Ерик Лустбадер
Операция „Бялата звезда“ (9)

Осма глава

Архангелское, Звездното градче, Москва, Токио

— Чухте ли последните новини, другарю? — попита младежът с дългите коси. — Направили са нов удар!

— Кой е направил нов удар? — попита Валери.

— „Бялата звезда“. Вече са въоръжени и организирани, имат истинска армия. Нападнали са индустриалния център Кищим и са го разрушили до основи!

Валери Бондасенко седеше на пейката под самотната бреза и гледаше към горичката, зад която се гушеше Архангелское. От едната му страна се беше настанил дългокосият, от другата — дъщеря му. Мълчалива и затворена, като далечна звезда. На склона зад тях се издигаше мрачната сграда на лудницата.

— Така ли? — проточи Валери. — Аз пък чух, че в центъра станала малка авария, но всичко е под контрол… — Кищим беше центърът на съветската военна промишленост, в който вече петдесет години действаха няколко мощни ядрени реактора. Преди около три години там започна масово подновяване на съоръженията, но това стана едва след няколко последователни инцидента в старите реактори, довели до смъртта на една трета от работещите в комплекса и техните семейства, настанени в секретно градче, което дори нямаше име…

— Откъде черпите сведенията си, другарю? — засмя се младежът. — Вероятно от ТАСС… — Главата му тъжно се поклати, погледът му изобщо не се насочи към Валери. — Господи, колко лесно се манипулират хората!

А Валери неволно си помисли за начина, по който президентът беше започнал да подменя членовете на ЦК със свои хора. Това според него беше огромна грешка. Защото култът е нещо опасно — историята на Русия неведнъж го беше доказала.

Президентът искаше да стабилизира централната власт, това му беше необходимо за оформянето на новия култ. За тази цел се беше обърнал към военните — един доста неразумен ход. Срещу помощта на генералите той отпускаше все по-голяма финансова помощ на и без това раздутия военен бюджет, това неизбежно доведе до криза останалите сектори на икономиката.

Сега трябваше да плаща за укрепването на властта си. Страната беше залята от стачки и бунтове, икономиката се разпадаше. В тази обстановка на остра поляризация беше неизбежно възникването на националистически и терористични организации като „Бялата звезда“…

Валери потръпна и направи опит да се отърси от мрачните мисли. Стисна безжизнената ръка на дъщеря си, сякаш се опитваше да й припомни, че все още е тук, близо до нея… Страшно много му се искаше да усети някаква реакция, да види някакъв блясък в очите й, да чуе непроизнесените й слова: „Зная, че си с мен, татко… И това ме кара да се чувствам по-добре…“

От това състояние го извади младежът, който изведнъж се обърна и заби поглед в лицето му.

— Заблуждавате се, другарю — убедено рече той. — Всичко е дело на „Бялата звезда“. Те са взривили бетонните охладители, построени от затворници. Те са отворили пропуканите корпуси на старите реактори с дефектни пръти гориво, те са изровили небрежно захвърлените капсули с отработен плутоний, които са в състояние да заразят цял Сибир. Чух, че целият район е евакуиран. Властите вече не могат да накарат глупаците от някакво градче без име да разчистват руините, както е станало през петдесет и седма. За две години от лъчева болест са умрели над хиляда души. За десет години са ги последвали други две хиляди и седемстотин, развили различни форми на рак. — Младежът отново се засмя, но този път в усмивката му имаше нещо мрачно. — Всички те са получили обещаните отпуски… Дори по-продължителни, отколкото са очаквали…

Валери стискаше бялата ръка на дъщеря си и мълчеше. Синкавите венички под полупрозрачната кожа му напомняха за голи брезови клонки, безнадеждно поклащащи се под зимното небе на Украйна, покрити със замръзнал сняг.

— Звездите — беше казал баща му през една от последните нощи в живота си. — Спасението ни е в звездите… Те изглеждат хладни и жестоки, Валери Денисович, но аз зная, че това не е така. Жестокостта царува тук, в Киев, столицата на победена Украйна…

Валери остана до баща си докрай. Нощите му се превръщаха в часове, часовете — в минути. После очите му се склопиха. Миг по-късно над заснежените покриви се издигна кървавочервеният диск на слънцето.

Седнал до равнодушната фигурка на единственото си дете, Валери не можеше да мисли за баща си без в главата му да се появят ужасяващите картини на Соловки.

В края на двадесетте и началото на тридесетте години остров Соловки в Бяло море беше превърнат в един от най-ужасните концлагери на Съветския съюз. Там изпращаха тъй наречените антисъветски елементи, голяма част от които бяха украински селяни, на които беше лепнат етикетът „кулаци“.

Чичото на Валери беше такъв кулак. След като го застреляха на улицата, защото говори на родния си език, баща му реши да промени нещата и постъпи в армията. Не къде да е, а в Първи сибирски кавалерийски корпус, получил по-късно славата на едно от най-силните и независими армейски подразделения.

Замисълът на баща му беше прост — постъпвайки доброволец в Сибирския корпус, той се надяваше да намери път към своето отмъщение, да си го върне на руснаците. Но стана друго. Шест месеца по-късно, през есента на 1931 година, в Корпуса бяха изпратени руски политкомисари, които имаха задачата да ликвидират всеки, който се занимава с антисъветска пропаганда. Времената бяха такива. Корпусът беше станал прекалено силен и Москва предприе съответните мерки.

Бащата на Валери попадна за кратко време в затвора, после го изпратиха на Соловки. Без съд и присъда, без шанс да се защити и отхвърли обвиненията. Достатъчно беше, че е украинец. Всички украинци бяха третирани като потенциални престъпници.

— Точно в това ме превърнаха руснаците — сподели с Валери той години по-късно. — В опасен престъпник.

Храната в Соловки (доколкото я имало) се изчерпвала със самун черен хляб и някаква хладка помия, в която плували парчета премръзнала ряпа. За дрехи дори не ставало въпрос, всеки се оправял както може. Да не говорим за отопление…

Една седмица след като баща му пристигнал в лагера, положението станало нетърпимо. Там имало толкова много затворници, че управата решила да премести част от тях другаде. Бащата на Валери мрачно наблюдавал как хората се бият и блъскат, за да попаднат в конвоя. Всички били убедени, че където и да ги отведат, условията ще бъдат по-добри от тези на мрачния остров.

Той също попаднал в числото на „избраниците“, но в суматохата успял да се измъкне и се проснал по очи между посинелите трупове на майка и дете, мъртви от предишния ден. Нямал никакво желание да бъде транспортиран в неизвестна посока. По-добре познат дявол, отколкото непознат ангел, казал си той.

Два месеца по-късно невидимата, но вечно жива информационна система на затворниците донесла информация за хората от конвоя. Откарали ги в Сибир, подгонили ги към устието на замръзналата река Васюган и просто ги зарязали там. Без дрехи, без храна… Всички загинали.

Бащата на Валери изкарал в Соловки малко повече от три години. Оцелял, въпреки че изгубил два пръста на ръката си и четири на краката от премръзване, въпреки че отслабнал с близо тридесет килограма. Крадял храната на умрелите, не отказвал и жилавото месо на стражевите кучета, допуснали небрежността да се въртят около затворническите бараки, научил се да лови риба под леда.

Избягал през една безкрайна нощ, изпълнена с лепкав сняг, истеричен кучешки лай и яростна стрелба. Ранили го, но успял да се измъкне. Шест седмици по-късно стигнал родния Киев, но краката му окончателно премръзнали. Трябвало да ги ампутират, за да спасят живота му.

— Хайде, какво чакате? — крещял на лекарите той. — Режете! Какво толкова ще стане? И без това имам само шест пръста!

Но Соловки отнел не само краката, а и душата му. Непрекъснатата борба за оцеляване сред замръзналите трупове, вонящото кучешко месо и масовите разстрели, ставащи пред очите му, постепенно го лишили от всичко човешко. Вече не можел да мисли за родината си както преди. Соловки оставил печата си в душата му завинаги, също както и убийството на брат му. Кипял от гняв, но този гняв бил насочен навътре, вместо навън…

Валери му попречил да опре дулото на пистолета в слепоочието си. Сторил го по единствения възможен начин, без дори да съзнава това.

— Искам да придобия опит, татко — казал му той. — Искам да разбера какво означава да си украинец… Кой, освен теб може да ме научи на това?

„А сега бащата съм аз, въздъхна Валери Бондасенко, седнал до безчувствената си дъщеря в двора на лудницата. Искам да й предам това, което научих от теб, татко… Но тя не ме чува и не ме разбира…

Това означава ли, че те спечелиха, татко? Нима руснаците ни победиха със своя терор, лишавайки ни от историческо минало и културно наследство? Не, не е така! Аз не съм забравил наученото от теб, зная как да крия омразата си толкова дълбоко, че никой нищо да не разбере…

Не, руснаците не са спечелили… Но не са и загубили. Все още…“

 

 

Поредното посещение при човека, който трябва да е Бог, въздъхна Марс Волков, настанил се удобно в чайката, която го отнасяше към Звездното градче.

Не бързаше да напусне затопленото купе, вместо това отново пусна записа на последния си разговор с Героя.

„Не зная какво стана с мен… Преди старта не се отличавах с особено чувство за хумор. Може би съм се променил, докато бях там, горе — между рая и ада…“

Макар и театрален, жестът с изключването на системата за наблюдение беше много добро хрумване, доволно си помисли Марс. Освен това беше съвсем истински — системата наистина беше изключена. Постъпи мъдро, като не уведоми предварително обслужващия персонал на долния етаж. Техните протести и предупреждения бяха кремът върху тортата — реални като самия живот. Защото Героя и противният му партньор Арбат нямаше да бъдат заблудени дори от най-опитните актьори на света. Марс отдавна си беше признал, че допусна сериозна грешка с докарването на проклетия делфин. Но стореното — сторено, вече нямаше как да го отстрани…

„Много хора са убедени, че лъжеш или просто нямаш ясни спомени…“

„Ти от тях ли си?“

В крайна сметка последният разпит протече добре, въздъхна Марс. Беше достатъчно благоразумен, за да не се опитва да заблуждава Героя, особено на този етап. Най-сетне получи така желаното надмощие в продължителния интелектуален двубой, но това съвсем не означаваше, че ще подцени възможностите на Героя. Дори забележката, че му е дошло до гуша от този продължителен сблъсък, беше съвсем искрена. Въпреки това той съвсем не беше такъв, какъвто се представяше пред Героя — бунтар и отцепник от общоприетите порядки. Манипулираше фактите майсторски, като истински професионалист. Предпочиташе редактираната за целта му истина, вместо откровената лъжа. Затова при последния разпит беше скрил микрофон в дрехите си, същото щеше да стори и сега.

„Трупът отвори уста и…

Не, не! Това не е сцена от филм на ужасите… Той не възкръсна, не оживя като някакво зомби… беше нещо съвсем друго…“

Марс протегна ръка и изключи магнетофона. Какво се беше случило там, горе, между звездите? Загадката го вълнуваше все по-силно, превръщаше се в неразделна част от живота му…

Остана на мястото си няколко секунди по-дълго от обикновено, главата му напрегнато работеше. После затръшна вратичката на чайката и се подложи на сложните процедури за сигурност.

Героя беше в компанията на Татяна — ниска руса жена с яко телосложение и широко разположени сиви очи, твърда като гранит. Широките рамене и тесният таз издаваха бивша атлетка. Беше различна от Лара, но по свой начин привлекателна.

— Добро утро — поздрави го тя от края на басейна. Банският й костюм беше много оскъден, особено около горните краища на бедрата. Марс го намери прекалено екстравагантен. Трябва да им напомня да носят по-скромни атрибути, рече си той.

Кимна с глава и вместо поздрав попита:

— Къде е Одисей?

Арбат изскочи на повърхността на водата, стрелна се към него и го обля с обилна струя. Ръцете на Татяна се вдигнаха пред устата й, но не успяха да прикрият усмивката.

— Под душа — отвърна тя, бързо възстановила предишния си строг вид. Пристъпи към Марс и му подаде голяма хавлия.

— За какво, по дяволите, му е необходим душ? — намръщено попита Марс. — И без това по цял ден кисне в проклетия басейн…

— Никога не влиза във водата, преди да си е взел душ — отвърна Татяна.

Разнесе се рязък звън, жената се насочи към вратата от матирано стъкло в ъгъла. Плисъкът на вода затихна, миг по-късно Татяна се появи отново, вдигнала Героя на ръце.

