от някой от химикалите по лавиците. Пръстите й са дълги и тънки, но леко загрубели от проявяването на купища фотоленти и снимки.

Това бяхме ние, говори без думи тя. Помниш ли?

— Извинявай — казвам аз.

Отпускам снимките, но Кати посяга към пръстите ми с другата си ръка.

— Не е заради моя рожден ден — заявява тя, разтревожена, че може да я разбера погрешно.

Чакам.

— Къде отидохте снощи с Пол, след като излязохте от общежитието?

— Да потърсим Бил Стийн.

Тя трепва, но упорито продължава да пита.

— Заради дипломната работа на Пол ли?

— Беше спешно.

— А когато те потърсих в стаята малко след полунощ?

— Бяхме в музея на изкуствата.

— Защо?

Насоката на разговора почва да ме тревожи.

— Извинявай, че не дойдох. Пол смяташе, че е открил криптата на Колона, и трябваше да прегледа старите карти.

Кати не изглежда изненадана. Зад думите й приижда мълчание и аз разбирам какви изводи си прави.

— Мислех, че си приключил с дипломната работа на Пол — казва тя.

— И аз така мислех.

— Едва ли очакваш да те гледам как повтаряш всичко отново, Том. Последния път не си говорихме няколко седмици. — Тя търси по-меки думи, но не ги намира. — Не го заслужавам.

Момчетата са свикнали да спорят, да си намират позиция за отбрана и да я отстояват, та макар и без желание. Усещам как по езика ми се трупат възражения, готови да бъдат използвани при самозащита, но Кати ме спира.

— Недей — казва тя. — Искам да си помислиш.

Всичко е ясно. Ръцете ни се разделят; тя оставя снимките в моята. Тихото бръмчене се завръща в лабораторията. Тишината е избягала като подритнато куче.

Иска ми се да й кажа: „Изборът е направен. Няма нужда да размишлявам. Всичко е просто: обичам теб повече, отколкото книгата“.

Но да го кажа сега, би било грешка. Работата не е в това да отговоря правилно на въпроса й. Трябва да докажа, че аз мога да се поправя; че и два пъти чупеното пак може да се залепи. Преди дванайсет часа пропуснах нейния рожден ден заради „Хипнеротомахия“. В този момент обещанията биха изглеждали фалшиви дори и за мен.

— Добре — казвам аз.

Кати вдига ръка да захапе нокътя си, после се осъзнава и спира.

— Трябва да се хващам на работа — заявява тя и отново докосва пръстите ми. — Нека да си поговорим довечера.

Гледам нокътя й и ми се иска да можех да й вдъхна малко повече доверие.

Кати ме побутва към черните завеси, подава ми палтото и отново излизаме в редакционното помещение.

— Трябва да обработя останалите филми, преди горните курсове да окупират лабораторията — казва попътно тя, не толкова на мен, колкото за да чуе Сам. — Ти ще ми пречиш.

Но репликата отива на вятъра. Сам е със слушалки; увлечена в писането, тя изобщо не забелязва, че си тръгвам.

На вратата Кати отдръпва ръка от кръста ми. Понечва да каже нещо, но се удържа. Вместо това пристъпва по-близо и ме целува по бузата. Съвсем леко, както в първите дни ме възнаграждаваше за сутрешното тичане. После отваря вратата и я задържа, докато изляза.

Бележки

[1] В битката при Принстън на 3 януари 1777 г. загива генерал Хю Мърсър. Погребан е под дъба, който носи неговото име. На 3 март 2000 г. този дъб е изтръгнат от корен от силни ветрове. — Б.ред.