Ерик Лустбадер
Операция „Бялата звезда“ (5)

Четвърта глава

Москва, Токио

Марс позвъни в службата на Ирина и я помоли да отскочи през обедната почивка до Гастроном №1 на улица „Горки“. Искаше малко продукти за родителите си, които в събота възнамеряваше да посети. Цял ден беше ангажиран със срещи и заседания и се страхуваше, че прясната есетра бързо ще свърши.

Ирина с готовност прие. Разходката по улица „Горки“ с многобройните магазини и хотели, с тротоарите, задръстени от добре облечени чужди туристи, винаги й доставяше удоволствие. Но най-много обичаше просторния и отлично зареден Гастроном №1, където се чувстваше като дете, попаднало в света на приказките. Зад стъклените витрини бяха подредени хранителни продукти от всички краища на Съветския съюз, имаше и доста чуждестранни стоки. Опашките бяха огромни, но Ирина с удоволствие се включваше в тях. Така получаваше допълнителна възможност да потъне в особената атмосфера на този магазин.

Купи исканите от Марс продукти — прясно пушена есетра и няколко кутийки хайвер, после импулсивно добави към тях и пакет вакуумирана пушена сьомга, внесена чак от Нова Скотия. Беше ужасно скъпа, но Марс с положителност ще оцени тази проява на екстравагантност, помисли си тя.

Излезе от гастронома и бавно тръгна по тротоара, осветен от бледите слънчеви лъчи. Изпитваше дълбоко задоволство от факта, че е на чист въздух, далеч от мрачната и претъпкана канцелария. Е, въздухът едва ли можеше да се нарече чист, но като всички московчани и Ирина отдавна беше свикнала да не обръща внимание на отровните газове, които бълваха старите и раздрънкани автомобили, изпълващи московските улици.

Намираше се на петдесетина метра от книжарница „Дружба“, когато Валери излезе отвътре. Вдигна ръка и понечи да го повика, но той вече бързаше надолу по тротоара.

Ирина се затича подире му, доволна, че може да продължи обедната си почивка. Никак не й се връщаше в мрачната канцелария, където я очакваха куп скучни задачи.

Валери подмина Гастроном №1 и започна да пресича Площада на Съветите, сред който се издигаше величественият паметник на княз Долгоруки^[1] — основателя на Москва. Няколко пресечки по-нататък той свърна наляво и изчезна във входа на малка сграда със зелена фасада — стария московски Театър на изкуството. Преди години именно там беше преподавал великият Станиславски, чиито методи оказаха решително влияние върху развитието на театралното изкуство в целия свят.

Даваха „Три сестри“ от Чехов. Снимките на участващите актьори бяха залепени точно над програмата. Ирина бутна вратата и влезе. Просторното фоайе беше празно, някъде отдалеч долитаха приглушени гласове.

Пристъпи към вратата на залата и внимателно я открехна. Сцената беше ярко осветена, очевидно течеше поредната репетиция. Ирина изчака да свикне със слабата светлина, после се огледа. Откри Валери на един от последните редове, понечи да тръгне към него, после изведнъж замръзна на мястото си.

До него седеше страхотно красива жена. Имаше руса коса и сини очи, а извивката на носа й носеше следите на онова изящество, за което Ирина беше готова на убийство. Позна я веднага — Наташа Маякова, една от звездите на театъра.

Не беше в състояние да се помръдне, в главата й отекна тихият глас на Валери: „Най-смешното е, че не аз прелъстих теб, а ти мен… Нима мислиш, че си поредната бройка от моите завоевания? Нищо подобно, скъпа…“ Господи, но какви са тези мисли, тръсна глава тя. Очевидно това е делова среща или просто отбиване при стара позната… Някъде дълбоко в душата й обаче се обади мрачен глас: „Не се заблуждавай скъпа. Той те е лъгал през цялото време… Това не е делова среща, а нещо далеч по-интимно…“

Седяха много близко един до друг, главите им почти се докосваха. Тишината беше толкова плътна, че Ирина без усилие долови гласа на Валери:

— Времената са трудни, котенце… Но това не те засяга, нали?