Одисей не каза нищо, преди да бъде пуснат в басейна. Усетил гальовното докосване на водата, той се освободи от прегръдката на Татяна и се плъзна в дълбокото с пъргавината на змиорка. Гладкото му, напълно лишено от окосмение тяло блестеше като намазано с олио. Арбат го посрещна със серия щракащи звуци, на които получи забързан отговор.

Едва тогава Героя вдигна глава към посетителя си:

— Днес си подранил…

— Добро утро и на теб — мрачно го поздрави Марс.

— В локва ли си паднал? — огледа го любопитно онзи. — Доколкото зная, навън не вали дъжд…

— Делфинът… — с крайчеца на окото си Марс забеляза скритата усмивка на Татяна. — Проклетият ти делфин реши, че това е най-добрият начин да се пошегува!

— О, тя изобщо не е искала да се шегува — поклати глава Героя, след като изслуша продължителното кудкудякане на млекопитаещото. — Просто те е поздравила с „добро утро“…

— Не ставай глупак! Престани да изпробваш търпението ми!

— Ти също — усмихна се Одисей. — Така сме квит, макар че едва ли го разбираш… Бас държа, че непрекъснато се питаш какво, по дяволите, правя по цял ден в този басейн… Така е, нали? — не му даде време за отговор и продължи: — В това се крие шансът ти, другарю Волков… Сваляй дрехите и скачай при нас във водата. Само така можеш да разбереш за какво става въпрос…

Забелязал колебанието на Марс, Героя широко се усмихна:

— Още ли не си решил? Сега ще ти помогнем. Арбат? — Делфинът направи прекрасен скок, плътна струя вода изскочи от устата му и обля лицето на Волков. Едрото тяло се върна обратно с оглушителен плясък, пръските измокриха посетителя до кости.

— Е, вече нямаш кой знае какъв избор, другарю! — провикна се с доволна усмивка Одисей.

Стиснал зъби, Марс реши да не показва с нищо, че е изгубил първия рунд. Но достойнството му го принуди да възрази:

— Нямам бански костюм…

— Това са глупости — отвърна Героя. — Аз нямам нужда от бански, следователно и ти не трябва да се притесняваш…

Марс не намери подходящ отговор на това, обърна се и отиде в кабинката на душа да се съблече. Върна се гол, с пешкир около слабините.

— Хей, Волков — провикна се Одисей. — Добре дошъл на острова на Полифем Циклопа!

Марс пристъпи към стълбичката с намръщено лице и бавно влезе във водата, като умишлено избягваше да гледа Татяна, вече успяла да цопне редом с Героя.

Арбат издаде серия от пронизителни звуци, гмурна се под повърхността и започна да кръжи около групата. С чувство на внезапна тревога Марс установи, че се намира във владенията на животното, безпомощен като пеленаче. Какво може да му направи проклетият делфин? Изглежда нищо, само дето кръжеше около него и щракаше като шантав… Нито за миг Арбат не показа желание да го доближи.

— Във водата е по-лесно — обади се Героя, след като делфинът най-сетне престана да вдига шум.

— Кое по-точно? — попита Марс.

— Животът — отвърна Одисей, отправил поглед към тавана, върху който играеха отблясъци. — Мисля, че и сам можеш да усетиш това — очите му бавно се сведоха и Марс видя, че днес имат металносив цвят, твърди и загадъчни. — Но може би те надценявам…

— Надявам се да не е така — отвърна Марс.

— Ще видим.

Марс помълча известно време, после вдигна глава и започна:

— Искам да се върнем към нещо, което спомена при последния ни разговор… Към онези неописуеми багри, които си видял в… в очите на Менелай след смъртта му… — Почти беше забравил името, което Героя държеше да използват. Менелай — един от гръцките военачалници, взел участие в обсадата на Троя — човекът, който според Омир е бил духовен брат на Одисей, а едновременно с това и негова пълна противоположност… — Божествените багри, както ги окачестви ти… Любопитно ми е да разбера защо използваш именно този термин… Без съмнение би могъл да използваш и други, нали?

— Други? — изгледа го продължително Одисей. — Какви си те, познаваш ли ги? Не, едва ли… Тук ти тънеш в мрак като всички останали… Аз съм единственият ви фар…

— Така е — призна Марс. — Но защо именно Бог?

— Страхувам се, че в крайна сметка отново опираме до него — поклати глава Одисей. — А ти каза, че не желаеш да говорим за Бога…

— Промених решението си…

— Наистина? Много съм впечатлен… — Героя затвори очи, после въздъхна: — Е, добре, тогава ще говорим за Бога… Знаеш ли, че делфините вярват в Него? Арбат притежава съвсем ясна концепция за Бога, при това далеч по-съвършена от тромавите човешки представи… — Отново прозвуча така, сякаш той самият отдавна се беше изключил от обществото на хората. — Избрах термина „божествени багри“ просто защото е най-подходящ… Но нека се върнем на Арбат и на делфините изобщо… Техният ум действа по съвсем различен начин от човешкия, Волков… Умът на Арбат чертае едни особени спирали… Тя не познава логиката на линейното мислене… Интересно, нали? — очите му рязко се отвориха. — За нея Бог е Времето. Не денят и нощта — делфините не различават подобни понятия… Времето под формата на движение. Великото и вечно движение, което е съществувало преди живота, съществува по време на живота и ще продължи да съществува след него…

Марс направи усилие да следи мисълта на събеседника си.

— Добре — кимна той. — Но какво общо има всичко това с цвета в мъртвите очи на Менелай?

— Те не бяха мъртви — поклати глава Одисей. — Мъртво беше тялото му, превърнато в куха черупка от космическите ветрове. Но очите му бяха нещо различно. Като проводник, по който продължаваше да тече ток…

— Какво точно видя в тях?

— Ето, именно тук се крие фундаменталната ви грешка — въздъхна Героя. — Не видях нищо вътре в тях. По-скоро гледах през тях — сякаш изведнъж се бяха превърнали във фантастичен телескоп, през който зърнах другото място и другото време…

Марс затвори очи и разтърка с пръсти клепачите си. Получи остро главоболие, вероятно защото не знаеше как да окачестви този разговор… Задълбочен или просто смешен?

С луд ли разговаряше, или с… С какво? Какво по дяволите, се беше случило с членовете на екипажа на „Один-Галактика II“ докато всички уреди за наблюдение бяха блокирани? Ето на този въпрос трябваше да получи отговор, такива бяха и заповедите…

Дали Героя е бил трансформиран по неизвестен за науката начин, или просто си прави майтап на държавна сметка? Дали по този начин не си отмъщава за осакатяването?

Марс обаче си даваше ясна сметка, че вероятността за наличието на тайнствена трансформация е съвсем реална и никой няма право да я изключва от своите предположения. Но в какво се е превърнал този човек?!

— Ще те помоля нещо — тихо промълви той след проточилата се пауза. — Можеш ли да дадеш някакво, макар и съвсем бегло, описание за това друго място и друго време?

Одисей протегна ръка.

— Татяна, ела тук.

Жената покорно доплува до него. Двамата се хванаха за ръце и приближиха Марс. Тялото на Татяна се притисна плътно в неговото, той ясно усети натиска на твърдите гърди и плоския корем, грапавината на венериния хълм.

— Какво, за бога…

— Слушай ме много внимателно, Волков — изгледа го продължително Одисей. — Не се дърпай, това е чисто научен експеримент… Искам да си представиш следното: ти си все същият индивид, когото всички познават… Но едновременно с това усещаш гърдите и сексуалните атрибути на Татяна като свои, проникваш в кръвта и душата й, възприемаш мислите й… Можеш ли да постигнеш това? Предполагам, че не — отблъсна Татяна и добави: — Ето това имам предвид с другото място…

Марс се замисли, после внимателно попита:

— Означава ли това, че си открил присъствието на друго съществувание в мъртвите очи на Менелай?

— Да.

— И си се слял с това съществувание, макар и за определен отрязък от време?

— Не се слях — поклати глава Героя. — По-скоро ми беше позволено да надникна в него…

— Искам да помислиш внимателно, преди да отговориш на следващия ми въпрос — погледна го в очите Марс. — Искам да зная дали под „съществувание“ разбираш присъствието на някаква извънземна форма на живот?

— Не виждам какво друго може да бъде.

„Господи, ще полудея, помисли си с пламнала глава Марс. Толкова е сигурен, че май започвам да вярвам в лудостта му! Може би прекалено често то посещавам, може би лудостта е нещо, което наподобява заразителен вирус! Не, това просто е изключено!“ После изведнъж му хрумна, че ако Одисей действително е луд, тази лудост е от съвсем нов тип — нещо, което научните екипи не само не разбират, но дори не са в състояние да определят…

— Добре — кимна Марс. — Да оставим настрана дефиницията на другото място и да опитаме да изясним термина другото време…

— Може би ще се изненадаш, но този термин е по-лесен за обяснение — отвърна Героя. — Вероятно защото е пряко свързан с цвета между звездите, с цвета на Бога… Бог е Време, а аз видях именно Времето… Което няма нищо общо с миналото, настоящето и бъдещето.

— Сега вече нищо не разбирам — поклати глава Марс. — Нали още от Айнщайн знаем, че…

— Теорията на Айнщайн е погрешна — прекъсна го с категоричен тон Героя. — Макар и гениален, умът му е бил човешки, което означава наличие на определени граници…

— Но когато говорим за време, ние винаги се натъкваме на миналото, настоящето и бъдещето!

— Не е така, Волков — поклати глава Героя. — Аз видях как трите споменати форми на времето се обединяват, как се превръщат в един общ, могъщ поток… Изпитвах чувството на човек, който броди из вековна гора и изведнъж се озовава на брега на безбрежен океан, непознат за никого…

Марс усети хладни тръпки по гърба си. Втренчен в Героя, той беше сигурен, че вижда как чертите на лицето му започват да се променят, да се превръщат в нещо друго…

— Бродейки във Времето, аз неизбежно се натъкнах на Съществуванието — продължи след кратка пауза Героя. — Видях се едновременно в миналото, настоящето и бъдещето. Те бяха еднакви, а не различни… Нямаше младост, нямаше старост, нямаше смърт. Възрастта и смъртта са мит, Волков. Мит като всичко останало… — ръката му докосна бялата и гладка кожа на гърдите. — Тялото също е мит. То ни е необходимо за подкрепа на останалите митове, най-важни сред които са възрастта и смъртта. Без тяло ние ще бъдем в състояние да плуваме в океана на Времето.

Марс отново почувства как му се завива свят, докосвайки се до лудостта. Но все още не знаеше кой от потопените в басейна наистина е луд.

— По изражението на лицето ти отгатвам, че не ми вярваш — въздъхна Героя и сви рамене. — Но поиска да чуеш истината, нали? Не аз съм виновен, че не успяваш да я възприемеш… — в очите му се появи нещо като състрадание.

— Не мога да те виня за това, Волков. Ти не беше там, как да ми повярваш?

Марс дълго мълча, умът му внимателно обработваше чутото.

— Едно нещо ме безпокои… — промълви най-сетне той.

— Само едно? — иронично подхвърли Одисей.

— От това, което твърдиш, че си видял в Космоса, би трябвало да се завърнеш на Земята спокоен, изпълнен с мир… Но, доколкото си спомням, ти сам призна, че се чувстваш зле, че висиш между ада и рая… Очевидно душата ти е пълна с гняв, който понасяш трудно… Как ще обясниш това несъответствие?

Одисей се извърна към Татяна и кратко нареди:

— Искам да изляза!

Жената бързо го изнесе от водата, после се отдалечи.

— Нима ще…

— Бъди търпелив, Волков.

Главата на Арбат изскочи над водата, очичките й изпитателно пробягаха по лицата на двамата мъже.

Татяна се върна със специалния инвалиден стол на Героя. Наведе се и с лекота прехвърли тялото му на седалката. Арбат започна да издава тревожни писъци, главата й ту изскачаше над водата, ту се скриваше под нея.

Татяна хвърли една кърпа върху слабините на Героя, а той се усмихна и вдигна глава:

— Почакай ме тук, Волков… Поговори си с Татяна, сигурен съм, че това ще ти се отрази добре…

Моторчето на инвалидния стол зажужа и Героя започна да се отдалечава.

Марс преметна ръце върху металния парапет в края на басейна. Дълго гледа спокойното лице на Татяна, после тръсна глава и промълви:

— Какво според теб става тук?

— Искате да знаете дали е луд, или не — уточни жената бодигард.

— До известна степен — призна Марс. — Трябва да знам дали говори истината. Дали действително се е изправил срещу извънземни, или мозъкът му е безвъзвратно увреден от космическата радиация…

— Но той може да разказва за това, което е видял в действителност, като едновременно с това пак си е луд, нали? — изтъкна Татяна.

