Георги Коновски
Фередже (8)

8.

Емир Саид гледаше с интерес през прозореца на лимузината. От година не беше идвал в Балабан Шехир, както се наричаше столицата на някогашната българска територия…

Сега вече градът приличаше на истински ислямски град — строяха се сгради в източен стил, виждаха се готови джамии (а още повече вече възвисяваха стени), по улицата се виждаше нормалното за мюсюлманите население — мъже с чалми, кепета, леки фесове, жени в чадри или фереджета…

Нейде в пространството между тротоара и платното, свели глави, заболи поглед в земята, приведени във вечен поклон, се движеха оставените да живеят гяури… Все пак, нямаше как правоверните сами да вършат всичко — нека има достатъчно роби…

Е, Саид за тая година успя да заведе при райските порти хиляди, десетки хиляди ново обърнати в правата вяра.

Не караше наред — помнеше, че има голям избор, че трябва да мисли кого приема в редиците на воините на Аллаха, че трябва новите правоверни да дават пример на гяурите и привличат още и още…

Някои селища подминаваха — сметнаха, че там ще живеят роби, бащи на роби, деди на роби… Други обкръжаваха, събираха населението, предлагаха им да изрекат сакралните думи и приемат истинската вяра…

Често се налагаше да убиват. Едно, че някои се опитваха да се нахвърлят срещу имамите и ходжите, второ — трябваше да се стреснат избраните…

Така в едно близко село емир Саид хареса достолепен старец, застанал в първата редица. Разпита — казаха му, че е пенсионер. Този щеше да бъде добър пример — личеше си, че хората го уважават…

Доведоха го при Саид.

— Старче, — рече емирът — ти си живял, видял, умен си… Приеми правата вяра, покажи на съселяните си как постъпва разумният човек…

Онзи не каза нищо…

Саид взе да се дразни.

— Какво? Страх ли те е? Нима си толкова фанатичен християнин?

Старецът се усмихна.

— Не вярвам в никой Бог… И не виждам защо трябва да повярвам във вашия… Дедите ми са били християни — искам да умра, без да нарушавам заветите им…

Емир Саид кимна на двамата палачи, които стояха винаги до джипа му.

— Разпънете го на вратата на черквата…

Старецът само изхърка, когато забиха първия гвоздей… После увисна на ръцете си и се засмя с кървав смях…

— Какво? — поинтересува се Саид… — Имам един приятел, който винаги е твърдял, че е скептичен реалист… Не знаех какво е това, докато не ме разпънахте… Е, оказа се, че той пак е прав… Реално — боли ме, много ме боли… А скепсисът ми е по отношение на вас. Смятате, че ще успеете със сила? Със сила дърва се цепят, вярно. Но със сила люлка не се прави… Няма да оцелее вашата империя, няма…

Саид не издържа, измъкна любимия си ятаган и хласна стареца по главата. Оня само се смъкна, висейки на ръцете си…

После се оказа, че от това село е излязла страшната чета, която беше блокирала Искърския проход. Пращаха няколко пъти наказателни групи срещу й — българите умело избягваха капаните, а дори два пъти сами устроиха клопка на джихадистите и не остави нито един жив от потерите…

Дори опитните пилоти, обучени в Саудитска Арабия не успяваха да попаднат по дирите им…

Добре, че бяха малко подобни групи на съпротивата. Между Сакар и Странджа водеха чета Голям Пенчо и внукът му Малък Пенчо, в Източния Балкан вилнееше непознат за мюсюлманите отмъстител, наричащ се само Аман, в Родопите имаше няколко малки чети, а в Рила и Пирин трудно мюсюлманин замръкваше. Дори живеещите там потомци на някогашните потурнаци се страхуваха и бързаха да се изселят в голям град…

Емир Саид се загледа в няколкото сгради, които представляваха центъра на града. Голямото медресе, хамамът, разните сараи… Не можеше без чиновници… макар да мразеше тия драскулници, макар да беше готов да закрие интернета, телевизията, радиото, няколкото вестника — Саид разбираше, че трябва пропаганда, че е нужно да се въздейства на хората. И на правоверните, и на гяурите…

Да, беше забранено истински мюсюлманин да притежава свой компютър. Камо ли да търси каквото и да е в интернет. А за гяурите да не говорим. Притежаването на безжични телефони, на компютър, на каквото и да е модерно средство за връзка, се наказваше с най-жестока смърт. Десетината железни кола в центъра на Балабан Шехир не оставаха празни нито ден…