Смехът на Наташа Маякова прозвуча звънливо, като сребърни камбанки.

Котенце. Ирина искаше да се обърне и да избяга, но краката отказаха да й се подчинят. Чувстваше се като очевидец на катастрофа, който не може да отдели очи от ужасната гледка пред себе си. Наблюдаваше интимното им поведение с перверзна замаяност, лицето й пламтеше от разкритата лъжа.

Едва когато се прибра в прашната канцелария и понечи да се залови за работа, Ирина си даде сметка колко дълбоко я беше наранил Валери. Но защо беше очаквала по-друго отношение от него? Неговият живот беше различен, запълнен изцяло със заплахи, измами и лъжи.

Това прозрение не й донесе очакваното облекчение. На практика стана обратното — душата й потръпна и се сви, потънала в дълбока депресия. Направи опит да работи, но скоро се отказа. Следобедът бе безнадеждно провален.

 

 

— Сьомга от Нова Скотия! — възкликна Марс и импулсивно я целуна по бузата. — Браво на тебе! Дай малко черен хляб и да си похапнем! Изглежда страхотно съблазнителна, няма да издържа да я запазя всичката за старците. — Намираха се в кухнята на апартамента му. Лампата светеше, но навън все още не беше се мръкнало.

— Ти яж, аз нямам апетит — унило промърмори Ирина.

— Как така нямаш апетит! — учуди се Марс, докато вадеше чиниите от бюфета. — Вече минава осем, а доколкото съм запознат с опашките в Гастроном №1, едва ли ти е останало време за обяд.

— Днес нямаше много навалица, затова успях да купя и това — отвърна Ирина.

Марс пое малкия плик и го разтвори.

— Билети за „Три сестри“! — учудено възкликна той, после на лицето му се разля усмивка. — Тази вечер наистина си пълна с изненади!

„Нямаш представа дори за половината от тях“, мрачно си помисли Ирина.

— Но защо си без настроение? — попита Марс и остави билетите на масата. — Неприятности в службата? Не, след като нямаш желание, не искам да ми разказваш нищо… Зная, че обичаш да се справяш сама. Хайде, излизаме! Виждам, че не се блазниш от вечеря в домашна обстановка.

Ето, това е Марс! Вечната му рецепта за справяне с неприятностите: излизаш сред хората, ядеш и пиеш, позволяваш на живота да те прониже с могъщата си струя, чакаш я да проникне в теб и да прогони отчаянието. И, общо взето, рецептата имаше резултат…

Заведе я в малък грузински ресторант, където сервираха и след девет, за разлика от големите и помпозно натруфени държавни заведения, където в този час категорично прекратяваха всякакви поръчки за аламинути. Заведението беше приятно затоплено, пълно с хора и апетитни миризми, разнасящи се от кухнята. Поръчаха си пилешка „табака“ и подлютена водка, Марс непрекъснато правеше опити да я увлече в разговор.

— Разкажи ми за семейството си — рече. — Какъв живот си водила там?

— Скапан — въздъхна Ирина. — Баща ми беше скрит пияница — от онези, които чакат почивните дни, за да се гипсират… Иначе беше редовен, нямаше дори един ден отсъствие от работа. Той отдавна почина… Работеше в някаква ядрена централа, но никога не споменаваше за работата си. Подозирам, че е започнал да пие, след като родителите му умрели от студ някъде в Сибир… Така и не успя да се освободи от чувството за вина.

— За какво?

— За това, че те са мъртви, а той продължава да живее. Свалил палтото от тялото на майка си, обувките от краката на баща си. Гледката на тези крака го преследваше, докато беше жив… Били сини и подути, студени като лед… Половин час се борил, докато събуе проклетите обувки… Веднъж спомена, че именно тези дрехи го спасили от бялата смърт, спомените обаче го измъчваха… По време на трагедията бил едва 11-годишен…

— Бедният — поклати глава Марс. — Но нали животът е бил пред него?

— Според мен част от него е умряла там, в Сибир, заедно с родителите му — въздъхна Ирина.