Тонът й беше съвсем като на Героя, Марс моментално го усети. Докато се чудеше какво да отговори, Героя отново се появи. Количката опря в парапета, очите му се сведоха към Марс, който продължаваше да стои във водата.

— Гняв и чувството, че се намирам в ада… — промърмори той, в ръката му се появи снопче фотокопирна хартия. — Това би трябвало да даде отговор на въпроса ти…

Ръцете на Марс бяха сухи и той веднага разлисти фотокопията. Ледената топка в стомаха му бързо започна да нараства. В ръцете му се намираше секретен доклад, който не само не би трябвало да бъде сниман, но дори не можеше да се види от всеки зад стените на Кремъл. В него се съдържаше такова количество поверителна информация, че дори две трети от членовете на Политбюро не подозираха за съществуването му.

Забеляза, че ръцете му треперят и направи опит да се овладее. „Как е възможно някой да се добере до този доклад, смаяно се запита той. И този някой да се окаже в пряка връзка с Героя?“ Спомни си, че космонавтът знае за тайните рапорти на Татяна и Лара, има представа за начините, по които го наблюдават, и бяга от тях сред водите на басейна… Вдигна глава и заби очи в лицето на Героя. Гледаше го така, сякаш за пръв път го виждаше. „Света Богородице, що за същество сме допуснали сред нас?!“

Устата му изведнъж пресъхна, наложи се да преглътне няколко пъти, преди да си възвърне дар слово.

— Това не би трябвало да попада пред очите ти — промълви той. Нямаше смисъл да пита Героя откъде се е сдобил с фотокопието. Знаеше, че никога няма да получи отговор, нито пък беше в състояние да изтръгне този отговор насила. Единствената му надежда беше Героя доброволно да му разкаже за това.

— Не би трябвало, но все пак попадна — отвърна Героя. — Вътре с подробности се описва един от експериментите, които е трябвало да бъдат проведени по време на полета на „Один-Галактика II“. Странното е, че нито аз, нито Менелай бяхме информирани за него…

— Това важи и за всички останали — вметна Марс.

— И аз трябва да се почувствам по-добре, така ли? Да ми стане радостно и спокойно на душичката, че не само ние сме били държани в неведение? — Одисей сведе глава, сякаш се вслушваше в някакъв таен глас. — Но ние бяхме опитните свинчета, да ви вземат мътните! — изрева той с такава сила, че Татяна изненадано подскочи.

Марс се раздвижи. Изведнъж си даде сметка колко е беззащитен в момента, отпуснат във водата точно под Героя.

— Подложили сте ни на въздействието на космически лъчи! — продължи с безпощаден тон Героя. — В скафандрите ни са били монтирани специални филтри, които са ограничавали това въздействие до поносими граници!

— Не е вярно — прочисти гърлото си Марс. — Подобни планове наистина бяха обсъждани, но в крайна сметка ги отхвърлихме.

— Лъжеш! — цъкна с език Одисей.

— Помисли малко — умолително го погледна Марс. — Нима американците биха се съгласили на нещо, което би застрашило внимателно планираната им програма? Бяхте облъчени случайно, по трагично стечение на обстоятелствата! Нещо се обърка…

— Ще ти кажа точно какво се обърка! — прогърмя Одисей. — „Один-Галактика II“ изобщо не беше изстрелян, за да достигне до Марс! Единствената причина за полета са били именно вашите експерименти с космическото облъчване!

— Не, не! — изкрещя Марс, окончателно изгубил самообладание. — Ние не сме чудовища! Защо искаш на всяка цена да ни изкараш такива? Какво е станало с теб?

— Прекрасно знаеш какво! Облъчен съм до мозъка на костите, точно според вашите тайни замисли! — лицето на Героя беше разкривено от гняв, напълно прогонило задръжките. — Превърнахте ме в шибана лабораторна мишка, да ви вземат мътните! При това само защото част от тъпаците, които кой знае защо наричате учени, са били обзети от натрапчивата идея, че ограниченото облъчване с космически лъчи може да компенсира щетите, които нанася продължителната безтегловност!

Ръцете на Героя се свиха в юмруци.

— Имаш ли представа какво ми сторихте? — попита вече по-тихо той и отчаяно поклати глава. — Всъщност това няма никакво значение. Дори и да имаш, едва ли ще ти пука кой знае колко, нали? И ти си безсърдечно копеле като всички останали… Така казва й делфинът, знаеш ли? „Няма сърце, няма душа“… Това е приблизителен превод на звуците, които издава… — После десният му юмрук бавно се разтвори: — Ето ти един малък подарък… — нещо блестящо цопна във водата до Марс. — Късче чист плутоний!

— Господи Исусе! — изкрещя Марс и дори не разбра кога изскочи от басейна. — Ти си луд! Ти си убиец!

Тялото му се разтърсваше от могъщи спазми, напълно парализирано от страх. Никой не му подаде кърпа да се избърше. Сърцето му лудо препускаше, вътрешностите му се преобръщаха. Беше сигурен, че се напика в момента, в който направи опит да изскочи от водата. Всичко това стана, тъй като Марс беше от хората, които отлично познават последиците от радиационната зараза.

— Спокойно — усмихна се Одисей и хвърли доволен поглед към бялото като вар лице на Марс. — Това беше обикновено камъче, което покрих с безвредна боя от радий… — Възбудата внезапно го беше напуснала. Арбат го засипа с щракащи звуци, усмивката на лицето му се разшири. — Арбат казва, че си пикал във водата… Бая те хвана страх, а? Така може би ще разбереш по-добре какво сте ми сторили…

— Но ние не…

— Стига! — мрачно го прекъсна Одисей. — Някой друг ден ще ми обясниш…

Разпитът приключи.

 

 

Увиснала между сън и действителност, Хоно още веднъж преживя всичко, което беше сторила. Гневът й по отношение на Гийн и физическото му ликвидиране бяха само малка част от блестящата пътека, по която щеше да се завърне към действителността…

Една нощ, беше на не повече от осем години, тя неволно подслуша разговора на родителите си. Беше болна, имаше температура и не можеше да спи.

Отначало просто гледаше през прозореца. Имаше пълнолуние, планините, по които толкова много обичаше да се катери, синееха в нощта. Веднъж успя да зърне някакви мъждукащи светлини — високо горе. Беше убедена, че те са запалени от боговете, които живеят там. И започна да им се моли да я освободят от проклятието.

Беше лято, фузумата на родителската спалня беше дръпната. Хоно виждаше силуетите им през тънката оризова хартия, ясно очертани от хладната лунна светлина. Приличаха на герои от пантомима, смътно осветени от фенерите на сцената.

— Сънувах дъщеря ни — промълви майката на Хоно.

— Не искам дори да чувам името й! — сопнато отвърна Нобору, нейният баща.

— Налага се! — ръката на единия силует се вдигна и дръпна ръкава на другия. — Сънят беше истинско прозрение. Беше посред зима, всичко тънеше в дълбок сняг. Само дърветата стърчаха голи и сякаш опожарени…

Живеехме на уединено място, не зная точно къде. Хоно се събуди. Беше болна, както сега… Искаше да се облекчи. Изнесох я навън, сред дълбокия сняг. Не ме питай защо. Тя клекна, а аз се изправих над нея…

После, с крайчеца на окото си, забелязах някакво движение. Обърнах се и видях една белка, която ме наблюдаваше със зачервени очи. Беше черна като овъглените дървета, страхотно мършава. Бялата й зимна козина така и не беше пораснала, зърната й висяха ниско под корема… Уплаши ме лицето й — продължи майката на Хоно. — От муцуната й капеше кръв и аз изведнъж разбрах, че е убила мъжкия, за да нахрани децата си. А сега гледаше Хоно и кръвожадно се облизваше…

Преместих поглед към Хоно и с ужас видях, че от тялото й излиза кръв, а не екскременти. Аленото петно на снега под нея ставаше все по-широко…

— Хиноеума, убийцата на съпрузи! — изръмжа Нобору. — Глупава жена, така и не успя да вземеш необходимите мерки!

— Трябва да направим нещо — проплака майката на Хоно. — Сънят ми е поличба, ще се случи нещо ужасно!

— Какво можем да направим?

— Заведи я при „Човека с едното дърво“!

Човекът с едното дърво беше отшелник, който живееше на самотно островче, намиращо се край южните брегове на Япония.

Прозвището му идваше именно от това голо късче екала, на което през лятото непрекъснато валеше дъжд, а през зимата го затрупваше суграшица, подгонена от ураганните ветрове. На практика островчето изглеждаше така, сякаш не беше от камък, а се крепеше единствено на могъщите корени на огромен бор, заемащи девет десети от цялата му площ.

Нобору се съгласи. Двамата с Хоно дълго пътуваха на юг. Най-сетне пристигнаха и той нае малка лодка, с която се прехвърлиха при Човека с едното дърво.

Отшелникът се оказа гърбаво джудже с несъразмерно голяма глава и маймунско тяло. Хоно се изплаши и потърси укритие зад гърба на баща си.

— Дъщеря ми е „хиноеума“, имала нещастието да се роди на шестдесетия ден от Годината на коня — обясни причината за посещението си Нобору. — Ние с майка й се опасяваме, че един ден ще убие съпруга си…

Човекът с едното дърво втренчи в Хоно страшните си, матирано черни зеници. Мълвата твърдеше, че е индонезиец, емигрирал от тайнствения архипелаг преди много години. В ръцете му се появиха пет обгорели черупки от костенурка.

Три пъти подред ги хвърляше на земята и ги вдигаше, като междувременно приклякаше, присвиваше рунтавите си вежди и внимателно четеше тайнствените йероглифи, изписани от вътрешната им страна.

Най-накрая вдигна глава и се втренчи в Нобору. Беше отпуснал ръце на коленете си, в позата му наистина имаше нещо маймунско.

— Можеш да я убиеш — каза той с неочаквано писклив глас.

Хоно потръпна, а Нобору успокоително я притисна до себе си.

— Да не си полудял? — извика той. — Това е моята плът и кръв! Каквото и да става, тя е мое дете! Няма да позволя и косъм да падне от главата й!

Човекът с дървото кимна, сякаш беше очаквал този отговор.

— Другата възможност е да я оставиш при мен.

— За колко време? — попита Нобору.

— Ще се върне при вас, когато трябва — изправи се отшелникът.

— Но аз трябва да зная — настоя Нобору. — Какво ще кажа на жена си?

— Ще й кажеш да забрави, че е имала дъщеря — рече Човекът с дървото. — Да мисли за други неща, иначе няма да преживее раздялата…

Нобору си тръгна, а Хоно горчиво се разплака. Изтича до брега, без да обръща внимание на острите камъни, които режеха подметките и нараняваха краката й.

— Татко, татко! — викаше тя.

Но Нобору гребеше, без да се обръща, лодката скоро изчезна сред оловните вълни.

Хоно се строполи на брега и безутешно заплака. След известно време усети, че нещо я вдига във въздуха. Отвори очи и с изненада установи, че Човекът с дървото я носи на ръце с лекотата, с която се носи чувалче ориз.

— Защо плачеш, мъничка моя? — попита той. — Това е ново начало за теб, шанс да живееш, вместо да умреш…

— Искам да си ида у дома! — извика Хоно.

— Разбирам те — кимна отшелникът. — Именно там те водя, у дома…

За по-малко от година островчето наистина се превърна в дом за Хоно, но това беше напълно в реда на нещата. Децата са далеч по-приспособими от възрастните. Нобору например никога не би успял да свикне с промяната…

Оказа се, че Човекът с едното дърво е безкрайно интересен. Хоно жадно попиваше всичко, което излизаше от устата му. Онова, което не разбираше, просто оставяше настрана и разсъждаваше над него нощем, вперила поглед в звездите, които блещукаха между клоните на Единственото дърво. С изненада откри, че й харесва да бъде сама, да слуша тътена на прибоя и крясъците на чайките, да гледа величественото дърво и да се вслушва в шепота на звездите.

— Мисленето е нещо, което изисква време — каза Човекът с дървото още в началото на престоя й. — Изисква и усилия, тъй като сама трябва да решиш кои мисли са полезни за теб и кои ти вредят… Трябва да гледаш на ума си като на градина, която изисква неотклонно внимание… Трябва внимателно да изучаваш начините, по които можеш да я поддържаш, да търсиш тишината и уединението, които единствени могат да ти помогнат в това отношение…

Хоно използваше звездите като фокус. Те бяха толкова далеч, че не можеше да ги докосне дори със своето „ва“, за чието могъщество двамата с отшелника упорито работеха всеки ден. Но стремежът й да се докосне до звездите беше изключително полезен, от непосилната задача духът й укрепна, волята й се закали.

