По-младият от двамата мъже беше тъмнокос, с орлов нос и пронизителни сини очи. Другият беше на почтена възраст, с приведени рамене и пясъчноруса коса. Стояха в началото на каменната пътечка, която правеше концентрични кръгове сред безупречно поддържана английска градина.

Следобедното слънце надничаше сред клоните на стройни ели, лъчите му докосваха едрите гроздове на стара лоза. Зад двамата се виждаше просторна каменна къща в стил „Тюдор“, вторият етаж на която беше изграден от масивно дърво. Сред брези, кипариси и добре поддържани магнолии проблясваха широките стъкла на прозорците.

— Не те разбирам — промълви младият. Носеше бяла риза с отворена яка и навити ръкави, разкриващи силните му ръце. Крачолите на тесните джинси бяха натикани в меки каубойски ботуши от синкава кожа, широкият му колан беше обсипан със сребърни капсули.

— Така ли? — обърна се да го погледне по-възрастният. Понечи да добави „странно“, но се отказа. Той имаше властно лице с решителни черти, времето беше оставило следата си по хлътналите бузи, изтънялата коса и ситните бръчици около очите. Но самите очи бяха запазили младежкия блясък, продължаваха да бъдат очите на съседското момче, което те предизвиква да се изкатериш на най-високото дърво, да се возиш гратис на автобуса, метнал се на задната броня, да приемаш всички хлапашки предизвикателства…

— Бях приблизително на твоята възраст, когато заминах за Лондон, при братовчедите ни… — продължи той. Ръката му обхвана с широк жест вишневите дръвчета и храстите глог, морето от алено сини азалии, което се вълнуваше зад тях. — Там открих очарованието на подобни градини…

— Но не и очарованието от поддръжката им — добави иронично младият мъж, който се казваше Ръсел Слейд. — Англичаните обичат сами да се грижат за своите градини, нали?

— Така и трябва — кимна събеседникът му, чието име беше Бърнард Годуин. Лекото ловно сако от „Хенри Пул“, наметнато върху раменете му, беше толкова безупречно, колкото и градината му. Солидните обувки от „Джон Лоб“ меко проблясваха на слънцето, дебелите им подметки бяха създадени за далеч по-тежки преходи. — Когато човек разполага с ограничено късче земя, той неволно се стреми да го обработва със собствените си ръце… — тялото му се завъртя, очите му се заковаха в лицето на Слейд. По-младият мъж знаеше, че в подобни моменти не трябва да отмества поглед, тъй като Годуин неизменно ще приеме това като признак на слабост — Но ние сме в Америка, Ръсел. Тук земята не е проблем, тя е безкрайна… Още преди век каубоите са разбрали това, с цената на кръв и пот… Но земята, безкрайните пространства около нас е и нашето основно предимство пред англичани, европейци и японци.

— Земята ли?

— Не в буквален смисъл, разбира се. По-скоро притежанието на земята. То ни кара да действаме и реагираме по свой, особен начин. Свързва ни най-тясно и със съветските хора. — Бърнард Годуин никога не употребяваше термина „руснаци“. За него руснаците бяха просто една народност, населяваща територията на Съветския съюз заедно с латвийци, литовци и естонци, с кавказци и украинци, грузинци и арменци, различните мюсюлмански общности… Обединени от общи закони, тези народности представляваха един затворен свят, един микрокосмос със свой собствен живот. Бърнард Годуин беше изучавал този свят в продължение на години. Същото важеше и за Ръсел Слейд, но неговите заключения се разминаваха значително от тези на Годуин. Той беше твърдо убеден, че колкото по-остър е проблемът с малцинствата в СССР, толкова по-добре. Това принуждава правителството да отделя много време на вътрешните проблеми, изтощава го, пречи му да взема важни решения на международната арена. Господи, нима Бърнард не вижда всичко това? Идеите му за подпомагане на руското правителство за решаване на малцинствените проблеми бяха напълно налудничави. С гласност или без нея, Русия е далеч по-податлива на манипулации, когато й липсва вътрешен баланс. Това беше твърдото убеждение на Слейд.

— Съветският народ, слава богу, не се идентифицира с руския народ — промълви Годуин и внимателно заобиколи една цветна леха. — Всяко малцинство там прилича на узрял плод, който иска да се отърси от дървото — майка. Наближава времето, когато край това самотно дърво ще поникне цяла нова гора…

Ръсел Слейд мрачно поклати глава. Това е един мъртъв и ненужен проблем, особено когато става въпрос за дейността на „Алеята“, помисли си той. Защо Бърнард продължава да се занимава с него?

— Това има ли нещо общо с идеята да се обърнем отново към Тори Нън? — попита на глас той.

— Тори Нън е твой проблем още от самото начало — отвърна Годуин и вдигна тънката си като на жена ръка — И продължава да е твой проблем…

От едва забележимата промяна в гласа му Слейд разбра, че е пристъпил невидимата граница и побърза да отстъпи крачка назад, към твърда земя. Беше готов да приеме своето наказание, да го изтърпи като мъж.

— Добре — въздъхна той — Признавам, че привличането на Тори Нън може би ще се окаже грешка…

— То вече се оказа грешка — хладно го изгледа Годуин. — Особено по отношение на Соларес…

— Да. Жалко, че изгубихме толкова добър агент.

— Искам да ти напомня, че не играем бейзбол — все така хладно подхвърли Годуин. — Тук не става въпрос за точки, спечелени от противника. Става въпрос за смърт на близък човек, от семейството ни…

„Ето защо ме е привикал старецът в лятната си къща“, въздъхна Ръсел Слейд. Полянки, птички, цветя — всичко това внушава едно пасторално спокойствие. Но не и поведението на стария Годуин, който беше язвителен и изпълнен с мрачна енергия както винаги.

Погледна го крадешком. Пред очите му беше живото доказателство, че не бива да храни никакви илюзии за свобода на действие, въпреки поста директор на „Алеята“. Пред очите му беше създателят на тази институция — жилав и в отлична форма, въпреки слуховете за влошено здраве и дори близка смърт. Слейд дължеше бързата си кариера изцяло на този човек — истински майстор в подмолните интриги и комбинации, успял да изгради една уникална за историята на Съединените щати организация, Бог знае защо наречена „Алеята“. Организация, която се занимаваше с шпионаж, но едновременно с това привличаше в редиците си най-изявените съвременни мислители от цял свят… Естествено кариерата на Слейд се дължеше и на личните му качества. Старецът бързо откри, че Ръсел има уникалната дарба да събира и обработва откъслечните сведения на оперативните агенти, пръснати по света, да сглобява вярната картина дори на най-сложните заговори. Често постигаше това благодарение на голата си интуиция, която рядко го подвеждаше. В допълнение на това се оказа отличен администратор, боравеше майсторски с бюджета, оптимизираше хора и ресурси като никой друг. Годуин искрено се възхищаваше на тези качества и съответно ги възнагради.

Въпреки всичко Слейд не можеше да се отърве от чувството, че старецът мъничко го ревнува. Обезобразените му от артрит ръце отказваха да пуснат юздите на властта. Очевидно си даваше сметка, че Слейд го превъзхожда само в едно: младостта, която завинаги си беше отишла… Младият директор дърпаше всички конци в „Алеята“, но Годуин все още не му разкриваше своите връзки и контакти на високо ниво, пръснати по петте континента… Връзки и контакти, които поставяха в краката му дори президенти.

„Алеята“ и нейният кръстник Бърнард Годуин олицетворяваха неограничената власт, сами по себе си бяха закон. Към тази власт се стремеше с цялата си душа Ръсел Слейд. Мигът наближава, помисли си той и погледна стареца, който замислено наблюдаваше своите цветя. „По дяволите, Годуин, нададе нетърпелив вик душата му. Дай ми това, което по право ми принадлежи!“

— Ще ти дам един съвет, Ръсел — обади се като ехо на мислите му Годуин. — В момента, в който разбереш, че не си в състояние да контролираш живота и смъртта на своите оперативни агенти, ти трябва да подадеш оставка…

— Говориш така, сякаш това е първата жертва, която сме дали на бойното поле…

— Губили сме хора и това е напълно естествено — отново се размаха тънката женствена ръка. — Но по мое време ги жертвахме умишлено, в името на крайната цел. Смъртта им имаше смисъл, всичко беше предварително планирано. Разбираш ли ме?

„По твое време, разбира се! Всичко по твое време е било съвършено!“ Душата на Слейд се сви в мрачни предчувствия. „Този човек е в състояние да ме отстрани с онази лекота, с която ме издигна, въздъхна в себе си той. Дали вече не ми подготвя заместник? О, не! Ще се боря със зъби и нокти да запазя поста си!“

Усети две неща едновременно. Първото бе, че Годуин рязко се дистанцира от непосредствената ситуация, а второто — че той самият на всяка цена трябва да възстанови равновесието, което старецът му отне. Любим похват в богатия арсенал на Годуин. Той беше твърд привърженик на идеята, че хората му действат най-добре, когато над тях се упражнява натиск. Колкото по-силен, толкова по-добре. Ако се огънат, значи мястото им не е в „Алеята“…

Лицето му не издаваше нищо от тези мисли, когато се извърна към стареца и каза:

— Знаеш ли, Бърнард, имам чувството, че напоследък обръщаш твърде голямо внимание на теоретиците в администрацията на тази страна… Това са слуги на президента, които наричат себе си „съветници“ и единствената им страст е да пишат отново съвременната история… Твоята също… Прави ми впечатление, че умишлено игнорираш загубите ни в операция „Бумеранг“, която беше разбита от КГБ…

— Стара история — изръмжа Годуин.

— Наистина ли? Нима предубежденията ти граничат с мания, ако ми позволиш да се изразя така? Стремежът ти да помагаш на съветските дисиденти, независимо от условията, е подробно документиран. Той ни струваше загубата на десет отлично подготвени агента, които ръководеха цялата дисидентска дейност в СССР. КГБ ни надхитри в тази игра, надхитри и теб — най-добрия експерт по съветските въпроси в света.

— Така беше — кимна Годуин. — Признавам, че изгубих съня си за доста дълго време. Но в крайна сметка отдадох провала на факта, че временно се бях лишил от крайния си цинизъм…

„Който се проявява с пълна сила в отговора ти“, въздъхна Слейд и поклати глава.

— Не е така. Грешката ти беше, че се предовери на твоите приятели в Москва.

— Ако човек не се доверява на приятелите си, той престава да бъде човек! — твърдо отвърна Годуин.

— Дори в нашия свят? — скептично се усмихна Слейд.

— Особено в нашия свят! — Скрит в сянката на глога, Бърнард изглеждаше недостъпен и тайнствен. Притежаваше необичайно мек и спокоен поглед, който отлично маскираше циничното му сърце. Човек неволно се поддаваше на подкупващата искреност, която струеше от него; дори когато подозира, че ще чуе куп полуистини и откровени лъжи. — Не зная как е при теб Ръсел, но когато ми позвънят в три часа сутринта някъде в Истанбул или Прага и стане ясно, че съм разкрит, аз предпочитам да чуя гласа на приятел, а не на обикновен оперативен агент, който като нищо може да се окаже презавербуван…

Стомахът на Слейд се сви от леката, презрителна и малко иронична усмивка, появила се върху лицето на възрастния мъж.

— Извинявай — подхвърли Годуин. — Често забравям, че нямаш опит в оперативната работа… — Заяждане или просто уточняване на факти? При Годуин човек никога не можеше да е сигурен. — Но едно време така се работеше, аз също извървях пътя си… — Тръсна глава, тонът му се промени. — Но ти имаш опит в други области, Ръсел. И аз те уверявам, че високо го ценя. Само понякога ми става мъчно за старите и отдавна забравени методи на работа, в които все пак имаше нещо човешко.

— По дяволите! — избухна Слейд. — Зная, че съм взел правилното решение! Бях сигурен, че Ариел Соларес ще привлече Тори Нън на наша страна. Естествено, с помощта на малко мед върху въдицата… В противен случай тя с положителност нямаше да прояви интерес.

— Разбира се, че е така — кимна Годуин. — Но всичко това щеше да е излишно, ако навремето я беше направил приятел и съюзник, а не обикновен оперативен агент, нали?

Тори щеше да е тук, при нас, а Ариел щеше да е жив…

Слейд отдавна знаеше, че най-добрата реакция срещу ударите под кръста на Годуин е да се правиш, че изобщо не ги усещаш. Защото старецът откликва единствено на благоразумни доводи, гневните крясъци го оставят напълно равнодушен.

— Соларес трябваше да събуди интереса й, като й позволи да хвърли поглед към част от дейността си — започна със спокоен тон той. — У нас съществуваха известни съмнения относно физическото й състояние, ето защо той трябваше да я подложи на скрит тест. Идеята беше да търсим евентуалните недостатъци в психическото и физическото й състояние. Планът ни беше отличен във всяко отношение, логиката му беше желязна. Но в процеса на изпълнението му Соларес вероятно е проявил моментна небрежност и това му струваше живота.