— Значи е бил достоен за съжаление…

Ирина направи опит да прогони спомените. Но въпреки това в главата й проеча студен и враждебен глас. Тя знаеше какво й казва, но не искаше да го слуша: „КГБ, запазете спокойствие!“ Сибирска зима, жълтият диск на луната е насечен от дебели решетки… Родината се е превърнала в огромен и студен затвор…

— Нещата едва ли щяха да се развият така, ако не беше починал и брат ми Евгени — промълви тя, без да вярва в нито една от произнесените думи. Мразеше се за проявената слабост, но вече не можеше да спре. — Убиха го недалеч от тук, на брега на Москва река… Нощта беше ледена, имаше пълнолуние. Беше се забъркал с някакви престъпници, купуваше и продаваше контрабандни стоки. Така и не разбрахме кой го е заклал — потенциален купувач или някой от конкурентите му. Милицията отлично знаеше с какво се занимава и не прояви никакво усърдие за разкриването на убиеца. Честно казано, дори не си мръдна пръста. Аз останах с впечатлението, че се радват на смъртта му.

— А семейството ти?

— Семейството хич го нямаше, отношенията ни бяха на прага на разпадането. Баща ми вече беше починал, всички отдавна бяхме свикнали с отсъствието му. Но убийството на Евгени дойде като неочаквана експлозия насред кухнята — обичайното място за редките ни срещи, постоянно убежище на мама. Именно там я завари съобщението на милицията. Направо полудя. Изтича навън необлечена, въпреки ужасния студ. Озовала се над вкочанения труп на сина си с нож в гърдите, тя започна да скубе косите си, да се блъска с юмруци в гърдите. Помня, че едва успях да я прибера. Беше бясна, от устата й излитаха страхотни ругатни, никога преди не бях я чувала да говори подобни неща. Направи опит да ме захапе, очевидно не можеше да ме познае…

Марс позволи на мълчанието да се проточи. Веселата глъч наоколо изведнъж й се стори нетърпима, Ирина изпита желанието да скочи на крака и да изкрещи: „Спрете! Господи, защо всички изглеждат толкова щастливи?“

— Жива ли е още? — обади се най-сетне Марс.

— Отчасти — горчиво отвърна Ирина.

— Съжалявам — прошепна той и погали ръката й. — Понякога думите са неуместни, нали?

Ирина усети промяната и внимателно го погледна в очите. Имаше чувството на човек, който се разхожда в позната до болка градина и изведнъж открива, че един от камъните по пътя му се е изместил. Леко и незабележимо, но въпреки това градината изведнъж е придобила нов, съвсем необичаен вид…

— От време на време човек просто има нужда от присъствие — промълви тя, все още неразбираща с какво са се променили отношенията й с Марс.

Следващата събота я помоли да го придружи при посещението на родителите си. Ирина прие, без да знае защо го прави. Опасяваше се, че ще й бъде скучно до припадък…

Оказа се обаче, че греши. Родителите на Марс обитаваха красива къщичка с кремаво боядисани стени, намираща се на „Болшая Ординка“, само на няколко метра от величествения 350-годишен храм „Свети Николай“, изграден в сладкия, сякаш захаросан стил на източноправославния барок.

Майката и бащата на Марс се оказаха чудесни хора, жизнени и сърдечни, изпълнени с дълбока обич един към друг. Ирина ги наблюдаваше скрито, с непонятна свенливост. Старците се поглеждаха и докосваха рядко, но от всеки жест личеше дълбоката привързаност помежду им.

Бяха във възторг от деликатесите, а Марс великодушно излъга, че сьомгата от Нова Скотия е специален подарък от Ирина. После двете с майката на Марс се оттеглиха в кухнята да направят сандвичи и Ирина с учудване откри колко й е лесно да се държи непринудено с възрастната жена. Започнаха да си разменят рецепти за готвене, споделяха малките си тайни в кухнята, през цялото време весело се смееха…

Малко преди вечеря пристигна сестрата на Марс заедно със семейството си. И тя като него беше истинска красавица. Държеше се доста свенливо. Когато Ирина най-сетне намери подходящия миг да си поговорят насаме, жената с притеснение сподели, че се срамува от широката талия и дебелите си крака. „Съвсем като карикатурите на руската домакиня, които срещаме в разни американски списания“, с въздишка рече тя.