Нощем Хоно прехвърляше в главата си наученото през деня. Сякаш мъдростта на отшелника беше шепа скъпоценни камъни, които трябва да бъдат огледани от всички страни.

По този начин запомняше всичко, превърна се в превъзходен ученик. Паметта й беше изключителна. Никога не проявяваше признаци на умора и отегчение, всичко й беше интересно…

Човекът с едното дърво я запозна с основите на дзен-будизма и шинтоизма, правилно преценил, че религията е най-добрият фундамент за образованието. После предпазливо я поведе към тайните на Тао и философията на Лао-тцъ. Дойде време да я запознае с идеите на майстора — стратег Сун Тцу и изключителния воин Миямото Мусаши. Физическите упражнения вървяха редом с гимнастиката на ума. Хоно бързо усвои основните принципи на редица бойни изкуства: тай-чи, жиу-жицу, айкидо, карате и кенжуцу.

Тази система на обучение беше съвсем традиционна, но само ако се прилага при млади момчета. За момичета тя беше напълно немислима. На всичкото отгоре Човекът с едното дърво запозна Хоно с онези особени философски теории и физически дисциплини, които беше усвоил през дългите години на скитничеството си из Индонезийския архипелаг.

— Ти никога няма да бъдеш като обикновените жени — каза й една вечер той. От заселването й на острова бяха изминали шест години. Наченките на бюст вече й личаха, между бедрата й се появиха фини черни косъмчета. Часове преди този разговор получи първото си кръвотечение, изправена на брега на бурния океан, отправила поглед към червения диск на залязващото слънце…

Знаеше какво означава това кръвотечение и го прие с пълно спокойствие. Но част от съзнанието й беше съхранило спомен за майчиния сън, картината пред очите й беше жива и ясна, сякаш всичко беше действителност. Детето хиноеума отново видя червеното петно върху снега, гладните очи на мършава белка…

— Но аз си оставам „хиноеума“ — горчиво промълви тя и сведе поглед към загрубелите си длани, зачервени от търкане. — И съм все така нечиста…

— Ти никога няма да бъдеш като обикновените жени — повтори Човекът с едното дърво, хвана я за ръка и я поведе към средата на островчето, където се издигаше стволът на могъщия бор, огромен като къща. Накара я да седне с гръб към грубата кора и сам се отпусна до нея. — Но така е по-добре… Направих всичко възможно за прочистване на духа ти. Тялото е без значение — то винаги може да ти изневери…

— Никога няма да ми изневери! — поклати глава Хоно.

Ръцете на отшелника се разпериха:

— Когато се върнеш на Голямата земя, всичко това ще се стопи и изчезне.

— Не, няма!

— Ще ти се стори като сън — държеше на своето той. — И това ще бъде естествено, такъв е животът… Ще продължаваш да съзряваш и ще се превърнеш в жена… Точно тогава тялото ще те предаде… Ще поискаш това, което искат всички жени: съпруг, семейство, дом…

Но твоят път е друг. Ти си „хиноеума“ и всеки опит да водиш нормален живот ще завърши с катастрофа. Затова те съветвам да бъдеш твърда по отношение на слабостите си. В мига, в който почувстваш, че имаш нужда от любов и брак, веднага трябва да потърсиш онези сили, които вкорених в душата ти завинаги… Само така ще избегнеш съдбата на „хиноеума“ — жената, която се превръща в убиец на мъжа си.

Клепачите й потрепнаха и се разтвориха, съзнанието й бавно се завърна в настоящето. Очите й се насочиха към бледите лъчи на слънцето, но видяха неподвижното тяло на младия мъж, на когото беше смазала ларинкса със собствените си ръце. Нима това беше станало само преди часове? Имаше чувството, че са изминали години…

Да, наистина бяха само часове. В съзнанието й изплуваха ръцете й, оплискани с неговата кръв. А в ушите й прозвучаха тихите, почти нежни думи на Големия Езо: „Върнахме си дневниците на Саката, госпожо Канзей… Получихме и шифъра. Време е да тръгваме…“

 

 

Ирина и Наташа Маякова започнаха да се срещат всяка вечер, независимо дали това става след курса по актьорско майсторство или след поредното участие на Наташа в „Три сестри“.

Невинаги посещаваха заведения, често им беше по-приятно просто да се разхождат из улиците и парковете и да си приказват. Понякога се отбиваха в някоя квартална кръчма, хапваха по чиния зелева супа и отново излизаха навън, сред познатото обкръжение на родния град. Отделяха се от него бавно и почти незабележимо, създавайки един свой собствен свят…

Ирина продължаваше да изгаря от любопитство по отношение на връзката между Наташа и Валери Бондасенко. Не биха могли да се срещат късно през нощта, тъй като работещият актьор не може да си позволи нито пиянски нощи, нито безсъние — Ирина вече беше сигурна в това.

В същото време изпитваше все по-силни угризения от факта, че беше излъгала Наташа за името си. Вече не й беше забавно да я наричат Катя Бороская, предпочиташе да чуе истинското си име от устата на Наташа. Но все още не знаеше как да й обясни, че се казва Ирина Пономарьова, че другото име е било фалш… Едновременно с това приятелските чувства не бяха в състояние да изтрият от паметта й причината да потърси близост с тази жена — тя все още държеше да разбере същността на връзката й с Валери.

Оказа се, че да шпионираш близък човек съвсем не е лесна работа. По време на продължителните разходки Ирина често забравяше първопричината да бъде в компанията на Наташа и се улавяше, че се радва на близостта помежду им. Това, разбира се, продължаваше само миг, после в душата й трайно се настаняваше депресията.

Нощем, когато беше сама, тя неизменно мислеше за това ново приятелство. Струваше и се безкрайно несправедливо да открие сродна душа точно у човека, когото шпионира и оплита в мрежата на лъжите си.

Нощите й с Валери станаха някак трескави, бурни, изпълнени с вътрешното й безпокойство. Сексът помежду им се превърна в дива и изтощителна игра. След него Ирина заспиваше като камък, сутрин Валери дълго я будеше…

Но веднъж събудена, тя моментално се нахвърляше отгоре му, без с нещо да показва, че чува протестите му. Възсядаше голото му тяло, разтваряше бедра и започваше онази серия от необуздани движения, която неизменно водеше до пълната му ерекция. После се спускаше надолу, поемаше члена му в уста и не го изпускаше до мига на експлозията, разтърсваща тялото му като електрически ток.

Потънала дълбоко в оргията на саморазрухата, Ирина вече не беше в състояние да прави разлика между любов и страст. Възбудените стенания на Валери отекваха непрекъснато в съзнанието й и ставаха особено силни, когато тайно наблюдаваше интимните му разговори с Наташа Маякова, а очите й се пълнеха със сълзи на омраза и самосъжаление…

Ирина, Ирина, Ирина… Повтаряше името си беззвучно, като молитва, която напомня за истинската й същност… Но бедата беше там, че тя вече не знаеше каква е истинската същност на Ирина Пономарьова. Връзката беше прекъсната неизвестно къде… Идентичността й, собственото й „Аз“ беше скрито толкова дълбоко, че тя вече не знаеше къде да го търси.

В апартамента на Марс лежеше будна до късно, нервна и незадоволена от несръчните му ласки. Гледаше в тавана и чакаше съня, през цялото време си повтаряше, че утре непременно ще признае на Наташа всичко, двете заедно ще получат шанс да започнат на чисто…

Но утрото настъпваше и тя мрачно поклащаше глава. Даваше си сметка, че е пропуснала времето за признание, че бедата вече е сторена. Не би могла да се върне назад, не би могла да понесе емоциите, които несъмнено ще придружават разкриването на истината. Дали Наташа ще й прости, или категорично ще откаже да се вижда с нея? Ирина имаше мрачното предчувствие, че никога няма да посмее да узнае отговора на този въпрос… Просто защото отношенията й с Наташа бяха прекалено ценни, за да ги загуби.

Същевременно си даваше сметка, че с всяка среща ги поставя под заплаха. Би могла да се изпусне с нещо, би могла да се натъкне на някой познат, който да я назове с истинското й име… Но най-лошото беше, че мрази Наташа точно толкова, колкото я обича и държи на нея. Мрази я заради тайнствената й връзка с Валери, същността на която Ирина все още не можеше да разбере и това я вбесяваше…

Започна да изпитва странното чувство, че животът й се разпада на отделни фрагменти — сякаш е яйце, строшено с камък. В него липсваше нещо съществено, нещо от особена важност. Ирина бавно осъзна, че това е така отдавна, далеч, преди да подозира за съществуването на Валери…

В Америка за пръв път зърна частица от това, което й липсва.

В Бостън се смесваше с младежите, напускащи университета на шумни тълпи, в Кеймбридж се разхождаше заедно с тях по широките булеварди. Ядеше пица и пиеше кока-кола като тях, купуваше дрехите си от техните магазини, слушаше тяхната музика: откъслечна от колите им, ясна в пицариите, оглушителна в дискотеките и нощните клубове.

Една вечер я поканиха на парти в местната пицария, заедно с всички останали. Отначало отказа, но после изведнъж си рече: защо пък не?

Никога в живота си не беше присъствала на по-шумен купон. Музиката дънеше със страхотна сила, чак зъбите й тракаха от вибрациите. Но иначе беше фантастично. Душата й се изпълни с чувство за свобода — подобно на това, което я беше обзело в тъмния театрален салон, затаила дъх пред играта на Елизабет Тейлър в „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“. Но едновременно с това и безкрайно различно…

Тук всичко ставаше спонтанно, без никаква формалност. Хора идваха и си отиваха, отвсякъде бликаше смях, темите за разговори варираха от Киркегор и смисъла на смъртта, през Уди Алън и смисъла на живота, за да стигнат до Том Круз и смисъла на секса… Атмосферата беше главозамайваща, страхотно привлекателна. Ирина беше сигурна, че може да се потапя в нея в продължение на дни…

Забеляза един младеж с кестенява коса, който постоянно я отмяташе от лицето си. Това се дължеше на особената му прическа — късо подстригана отстрани, но дълга отгоре и назад. Той я гледаше непрекъснато, вървеше подире й през залата с толкова момчешка свенливост, че сърцето й се сви от умиление.

В един момент младежът започна да танцува със слабо русокосо момиче, а Ирина се изправи на ръба на дансинга. При едно от движенията си той неволно се блъсна в нея, съдържанието на чашата й се разсипа върху блузката й.

— О, извинете — промърмори смутено кестенявият. — Много съжалявам.

— Няма за какво — отвърна Ирина. — Това е обикновена сода. — Младежът не сваляше очи от лицето й и тя се принуди да добави: — Няма ли да се върнете на дансинга? Партньорката ви чака…

За втори път се сблъскаха в кухнята. Беше късно, тълпата започна да оредява. Ирина се готвеше да сложи късче студена пица в микровълновата печка, но младежът я спря.

— Не бива да използвате фолио — рече той. — Защото пицата ви ще се разлети из цялата кухня. — Прехвърли парчето в картонена чинийка и едва след това включи уреда.

Разделиха си затоплената храна.

— Вие сте рускиня, нали? — попита младежът.

— Да.

— Английският ви е чудесен — похвали я той. — Много бих желал и моят руски да е такъв…

— Говорите руски? — премина на родния си език Ирина.

— Страхувам се, че доста зле — отвърна той.

— Трябва ви практика, нищо повече — върна се към английския Ирина. Изведнъж откри, че не изпитва носталгия към нищо руско, дори към езика си.

Младежът се приведе неочаквано и я целуна по устните.

— Цяла вечер си мечтая да го сторя — смутено поясни той.

— Но се опасявахте, че ще се обидя, така ли?

— Нямаше начин да зная това…

В това изречение се съдържаше цялото безпокойство, което свиваше душата й. Защо се чувства толкова свободна в Бостън? Защо не й е мъчно за Москва? „Нямаше начин да зная това…“ Там, в Русия, тя нямаше начин да знае какво представлява Америка, да не говорим за Бостън и този прекрасен квартал, наречен Кеймбридж… Изпълнен със солидни и малко старомодни сгради, но едновременно с това толкова авангарден, толкова жив… Един отделен свят, който правителството на нейната страна старателно криеше от своите поданици…

Озовала се най-сетне в леглото след прекрасното преживяване, тя дълго плака. Усещаше, че никога вече няма да харесва родния си дом, в съзнанието й се появиха дълбоки съмнения относно целия й досегашен живот… Съмнения, които завинаги щяха да останат там.