— Соларес беше от твоите хора, получаваше заповедите си директно от теб. Може би именно липсата на оперативен опит от твоя страна е причина за провала. Аз изчаквах, не исках да се намесвам в операцията. Но сега трябва да разгледаме мотивите ти, при това с крайно внимание. Главен сред тях е желанието ти да подмамиш Тори Нън, да я измъкнеш от изолацията и отново да я включиш в екипа си. Нали така?

— Забравяш, че ти лично одобри решението да я консервираме — подхвърли Слейд и веднага съжали за думите си. В стремежа си да установи контрол над разговора, той неволно попадна в един от словесните капани на Годуин.

— Дадох съгласието си, Ръсел — промърмори онзи, упорито бранейки всеки милиметър от завоеванията си. — Но нищо повече. Решението беше изцяло твое.

— Нима искаш да кажеш, че не си бил съгласен с него? — изгледа го продължително Слейд.

— А ти нарочно ли се правиш на тапа? — избягна прекия отговор Годуин. — Решението беше твое! Ти го взе, ти трябва да се оправяше последиците!

— Какви последици? — учудено попита Слейд. — Ситуацията няма развитие.

— Глупости! — процеди старецът и главата му се наклони по посока на Слейд. — Твоите отношения с Тори Нън са недовършени, Ръсел. Да, по отношение на Соларес решението ти беше правилно. Но трябва да разбереш, че причините за това решение са били погрешни. „Ситуацията“, както я наричаш, може да се дефинира съвсем кратко: измама с психологически нюанси.

— Лично ще се погрижа за Тори Нън? — избухна отново Слейд. — Това стига ли ти?

— Искам моят директор да се концентрира върху кризата и това е всичко — успокоително отвърна Годуин, после направи една от майсторските си паузи. Никой не умееше да сменя ритъма на разговора като Бърнард Годуин. — Какво е заключението на гробарите? — така наричаха екипа от опитни криминалисти и патологоанатоми на „Алеята“, който анализираше „мокрите операции“.

— Все още го бавят — отвърна Слейд. — Убиецът на Соларес е неизвестен.

— Някакви предположения?

— Не обичам догадките — рязко отвърна по-младият мъж, учуден и малко разочарован от факта, че събеседникът му все още е в състояние да го разпитва. — Ти си ме учил на това, Бърнард. Догадките най-често водят до погрешни заключения.

— Питам, защото спомена, че Соларес е проявил моментна непредпазливост — въздъхна Годуин и нежно докосна с ръка една алена азалия. — Има и друга вероятност, разбира се… — Очите му се спряха на пчела с мъхесто коремче, която тромаво пълзеше по нежните листенца на цветето. — Някой е на крачка пред теб… — стрелна косо събеседника си и въздъхна. — Но това е наистина обезпокояваща мисъл, нали?

— Обезпокояваща ли? — вдигна глава Слейд. — А не ти ли минава през главата едно друго прилагателно? Например „катастрофална“?

— Знаеш, че не обичам такива думи, Слейд — намръщи се с отвращение Годуин. — От тях лъха на поражение. А ние не си падаме по пораженията, нали? В момента ни трябва една здрава и сигурна нападателна стратегия.

— Разбира се — кимна Слейд. — Всяка ситуация има своя господар, всяка специалност — своя сенсей. Трябва ни Тори Нън и толкоз. Трябва ни нейният опит.

— Така е — кимна старецът. — И ти вече направи опит да я върнеш. Оценявам това, Ръсел. Но искам да разбереш, че то не е само жест…

Слейд изведнъж си даде сметка колко майсторски го бяха тласнали към лично отношение. Въпреки твърдото му убеждение, че в техния свят личното отношение е смъртно опасно, Ръсел Слейд се придържаше към тезата, че емоциите нямат нищо общо с работата на „Алеята“. Именно тази теза се беше опитвал да внуши на Тори, за съжаление без никакъв успех. Не за пръв път му мина през главата, че властта му в организацията е илюзорна, че на практика той е изцяло в ръцете на този съсухрен мъж срещу него.

— Не трябва да отминаваме начина, по който е бил убит Соларес — промърмори Годуин. — Не са му теглили куршума тихо и кротко, а са предпочели пластичния експлозив. Това означава, че са искали да вдигнат шум, за да ги чуем чак тук, на изток… По дяволите, Ръсел! Те са искали да ни ядосат! — Пръстите му откъснаха едно цветче и започнаха да го мачкат.

— На подобно поведение има само един отговор. — Разтърси цветето, мъхестата пчела падна в краката им. — Да ги стиснем за гърлото, Ръсел! — красивият цвят кацна на ревера му. — Това е единствената правилна стратегия, когато някой те принуди да си седнеш на задника. Запомни го от мен!

Ръсел Слейд гледаше неподвижната пчела в краката си и се питаше как да отхвърли от плещите си тиранията на Бърнард Годуин, но едновременно с това да узнае и тайните му. Ще открие убийците на Ариел Соларес по свой път, според собствените си методи. „И защо не, запита се той. Бърнард беше действал по свой начин при операцията със съветските дисиденти, защо аз да не сторя същото сега?“

Тори се събуди от крясъците на яребица. Надигна се и я видя, кацнала между бугенвилиите, издигащи се на няколко метра от прозореца с полуспуснати щори.

За момент изгуби ориентация, не можеше да разбере къде се намира. После всичко дойде на мястото си. Беше у дома, в Лос Анджелис.

Огромното легло беше топло и удобно, не й се искаше да го напуска. Протегна се, в същия миг вратата на спалнята се отвори. Майка й беше облечена в скъп копринен пеньоар, на краката й имаше чехли от мека кожа. В ръцете си държеше поднос с кафе, сок и закуска.

— Събуди ли се, скъпа? — усмихна се тя.

„Как се озовах тук“, смаяно примигна Тори, заслепена от веселите слънчеви лъчи. После започна да си спомня…

… аромат на тютюнев дим, примесен с марципан и скъпо плажно масло. Миризмата на мъх и гниеща пръст.

Светлини й сенки, рязко мятащи се фигури… Цвъртене на плъхове, вкус на страх…

Не искам да се връщам!

… аромат на любов, интимна влага, прекрасното чувство да си обезоръжен, което прониква през порите като божествен еликсир… А после… Озъбената глава на смъртта, вкусът на страха, грохотът на експлозията разбива на ситни късчета току-що намереното блаженство…

Не искам да се връщам!

— Прекрасно е, че си у дома, скъпа — промълви Лаура Нън и постави подноса в скута й. — Много се разтревожихме, когато позвъни… Какво, за бога, правеше в полицейското управление на Сан Франциско?

Не умирай, Ариел! Това беше всичко, което искаше да каже Тори. Моля те, върни се! Грег вече е мъртъв, това ми стига!

Прогони мрачните мисли с решително тръскане на глава, седна в леглото и попита:

— Къде е татко?

В гласа й прозвуча примирение й фатализъм.

— Елис е в кантората си — отвърна Лаура Нън и нагласи подноса в ръцете на дъщеря си. — Праща ти своите извинения, но нали го знаеш… Прилича на подвижни пясъци… — сложи длан пред устата си и се усмихна. — Какво говоря, Господи? Исках да кажа, че си е все същият… Никога няма да разбера как е възможно човек да спи по три часа в денонощие, но Елис твърдо се придържа към навика си да ляга в три и да става в шест.

Тори спря поглед върху майка си. Изключително красива на млади години и изящна в зряла възраст, днес Лаура Нън продължаваше да изглежда отлично. Въпреки че беше прехвърлила шестдесетте, кестенявата й коса беше все така блестяща, зелените й очи светеха с младежка сила, а бялата кожа на лицето, непознаваща грим, беше гладка и свежа, без нито една бръчица. Сякаш времето тече, без да я докосва… Е, в крайна сметка това е Лос Анджелис, помисли си Тори. Местното общество се радва на здраво генетично наследство и опитни пластични хирурзи. Комбинацията между двете прогонва старостта с онази категоричност, с която Бог е прогнил Адам и Ева от рая… С една отлика, разбира се. Тук, за разлика от рая, грехът се радва на всеобщо уважение, превръща се в неразделна съставка на успеха… Какво казваше Елис Нън? А, да… „В Лос Анжелис грехът се радва на най-голям успех“. Тук човек можеше да се измъкне от миналото както змията се измъква от старата си кожа, единственото условие е да се придържаш към правилата на играта и да имаш успех. Сега, в този миг… А правилата са прости: мачкаш тези под теб и целуваш задниците на тези над теб…

Лаура Нън разгъна ленената салфетка върху завивките.

— Хайде, започвай — усмихна се тя. — Мария е станала по тъмно, за да ти приготви всичко, което обичаш.

Тори погледна финия, обсипан с цветя порцелан от Лимож, сребърните прибори на „Тифани“, произведени през 30-те години на века. Главата й се изпълни със спомени за детството, особено за прекрасната градина, която бяха създали родителите й.

Помислила, че се колебае, Лаура Нън меко настоя:

— Хапни, скъпа. Ще бъде грехота да не обърнеш внимание на тази прекрасна закуска. Знаеш каква готвачка е Мария и колко много обича да те глези…

Тори се усмихна, на лицето й неволно се появи невинното детско изражение. Откри, че е гладна като вълк, едва когато пое първата хапка храна.

Лаура Нън гледаше как унищожава закуската с онова любезно внимание, с което хората наблюдават звездите.

— Елис обеща днес да се прибере навреме — съобщи тя. — А ти ще ми обещаеш, че няма да водиш битка с него. Нали, скъпа?

— Никога не съм водила битка с него — натъртено отвърна Тори.

— Оставям те — изправи се Лаура Нън. — Вероятно имаш нужда да се оправиш…

— Не — хвана ръката й Тори и я придърпа към леглото. — Малко съм… неориентирана и това е всичко — на лицето й изплува усмивка. — Няма да водя битка с татко, разбира се. Обещавам. С това отдавна е приключено.

— Много добре — усмихна се Лаура Нън. — Значи можем да преминем на по-важни неща. Например твоето щастие… Виждам, че продължаваш да си сама. Скрито се надявах, че ще се появиш в компанията на приятел или поне на някакъв мъж…

Сърцето на Тори се сви.

— Оценявам твоята загриженост, мамо — промълви тя. — Но съм решила да обърна гръб на мъжете, поне за известно време… — видя как се удължава физиономията на Лаура Нън и неволно се усмихна. — Не, не е това, което си мислиш. Просто за момента предпочитам да бъда сама…

— Но това е толкова тъжно, скъпа — промълви Лаура, Нън. „Все още не може да се освободи от многобройните роли, които беше играла в киното, помисли си Тори. Тази й беше сред най-любимите… Ролята на грижовна майка на затворено дете, филмът май се казваше «Притежание»…“ — Човек трябва да има компания, не може да е сам… Присъствието на близък човек е като топлината и светлината, като въздуха, който дишаме…

„Както обикновено мнението на Лаура Нън се покрива напълно с общоприетото мнение, помисли си Тори. Но все пак не бива да я съди толкова строго. Нали именно нейните възгледи и очаквания я бяха крепили в тежки минути? Нали те бяха основен лек за болката й?“

— Хората постоянно го правят, мамо — промълви успокоително тя. — Няма нищо страшно…

— Разбира се, че го правят — кимна Лаура Нън. — Но това не означава, че е правилно… Искам да бъдеш щастлива. Цял живот съм искала това… За теб и… и за Грег…

— Но татко…

— Ти ми обеща нещо, скъпа — прекъсна я Лаура Нън. — Баща ти е като куче, захапало кокал. Страхувам се, че никога няма да се откаже… — погледна Тори и я взе в прегръдките си. — Господи, от време на време си приличате като две капки вода…

— Може би точно затова той не ме одобрява — отвърна Тори. Опита се да го каже небрежно, но в гласа й се промъкна горчивина.

— Не зная защо мислиш, че не одобрява теб — въздъхна Лаура и взе ръцете й в своите. — Според мен той просто е… просто е много разочарован… Особено след като и Грег изневери на очакванията му…

— За бога, мамо! — повиши глас Тори. — Грег не е изневерил на очакванията му, а просто загина!

— Да, но баща ти…

— Знам — тръсна глава Тори. — Никога няма да направи разликата — изведнъж усети колко меки са ръцете на майка й, особено в сравнение със собствените й мазолести длани.

— Извинявай, скъпа. Не исках да те разстройвам.

„Сега пък коя роля играе“, уморено се запита Тори.

— Не си ме разстроила — отвърна тя и се отпусна на възглавницата. — Просто съм… преуморена… — След като майка й използва евфемизми, защо да не ги използва и тя?

— Разбирам — въздъхна Лаура Нън, взе подноса и се изправи. — Опитай се да поспиш още малко. Дала съм нареждания никой да не те безпокои. Днес на етажа няма да се включват прахосмукачките.

„Това е голям жест“, помисли си Тори. Майка и беше известна с ежедневното почистване на къщата, включително и в неделя. Като дете Тори сериозно считаше, че върши това нарочно, за да ги буди рано. Защото Лаура Нън твърдо вярваше, че само мързеливците спят до обед.

— Ще бъдеш ли тук следобед, мамо?