Децата й — две момчета и едно момиченце — бяха много добре възпитани и очевидно обожаваха дядо си. А той от своя страна им показваше разни трикове, после усмихнато обясняваше как стават. След което стаята се изпълваше със звънлив детски смях.

Баща им, зетят на Марс, беше архитект. Занимаваше се предимно с проектирането на грозните панелни блокове, които Ирина тайно ненавиждаше. Струваше й се, че да се живее в тези блокове е безкрайно скучно, все едно години наред да си шофьор на автобус по една и съща линия… Архитектът изглеждаше съвсем обикновено, лицето му се оживяваше само когато поглеждаше към децата си.

Вечерта постепенно премина в нощ, заедно с това Ирина неусетно потъваше в топлината и уюта на това прекрасно семейство. За пръв път от доста време насам се почувства напълно спокойна. После, с внезапно присвиване на сърцето, разбра, че е не само спокойна, но и щастлива…

Очите й бавно прекосиха стаята и се спряха върху лицето на Марс Петрович Волков. Гледаха го по нов, съвсем различен начин. „Какво от това, че физическата страна на отношенията ни е все още доста несъвършена, запита се тя. Той притежава толкова много други неща, които иска да ми даде. Може да сподели с мен това, което цял живот ми е липсвало… Да ме приобщи, да ме накара да се почувствам част от това прекрасно семейство…“

 

 

Касумигасеки — централната градска част на Токио, където работеше Хоно, в превод означава „Покрита порта“. Големия Езо също познаваше този квартал, но в доста по-различна светлина от Хоно. Показа й такива места, за които тя изобщо не беше подозирала.

В този район човек неволно добиваше впечатлението, че живее под вода. Светлината (доколкото я имаше сред стъклено–металните кули на небостъргачите) притежаваше онова размито качество, което е добре познато на гмуркачите — можеше, да бъде сравнявана с гледане през дебело стъкло.

— Какуей Саката беше самурай — рече Големия Езо. — Значи и ние трябва да мислим като самураи. Не успеем ли да възприемем неговия начин на мислене, никога няма да разрешим загадката.

Тайнственото ключе подскачаше върху дланта му.

— Бизнесменът би наел някой банков трезор, Якудза ще предпочете да зарови метална касетка под татамито на спалнята си… А как би постъпил един самурай, когато се налага да укрие нещо ценно?

— Не зная — погледна го Хоно.

— А аз мисля, че зная — ухили се Големия Езо.

След което я заведе в сърцето на града, в „Покритата порта“. Бързо потънаха в модерната част на Токио. Под подметките им скърцаха микроскопичните частици на промишления смог, в ноздрите ги удари отровата на половин милион автомобила с работещи двигатели, замърсеният въздух зачерви очите им. Нощният мрак се разпръскваше от пулсирането на огромните неонови реклами по фасадите на небостъргачите с ярко осветени входни вестибюли, просторни като футболно игрище.

Но дори тук, скрити в малка странична уличка и смалени от металните кули, символизиращи икономическия успех на страната, все пак можеха да се видят останките на един друг, по-стар начин на живот, чиито прости традиции бяха ръководили Япония в течение на векове.

Големия Езо посочи лакираното дърво на шинтоисткия храм и тихо промълви:

— Тук Какуей Саката е търсил уединение, тук е събуждал древното „ками“ на своя свят…

Дръпна въженцето до вратата и сред каньоните на човешкия напредък отекна мелодичен камбанен звън.

— Събудете се духове — вие, които живеете сред горите и потоците! — На лицето му се появи широка усмивка. — Понякога се питам дали има и модерни „ками“, които предпочитат да живеят в стоманена гора, сред неонови реклами на „Сони“ и се возят на бързи асансьори, които за секунди ги качват до стотния етаж! Дали не страдат от акрофобия?^[2]

— Как може да си толкова непочтителен? — поклати глава Хоно.