Най-лошото беше, че в момента, в който се върна в Москва, всичко й се стори сън: прекрасното копринено боди, което беше изпробвала в онзи магазин; величественият образ на Марта, пресъздаден от Елизабет Тейлър; безкрайният низ от пица и кока-кола; неизчерпаемото любопитство на младите хора към всичко и всички; шокиращата музика и още по-шокиращото облекло; младежът на онова парти, който я целуна в изблик на нежност и който каза онова обобщаващо чувствата й изречение: „Нямаше начин да зная това…“ Всичко това изчезна, на негово място се появи сивото и грозно ежедневие…

Превърна се в сън, в сладостен блян. Започна да сънува Кеймбридж постоянно, в мига, в който полагаше глава на възглавницата… Събуждаше се обляна в сълзи. Сякаш Кеймбридж беше нереален като Камелот, митичен като Авалон…

Чувството за загуба беше толкова болезнено, че дори близостта с Марс не беше в състояние да й помогне. Сексът с Валери беше слаб опиат, тя постепенно усети, че е доволна само когато коленичи пред олтара на църквата „Архангел Гавраил“. Молеше се за цел в живота, за онзи покой, който едва ли щеше да я споходи както преди…

А после, в една противна вечер, когато проливният дъжд ги прогони от московските улици, чудото стана.

— Знаеш ли, че най-прекрасните си мигове като актриса съм преживяла не тук, в Москва, а в Съединените щати? — внезапно попита Наташа. — Бях поканена да играя в Линкълн сентър, Ню Йорк… Чувала ли си за него?

— Никога не съм била в Ню Йорк — смотолеви Ирина. Усещаше, че сега е моментът да спомене за Бостън, но нещо я възпираше.

Намираха се в „Прага“, един ресторант на площад „Арбат“. Храната беше добра, тъй като тук се отбиваха чуждестранни туристи. Обслужването също — защото управителят познаваше Наташа. Извърнала очи към прозореца, Ирина гледаше как хората тичат под дъжда, вдигнали яките на дрехите си. За свое голямо смайване откри, че между нея и тези хора не съществува никаква връзка — сякаш дебелото стъкло ги разделяше безвъзвратно. Тя винаги щеше да е тук, на сухо и топло. А те са обречени на обратното — на студа и влагата.

„Добре, но те са в Москва, каза си тя. Къде тогава съм аз?“ Стана й тъжно, имаше чувството, че е затворник с доживотна присъда…

— Какво ти е, Катя? — попита Наташа и покри ръката й с длан. — Бледа си като вар.

Депресията на Ирина беше толкова дълбока, че изобщо не можа да си спомни коя, по дяволите, е тази Катя. Очите й с недоумение се спряха на загриженото лице на Наташа.

— Катя?

— Да, да — забързано кимна Ирина, успяла да се върне в действителността. Пое си дълбоко дъх, всичко изглеждаше нормално. И не съвсем… — Добре съм… Не зная какво ми стана, но за миг ми прилоша… Вече съм добре…

— Въпреки това настоявам да изпиеш чаша „старка“, момичето ми! — твърдо рече Наташа. — И хапни нещо, за бога! Нищо не си докоснала!

Наташа се върна на темата си едва когато отнесоха празните чинии и пред тях се появиха високи чаши със силен чай.

— Америка е толкова необичайна за нас — въздъхна тя. — Много бих искала да я видиш… Прекрасни гледки, великолепни звуци и вкусове… Свят да ти се завие! — засмя се и закачливо подхвърли: — Една вечер се бях натикала в страхотно декадентски френски корсет, на тексаския финансист чак очите му щяха да изхвръкнат — замълча, после махна с ръка. — Не, стига! Мисля, че достатъчно те шокирах за тази вечер…

— Не се шокирам лесно — отвърна Ирина.

— Шокираш се и още как — засмя се актрисата. — Толкова си наивна, Катя! Но за това не си виновна ти, а примитивното образование в тази страна… Отдавна подозирам, че сме по-зле дори от страните на Третия свят, които уж подпомагаме… Струва ми се, че ние сме тези, които се нуждаят от помощ.

Наташа отпи глътка чай и продължи:

— Сега ще ти кажа нещо интересно, скъпа… По време на гастрола си в Ню Йорк се запознах с Едуард Олби. Беше дошъл да види играта ми, представяш ли си? Шанс, който каца на рамото само веднъж в живота! И аз се възползвах от него, можеш да бъдеш сигурна в това… Нямах никакво намерение да разговарям с най-великия драматург на нашия век в компанията на бавачките от КГБ, които постоянно се навъртаха наоколо.

И знаеш ли какво направих? Хванах Олби за ръчичката и изчезнахме! Да, точно така! А това, което научих от него, не бих научила от своя руски преподавател дори и след тридесет години следване! Защото той говореше истини. Езикът му беше образен и чист, истинска музика, която попивах с всички пори на кожата си. Имах чувството, че до този миг съм била мъртва, че всичко, което показвам на сцената, е било пропито от фалш. Той ми показа не само как да произнасям неговите реплики, а как да говоря въобще…

Наташа допълни чашата си, пусна вътре бучка захар и хвана лъжичката. Очите й развълнувано блестяха.

— Говорихме цяла нощ… Огромен риск, но какво друго можех да сторя? Бях готова да платя за него, прекрасно знаех какво ме очаква в хотела… Оказа се обаче, че си имам ангел пазител, който бди над мен…

Вероятно този ангел пазител е Валери, помисли си със свито сърце Ирина.

— Разказвам ти всичко това заради гнева — продължи Наташа. — Гневът, който блика в твоята душа. Моят преподавател по актьорско майсторство твърдеше, че гневът е потисната дълбоко в душата парализа… Колкото повече остарявам, толкова по-склонна съм да приема това негово мнение… — хвана ръката на Ирина и я погледна в очите. — Твоят гняв рано или късно ще си пробие път, скъпа… Няма да си в състояние да го контролираш и един Господ знае какви ще бъдат последиците…

През онази нощ в Ню Йорк Едуард Олби ми показа каква трябва да бъда. Станах нов човек. Защото той ми разкри не само своя свят, но и ми показа моя — нов, в съвсем различна светлина… Разбираш ли какво искам да ти кажа, мила? — очите й гледаха топло, състрадателно. — Един ден и ти ще срещнеш своя Олби и той ще промени живота ти. Но трябва да действаш решително и да сграбчиш мига, също като мен… Ще си кажеш „нека всички вървят по дяволите“ и смело ще се гмурнеш… Повярвай ми, има моменти, в които човек мисли за последиците, но има и други — когато те престават да са от значение. Разбираш ли, Катя?

 

 

— Нямаш представа колко влудяващо е да знаеш, че някъде, може би съвсем близо до теб, лидерите на „Бялата звезда“ действат спокойно, а ти не можеш да се добереш до тях! — въздъхна Марс.

Намираха се в апартамента му на площад „Востанная“, два дни след срещата между Ирина и Наташа.

— Успя ли да научиш нещо?

— Още не — отвърна Ирина и бавно пристъпи към прозореца.

Беше късна нощ, улиците пустееха. От време на време минаваше по някой военен камион и бученето му разтърсваше квартала. „Липсва ми дори уличното движение на Кеймбридж, въздъхна в себе си тя. Липсва ми оглушителната рок музика, момчетата и момичетата, които се смеят и танцуват или просто държат своите кутийки с кока-кола…“ Напоследък непрекъснато си спомняше за Америка, картините от живота там надничаха в съзнанието й като риба през дупка в леда, реалният свят се стопяваше и изчезваше… В корема й се появи някаква особена тежест — сякаш някой беше тикнал вътре навит на кълбо метален кабел, все по-трудно понасяше компанията на околните. Веднъж дори й прилоша, не можеше да диша. Имаше чувството, че пропада в някаква черна дупка.

Чувстваше се виновна, но беше безсилна да промени хода на събитията. Съзнаваше, че все по-страстно търси дружбата на Наташа, а намеренията да се възползва от нея минават на заден план… Ами отношенията й с Марс и Валери? Вече беше изгубила представа какво изпитва към всеки от тях. Имаше чувството, че би могла да живее без тях, напълно самостоятелно. Същевременно ги обичаше и мразеше, без да си дава сметка, че тези противоречиви чувства се дължат на бурята, която терзае душата й. Сякаш беше попаднала в капан зад някакво странно огледало и не можеше да се ориентира накъде да върви, какви емоции да си позволи…

Положението ставаше все по-сложно, все по-трудно за контрол. Затънала безнадеждно в него, Ирина усещаше как се дави и става напълно безпомощна.

— Може би няма да оправдаеш доверието ми — кисело промърмори Марс.

— Не говори така!

— Защо? Дадох ти всичко — фалшиви документи, кола, възможност да отсъстваш от работа когато пожелаеш и да ходиш един бог знае къде… А какво получавам в замяна? Имаш ли с какво да се похвалиш?

„Всички тези неща ги получавам и от Валери, помисли си Ирина. Но Марс не трябва да подозира нищо, нито пък Валери. Само по този начин мога да ги държа в ръцете си. Едновременно с това трябва да предложа нещо на Марс — той толкова много разчита на мен, не бива да го разочаровам… Трябва да прекратя колебанието и да му дам Валери — в крайна сметка това е истинското му желание. Валери заедно с цялата му дейност срещу националистите от «Бялата звезда»…“ Въпреки това Ирина продължаваше да се колебае. Не искаше да се завръща обратно в скучната канцелария, към безинтересната си работа — това би я съсипало окончателно. Следеше Валери и Наташа вече седмици наред, но все още не беше готова да се гмурне с главата надолу в новия живот — интересен, вълнуващ, спиращ дъха…

Марс внимателно я изгледа, после поклати глава и, сякаш прочел мислите й, каза:

— Мисля, че е време да се върнеш към работата си в Министерството на образованието — повдигна рамене, на лицето му се изписа разочарование. — Жалко! При създалите се обстоятелства наистина разчитах да откриеш нещо интересно… Началото беше отлично, успях да идентифицирам голяма част от лидерите на „Бялата звезда“… Но сега трябва да се действа бързо, тъй като приближаваме до един фатален срок…

— Какво искаш да кажеш?

Лицето на Марс беше частично скрито в сянката на настолната лампа.

— Научих, че КГБ подготвя решителен удар срещу националистите.

— По-точно?

— Не зная — въздъхна той. — Дори аз нямам достъп до подобен вид информация. А не искам да задавам въпроси и да търся връзки, тъй като ще привлека вниманието… Ако Валери Бондасенко само чуе за…

— Какво общо има Бондасенко с акцията на КГБ? — прекъсна го Ирина.

— Валери Денисович сам е КГБ! — натъртено отвърна Марс.

— Ти си луд! — прошепна Ирина и изведнъж почувства как и се повдига. „Не! Това не може да е вярно!“ — Всички знаят с какво се занимава Валери Денисович! Кариерата му е известна, при това съвсем умишлено…

— Именно — кимна Марс. — Съвсем умишлено. Но задавала ли си си въпроса защо? Ще ти обясня. Преди две години председателят на Комитета за държавна сигурност внесе едно свое предложение в Конгреса на народните депутати. Според него КГБ трябва да възприеме модела на американското ЦРУ и да бъде подчинен пряко на Конгреса. Това обаче налага и промяна в начина на действие. Днес КГБ действително работи по модела на ЦРУ — публично се придържа към законите, но подмолно си действа както преди…

КГБ никога няма да се промени, Ирина. За такова нещо не са достатъчни разни перестройки. Единствената разлика е, че днес неговите шефове работят зад димна завеса. А един от тях е Валери Денисович Бондасенко…

Ирина потръпна. Най-ужасните й кошмари се превръщаха в действителност. Пред очите й отново изплуваха ледените полета на Сибир, окованата в решетки луна, родината й като един огромен затвор…

Марс прелисти някакъв рапорт върху бюрото си, намери нужната страница и й направи знак да се приближи.

— Не е нужно да приемаш на доверие това, което ти казах — меко промълви той.

 

 

Всичко беше върху белия лист, напечатано на машина, заверено с червения печат на Политбюро. В ръцете на Ирина се озова оригинален документ.

„С настоящата заповед се възлага на полковник Валери Денисович Бондасенко от Второ Главно управление на Комитета за Държавна Сигурност да създаде специален отдел под свое лично разпореждане.

От тук нататък този отдел ще се обозначава с абревиатура «Н» (с бюджет според приложение «Б» — специално финансиране) и ще има личен състав от 1600 души, включително административния персонал.

Началникът на отдел «Н» ще бъде на пряко подчинение на председателя на КГБ и получава правомощия да подбира кадрите си от всички отдели на Второ Главно управление.