— В три имам една среща в студиото — усмихна се Лаура Нън. Казваше „студио“, независимо дали става въпрос за „Парамаунт“, „Уорнър“ или, „Дисни“. — По това време на деня трафикът положително ще е ужасен… Нали ги знаеш всичките тъпи борсови посредници и бизнесмени, който се влачат по разни тенис кортове и игрища за голф… Едва ли ще успея да се прибера преди шест, но ще предупредя Мария да ти сервира вечерята…

— Недей — махна с ръка Тори. — Предпочитам да те изчакам, ще вечеряме заедно в трапезарията.

Върху лицето на Лаура Нън изплува усмивката, която познаваха поне сто милиона души по света.

— Добре, скъпа. А сега си почивай.

Тори изпусна въздуха от гърдите си едва когато майка й напусна стаята. Имаше чувството, че през цялото време го е задържала там, че е била под ярките лъчи на прожектор. Кожата я пареше, сякаш обгорена от силна топлина. Замаяно се запита какво ли е струвало на баща й да се справя с необичайното излъчване на жена си през всичките тези години…

Актьорите нямат нищо общо с нормалните хора. Те пробват и захвърлят различни идентичности с лекотата, с която другите сменят дрехите си. Тази хамелеонска способност е изключително важна за успех на екрана, но в семейните отношения носи единствено напрежение и неудобство. Човек често остава с чувството, че броди из лабиринт с криви огледала.

Проблемът на актьорите е, че те никога не спират да играят. Това Тори научи още в най-ранна възраст. Никога не можеше да разбере дали чувствата им са искрени, или просто повторение на нещо вече изиграно. Поне за Тори беше така, затова не завиждаше на баща си…

Тъканите на ръка пердета помръднаха, ветрецът се вмъкна в стаята заедно с аромата на люляк, якаранда и бугенвилия. Пред очите на Тори се появиха други пердета, плющящи на вятъра през дупката от пластичния експлозив… В ноздрите я блъсна миризмата на изгоряло, на насилствена смърт… „Господи, Ариел! Нямахме време дори да…“

Тори рязко отметна завивките и стъпи с боси крака на персийския килим. Почувства лек световъртеж и побърза да потъне в „прана“. Дишането й стана дълбоко и равно.

Чувстваше се така, сякаш цяла нощ беше шофирала от Сан Франциско към Лос Анджелис. Изскачаше от непрогледния мрак, за да потъне в ослепителна светлина, гладкият и монохромен блясък на фаровете се сменяше с лудостта на мигащ, разноцветен неон… Усети слънчевата милувка върху лицето си и затвори очи. Вдишваше ароматите във въздуха, пред очите й тичаха разпокъсани картини: блясък на излъскани лимузини, миниполи и прекомерно тежки бижута, топлината на задната седалка, ярко червило, черно отчаяние… Безнадеждни опити да избяга от градината затвор…

Не искам да се връщам!

Съблече се и влезе под душа. Първо пусна гореща вода, след няколко минути я смени с ледена. Облече шорти и блузка без ръкави, сложи си лек грим и отвори вратата на хола. Навсякъде цареше плътна тишина. Представи си как прислугата стъпва на пръсти, за да не я събуди. Сложи ръце върху излъсканите перила от стар махагон и надникна надолу, към величествения входен вестибюл. Море от карарски мрамор, бронзови бюстове на Цезар Борджия, Николо Макиавели, Козило де Медичи. Личният пантеон от флорентински Ренесанс на Елис Нън. Тори се натъжаваше от факта, че в историческите представи на баща й отсъстват личности като Микеланджело, Да Винчи, Фра Анджелико, Донатело, Челини… За него италианският Ренесанс не беше нищо друго, освен сложни политически интриги и непрестанни междуособни войни.

Прекоси хола и отвори вратата, която водеше в кабинета на майка й. Този на баща й се намираше в противоположния край на къщата. Тук нищо не беше променено и едва ли някога щеше да се промени. Покрити с многобройни пластове черен лак, стените блестяха като метализирани.

Те бяха натежали от снимки в метални рамки, също както старото пиано и резбованото френско писалище със секретер, на което биха завидели десетки музеи по света. Повечето бяха черно-бели, но имаше и цветни. Работа на професионални фотографи, с рекламна цел. Всички без изключение на Лаура Нън.

Майката на Тори се къпеше във фантастично сияние, някаква смесица от мечти и лунна светлина. „Постигането на подобно осветление за снимки е истинско изкуство, макар и непризнато“, помисли си Тори. Нищо чудно, че хиляди мъже по света бяха влюбени в Лаура Нън, а още повече жени и завиждаха…

Преди време „Холивуд рипортър“ я нарече „Последната велика богиня на киното“. В това определение очевидно се съдържаше голяма доза истина, тъй като филмите на Лаура Нън продължаваха да приковават вниманието на публиката и привличаха зрителите с нещо повече от имената на известни режисьори като Алфред Хичкок, Хауърд Хокс и Джон Хюстън. Те бяха ярка демонстрация на нежеланието на една звезда да се примири с оковите на предварително сдъвкания имидж, създаван в затворените снимачни площадки на големите студия. Лаура Нън положително притежаваше качествата, които превръщат в „богове“ и „богини“ повечето нейни колеги от екрана, но в допълнение на това беше и отлична актриса. Именно тази комбинация я правеше безценна и несравнима с никого…

Тори направи опит да не вижда собствените си черти в многобройните майчини образи по стените, но както обикновено не успя. Още от най-ранно детство й бяха внушили, че ако прилича на майка си, тя неизбежно ще дублира огромната й слава. Естествено, по време на специалната си подготовка тя бързо разбра, че няма нищо по-измамно от подобни внушения. Но чувството остана, вкоренено дълбоко в душата й…

Излезе от кабинета и се насочи към апартамента в съседство. Там бяха покоите на Грег. Странно, но всичко й се стори променено. В обзавеждането доминираха синьото и бялото — любимите цветове на Грег. Стените бяха окичени с флагове от Техническия университет на Калифорния, с медали и спортни трофеи. Преди години Грег беше спечелил националното първенство по скокове във вода и маратонско бягане… Снимките на брат й си бяха все същите, но въпреки това чувството за промяна остана в душата й.

Очите й попаднаха на една нейна снимка. Типично калифорнийско момиче с дълга руса коса, стройно и загоряло от слънцето тяло, широки рамене и дълги здрави крака. Зелени, широко разположени очи, смущаващо прями и открити, пламтящи от предизвикателство. За пръв път си даде сметка, че всичките й снимки бяха осветени или от преките слънчеви лъчи, или от отражението им във водата. Плувният басейн…

Плувният басейн в райската градина на детството беше богат на спомени. Нещо като музей на съзнанието. Когато мислеше за него, в главата й неизменно се появяваше спомен от очакването… Напрегнатото очакване на ръба на трамплина с изпънато тяло и затаен дъх. После идваше ред на свободния полет в пространството, на сложните акробатически фигури, сред които мимолетно проблясва синята, тръпнеща в очакване водна повърхност… Грохотът на водата в ушите, пяна в ноздрите, хладни тръпки по тялото… Изскача като тапа на повърхността, а баща й, наведен над ръба, доволно казва: „Почти като Грег, ангелче… Почти като Грег!“

Очите й попаднаха на две пожълтели изрезки от вестници, тикнати под метална рамка. Сърцето й ускори ритъма си, ръката й колебливо се протегна и ги взе. Първата беше вестникарска снимка, на която Грег стоеше редом със съветския космонавт Виктор Шевченко. Двамата бяха вдигнали ръце за поздрав, лицата им се усмихваха срещу камерата. Бяха облечени в скафандри, на които пишеше НАСА — СССР, снимката беше направена малко преди изстрелването на кораба им от руския космодрум Байконур. В дъното на снимката се виждаха очертанията на гигантската ракета — носител „Енергия СЛ-17“, накичена с шест овални резервоара за гориво.

„ТЮРАТАМ, БАЙКОНУР, 17 май, (АП). Днес светът приветства едно историческо събитие. Американският астронавт Грег Нън и съветският космонавт Виктор Шевченко излетяха с космическия модул «Один-Галактика II» за първия пилотиран полет до планетата Марс.

Едно колкото рисковано, толкова и скъпо начинание за овладяването на Космоса, принудило двете суперсили да обединят ресурсите си. Служители на НАСА работиха на съветския космодрум в продължение на повече от година, за да осигурят успешното изстрелване…“

Тори прекъсна четенето. Отдавна знаеше всичко, написано за полета, наизуст. Очите й се върнаха към снимката на Грег и Шевченко. Отново изпита смайване от приликата между тях — красиви, здрави, самоуверени младежи. Сякаш избраниците да полетят в Космоса растат и се възпитават заедно, пренебрегвайки различията на раса и национална принадлежност… Но тя не забравяше, че в жилите на Грег тече и руска кръв, в нейните също… Какво ирония на съдбата, Господи!

Спомни си колко се гордееше с Грег в онзи ден. Залепена за екрана на телевизора, тя с вълнение наблюдаваше изстрелването на космическия кораб, огромните бели облаци, засенчили ясното небе на Русия. После ракетата се превърна в ярка звезда и изчезна… Въздъхна и с нежелание сгъна изрезката.

Знаеше какво има на втората изрезка, дори без да я разгръща. Направи усилие на волята и втренчи поглед в официалната снимка на Грег, направена в лабораториите на НАСА. Ново, по-трудно и почти перверзно усилие, очите й пробягаха по печатните редове:

„МОСКВА, 11 декември, (АП) — Грегъри Нън, американският астронавт — участник в космическата експедиция до Марс, заедно със съветския си колега Виктор Шевченко беше официално обявен за мъртъв. Това е съдържанието на съвместната декларация на ТАСС и американски дипломатически представители в Москва.

Грегъри Нън беше ко-пилот на космическия кораб «Один-Галактика II», който предприе първия в човешката история опит да кацне на планетата Марс. Мисията бе официално прекратена преди шест седмици, когато «инцидент от неизвестен характер» доведе до смъртта на Нън и сериозни повреди на «Один-Галактика II».

Вчера около полунощ специалните спасителни екипи успяха да открият космическата капсула и да проникнат в нея. Те потвърдиха смъртта на господин Нън, но отказаха подробности за състоянието на господин Шевченко, за когото се знае, че е оцелял.

Районът за приводняване в Черно море беше обхванат от силна морска буря и специалистите изразяваха сериозни съмнения в успеха на спасителната операция. В нея взеха участие много кораби на съветския морски флот, включително тежкият крайцер «Потемкин»…“

— Мили боже! — прошепна Тори и натика изрезките обратно в нишата. Окичените с флагчета и снимки стени изведнъж й се сториха непоносими, изпита чувството, че се задушава.

Изскочи; навън и се облегна на затворената врата. Дишаше тежко, останала в компанията на бележитите флорентинци и собствените си спомени.

По-късно я повикаха да се срещне с баща си. Слънцето на великолепния калифорнийски ден лениво проблясваше между клоните на олеандрите. Тори вървеше между цветните лехи и се чудеше на бързината, с която попадна под влиянието на познатата градина. Вече не беше в състояние да се концентрира върху проблемите на външния свят, да мисли за събитията, които се разиграват извън стените на този дом. Също като някога…

Елис Нън я очакваше в беседката от тиково дърво, издигната в дъното на градината, отвъд плувния басейн с олимпийски размери. Цялата конструкция беше увита в бръшлян и ментова глициния. Елис Нън изпитваше искрено възхищение към глицинията — едно жилаво и упорито растение, което издържаше на горещини и суша.

Усмихна се и я стисна в мечешка прегръдка.

— Здравей, ангелче.

Този път прояви благоразумието да не й говори на руски, както беше правил много пъти, въпреки протестите й. „Така няма да забравиш откъде идва семейството ти“, обичаше да казва Елис Нън. От тялото му се излъчваше приятна миризма, смесица от тютюн и мъжки одеколон. Същата, която Тори помнеше от дете.

Елис Нън правеше всичко възможно да изглежда американец, но в Европа винаги го вземаха за местен. Може би защото притежаваше северняшка красота, комбинирана с типично славянска физика, едър и здрав.

Името си беше сменил малко преди да кандидатства в Станфорд. В онези години това все още не беше университетът с безупречна репутация, но Елис Нън получи едно наистина великолепно образование. Стана Елис Нън не защото се срамуваше от истинското си име, а защото обичаше Америка с цялата си душа и искаше да се слее с нея. Докато Тори все още не можеше да разбере какво значи едно истинско американско име…

Беше мъж с едро телосложение, поддържаше тялото си във великолепна форма и никой не би допуснал, че вече е надхвърлил седемдесетте. Всеки ден плуваше поне час и половина в басейна, освен това правеше тежки физически упражнения. Косата му беше повече сива, отколкото руса, но все така гъста като на младини. Леко издължените му очи бяха раздалечени, широката уста беше изразителна като на комедиант.

Най-странен обаче беше носът му. Според Тори той изобщо не пасваше на славянските му черти, но това очевидно се дължеше на пластичната операция, която Елис Нън си беше направил преда години в стремежа си да изглежда типичен англосаксонец. В този акт нямаше дори капка суета, той беше изцяло подчинен на желанието му да се слее с новата си родина.