— Това е едно от най-дълбоко вродените ми качества — отвърна едрият якудза, а Хоно не успя да разбере дали говори сериозно, или пак се шегува. Тя самата никога не се шегуваше, закачките и поднасянията за нея бяха светотатство — все едно да попита Ейкичи дали не е виждал чорапите си или къде е захарницата…

— Глупости! — тръсна глава тя. — Човек се ражда с определено количество вродени рефлекси: плаче, яде, спи… Толкоз. Всичко останало се придобива…

— Възможно е — кимна Езо, все още развеселен. — Значи баба ми е виновна, че все се присмивам на света… Защото тя ме е отгледала, знаеш… Беше много особена старица. Казваше, че ако не се подиграва на този мрачен живот, отдавна да си е направила харакири.

— Точно това имам предвид — ядоса се Хоно. — Убедена съм, че баба ти не е била толкова шантава!

— Напротив, точно такава беше — поклати глава Езо. — Зная това по-добре от теб. Освен това защо мислиш, че да се присмиваш на света е шантаво?

— Ако не е шантаво, значи е погрешно — отвърна Хоно.

— Сигурно затова си станал гангстер!

— Човек никога не става каквото и да било, най-малкото пък гангстер — въздъхна Големия Езо. — Аз произхождам от семейство якудза и е съвсем естествено да бъда такъв.

— Казваш го така, сякаш не си имал друг избор. Но на практика си имал… Причината да бъдеш гангстер е съвсем очевидна — ти обичаш живота.

— Може би — отвърна Големия Езо. — Което все пак е нещо, в сравнение с теб. Аз поне обичам живота…

— Аз обичам съпруга си — побърза да отвърне Хоно.

— Този птичи мозък? — засмя се Езо. — Какво пък можеш да обичаш у търтей като него?

— Това не те засяга. Нима знаеш нещо за света на хора като Ейкичи?

— Повече, отколкото мислиш — въздъхна Големия Езо и вдигна глава към високите кули на Касумигасеки, издигащи се отвъд покрива на шинтоисткия храм. — Зная, че не искаш да споделяш с мен повече от необходимото, но в душата ми потръпва любопитство. Какво те привлича у Ейкичи Канзей?

Хоно нямаше желание да отговаря на подобни въпроси, но се почувства длъжна да защити съпруга си от обидите на тоя бандит.

— Чувството му за чест — рече. — Освен това той има нужда от мен. А пък аз се чувствам сигурна от стабилността, която излъчва…

— Сигурна, значи… Ето че стигнахме до същността на въпроса. А не ти ли минава през ума, че тази сигурност означава подчинение? Не изпитваш ли скрито удоволствие от факта, че се прекланяш пред силата на другия? Няма ли това нещо общо с удоволствието на майката, която прави жертви за своето дете? — Големия Езо говореше унесено, сякаш на себе си: — Ейкичи ти дава чувство за сигурност, защото твърдо се придържа към установените норми на поведение. У дома почти не разговаря с теб, просто подвиква едно „хей“ и получава това, което иска… В този смисъл той е твое дете, разбираш ли? — Очите на едрия мъж продължаваха да изследват небето. — Което означава, че има нужда от теб. Има нужда да му приготвиш храна, сутрин очаква чисто бельо и изгладени дрехи… Но ти си жена, която работи. В колко часа ставаш сутрин, за да задоволиш всички нужди на съпруга си?

— Не е точно така! — изрази протеста си Хоно.

— Как е тогава? Кажи ми…

— Много те бива в приказките! — Хоно беше толкова ядосана, че трудно намираше думите: — Извърташ ги така, че винаги да отговарят на целта ти. Аз не съм толкова опитна…

— Чела ли си „Хагакуре“ — „Книгата на скритите листа“? Е, тогава сигурно помниш един ключов пасаж, който се отнася до мъдрия самурай… Набрал достатъчно опит, той с изненада открива, че строгите правила на обществото, които неотменно е спазвал, в крайна сметка се оказват една безсмислена илюзия… После „Хагакуре“ съветва самурая да си държи езика зад зъбите и да не разкрива тази проста истина на младите, които вървят по неговия път…

Хоно замълча. Бузите й пламтяха от срам, в този момент изпитваше дълбока ненавист към човека до себе си. Никого не беше мразила така. Най-сетне се овладя и смени темата:

— От къде знаеш, че Саката-сан е търсил уединение именно в този храм?

