Тори сънуваше Кои, ярката кръв върху снежнобялата дреха, блестящите на слънцето вътрешности, от които се издигаше пара като от жертвеник на ацтеките… Трепереше в благоговение пред твърдия и безкомпромисен воински дух, смаяно се питаше защо само японците — единствени сред древните народи на света, пречистват душата си чрез проливането на кръв… Точно тогава я събуди Ръсел. Тя замаяно тръсна глава и неволно се запита чия кръв беше сънувала — на Кои или на Христос?

— Току-що кацнахме в Новосибирск — съобщи й Ръсел. — Ще заредим с гориво и продължаваме. Изминали сме половината път до Москва.

Намираха се на гражданско летище с предварително обявен план на полета, но въпреки това в самолета се появиха униформен представител на близката военновъздушна база и някакъв цивилен с подозрително лице, върху което отдалеч личеше печатът на КГБ. Кожата на цивилния беше надупчена от дребна шарка, а зле скроеният костюм правеше смешни гънки подмишниците и на чатала. Потиснала поредната си прозявка, Тори неволно се запита дали след осем часа в стаята за разпити тоя тип ще говори прегракнало, с писклив фалцет.

Двамата забиха очи във фалшивите дипломатически паспорти, които Тори и Ръсел получиха от токийския офис на „Алеята“. Същото вече бяха сторили съветските „съветници“ на летището в Улан Батор — първата им спирка за дозареждане с гориво. Документите бяха напечатани предварително, в съответната служба на Държавния департамент, за пускането им в циркулация трябваше само да се добавят имената и снимките, скрепени със съответните печати.

Двамата съветски представители разиграха цяло шоу. Преписаха, дословно съдържанието на паспортите, шепнеха си, хвърлиха тежки погледи към Ръсел. Но очите им непрестанно се местеха към краката на Тори. Накрая, очевидно притеснени от любопитството си, те им върнаха паспортите и пристъпиха към проверка на екипажа. Напуснаха самолета четиридесет минути по-късно, хвърляйки заканителни погледи към Ръсел и доста по-нежни към краката на Тори.

— Гадни копелета — даде мнението си тя.

— И ти ще приличаш на тях, ако в задника ти цял ден е забито дулото на калашник — усмихна се Ръсел. Изчака вратичката да се затвори, после загрижено поклати глава. — Все още се тревожа от начина, по който Бърнард се е забъркал в тази каша… Ако действително няма пръст в контрабандата на Хитасура, за разлика от теб аз не съм много убеден, че е чист в това отношение, възниква логичният въпрос от къде, по дяволите, си е осигурил средствата за закупуване на ядрените оръжия? Бас държа, че онези тримата от комбината не му ги дават даром, същевременно съм сто процента сигурен, че той не използва парите на „Алеята“… Колкото и да е умен, няма начин да отмъкне чак такива суми от бюджета, без това да ми направи впечатление…

— Уместен въпрос — съгласи се Тори. — Не съм се замисляла върху него, но веднага мога да кажа, че парите не идват нито от Кои, нито от Хитасура… Бърнард не е бил в течение на финансовите машинации на Хитасура, двамата с теб го познаваме достатъчно добре, за да сме сигурни и в обратното…

Ръсел я погледна, на лицето му се изписа замислено изражение.

— Знаеш ли, аз едва ли някога ще разбера какво се случи между теб и Кои… Каква връзка би могла да съществува между вас? Честно казано, тръпки ме побиват, като си представя, че имате общи неща…

— О, Ръс! В характера на Кои имаше черти, за които дори не подозираш.

— Кои беше хладнокръвен убиец.

— Аз също.

— Тя е изпитвала наслада да изтезава Деке.

— Тук вече грешиш. Изтезавайки Деке, тя е изтезавала себе си. Мразела, е това, което върши, но се е чувствала прокълната… За нея омразата на околните е била нещо съвсем в реда на нещата. Такъв човек не бива да бъде мразен, той има нужда от състрадание…

— Но някой трябваше да я спре, в противен случай и други щяха да последват съдбата на Деке…

— Аз я спрях, Ръс — очите й настойчиво се забиха в неговите. — И се почувствах добре, тъй като успях да го сторя, без да прибягвам до насилие…

— Това е ясно, но…

— Виж какво, Ръс… В душата на Кои властваха демоните. Може би не точно тези, които властват в душата на Бърнард, но достатъчно близки до тях… Нима мислиш, че Бърнард е по-малко вманиачен от Кои? Единствената разлика е, че Бърнард успява да живее със своите демони, докато Кои предпочете смъртта.

— Но ти не допускаше ли, че с течение на времето тя щеше да се превърне във втора Фукуда?

— А в какво ще се превърне с течение на времето Бърнард Годуин? Можеш ли да дадеш точен отговор на този въпрос? Не? Е, добре, аз ще ти помогна… Бърнард е не по-малко хладнокръвен убиец от Кои!

— Но мотивите му са толкова алтруистични, че…

— Мислиш като чиновник! — прекъсна го Тори. — Като директор на „Алеята“. Тук мотивите нямат никакво значение, тук на преден план излизат моралните качества. Кои поне имаше доблестта да се изправи с лице към това, в което се беше превърнала…

— И сложи край на живота си — поклати Глава Ръсел. — Не разбирам морала на човек, който предпочита смъртта пред живота…

— Тук предпочитанията нямат нищо общо — отвърна Тори и очите й гневно проблеснаха. — Смъртта беше единственото изкупление на греховете й. Прибягвайки до ритуала на „сепуку“, Кои пречисти душата си. Слагайки я на една плоскост с Бърнард, аз без съмнение ще призная, че е постъпила правилно…

Ръсел стана на крака и промърмори:

— Тези приказки за смъртта ми докарват клаустрофобия!

Обърна се и тръгна към кабината на пилотите.

Тори извърна глава към илюминатора, но очите й не виждаха нищо.

— Господи! — отчаяно въздъхна тя. — Как може да е толкова тъп и едновременно с това толкова проницателен?

Поклати глава, стана от мястото си и го последва. Отчаяно й се искаше да му внуши малко разбиране, да му помогне във възприемането на една концепция, която не се базира на математическата логика или лаконичните изразни средства…

— Ръсел…

Гледаха се втренчено в продължение на няколко безкрайно дълги секунди, после той сграбчи блузката й и я притисна в стената на тесния коридор.

— Този път нищо няма да те спаси! — дрезгаво прошепнаха устните му, миг преди да се впият в нейните.

— Аз и не искам да ме спасяват — простена в устата му тя.

Езиците им се преплетоха. Гърбът й се изви, гърдите й се притиснаха в неговите. Зави й се свят, краката й омекнаха, горната част на тялото й беше напълно скована. Бедрата й пламнаха, започна да диша на пресекулки.

Ръсел разкъса блузката й, дланите му легнаха върху голите й гърди. Пръстите му докоснаха зърната, от устата й излетя дрезгав стон.

Тя не беше в състояние да чака нито секунда повече. Ръцете й трескаво разкопчаха колана му и дръпнаха ципа. Панталонът му се свлече, членът му бързо наедря в дланта й. Същевременно другата й ръка разкъса бельото и нетърпеливо го насочи навътре, в пламналата си женственост…

Извикаха едновременно, Ръсел я притисна в металната стена и проникна в нея докрай, с могъщи тласъци на торса. Не им пукаше, че вдигат шум, не ги интересуваше дали някой ще ги завари в тази поза, или не… Бяха погълнати от сливането на горещата си плът, от огъня, който изпепеляваше душите им.

Тори имаше чувството, че ще умре от възбуда. Пръстите й се вкопчиха в черната му коса, от устата й излитаха дрезгави, нечленоразделни звуци.

Устните му бяха на шията й, после се плъзнаха по ушите и надолу към скулата. Твърдите топки на гърдите й чезнеха под конвулсивно свиващите се пръсти на ръцете му, тласъците на таза му бяха влудяващо чувствени. Тори почти припадна от удоволствие…

Затворила очи, тя притискаше лице до грапавите му бузи, електрически светкавици караха слабините и да потръпват.

Усети как дълбоко в тялото му се трупа напрежение. Но то нямаше нищо общо с напрежението на конфликта и смъртната опасност. Беше нежно, изпълнено с трепетно очакване, невъобразимо приятно стягане на кости и мускулна тъкан, предвестник на гръмотевичното освобождаване.

В гърлото му заклокочи стенание. Диво, неудържимо, бликащо направо от сърцето. Тя го усети дълбоко, дълбоко в себе си, дишането й сякаш спря. После той изригна, тялото му се разтърси в конвулсии. Това възпламени и нея, очите й се разтвориха широко, тялото й се усука около неговото в могъщ спазъм…

После, прекалено бързо, той започна да се отделя от нея.

— О, не! — простена тя. — Моля те, още не…

Но той не я чу. Отпусна се на колене, устата му намери влажната й женственост, езикът му потъна дълбоко, дълбоко навътре… Изгубила самообладание, тя нададе дрезгав вик.

Бедрата й полудяха, ръцете й притискаха главата му, горната част на тялото й се приведе над него. Краката й неудържимо трепереха, насладата изпълни душата й с горещи талази…

— О, Господи!

В следващия миг изгуби равновесие и се строполи на пода. Ръцете й напипаха члена му, дланите и нежно го погалиха.

— Искам те отново твърд! — прошепна на пресекулки тя. — Сега, веднага!

— Нима забрави, че само единият от нас е извънземен? — засмя се Ръсел. — Дай ми две минути за възстановяване…

Ръцете й продължаваха ритмичните си движения и скоро се оказа, че са му необходими далеч по-малко от две минути.

Когато най-сетне се изтощиха до край, Тори бавно отпусна глава на гърдите му. Чуваше ударите на сърцето му, беше й приятно да установи, че то работи със свой собствен ритъм — силен и равен, като мощен мотор. Имаше чувството, че слуша тайнствена музика, позволяваща й да надникне чак до дъното на душата му. Вече знаеше какво харесва и какво не; какво го прави весел и тъжен; какво го успокоява и какво го плаши… Даваше си сметка, че това е илюзия, че хората едва ли разкриват душите си по този начин, но въпреки това й беше приятно…

После се върнаха на местата си в салона.

— Почти стигнахме в Москва, а мислим единствено за секс — подхвърли шеговито тя.

— Инстинкт за оцеляване — отвърна Ръсел. — Знаем къде отиваме, знаем какво ни чака… Но въпреки това отиваме. Тласка ни непонятна сила, вероятно онази, която иска да ни напомни, че все още сме живи…

— Така ли възприемаш любенето? Като първичен инстинкт?

— Май пак не се изразих както трябва — поклати глава той.

— Напротив, изразът ти беше точен! — отсече Тори и се отдръпна от него.

— Успокой се — рече Ръсел.

— Не ми казвай какво да правя! — отблъсна ръцете му тя.

— За бога, и през ум не ми минава подобно нещо!

— Как очакваш да реагирам, когато току-що сме се любили по един прекрасен начин, а след това чувам подобни думи? Нима за теб този контакт не е нищо повече от някакъв антропологичен танц на съвкуплението?

— Разбира се, че е нещо повече! — извика Ръсел. — Нима не ти казах, че те обичам? А в отговор не получих нито думичка!

Настъпи тишина, очите им гневно блестяха.

— Понякога ми се иска изобщо да нямам чувства към теб — тихо промълви Ръсел. — Ние сме безкрайно различни, ти продължаваш да си пълна загадка за мен… На моменти дори ме плашиш… Напомням си на какво си способна и просто не зная защо си позволявам да се влюбвам в теб…

— Неизвестността винаги е част от вълнението на любовта — меко отвърна Тори. — Нима не е вълнуващо заедно да търсим отговорите?

— Обичаш ли ме, Тори?

— О, Ръс! — въздъхна тя и впи устни в неговите. После се отдръпна, устните й едва чуто се раздвижиха: — Аз също се страхувам…

— От какво?

— От това, че си губя ума по теб.

— Аз не съм баща ти!

— Какво искаш да кажеш? — втренчено го погледна тя.

— Нали това ти е проблемът? — попита той. — Цял живот си искала да бъдеш като него, а след като не си успяла, започваш да търсиш помощта на Бърнард Годуин…

— Как можеш да говорил така?

— Зная, че звучи ужасно, но това е истината поклати глава Ръсел. — И Бърнард не пропусна да я забележи… Тори, „Дивото дете“ на Токио… Нима мислиш, че случайно се е натъкнал на теб, че не те е проучвал в течение на месеци? Проникнал е докрай в специфичната ти психика и именно по този начин те е привлякъл към себе си, напълно сигурен в твоята лоялност… Това е специалитетът на Бърнард, Тори…

Тя се замисли, очите й механично следяха дъждовните капки по стъклото на илюминатора. Имаше чувството, че хоризонталните струи й разкриват някакъв нов и странен свят.

— Аз все още съм „Дивото дете“, Ръс — промълви най-сетне тя. — И все още не искам да обръщам гръб на това дете…

— Трудно е, зная — промълви той и погали косата й. — Но рано или късно ще трябва да му обърнеш гръб…

— Затова ли все не успявам да се оттегля? — потръпна тя и затвори очи.

— Отчасти. Страхът, че трябва да разчиташ само на това, което си, също играе своята роля…

— Не, това не е истина! — проплака тя, разтвори широко очи и прошепна: — Обичам те, Ръс!

Утихнаха за известно време, вкопчени в здрава прегръдка. Пръв се размърда Ръсел.

— Знаеш ли — промълви той. — Според изискванията на устава ние би трябвало моментално да обърнем и да се върнем на някое безопасно летище. Любовта и оперативната работа са смъртоносни съдружници…

— Късно е — поклати глава Тори.

— Така ли?

— Господи! — въздъхна тя. — Винаги сериозен, винаги делови, винаги работата преди всичко! Ето това си ти, Ръс!

— Невинаги — промълви той и я стисна в прегръдките си.

— А от тук нататък вероятно и никога вече…

Боингът продължаваше своя стремителен полет към Москва.

Капитан Николев се намираше в помещенията на Отдел „Н“, затрупан с бумагите по случая Бондасенко — Пономарьова. Така го завари съобщението за пристигналите от Токио американски дипломати, задържани на летище Шереметиево поради бюрократични неуредици.

Веднага забрави за писмената работа, в главата му изплуваха думите на Марс Волков, който беше твърдо убеден, че тази „дипломатическа мисия“ е свързана по-скоро с „Бялата звезда“, отколкото с международните отношения.

Позвъни в гаража, грабна фуражката си от закачалката и затича надолу по стълбите.

Навън валеше като из ведро, черният зил бързо потъна в безнадеждните улични задръствания. Николев заповяда на шофьора да кара по платното за правителствени автомобили в средата на булеварда — иначе нямаше начин да стигне до Шереметиево преди представителите на американското посолство, които без съмнение бързо щяха да уредят освобождаването на „дипломатите“.

Но стана така, че въпреки крайния цинизъм на полицейското предубеждение, той се оказа напълно неподготвен за двамата американци, затънали безнадеждно сред блатото на съветската бюрократична неефективност. Не беше впечатлен толкова от едрия и безспорно привлекателен мъж с остър език (доста далеч от езика на професионалния дипломат), колкото от смайващо красивата блондинка с безупречна фигура и такива очи, че Николев моментално предпочете да гледа някъде встрани.

Нейният език беше дори по-остър от този на придружителя й, ако това изобщо беше възможно. Беше облечена в къса пола и блузка без ръкави, капитан Николев гледаше като омагьосан безупречно очертаните й мускули. Но те бяха нищо в сравнение с краката й. Капитанът не беше виждал такива крака никога през тридесет и две годишния си живот. Умът му напрегнато работеше, прехвърляйки всички възможности. Коя е тази изключителна жена?

Американците бяха заобиколени от тълпа тъпи чиновници с подозрителни физиономии. Капитан Николев успя да се отърси от смайването и започна да си пробива път сред тях с онази особена самоувереност и сърдечен апломб, които са присъщи на членовете на елитен клуб, достъпен единствено за богоизбрани.

Хвърли съвсем бегъл поглед на дипломатическите паспорти и официалната нота. Беше убеден, че са фалшиви, въпреки липсата на видими доказателства за това. Знаеше, че заключението му ще бъде потвърдено и от лабораторията на КГБ, но не виждаше смисъл от подобни проверки. В тази лаборатория можеха да изготвят не по-лоши документи от техните, да не говорим за документите на разни британци, французи, японци и какви ли още не… Какъв тогава е смисълът на проверките? В тези неща човек трябва да се ръководи единствено от инстинкта си, а не от веществените доказателства. Капитан Николев знаеше това от опит. Безспорно веществените доказателства не трябва да се пренебрегват, но професионалистите рядко ти ги предоставят, ето защо не бива да си губиш времето с тях…

— Господин Слейд, госпожице Нън — леко се поклони той и се представи. — Някой от вас говори ли руски?

— Аз мога да се оправям — отвърна Тори. — Макар че отдавна не съм практикувала…

Капитан Николев се усмихна и склони глава:

— Акцентът ви е съвсем приличен, госпожице Нън. Остава да видим как сте със запаса от думи.

— Ще видим.

„Точно така, помисли Николев. Ще видим.“ Затвори паспортите и им ги подаде:

— Всичко е наред.

— Така ли? — учуди се Тори. — Защо тогава ни задържат тук повече от час?

Николев сви рамене:

— Навсякъде по света бюрокрацията е една и съща, нали? — на лицето му се появи лека усмивка. — Някой може би се е разтревожил, че сте прелетели над военната база в Новосибирск…

— От плана на полета ясно личи, че сме я заобиколили достатъчно далеч — отвърна Тори.

— Разбира се — кимна Николев. — Извън Москва мерките за сигурност са доста добри, но все пак… — на лицето му отново изплува усмивка. — Надявам се, че няма да имате нищо против, ако хората ми извършат една бегла проверка на вашия самолет…

— Страхувам се, че това е невъзможно — поклати глава Тори. — Ние се ползваме от дипломатически статут, а самолетът ни е собственост на правителството на Съединените щати. Следователно и ние, и машината, притежаваме дипломатически имунитет…

— Обещавам, че нищо от личните ви притежания няма да бъде обект на проверка. Но част от моите началници изпитват основателна тревога, че на самолета може би има монтирани специални камери или друга снимачна техника…

— Уверявам ви, че на борда няма такава техника — отсече Тори.