Елис Нън беше човек на светлината. Или, както го наричаха част от познатите му — Човекът на светлината. Наследил от баща си малка фабрика за електрически крушки, той я беше прехвърлил на запад и, използвайки всички придобити в Станфорд познания, беше успял да я превърне в най-голямото и модерно предприятие за филмово осветление. Към неговата фирма „Магически миг“ се обръщаха всички, които се нуждаеха от слаба и скрита светлина за своите интимни сцени, ослепително осветление на батален декор, нощни симулации по всяко време на денонощието, специални ефекти. Компаниите на Елис Нън се появиха на всяка точка от земното кълбо, около която се прави кино: Италия, Франция, дори Хонконг… Днес неговите компютърни светлинни ефекти бяха в състояние да задоволяват буквално всички изисквания на Холивуд, особено след като собственият му научноизследователски институт разработи революционно нова лазерна технология.

Работата го направи богат и щастлив. Елис Нън нямаше нищо общо с тъжните „басети“^[1] на Бел Ер — общоприето прозвище за съпрузите на известни филмови звезди, които не правят нищо, освен да харчат огромните доходи на половинките си.

Бавно закрачиха покрай басейна. Тори неволно си спомни как баща й се разхождаше тук с Грег и двамата оживено разговаряха. Винаги се беше питала какво толкова обсъждат и защо на нея рядко й се случва да бъде на мястото на брат си. Особено пък там, под жилавата глициния на беседката…

Стигнаха до едно слънчево петно и Елис Нън се спря. Сякаш прочел мислите й, той се извърна да я погледне и тихо попита:

— Знаеш ли защо обичам да съм тук, край беседката? Защото зная, че никой не може да ме види и чуе… — засмя се и махна с ръка. — Прекалено много хора се тълпят в този дом… — сви рамене и отново тръгна напред. — Разбрах, че няма смисъл да се боря срещу това, винаги е било така… Майка ти просто умира да пълни къщата с непознати, докато аз винаги съм изпитвал подозрение към тях. Кой ги знае какво вършат и какво са намислили — усмивката му беше широка и сърдечна. — Но когато съм тук, те не знаят какво съм намислил аз!

— Включително и мама, така ли?

— Естествено — кимна Елис Нън. — Тя е най-досадната от цялата група, защото иска всичко да бъде под контрола й. Така и не разбра, че подобно нещо никой не може да постигне. Лично аз не съм изненадан от този факт, тъй като зная колко е зле с елементарните неща. Това е причината да се обгражда с купища хора, в състояние е да мисли единствено за ролята, която трябва да играе днес. Демонстрира чудотворните си емоционални способности, превръща се в мис „Вселена на чувствата“… Едно време я наричах така, но и днес нещата са същите… Нищо не се е променило, с изключение на някои от нас. Не майка ти, разбира се. Тя никога няма да се промени.

Слънчевите отблясъци падаха върху статуята на Диана, едно съвършено копие на оригинала, който се намираше в Мексико сити.

— Ето това е майка ти — махна с ръка Елис Нън. — Диана, Богинята на лова… Чувала ли си, че моминското й име е Диана Лиуей? Не си, нали? Така и предполагах. Не бих допуснал, че ще сподели подобно нещо с теб. А във филмовите студии едва ли са останали хора, които да го помнят. Не мога да се сетя кой предложи името Лаура, но продуцентите го харесаха. Така се роди Лаура Нън — и в киното, и в реалния живот. Разбира се, дотолкова, доколкото майка ти разбира какво означава реален живот.

— Как си я издържал толкова много години? — попита Тори. — Не само си оцелял, но дори процъфтяваш…

— За процъфтяването не мога да кажа нищо, но оцеляването е друга работа… — пръстът му замислено докосна устните. — Знаеш ли приказката за полицая Дзен? Не? Странно, особено като зная колко време си била в Япония…

— Татко!

— Господи, Тори, я се виж! — употребяваше истинското й име само когато беше ядосан. — Зряла жена, надхвърлила тридесет и шест! С какво можеш да се похвалиш? Нямаш дори сигурна работа, да не говорим за кариера и семеен живот. Това е истината, Тори, и ти трябва да я погледнеш в очите! Докато Грег… — замълча, неспособен да продължи, после лицето му окаменя, а гласът му прозвуча по различен начин — спокойно и малко горчиво. — Нали си изучавала източните философии? Можеш ли да ми кажеш защо именно Грег трябваше да бъде един от двамата представители на човешкия род, които тръгнаха да покоряват Марс? Защо той; след като животът му се подреждаше чудесно, след като имаше блестящи перспективи пред себе си, очертани сякаш лично от ръката на Господ — Бог? Имаш ли някаква представа какво означава това? — прекара длан през лицето си, от гърдите му се откърти тежка въздишка. — Защо стана така, Тори? Защо си отиде той?

Тори замълча. Нима някой е в състояние да отговори на подобни въпроси?

— Грег беше предопределен за велики дела, усетих това в мига, в който се роди! — лицето на Елис Нън потъмня от гняв и мъка, объркването в очите му се усили. — Но защо ни го отнеха? Майка ти казва, че такава е била волята Божия… Ако това е вярно, значи Бог е едно жестоко и безсърдечно създание!

Вълнението в душата на Тори стана неудържимо, очите й гневно проблеснаха:

— Значи смяташ, че съм провалила живота си, така ли? Е, да, не съм това, което ти би искал да съм — астронавт, който волно се рее в безкрайния Космос. Не съм като Грег. Ти го обучаваше, а той искаше да бъде такъв, какъвто ти го създадеш! Идеална хармония между поколенията, нали? Ти се гордееше с него, знаеше как да го мотивираш. За теб Грег беше разтворена книга. Но аз бях друго нещо. Ти не можеше да проумееш защо искам да уча чак в Япония… Целият ти живот е преминал тук, в Лос Анджелис, но по отношение на световната политика и икономика си бил сякаш на Фиджи… Тук ти изгради своята вълшебна градина — една мечта, вградена в голямата мечта на Америка — Лос Анджелис. Естествено е да не разбираш мотивите ми, духовните ми интереси… Още помня какво каза, когато споделих намеренията си: „Япония?! Какво, по дяволите, е важното в Япония?“ Никога не прояви желание да ме разбереш, затова ще бъда голямото разочарование на живота ти… — Тори млъкна и тъжно поклати глава.

Баща й внимателно наблюдаваше последните слънчеви зайчета, които се плъзгаха по каменната роба на Диана. На лицето му се появи отнесеното изражение, с което търпеше дългите и безумно скучни заседания в кабинета си. Едновременно с това ъгълчетата на устата му едва забележимо увиснаха. Така правеше и Грег, когато беше тъжен и самотен, разбира се, и когато беше сигурен, че никой не го наблюдава.

Тори наведе глава. Твърде късно се сети за обещанието да не започва битка с баща си. „Но какво толкова, въздъхна тя. Тук не става въпрос нито за него, нито за мен… Тук става въпрос за Грег. Той винаги е бил център на вниманието, дори сега, когато вече го няма. И нищо не може да се промени.“ В душата й нахлу тъга, по-мрачна от първите сенки на здрача, започнали безшумно да се промъкват в градината. Даде, си сметка, че се гневи колкото на баща си, толкова и на себе си… Защото тя е тази, която му позволява да чопли кървящите рани в душата й.

Измина доста време, преди да вдигне глава. Гласът й прозвуча тихо и някак колебливо:

— Няма ли да ми разкажеш приказката за полицая Дзен?

Елис Нън кимна с глава. Не стана ясно дали този жест означаваше примирение с нестабилността на техните взаимоотношения, или обикновено съгласие.

— Преди много години живял един млад будистки свещеник, който предприел дълго пътешествие до Тибет — започна той. — Искал да проникне докрай в тайнството на религията и философията… Снабдил се със съответните препоръки от по-старшите свещеници на храма си, разположен някъде в Централен Китай. Когато най-сетне стигнал стените на търсения манастир, младият свещеник имал чувството, че вече е на небето, трябвало му известно време да свикне с разредения въздух на високата планина…

Приели го, но изминали няколко дни, преди да се срещне с върховния лама. Той се оказал стар мъдрец, който сякаш бил на триста години.

„Разбрах, че си тук, защото считаш религиозното си образование за непълно“, казал старецът.

„Това е вярно“, поклонил се дълбоко свещеникът.

„Какво очакваш да научиш тук?“, попитал старият лама.

„Всичко“, отвърнал младежът.

„Ще видим — усмихнал се загадъчно старецът. — На първо време ще ти се наложи да будуваш тази нощ. Ще бъдеш на пост…“

Младият свещеник изглеждал объркан.

„Два месеца пътувах до тук — рекъл той. — Нима е възможно да имаш врагове дори на едно толкова затънтено място?“

„Монахът, който те доведе при мен, ще ти каже къде трябва да стоиш“, пояснил ламата.

„Но аз не съм пазач, а свещеник! — изразил протеста си младежът. — Освен това съм будист и съм дал обет да не причинявам зло на никое живо същество. Дори гледам къде стъпвам, за да не смачкам някой червей…“

„Все още не знаеш какъв си — отвърнал старият лама. — Затова си тук…“

Показали на младежа къде трябва да пази. Оказало се, че това е едно място точно в средата на манастира. Подали му малка възглавничка за сядане и го оставили сам. От това място, имал възможност да наблюдава всичките четири сводести коридора, под които били подредени малките килии на монасите…

Времето сякаш спряло. В манастира царяла дълбока тишина, нищо не помръдвало. Клепачите на свещеника натежали, на няколко пъти се уловил, че дреме. Прозявал се, протягал се, правел всичко възможно да остане буден. Неволно започнал да се пита защо е тук, имало ли е смисъл дългото му пътешествие…

После изведнъж дочул някакъв звук и скочил на крака, очите му внимателно пробягали по дългите, полутъмни коридори. Тишината била абсолютна. Мрачна и натежала от гробовна клаустрофобия. Но младежът бил сигурен, че е чул нещо, това се потвърдило и от внезапното, почти болезнено свиване на душата му.

Рязко се завъртял по посока на западния коридор. Там имало нещо, неясна тъмна маса под светлината на бориките.

Изведнъж масата се раздвижила и се впуснала към него, стремителна като вихър. Студени тръпки пробягали по гърба му. Била прозрачна, като ципестите крила на насекомо. През нея се виждал пустият коридор…

Призракът се плъзнал покрай младежа и изчезнал към отсрещния пасаж. Той извърнал глава и видял, че на мястото му се появяват нови призраци, скупчени като полупрозрачна маса в дъното на коридора. За момент му се сторило, че различава лица, тела и крайници, после всичко се сляло в гола и тайнствена енергия…

Страх нахлул в душата на младежа. Какви са тези същества? Те ли са враговете на тибетския лама? Как ще се справи с тях, след като религията му забранява да използва насилие? Въпросите се блъскали в главата му по същия начин, по който призраците се блъскали в тесния пасаж. Страхът в душата му се превърнал в ужас, единственото му желание било да обърне гръб на това ужасно място и да побегне. Но краката му останали вкопани, сякаш сънувал кошмар. Вече не знаел от какво да се страхува повече — от загубата на разума или от загубата на живота си…

После забелязал нещо любопитно. Страхът се раждал вътре в него. Напрегнал всичките си духовни сили, младежът изведнъж разбрал, че каквито и да са тези призраци, те не представляват заплаха нито за него, нито за обитателите на манастира. Те просто се движели хаотично напред-назад и нищо повече…

Решил да сложи ред. Бързо открил, че когато успее да се концентрира напълно, той е в състояние да усети желанието на мятащите се демони, да насочва движенията им.

Едва тогава видял лицето на един от тях и познал в него монаха, който го отвел в покоите на ламата. И разбрал всичко.

Тези призраци били духовете на монасите. Сънят разкъсвал веригите на строгата дисциплина, на която всички се подчинявали през деня, духовете започвали да се мятат свободно, с радост отдавайки се на хаоса, който властва дълбоко в душата на всеки човек. Този хаос можел да бъде прекратен само от човек, поел функциите на Дзен-полицай; човек, който ясно вижда опасността в безконтролното поведение…

Тори и Елис Нън неусетно бяха стигнали до оградата. Баща й се обърна й хвърли един последен поглед към статуята на Диана, обвита в тайнствен здрач. Проточилото се мълчание най-сетне свърши, той въздъхна и леко поклати глава:

— Сега разбираш ли как съм оцелял в градината на Диана? Просто разбрах, че трябва да се променя, за да укротя демоните в гениалната глава на майка ти…

Тори потъна в дълбок размисъл. Приказката беше смайваща, но най-смайващото в нея беше фактът, че я чува от устата на баща си. Никога не беше допускала наличието на подобна изтънчена тайнственост в душата му. Приказката обясняваше и много странни неща в отношенията между родителите й, едновременно с това пробуждаше забравени спомени от детството…

— Понякога се безпокоя, че… — объркано млъкна, после ядно размаха ръце. — Просто имам чувството, че когато мама е наблизо, аз губя идентичността си… От нея се излъчва могъща сила и душевна енергия — онова, което японците наричат „ва“… И това излъчване не оставя място за мен, за личността ми…

— Трябва да направиш усилие да разбираш майка си по-добре — промълви Елис Нън. — Убеден съм, че си струва…

— Май не разбра какво искам да ти кажа — поклати глава Тори. Имаше чувството, че не може да намери общ език с този човек, а и той не прави нищо, за да й помогне. Въпреки това продължи: — Често си давам сметка, че не зная какво изпитвам спрямо нея… — очите й се насочиха към благородния му, почти съвършен профил. — Ти обичаш ли я?