Същият получава достъп до всички секретни архиви на Комитета, включително онези, които носят обозначението «СТРОГО СЕКРЕТНО», има право да изисква подкрепа в жива сила, техника и информация от всички останали управления на Комитета, включително и от специалните фондове на КГБ…“

Ирина прекъсна четенето. Буквите заплуваха пред очите й, в съзнанието й отново отекна кратката, ледена заповед от кошмарите й: „КГБ, никой да не мърда!“

— Това е заповедта, чрез която Валери трябва да създаде своя специален отдел за борба срещу „Бялата звезда“ — уточни Марс и внимателно прибра хартията в папката. — За щастие появата му трябва да се утвърди от Конгреса на народните депутати — по-точно от Бюджетната комисия, където е внесен под името „Разходи за преговори с Балтийските републики“. Аз пък извадих голям късмет, че успях да се докопам до оригиналния документ…

„КГБ, никой да не мърда!“

Ирина се изправи и пристъпи към прозореца с омекнали крака. Не й достигаше кислород, ръцете й механично отвориха двойната дървена рамка. В стаята нахлу влажният нощен въздух, раменете й неволно потръпнаха. После изведнъж усети тялото на Марс зад себе си — силно, топло, излъчващо спокойствие.

— Разбираш ли сега какво е състоянието на нещата, котенце? — тихо попита той. — КГБ е заложил бомба с часовников механизъм за лидерите на „Бялата звезда“. А аз не мога да ги предупредя, просто защото не мога да ги открия. За съжаление Валери вече ги е открил. Наличието на тази заповед го доказва по съвсем категоричен начин…

Обърна я към себе си, ръцете му се увиха около раменете й.

— Какво ти е, мила? — попита. — Трепериш!

— Едва ли ще разбереш какво ми е… — горчиво поклати глава Ирина. В ушите й отекна тропот на ботуши, последван от грубо блъскане по вратата…

— Спомням си, че луната беше скрита зад облаците — продължи на пресекулки тя. — Какъв тъп спомен, Господи!… Чувам как мама пищи… Надничам от стаята си и виждам един едър мъж в кожена пелерина, който казва: „КГБ, никой да не мърда!“ Лицето му е скрито под широката периферия на шапката… Мама продължава да пищи, а няколко униформени измъкват татко от леглото. „Какво искате от него? — пита мама. — Той не е сторил нищо лошо!“

„КГБ, никой да не мърда…“

Татко се съпротивлява и униформените започват да го бият…

„Това е грешка! — стене мама. — Това е ужасна грешка!“

„КГБ, никой да не мърда…“

Гумените палки се вдигат и падат, вдигат и падат… Никога няма да забравя ужасните звуци, които издаваха при съприкосновението си с раменете, гърба и главата на татко… Той не обелва нито дума, само пъшка под тежките удари…

После униформените го повличат към вратата, а мама скача и им прегражда пътя. В очите й има примитивен ужас… Подобно изражение бях виждала в очите на едно зайче, което открих в градината и успях да парализирам с лъча на фенерчето си…

„Не давам! — плаче мама. — Няма да го отведете!“

Мъжът с пелерината вдига ръка и някак лениво я удря с опакото на дланта си. Тя отлита назад, блъска се в масата и пада. Настолната лампа с трясък се чупи, мама крещи от болка и гняв… От очите й текат сълзи.

„КГБ, никой да не мърда…“

Мъжът с пелерината я избутва встрани, а униформените влачат татко навън. Мама не оказва повече съпротива, очите й се изпразват от съдържание. Дори не извръща глава към стълбището на блока, по което униформените влачат татко.

Мъжът с пелерината се готви да ги последва, после изведнъж усеща нещо и се обръща. Усеща мен. Тръгва обратно, чувам как тежките му стъпки приближават вратата на стаята ми…

Свивам се в леглото и сграбчвам възглавницата. Той прекосява стаята на две крачки, надвесва се над леглото и дърпа завивките.

„Ирина — рече. — Малката Ирина…“

Нямам представа откъде знае името ми. Тръпна от ужас, напълно безпомощна. Полите на черната пелерина са надвесени над мен като крилете на гигантски прилеп. Усещам сърцето си в гърлото…

Бялата му ръка ме хваща за глезена и рязко дърпа, озовавам се по гръб.

„На колко години си, малка Ирина?“ — шепне той. Лицето му не се вижда под широката периферия на шапката — сякаш е част от сенките в стаята ми. Но една жива и жестока сянка, която ме държи здраво…

„На осем“ — отвръщам, без сама да зная как успявам да произнеса това.

Ръката му се плъзга нагоре и докосва мястото между краката ми.

„Грижи се за майка си, Ирина — казва той. — Тя има нужда от помощта ти…“

„Какво направихте с татко?“, осмелявам се да попитам аз.

„Можеш да забравиш за своя татко — отвръща човекът от КГБ и се изправя. — Той е мъртъв.“

Ирина разказа цялата тъжна история с равен, някак равно душен глас. Но след последните думи избухна в плач и се хвърли в обятията на Марс.

Той я прегърна и леко започна да я люлее. Като майка, опитваща се да успокои детето си от сънуваните кошмари. Риданията й бавно затихнаха.

— Искам да те попитам нещо, Ирина — меко промълви той. — Насили ли те човекът от КГБ?

— Имаш предвид сексуално насилие? — вдигна глава тя.

— Точно така.

Тя поклати глава в знак на отрицание, помълча малко, после каза:

— Но това, което направи, беше дори по-лошо… Кожата ми настръхна от неговото докосване, така и не успях да го забравя… Години по-късно, когато първият мъж в живота ми плъзна ръката си там, аз изкрещях от ужас. Имах чувството, че някой ме пробожда с нож…

— Какъв кошмар, Господи! — поклати глава Марс.

„Прав си, мълчаливо се съгласи Ирина. Но едва ли можеш да допуснеш, че този кошмар продължава и днес, макар и да се проявява по друг начин…“ Първата й мисъл беше да скъса окончателно с Валери. После, почти веднага, си даде сметка защо не трябва да къса с него. Първо, защото Валери в никакъв случай не трябва да разбере, че тя го шпионира, а още по-малко — че знае с кого си има работа. Ако го зареже внезапно, без основателни причини, той несъмнено ще стане подозрителен… Всички в КГБ са параноици…

„Има и второ, въздъхна в себе си тя. Валери е зъл. Точно както беше зъл онзи с кожената пелерина. Те са еднакви като близнаци. Избягам ли, това ще означава нова победа за тях. Не бива да допускам това. Напротив — трябва да направя така, че да изпитат поне част от болката, която причиниха на мама и татко… А аз едва тогава ще успея да се освободя от ужасния кошмар.“

Взе решението си внезапно, но без никакво колебание: ще го предам на Марс! Това ще означава да замеся и Наташа Маякова, но какво от това? Марс не я познава, едва ли ще й обърне внимание. Той се интересува единствено от Валери…

— Може би има начин да открия хората от „Бялата звезда“ — каза на глас тя. — И този начин е свързан с Валери Бондасенко…

— Какво?! — в погледа на Марс се четеше изненада и неодобрение. — Така ли си прекарваш времето, котенце? — чертите на лицето му се разкривиха. — Казах ти, че Валери Денисович също търси „Бялата звезда“, но той е опасен. Прекалено опасен за…

— Валери Бондасенко се среща редовно с една жена — прекъсна го Ирина.

— Така ли? — веднага прояви интерес Марс. — Значи бронята му все пак може да се пропука…

— По всичко личи, че държи на тази жена — продължи Ирина. — А това е слабост, от която бих могла да се възползвам… Разбира се, ако открия същността на връзката между тях. Тогава вече ще бъда в състояние да измъкна от него информацията, която те интересува… Ще я изтъргувам срещу мълчанието си.

Марс не изглеждаше убеден.

— Зная какво върша — настоя Ирина. — И го върша добре.

— Не, котенце — поклати глава той. — Не мога да ти позволя подобно нещо. Особено сега, след като научих за кошмарното ти минало…

— Мислиш, че нямам достатъчно сили, нали? — изгледа го продължително тя. — Но грешиш. Давам си съвсем ясна сметка, че трябва да го направя. Иначе никога няма да се освободя от страха, който изпитвам по отношение на КГБ. Нима мислиш, че съм слаба, Марс?

— Не — усмихна се той. — Ако мислех така, никога нямаше да ти възложа задачата да откриеш „Бялата звезда“… — Помълча за миг, после решително тръсна глава. — Така да бъде! — възхищението в очите му беше толкова неподправено, че Ирина усети как я облива топла вълна. — Моето малко „гълъбче“! — Така в Русия наричаха жените шпионки… Взе я в прегръдката си и топло я разцелува по бузите. Съвсем като генералите, които се поздравяват помежду си на трибуната пред кремълската стена…

 

 

— Надявам се, че не започваш да се влюбваш в Марс — рече Валери.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Ами например от факта, че те е запознал с родителите си — изгледа я продължително той.

— Наредил си да ме следят? — стреснато попита Ирина.

— Само когато си с Марс — отвърна той. — Просто за да съм сигурен, че няма да ти се случи нищо лошо…

— Какво лошо може да ми се случи?

Валери изключи газовата горелка на печката. Приведен над нея, той изглеждаше като мечок, истински исполин. На Ирина й се струваше, че раменете и ръцете му са станали някак по-силни, подкрепени от тайното могъщество на КГБ.

— Когато става въпрос за жени, Марс може да бъде опасен — промърмори той.

МАРС да е опасен?! Света Майко, как само умее да извърта истината, въздъхна в себе си Ирина. Седеше в кухнята и го гледаше как се занимава със закуската.

— Вчера дори аз не успях да се сдобия с пиперки на пазара, знаеш ли? — промърмори той. — Трябваше да се задоволя с някакви увехнали краставици… — прехвърли съдържанието на тигана в чиниите. Екранът на персоналния компютър „Тошиба“ светеше, той редовно се консултираше с него.

— Как намираш време да вкарваш в паметта всички тези рецепти? — попита Ирина, предпочела да измести Марс като тема на разговор.

— Имам си помощник — засмя се Валери. — Вътре в компютъра живее един малък дух…

Ирина разбираше от компютри, това беше една от причините да я изпратят в Бостън. В момента оглавяваше отдела за компютърна информация в Министерството на образованието. В сравнение с американските стандарти този отдел беше доста примитивен, но въпреки това улесняваше значително работата.

— Надявам се, че ще се нахраниш по-добре, отколкото се наспа — подхвърли Валери.

Това беше истина. За пръв път спа зле в жилището му. През нощта той се намести до нея и я прегърна през рамото. Тя застина, уплашена, че ще трябва да се люби в подобно състояние на духа. Но когато усети топлината на тялото му и твърдината на възбудата му в корема си, нещата рязко се промениха. Сякаш у нея съжителстваха две различни жени: едната изпитваше ужас от Валери, докато другата усещаше нещо възбуждащо у него, нещо, което беше в състояние да изкупи всичките му грехове…

Беше великолепен тази нощ. Устните му докосваха тялото й с невероятна нежност, придвижвайки се от трапчинката на шията й към щръкналите зърна, а после надолу — по плоския корем… Когато най-сетне стигнаха бедрата й, тя вече тръпнеше в очакване. Главата й пламтеше, но този огън беше някак различен, не засягаше съзнанието й. Всичко рационално беше изключено, остана само вопълът на сърцето, което потрепна и запя в мига, в който езикът му докосна пламналата й женственост.

От устата й се откъсна протяжен стон, ръцете й се вкопчиха в месинговите топки на леглото, главата й започна да се мята. Миг преди да експлодира, пръстите й докоснаха гъстата му коса и го принудиха да се вдигне нагоре.

Отново простена, ръцете й трескаво му помагаха да проникне в нея. Тялото й се изви като дъга и се притисна в слабините му, поемайки го до последния милиметър. Възбудата й беше дива и необуздана. Не знаеше нито колко дълго продължи актът, нито какво е излизало от устата й… Мигът продължи цяла вечност, двамата сякаш бяха напуснали времето и пространството, екстазът караше телата им да се гърчат в неконтролируеми спазми.

Най-сетне устните на Валери се впиха в нейните, тя издаде дълбок гърлен стон и телата им се разтърсиха от могъщата приливна вълна на оргазма — богат, красив, напълно синхронизиран…

После дълго мълчаха. Валери остана вътре в нея, устните й несъзнателно ближеха потта от влажното му рамо. Бог знае защо си помисли за Марс — за красивия и изящен Марс, с когото сексът никога не можеше да бъде толкова пълноценен…

Заспа върху Валери, огромното му тяло й служеше за удобна постеля. А сутринта, когато рационалните мисли най-сетне напуснаха тясната си килия, тя отново се разплака с горчивите и беззвучни сълзи на безсилието…

Валери подреждаше закуската на масата, а Ирина изведнъж откри, че няма никакъв апетит. Той забеляза как си играе с приборите, поклати тава и мрачно промълви:

— Искам да прекъснеш отношенията си с Марс.