— Не се съмнявам в думите ви, госпожице Нън, но някои политически правила налагат…

— Или ще оставите самолета на мира, или рискувате да предизвикате дипломатически скандал, господин капитан! — изгледа го предизвикателно Тори. — Уверявам ви, че нашето правителство е особено чувствително по отношение на дипломатическия имунитет.

Капитан Николев се поколеба точно колкото трябва, после на лицето му изгря широка усмивка:

— Права сте, разбира се. Просто не бях помислил за евентуалните усложнения… — махна с ръка по посока на изхода: — Последвайте ме, моля. Ще ви откарам до улица „Чайковски“ като малка компенсация за неудобството, което ви е било причинено…

Тори забеляза очаквателния блясък в очите му и веднага разбра, че е подложена на прикрито изпитание. Вече имаше неприятното чувство, че този капитан от Граничните войски на КГБ нито за миг не повярва в дипломатическото им прикритие. Но как е възможно това?

За момент изпита още по-неприятното чувство, че той е очаквал тяхното приземяване. Не, невъзможно… Местните власти бяха получили плана за полета им и нищо повече. Това едва ли е достатъчно, за да се алармира КГБ. Споменаването на базата в Новосибирск беше пълна глупост и тя нито за момент не позволи да бъде подведена. Ако параноичните руснаци действително изпитваха тревога от полет на чужд самолет в близост с базата, те изобщо нямаше да приемат плана им. Какво ли става зад фасадата, запита се неспокойно Тори.

Тръгнаха да прекосяват терминала.

— Какво става, по дяволите? — попита на английски Ръсел.

Тори му отвърна с идиотска усмивка:

— Господин капитанът от КГБ беше любезен да ни предложи превоз до града.

— Много мило от негова страна — моментално поде играта Ръсел. От изражението на Тори разбра, че трябва да внимава. Всеки наоколо би могъл да разбира английски.

— И аз така мисля.

Шофьорът отвори задната врата и всички се настаниха в лимузината. Николев го беше предупредил да не се ползва от правителствената лента, която би ги отвела прекалено бързо до улица „Чайковски“.

— Предлагам да минем по заобиколен път, така ще получите възможност да се запознаете с града — подхвърли Николев.

— Много любезно от ваша страна — отвърна Тори, след като старателно преведе предложението му на Ръсел. — И двамата сме за пръв път в Москва…

— Първа дипломатическа мисия! — ентусиазира се Николев. — Е, тогава ще направя така, че наистина да запомните пристигането си в Москва!

„Защо постоянно усещам двусмислие, запита се Тори. Нима е възможно то да присъства във всяка дума на този руски капитан?“

Николев ги преведе покрай Ленинските хълмове и сградата на Държавния университет. Едва вчера двамата с Марс Волков бяха тук, потънали в обсъждане на важни проблеми. Поеха покрай Москва река, колата безшумно се плъзгаше край буйната зеленина на парка „Горки“, от който се излъчваше прохлада.

Показал глава през прозорчето капитан Николев почти усещаше вкуса на сладоледа, който ближеха децата около количката на продавача.

— Имате късмет — извърна се към Тори той. — Лятото е най-хубавият сезон в Москва…

— За съжаление тук късметът няма нищо общо — отвърна Тори. — Пристигнахме по нареждане на Държавния департамент…

— Разбирам — кимна Николев и вдигна прозорчето. Беше му странно да води словесен дуел с тази жена. Далеч по-лесно би било да контактува с мъжа, Ръсел Слейд. Но той очевидно не говореше руски и Николев трябваше да се задоволи с жената. — Тази обиколка ми отвори апетит — промърмори той. — Вероятно и вие сте гладни след дванадесетчасовия полет. Позволете ми да ви поканя на обяд.

— Много сте любезен — отвърна Тори. — Но няма да имаме време, скоро трябва да бъдем на първата от назначените тук срещи…

— Сигурен съм, че сте се объркали от часовата разлика — възнагради я с най-широката си усмивка Николев. — Първата си среща вече пропуснахте още на летището… Смея да твърдя, че ако не бях се намесил, все още щяхте да сте там… Както и да е… Време е за обяд, а аз зная най-добрите ресторанти в Москва…

На практика Тори и Ръсел умираха от глад. Но когато колата свърна по улица „Краснокурсантская“, и двамата разбраха, че са обект на не особено сполучлива шега. Тори беше чувала за Лефортово — полицейския затвор, дори беше разглеждала снимки на мрачната сграда. Ръсел също беше в течение.

— Какво означава това, по дяволите? — приведе се напрегнато той.

Капитан Николев се разсмя.

— Да не би да мислите, че ви карам там? — попита той и поклати глава. — Не, тази част на Лефортово е предназначена единствено за шпиони и престъпници… — Черният зил безшумно се долепи до тротоара. — Но вие ще бъдете мои гости в ресторанта на Лефортово!

— Очарователно! — промърмори Тори и стъпи на мокрия от дъжда тротоар.

— Не съвсем — отвърна Николев, който очевидно не долови саркастичната й интонация. — Признавам, че това място не е от най-приятните, но в замяна на това храната е добра, а обслужването — нещо много важно за Москва, наистина безупречно. Освен това не е скъпо — отвори вратата и им направи път да влязат. — Ние, с тези военни заплати, вечно броим копейките… Предполагам, че това важи и за вас с господин Слейд…

— Какво, ви кара да мислите така? — изгледа го продължително Тори.

Капитан Николев свали фуражката си, тикна я подмишница и размени няколко думи с управителя, който ги посрещна до вратата. Насочиха ги към най-добрата маса, разположена в ъгъла.

Седнаха, очите на Николев замислено се спряха върху лицето на Тори.

— Доколкото съм информиран, държавните служители са нископлатени навсякъде по света — отговори на въпроса й той. — Нима не е така?

Тори не си направи труда да влиза в подобна дискусия. Вместо това тръсна глава и директно попита:

— Ще ни обясните ли защо ни доведохте именно тук? Без съмнение знаете, че самото име на този ресторант ще ни се стори отблъскващо…

— Да, така е — призна Николев, поръча водка за тримата на приближилия се келнер, после продължи: — Но ние трябва да обсъдим някои важни въпроси, а в Москва човек просто е длъжен да подбира мястото на преговорите с изключително внимание…

— Преговори?

— Какво казва? — попита Ръсел, разтревожен от изражението на лицето й. Изчака превода, после лицето му почервеня. — Какво, по дяволите, иска тоя гонзо?

— Тоя гонзо иска да ви направи едно предложение — отвърна на почти безупречен английски Николев.

Над масата се възцари тежко мълчание. Ако можеше да убива, погледът на Тори положително би отрязал главата на Ръсел.

Николев прочисти гърлото си, смущението му изглеждаше не по-малко от тяхното. Донесоха водката й това, поне временно, ги избави от неудобството. Той вдигна чашата си и попита:

— За какво ще пием?

— За закриването на затвора Лефортово — отвърна Тори.

— И официално разследване на извращенията там — добави капитан Николев.

Отпиха по глътка, Тори изпита неясно неудовлетворение, сякаш беше направила компромис с нещо нечисто… в крайна сметка човекът насреща й беше офицер от Граничните войски на КГБ — един от тях… Каква игра е замислил? Успокои дишането си и пусна в действие своето „ва“. Искаше да прозре стратегията на руснака, чувстваше се неудобно в неведение…

Двамата с Ръсел още не бяха стъпили в опасната зона и вече се оказаха в плен на врага… Но дали врагът действително е капитан Николев?

„Ето я главната опасност на занаята, помисли си тя. Най-важното във всяка шпионска мисия е да идентифицираш евентуалните си врагове и съюзници…“

Именно този стремеж поддържа жива най-древната професия в историята на човечеството, въпреки електронната техника и компютризацията.

И я прави решаваща в много отношения, тъй като изпадаш в беда именно когато си предаден от онзи, когото си считал за съюзник… Това важи както за отделния индивид, така и за цели институции и държави…

Не усети нищо особено да се излъчва от този човек. Нито враждебност, нито приятелски чувства. От него лъхаше само дълбоко скрито напрежение. Доста по-различно от напрежението, което тя и Ръсел изпитваха по време на акция — някак по-силно, по-мрачно и по-прикрито, разделено на многобройни пластове. „Интересно защо е под влиянието на толкова силен стрес, запита се тя. От какво се страхува?“

— Ще направя опит да ви обясня — наруши мислите й капитан Николев. — Огледайте се, ще видите предимно военни. Повечето работят отсреща… Познавам доста от тях, макар и неособено добре. Не сме си гостували, децата ни не играят заедно… Но те също ме познават и благодарение на този факт това място е най-сигурното на света за мен… Мога да доведа тук когото пожелая и това няма да направи впечатление. Всички ще бъдат убедени, че става въпрос за мои приятели или гости — изви глава и попита: — Сега разбирате ли?

— Започвам — кимна Тори. — Но няма да е зле да обясните това малко по-подробно на господин Слейд. Той включва по-бавно от мен…

— Наистина ли? — попита Николев и хвърли любопитен поглед към Ръсел. — Опасявам се, че познанията ми по английски ще се окажат недостатъчни…

— Акцентът ви не е лош — насърчи го Тори. — А господин Слейд ще установи как сте с речниковия запас…

Николев се засмя.

— Обичам духовитостта — призна той. — Особено у жените. Много е удобна, не мислите ли?

— Искате да кажете успокояваща — поправи го Тори^[1]. — Зависи от духовитостта.

— Ако получа възможност да ви опозная по-добре, сигурно ще си направя цял каталог с вашите духовитости — доволно се усмихна Николев. — Много се надявам това да стане…

Търпеливо изчака размяната на погледи между Тори и Ръсел, после внимателно подхвърли:

— Зная, зная… Пак се питате: „Какво, по дяволите, иска тоя гонзо?“… Между другото, какво означава „гонзо“?

— Нещо като клоун — хладно отвърна Ръсел.

— Ясно — понамръщи се Николев. После поднесоха първото ястие и лицето му отново се разведри. — Тук се работи с фиксирано меню. Надявам се, че това няма да ви направи лошо впечатление…

— Започваме да свикваме — сви рамене Тори.

По време на храненето почти не разговаряха. Когато прибраха чиниите и от последното ястие, Николев вдигна глава и попита:

— Много зле ли беше?

— Е, не е като в „Лютек“ — въздъхна Ръсел и сипа захар в чашата силен чай, която му поднесоха.

— Вероятно имате предвид един известен ресторант в Париж…

— Познахте.

Капитан Николев доволно кимна с глава.

— Във всеки случай всички се чувстваме по-добре, нали?

— Може би само някои от нас — не се сдържа Ръсел.

— Господин Слейд иска да каже, че продължаваме да сме озадачени — побърза да поеме инициативата Тори. — Вие очевидно искате нещо от нас, но ние нямаме представа какво е то…

— Така е по-добре — отвърна Николев. — На този етап е достатъчно… Поне се уверихме, че можем да разговаряме, нали?

— Зависи за какво — поклати глава Ръсел.

Капитан Николев го изгледа така, сякаш се питаше дали има смисъл да преминава на теми от по-важно значение.

— Въпрос на доверие, нали? — попита той и избърса челото си с книжна салфетка. — Нямам представа дали мога да ви се доверя…

Ръсел беше толкова изненадан, че почти се задави с първата глътка чай. Закашля се, очите му се напълниха със сълзи. А Тори просто седеше и гледаше този руснак с чувството, че превърта пред очите й.

— Нещо странно ли казах?

— И още как — поклати глава Тори.

— Хей, капитане! — възвърна дар слово Ръсел. — Ти си най-проклетото руско копеле, което съм виждал!

— Така ли? Трябва да се гордея с това…

— Споменахте някакво предложение — пресече зараждащия се дуел Тори.

— Значи имам уверението ви, че ще ме изслушате?

— Аз съм по-голям параноик от нея! — отсече Ръсел. — Да чуем предложението!

— Предлагам обмен на информация…

— Ти си пръв, Иване!

— Ръсел! — предупредително се обади Тори.

— Какво „Ръсел“? — избухна партньорът й. — Нима забрави къде сме? В страна, в която сме виновни, докато се докаже, че сме виновни! От този миг нататък всичко, което кажем, ще бъде използвано срещу нас… Както в онази сграда оттатък улицата. Да разговаряме с този тип, означава да навлезем в подвижни пясъци! Нима не виждаш, че е шантав като Дафи Дък^[2]?

— Извинете — обади се капитан Николев. — Дафи Дък също ли е гонзо?

Тори скри лице в дланите си.

— Нещо такова — отвърна Ръсел и се извърна да я погледне. — Това не може да става в действителност, нали?

— Така ли? — объркано го изгледа Николев.

— Къде са типовете с торбести гащи, които ще ни напръскат със сода?

— Тук има сода — каза Николев и махна с ръка на келнера. Желанието му да помогне изглеждаше съвсем искрено.

— Няма нищо — каза на руски Тори, обръщайки се към келнера. Онзи се поклони и се оттегли. Тори се приведе над масата: — Капитане, ние нямаме какво да крием! Искам това да ви е максимално ясно, преди да сте започнали!

Николев кимна с глава.

— От друга страна, аз и господин Слейд нямаме никакви основания да ви вярваме!

— Тори, за бога…

— Разбирам — каза Николев и на лицето му се изписа нещо като облекчение. — Всичко това прилича на мексиканска престрелка, нали?

— На мексиканска безизходица — поправи го Ръсел.

— Благодаря — кимна руснакът. — Ще се опитам да го запомня. Но вашите идиоми са толкова объркващи.

— Хайде, изплюйте камъчето!

— Моля? Нали току-що го сторих?

— Да не започваме пак! — тръсна глава Тори и положи ръце на масата с дланите нагоре. — Как предлагате да процедираме, капитане?

— Бих искал да ви направя своето предложение… но не тук.

— Къде? — попита Ръсел.

— В една вила. На Ленинските хълмове.

— Капитане — усмихна се Тори. — Опитайте се да погледнете на нещата от наша страна. Ние нямаме никакви гаранции, че…

— Аз говоря английски — прекъсна я Николев. — Агентите на КГБ нямат право да се издават, че знаят езика на врага. Те трябва да мълчат и да се учат.

— Това не е никаква гаранция — тръсна глава Ръсел. — Поне за мен…

— Нека бъдем справедливи — въздъхна Тори. — Ние също не му предлагаме бог знае какво… — извърна се към Николев и добави: — Ще изслушаме предложението ви, капитане. Но това е всичко, на което сме съгласни.

Капитан Николев кимна с глава.

— Прекрасно! — изстена Ръсел. — Имам чувството, че каквото и да се случи, все ние ще сме прецаканите!

Часът, който Тори и Ръсел прекараха в разправии с граничните служби на СССР, Марс Волков използва за друго. Ръцете му бавно се откъснаха от раменете на Ирина, очите му пробягаха по лицето й.

— Започнах да се тревожа за теб — промълви той. — Нямам нищо против аматьорския ти подход, на практика съм ти много задължен… Но когато нещата опират до Валери и неговите подставени лица от КГБ, няма как да не се тревожа. На даден етап дори си помислих най-лошото… Добре, че се появи, иначе се готвех да алармирам милицията… Късмет!

— Разбира се, че е късмет — кимна Ирина. Внимаваше да не покаже ужаса, който сковаваше душата й.

„Все още не се разкрива, значи иска нещо от мен, съобрази светкавично тя. Но какво?“

— Изглежда КГБ държи под наблюдение апартамента на Валери — добави на глас тя. — За малко не ме хванаха…

— Значи съм се появил съвсем навреме — отбеляза Марс.

Дъждът трополеше по покрива на колата. Светът се смали и изчезна, на негово място се появи сива и мрачна затворническа килия. Ирина изпита непреодолимото желание да хвърли поглед към компютъра „Тошиба“, да се увери, че малкото куфарче все още е тук. Но очите й останаха вперени в дъждовните струи, шибащи предното стъкло. Тук е, разбира се. Къде може да отиде?

— Нямаш чистачки — отбеляза Марс.

— Откраднаха ги — въздъхна тя. — Но вината е моя, защото забравих да ги сваля…

— В багажника има други — отвърна той. — Ще ида да ги извадя.

Ирина го проследи как отваря вратата и отива към задната част на колата. Лявата й ръка стисна волана, дясната механично посегна към лоста на скоростите. Видя как Марс отваря багажника и се навежда.

Сега всичко може да стане съвсем просто. Освобождава ръчната спирачка, отпуска съединителя и изчезва. По-далеч от затвора, който й готвеше Марс. Просто и лесно. Усети как мускулите й се стягат, готови да изпълнят командата на мозъка. Но дали действително е просто? Къде са униформените от Гранични войски, които претърсваха апартамента на Валери? Едва ли са си тръгнали, оставяйки Марс да се оправя сам…

Ръцете й трепереха толкова силно, че едва ли бяха в състояние да държат волана. Не би могла да шофира в този порой, на всичкото отгоре и без чистачки…

Капакът на багажника се затръшна, от устата й излетя неволен вик на уплаха. Марс мина отпред и постави чистачките. Действаше с една ръка. После седна на мястото до нея, небрежно тикайки компютъра на Валери между краката си. Ирина сведе поглед към дясната му ръка и видя пистолета в нея.

— Стори ми се, че зърнах един от хората на Валери — обясни той и бавно прибра оръжието. — Войната между нас вече започна. Страхувах се, че първата жертва можеше да бъдеш ти…

— Сторих това, което искаше от мен — отвърна тя, надявайки се гласът й да звучи спокойно и делово като неговия. — Нали аз открих връзката между Наташа и Валери?

— Ти я откри — кимна той. — И вече ти казах колко много съм ти благодарен за това. Двамата с Валери бяхме в нещо като безизходица… Никой не беше в състояние да наблюдава действията на другия… Просто познаваме лично сътрудниците ей и знаем кой на кого служи… — на лицето му се появи бледа усмивка. — Но после се появи ти, истински ангел небесен… Ето защо изпитвам огромна благодарност към теб.