— Разбирам я, Тори — извърна се с лице към нея Елис Нън. — А при човек като майка ти това чувство се покрива изцяло с обичта…

— Така ли?

— Ти как мислиш? — напрегнато я погледна Елис Нън. — Как по друг начин може да се обича една икона? Как можеш да превърнеш в плът и кръв един идол, блестящ и обожествен? Няма такъв начин, Тори. Възможността е една — да се вмъкнеш в нейната реалност, колкото по-дълбоко, толкова по-добре…

— Аз не мисля, че…

— Виж какво, моят брак оцеля, въпреки че по нищо не се отличаваше от нещастните бракове на хора като Ди Маджо и Артър Милър. И в това се крие най-голямото ми постижение… — погледна към басейна, в очите му се появи копнеж да потъне в хладната и бистра вода. — Майка ти се нуждае от изградения си имидж с такава жажда, с каквато ние с теб имаме нужда от въздуха… Проумееш ли това, проумяла си всичко!

Тори вдигна глава да го погледне. Последните отблясъци на умиращия ден се отразяваха във водата на басейна, но светлината беше достатъчна. Изведнъж й заприлича на Грег, изправен край парапета след поредния скок, с блясък на триумф в ангелските очи. Грег. Винаги Грег. Дори смъртта не им попречи да говорят за него, да мислят за него, да се опитват да гледат на света през неговите ангелски очи…

— Говориш като истински Дзен-полицай — подхвърли тя с цялата ирония, на която беше способна в този миг.

Вечерта наближава. Скрита от майка си зад масивните дъбови врати на библиотеката, Тори сякаш отново е в капана на Градината на Диана. В главата й нахлуват спомени от юношеските години. Пак е сред огромното имение в Лос Анджелис, слънцето облива загорялото й тяло с топлите си лъчи. Прикована към едно точно определено бъдеще както от красотата си, така и от желанието на баща си. Бъдеще, което, според навъртащите се около нея хлапаци, вече отдавна се е превърнало в действителност. Тези спомени винаги са едни и същи, натрапчиви като грях на монахиня.

В Градината на Диана разполага с всичко, което може да пожелае, стремежът й да опознае света извън перфектно очертания периметър става все по-слаб и по-слаб…

Но една вечер по време на някакъв прием, организиран от родителите й, тя изведнъж разбира колко дълбоко се е заблуждавала. Присъстват всички известни личности на Холивуд, с изключение на враговете. Стаите са пълни с познати лица, легенди от екрана. Тук са мъжете с пари и техните изящни съпруги, излъскани като скъпоценни камъни. Приличат на скъпи часовници, измъкнати небрежно от джоба, приличат на пачка от хиляда долара…

Начинът на общуване се изчерпва с клюките, както обикновено. Кой с кого спи, коя от кого е бременна. Тори бавно осъзнава, че личният живот на тези лъскави обитатели на Холивуд, на това странно стадо красиви човекоподобни маймуни протича в синхрон с професионалната им кариера. Любов, брак, сексуални контакти — всичко това има значение само ако се развива по законите на филмовия сценарий. Тези хора се срещат сред декорите, ангажират се един с друг и съответствие с ролите си. Все пак изпитват нужда да усетят разликата между реалност и измислица, да направят любовта си не толкова обвързваща, колкото осезаема. Резултатът неизбежно е дете. Но след раждането му блясъкът също така неизбежно помръква. Любовта, бракът и сексуалните контакти вече не са същите. Майката не може да бъде толкова възбуждаща, колкото е любовницата; трима не могат да поддържат огъня на страстта, както го правят двама…

В крайна сметка Тори разбира, че ненавижда тези хора. Че приема тяхното присъствие като агресия. Но в тази нощ те са навсякъде — в дневната и кабинета, в библиотеката и фоайето… Има чувството, че се задушава. Бяга навън, но и градината е пълна със знаменитости. И тук не може да се диша. Приведена над осветените отдолу води на басейна — нейното убежище, нейното любимо място за размисъл, тя чува как от гърдите й излита астматично свистене.

Най-сетне успява да се добере до колата си — един новичък „Тъндърбърд“, завърта контактния ключ, изпод колелата излитат дребни камъчета. Устремява се надолу, към неоновото сияние на Лос Анджелис. Не към Бевърли хилс или Уестууд, а отвъд тях — при хората, които нямат пари и привилегии, не участват в сълзливи филми, а играят грубата и в много случаи жестока игра, наречена живот…

В душата й бушува необясним гняв, срещу който не може да се изправи. Срамува се от него, сякаш частица от майка й се е превърнала в отровна стрела, забита дълбоко в мозъка й.

Този срам ненавижда повече от всичко на света. Той й пречи да докосне гнева в душата си, да се изправи срещу него, да го опознае. От разстояние гневът изглежда като странно оранжево сияние на хоризонта на чувствата, маркер с неизвестно предназначение. Тази вечер обаче тя е твърдо решена да разкрие загадката му.

Колата се плъзга по тясната и изпълнена с остри завои алея „Мълхоланд“, излиза на магистралата и се устремява надолу, към блестящата от неон Долина. Тук въздухът е силно замърсен, няма нищо общо с прозрачната прохлада на хълма. Очите й се насълзяват, кожата започва да я сърби. Натиска рязко педала на газта и хоризонтът стремително тръгва насреща й.

Спира пред подозрителен бар, сред няколко блестящи с хрома си мотоциклета „Харли Дейвидсън“. Остава зад волана, заслушана в пукането на изстиващия мотор. Гневът в душата й се смесва с тъга, иска й се и Грег да е тук. Грег, който винаги е готов да я изслуша, единственият човек на света, който я приема такава, каквато е… Но Грег е далеч, в университетското градче на Калифорнийската политехника. Зубри за последните си изпити, мисли единствено за дипломирането…

Аз съм съвсем сама, казва си Тори и усеща как я обливат вълните на черно отчаяние.

Влиза в бара и започва да се налива с алкохол. Малолетна е, но лесно минава за навършила осемнадесет. Малцина бармани могат да устоят на красотата й, никой не й отказва питие, никой не иска документите й…

От джубокса се носят натрапчивите ритми на „Локо моушън“, дансингът е претъпкан от извиващи се тела. Преобладават черните кожени якета, мяркат се татуировки и дълги коси, дебели кожени колани и превръзки за ръце. Един от рокерите е окачил на шията си миниатюрен череп, вероятно на, някакъв гризач. Партньорката му го пита нещо, той се смее, пръстите му подръпват кожената каишка:

— Истински е, маце… Принадлежеше на един плъх, който реши, че може да споделя кухнята с мен… К’во ще кажеш, а?

Момичето се киска, но очите му уплашено опипват мрачния талисман.

Всички посетители зяпат Тори, особено младежите. Присъствието й тук е толкова странно, колкото поникването на прекрасна роза насред леха със зеле. Някой сочи новичкия тъндърбърд зад прозореца, разнася се приглушен шепот. Огненото сияние вече не е на хоризонта, увисва пред нея, тя е сигурна, че може да го докосне.

Рокерът с черепа на шията единствен не й обръща внимание. Той не е красив, Тори не изпитва никакъв интерес към него. Но сега това е без значение. Тя иска именно него, усетила пламъка в душата му. Познат до болка и едновременно с това абсолютно неразбираем… Пламъкът на гнева, изпълващ душата на затворен в клетка хищник, безсилен пред лицемерието на обществото… Той ще бъде избраникът, той ще бъде разковничето, с чиято помощ Тори ще дешифрира причините за непонятния гняв в душата си.

Той продължава да танцува с момичето, което го попита за черепа. В очите й гори огън. Тори знае на какво се дължи той и искрено й завижда. Огън, чиито пламъци често докосват и нейната душа, но тя трябва да го потиска, за да бъде в тон с безупречно подредения живот в Градината на Диана… Див, примитивен и всепобеждаващ огън. Олицетворение на всичко, което Тори не може да притежава…

Скача на крака, сграбчва момичето за китката и го запраща назад. Изправя се срещу рокера и започва да танцува. Той е едър и здрав, от тялото му се излъчва главозамайваща миризма на кожа и пот. Истински примитивен звяр…

— Хей! — изскача насреща й момичето. Косата му е разрошена, лицето — разкривено в гневна маска.

— Изчезвай! — вика Тори и продължава да танцува. — Сега е мой ред!

— Кучка! — крещи момичето и тромаво посяга към нея. Гневът най-сетне се отприщва. Тори извива горната част на тялото си, юмрукът й потъва в лицето на момичето. Ударът е жесток. Шията на съперницата й отскача назад. Пропукват прешлени, краката й се подгъват.

Тори продължава да танцува с рокера. Нито веднъж не е срещнала погледа му, сега това е напълно излишно. Очите му изобщо не я интересуват…

— Хей! — подвиква той. — Хей!

Тори продължава да танцува. Почти не забелязва, че той е престанал.

— За каква се мислиш, да те вземат мътните? — ръмжи рокерът. Ръката му лениво се повдига, юмрукът му размазва носа на Тори…

Седи абсолютно неподвижно в огромния кожен фотьойл. Отдавна не беше си спомняла за онази нощ в Долината. Носът й се оказа счупен и зарасна накриво. Майка й я заведе при личния си пластичен хирург. Тори изпита ужас от разнообразието на носове, които й бяха предложени. Скочи на крака и избяга от кабинета. Отказа да се оперира, леко изкривеният нос постепенно се превърна в отличителен знак, в паметник, напомнящ за онова, от което се нуждаеше и което никога не получи…

Свободата да бъде…

Да бъде какво? Нямаше отговор на този въпрос. Но Адона е права: тя наистина се нуждае от страст. Без нея животът е едно сиво и монотонно съществувание.

— Тори?

Главата на Лаура Нън надникна през открехнатата врата на библиотеката. Беше облечена в джинси с мъниста по джобовете и бяла мъжка риза, току-що закупени от някакъв бутик на Родео драйв. Кой знае защо си беше въобразила, че в това облекло ще й бъде по-лесно да общува с дъщеря си. Но опитът й да се представи за приятелка беше просто поредната роля и на Тори й стана тъжно…

— Ето къде си била, скъпа! Стори ми се, че се стопяваш като дим! — на лицето на Лаура Нън се появи ослепителна усмивка. — Един човек иска да те види…

— Едва ли — отвърна Тори и вдигна глава от разтворената книга в ръцете си. Беше прехвърлила крак през облегалката на огромното кожено кресло, облеклото й се състоеше от чифт къси шорти и бяла тениска с инициалите на Калифорнийския технически университет. — Никой не знае, че съм тук…

— Той очевидно знае и вече е тук.

— Кой?

— Ръсел.

— Кой Ръсел?

— Е, знаеш кой, скъпа — Лаура Нън отново пусна в действие ослепителната си усмивка и замръзна на място. Сякаш всеки миг очакваше да чуе познатото „стоп!“ от устата на невидим режисьор: — Ръсел Слейд…

— Господи Исусе! — скочи на крака Тори и книгата се изплъзна от ръцете й. — Надявам се, че си го изгонила или поне си казала, че не съм у дома!

— Нищо подобно — поклати глава Лаура Нън. — Казах му, че се радвам да го видя и ще отида да те потърся… Освен това…

— Мамо! — прекъсна я с гневен вик Тори. — Ръсел Слейд е човекът, който ме уволни!

— Убедена съм, че е станало недоразумение — отвърна Лаура Нън. — Нищо повече от вътрешна политика, едва ли има връзка с работата, която си вършила. Ново ръководство, нови методи… Знаеш как става. Издигнати на ръководен пост, хората искат да назначат свои приближени… Това е напълно в реда на нещата, скъпа. Всеки ден съм свидетел на подобни неща в студията… Човек не трябва да им обръща внимание, а още по-малко да ги приема като лично отношение…

— Господи, та аз дори не съм разговаряла с Ръсел, откакто ме замрази преди година и половина!

— Дори когато бяхме… хм… във Вашингтон?

— Не!

Лаура Нън имаше предвид поканата на президента, който лично им връчи Ордена на честта — най-високото отличие на Съединените щати. С него Конгресът беше наградил посмъртно Грег, кутийката и до днес лежеше в едно от чекмеджетата на бюрото му. Тори не успя да изпита гордост от високата правителствена награда, за нея тя беше само още едно горчиво напомняне, че Грег никога няма да се върне…

— Не зная защо все още не сте изгладили различията си, скъпа — продължи Лаура Нън. — Той е толкова очарователен, идеалният кандидат за… — някакво шесто чувство я накара да млъкне, очите й се отправиха към вратата. — Я виж кой е тук, скъпа!