Сърцето й пропусна един такт.

— Не мога! — прошепна тя.

— Не само можеш, но и ще го направиш! — изръмжа Валери и отчупи крайчето на самун черен хляб. — Това е заповед!

— Защо? — вдигна глава Ирина.

— Допуснах грешка и искам да я поправя — кратко обясни той.

— Не е нужно да ме лъжеш!

Той сложи една кисела краставичка на филията и я потопи в жълтеникаво кисело мляко.

— Не зная какви са причините за решението да прекъсна контактите си с Марс Волков, но съм убедена, че съвсем не са толкова прости… — Ирина помълча, после с въздишка добави: — Никога не зная какви мисли ти минават през главата…

— Не искам да те забърквам повече в тези неща — отвърна Валери. — Нима това е толкова сложно за възприемане?

— Но не се поколеба да ме забъркаш, когато ме изпрати при Марс…

— Нищо подобно не съм сторил! — повиши глас той, после моментално се овладя. — Нима не разбираш? Исках той да се увлече по теб, а не обратното! Допуснах фатална грешка, като те изпратих в бърлогата на лъва, Ирина… И сега той може да те лапне когато си поиска…

— Оценката ти не е много ласкателна! — остро отвърна тя. — Нима ме мислиш за толкова слаба и безпомощна, за играчка в ръцете на всеки…

— Марс Петрович съвсем не е всеки! — прогърмя Валери.

Ирина нямаше смелост да го погледне в очите, разговорът я извади от равновесие. Валери в ролята на закрилник? Не, не! Той е от КГБ, той винаги лъже! Твърдостта й започна да се възвръща.

— Аз мога да се погрижа за себе си — твърдо каза тя.

— От твоя гледна точка, но не и от моя! — изгледа я намръщено Валери.

— Но и моята гледна точка трябва да означава нещо, нали? — извика тя. — Не можеш да ме разглеждаш само като оръдие, с чиято помощ ще се добереш до тайните на Марс!

— Разбира се, че не мога — кимна той, лапна последния залък и избърса пръстите си. — Точно затова искам да те предпазя от влиянието му. Вече разбрах, че нямаш достатъчно воля да устоиш на артистичния му чар…

— Типично мъжко заключение! — кипна Ирина. — Жените не се влюбват само защото мъжете са красиви!

— Чарът е нещо повече от външната красота — отвърна Валери и леко въздъхна. — Повярвай ми, аз имам опит в тези неща…

— Можеш да мислиш каквото щеш, но аз изобщо не съм влюбена в Марс Волков!

— Тогава какво правиш с него? Чукаш го, докато му изскочат очите, и това е всичко?

— Ти, ти… — Ирина скочи на крака. Беше бясна, обзе я безсилие. Не можеше да открие точните думи, с които да го уязви.

— Седни, ако обичаш — моментално промени тон Валери. — Не съм имал намерение да те изкарам курва…

— Предполагам, че скоро ще стигнеш и до това!

Валери внимателно я наблюдаваше.

— Струва ми се, че изпитваш истинска наслада, когато се любим — подхвърли той.

— И наистина е така — кимна тя и бавно се отпусна на мястото си. Тази проста истина накара душата й да се свие.

— Не искам да водя война с теб, Ирина…

— Какво тогава искаш?

— Нима не виждаш, че се опитвам да те предпазя?

— Да ме предпазиш? — само страхът й попречи да се изсмее право в лицето му. — От какво?

— Марс Волков е мой враг. Той иска да ме унищожи. Нима си забравила това?

— Нищо не съм забравила! — кипна отново тя.

— Ирина, какво става с теб?

— Нищо, аз просто… — ледени пръсти стиснаха гърлото й. Изведнъж си даде сметка какъв човек има насреща си, колко опасно е да продължава този разговор. — Уморена съм и това е всичко… Нервите ми са опънати от постоянното напрежение, от лъжите, които не само казвам, но и съм длъжна да помня… Понякога не съм сигурна дори как се казвам…

— Ето, виждаш ли? — кимна Валери. — Умът ти сам стига до заключението, че не ставаш за шпионин. Затова трябва да скъсаш с него, при това веднага. Още сега. Разбираш ли ме, Ирина? Виждам, че те натоварих прекомерно и искрено съжалявам за това. Сега искам просто да забравиш Марс Волков и толкоз! Ще измисля друг начин да го пипна. Нищо на този свят не може да ме накара да те жертвам… Дори Волков!

Ирина нямаше избор, очите й потърсиха неговите. В главата й се блъскаха разпокъсани мисли.

— Какво говориш? — попита с несигурен глас тя.

Валери отмести чинията си и решително я погледна:

— Най-сетне трябва да разбереш какво изпитвам към теб! Нима не го усещаш, докато се любим?

— Валери, аз…

— Аз те обичам, Ирина — промълви той и дланите му покриха ръцете й. — Допуснах огромна грешка, като те пратих да шпионираш Марс Петрович. Бях заслепен в желанието си да го унищожа и те изложих на огромна опасност. Срамувам се, че го сторих… Затова искам да те измъкна веднага, още сега. Преди да е станало късно!

Гласът му беше толкова нежен, че объркването отново се появи в душата й. С нова сила усети магнетичното му привличане, решителността й бързо започна да се топи. С усилие на волята си напомни какво същество се крие зад тази нежна и безкрайно убедителна маска насреща й. Пред очите й отново се появи секретният документ, който й показа Марс. Документът, който доказваше истинската същност на този човек. Ирина потръпна, решителността й започна да се връща. Изключи всички емоции и насочи мислите си в една-единствена посока: как да помогне на Марс да се справи с това чудовище.

 

 

„Не казах, на Марс името на Наташа, значи не съм я предала“, повтаряше си час по час Ирина.

Стоеше скрита в сянката на масивен портал срещу Стария московски театър и наблюдаваше Наташа и Валери, които разговаряха във фоайето. Странно, но в душата й липсваше парещата ревност, която неизменно се беше появявала преди. Вероятно защото чувствата й към Валери Бондасенко бяха претърпели промяна. Сега вече той я отвращаваше.

„Дали е така, запита се тя. Защо тогава го обожаваш, когато те люби?“

Цяла сутрин търсеше отговор на този въпрос. Но при контактите си с него ставаше глуха и сляпа, това беше истински парадокс. Не можеше да се отърве от чувството, че мислите й се въртят в кръг, че вече не може да отличава доброто от злото. Съзнаваше, че не бива да спи повече с Валери, особено след всичко, което научи за него. Непрекъснато си обещаваше, че повече няма да ходи у тях, но въпреки това отиваше. В момента, в който ръцете му я докосваха, всичко се стопяваше, оставаше единствено сексуалният глад. Дали това я правеше лоша? Вече не можеше да намери покой дори в тишината на църквата „Архангел Гавраил“…

Душата й се сви от остро чувство на вина, Валери изведнъж се появи във въображението й, облечен в дълга черна пелерина. „Браво, момичето ми, мрачно си рече тя. Правиш всичко възможно да се поддадеш на ужаса…“

Едновременно с това умираше от страх за Наташа. Дали знае какъв човек е Валери? Дали знае, че при редовните си срещи с него тя целува един полковник от КГБ?

След последната им среща Ирина пое риска да го проследи. Но Валери не направи нищо особено. Просто се върна в службата си, която напусна само веднъж — за да отскочи до Конгреса на народните депутати.

Сега стоеше в сянката и го гледаше как се разделя с Наташа. „Обичам те, Ирина. Направих ужасна грешка, като те пратих при Марс Петрович…“ Лъжи, лъжи и нищо повече!

Ако искаше да бъде откровена пред себе си, Ирина трябваше да признае, че изобщо не е в състояние да разчита мислите на този мъж. Какви са истинските му чувства към нея? Защо я беше прелъстил? Какво иска от нея? Нима наистина я обича? Не, това последното е напълно изключено!

Направи опит да се концентрира докрай. Искаше да разсъждава като шпионин, да проникне в мислите му и да докаже, че я бива и за тази работа. Той изглежда е изтъкан от противоречия. Ако я беше привлякъл, за да я използва срещу Марс, защо й заповядва да го напусне? Променило ли се е нещо? Липсва ли й част от уравнението? Не можеше да каже… Знаеше само едно: Трябва да отмъсти на КГБ за всичко, което се беше случило на семейството й!

Никога не беше си представяла, че някога ще получи възможност за подобно отмъщение. До връзката си с Марс. Сега вече беше наясно, че чрез него може да унищожи Валери… Същевременно в душата й помръдваше някакво силно животно — примитивно и зло, което я караше да си спомня всеки миг от сексуалната наслада и тихо шепнеше: „Как ще унищожиш всичко това? Луда ли си?“

Ирина примигна. Нямаше представа от колко време е тук, в сянката на входа. Понечи да си тръгне, после бързо се върна назад. От входа на театъра изскочи Наташа.

Ирина хвърли бърз поглед на часовника си и поклати глава. Ставаше интересно. Къде ли отива? Репетицията още не е завършила…

Тръгна след Наташа, пробивайки си път сред тълпата по улица „Горки“. Навреме забеляза, че приятелката й се отбива във входа на книжарница „Дружба“. Изчака няколко секунди, после я последва.

Помещението беше пълно с посетители, повечето чужденци. От Наташа нямаше следа. Ирина огледа залата и побърза да изскочи навън. Точно навреме, за да зърне фигурата на Наташа, която завиваше зад близкия ъгъл. Забърза след нея и скоро отново се оказа пред Стария московски театър. Наташа тъкмо се качваше в черна лимузина зил, която веднага потегли.

Ирина се обърна с лице към витрината, изчака колата да се плъзне край нея, после изтича към обикновената синя волга, която Марс й беше осигурил от Бог знае кой държавен гараж. Някой вече беше успял да й свали чистачките — една стока, която не се намираше никъде и съответно беше обект на голямо търсене сред московските шофьори. Тя изруга, хвана я яд, че беше забравила да ги прибере.

Това не й попречи да проследи лимузината, която пресече Москва и излезе на околовръстното шосе. Няколко минути по-късно стана ясно, че Наташа пътува към Звездното градче.

 

 

Марс навреме забеляза синята волга, паркирана срещу сградата на Героя. Докосна рамото на шофьора и го накара да спре чайката петдесетина метра по-нататък. Остана в купето и втренчи поглед в другата кола. Така човек гледа разбитата ключалка на собствения си апартамент…

На двадесетина метра от волгата, точно срещу входа на сградата, беше паркиран лъскав черен зил. От вратата изскочи Наташа Маякова, мушна се на задната седалка и зилът безшумно потегли.

Марс го изчака да се отдалечи, слезе от своята кола и се насочи към волгата. Отвори шофьорската врата и се наведе към пребледнялото лице на Ирина:

— Какво търсиш тук, по дяволите?

— Марс! — извика Ирина и уплашено вдигна ръка към устата си. — Уплаши ме до смърт!

— Съжалявам, котенце — усмихна се той. — Но и аз бях много изненадан, като те видях тук. Откога се интересуваш от космонавтите?

Ирина бавно слезе от колата и вдигна глава:

— Защо винаги става така, че в Москва няма дори чушки и зеле, а пари за космонавти и полети до Луната се намират в изобилие?

— До Марс — поправи я той и сви рамене. — Луната вече не ни интересува… Такава е системата, котенце… Вече е седемдесетгодишна, но все още не е съвършена.

— Значи въпросът опира до ракети или храна — изгледа го иронично тя. Изчака малко, не получи отговор на хапливата си забележка и побърза да смени темата. — Всъщност аз работя…

— Как така работиш? — намръщи се Марс.

— Проследих този зил от центъра на Москва до тук.

— Колата на Наташа Маякова? Защо, за бога?

— Познаваш ли я?

— Разбира се — отвърна Марс. — Познавам всички, които имат достъп до тази сграда.

— Тук ли живее Героя? — любопитно го изгледа Ирина, изчака кимването му и добави: — Откъде го познава Наташа?

— По-важен е въпросът защо преследваш Наташа Маякова из цяла Русия! — натъртено рече той, после изведнъж щракна с пръсти и лицето му просветна: — Аха, значи тя е жената, с която се среща Валери!

Ирина кимна с глава.