Стъклата започнаха да се замъгляват и той смъкна своето леко надолу. Дъждовните капки зачукаха по ръба, рамото му бързо започна да овлажнява. Но той не му обърна внимание.

— В същото време съм доста озадачен, Ирина… Какво търсеше в апартамента на Валери?

— Търсех отговор на една загадка — въздъхна тя: — Загадката на „Бялата звезда“… — извърна се с лице към него, в душата й се блъскаха объркани въпроси. „Ти ли изтезава бедната Наташа, докато изтръгнеш мрачната тайна за болната дъщеря на Валери? Ти ли я уби, когато вече не ти вършеше работа? Копеле!“ Тръсна глава да се концентрира и тихо добави: — Нали това искаше от мен?

— И какво откри?

Усещаше пистолета в джоба му така, сякаш беше опрян в слепоочието й.

— Прерових целия апартамент, но не открих нищо.

— Освен това — каза той и сведе поглед към куфарчето в краката си. — Какво е?

— Компютърът на Валери.

— Внесен нелегално, разбира се — намръщи се той. — Точно в стила на Валери Денисович… — очите му се спряха върху лицето й. — Защо го взе?

„Не мърдай! КГБ.“

Ирина направи опит да се бори с парализиращия ужас, който се надигаше в душата й. Искаше отговорът й да прозвучи смислено, като в същото време не събужда подозренията му.

— Аз ще ти кажа — изпревари я той. — Подозирала си, че в компютъра се съхраняват тайните на „Бялата звезда“…

Съзнанието й се превърна в бучка лед.

— Да — прошепнаха устните й. Какво друго би могла да каже?

Марс замълча. Главата му бавно се отпусна на възглавничката над седалката, на устните му бавно изплува усмивка.

— Защо пък да не проверим това?

Едва сега Ирина разбра каква грешка е допуснала. Трябваше да изхвърли компютъра в боклука. Такава възможност се появи пред нея, но тя глупаво я пропусна. Далеч по-добре беше Валери да изгуби своята информация, но тя да не попада в ръцете на КГБ. Душата и проплака с кървави сълзи. За „Бялата звезда“, за Валери и Наташа, за самата нея… Това чудовище спечели. Сега Ирина прекрасно знаеше какво ще последва.

Включи чистачките, челното стъкло се прочисти. Разбира се, доколкото му позволяваше примитивната вентилационна система.

— Къде отиваме? — задавено попита тя. — В твоя апартамент?

— Не — поклати глава Марс. — Отиваме в Звездното градче.

Арбат неспокойно кръжеше във водата.

— Какво й става? — попита Лара.

— Не знам — отвърна Героя. Използваше странните пискливи звуци, които напоследък все по-често заместваха членоразделната реч, но Лара вече беше започнала да ги разбира. Арбат се закова на място, вдигна муцуна над водата и се намеси в разговора.

— Нещо не е наред — каза Героя.

— Какво?

— Не знам. И Арбат не знае. Но се е случило нещо ужасно…

— Волков?

— Може би — Героя доплува до делфина и обви ръце около тавата му. — Не се безпокой — прошепна той, после го повтори на странния, писклив език.

Едва тогава Лара си даде сметка за огромното безпокойство, което се криеше в душата му.

— Може би вече не трябва да се страхуваме толкова от другаря Волков — доплува до него тя. — Мисля, че успяхме да го убедим в това, което искахме… Той наистина вярва, че ти започваш да се превръщаш в нещо друго…

— Номерът не беше лош — усмихна се Героя. — Здравата го стресна с твоето гмуркане… Той така и не разбра какво се оплита в краката му, тъй като беше прекалено зает да наблюдава моята промяна…

— Или изигра ролята си, по безупречен начин — отбеляза Лара.

— Другарят Волков се погрижи да ми предостави достатъчно време за репетиции — продължаваше да се усмихва Героя.

Но Лара остана сериозна, ръката й леко докосна рамото му.

— Театърът би е театър, но аз наистина се безпокоя от облъчването, на което си бил изложен… Какво ще стане, когато се появят последиците от него?

— Какво става, когато умираме? — отвърна с въпрос Героя. — Темата е интересна, но едва ли някога ще получим задоволителен отговор — усмихна се окуражаващо и добави: — Ще поживеем, ще видим…

— Мислиш ли, че Ирина ще има достатъчно кураж да бъде докрай с теб?

— Не зная — поклати глава Героя. — Направих всичко възможно да й обясня срещу какво съм изправен… Но ти най-добре знаеш, че няма начин да обясниш необяснимото…

— Обичаш я, нали?

Героя дълго мълча, увиснал в соленото си убежище.

— Обичам онзи невероятен колорит между звездите — прошепна най-сетне той. — Натам са насочени всичките ми мисли, към безвремието и вечността… Показаха ми ги само за миг, колкото да се уверя, че съм безкрайно далеч от тях… Но въпреки това копнежът остана… Искам да се слея с тях, нищо друго не може да ме задоволи…

— Не се страхувай, от проявата на ревност — погледна го топло Лара. — Ние с Татяна никога няма да те предадем, особено след всичко, което стори за нас… Благодарение на теб усетихме силата на миналото и безличието на настоящето. Ти си част от нашето семейство…

Героя протегна ръка и преплете пръсти с нейните.

— Ако действително обичам Ирина, то е по начин, който вие никога няма да разберете — промълви той. — Не мога да обясня какво чувствам…

— Общуваш с нея без помощта на говора…

— Така е.

— Както общуваш и с онази непонятна за нас същност, която си открил сред звездите…

— Да.

— На какво прилича това общуване?

— Колко пъти вече съм ти разказвал — усмихна се Героя.

— Това е нещо като приспивна песничка за мен — настоя Лара. — Никога няма да ми омръзне да я слушам…

— Добре — въздъхна Героя и лицето му се сбърчи от усилието да се концентрира. — Изпитвах усещането, че лежа върху пирони, че тичам бос по натрошени стъкла… Сякаш бях преял с шоколад и главата ми пламтеше от възбуда; сякаш бях затворен в барокамера и усещах единствено процесите, който протичат в мозъка ми, напълно лишен от телесни реакции… — Затвори очи, светът сякаш се стопи и изчезна. — Изпитвах всичко това едновременно, но това беше само прилика. Реалността беше съвсем друга…

— После?

— После се появи нова картина. Намирах се дълбоко в Космоса — там, където не беше се появявало друго човешко същество. В момента, в който се осъществи контактът, аз отведнъж разбрах, че съм попаднал в центъра на едро напълно ново съществувание…

— В центъра на какво? Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Не зная — въздъхна Героя. — Вероятно на времето…

— Колко много ми се иска да те разбера — притисна се в него Лара.

— Аз също…

— Но Арбат те разбира.

— Арбат е специална!

— Ирина също те разбира нали?

Очите на Героя светеха като звезди в нощно небе. От тях се излъчваше не само светлина, но и странна топлина.

— Ирина знае по какъв начин общувам с онази същност…

— Господи, колко много й завиждам!

Арбат настойчиво побутваше с муцуна ръката на Героя. Миг по-късно в басейна се плъзна Татяна.

— Волков е тук — съобщи с равен глас тя. — Води със себе си и Ирина. Носят портативния компютър на Валери.

— Господи!

В гласа на Героя прозвуча такова отчаяние, че двете жени замръзнаха от ужас.

— Това място е собственост на човека, от когото получавам заповеди — обърна се на прага капитан Николев.

— Имате предвид командира си в Гранични войски? — изгледа го Ръсел.

— Не. Моето подразделение е прехвърлено в разпореждане на отдел „Н“ в КГБ. Началникът на този отдел се казва Марс Волков.

— Човек с доста широки пълномощия — отбеляза Тори.

— Казвам ви това като част от гаранциите, които търсите — уточни Николев, огледа ги и тихо добави: — Поемам огромен риск…

Отключи входната врата, прекоси покритото с теракота антре и им направи знак да го последват. Отвори малък бар от светло дърво, издърпа дъното и им показа скрития зад него професионален магнетофон. Извади ролката и я сложи на масата.

— Това не гарантира нищо — поклати глава Ръсел. — Възможността за прикрепени към тялото микрофони си остава… Може би всички трябва да се съблечем…

Николев се засмя и огледа стройната фигура на Тори:

— Бомба! Лично аз нямам нищо против! — срещнал озадачените им погледи, той поклати глава: — Май пак обърках идиомите…

— На ваше място бих престанал да се правя на американец — отбеляза Ръсел. — Поне на първо време…

— Просто изоставате от съвременния език — добави Тори.

Уверили се взаимно, че никой не е скрил микрофон под дрехите си, те се насочиха към грозния диван от скандинавско дърво, покрит с тъмна дамаска. Николев се зае да приготвя питиетата. Очевидно нервен, той искаше да прави нещо с ръцете си, но нито Тори, нито Ръсел се докоснаха до водката. Капитанът обаче пресуши своята чаша и побърза да я напълни отново.

После започна да крачи напред-назад, напрежението му видимо нарастваше.

— Как да отличим истината в този лъжовен свят? — промърмори той.

— Истината върви ръка за ръка с доверието — подхвърли Тори.

— Което тук е дефицитна стока — добави Ръсел.

Мълчанието се проточи.

После Николев въздъхна и каза:

— Отдел „Н“ на КГБ е ръководител Марс Волков има задачата да открие и неутрализира всички елементи, свързани с „Бялата звезда“.

— Добре казано — поклати глава Ръсел.

— Опитвам се да създам атмосфера на доверие между нас — отчаяно го изгледа Николев, после напълни дробовете си с въздух. — Искам да уточня нещо, преди да продължим… Появата ви тук свързана ли е със зова за помощ, изпратен от „Бялата звезда“?

— В това ли се състои вашето предложение? — контрира Ръсел.

— Това е само едно начало… Началото на обмена на информация между нас… — лицето му болезнено се разкриви.

— Изправен съм пред дулото на пистолет, господин Слейд. Бих искал да оцените това…

— Всички сме пред подобно дуло — отбеляза Тори.

— Стойте тук и не мърдайте! — тихо процеди Ръсел, изправи се и тръгна да обикаля вилата.

Николев и Тори го изчакаха да се скрие зад вратата и си размениха напрегнати погледи. Приличаха на гладиатори преди началото на смъртен двубой, които не знаеха дали да скочат един срещу друг, иди да обединят силите си и да се нахвърлят срещу императора…

— Твърд човек — отбеляза Николев. — И много подозрителен.

— За това му плащат.

— А на вас за какво плащат, госпожице Нън?

Тори се изправи и направи кратка инспекция на помещението. После застана пред Николев и заби тежък поглед в очите му.

— Плащат ми, за да зная кои са нашите приятели — думите й прозвучаха тихо, но заплашително.

Николев преглътна, очите му пробягаха по ръцете й.

— А какво става с тези, които се оказват ваши врагове?

— Убивам ги — спокойно отвърна Тори.

— Но аз съм ваш приятел, госпожице Нън. Можете ли да ми повярвате?

Тори не отговори.

След малко Ръсел се върна в стаята.

— Какво търсихте? — попита Николев.

— Подозрителни типове от КГБ — отвърна Ръсел и мрачно го огледа. — Предполагам, че пред мен седи един от тях…

— Все още не сте отвърнали на въпроса ми — въздъхна капитанът. — Преди да продължа нататък, аз трябва да зная дали имате връзка с „Бялата звезда“.

— Имаме — кратко отвърна Тори.

— Всемогъщи боже! — изрази възмущението си Ръсел. — Сега вече трябва да очакваме наказателния взвод!

— Защо? — попита Тори, без да изпуска от погледа си Николев. — Нашият капитан не може да бъде сигурен дали не работим за Марс Волков… Може би аз лъжа, за да го накарам да се разкрие като враг на родината… — Лицето на Николев се разкриви от напрежение, тя се усмихна: — Не е ли така, капитане?

Онзи облиза пресъхналите си устни и кимна с глава:

— Да. Може и тъй да излезе…

— Заровете вече са хвърлени. Сега трябва да проверим дали и двете страни могат да прибегнат до това, което се нарича доверие…

Николев сведе поглед към чашата си, помълча, после тихо въздъхна:

— Дойдох тук да погреба Цезар, а не да го възхвалявам…

— Какво? — втренчи се в него Ръсел.

— Чувствам се като Брут, господин Слейд — вдигна глава Николев. — Моля да бъда извинен…

Изправена близо до него, Тори усети възбуденото повдигане и отпускане на гърдите му, задавени от емоции. „Ако се преструва, значи имаме работа с голям артист“, помисли си тя.

Руснакът очевидно не можеше да стои повече на едно място. Скочи на крака и пристъпи към прозореца, от който се разкриваше гледка към стръмно спускащите се Ленински хълмове и покрайнините на Москва. Раменете Му неволно се присвиха. Сякаш очаква удар в гърба, помисли си Тори.

— Одобрен е планът за нахлуване в Литва и Латвия — глухо промълви капитан Николев. — Както от КГБ, така и от върховното командване на армията… Изправени сме пред една безумна военна авантюра… Ще си възвърнем балтийските републики, на които президентът, вероятно обхванат от еуфорията на перестройката, лекомислено позволи да излязат от Съветския съюз…

Ръсел се заклати на пети и пръсти, после тихо подсвирна. Тори запази мълчание.

Николев се извърна с лице към тях. Чертите му бяха някак омекотени, сякаш осветени от онова особено сияние, което се появява в небето след отминаваща буря. Изглеждаше невероятно млад, почти хлапак с мъх по бузите…

— Това, разбира се, е предателство — продължи след известно време той. — Няма значение. Операцията започва след тринадесет часа. Утре на разсъмване… Ще се лее кръв. Официалната версия ще бъде достатъчно проста: нови и все още неопитни, правителствата на балтийските републики са допуснали инфилтрацията на опасни елементи от Запада, които заплашват сигурността на СССР…

Настъпи тежка тишина.

— А президентът? — обади се най-сетне Тори.

— Върховното командване на армията и КГБ ще поддържат становището, че президентът е жертва на култа към личността, също като Юрий Андропов преди него… В момента, в който армията получи заповед за нахлуване в Балтийските републики, той ще бъде ликвидиран от собствената си охрана. Историята се повтаря… Рим от времето на Клавдий…

— Това е лудост! — възкликна Ръсел. — Нима очаквате да повярваме на подобни…

Тори стисна ръката му и го принуди да млъкне.

— Какво общо има всичко това с нас, капитане? — попита тя. — В момента ние сме по-безпомощни дори от вас…

— Не сте! — възбудено тръсна глава Николев. — Особено ако мога да ви се доверя! А и вие на мен… От известно време разполагаме с информация, според която „Бялата звезда“ получава материална помощ от Запада… Ако вие сте тук във връзка с „Бялата звезда“, значи бог ви праща… В момента Марс Волков е зает с широкомащабно преследване на Валери Бондасенко — лидера на „Бялата звезда“. Все още не сме го открили, но ако вие действително сте тук заради нелегалната организация, вероятно имате и начин да установите контакт с него…

Ако разсъжденията ми са правилни, шанс все още има… Разкажете му всичко, обяснете му ситуацията. „Бялата звезда“ е последният шанс да се спре тази лудост и именно затова Марс Волков е получил абсолютни пълномощия да я разбие. Тя се радва на широка народна подкрепа, има свои структури из целия Съветски съюз. Единственото, което й липсваше до този момент, беше оръжието… Но сега и този проблем е преодолян…

— Искате да кажете, че „Бялата звезда“ вече разполага с оръжие? — изгледа го внимателно Тори.

— Да — кимна Николев. — Нямаме представа какво точно е то, но имаме сведения, че са готови да го използват в подходящия момент — ръцете му нервно се свиха в юмруци. — Сега е подходящият момент! А вие трябва да убедите Валери Бондасенко, че страната е изправена на ръба на пропастта! Той трябва да използва своето оръжие и да завземе властта в Кремъл!

— А какво ще правите вие, докато ние търсим за вас лидера на „Бялата звезда“? — попита Ръсел.

— Няма да го търсите за мен, нито пък за КГБ — отвърна Николев и в гласа му за пръв път се долови открито нетърпение. — Ще го сторите в името на целия Съветски съюз!

Ръсел се извърна към Тори:

— Нашият приятел май се опитва да ни използва — подхвърли той. — Бондасенко е в нелегалност и никой не е в състояние да го открие… По тази причина господин капитанът решава да ни използва вместо хрътки… В момента, в който му съобщим местонахождението на Бондасенко, ще дойдат убийците…

— Не, не! — възбудено го прекъсна Николев. — Нищо подобно! Всичко, което ви казах, е чиста истина!

— Склонна съм да му повярвам — рече Тори, но Ръсел категорично размаха ръце и се извърна към капитана:

— Докажете го!

— Но как бих могъл да… — Николев млъкна, после кимна с глава. — Ще ви направя едно предложение. Марс Волков успя да прибере персоналния компютър на Бондасенко. В паметта му по всяка вероятност е записана цялата информация за „Бялата звезда“ — участници, инфраструктура, явки… Волков в никакъв случай не бива да получи достъп до нея. В противен случай „Бялата звезда“ ще престане да съществува в рамките на тридесет и шест часа!

Мислех да измъкна компютъра от ръцете на Волков, докато вие търсите контакт с Бондасенко. Но сега имам по-добра идея. Ще дойдете с мен и така ще се уверите, че говоря истината. Защото, изправяйки се срещу Волков, аз рискувам не само собствения си живот, но и живота на хората, които съм подбирал в продължение на години… Вие сте външни хора, не можете да разберете що за риск е това… Провалим ли се, ще бъдем екзекутирани незабавно, без съд и присъда, без компенсация за близките ни… Просто ще престанем да съществуваме и никой никога няма да разбере къде сме погребани…

— Но ако дойдем с вас, това ще означава загуба на ценно време — изтъкна Тори. — Нали трябва да открием Бондасенко преди разсъмване?