Тори вдигна глава и видя как Ръсел Слейд се плъзга в библиотеката, отрязвайки й пътя за отстъпление.

— Здравей, Тори — поздрави я той, сякаш се бяха разделили преди малко и между тях не беше се случило нищо особено.

Временно лишена от дар слово, Тори отправи объркан поглед към вратата. Лаура Нън усмихнато й махна с ръка, после побърза да се оттегли.

— Отдавна не съм идвал тук — огледа се Ръсел. — Беше ми много приятно да се видя с майка ти. Господи, каква великолепна жена е тя!

— Зарежи любезностите! — сряза го Тори. — Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Няма ли да ми предложиш едно питие? Шофирането от летището беше доста изморително…

Тори отиде до вградения в стената бар и му забърка един „Том Колинс“. Знаеше вкусовете му, излишно беше да го пита какво иска. Подаде му чашата, той я пое с благодарствено кимане. Беше облечен елегантно и едновременно с това удобно. Тъмносиньо поло, ленен панталон, леко и отлично скроено копринено сако. Тори се почувства съвсем гола в своите шорти и тениска. Изпита усещането, че е палаво дете, хванато на местопрестъплението от строгия си баща.

— Дойдох да те разпитам — внимателно промълви Ръсел Слейд.

— Да ме разпиташ?

— Все някой трябваше да го стори — кимна той. — Реших, че това мога да бъда и аз… Ариел Соларес беше един от най-добрите ми оперативни агенти. Ти си била свидетел на смъртта му, следователно трябва да бъдеш разпитана.

— Откога директорът се занимава с разпити на оперативните агенти? Това едва ли е част от задълженията му…

Ръсел не обърна внимание на иронията в гласа й.

— Както вече ти казах, Соларес беше един от най-добрите ми агенти — търпеливо повтори той. — По тази причина реших да те посетя лично.

— Я не ме занасяй, Ръсел! — троснато рече Тори. — Дошъл си тук само защото аз съм била на мястото на инцидента. А за Соларес изобщо не ти пука!

— Разбирам гнева ти, но…

— Не разбираш абсолютно нищо, свързано с мен! — избухна Тори.

Ръсел отпи една глътка и хладно я изгледа над ръба на чашата:

— Дори да е така, ще трябва да поговорим.

— Аз не работя за теб!

Той въздъхна и се отпусна на кожения диван, в съседство с широкото кресло. Наведе се и взе захвърлената на седалката книга.

— „Благородството на провала“? — очите му се спряха върху лицето й. — Чел съм тази книга… В нея се говори за митическите герои на Япония, нали? — очите му не я изпускаха нито за миг. — Седни, ако обичаш. Зная, че си ядосана от безцеремонното ми нахлуване, но бях длъжен да те видя заради убийството на Соларес. Мисля, че можеш да ме разбереш… Предлагам да проявим възпитание, поне докато приключим с разпита.

— В устата ти всичко звучи лесно и просто — въздъхна Тори, отиде до бара и сипа два пръсти малцово уиски в широка чаша с лед. Нямаше никаква нужда от алкохол, но й трябваше време да възстанови равновесието си.

— Преди всичко искам да се уверя, че около теб всичко е наред — прозвуча гласът на Слейд от другия край на помещението. — Допускахме, че си ранена при експлозията, но от Градското управление на полицията в Сан Франциско съобщиха, че си отказала медицинска помощ.

— Не ми беше необходима — отвърна Тори, отпи глътка уиски и бавно се обърна да го погледне.

— Значи дори не си изпаднала в шок? — очите на Ръсел се плъзнаха по лицето й, главата му бавно кимна. — Това е типично за теб… Винаги си държала да се оправяш сама.

— Аз съм далеч по-добре подготвена от…

— Зная, зная — махна с ръка той. — Дай да вървим нататък.

— Каква маска си избрал днес, Ръс? — попита Тори и се отпусна на дивана до него. — Маската на твърдия администратор или онази, другата — на гросмайстор, жертващ една пионка след друга на кървавата дъска, която никога не е виждал със собствените си очи? А може би си решил да се възползваш от най-любимата си маска, Ръс… На протежето на Бърнард Годуин…

— Тая последната ти най-много я ненавиждаш, нали? — промърмори Ръсел и отпи глътка от коктейла си. В главата му внезапно изплуваха думите на Годуин: „Тори Нън е твой проблем, Ръсел…“ — Предполагам, защото ревнуваш… И двамата сме протежета на Бърнард. Той няма деца, ние с теб ги заместваме в сърцето му…

Тори цъкна с език и се облегна назад. Хладната кожа се докосна до разгорещеното й тяло.

Ръсел стана и пристъпи към библиотеката. Типично за него поведение. При своите контакти винаги обръщаше внимание на пространството, както във физически, така и в емоционален смисъл. И никога не пропускаше да избере най-подходящата за себе си дистанция.

Тори гледаше как се доближава до френската масичка от резбовано дърво и докосва с длан тапицирания с тънка кожа плот. Пръстите му нежно пробягаха по бронзовия лампион със зеленикав абажур, после се прехвърлиха на сребърната табакера за пури, подарък на баща й от Самюел Голдуин. Продължиха пътя си към малката кутийка, която Ариел Соларес тикна в ръката й, преди да умре, Тори затаи дъх. Нямаше никакво намерение да осведомява Ръсел Слейд за нейното съществуване. Нито сега, нито когато и да било… Това беше последният жест на Ариел и тя твърдо възнамеряваше да го запази за себе си.

— Какво се случи в Сан Франциско, дявол да го вземе? — рязко се обърна Слейд.

— Ти ще кажеш.

— Не те разбирам…

— Ариел Соларес ме преследваше.

— Така ли? — равнодушно я погледна Слейд. — Значи е имал по-добър вкус, отколкото предполагах…

Тори се засмя, въпреки волята си.

— А твоят е още по-добър — изправи се срещу него тя, усмивката бързо изчезна. — Ти си знаел, че Ариел ме преследва по простата причина, че лично си му заповядал това!

Нанесе удара си слепешком, разчиташе да узнае нещо повече.

— Е, това вече е прекалено!

— Едва ли — поклати глава Тори. — Защо ще идваш да ме разпитваш лично, ако не си бил пряк ръководител на Ариел?

— По съвпадение на обстоятелствата Соларес изпълняваше една особено важна задача. На практика бях решил да пратя някой друг тук, но в последния момент ми се стори уместно да те разпитам лично, да покажа, че поемам лична отговорност за смъртта на Соларес…

— Много патетично! — презрително го изгледа Тори. — Типичен жест на бюрократ, който няма никаква представа за опасностите на оперативната работа!

— Не бъди толкова мелодраматична — усмихна се Слейд.

— Добре знаеш, че хората ми поемат рисковете доброволно, а не защото аз им заповядвам това — постави чашата си точно до кутийката на Ариел, сърцето на Тори отново пропусна един такт.

— Зная само, че Ариел е работил за теб и срещата ни в Буенос Айрес не беше случайна. Той ме е чакал там…

— Интересна теория — мазно проточи Ръсел. — Но за съжаление погрешна и прекалено макиавелианска…

Тори отново се разсмя.

— Е, този цитат заслужава място в дневника ми! — въздъхна тя, довърши питието си и остро попита: — С каква задача изпрати Ариел в Буенос Айрес?

— Нали вече знаеш? — сви рамене Ръсел. — Според твоето твърдение съм го изпратил там да те оплете в мрежата си…

— Имам предвид тунелите, Ръсел! И убийците от Якудза! Ариел прекрасно знаеше кои са те и защо са се напъхали в градските подземия. А това означава, че знаеш и ти…

— Разбира се, че зная. Но тази информация е поверителна, а ти вече не работиш за мен…

— И слава богу! — погледна го намръщено тя. — В същото време започвам да се съмнявам, че си ми намерил достоен заместник. Умения като моите не се срещат под път и над път…

— Вярно. Те могат да се срещнат у малцина избраници.

— Всъщност няма какво да се съмнявам — усмихна се Тори. — Ясно е, че никога не би успял да ме замениш.

Ръсел се облегна назад и впери очи в тавана.

— Това може би е вярно, може би не… — замислено промълви той. — Сега важното е да разбереш, че трябва да ни помогнеш да открием убийците на Соларес… — направи кратка пауза и многозначително добави: — Дори само заради паметта му…

— Браво, Ръсел — усмихна се Тори. — Караш точно по учебника. Сега остава само да докоснеш струните на чувството ми за колегиалност…

— Мисля, че ме разбираш погрешно — въздъхна Ръсел. — Нима наистина ме считаш за толкова циничен?

Тори стана, пристъпи към бара и напълни чашата си с минерална вода.

— Как е Бърнард? — попита. — Все още ли се води пенсионер, който няма нищо общо с „Алеята“?

— Общо взето, да — сви рамене Ръсел. — Но ти знаеш, че той никога не е бил пенсионер… Крие се под наметалото на нещо като неофициален консултант, просто защото така е най-удобно. Не само за него, но и за всички нас…

— Предай му много поздрави от мен.

— Непременно — кимна Ръсел, извади миниатюрен магнетофон от джоба на сакото си и натисна копчето за запис: — Имаш ли нещо против да започнем разпита?

— Нямам — отвърна Тори. — Ще ти кажа всичко, което зная.

Говори в продължение на няколко минути. Ръсел я изчака да свърши и тихо попита:

— Сигурна ли си, че това е всичко?

Тори само кимна с глава. Пропусна да спомене както за малката дървена кутийка, така и за интимностите си с Ариел.

— Добре, значи приключихме.

Ръсел изключи магнетофона, помълча малко и вдигна глава.

— Как мислиш, не бихме ли могли да сключим нещо като примирие?

— А какво те кара да мислиш, че такова примирие е необходимо? — отвърна с въпрос Тори и бавно се изправи на крака.

Минавайки покрай него, тя изведнъж усети нежното докосване на ръката му върху лявото си бедро.

— Как понасяш това?

Гласът му долетя някъде отдалеч, тъй като тя моментално потъна в „прана“, дишането й стана дълбоко и равно. Но възстановяването на душевното равновесие все пак изискваше време. Мълчанието се проточи, всяка отминала секунда затвърждаваше малката победа на Ръсел Слейд.

— Вече рядко се сещам за тези неща — излъга Тори.

— Това е хубаво — кимна със задоволство той. — Означава, че оздравителният процес, е приключил… — отдръпна ръката си, но Тори не се помръдна. — Я ми кажи… Можеш ли все още да правиш всичко онова, на което беше способна преди… хм… преди инцидента?

Разпокъсаните, нищо неозначаващи късчета на мозайката внезапно се подредиха в съзнанието й, всичко стана ясно. Картината беше пълна само при физически контакт помежду им.

— Не си наредил на Ариел само да ме следи, нали? — обърна се да го погледне тя. — Заповядал си му да ме подложи на тест, това е причината да ме замъкне в онези подземия. Той е знаел, че японците ще бъдат там и затова остана напълно пасивен пред опасността, оставяйки ме сама да търся пътя към избавлението… Аз бях опитното зайче, нали? — широко отворени, очите й се забиха в лицето на Ръсел Слейд.

— Виждам, че въображението ти работи добре — усмихна се той и пъхна магнетофончето в джоба си. — Но честно ще ти призная, че нямам никаква представа защо те е вкарал в онези тунели. На практика това е сериозно нарушение на правилата за безопасност и се страхувам, че той си плати жестоко именно заради него…

— Това не е вярно — поклати глава Тори и прекоси стаята в негова посока. — Недей да скверниш паметта му. На практика нямаш никаква представа защо са го убили, не знаеш дори кой е прекият извършител. Защото ако знаеше това, изобщо нямаше да си губиш времето с разпити… — „Аз зная защо си тук, Ръсел, въздъхна в себе си тя. Имаш нужда от мен, ето защо! Издържах успешно повторните кандидатски изпити и сега си дошъл да ме вземеш!“

— Каква загуба! — клатеше глава Ръсел. — Трябваше да позволиш на нашите специалисти да те прегледат след инцидента… Нима не си даваше сметка, че, предпочитайки помощта на твоите японски доктори, ти наруши правилата на сигурността? Нямах друг избор, бях принуден да прекратя всякакви връзки с теб…

— Сторих каквото трябва, за да се спася — отвърна Тори. — Дори не бях чувала за твоите специалисти, но в замяна на това отлично познавах своите. Освен че са ми близки приятели, те са сред най-добрите хирурзи травматолози на света!

— Това може да е вярно, но…

— Все още не искаш да го приемеш, нали? — погледна го Тори. — Нима не разбираш, че без това тяло, без пълно възстановяване на предишните си умения аз щях да бъда нула? Да не говорим, че сама нямаше да се понасям…

— Напълно разбирам загрижеността, която изпитваш към тялото си. Но нашите хора са не по-малко опитни специалисти от японците, а голямото им предимство е, че са минали през всички процедури на сигурността. Може ли да каже някой дали не си разкрила нещо за „Алеята“, докато си била под упойка? Разбери, че аз трябва да мисля за цялата организация, а не само за теб!