— Чудесно — рече Марс. — Има над какво да разсъждавам тази нощ!

— Ще се срещаш ли с Героя? — попита Ирина. — Много бих искала да се запозная с него…

— Страхувам се, че това е… — започна Марс, после изведнъж млъкна. Защо пък не? Нима има по-добър начин да тушира пламтящата омраза на Героя? Ирина е достатъчно интелигентна, за да пробуди и задържи любопитството му.

Успее ли, това ще означава значително ограничение на щетите от тайния доклад за експеримента с космическите лъчи… А доверието между двамата, изградено с толкова труд и усилия, ще може да се възстанови…

Реши, че присъствието на Ирина на това място е точно онзи благоприятен шанс, който дълго време очакваше от съдбата. Не вярваше в поличби, но този път сърцето му се изпълни с надежда.

— Добре — рече той и я подхвана за лакътя. — Мисля, че може да се уреди…

 

 

Ирина долови плясъка на водата в басейна, веднага след това зърна и делфина, който надаваше призивни писъци.

— Господи, какво красиво създание! — възкликна тя.

Изтича до ръба на басейна, отпусна се на колене и протегна ръка да докосне заоблената като бутилка муцуна на животното.

— Как се казваш, красавецо? — попита тя, после главата на Героя изскочи на повърхността и тя с вик на уплаха отскочи назад.

— Името й е Арбат — ухили се на уплахата й Одисей, после добави: — А как е твоето?

Забравила за делфина, Ирина се втренчи в Героя. Очите й смаяно пробягаха по разкривените черти на лицето му, бледата полупрозрачна кожа и раздалечените очи.

Но какви очи, Господи! Бяха изпълнени със странно сияние, същевременно изглеждаха напълно безцветни. Затаила дъх, тя обаче беше убедена, че дълбоко в дъното им прозират невероятни цветове — такива, каквито никъде другаде не беше срещала… На пръв поглед очите му изглеждаха странно прозрачни — като ефирните платна, които понякога опъват зад завесите на театралните сцени… И които имат целта колкото да показват, толкова и да прикриват декора.

Беше абсолютно запленена, не можеше да откъсне поглед от лицето му. Сякаш искаше да го погълне, да се слее с него, да попие особеното му, необяснимо с думи излъчване…

Дългите мигли бяха единственото окосмение на лицето му. По бузите му нямаше дори следа от брада, но вместо да му придава женствен вид, този факт сякаш още повече подчертаваше чувствеността, която се излъчваше от него. „Сякаш съм очи в очи с някакво митично същество, рече си Ирина. Получовек, полуделфин…“

В поведението му се долавяше част от палавостта на Арбат, но Ирина моментално усети и наличието на нещо друго — тъмно и заплашително, което липсваше у млекопитаещото. Именно този мрак по пладне, тази ненормална за човешките възприятия черна дупка я привлече с огромна сила, прогонвайки от съзнанието й всички останали чувства…

В главата й отекнаха думите на Наташа: „Един ден и ти ще срещнеш своя Олби, животът ти ще претърпи коренна промяна. Но трябва да уловиш мига и да не го изпускаш никога. Ще си кажеш, по дяволите риска и ще се гмурнеш с главата надолу…“

— Ирина — промълви тя. — Името ми е Ирина — имаше чувството, че някой друг прошепна тези думи сред плясъка на водата.

— Добре дошла, Ирина — отвърна Героя и я дръпна при себе си. Ирина изпита чувството, че потъва в необятния Космос, сред слънцето, луната и звездите… В ушите й прозвуча неземна музика, тялото й се разтърси от непознати, натежали от желание вибрации.

— Наричай ме Одисей — добави Героя.

 

 

Отправила поглед към хаотичната панорама на Токио, Хоно неволно я сравни с борд за игра на пачинко. Слънцето се плъзгаше по острите върхове на небостъргачите. Горните етажи отразяваха светлината като ослепителни огледала, средните поемаха част от сиянието, а най-ниските тънеха в мрак.

Достатъчно е да разтворя длан и да изстрелям топчето на своето „ва“ в този сложен лабиринт — топчето на могъщата духовна енергия… Съвсем като при пачинко.

Колко далеч беше отишла, Господи! Предишният живот й се струваше като тесте избелели и зле направени снимки, които трябва да бъдат прибрани някъде и забравени. Снимки от живота на съвсем друг човек…

— Госпожо Канзей?

Коя е госпожа Канзей, запита се Хоно, докато очите й следяха снижаването на огромен Боинг-747 към летище Нарита. Туловището му величествено проблясваше, обляно от ярките слънчеви лъчи.

— Искам ново име — рече Хоно и рязко обърна гръб на токийската панорама. — Нали Якудза имат този обичай?

— Понякога — кимна Големия Езо. Наблюдаваше я внимателно, опитвайки се да долови чувствата, които прегаряха душата й. Имаше чувството, че тази жена се променя всеки миг — сякаш дълбоко в нея се включваха мощни прожектори, пронизващи непрогледния мрак.

— Кои — промълви Хоно. — Харесвам това име… — Освен прякото значение на тази дума, което обобщава цяло семейство сладководни риби от типа на шараните, тя означаваше още куп неща: тъмнина, сила, императорски трон, а като глагол беше нещо съвсем различно — „преобличам се“… Но всички тези значения изглеждаха особено подходящи за новата Хоно.

— Кои… — повтори като ехо Големия Езо, настанил се удобно зад масивното бюро от розово дърво, което в очите на много американци би имало висока антикварна стойност.

— Твоят приятел самурай Какуей Саката е имал основателни причини да посегне на живота си — промърмори след известно време той, а ръката му легна върху документите, които бяха прибрали от апартамента на Асаку Хитасура — протежето на Гийн. — Това тук е пълната дешифровка на дневниците му… Очевидно е бил стриктен човек. Водил си е записки за всичко: подкупи, изнудвания, раздаване на постове срещу услуги, шеметни кариери на корумпирани личности… Истински каталог на порока. Вътре има всичко — алчност и страст, завист и гордост, злорадство и злоба… Кълбото се разплита от вашия шеф — Кунио Мишита, и стига чак до Министерството на международната търговия и индустрия… И знаеш ли какво се получава? Посредникът, брънката на веригата не е бил твоят приятел Саката, който е изпълнявал ролята на обикновена фасада… Бил е моят стар враг Хитасура.

— Хитасура… — замислено повтори Кои, а пръстите й пробягаха по дневниците. — Това не беше ли фамилията на човека, когото убих снощи?

Големия Езо замълча, смаян от равнодушието в гласа й. Нима наистина не е изпитала нищо, когато смазваше гръкляна на Асаку Хитасура? Добре. Значи Фукуда си е свършила работата. Но финото „ва“ на Големия Езо долови сигналите на далечна и все още неясна опасност…

„Тази жена е като наркоманка, помисли си той. Поема силата на властта така, както останалите приемат храна и вода. Не може да бъде друга, самото й съществувание се определя от това… За такива като нея не съществуват понятия като чест и «гири». Тя е обречена на слабостта си към властта като еретик на кладата си… Тежко на онзи, който й се изпречи на пътя.“

— Асаку е по-малкият брат на оябуна Хитасура — поясни на глас Големия Езо. — Хората от клана му вече преобръщат града наопаки, за да открият убиеца.

— Нека го преобръщат колкото си щат — тръсна глава Хоно. — Никой не знае какво се е случило. Бяхме само ти, Фукуда и аз.

— Ще добавя, че Асаку беше истински гений на шифрованите кодове — рече Големия Езо.

— Беше нахален — поклати глава Кои. — Изгони ме само защото съм жена, изсмя ми се в лицето…

— Направи го, защото беше бесен от лекотата, с която успя да проникнеш в апартамента му — подхвърли Езо. — А на практика беше уплашен до смърт…

— Малко му беше — отвърна Кои.

Големия Езо неволно си спомни мига, в който Хоно (или Кои — както предпочиташе да я наричат) смаза адамовата ябълка на Асаку Хитасура. На лицето й се беше появила безизразна маска — сякаш гледаше кукла от представление на „Бунраку“… Маската на бог, чието име Езо не можеше да си спомни. Чертите на лицето й представляваха странна смесица от екстаз и отчаяние. По време на представлението сърцето на Големия Езо беше потръпнало от възхита, прииска му се да зърне майстора, създал тази великолепна маска… Не го стори, разбира се. Не искаше да разрушава илюзията, не искаше да се сблъска с обикновено човешко същество…

А после, миналата нощ той изведнъж откри, че великолепната театрална маска се е отпечатала върху лицето на живо същество. Беше страхотно, великолепно, истинско чудо! Големия Езо обичаше необикновените неща в природата, а тази Кои беше дори нещо повече — беше истинска находка! И той твърдо реши да я подчини, да я превърне в продължение на собствената си психика. Също като Фукуда…

И Фукуда се беше появила при него доброволно, точно като Хоно. Обхваната от дълбок емоционален стрес. Големия Езо откри, че хората са твърде уязвими, когато ръцете им са изцапани с кръв. Особено жените… Кръвта означава отворени рани, а отворените рани са най-краткият път към покоряване на психиката.

До снощи, преда да види божествената маска върху лицето на Кои в момента на смъртта, той беше дълбоко убеден, че Фукуда е върховното му постижение. Но после си даде сметка, че това не е така. Кои имаше всички предпоставки да остави Фукуда далеч зад себе си.

По-късно, вече в апартамента, който й беше предоставил, Големия Езо й помогна да свали от себе си мръсотията на убийството. Навил ръкави, той влезе в банята и я разтри с насапунисана гъба. После започна да я облива с хладка вода, очите му механично следяха мръсотията, оттичаща се в канала. Когато погледна отново към нея, в очите му се появи завист. Тялото й беше съвършено, а кожата — чиста, без нито едно петънце.

Кои изми ваната и я напълни с гореща вода. Изпъна се в нея и едва тогава проговори — за пръв път след второто си убийство.

— Учили са ме, че жените идват на този свят с вродено чувство на вина… Учили са ме, че всички ние сме нечисти. От телата ни редовно тече кръв — доказателство за злите сили, които не можем да контролираме — очите й се заковаха върху лицето на Големия Езо. — Това важи с още по-голяма сила за мен, защото съм „хиноеума“ — убийца на съпрузи…

Големия Езо не отговори. Беше доволен да гледа и слуша — както по време на представлението „Бунраку“, сякаш беше само един от зрителите в препълнения салон.

Кои вдигна ръце над водата. От кожата й излиташе пара, от пръстите й капеше вода. Едва сега Големия Езо забеляза, че ноктите й са лакирани в кървавочервен цвят.

— Сега вече зная, че мога да контролирам напълно своите зли помисли — продължи Кои. — Мога да ги използвам в пълна мяра, като тази вечер… Но мога да ги накарам да дремят в мен, подобно на сънлив любовник… — Отметна глава и затвори очи, тялото й се плъзна във водата и Големия Езо изпита чувството, че се разтваря в нея. — Изборът е само мой…

А днес си избра ново име; Кои; Сякаш беше захвърлила старите си дрехи и обличаше нови. Мрак. Бездънна пропаст. Сила…

— Никой не знае — повтори последните, си думи тя.

Големия Езо стана от мястото си и пристъпи към прозореца. Небето потъмня от сиво-черни облаци, смогът превърна ясното утро в жълтеникава мъгла. Отровните й талази скриха напълно величествения връх Фуджияма — символа на Япония…

— Хитасура несъмнено ще ме заподозре — промърмори Големия Езо. Изправен до Кои, той ясно усети огромната сила на нейното „ва“, душата му се изпълни със задоволство. Чувстваше се като художник, застанал пред току-що завършения шедьовър на живота си. — Няма начин да не се стигне до сблъсък… А когато дойде тук, той едва ли ще бъде сам.

— Какво от това? — попита Кои и на лицето й отново започна да се изписва онова необикновено изражение. Но този път към екстаза и отчаянието се прибави и нещо като нетърпеливо очакване. Въздухът около нея затрептя, сякаш наелектризиран от приближаващ се ураган. — Ще посрещна Хитасура с отворени обятия!

Големия Езо потръпва от чувство на дълбоко удовлетворение. Беше успял да постигне целта си, беше превърнал Кои в безмилостен боец, който от тук нататък, за разлика от Фукуда, никога няма да изпитва присъщите за всяка жена чувства на жалост, симпатия и състрадание…

Раменете му неволно потръпнаха. „Ела, мръснико, обърна се мислено към Хитасура той. Подготвил съм ти една малка изненада! Надявам се да се запознаеш отблизо с най-новото ми творение. С моята ТВЪРДА МАШИНА!“