— Така е — въздъхна Николев. — Рискът е огромен, има опасност да не открием навреме този човек… Затова не исках да ви вземам със себе си. Поставяме на карта съдбата на един цял народ… Но не виждам друг начин да удовлетворя искането на господин Слейд.

— Ръсел?

— Нямам желание да се забъркваме! — мрачно поклати глава Ръсел.

— Трябва да ми помогнете! — извика отчаяно Николев. — Трябва, разбирате ли? Историята няма да ни прости, ако допуснем инвазията и покушението срещу държавния глава! Това ще означава завръщане към авторитарен режим, към терора на Сталин! И всички ние ще бъдем загубени!

— Загубени сме! — промълви Героя, зърнал фигурите на Марс и Ирина на вратата.

Татяна вече беше извън басейна. Голяма хавлия покриваше тялото й, открита беше единствено кожата над гърдите, все още мокра от солената вода.

— Здравейте, другарю полковник — поздрави тя. — Добър ден, Ирина.

— Добър ден, Татяна — отвърна Марс. — Виж какво си имам… — ръката му с куфарчето се повдигна. — Ще помогнеш ли на Ирина да го включите? Ей там, на масата, близо до контакта…

Татяна мълчаливо кимна с глава, после хвърли кратък поглед към Ирина. Тя мълчеше, вероятно се опасяваше да не каже нещо излишно. Дълбоко в душата й потрепваше надеждата, че Марс все още вярва в нейната лоялност. Твърдо реши да се възползва докрай от този шанс и да не му дава прибързани поводи за подозрение.

Дръпна ципа на куфарчето и извади тошибата. Вдигна адаптора и мълчаливо го подаде на Татяна. После включи компютъра. През това време Марс се приближи до металния парапет и насочи поглед към леко фосфоресциращата вода.

— По-добре ли си, Одисей? — тихо подвикна той.

— Нямах представа, че съм бил зле — долетя отговорът.

— Имаше пристъп — отпусна се на колене Марс — Не помниш ли?

— Не.

— И по време на този пристъп говореше безсмислици…

— Оцветяването на пространството сред звездите — промълви Героя. — Помня, че говорех на този език…

— Чий е този език, Одисей? — развълнувано преглътна Марс.

— Не е твоят, другарю…

Марс рязко се изправи, сякаш отвратен. Обърна гръб на басейна и тръгна към масата с компютъра.

Пътят му препречи Лара, каза нещо и той се насочи към телефона на стената. С крайчеца на окото си Ирина гледаше как вдига слушалката, слуша в продължение на известно време, а лицето му видимо потъмнява. Каза нещо кратко и прекрати разговора.

Очите на Ирина се върнаха върху клавиатурата. Екранът се изпълни с дълъг списък рецепти.

— Какво е това? — попита Марс, изправил се безшумно зад гърба й.

— Торта с ананас — отвърна механично Ирина. Какъв беше този разговор, запита се тя. Нямаше как да разбере, но настроението на Марс видимо се промени. Това може би означава, че новините не са лоши за самата нея…

— Глупости! — изръмжа зад нея Марс. — Къде в този град може да се намери ананас?

— Валери вероятно си ги изписва от Куба — подхвърли Ирина.

— В Куба няма ананаси — обади се Татяна.

— Пълна идиотщина! — отсече Марс. — Какво друго има в тази машинка?

— Засега само рецепти.

— Да бе, как не! — поклати глава Марс. — Валери Денисович ще си внесе нелегален компютър, за да го пълни с рецепти! Не е чак толкова пристрастен към готварството… Като жена…

— Може би точно той е жената, която все не можеш да откриеш…

Всички замръзнаха при тихите, но отчетливи думи на Героя, долетели откъм водата.

Марс се обърна и вдървено се насочи към басейна.

— Кой ти каза това? — мрачно попита той.

Героя не отговори, тялото му лежеше във водата напълно отпуснато.

— Питам кой ти каза това?

Арбат нададе пронизителен писък, напрежението се спусна над залата като тежко покривало.

Марс измъкна пистолета си и го насочи в главата на Героя.

— Или ще ми отговориш, или ще ти пръсна черепа! — изръмжа той.

Ирина стана, пристъпи към басейна, ръката й легна върху рамото на Марс.

— Недей, моля те! — тихо, но настойчиво каза тя.

— Никой не ми е казал, другарю — прозвуча гласът на Героя. — Забрави ли, че ме лиши от всякаква информация? Но аз нямам нужда от външни източници, тъй като чета мислите в главата ти…

— Какви ги дрънкаш?

— Финалната сцена наближава, нали, Волков? Предстои разправата със смъртния ти враг… Не, няма смисъл да отричаш… Зная го със сигурност. Личи си от омразата, която обезобразява чертите на лицето ти. Но Бондасенко все още е на свобода и шансовете ти да го пипнеш намаляват…

— Млък! — неистово изкрещя Марс. Ирина инстинктивно усети нежеланието му да продължава този диалог. Той вероятно се опасяваше, че Одисей ще й разкрие принадлежността му към КГБ, без да знае, че тя отдавна е в течение.

Приклекна на ръба на басейна и впи очи в бледото лице на Героя. Размениха си мълчаливи послания, после тя бавно поклати глава:

— Достатъчно, Одисей. Няма смисъл да го провокираш повече…

Героя потъна под повърхността, Арбат го последва.

Марс остана до парапета, очите му бяха втренчени във водата.

— Как го прави? — смаяно попита той. — Изглежда може да стои под водата колкото пожелае…

— Може би се е превърнал в полуделфин — шеговито подхвърли Ирина. Но от изражението на лицето му разбра, че Марс не възприема думите й като шега. „Интересно“, помисли си тя. После си спомни за последния разговор между Героя и Марс, бавно започна да проумява стратегията на сложната битка, която водеше космонавтът.

— Отдръпни се — прошепна тя, пръстите й се увиха около ръката с пистолета. — Това е излишно, Марс. Няма смисъл…

Бавно го поведе към компютъра на масичката. Там, където лежаха всички тайни…

— Най-много мразя да чакам! — промърмори Ръсел.

— И си мислиш за Николев, нали? — погледна го Тори. — Вероятно продължаваш да считаш, че ни използват за ловджийски хрътки…

— Много бих искал да изпитвам твоето доверие към него!

— Дано да не стане като с Естильо и Хитасура — поклати глава тя.

Седяха на маса до прозореца в един от ресторантите на хотел „Русия“, разположен на последния, 21-ви етаж. Гледката към Кремъл и златните кубета на храма „Свети Василий“ беше наистина възхитителна. Направиха поръчката си преди 45 минути, но все още не бяха получили напитките си. Това не им правеше особено впечатление, тъй като не бързаха за никъде.

Преда това Тори остави на рецепцията послание в запечатан плик според инструкциите на Хитасура. Надписа го за госпожа Кубишева и го подаде на младия човек зад гишето.

— Препоръчвам ви вечеря в ресторанта на последния етаж, мис — каза младокът на развален английски, внимателно оглеждайки плика. — Гледката от там е чудесна…

Тори и Ръсел се възползваха от препоръката. Качиха се горе, Ръсел тръгна да търси свободна маса, а Тори отскочи до тоалетната. Когато се върна, той вече седеше край прозореца. Как бе успял да осигури една от най-добрите маси в претъпкания ресторант, си остана загадка за Тори. Но вече го познаваше достатъчно добре, за да не се учудва на неочакваните му способности.

— Хитасура надхитри всички — Промърмори Ръсел, зареял поглед през стъклото. — А по отношение на Естильо не си сбъркала кой знае с какво… В крайна сметка без неговата помощ едва ли щяхме да стигнем толкова далеч…

— Мъчно ми е за Ариел…

— Разбирам — кимна Ръсел. — На мен също… Умря, защото искаше да открие истината…

Тори бръкна в джоба си, извади къс гланциран картон и го постави на масата.

— Не го споделих с теб — промърмори тя и приглади ръбчетата на фотографията. — Но преди да умре, Ариел пожела да ми предаде ето това… Очевидно снимката съдържа някаква тайна.

— Това е самият той — вдигна снимката Ръсел. — А зад него е Сан Франциско, нали?

— Да. Този парк се намира съвсем близо до къщата му.

Той обърна снимката и прочете датата, отпечатана на гърба: 21 март.

В същия миг Тори се пресегна и я издърпа от ръцете му.

— Господи Исусе!

Едва сега разбра защо датите, на които беше пътувал Бърнард Годуин, бяха раздвижили предупредителните камбанки в главата й. Една от тях съвпадаше с датата върху тази снимка. Приближи я към очите си и отново се зае да разглежда хората, които бях част от фона. Вече не й беше трудно да идентифицира мъжа, който се виждаше в лявата част, току зад възрастната двойка. Това беше Бърнард Годуин.

Ръсел също беше сигурен, че това е той. Човек трябва да очаква да види Бърнард, останалото вече е лесно…

— Ариел е успял да го засече — въздъхна Тори.

— Очевидно — кимна Ръсел.

— И по тази причина е бил убит?

— Не съм много убеден. Но в тази снимка може би се крие и още нещо… Какво ли? Искам да кажа, че появата на Бърнард в Сан Франциско може да бъде обяснена по хиляди начини: ваканция, среща с приятел или приятелка… — очите му отново се заковаха в снимката. — Двойката нищо ли не ти говори?

Тори поклати глава:

— Намират се на доста голямо разстояние от Бърнард, макар че очевидно вървят в негова посока…

— Бихме могли да използваме фотолаборатория — предложи Ръсел. — Известно увеличение вероятно ще ни позволи да идентифицираме тази двойка, преди кадърът да стане прекалено неясен…

— Можем да се обърнем към КГБ. Убедена съм, че разполагат с достатъчно добре оборудвани лаборатории.

— Много смешно! — изгледа я ледено Ръсел. — Съжалявам, но в тази връзка искам да те предупредя, че Николев продължава да ми изглежда подозрителен!

— Според мен грешиш — поклати глава тя. — Но това вече няма значение, главите ни са в торбата… Според мен Николев ни се разкри достатъчно, за да заслужи известен процент доверие…

— От което излиза, че аз съм параноик, така ли?

— Не, просто си предпазлив.

Към масата най-сетне се приближи някаква келнерка и взе поръчката им.

— Не бъди прекален оптимист — предупредително се обади Ръсел. — Храната едва ли скоро ще се появи…

— Мръква се — промълви Тори, насочила поглед към запаленото осветление на Червения площад и златните кубета на „Свети Василий“, които все още пламтяха под лъчите на залеза. — Колко студен е този град… Дори в началото на лятото…

— Температурата едва ли има нещо общо с това — отвърна Ръсел, въздъхна и се облегна назад. — Господи, как мразя да чакам!

— За съжаление няма какво друго да правим, докато получим отговор от госпожа Кубишева…

— Ако изобщо го получим! Бондасенко е в нелегалност, организацията едва ли ще е склонна да рискува.

— Аз пък мисля, че именно опасната ситуация ще ги принуди да рискуват — поклати глава Тори. — Поискали са помощ от Наташа, но сега ще се срещнат с нас…

— Да, но според Николев не само ние сме в течение на този начин за връзка… В КГБ вероятно вече са разшифровали кодовете на организацията. И аз се питам какво още знаят там…

— Мисля, че Николев ни каза толкова, колкото му стигна куражът — отвърна Тори. — Което не е малко, особено от негова гледна точка…

— Но той е един от тях, Тори! — гневно я погледна Ръсел. — Един от проклетото КГБ!

— В същото време е и човек. Явно е недоволен от това, което върши, изглежда искрено загрижен за съдбата на родината си. Той прилича на нас, Ръс. Оплетен в лепкавата мрежа на лъжи и коварство, той търси начин да се измъкне навън…

— Господи, дано да си права…

Очите на Тори отново се върнаха върху кубетата на „Свети Василий“. Колко чужд е този град! В главата й изплуваха отдавна забравени спомени. Приказките, които беше чувала от баща си, а той от своя баща… Легенди за вълците сред величествените планини на Урал, за смелите селяни, зарязали дом и семейство и тръгнали на бой сред ледените пустини на Сибир… Картините, които беше рисувало детското й въображение, нямаха нищо общо с този чужд и неприятен град.

Не обичаше да слуша баща си, когато той разказваше приказките си на руски. Съзнаваше, че по този начин той й помага в овладяването на езика, но в душата й вече се беше натрупала дълбока омраза към всичко руско, включително и към езика… Искаше баща й да говори на английски като родителите на всички деца в училище. Но сега с изненада откри, че й се иска точно обратното — баща й да е тук, да разговарят на руски, да ползва помощта му в лабиринтите на този враждебен град…

Дали всичко това би му харесало, запита се тя. Подозираше, че ще изпита дълбоко разочарование от съвременна Русия, ще сподели депресията, която мачкаше собствената й душа. Със или без перестройка, всичко наоколо носеше белега на изостаналост и запуснатост като в най-бедните страни на Третия свят.

Приключиха с вечерята едва в десет. Навън вече властваше нощта.

— Нищо няма да стане — въздъхна Ръсел. — А и Николев изчезна в това негово Звездно градче…

— Там живеят и работят съветските космонавти — поясни Тори.

— Не трябваше, да го пускаме сам! — продължаваше да се ядосва Ръсел.

— Вече е късно да поправим грешката си.

Сметката пристигна на малък поднос. Тори я взе, отдолу се показа малко късче хартия. Тя бързо го разтвори, очите й пробягаха по написаното.

— В играта сме — уведоми партньора си тя, в гласа й прозвуча неподправено вълнение.

— Ирина, ела за момент.

Ирина с готовност изостави компютъра, с който се занимаваше от известно време, и пристъпи към Марс. Той беше близо до ъгъла на помещението, лицето му тънеше в сянка.

— Тук — прозвуча гласът му.

Стаичката беше малка, служеше за съхранение на материали за поддръжка.

— Искам да си поговорим, докато Героя спи…

Събрала на топка волята си, Ирина кимна с глава. Много й се искаше да може да контролира ударите на сърцето си — като тибетските лами…

— Какво ти каза той за своите източници? — започна директно Марс.

— Източници? — примигна Ирина. — Мисля, че единственият му източник беше Наташа Маякова…

— Тя беше негов куриер — поклати глава Марс. — Но не вярвам да му е предоставяла и информацията. При нашите срещи той беше винаги добре информиран. Наташа идваше тук не повече от веднъж седмично, а аз — много по-често…

— Нищо не ми е казвал по този въпрос — поклати глава Ирина. — А и аз не смеех да любопитствам.

— Не ти е споменавал Лара или Татяна, така ли?

Сърцето на Ирина пропусна един такт.

— Не.

— А беше ли подозрителен, когато си го питала за неговите източници?

— Не — отвърна Ирина. — А и не съм го питала директно. Умът му изглеждаше зает с други неща…

— Какви неща?

Тя смутено отмести поглед:

— Ами… Беше прекалено активен в сексуално отношение.

— Аха…

— Сърдиш ли се?

— Задай ми този въпрос след половин час — отвърна Марс.

Главата на Ирина рязко се завъртя:

— Какво ще стане след половин час?

— Ще зная със сигурност дали си ме предала на Валери Денисович.

Ушите й писнаха, имаше чувството, че ще припадне.

— Какво говориш? Валери е от КГБ! Отлично знаеш, че аз ненавиждам всичко, свързано с КГБ…

— Не бих могъл да кажа, че зная за теб толкова, колкото би ми се искало — процеди Марс.

— Тук се държиш странно — въздъхна Ирина, опитвайки се да прекрати инквизицията. Надяваше се, че гласът й прозвуча искрено.

— Не тук, а сега — сви рамене Марс. — Валери ми обяви война, времената са трудни… — движенията му бяха точни и пъргави както винаги, но Ирина забеляза, че гледа непрекъснато да е между нея и вратата. — Това трябва да го приемеш като предупреждение…

— Как е възможно да ме подозираш? — въздъхна тя. — Нима забрави, че аз ти поднесох на тепсия Наташа Маякова?

— Вярно е — кимна Марс. — Но това би могло да бъде и грешка.

— Грешка? Аз прекрасно знаех какво върша.

— Наистина ли? — погледът му пронизваше душата й, пласт след пласт. — Работата, която вършиш, е прекалено напрегната дори за професионалист. А ти не си професионалист. Въпреки това обаче успяваш да се сближиш с определени хора, които впоследствие предаваш… За подобно поведение се иска желязна воля и самообладание.

През по-голямата част от времето се преструваш, че си друга, вършиш го толкова усърдно, че в крайна сметка наистина ставаш друга. Не е ли така, Ирина? Признай си, че е така… Случва се и при най-добрите професионалисти. Илюзията се превръща в реалност и обратно. В известно отношение това е една форма на камуфлаж. След като ТИ вярваш, че фалшивата ти самоличност е истинска, в това ще повярват и околните. Без съмнение виждаш логиката в подобен капан. От специалисти зная, че това е един основен психологически принцип на поведение…

— Не ме интересуват твоите специалисти — тръсна глава Ирина. — Просто защото нищо подобно не е станало с мен.

— Не е ли? — пристъпи към нея Марс. Беше толкова близо, че сигурно чуваше уплашените удари на сърцето й. — Коя си ти в действителност? Сладката Ирина Пономарьова, която познава моето семейство? Или твърдата Ирина Пономарьова, която шпионира Валери Денисович? — главата му леко се изви. — Знаеш ли, дори за мен е трудно да се ориентирам в тази заплетена ситуация… Разбираемо е и ти да си объркана…

— Не разбирам какво целиш — отвърна тя. — Защо се опитваш да ми внушиш нещо, което не съм казвала и не съм мислила?

— Просто се опитвам да отделя илюзията от действителността — разпери ръце Марс. — Фактите от измислиците, лъжата от истината… Приличам на археолог, попаднал на важна находка. Много хора разчитат на опита ми…

— Не разбирам накъде биеш.