— Умно си подбрал тезата си — изгледа го одобрително Тори. — Но това не е достатъчно. Инцидентът беше само претекст, истинската причина за отстраняването ми е друга. Ние наистина бяхме като брат и сестра, това е една от малкото истини, които излетяха от устата ти. Аз бях най-сериозната заплаха за спечелване благоволението на Бърнард и ти побърза да ме отстраниш от пътя си. В крайна сметка и „Алеята“ не е нищо друго, освен бастион на мъжкото превъзходство, нали?

— В едно си права — въздъхна Ръсел и започна да се надига. — Ти наистина не подлежиш на контрол. Но сега, когато не изпълняваш задачи за никого, вероятно не се чувстваш особено добре… — очите му бавно се спряха на лицето й. — А що се отнася до начина, по който докоснах бедрото ти…

— Японците ми сложиха протеза от изкуствен материал, който е далеч по-качествен от човешките кости — прекъсна го с равен глас Тори. — Десет пъти по-гъвкав и сто пъти поздрав… — на лицето й се появи хладна усмивка. — Добре, ще задоволя любопитството ти. Не изпитвам никаква болка при лошо време, липсва триене, нищо не напомня, че това бедро е било строшено на десетки места… След трансплантацията бягам и скачам дори по-добре от преди.

— Сега му е времето да призная, че си избягнала капана в онези тунели по наистина майсторски начин — подхвърли той. Така искаше да покаже, че отново й вярва, но едновременно с това потвърждаваше подозренията й, че Ариел е имал заповед да я подложи на тест. Това придаваше на победата й горчив вкус…

Погледна го в очите и предпазливо подхвърли:

— Никога няма да признаеш, че съм постъпила правилно, като отидох при моите приятели, нали?

— Фактите говорят друго — отвърна Ръсел. — Това бе едно от многобройните решения, които си вземала със сърцето, а не с разума си. Но най-лошото е, че и до днес не разбираш огромната опасност, на която си изложила не само себе си, но и „Алеята“…

— Добрата памет понякога е нещо доста удобно, нали? — подхвърли Тори.

— Ние всички вярваме в това, в което трябва да вярваме!

— С изключение на Бърнард…

— Според мен прекалено много го превъзнасяш — отбеляза Ръсел. — Това без съмнение се дължи на факта, че именно той те е ангажирал пръв, превърнал се е в твой ментор. Но Бърнард предаде юздите в мои ръце, Тори. Ти отказваш да приемеш този факт и още от самото начало изпитваш недоверие в способностите ми…

— Ненавиждам тромавото и жестоко отношение към хората.

— Забравяш, че Бърнард Годуин беше не само твой, но и мой учител — усмихна се Ръсел.

Настъпи кратка пауза, Тори я използва, за да анализира тона и насоката на разговора. После бавно поклати глава:

— Не виждам с какво можеш да ме накараш да променя мнението си…

— Мнението ти за какво?

— За завръщането ми в „Алеята“.

— Не съм тук заради това.

— Така ли? — отвърна на усмивката му Тори, но сърцето й рязко ускори ритъма си. — Е, в такъв случай получи всичко, което искаше…

— Точно така — кимна Ръсел. — И нямам намерение да злоупотребявам с гостоприемството ти.

— Никой не ти го е предлагал.

— Благодаря за питието — засмя се той. — Беше много любезна домакиня.

Тори премълча.

— До нови срещи — тръгна към вратата той.

— Очаквам ги с нетърпение! — иронично се усмихна тя.

Приятна и уютна през деня, сега библиотеката изглеждаше мрачна и потискаща. Това се дължеше както на вечерните сенки, така и на спомените.

Свита на кълбо върху огромното кожено кресло, Тори все още не можеше да се отърси от присъствието на Ръсел Слейд. В един момент я обзе паника. Господи, бедрото! Ами ако Ръсел е споменал пред майка й за тежката операция? Беше предпочела да не казва на родителите си нито за инцидента, нито за протезата от изкуствен материал. Ясно си представи как Ръсел, в изблик на фалшива любезност, подхвърля на майка й нещо от сорта на „Много се радвам, че дъщеря ви се е възстановила напълно, госпожо Нън“… Не, едва ли би постъпил така, това не е в стила му. Маниак на тема сигурност, Ръсел никога не казва повече от необходимото. Шпионин до мозъка на костите си, той прибягва не толкова до откровени лъжи, колкото до спестяване на истината…

Отчасти успокоена, Тори стана и пристъпи към писалището. Ръката й легна върху кутийката на Ариел, поколеба се за миг, после вдигна капачето. Очите й отново пробягаха по цветната снимка вътре. На нея беше запечатан Ариел, очевидно сниман съвсем наскоро, може би броени дни преди появата му в Буенос Айрес. Зад гърба му се различаваха дървета, пътечки и скамейки. Снимката беше направена в един от малките паркове на Сан Франциско, някъде близо до дома му. Потвърждение на това беше неясната грамада на Рашън хил, издигаща се в далечината. Лицето му беше в сянка, но времето очевидно е било ясно и слънчево, тъй като очите му бяха леко присвити. Беше усмихнат, зад гърба му се виждаше слънчев часовник от бронз, край който играеше дете. В дъното се очертаваха силуетите на мъж и жена, вървящи към обектива на камерата. Малко пред тях, в левия ъгъл на снимката имаше още някакъв мъж. И тримата бяха далеч, чертите на лицата им не можеха да се видят.

Тори вече беше изследвала подробно фотографията, на практика вършеше това по няколко пъти на ден. Все още не можеше да разбере значението й, пропускаше онова, което беше накарало Ариел да я потърси в последните мигове на живота си. Снимка на един човек в парка и нищо повече. Човекът е Ариел. Това ли е всичко, останало от него? Това ли е цялото му наследство?

На вратата се почука, в библиотеката се появи Лаура Нън.

— Вече е късно, скъпа — каза тя. — Чакаме те за вечеря.

Тори хвърли поглед на часовника си и учудено вдигна глава:

— Но сега е едва шест и половина, мамо…

— Седем и половина — усмихна се Лаура Нън. — Сутринта преминахме на лятно време… — главата й леко се наклони. — Предполагам, че вече си огладняла, нали?

Тори прибра снимката на Ариел и се изправи.

— Да, наистина съм гладна — кимна тя.

Няколко часа по-късно, оттеглила се на спокойствие в стаята си, Тори отново си спомни приказката за Дзен-полицая. Образът му се покриваше напълно с Бърнард Годуин — човека, изиграл най-важната роля в живота й. Срещнаха се и всичко се промени, появата му беше като гръмотевица.

Седеше пред тоалетката в стил „ар деко“, подарък от майка й. Преди години Лаура Нън я настаняваше на стола и започваше да й връзва панделки. В нейните очи подобен акт се свързваше с най-топлите майчински грижи на света. Как не! Тори прекара четката през гъстата си коса и неволно потръпна. Гледаше лицето си в огледалото, в главата й започнаха да нахлуват спомените…

Преди десетина години, попаднала в чуждото и затворено общество на далечна Япония, тя приличаше на безпризорно гаменче, буйно и диво… През Средновековието тук такива младежи са били наричани „ронин“ — самураи, които все още не са овладяли бойното изкуство…

Запълваше дните и нощите си със скитане, обикаляше мръсните покрайнини на Токио, отбиваше се в мрачните кръчми по брега на реката, от която се носеше нетърпима воня.

Белите петна в съзнанието й бяха толкова много, че тя се страхуваше да заспи. Защото знаеше, че в момента, в който затвори очи, неизбежно се изправя пред неизвестността, пред изпитания, които все още не е готова да посрещне… По тази причина предпочиташе да будува, да си играе с опасността, да балансира по ръба на пропастта…

Не можеше да приеме, че някога ще изпитва носталгия по дома. Грег, естествено, й липсваше, но с това се беше примирила, то беше част от същността й. Но никога не беше допускала, че ще тъгува по баща си, ще изпитва нужда от одобрението в очите му, ще иска да го накара да се гордее с нея така, както се гордееше с Грег… В семейството просто нямаше място за нея, родителите й бяха свикнали да възхваляват успехите на Грегъри Нън — опитен пилот и известен в цял свят астронавт…

На практика бавно осъзнаваше нещо, което доскоро й се беше изплъзвало… Че обича баща си не по-малко от Грег, че те двамата са най-скъпите хора в живота й. Но мъчителното желание да се издигне в очите на Елис Нън, да му докаже, че е не по-малко достойна от брат си, й пречеше да го оцени обективно — така, както оценяваше Грег…

Най-странното беше, че не завиждаше на брат си, не му се сърдеше за славата, която неизбежно оставяше на втори план нея самата. Подобна реакция би била най-естественото нещо на света. Но тя обичаше Грег толкова силно, че дори за миг не би допуснала да го мрази… Понякога, честно казано, изпитваше лека ревност към отношенията между баща и син, но за липсата на същите отношения с Елис Нън обвиняваше по-скоро баща си, отколкото Грег…

От друга страна, беше съвсем нормално да оневинява Грег, тъй като той цял живот беше единственият й съюзник в тежката битка срещу родителския деспотизъм. Проявата на враждебност срещу него би означавала да се лиши от единствената си близка душа, би означавала заплаха срещу самото й съществувание…

Но когато Грег напусна Градината на Диана, Тори бавно осъзна, че най-силното й желание е да избяга от Лос Анджелис, да се махне накрай света.

Япония.

Там я очакваше огънят, който щеше да прогони мрака на самотните й нощи.

Сенсеят може би усети празнотата в нея, но не каза нищо. Той сляпо вярваше в упорития труд. Веднъж сподели, че желязната дисциплина е отговор на всеки проблем. Толкоз. С нищо друго не показа, че подозира за душевните й терзания.

Оказа се обаче, че нещата не са толкова прости. Тори скоро разбра, че или сенсеят греши, или тя не е в състояние да възприеме напълно неговите уроци… Това не й попречи да изкара обучението докрай, за голяма изненада на всички около нея. Оказа се, че е първата жена, успяла да стори това. Но неспокойството в душата й остана…

Такава я откри Бърнард Годуин: опасна с новите си умения, с обтегнати докрай нерви, балансираща на границата между живота и смъртта, кипяща от отчаяна смелост…

Всъщност тя едва не го уби при първата им среща, споменът за която беше кристално ясен в съзнанието й…

Откри я в един съмнителен нощен клуб, носещ странното име „Отвъдно щастие“. Беше истинска дупка, намираща се в най-затънтената част на Нихонбаши, един Господ знаеше как Бърнард изобщо се бе добрал до там… Всеки, който пристъпваше прага на клуба, изпитваше чувството, че е всмукан в центъра на опасен циклон.

Ухажваше я дребен по ранг, но огромен като годзила главатар на Якудза. Тори го търпеше, защото й харесваха татуировките му: ярки пламъци, които поглъщаха с ненаситна алчност всичко около себе си: богове и демони, митични зверове и свирепи самураи с дълги катани в ръце… Пламъците извикваха в душата й представа за пречистващи заклинания, по-могъщи от мрака на безкрайна нощ…

Броени минути преди Бърнард Годуин да се спусне по стълбите на подземието, тя мислено се беше заела да съставя отговора на писмото на брат си, получено същия ден. „Всичко е наред, Грег… Правя каквото мога…“ Очите й се спряха върху лицето на Годзилата, на устата й се появи усмивка. „Да, сър, помисли си тя. Това огнено чудовище е зло и коварно, но изцяло мое…“

После й се представи Бърнард Годуин. Моментът не беше подходящ нито за Тори, нито за Годзилата, и двамата искаха да бъдат сами… Бърнард Годуин каза, че иска да й направи едно предложение, но навън, по-далеч от смърдящата дупка. И вратите на ада се отприщиха…

Оказа се, че въпреки едрия си ръст Годзилата е изключително пъргав. Намираше се на своя територия, тук никой не можеше да оспорва властта му. Особено пък някакъв жалък чужденец. Годзилата беше обзет от справедлив гняв и побърза да го демонстрира. Ръката му с размери на говежди бут сграбчи Бърнард за яката, вдигна го във въздуха и го разтърси така, че чак зъбите му затракаха.

— Престани! — извика Тори.

Но Годзилата не й обърна внимание. В свободната му ръка блесна острието на къс нож и светкавично се насочи към гърлото на Бърнард.

Юмрукът на Тори го улучи в слънчевия сплит, едновременно с коляното й, потънало дълбоко в слабините му. За момент не се случи нищо. После очите на Годзилата започнаха да овлажняват, ченето му увисна, тялото на Бърнард Годуин се строполи на мръсните дъски.

Тори знаеше всички пътища за отстъпление. Стисна врата на Бърнард Годуин и го изправи на крака, после бързо го изведе навън.

Прекосиха целия град и спряха едва в Ропонги. Тори кимна по посока на една осветена врата, върху която беше изрисувана риба. Оказа се, че това е денонощен ресторант, в който сервират суши…

— Ти черпиш — каза тя, след като се настаниха на една свободна маса. — Имаш за какво…

— С удоволствие — отвърна Бърнард Годуин и леко склони глава. Един колкото старомоден, толкова и подходящ за обстановката жест. Тори с изненада установи, че инцидентът в мръсния бар не беше се отразил нито на поведението му, нито на облеклото.