— Знаеш ли, аз съм виновен за всичко… Аз бях този, който те насърчи към този двойствен, дори тройствен начин на живот. Едва сега виждам колко неразумно съм постъпил. Но признавам, че действах импулсивно, притиснат от Валери Денисович. Заради него ти тръгна по тънкото въже, заради него и падна… Ти изгуби своята самоличност, забрави коя си в действителност, къде лежат основните ти задължения…

Всичко това е напълно разбираемо, вече ти го споменах. Естествено, не си извършила никакво престъпление, никой в нищо не би могъл да те обвини… Независимо от евентуалните ти признания. Лично ще се погрижа за това… — ръката му приятелски я докосна. — Можеш да разчиташ на мен, Ирина. Аз съм твоят ангел пазител…

Най-странното, а и най-страшното беше, че Ирина почти му повярва. В думите му имаше толкова неподкупна искреност, че в душата й неволно се промъкна желанието да му признае всичко, да се остави в негови ръце. Сигурна, че той ще я спаси, ще я избави от официални обвинения и действително ще бди над нея като ангел пазител. Няма да има безкрайна сибирска зима, няма да се втренчва в луната, препречена с решетки… Изкушението беше твърде силно.

Думите му изкусно прикриваха лъжата, спотаена дълбоко под истината, която й се внушаваше. Ирина успя да я зърне само защото си представи как е измъчвал Наташа, сърцето й потръпна от ужас. „Как, за бога, ще се боря с това могъщо и дяволски умно създание“, запита се тя.

Усещаше, че времето й изтича. Марс очевидно я тласкаше към крайното решение, независимо какво ще бъде то. Тя трябва да се бори с него, но как? Помисли си за Одисей — човека, който беше затворник на Марс в продължение на година и половина. Той се бореше с Марс, при това със забележителен успех. Как го постига? Преди всичко на психологическа основа. Възприемаше тактиката на Марс и я връщаше обратно като бумеранг. На пръв поглед Марс изглеждаше абсолютно недосегаем за подобен акт, но Одисей по недвусмислен начин показа, че това е само една илюзия…

Сега Марс изпитваше ужас от Одисей. Защо? Защото Одисей успя да му внуши, че преживява метаморфоза, че се превръща в нещо друго… Но нима това е пълна илюзия? Ирина нямаше отговор на този въпрос. Подозираше, че и Одисей го няма, въпреки смелостта и самообладанието си. Защото в крайна сметка той беше едно опитно зайче, изстреляно в Космоса е цел да се проучи влиянието на радиацията върху човешкия организъм…

Но там той беше осъществил своя контакт. Беше видял прекрасното сияние между звездите, сиянието на Бога… Може ли някой да каже дали действително се е променил, дали все още не е под влиянието на неизвестни сили? Едва ли. Ако има такъв човек, той положително не е Марс…

Значи е време за бой.

Пръстите му се стегнаха около китката й, тя рухна в ръцете му.

— Не зная какво още искаш от мен — прошепнаха едва чуто устните й. — Дадох ти всичко, което пожела…

— Искам истината, Ирина. Само истината…

Главата й се отпусна на рамото му, тялото й се уви около неговото. Не като сирена, а като объркана и безпомощна жена, която се нуждае от помощта му. Такава, каквато той би желал да я види…

— Разкажи ми всичко, Ирина — прошепна в ухото й той. — Обещавам, че последствия няма да има…

— О, Марс! — разплака се тя. Стори го лесно, само като си спомни за начина, по който беше предала Наташа Маякова. — Одисей ме облада в басейна изненадващо, бях напълно безпомощна! Трябва да ми повярваш!

— Вярвам ти, скъпа. Познавам силата на физическото му въздействие върху Лара и Татяна…

— Беше по това време на месеца… Най-удобното за оплождане…

Усети как тялото му се вцепенява от изненада и още по-здраво се притисна към него.

— Не съм стопроцентово сигурна, разбира се — прошепна напрегнато тя. — Но жената усеща някои неща далеч по-рано от всякакви доктори. Страх ме е, Марс! Не зная в какво се е превърнал Одисей! И той не знае, въпреки че се държи храбро. Един бог знае какво се оформя в утробата ми… Ами, ако… Не, не мога дори да го кажа на глас! По-добре да се самоубия! И наистина ще…

Марс конвулсивно я отблъсна от себе си и тя млъкна. Очите му се забиха в нейните.

— Как можа? — просъска той след секунди на агонизиращо мълчание. — Как можа да бъдеш с него точно когато не трябва?

— Вече ти казах. Облада ме изненадващо… — раменете й се разтърсиха, в главата й звънна тъничък глас: „Коя съм аз?“

Овладя се с усилие на волята и добави:

— Не ми даде възможност да се съпротивлявам… Бях безпомощна…

— Аз…

Прекъсна ги остро почукване по вратата.

— Какво има? — изкрещя Марс. Първи признак, че изпуска нервите си.

— Капитан Николев е тук — съобщи Татяна.

— Кажи му да почака, ще го видя по-късно!

— Настоява веднага да говори с вас. Въпросът е спешен.

— По дяволите! — изруга Марс, очите му пробягаха по лицето на Ирина. — Връщай се на компютъра! Искам да откриеш информацията за „Бялата звезда“. Веднага!

Обърна се и влезе в помещението с басейна.

— Какво има, капитане?

Николев го дръпна настрана, по-далеч от любопитните погледи на Лара и Татяна.

— Открихме Валери Бондасенко.

— Отлично! — възкликна Марс, моментално забравил за ужаса, който беше изпитал при разговора с Ирина. — Доведете го тук!

— Страхувам се, че това е невъзможно, другарю полковник.

— Няма невъзможни неща, капитане. Това е заповед, изпълнявайте! Трябва да получа тайните на „Бялата звезда“, които се крият в компютъра на Валери Денисович!

— Налага се ние да отидем при него — рече Николев.

— Не мърдам от тук! — отсече Марс. — Не мога да оставя Героя сам в компанията на Лара и Татяна.

— Докарайте тук хората си.

— Не — поклати глава Марс. — Това би бил твърде агресивен акт, ще разруши всичко, което съм постигнал с толкова усилия… Героя е най-важната фигура за нас, чрез него ще се докоснем до революционно нови технологии.

— Тогава вземете компютъра и елате с мен.

— Изпълнявайте заповедта, капитане!

— Не ме разбирате, другарю полковник — въздъхна Николев. — Имаше само един начин да се добера до Бондасенко и аз се възползвах от него. Помните ли американската дипломатическа делегация от Токио? Отидох на Шереметиево да ги посрещна. Оказа се, че това наистина са хората, към които „Бялата звезда“ е отправила своя зов за помощ… — Николев понижи глас и се наведе към ухото на Марс: — Успях да ги убедя в своята искреност, те вече вярват, че съм на тяхна страна… Признаха, че имат начин за контакт с Бондасенко. В момента го осъществяват от ресторанта на хотел „Русия“…

— Там ли се крие Валери Денисович?

— Не. По всяка вероятност хотелът се използва само като пощенска кутия — Николев наблюдаваше как се сменят емоциите върху лицето на Марс. — Трябва да се появим там като приятели. Или поне аз… С помощта на компютъра ще убедим американците да влязат в контакт с Бондасенко. Зная, че вие не искате да го губите от погледа си, затова предлагам да отидем, заедно…

— Валери Денисович и хората му никога няма да ме допуснат близо до себе си!

— Вярно — кимна Николев. — Но вие ще се смесите с моите хора. Аз ще придружа американците и компютъра. Когато те накарат Бондасенко да извади данните от него, аз ще ви изпратя електронен сигнал. Вие ще поведете хората ми и всички ще паднат в капана.

Марс се замисли, после бавно кимна с глава:

— Планът ви изглежда добър… Само едно не ми е ясно: как американците ще накарат Валери Денисович да извади секретната информация от компютъра?

— Казах им за преврата…

— Какво?!

За момент Николев изпита чувството, че Марс ще получи удар.

— Това беше единственият начин да ги ангажирам — поясни той. — Нали вие сам твърдите, че истината е най-добрият начин да се залови плячката? Повярвайте ми, тези американци нямат нищо общо с обикновените хора. Никаква лъжа не може да ги заблуди. Победата се постига най-лесно с вариации върху истината… Това са ваши думи, другарю полковник.

Марс отново се замисли, после кимна с глава.

— Добре. Вземете тошибата и да вървим.

Спуснаха се по стълбите и се насочиха към черния зил на Николев. Капитанът се настани зад волана, Марс седна до него с компютъра в скута си.

— Къде е шофьорът ви?

— Реших, че е по-добре да карам сам.

Николев завъртя контактния ключ и посегна към лоста на скоростите. Спря го ръката на Марс.

— Момент, капитане. Правилникът изисква…

— Всичките ми хора са ангажирани с американците — поясни Николев и насочи колата към изхода на Звездното градче. — Бях принуден да използвам и последния си човек, иначе американците с положителност щяха да забележат, че са под наблюдение. На практика съм блокирал целия квартал около хотел „Русия“… Както казват американците, „дори мравка не може да си промъкне задника“.

— Добра работа, капитане — усмихна се Марс. — Заслужавате повишение.

Магистралата беше почти пуста, мощната кола зафуча с пълна скорост. На няколко километра от Звездното градче Николев отби вдясно и изключи двигателя.

— Какво става, капитане? — вдигна глава Марс.

Пред очите му блесна дулото на пистолет, насочено право в гърдите му.

— Подайте ми този компютър, другарю полковник! — изръмжа заплашително Николев.

Марс дори не трепна.

— Разочаровате ме, капитане.

— Много важно! — повиши глас Николев. — Искам този компютър!

— Предполагам, че вътре има цяло съкровище — отбеляза Марс. — Иначе едва ли бихте рискували живота си.

— Не се знае.

— Нима сте допуснали глупавата грешка да сключите сделка с американците, капитане? — попита Марс. — Всъщност това можеше да се очаква… Запален почитател на историята като вас не може да бъде истински марксист…

— Изоставате от времето, полковник. Такова понятие като истински марксист отдавна не съществува… Нима не виждате, че сте представител на изчезващ вид? Истински динозавър!

— Щом съм динозавър, значи и зъбите ми са огромни — поклати глава Марс. — Захапя ли ви, с вас е свършено!

Дулото на пистолета нетърпеливо помръдна.

— Дайте компютъра!

— А какво ще ми се случи след това? — попита Марс, после кимна, разгадал изражението на Николев. — Ясно… Малка закуска за дивите зверове…

— Вие сте опасен човек, другарю полковник — рече Николев.

— Правилно — кимна Марс и натисна спусъка на малкия пистолет, който стискаше под куфарчето с тошибата.

Изстрелът прозвуча оглушително в тясното пространство на купето, пружините на лимузината леко се разклатиха. Върху лицето на капитан Николев се изписа изненада, очите му с ужас се спряха на кръвта, бликнала от тялото му. Компютърът обаче попречи на Марс да се прицели добре. Вместо в сърцето, куршумът попадна в корема на врага. Ръката му се стрелна напред и изби пистолета от ръката на Николев. Оръжието изгърмя, куршумът проби покрива на колата. В следващия миг Николев се хвърли напред, дланта му се стовари върху гърлото на Марс. Малкият пистолет отлетя встрани, компютърът се стовари на пода. Марс успя да се съвземе, юмрукът му потъна в корема на Николев, точно върху раната. Капитанът изкрещя, сълзи на болка бликнаха от очите му.

Марс светкавично се наведе да вдигне пистолета, но Николев се съвзе и изви ръката му. Стиснал зъби, Марс заби лакът в лицето му и усети как хрущялите пропукват. „Пипнах го“, рече си той.

Оказа се, че греши. Макар и ослепял от болка, Николев му нанесе два къси, но силни удара в слънчевия сплит. Пред очите му затанцуваха разноцветни кръгове, дробовете му отчаяно се бореха за глътка въздух. Ръката му посегна към носа на Николев, но ударът беше лишен от необходимата сила.

Същевременно капитанът се бореше като лъв, втвърдените му като стомана пръсти сякаш всеки момент щяха да счупят ребрата на противника. Марс почувства как дясната страна на тялото му започва да изтръпва, в душата му нахлу паника. В невъзможност да стори нещо друго, той заби глава в носа на Николев. Разхвърчаха се хрущяли и кръв, но болката в гърдите му не отслабна.

На ръба на силите си, Марс отчаяно повтори удара с глава. Този път вратът на Николев пропука, темето му отлетя назад и разби челното стъкло на зила. Очите му замаяно примигнаха.

Напълнил дробовете си с кислород, Марс побърза да се възползва от предимството. Юмруците му се стовариха в бърза последователност върху гръдния кош на противника, разкрил се безпомощно пред него.

Тялото на Николев се отпусна и започна да се свлича между седалката и арматурното табло. Лицето му беше покрито с кръв, остри късчета стъкло стърчаха от темето му. Очите му бавно започнаха да се изцъклят.

Хълцащ от огромното напрежение, Марс изруга и нанесе силен ритник в слепоочието му. После се наведе, главата му почти докосна коленете. Беше на ръба на припадъка.

Измина доста време, преди да се възстанови. Миризмата на топла кръв, остра като аромата на увехнали цветя, носеше в себе си полъха на смъртта.

— Мръсно копеле! — изръмжа той. — Мислеше се за голям хитрец, нали? Но не можеше да предполагаш, че имам свой човек сред хората ти, при това далеч, преди да те командироват към Отдел „Н“…

Изплю се в лицето на Николев. Това му донесе облекчение, въпреки че капитанът отдавна не усещаше нищо.

После отвори вратата, наведе се и изтика трупа на асфалта.

— Закуска за дивите зверове, капитане — изръмжа той. — В това отношение излезе прав…

Вдигна тошибата от пода. Куфарчето беше изцапано с кръв, но това не му направи никакво впечатление. Дръпна ципа и изруга, видял, че куршумът е нанесъл поражения на самата машина. При това точно на мястото, където беше монтиран твърдият диск.

„Господи Исусе, въздъхна отчаяно той. Край на информацията! Тайната на «Бялата звезда» ще остане заключена завинаги вътре! О, сега вече трябва да пипна Валери Денисович на всяка цена!“

Захвърли компютъра на задната седалка и включи радиостанцията на зила. Представи се и поиска да го свържат с лейтенант Поков. Пръстите му нетърпеливо забарабаниха по окървавеното арматурно табло. „Хайде, рече си той. По-бързо!“

Радиостанцията пропука, в репродуктора екна жизнерадостен мъжки глас:

— Поков слуша.

— Говори Волков — представи се кратко Марс. — От този момент нататък вие сте командир на Единадесето подразделение. Ясно ли е, лейтенант?

— Тъй вярно, другарю полковник.

— Държите ли американците под око?

— Тъй вярно. Всичко е под контрол.

— Отлично. Те ще ви отведат при Бондасенко. Вземете толкова хора, колкото са ви необходими. Давам ви пълна свобода на действие. Внимавайте, Поков! Искам Бондасенко жив! Американците също. Но ако ви създават проблеми, спокойно можете да ги очистите. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре… Следвате ли мисълта ми, лейтенант?

— Тъй вярно, другарю полковник.

— Край.

Марс изключи радиостанцията и се настани зад волана. Завъртя стартерния ключ и моторът равномерно забоботи. Зилът направи широк кръг и се понесе обратно към Звездното градче. Скоро обаче му се наложи да спре, тъй като напуканите части от предното стъкло пречеха на зрението му. Извади пистолета и започна да ги отстранява.

Закова пред крепостта на Героя, хората от охраната смаяно зяпнаха. Но Марс нямаше време да се занимава с тях. Все още мислеше за онзи нещастник Анатолий Николев, който си беше въобразил, че може да го надхитри. Вероятно и Ирина живее с подобни илюзии, заканително поклати глава той. Въобразява си, че е успяла да го убеди в своята искреност… Но Марс беше готов да се обзаложи, че някой отдавна я беше осветлил по въпроса кой от двамата й любовници работи за КГБ. Виждаше страха в очите й, усещаше напрежението в тялото й…

Дали действително е забременяла от Героя? Тук нямаше категоричен отговор, просто не знаеше дали Ирина е способна на една толкова чудовищна лъжа… Всъщност защо да не е способна, запита се той, докато тичаше нагоре по стълбите, намръщен от болката в ребрата. Тя вече доказа, че е способна на опасни действия. В душата му се промъкна неволно възхищение, въпреки че в момента мразеше Ирина не по-малко от онзи предател Валери Денисович Бондасенко. Възхищението на кобрата от броненосеца, нейния смъртен враг… Мимолетно, почти ефимерно чувство, което бързо угасна, задушено от черен гняв…

„Сега ще видим как ще се справи, изръмжа в себе си Марс, отваряйки вратата на залата с басейна. Дали и пред прага на смъртта ще продължава да се придържа към ловко скроените си лъжи?“

Тори и Ръсел прекосиха Москва река и тесния канал в края на Червения площад, после бавно се насочиха към дъното на площад „Добринински“. Вече се намираха в квартала, известен с името Замоскворечие.

Зад тях неотклонно вървяха четирима от най-доверените хора на капитан Николев.

— Марс Волков използва цяла дивизия да търси скривалището на Бондасенко — беше им казал капитанът. — Без моите хора няма смисъл изобщо да се показвате по московските улици.

От безлично жигули изскочи фигурата на лейтенант Поков и бързо се насочи към тях. Жигули е най-разпространената в СССР кола — грозна, неугледна, неудобна… Още едно доказателство за близостта на страната с Третия свят.

— Намираме се в опасна близост с патрулите на Волков — съобщи лейтенантът. — Скоро ли ще пристигнем?

— Изчезвай! — кратко заповяда Ръсел.

Върху лицето на Поков се появи обидено изражение. Беше висок младеж с тъмна коса и здраво тяло на професионален борец. Движеше се пъргаво и уверено.

— Ще заключа колата и ще я оставя тук — предложи той. — Привлича прекалено много внимание.

Ръсел му хвърли един изпълнен с неприязън поглед и дръпна Тори настрана.

— Ситуацията все по-малко ми харесва — прошепна в ухото й той. — Затъваме в непознати води, не можем да различим добрите от лошите. Всичко това ме кара да си мисля, че много лесно ще ни видят сметката…

— Продължаваш да мислиш, че Николев върти някакви номера, нали? — попита Тори.

— Много искам да му вярвам, но не мога — въздъхна Ръсел. — Нещата просто не се връзват, Тори. Огледай се, виж каква е постановката… По всичко личи, че основанията му да ни лъже са далеч по-големи… А ако случайно ни е казал истината, причините за това вероятно са съвсем различни…

— Не е ли все едно?

— Нима не виждаш какво става? — втренчено я изгледа Ръсел. — Толкова ревностно търсим истината, че не разбираме как затъваме в блатото от лъжи. Москва не е град, в който човек може да се изгуби, Тори. Допуснем ли това, с нас ще бъде свършено!

— И в двата случая трябва да се доберем до Валери Бондасенко — отвърна с равен глас тя. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Вече минава един след полунощ, до началото на агресията срещу Балтийските републики остават по-малко от четири часа…

— Ако Николев ни е казал истината…

Лейтенант Поков тръгна към тях и те се принудиха да замълчат.

— Извинете, но трябва да побързаме — каза младежът. — Късно е, минувачите оредяват. Колкото повече се бавите тук, толкова по-подозрителни изглеждате… Ако някой от патрулите на Волков ви засече, с нищо няма да мога да ви помогна. Задачата на моя екип е само да ви държи далеч от останалите патрули…

— Прав е — кимна Тори. — По-добре да тръгваме.

— По дяволите! — изруга Ръсел, но не й попречи да тръгне по улица „Болшая полянка“.

Скоро стигнаха до катедралата „Свети Григорий“.

— Оставаш тук и не мърдаш, ясно ли е? — изръмжа Ръсел към младия лейтенант.

— Тук ли се крие Бондасенко? — учуди се Поков. — В църквата?

В гласа му прозвуча особена нотка. Ръсел я долови ясно, сграбчи ръката на Тори и я притегли зад ъгъла. Изтичаха към един от страничните портали, в ръката на Ръсел проблесна малък инструмент. Ключалката щракна, високото поне три метра крило на портала проскърца и се отвори.

Вмъкнаха се вътре, вратата легна на мястото си. Спотаиха се в мрака с напрегнат слух, очаквайки викове и тропот на крака.

Навън обаче цареше тишина.

— Какво стана? — попита шепнешком Тори.

— Може би най-сетне сме в безопасност — отвърна Ръсел.

В същия миг очите му уловиха черната сянка, промъкваща се през главния портал. Това беше един от хората на Николев. Вдигна ръка да го посочи, в същия миг сянката се стопи в мрака на храма. Тори също.

В продължение на няколко секунди тя остана напълно неподвижна. Не виждаше фигурата на граничаря, но в замяна на това го чуваше. Придвижването му беше предпазливо, издаваше немалък опит. Но тя все пак го чуваше.

Свали обувките си, завърза връзките им и ги преметна около шията си. Остана неподвижна още няколко секунди, определи посоката на движение на врага и безшумно тръгна след него.

Униформеният беше достатъчно предпазлив, за това говореше пътят, който беше избрал. Ниско долу, пълзящ между дългите редове на скамейките. Тори безшумно се качи на последния стол, кракът й опипа облегалката. В следващия миг вече беше горе и тръгна по ръба като въжеиграч. Преди да поемат тежестта на тялото, босите й стъпала внимателно опипваха извитото, гладко полирано дърво.

Не след дълго се озова точно над клекналия между редовете разузнавач. Скочи отгоре му, безшумна като прилеп. Онзи вече беше измъкнал ножа си, готов да прониже всеки, който се изпречи пред очите му. Тялото му светкавично се извъртя, ножът описа къса дъга и се насочи към корема на връхлитащата Тори.

Прибягвайки до блокиращата техника на айкидо, тя отклони удара, ръцете й светкавично се стрелнаха към челюстта на врага. Онзи успя да нададе кратък вик, после вратът му се строши със зловещо пропукване, а тялото му се разтърси от предсмъртни спазми.

Останал сам, Ръсел предпазливо се промъкна към главния портал. Очакваше появата на втори преследвач, очите му напрегнато се взираха в мрака.

Изведнъж усети хладно дуло в тила си, един глас шепнешком заповяда:

— Не мърдай!

Не се подчини, просто защото не успя да разбере какво става. Главата му се извърна по посока на гласа.

— Нима московските свещеници носят пистолети? — учуди се той, видял неясната фигура с качулка и расо.

— Само когато се крият — отвърна с тежък акцент фигурата.

— Валери Бондасенко?

— Да.

Ръсел направи опит да различи чертите на лицето под качулката, но тъмнината беше непрогледна.

— Аз съм представител на Бърнард Годуин, също и колежката ми… — започна той.

— Защо тогава сте в компанията на КГБ? — заплашително изръмжа онзи.

— Дълга история — въздъхна Ръсел. — Нито я разбирам изцяло, нито имам време да я споделя с вас. Вероятно ще ни трябва помощта ви…

— Колко са?

— Трима редници и един офицер. Лейтенант Поков.

— Само толкова? — учуди се фигурата. — Обикновено те използват далеч по-внушителни сили.

Но Ръсел вече не го чуваше. Цялото му внимание беше ангажирано от дулото на автомат „Калашников“, опряно в гърдите му.

Тори измъкна ножа от ръката на мъртвия граничар. Понечи да вземе и пистолета, но се отказа. Не обичаше огнестрелните оръжия, още повече че тук, в храма, един изстрел беше достатъчен да привлече вниманието на властите. Прибра само патроните, просто за да лиши друг от евентуалната употреба на оръжието.

После безшумно се стопи в мрака.

В църквата цареше мъртва тишина. Изпита чувството, че отново се намира в горите на Хокайдо, подложена на тежък изпит от своя сенсей. Десет дни се лута из тях, докато открие скривалището му, а той каза, че е подобрила най-доброто досегашно постижение на учениците му с цели осемнадесет часа… Като повечето от тях изобщо не са успявали да го открият.

Навън проблесна безмълвна светкавица, светлината се отрази в нещо метално. Застинала на място, Тори проследи движението на сгъваемата стоманена палка, появила се в ръката на един от граничарите.

Миг по-късно зърна и лицето. От съсредоточеното му изражение разбра, че човекът е засякъл Ръсел. Изтича по облегалките на редицата дървени столове и се приготви за атака, но в същия миг усети още едно чуждо присъствие, този път зад гърба си.

Завъртя се като вихрушка и потъна между редовете. Секунда по-късно над главата й свирна сгъваема палка — като тази, която беше зърнала пред себе си. Ударът беше насочен към мястото, където допреди миг бяха глезените й. Все още въртейки се във въздуха, тя насочи крак напред и нагоре. Ударът попадна в тялото на врага, до слуха й достигна болезнено изпъшкване. Без да губи нито секунда, тя премина в контраатака, протегнала ръце в смъртоносно атеми. По-скоро почувства, отколкото видя как противникът насочва пистолета си в гърдите й. Беше толкова близо, че усети как въздухът около него трепти от напрежение. Само след миг той щеше да стреля и трясъкът да издаде всички. Ако не на КГБ, то на полицията… Изстрел през нощта несъмнено щеше да накара куп съзнателни граждани да позвънят там.

Тори измъкна своята стоманена палка и я стовари върху лявата китка на нападателя. Пръстът му върху спусъка се парализира, но в замяна на това ритникът му беше точен. Тори изпъшка, улучена в свивката на бедрото, дулото на пистолета безпощадно се завъртя към главата й. Граничарят очевидно нямаше намерение да рискува.

Тори понечи да отскочи назад, но гърбът й опря в дървената облегалка. Противникът й моментално се възползва, ръката му докопа блузата й и рязко я притегли към себе си.

Това му струваше скъпо. Дланта на Тори строши китката му като кибритена клечка, но той се оказа упорит тип и не я изпусна.

Преценила, че е твърде близо, за да използва палката, Тори я пусна на земята. В същия миг плоската част на пистолета му я улучи в ребрата. Въздухът напусна дробовете й с болезнено просвирване, коленете й омекнаха. Граничарят се надвеси над нея и притисна дулото в слепоочието й.

— До свиданя, сука^[3] — ухили се той, въпреки болката.

Юмруците на Тори се стовариха странично върху ушите му, после едната й ръка изви дясната му китка, докато другата отклоняваше дулото на оръжието. Въпреки безполезната си лява ръка, униформеният ожесточено се съпротивляваше, жилите на шията му се издуха като корабни въжета.

Тори възседна краката му, вниманието й беше насочено към пистолета. Позицията й беше по-изгодна, но на страната на граничаря беше грубата сила. Бореха се мълчаливо, със смъртоносно ожесточение. В продължение на няколко дълги секунди никой не можеше да вземе превес, после Тори смени тактиката и прибягна до основните позиции на айкидо. Тялото на противника й изгуби равновесие и се люшна напред, главата му профуча на милиметри от лицето й. Довърши го с ветрилообразен удар в шията, прекъснал сънната артерия. Онзи падна по гръб, очите му се извъртяха с бялото нагоре. Тори вдигна глава, но третият граничар не се виждаше никъде.

— Хвърли оръжието! — изръмжа граничарят към превитата фигура.

— Изритай го насам!

Ръсел търпеливо изчака очите на униформения да се прехвърлят върху пистолета, после премина в светкавична атака. Точно както го бяха обучавали. Нанесе отвесен удар с ръба на дланта си. Не мислеше за ръката, която искаше да пречупи, а за пространството отвъд нея…

Граничарят се строполи със смазана ключица, ръката му отчаяно се опитваше да насочи калашника в гърдите на Ръсел. Той пристъпи напред, ритникът му улучи нервните възли от вътрешната страна на лакътя. Ръката падна като отсечена. Ръсел улови калашника във въздуха, прикладът му потъна в слепоочието на противника.

Смръщила лице от острата болка, Тори продължаваше да пълзи. Напусна редиците дървени столове и се насочи към мястото, на което за последен път беше зърнала Ръсел.

Отново го видя. Стоеше надвесен над тялото на третия войник от патрула, до него имаше някакъв свещеник с дълго расо и качулка. „Дали не е Бондасенко?“, запита се Тори и в гърдите й помръдна надеждата.

— Ръсел, аз съм — предупреди го тя, пристъпи напред и попита: — Виждал ли си Поков?

— Не. Нито пък другите двама от патрула…

— Те са неутрализирани — съобщи Тори и сведе очи към сгърчената фигура на пода. — Също като този тук…

Ръсел забеляза как тялото й се олюлява, и разтревожено вдигна глава:

— Добре ли си? — изчака кимването й, после добави: — От теб наистина тръпки ме побиват…

— Господин Слейд…

— Да, да — кимна Ръсел. — Тори, това е Валери Бондасенко… Валери, това е партньорката ми Тори Нън…

— Имаме за какво да си поговорим, нали? — подхвърли Тори.

Забулената фигура кимна с глава и прошепна:

— Насам, време е да тръгваме…

— Ще се наложи да почакате малко, другарю — обади се глас зад тях. Всички се обърнаха едновременно, очите им се втренчиха във фигурата на лейтенант Поков, повила се зад една от колоните. Беше се скрил така добре, че дори Тори не го усети. „Проклятие, рече си тя. Сенсеят би се срамувал от мен!“

— Приятно ми е да се запознаем, другарю Бондасенко — подигравателно се поклони Поков. — Или, по-скоро, предателю Бондасенко…

Ръсел побесня.

— Нали ти казах да не се доверяваме на онзи мръсник Николев! — извика той, полуизвърнат към Тори.

— Бедният Николев — засмя се Поков, почувствал се господар на положението. — Много беше заблуден… Прояви глупостта да ви каже истината… Тя, разбира се, няма да ви помогне. От тук заминавате право за „Любянка“, където ви очаква другарят Марс Волков. Вероятно трябва да добавя, че въпросният другар е широко известен в това заведение с успешните си методи на разпит… Не ви завиждам! — дулото на автомата му рязко помръдна. — Насам, дами и господа. Изходът е в тази посока…

Тръгнаха един по един покрай редицата столове, Поков вървеше най-отзад с насочен автомат. Скоро се натъкнаха на сгърченото тяло. Лейтенантът забави крачка и хвърли заплашителен поглед към Тори.

— За това ще отговаряте по-късно — изръмжа той. — След като другарят Волков свърши с вас…

Няколко крачки по-нататък лежеше първият противник на Тори. Тя забеляза пистолета му, захвърлен край една от колоните, ръцете й потънаха дълбоко в джобовете.

— Значи смени отбора, Поков… — промърмори Ръсел.

— Никога не съм имал подобно намерение — изсмя се онзи. — Просто Николев прояви глупостта да се изпречи на пътя на Марс Волков. А който се осмели на подобно нещо, обикновено живее кратко… Аз обичам живота и затова избрах Волков…

Тори се възползва от този диалог. Изравнила се с трупа, тя напълни дробовете си с кислород и потъна в „прана“. Въздухът около нея сякаш потрепна от могъщите сили на природата, тялото й бавно започна да се навежда.

— Какво правиш там? — извика Поков. — Веднага ела насам!

Тори се обърна, в ръката й блесна пистолетът на мъртвия граничар.

Поков отметна глава и избухна в смях.

— Толкова труд за нищо! — подигравателно изхълца той. — Празен е, момичето ми… Иначе щях ли да го оставя да се търкаля наоколо? — смехът секна, устните му се разкривиха в презрителна гримаса: — Глупави американци! Поверява ли се подобна мисия на жена? Всеки мъж би се справил по-добре…

— Така ли? — попита Тори и натисна спусъка.

Поков отлетя назад, тялото му се блъсна в редицата столове и бавно започна да се свлича към пода. Презрението, което допреди миг изкривяваше чертите на лицето му, бавно започна да се вкаменява.

— Празен беше! — прошепна с последни сили той. — Сигурен съм в това!

Тори пристъпи крачка напред и му показа шепа патрони.

Очите на Поков се замъглиха, главата му клюмна.

— До свиданя, Поков — промърмори Тори и хвърли пистолета върху безжизнените му гърди.

Сергей дръпна качулката, на скулата му мътно проблесна белегът.

— Добра работа! — изрази възхищението си той. — Мисля, че вече е крайно време да…

— Още не — обади се един глас, тъмна фигура излезе иззад олтара и се насочи към тях. — Аз съм Валери Денисович Бондасенко — представи се човекът, ръката му обви раменете на Сергей. — Благодаря, приятелю. Отлично се справи с ролята на ангел пазител…

Преодолели изненадата си, Тори и Ръсел му се представиха. Валери кимна в отговор.

— Страхувам се, че напразно рискувахме да ви повикаме тук — мрачно рече той. — И аз не стоях със скръстени ръце, докато вие ме защитавахте… — главата му леко кимна по посока на труповете. — Искрено се възхищавам на смелостта ви, но тези четиримата положително не са сами… Те са само една малка част от подразделението на Гранични войски, което вече е блокирало района…

— Този мръсник Поков вероятно е поддържал връзка с Волков — изръмжа Ръсел.

— Положително — кимна Валери. — И сега Марс Петрович затяга примката около нас.

— Нека я затяга — обади се Сергей. — Ние пък ще се възползваме от тунелите, които са прокопани под църквата…

— Няма да стигнем далеч — въздъхна Валери. — По това време на денонощието едва ли ще избягаме от патрулите, особено пеша…

— В момента не това е най-важното — намеси се Ръсел и сбито предаде чутото от Николев. За агресията срещу балтийските републики рано сутринта и за планирания атентат срещу президента.

Валери въздъхна с отчаяние, очите му се притвориха.

— Отдавна подозирах, че нещата вървят натам — рече той. — Но не очаквах това да стане толкова скоро…

— Според Николев само „Бялата звезда“ е в състояние да предотврати нещастието — подхвърли Ръсел. — Каза, че ако успеем да предупредим лидера на организацията — тоест вас, вие ще направите необходимото… — очите му се забиха в лицето на Валери. — Ние знаем всичко за ядрените оръжия, които купувате от Бърнард Годуин. Дойде време да ги вкарате в употреба…

— Не ги купуваме, господин Слейд — поклати глава Валери. — Получаваме ги даром от господин Годуин, когото всички тук считат за пламенен патриот. Той е един от най-изявените духовни водачи на „Бялата звезда“…

— Пресвети боже! — възкликна Ръсел.

— Страхувам се, че всичко е било напразно — поклати глава Валери. — Тук сме напълно откъснати от света. Нямаме възможност за трансконтинентална връзка. Едва успях да получа посланието ви, въпреки че го изпратихте от хотел на няколко крачки от този храм… Сами видяхте колко време трябваше да чакате за отговор. Всичко това означава, че на всяка цена трябва да се измъкнем от тук!

— Да не забравяме Звездното градче — обади се Тори. — Там е една жена на име Ирина, вашият компютър също… Вярно ли е, че в него е скрита цялата информация за „Бялата звезда“?

— Ирина — прошепна Валери. — Значи е попаднала в лапите на Марс, докато е била в апартамента ми… И той вече я подозира…

— Компютърът ще ви провали, така ли? — попита Тори.

— Да — въздъхна Валери. — Вътре е цялата структура на организацията, майсторски кодирана… Един добър дух я пази — млъкна изведнъж, лицето му пребледня. — Господи! Добрият дух! Веднъж споменах за това пред Ирина, а тя е достатъчно опитна програмистка… О, не! Ако Марс започне да я изтезава, тя без съмнение ще рухне и ще му разкрие кодовете… Господи! — хвърли поглед на часовника си, после се взря в Тори. — Наближава три часът сутринта. Да, вие сте права. Първо трябва да се доберем до Звездното градче!

— Но как? — обади се Сергей. — Тунелите ще ни помогнат да се измъкнем от тук, но после накъде?

— Имаме кола! — извика Ръсел и на лицето му изплува усмивка на облекчение. — Колата на Поков!

Приклекна до трупа и измъкна връзката ключове от джоба му.

В същия момент главният портал на храма отхвръкна на пантите си, под свода се разнесе остър, заповеднически вик:

— Никой да не мърда! КГБ!

— Насам, бързо! — прошепна Валери.

Затичаха се към дъното на храма и изчезнаха зад олтара. Мушнаха се през тясна дървена портичка, която Валери залости. Сергей ги поведе надолу, Валери се позабави. Настигна ги в средата на стръмното стълбище.