Поръча и за двамата. Като предястие избра голяма купа с млади змиорки, за основно — суши „асорти“ с охлюви, летяща риба и морски водорасли, а накрая поиска и пържено „фугу“. Нарочно избра специфична японска храна, това беше един вид изпитание. При пристигането си тук я бяха подложили на него, сега не виждаше защо да не постъпи така и с Бърнард Годуин. Намираха се в един от лицензираните ресторанти за рибата — чук, наричана от местните „фугу“. Приготвена не както трябва, тя можеше да бъде силно отровна…

Дадоха им горещи кърпи, поднесоха вряло саке. Тори мълчаливо наблюдаваше как Бърнард отпива от чашата. Змиорките пристигнаха, когато бяха преполовили втората бутилка — гадни бели червейчета в прозрачен, леко желиран сос. Крайно противни на външен вид, те бяха изключително вкусни. Тори въодушевено се нахвърли върху тях и с леко разочарование установи, че Бърнард започва да се храни, без да му мигне окото. „Почакай, рече си тя. Още нищо не си видял!“

Основното блюдо беше от онзи вид суши, с което човек свиква след доста време. Самите японци не си падаха особено по морските водорасли, поръчваха ги главно, за да впечатлят чужденците и да им демонстрират оригиналност. На вкус бяха доста противни, на вид — още повече.

Но за огромно учудване на Тори, Бърнард ги хареса. Погълна значително количество от тях, дори си поиска допълнително от джинджифиловия оцет и „васаби“ — невъзможно лютата, зелена на цвят местна горчица.

— Някъде четох, че джинджифилът е най-доброто средство срещу микроорганизмите, който се срещат в суровата риба — подхвърли той. — Ти знаеш ли това?

Тори поклати глава в знак на отрицание.

Накрая поднесоха пърженото „фугу“. Тори подробно му обясни какво представлява то, но Бърнард само сви рамене и започна да се храни.

Най-накрая свършиха, Тори поръча шестата бутилка саке.

— Е, млада госпожице, как се представих? — вдигна глава Бърнард.

— Моля?

— Издържах ли изпита? — сдържано се усмихна той.

Тори му отправи продължителен поглед, после избухна в смях.

— Господи Исусе! — изхълца тя и изтри сълзите, бликнали от очите й. — Ти наистина си върхът!

— Абсолютно същото си помислих и аз за теб — отвърна напълно сериозно Бърнард Годуин.

Тори го отведе в жилището си — малък апартамент в грозен и безцветен блок, който приличаше на кутия за бисквити. Вътре беше тесничко, но уютно.

Бърнард изглеждаше доволен. От цялата му фигура се излъчваше магнетична самоувереност, приличаше на Юлий Цезар: широко лице, върху което доминираше издължен патрициански нос, решителна брадичка, очи, които изискват подчинение, изпълнени със сила и добронамереност… Едно наистина необикновено лице — силно и едновременно с това нежно. Посланието му беше съвсем недвусмислено: ако си мой приятел, цял живот ще се грижа за теб; но ако си враг — ще те ликвидирам с такава бързина, че дори няма да усетиш какво се е случило… Доста по-късно Тори откри, че в яркосините му очи се мярка и определена доза лукавство…

Извади две бири „Кирин“ от хладилника, отвори ги и му подаде едната. Той отпи направо от бутилката и това й хареса. Беше облечен в тъмносин панталон и тънко поло в същия цвят, отгоре носеше бежово яке от фино обработена агнешка кожа. На краката си имаше безупречно излъскани обувки от „Джон Лоб“, които не издаваха никакъв шум при ходене.

Хареса й и начинът, по който ходи — не особено бързо, но пъргаво и целеустремено. Маниерите му не бяха на млад човек, но съвсем определено не бяха и на старец. Очевидно Бърнард Годуин беше от хората, които умеят да трупат опит с течение на годините и го търсят навсякъде. Това й се стори интересно, но вече беше нащрек. Фантастичният начин, по който издържа изпитанието в ресторанта за „фугу“, я караше да бъде предпазлива. Най-много се впечатли от лекотата, с която беше разкрил намеренията й. Този човек иска нещо от нея и вероятно ще го получи. Но на цена, която тя определи…

— Спомена за някакво предложение — подхвърли тя и се отпусна на футона. Когато не спеше върху него, го прегъваше на две и го използваше за диван.

— Вярно е — кимна Бърнард, протегна дългите си крака и ги кръстоса в глезените. Клепачите му бяха полуспуснати, вероятно сакето най-сетне го беше хванало или пък просто му се спеше. — Предложение, което без съмнение ще ти бъде интересно…

— Първо искам да знам откъде си научил за мен.

Бърнард отпи глътка бира и вдигна глава:

— Якудза те наричат „Дивото дете“, но някои други хора тук предпочитат прякора „Жената ронин“… — клепачите му леко се повдигнаха, очите под тях бяха живи и абсолютно трезви. — В определени среди си доста известна…

— Да, бе, истинска кинозвезда — усмихна се Тори, стана и включи стереоуредбата. „Джеферсън Еърплейн“, подчертано ритмична мелодия. Гласът на Грейс Слик запя „Бялото зайче“. „Давай, Грейси, въздъхна в себе си Тори. Кажи им го! Кажи им всичко! Кой може да знае гадните мисли, които се въртят в мъжките глави?“ Върна се на мястото си и тихо попита:

— Кои среди по-точно?

— Моите — сънливо отвърна той и отново надигна шишето. — Предполагам и твоите…

— Така ли? Откъде си толкова сигурен?

— Искаш да караме без увъртания? Добре… Ти си една гневна млада жена, на която й липсва насока. В момента не ти пука от нищо, готова си да се хвърлиш в огъня… Или да бутнеш там някой друг… За теб няма никакво значение кой ще бъде този друг и точно затова съм тук. Защото има значение, при това огромно!

— Защо?

Бърнард Годуин помълча, после се наведе и остави бутилката бира върху стъкления плот на ниската масичка. Облегна лакти на коленете си и едва тогава промълви:

— Някога, преди много години, познавах един тип… Беше горе-долу на твоите години, може би малко по-млад… Майка му току-що беше починала, той стоеше в Дома на покойниците и се надяваше, че и баща му ще дойде… Само за минутка, от уважение…

Бащата ги беше напуснал отдавна, още когато той бил петгодишно хлапе. Може би заради друга жена, а може би просто да си поживее. Във всеки случай оттогава момчето не го беше виждало. Откровено казано, никога не беше изпитвало нужда да го види, но сега, слушайки траурната реч на свещеника, то изведнъж разбрало, че трябва да се срещне с баща си.

Малко след погребението моят познат заминал за Чикаго, където живеел баща му. Отбил се да хапне в някаква закусвалня в Саут Сайд, после се насочил към сградата, в която работел старецът.

Баща му бил репортер в някакъв вестник. На младежа казали, че е по задачи и никой не знае кога ще се върне. Той пояснил, че му е син и двамата не са се виждали от години. Останал да чака в редакцията, никой не се възпротивил.

Поканили го в кабинета на баща му, настанили го на старото кресло и го оставили.

Гледал бъркотията върху бюрото на баща си, но мислел за бъркотията в живота на майка си. Старата пишеща машина IBM му напомнила за тайната надежда, с която майка му всеки ден отваряла пощенската кутия, за мъката и разочарованието й, когато я намирала празна. Опитвала се да крие тази мъка, но синът й виждал всичко, сърцето го боляло заедно с нейното…

Започнал да рови из чекмеджетата, сякаш искал да открие призраците на забравеното минало. Открил снимката най-долу вдясно, под кутия със салфетки. На нея били двамата с майка му, той — все още съвсем малко момче… Не помнел кога е направена тази снимка и колебливо я оставил настрана, сякаш не бил сигурен, че вижда собствения си образ.

Времето течало, денят преминал в нощ. Синът заспал на бюрото на баща си. Когато се събудил, баща му стоял пред бюрото и го гледал.

— Сине — рекъл. — Какво, по дяволите, търсиш тук?

В стаята настъпи пълна тишина. Дори Грейс Слик прояви благоразумието да млъкне. Тори не се помръдна, макар да й се искаше да замени тишината с музика.

Бърнард Годуин най-сетне стана, отвори хладилника и извади още две бири. Пропукването на капачките прозвуча като музика в ушите на Тори. Пое бутилката от ръката на Бърнард, но не бързаше да отпие.

— Предполагам, че в моя случай всичко е ясно — промърмори Годуин. — Баща ми си беше стопроцентов мръсник… Хората, които го познаваха далеч по-добре от мен и майка ми, твърдяха, че бил страхотен репортер, но какво от това? В моите очи той беше мръсник и нищо повече… Но всеки има право на собствено мнение, разбира се…

— Може би не сме толкова различни — промълви след дълга пауза Тори.

Бърнард Годуин отпи глътка бира и замислено поклати глава:

— Ако съм научил нещо от тоя живот, то положително е следното: истината е сложно животно… Тъкмо мислиш, че си я хванал за опашката и я държиш здраво, когато тя се обръща и те захапва за задника…

Тори се засмя, но вътре в себе си знаеше, че думите му са напълно сериозни.

Краят на нощта бе ознаменуван със сивкав здрач, който бързо отстъпваше пред лазурното утро на новия ден. Тори и Бърнард Годуин бавно крачеха по все още пустите улици на Токио. Тишината се нарушаваше единствено от грохота на камионите за доставка на хранителни стоки, мостовете бяха задръстени с металните им туловища. По водите на река Сумида бавно се плъзгаха рибарски гемии, сирените им известяваха приближаването към рибния пазар Тцуки.

Тори си спомни поведението на Бърнард Годуин, когато Годзилата го вдигна във въздуха. Той просто не направи нищо. Какво ли щеше да стане, ако не беше се намесила? Не беше сигурна, че би заложила на едрия бандит, въпреки очевидното му предимство в груба сила. Много й се искаше да види Бърнард Годуин в действие…

— Мисля, че вече е време да направиш предложението си — подхвърли тя. Небето над Токио беше лазурно и все още чисто, градът излъчваше затвореното величие на отделна вселена.

— Искам да работиш за мен — кратко отвърна Годуин.

— Законна работа?

— Приемам въпроса ти като обнадеждаващ — въздъхна Бърнард, довърши бирата в ръката си и леко се оригна. — Извинявай…

Тори само се усмихна.

— Това, което върша аз, е законно в широкия смисъл на думата — поясни той. — Същото се отнася и за работата, която ти предлагам…

— По-точно?

— По-точно това означава, че с каквото и да се занимаваме, никога няма да бъдем изправени пред съда…

— Но?

— В известен смисъл нашата работа е аморална… Ние сме над законите, създадени от обикновените хора. Това не означава, че не се подчиняваме на никакви закони. О, не! Подобно на японците, които ти очевидно обожаваш, ние създаваме свои собствени закони… — клепачите на Бърнард бяха полуспуснати, сякаш всеки миг се готвеше да задреме. — Интересува ли те всичко това?

„Господи, разбира се, че ме интересува, понечи да извика Тори. Кога започваме?“ Не го стори, само въздъхна и отпи едра глътка бира. Очите й се насочиха нагоре, към върховете на гигантските кули от стъкло и стомана, сред които вървяха.

— Ще си помисля — кратко обяви тя.

Три дни по-късно даде отговора си на Бърнард Годуин. Същият, който искаше да му даде веднага, още в онова ранно утро на първата им среща. Но проблемът беше, че не искаше да се връща у дома. Той, както винаги, прояви разбиране. Изглежда беше единственият човек на света, който притежаваше способността да наднича дълбоко в душата й, да вижда там онова, което за останалите смъртни беше скрито зад дебели каменни стени…

— Искам те тук, в Япония — увери я Бърнард. — Нямаме човек в тази част на света, който да притежава дори малко от опита ти… Отдавна се мъчим да вкараме свой агент в подземния свят на Япония без никакъв успех. А ти вече си вътре… Уважават те, страхуват се от теб… Това е от особено значение.

— Според мен е обратното — подхвърли Тори. — Първо се страхуват от мен, а едва след това идва уважението…

— Ще видим — кратко отвърна Бърнард.

Ще видим.

— О, Господи! — тихо простена Тори, гласът на Бърнард Годуин продължаваше да кънти в главата й. Стана, пристъпи към телефона и набра номера, който от години помнеше наизуст.

Осъществяването на връзката отне доста време. Най-сетне в слушалката прозвуча гласът на Ръсел Слейд, накъсан от пукота на статичното електричество в мобифона му.

— Ти беше прав — каза в мембраната тя. — Времето на новите срещи настъпи. Аз идвам…

Бележки

[1] Порода декоративно куче. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Операция „Бялата звезда“ (2)

Метаданни

Данни

Операция „Бялата звезда“

Операция „Бялата звезда“

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга първаСкритата пратка

Първа глава

Ерик Лустбадер
Операция „Бялата звезда“ (2)

Книга първа
Скритата пратка