— Строших стъклото зад олтара — поясни той. — Така ще ги накараме да мислят, че сме се измъкнали от там и за момента ще отвлечем вниманието им от криптата…

Не след дълго се озоваха в самото подземие.

— Сергей — спря се Валери. — Искам да останеш при дъщеря ми. Няма как да я вземем, в колата е тясно…

— Разбирам.

— Грижи се за нея.

— Все едно, че е моя дъщеря — отвърна младежът.

Двамата се прегърнаха.

— Бог да те пази, Валери.

— Ще се върна да ви взема — прошепна едрият мъж. — Някъде на разсъмване…

После Валери Денисович Бондасенко направи знак на двамата американци и потъна в мрачния тунел. Устремен към светлината, към решителната битка за спасението на родината си…

В очите на Марс се появи мрачен блясък.

— Стойте настрана от мен! — изръмжа на Лара и Татяна той. — По-късно ще се разправям с вас!

Закрачи през залата, двете жени зяпнаха от изумление при вида на окървавеното му лице и дрехи. Също като охраната на входа. По това време на денонощието сградата беше пуста.

Изправи се до парапета. Героя се беше пробудил, тялото му леко се поклащаше върху водата. А може би някой го е събудил, уплашен от бързия ход на събитията.

— Нося ти подарък — изръмжа Марс.

Куфарчето с тошибата описа полукръг и тежко цопна във водата. Солени пръски обляха обувките на Марс.

— Вече не ми трябва, Одисей — добави той. — Искаш ли да знаеш защо? Всъщност вероятно знаеш. Нали умееш да четеш мислите ми? — очите му убийствено проблеснаха. — Нямам нужда от компютъра, защото разполагам със собственика му — устните му се разтегнаха в зловеща усмивка. — Моите хора успяха да открият смъртния ми враг — според твоето напълно сполучливо определение… В момента са на път, скоро ще получа възможност да го разпитам в твое присъствие. Какво ще кажеш?

— Съжалявам те — отвърна Героя.

Челюстите на Марс се стегнаха, ръцете му се свиха в юмруци.

— Точно така, другарю — изгледа го предизвикателно Одисей. — Хайде, скачай във водата и да се разберем като мъже! Нали това искаш? Но може би ще се окаже, че няма да водим двубой като мъже… Защото ти не знаеш какво всъщност съм аз, нито пък какво мога да ти сторя тук, във водата… Нали така, Волков? Вероятно ще предпочетеш да останеш на твърда земя и да продължиш мръсното си дело…

— Мислиш, че знаеш всичко! — процеди Марс и се наведе над парапета. — Сега ще проверим дали е така!

С един скок се озова до Ирина, която стоеше до масата и безмълвно наблюдаваше развоя на събитията. Сграбчи я за косата и изви главата й назад. Тя нададе вик на болка и уплаха, коленете й се подгънаха.

— Волков!

Марс вдигна глава и предупредително изръмжа към Лара и Татяна:

— Мръднете ли, ще ви застрелям!

Вдигна ръка и я стовари върху лицето на Ирина.

— Волков!

— За теб съм другарят Волков, Одисей!

— Другарю Волков, прекрати това! — умолително каза Одисей.

— О, не! — изръмжа Марс. — Нещата отидоха твърде далеч! — отново дръпна косата на Ирина, тялото й болезнено се изви назад. — Ще й причиня болка, Одисей! Искам да знаеш това предварително, просто защото ще бъдеш главният свидетел…

— Тя е само жена — каза Одисей. — Пусни я…

— Няма начин — поклати глава Марс. — Тя прие условията на играта, но след това реши да импровизира… Стори й се вълнуващо, започна да си въобразява, че тя дърпа конците…

— Едва ли е била в състояние да го стори…

— Стори го, Одисей. Прелъсти ме, след това прие да шпионира Валери Денисович… Сприятели се с Наташа Маякова, след това я предаде… Това известно ли ти е? Предаде я, без да й мигне окото! А накрая предаде и мен! Тя е по-хладнокръвна от всеки мъж, когото познавам, Одисей… Прие насилието, следователно, трябва да получи урок. Основният урок на живота — насилието винаги поражда насилие! Така ще бъде честно, Одисей. Който живее на ръба на бръснача, умира от същия този бръснач!

— Това е отмъщение, другарю. Отмъщение в най-чиста форма!

— Не! — извика Марс. — Тук не става въпрос за отмъщение, а за правосъдие!

— Правосъдие според твоите разбирания, Волков — отвърна Героя и отвратено цъкна с език. — Винаги според твоите разбирания! Но такава ми била съдбата… Да живея в твоя свят, в Рим, управляван от Цезар като теб… Тук място за правосъдие няма. Всичко е подчинено на твоите капризи. Нима не виждаш иронията, Волков? Не аз, а ти искаш да бъдеш жив Бог!

— Върви по дяволите с твоите усукани приказки! — излая Марс. — Кой те е учил да използваш словото като оръжие?

— Действам в самозащита, приятелю. Словото е единственото оръжие, което си ми позволил…

— Напротив — поклати глава Марс. — Позволявах ти твърде много неща. Едва сега разбирам, че съм се държал с теб неоправдано меко. Нарушавах правилника заради теб, затварях си очите за много неща. Държах се като любящ баща, който трепери над единственото си дете. И резултатите са налице. Ти се превърна в своеволно и капризно чудовище. На това трябва да се сложи край! — главата му рязко се завъртя. — Татяна, ела тук!

Жената мълчаливо се подчини. Арбат изскочи на повърхността, от устата й се разнесоха напрегнати писъци.

— Какво си намислил, Волков? — разтревожено попита Одисей.

— Край на глезотиите, Одисей! — отсече Марс. — От сега нататък ще се научиш да се държиш както трябва, да проявяваш нужното уважение и да отговаряш искрено на въпросите, които ти се задават!

— Волков…

— Млък! — изкрещя Марс, вдигна пистолета си и натисна спусъка. Татяна се олюля и падна във водата, Ирина изкрещя от ужас. Трясъкът на изстрела се поде от ехото в просторната зала.

Замръзнала на място, Лара гледаше с ококорени очи безжизнения труп на приятелката си, полюшващ се върху солената вода.

Арбат прекрати писъците си и бавно доплува до тялото на Татяна. Побутна го с муцуна, после се гмурна и изчезна.

— Копеле гадно! — изкрещя Одисей.

— Сега вече ме мразиш, нали? — попита Марс. — Защо тогава не излезеш да ме спреш, като истински мъж?

— Ти си глупак, Волков — отвърна Одисей. — Като всички, които се мислят за богове… Но рано или късно ще разбереш, че неограничената власт има и своите лоши страни…

— Не си в положение да ми даваш съвета! — размаха пистолета Марс. Очите му доловиха някакво движение, главата му светкавично се обърна към Лара, която бавно прекосяваше залата.

Одисей също я видя, от устата му се откъсна предупредителен вик:

— Не, Лара! Не върши това!

Върху лицето на Марс се появи зловеща усмивка.

— Виждам, че за теб действително няма тайни, приятелю. Подозренията ми към тези жени се оказаха напълно основателни!

Лара стигна далечната стена, извади връзка ключове от джоба си и отвори вградения шкаф.

— Успял си по някакъв начин да ги омагьосаш, нали? — продължи Марс. — Много съм впечатлен. Преди да попаднат под влиянието ти, Лара и Татяна бяха безупречни агенти на КГБ…

— Волков, не! — изкрещя Одисей, разбрал прекалено ясно значението на миналото време, което употреби врагът му. — Нима не проля достатъчно кръв?

— И ти трябва да получиш урок, синко — поклати глава Марс. — Ще ти бъде трудно, но сам си виновен за това…

Изчака Лара да отвори вратичката докрай, после я застреля с два куршума в гърба.

Тялото на момичето отлетя към стената, сякаш улучено от гигантски юмрук. Пръстите й конвулсивно дръпнаха вратичката на шкафа, разкривайки пирамида с няколко автомата „Калашников“, заредени и готови за употреба. Покрити със смазка, дулата проблеснаха със синкава светлина.

— Господи!

Марс сведе поглед към съкрушения космонавт във водата, устните му се разтегнаха в жестока усмивка.

— Добре… Вече започваш да разбираш докъде се простират параметрите на властта, нали? — протегна ръка над водата, сякаш беше епископ, благославящ смирен богомолец. — Но нещата не свършват до тук! — другата му ръка жестоко дръпна косата на Ирина, главата й се изви назад.

Ирина извика от болка, главата на Одисей отново се подаде над водата.

— Какво още искаш, Волков?

— След като питаш, значи нищо не си разбрал! — изръмжа Марс. Наведе се и тикна дулото на пистолета в устата на Ирина. — Скоро ще получа отговор на всичките си въпроси, нали, Одисей?

— Ще ги получиш още сега — отвърна Одисей. — Само не я убивай!

— О, нямам такива намерения, приятелю. Тя е прекалено ценна, за да я ликвидирам… Вече видя, че мога да бъда жестокият Цезар… Сега обаче ще ти покажа, че мога да бъда и коварният Цезар. Ще й причинявам болка, Одисей. Бавна и мъчителна… Едновременно с това ще ти задавам въпроси. При всеки лъжлив или непълен отговор Ирина ще получава нова порция болка… Имаш ли представа колко дълго може да се проточи подобна операция?

— Не прави това!

— Молиш ли се, Одисей? Нима толкова беше мъжката ти твърдост? Господи, ти си по-противен дори от Валери Денисович!

— Нима? — прозвуча един глас зад гърба на Волков. Двамата с Одисей се извърнаха едновременно.

— Исусе! — простена Марс. — Ти ли си?!

— Съжалявам, че се забавих, Марс Петрович — отвърна Валери и излезе от сянката край вратата. — Но трябваше да преодолея доста препятствия…

Марс объркано се огледа.

— Къде е Поков? — попита. — Къде са хората ми?

— Страхувам се, че няма да дойдат…

Марс пусна Ирина и се изправи срещу врага си. Върху лицето му се изписа объркване.

— Ти си сам?! Но как се промъкна през охраната?

— Имам си начини — отвърна Валери, а очите му пробягаха по окървавените плочки. — Господи, какво си сторил с Лара и Татяна?!

— Откъде знаеш имената им?

— Зная още много неща, Волков — мрачно го изгледа Валери. — Но не виждам смисъл да те просветлявам, тъй и тъй няма да ме разбереш…

Очите на Марс се местеха от Валери на Героя и обратно, главата му започна да се тресе.

— Господа, какъв идиот съм бил! — въздъхна отчаяно той. — Наташа не е била куриер единствено на секретна информация от КГБ! Тя е била и връзката между вас! Вие сте съучастници! Одисей ти е помагал да създадеш „Бялата звезда“!

— Близо си до истината — отвърна Валери. — Опасявам се обаче, че това е таванът на твоите възможности. Няма смисъл да се напрягаш, тъпак като теб едва ли може да проумее всичко!

Възползвайки се от разговора между смъртните врагове, Ирина незабележимо започна да се отдалечава. Омразата между двамата беше толкова силна и плътна, сякаш можеше да се докосне с ръка… В залата играеха синкави отражения, въздухът беше наситен със сладникавата миризма на кръв.

От очите й се стичаха сълзи, с тяхна помощ сякаш се оттичаше и смъртният ужас, загнезден дълбоко в душата й. Сълзи, които прогаряха кожата й като киселина и караха тялото й да се разтърсва от конвулсии.

Главата й пламтеше, все още не беше в състояние да обхване жестокостта на Марс. За малко не повърна при мисълта, че немного отдавна беше изпитвала доволство от близостта със семейството му…

Но това съвсем не беше всичко. С изненадващо равнодушие наблюдаваше конфронтацията между мъжете, които доскоро бяха част от живота й, изведнъж разбра, че мъжкият манталитет й е безкрайно чужд… Какво ги тласка към жестокост и насилие? Усети злобата в душите им като отвратителна миазма, запълваща въздуха на помещението, с ужас установи, че и самата тя е била заразена от неутолимата им жажда за власт, за контрол над живота на другите…

Най-сетне разбра, че и Марс, и Валери се бяха възползвали от нея, че всеки по свой начин я беше въртял в ръцете си, сякаш точи нож, с който да прониже другия… Но тя не беше от стомана, независимо от опитите на тези мъже да я превърнат именно в това…

В крайна сметка няма разлика между Валери и Марс, проплака душата й. Техните желания и стремежи нямат никакво значение, просто защото и двамата са готови на всичко, за да ги постигнат. Включително и на убийство…

„Остави ги да се оправят сами, прошепна някакъв нов глас в душата й. Не предприемай нищо. Нека насилието вземе връх. Ще се унищожат взаимно и това ще бъде краят.“

После видя как Марс насочва пистолета си и стреля. Валери отлетя към стената, от рамото му бликна кръв. Това вече бе прекалено!

— Не! — изкрещя тя.

Разтърсваше се от ридания, не разбираше какво става в душата й. Искрено желаеше да остане пасивна, да стои и да гледа как двамата мъже се унищожават. Но не можеше…

С ужас установи, че е само на крачка от пирамидата с оръжията. Ръката й сякаш сама се протегна, свали един автомат, пръстът й легна върху спусъка. Обърна се и бавно тръгна към двамата мъже.

Марс отново беше насочил пистолета си към Валери. Край вратата се размърдаха неясни сенки, вероятно хората от Гранични войски вече бяха тук…

„Никой да не мърда! КГБ.“

— Стига, Марс! — дрезгаво извика тя, продължавайки да върви напред.

— Млък! — озъби се онзи.

— Стой настрана, Ирина! — извика Валери.

Марс се приготви да натисне спусъка за втори път, но Ирина го изпревари.

Трясъкът беше страхотен. Писъкът на Ирина се сля с отчаяния вик на Марс. Надупчено като решето от куршумите, тялото му рухна в краката на Валери.

По лицето на Ирина се стичаха сълзи. Ръцете й изпуснаха автомата, дланите й механично започнаха да се трият в бедрата. Видя кръвта, която струеше от тялото на Марс, падна на колене и започна да повръща.

— Одисей! — едва чуто проплака тя. — Спаси ме!

Героя протегна ръка, прихвана я през кръста и внимателно я издърпа във водата. Арбат изскочи на повърхността, тъпият й, подобен на бутилка нос нежно побутна рамото на Ирина.

— О, Арбат! — засмя се през сълзи тя и прегърна плъзгавото тяло на делфина.

— Добре ли сте? — попита Тори и се наведе над проснатото тяло на Валери.

Той държеше рамото си, очите му не се отделяха от мъртвия Марс.

— Става нещо странно… От години чакам този миг, мислех, че ще се радвам. Но не е така… Безразлично ми е, чувствам се някак празен… — дланта му докосна темето на Марс. — Сякаш умря и частица от мен…

— Идването ви тук беше голяма глупост — обади се от другата му страна Ръсел. — Този мръсник би могъл да ви убие още с първия изстрел!

— Нямаше друг начин — въздъхна Валери и изтри потта от челото си. — Ако Марс ви беше зърнал, веднага щеше да ви направи на решето. А може би щеше да ви вземе за заложници, за да диктува условията…

— Глупости! — тръсна глава Ръсел. — Щяхме да имаме предостатъчно време, за да…

— Не го познавате — прекъсна го Валери, въздъхна и поклати глава. — И все пак не ме уби с първия изстрел… — очите му за пръв път се откъснаха от мъртвеца и спряха върху лицето на Ръсел. — Странно, тъй като беше превъзходен стрелец…

— Говори ми — тихо промълви Героя.

— Чувствам се омърсена — отвърна Ирина и отпусна глава на рамото му. — Прегърни ме… — Ръцете му я стиснаха в здрава прегръдка. — Марс беше прав… Насилието винаги поражда насилие… Думите му бяха истина. Аз прелъстявах и лъжех, това ми доставяше удоволствие… Затънах толкова дълбоко, че предадох Наташа, а след това и Валери. Не знаех какво върша. Когато споделих всичко с Марс, все още не знаех кой е той… Но това вече е без значение, само празни думи. Не би трябвало да злоупотребявам с доверието на Наташа. Тя ме считаше за своя приятелка, а аз я пратих на изтезания… А сега затънах окончателно. Убих човек. Вече наистина съм част от света на Марс…

— Ако наистина се чувстваш така, аз не мога да ти помогна — промълви Одисей.

Ирина отлепи глава от рамото му, очите й потънаха в неговите:

— Какво искаш да кажеш? Трябва да ми помогнеш! Разчитам само на теб!

— Не, Ирина. Време е да разчиташ на себе си. Вярно е, че съм в състояние да направя нещо. Но само ти можеш да се измъкнеш от света на насилието, в който си затънала. При положение, че го искаш…

Тялото й се скова от напрежение, в душата й отново нахлу познатият мрак. Под него помръдваше вледеняващият ужас от сибирската зима, от решетките върху луната, от огромния затвор, в който се беше превърнала родината й… „Сега вече нямаш абсолютно нищо, обади се един глас в главата й. Изгубена си! Изгубена завинаги!“

Усети как очите й се пълнят с горещи сълзи. Този път обаче направи усилие да ги спре, същото стори и с мрачния глас в душата си. Не може да е изгубена, съдбата й трябва да бъде различна!

Имаше и други алтернативи, изведнъж страшно много й се прииска да се възползва от тях.

Няма да бъдат свързани с Америка, разбира се. Но Америка беше просто една мечта… Мечтата на незряла девойка, която иска да обърне гръб на отговорността. Но ако все пак беше научила нещо от Героя, то беше именно чувството за отговорност.

Втренчила поглед в бездънните му очи, Ирина прибягна до странния начин на безмълвно общуване. И той разбра, че е готова…

Ръсел се зае с раната на Валери, а Тори пристъпи до тялото на Лара и опипа китката й за пулс. Но пулс нямаше.

Стана и се насочи към басейна. Издърпа тялото на Татяна от водата, обърна го по гръб. Тя също беше мъртва.

Каква касапница, тъжно поклати глава Тори. Нима никога няма да има край? От мига, в който Кои прибягна до ритуалното самоубийство в последен опит да прочисти окървавената си душа, тя непрекъснато си задаваше този въпрос.

Този миг остана запечатан в съзнанието й завинаги, времето не беше в състояние да го заличи. Все още виждаше синьото небе, ослепително бялата дреха на Кои, бавно подгизваща от кръвта… Ясно си представяше тайнствената планина, за която Кои промълви в последните секунди от живота си… Въздъхна и отправи една безгласна молитва за душата на тази жена, а и за самата себе си.

Изправи се и колебливо пристъпи към ръба на басейна. Краката й изведнъж омекнаха. Тук беше убежището на Героя — руския космонавт, който беше живял и тренирал с Грег, родния й брат… Човека, който последен го беше видял жив. Колко странни са пътищата на съдбата, въздъхна в себе си тя. Никога не си беше представяла, че може да се озове тук.

Но сега откри, че се страхува да установи контакт с този човек. Водата се плискаше в стените на басейна, над разлюляната повърхност тичаха теменужени сенки. До слуха й долетяха странните щракащи звуци, които излитаха от устата на делфина. От всичко това изведнъж изпита неземното чувство, че се намира на непозната планета, в друго време и друго пространство… Забрави, че това е просто басейн, построен в една строго охранявана сграда, дълбоко в сърцето на Съветския съюз.

Първо видя Арбат. Беше толкова изненадана, че не знаеше какво да каже. Синият делфин също я видя, обърна гръб на Героя и Ирина, вкопчени един в друг в средата на басейна, и бързо се насочи към нея.

На метър от парапета огромното тяло изскочи от водата. Тъпата муцуна докосна бузата на Тори, тялото се завъртя и потъна в дълбините сред милиарди сребърни капчици.

Тори дори не помръдна. Краката й продължаваха да треперят, очите й не се откъсваха от двамата във водата. Ирина я видя, откъсна се от прегръдката на Героя и доплува да й се представи.

— Името ми е Тори Нън — отвърна гостенката, наведе се и протегна ръка. — Дойдохме да помогнем на Валери и „Бялата звезда“…

Ирина пое ръката й, погледите им се срещнаха. И тогава нещо се случи. Сякаш невидима искра пробяга между тях, в един невероятно кратък миг си размениха съкровени мисли и интимни чувства, станаха по-близки от сестри… Какво беше това? Нима може да се даде наименование на подобно нещо? Споделяха по-скоро чувствата, отколкото съдбата си…

— Извинявам се — наруши мълчанието Тори. — Но просто бях смаяна от това, което направи делфинът…

Ирина се усмихна.

— Арбат е много особена… Или харесва някого, или изобщо не му обръща внимание. С този жест показва, че изпитва към вас особено топли чувства… — извърна се към центъра на басейна и тихо подвикна: — Одисей! Ела да се запознаеш с Тори. Тя е американката, която… — млъкна, смаяна от изражението на лицето му. — Но какво ти става, за бога?

Героя се раздвижи, тялото му се насочи към светлината, играеща в ъгъла. Арбат изскочи до него, ръката му се уви около едрото тяло.

Напрегнала взор, Тори гледаше приближаващата се фигура. Сърцето й се качи в гърлото, дробовете й изведнъж престанаха да поемат кислород. Първо видя блестящата сребриста кожа, гладка като на делфина. После очите й започнаха да различават очертанията на лицето, лишено от всякакво окосмение, накрая потънаха в неговите.

Отвори уста, сякаш се готвеше да каже нещо. Затвори я, усилията й да се освободи от вцепенението бяха страхотни.

Гледаше очите му като омагьосана. Ангелските очи…

— Грег?

— Тори! — задавено промълви Героя. — Велики боже!

Тя се хвърли във водата, направо с дрехите. Заплува към Одисей и Арбат, от очите й рукнаха сълзи.

— Недей — тихо промълви той и погали косата й. — Господи, недей!

Тори се хвърли напред и покри лицето му с целувки. Притискаше се в тялото му със силата на удавница, не искаше да го пусне… Дълго време останаха така.

Най-накрая главата й се отдели от гърдите му, очите й потърсиха неговите:

— Мислех, че си мъртъв… Всички мислеха същото. Как стана така, че…

— Руснаците — въздъхна Грегъри Нън. — Двамата с Виктор Шевченко се оказахме опитни зайчета… Тези мръсници ни подложиха на ограничено облъчване, искали да разберат дали космическата радиация може да разреши проблемите, свързани с продължителната безтегловност… После стана катастрофата и Виктор загина. Аз успях да се върна на Земята, но няколко месеца бях в кома. Когато съзнанието ми се възвърна, всичко вече беше решено. Руснаците преценили, че съм твърде ценен, за да ме върнат обратно на нашите…

Не зная как са убедили хората от НАСА, че не Виктор, а аз съм загинал в Космоса, но са успели… Започнаха да ме наричат Виктор, вероятно за да ми внушат, че ще прекарам остатъка от дните си в техния затвор… Наистина това е затвор, изграден според личните ми нужди, но все пак си остава затвор…

— Тори — подвикна откъм парапета Ръсел. — Времето тече!

Тя се извърна към него.

— Това е брат ми Грег, Ръсел! Оказа се, че е загинал руският космонавт, а не той! А руснаците го заключили тук…

— Господа, Исусе Христе! — извика възбудено Ръсел, пристъпи към парапета и приклекна. — Какво са направили с теб?

— Дълга история…

— Бас държа, че е така — кимна Ръсел, после в очите му се появи загриженост. — Добре ли си?

— Трудно е да определя…

— Добре, зле — няма значение! Важното е да те измъкнем от тук! Готов съм да се обзаложа, че куп хора у дома ще дадат мило и драго, за да разменят някоя дума с теб!

— Също като руснаците…

Доловил хладния цинизъм в гласа му, Ръсел изви глава:

— Хей, какво пропускам?

— Време е — напомни му Тори, но той не отделяше очи от лицето на брат й.

— Окей — въздъхна най-сетне Ръсел. — Грег, повярвай ми, че умирам от нетърпение да чуя цялата история, но точно в този момент…

— Одисей — обади се зад гърба му Валери. — Армията и КГБ са се обединили, точно според нашите предвиждания! — Дясното му рамо беше покрито с дебел пласт хирургически лепенки. — Днес на разсъмване съветската армия ще нахлуе в Литва и Латвия! По същото време президентът ще бъде убит от собствената си охрана!

— Толкова скоро! — възкликна Грег. — Все още не сме готови!

— Принудени сме да действаме — поклати глава Валери, а лицето му се разкриви от болка. — Ще трябва да активизираме ТЯМУ.

— ТЯМУ? — озадачено попита Ръсел.

— Термоядрени мобилни установки — поясни Грег. — Онези, които ни достави Бърнард Годуин… — извърна се към Валери и кимна с глава: — Съгласен съм. Няма друг начин да предотвратим катастрофата… — доплува до ръба на басейна и протегна ръка. — Помогнете ми да изляза.

Валери и Ръсел го изтеглиха. Макар да използваше само лявата си ръка, едрият украинец отново изпъшка от болка.

Грег разтревожено го погледна.

— Няма страшно — криво се усмихна Валери. — Дупка в плътта и нищо повече. Костите са здрави…

— Куршумът го е, пронизал — поясни Ръсел. — За щастие е разкъсана само мускулната тъкан. Аз спрях кръвотечението, намазах раната с антибиотик и я превързах. Тук имате отлична аптечка, но все пак трябва да го види и хирург…

— Не сега — поклати глава Валери.

Ирина също излезе от водата. Отиде в ъгъла и подкара инвалидната количка на Героя пред себе си. Настани го в нея, после покри голото му тяло с голяма хавлиена кърпа, също както го правеха Татяна и Лара. Тори изскочи от водата, под краката й веднага се образува локвичка. Ирина я покри с друга кърпа и започна да я разтърква.

Валери насочи количката на Грег към бюрото с телефоните в ъгъла.

— Марс почти ни разкри — рече той. — Но умът му просто отказа да обхване мащабите на истината… Години наред изграждаме концепцията на „Бялата звезда“. Първо се борехме с репресиите на властите, после — със страха на хората от тези репресии… Накрая, сравнително неотдавна, започнахме да създаваме националистически групи в различни краища на Съветския съюз. Грузия, Литва, Украйна… Главната ни задача беше да променим същността на техния национализъм. Защото всички теглеха чергата към себе си — украинци, грузинци и така нататък…

Замълча. Тишината се нарушаваше единствено от тежкото му дишане, предизвикано от силната болка в рамото. Шокът вече преминаваше, болката тепърва щеше да се усилва. Но Валери отказа да вземе успокоително.

— Преди година и половина при нас изведнъж се появи Грег — продължи той. — Направо от небето, като фантастична звезда… Героя от мисията на „Один-Галактика II“… С руски произход, обект на ежедневни разпити от агентите на КГБ. Той се превърна в обединяващата фигура за всички националисти, истински символ на борбата ни. Нашият вълшебен камък, нашият шогун, успял да въдвори ред сред хаоса… Съвсем естествено беше да стане лидер на „Бялата звезда“…

Разказът на Валери беше предназначен предимно за Тори и Ръсел. Самият Грег се беше привел над радиостанцията и работеше с късовълновия обхват.

— Можем да активираме ТЯМУ направо от тук — поясни Валери. — Бързо и ефикасно.

— Но вече наближава пет — поклати глава Ръсел. — Инвазията ще започне всеки миг.

— Ако има кой да даде съответната заповед — отвърна Валери. — Нашите ТЯМУ са скрити тук, в Москва… — на лицето му се появи усмивка. — На практика едно от тях е току зад ъгъла на църквата, в която се срещнахме… В мазето на Института по атомна енергетика, който се намира на улица „Старомонетная“… — главата му кимна по посока на радиостанцията: — Одисей… извинете, Грег ще даде заповед на бойните ни групи… Въоръжени с ТЯМУ те ще се насочат към генералските вили на Ленинските хълмове, към „Любянка“ и Лефортово… На наша страна са доста високопоставени офицери, повечето от тях имат достъп до тези места…

Наведе се и вдигна автомата, който Ирина беше изпуснала на пода.

— Разбира се, нещата едва ли ще протекат толкова лесно, колкото звучат. Ще има усложнения, някои от нас вероятно ще намерят смъртта си. Затова трябва да тръгвам. Никой от генералите не бива да се изплъзне. После ще ида при президента и ще го информирам за заговора…

— Ние с какво да помогнем? — попита Ръсел.

— Вие и госпожица Нън изпълнихте ролята си — усмихна се Валери. — Сега трябва да се оттеглите, защото идва нашият ред… На този етап е по-добре да се държите настрана. Представете си какво ще стане, ако се разчуе, че американски агенти действат на наша страна…

— Какво ще стане тук? — попита Тори.

— Никой не може да каже — въздъхна Валери. — Но без съмнение ще трябва да се стигне до компромис между руснаците и представителите на малцинствата. Всички се борим за автономия в определени граници, но това не означава, че искаме да унищожим тази страна… Искаме край на репресиите и униженията, нищо повече!

Грег приключи с предавателя, мястото му зае Ръсел. Трябваше да изпрати кодирано съобщение до централата на „Алеята“, което поради голямото разстояние щеше да мине през Берлин. Ирина заведе Тори в съблекалнята и й показа къде са комплектите с чисти дрехи на Лара и Татяна.

Грег вкара количката си тъкмо когато Ирина беше под душа, а Тори приключваше със смяната на облеклото си.

— Хубаво е, че си тук, Тори — промълви той. — Нямаш представа колко е хубаво!

— Какво е станало с теб, Грег? — попита Тори и коленичи до инвалидния стол. — Мама и татко сигурно ще се уплашат, като те видят…

— Не мисля така — погледна я в очите той.

— Как така?

Той я прегърна през рамото и тихо промълви:

— Те знаят, Тори…

— Мама и татко знаят, че си жив?! — лицето й се превърна в маска на удивление. — Но как? От къде?

После в главата й нещо прещрака, в съзнанието й отекнаха думите на Ръсел: „Откъде този дявол Бърнард е намерил средства за закупуване на ядрени оръжия?“ Полусковани, пръстите й трескаво измъкнаха снимката на Ариел… „В тази снимка трябва да се крие още нещо… Какво е то? Бърнард би могъл да отскочи до Сан Франциско по хиляди причини…“

Очите й пробягаха по лицето на Ариел, по бронзовата скулптура и момиченцето, което си играеше зад него. В долния ляв ъгъл на фотографията се виждаше фигурата на Бърнард, към него крачеше възрастната двойка… към него!

Очите й започнаха да сълзят от напрежение. Нима е възможно?! Нима на тази снимка беше запечатана срещата между Бърнард Годуин и собствените й майка и баща, насрочена в един от парковете на Сан Франциско?! Може би са обсъждали именно финансирането… Елис и Лаура Нън са финансирали „Бялата звезда“? С техните пари Бърнард е купувал ТЯМУ от японската тройка.

Всичко започна да идва на мястото си.

— Валери е влязъл в контакт с Бърнард и му е съобщил за теб — промълви тя. — Нали така, Грег? А после Бърнард е отишъл при татко… Казал му е, че си жив, помолил го е да помогне на националистическите движения в Съветския съюз. Да помогне на теб…

Прочете истината в очите на Грег.

— Господи Исусе! Нима аз не му бях достатъчна, та е обвързал в машинациите си мама и татко?

— Не мисля, че нещата са се развили толкова просто — меко рече Грег. — Според мен мама и татко са взели решението си сами…

— Не, не! — разгорещено го прекъсна Тори. — Изобщо не познаваш този човек! Той ги е подвел, подмамил ги е! Вероятно не му е било много лесно, тъй като татко не се поддава току-така… Но и той си има слабото място… Това си ти. Твърдо съм убедена, че ти си бил главният коз на Бърнард при тази операция…

— Според мен го надценяваш, като в същото време подценяваш мама и татко — промълви Грег.

— Този път Бърнард отиде твърде далеч! — мрачно промълви тя.

— Нима не виждаш какво е постигнал? — изгледа я продължително Грег. — Благодарение на него се отвори една отдавна заключена врата, през която прониква светлина.

— Но на каква цена? — вдигна глава Тори. — Нямаш представа колко кръв беше пролята заради него, Грег!

— Но в замяна на това имам представа колко кръв беше пролята тук през последните осемнадесет месеца! И колко още щеше да се пролее, ако не беше той, а и вие с Ръсел…

Тори съзнаваше, че е прав, но в същото време беше твърдо убедена, че Бърнард трябва да бъде наказан. Най-сетне трябва да се сложи край на свободата, с която нарушава законите!

— Тори — изгледа я продължително Грег. — Моля те, поговори с татко, преди да вземеш някакво решение…

— Двамата ще го сторим — отвърна тя. — Защото имам намерение да те прибера у дома!

Тишината в стаята беше наситена с напрежение.

— Не — промълви най-накрая Грег. — Аз няма да се върна в Америка. Не мога да си тръгна от тук, особено сега. Имам да върша куп неща. Сближих се с много хора, имам задължения към тях…

— Грег!

— Така е — въздъхна той, забеляза нараненото й изражение и побърза да добави: — Как да ти обясня всичко това? — отново замълча, после тихо попита: — Татко разказвал, ли ти е някога приказката за дзен-полицая?

— Да.

Отговорът й беше толкова тих, че той се наведе напред, за да я чуе.

— Е, добре. Това съм аз, Тори… Дзен-полицаят, останал на пост в една странна сграда, насред чужда и непозната земя… Но съм го сторил съзнателно, след продължителен размисъл… По причини, които далеч надхвърлят личното, отделния индивид…

— Но какво ще стане със семейството ни? С дома?

— Семейството ще дойде да ме посети, ако е рекъл Бог… А домът ми отдавна не е там, в Сан Франциско… Не е никъде по света. Моят дом е душата ми…

— О, Грег! — разплака се Тори. — Не искам да те губя отново!

— За кого плачеш, Тори? — тихо попита той. — За мен или за себе си? — протегна ръка и нежно повдигна брадичката й.

— Нима не виждаш, че е крайно време да промениш живота си? Че трябва да престанеш да живееш в сянката ми?

— А кой ще ми помогне да се справя с мама и татко? — усмихна се през сълзи тя. — Знаеш, че без теб съм загубена!

— Това е заблуда, Тори — поклати глава Грег. — Никога не си имала нужда от мен, за да се оправяш с тях. Просто ти беше по-удобно да мислиш така. Използваше ме като щит, но битките си с тях водеше самостоятелно… — целуна я леко и добави: — Това е твоят живот, Тори. Събери кураж и го живей!

В същия миг през вратата надникна Ръсел.

— Защо се бавиш? — нетърпеливо попита той. — Получих отговор от Бърнард… Иска веднага да тръгнем за Щатите.

Ирина излезе от кабинката с душовете, увила хавлия около тялото си. Очите й пробягаха по мокрото от сълзи лице на Тори, после се прехвърлиха върху Грег.

— Наред ли е всичко? — попита тя.

— Да — кимна Тори и избърса лицето си. — Мразя дългите сбогувания…

Хвана ръката на Ръсел и насочи последен поглед в ангелските очи на брат си.

— Поздрави Градината на Диана от мен — промълви Грег и стисна ръката на Ирина, плъзнала се по рамото му. — Обещай, че ще поговориш с татко!

— Ще му предам твоите поздрави — кимна Тори. — На мама също…

Миг преди да се насочи към вратата, Грег вдигна глава и загадъчно промълви:

— Не забравяй дзен-полицая…

На лицето му се появи лека усмивка. През цялото време на дългия полет към дома Тори се питаше какво ли се крие зад нея…

Бележки

[1] Игра на думи — в буквален превод comfortable означава удобен, а comforting — успокояващ. — Б.пр. ↑

[2] Герой от комиксите на Уолт Дисни. — Б.пр. ↑

[3] Сбогом, кучко (рус.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Операция „Бялата звезда“ (14)

Метаданни

Данни

Операция „Бялата звезда“

Операция „Бялата звезда“

Информация

История

Сваляне / Връзки

Тринадесета глава

Ерик Лустбадер
Операция „Бялата звезда“ (14)