Големия Езо й отправи продължителен поглед, после тихо промълви:

— Знаеш ли какво ще ти кажа, госпожо Канзей… Трябва да се научиш да прочистваш душата си… Защото бремето, което носиш, неминуемо ще те смачка. — Раздвижи се и тръгна към навеса на малкия храм. — Отговорът на въпроса ти е прост… Аз имам много приятели, поддържам контакти навсякъде. Включително и със самураи… Саката е бил засичан тук многократно…

— Има ли нещо, което да не знаеш? — погледна го с удивление Хоно.

— Разбира се, че има — въздъхна Големия Езо и взе ключа от ръката й. — Например това, което крие Саката… — наведе се с леко пъшкане, вдигна парчето плат, което беше спуснато край стената на храма, и тикна ключа в процепа на малка дървена вратичка.

От почти незабележимата ниша извади две дебели книги, които приличаха на счетоводни дневници. Хоно ги пое и разлисти едната от тях. Страниците бяха изписани със ситен почерк на непознат език. Не беше нито канжи, нито някое от останалите наречия, които владееше тя.

— Какво е това?

Големия Езо надникна над рамото й.

— Не знам — сви рамене той. — Но бих казал, че е някакъв шифър…

— Чудесно — промърмори Хоно. — И какво трябва да правя с тези тефтери? Нямам никаква представа от съдържанието им!

После се сети за Гийн и всичко си дойде на мястото.

 

 

Хоно се запозна с Гийн преди десетина години, още преди да подозира за съществуването на Ейкичи Канзей. По онова време Гийн заемаше висок пост в едно от министерствата, но тя така и не си направи труда да разбере в кое точно. Отношенията им бяха сериозни, мислеха дори за брак. Тя несъмнено би се омъжила за този човек, ако не беше разкрила една малка подробност от живота му — и той, подобно на баща й, се оказа отчаян комарджия.

Тогава Хоно все още беше прекалено млада, в душата й се блъскаха противоречиви чувства по отношение на баща й. След смъртта му миналата година нещата, разбира се, се промениха. Паметта на Нобору се оказа далеч по-чиста от живота на Нобору. Противоречивите чувства в душата на Хоно изчезнаха напълно, мястото им зае синовното състрадание. „Хиноеума“ или не, тя все пак беше негова дъщеря…

Едно от нещата, които обаче никога не би допуснала, беше да се влюби в човек, който притежава бащиния порок. Човек, който непрекъснато й напомня за баща й. На практика Гийн беше далеч по-интелигентен от Нобору Ямато, мнозина го считаха за истински гений. Но приликата с баща й беше на друга основа, по-силна и по-властна от интелигентността. Двамата се оказаха наистина сродни души — тиранично стриктни в личния и професионалния живот, но безсилни пред магията на комара…

Просто не можеха да спрат, комарът беше аксиомата на живота им — властна, доминираща, ръководеща и оправдаваща всичките им постъпки. И двамата губеха — бяха обречени на това. Но то не се отразяваше на самочувствието им, дори напротив. Колкото по-тежки ставаха загубите им, толкова по-малко внимание им обръщаха, упорито отказвайки да видят опасността. Интересуваше ги само едно: страстта към печалбата. Защото печалбата се идентифицираше с техния дух, с дълбоката им идентичност. Без стремеж към печалба и двамата биха се превърнали в живи мъртъвци…

Нобору Ямато беше този, който не надживя своята мания. И това беше съвсем естествено. Гийн оцеля, макар и с цената на върховни усилия. Хоно разбра, че вече не работи в обществения сектор, но не знаеше дали това се дължи на личното му решение, или просто е бил изхвърлен. Преди да си намери подходяща работа, доста дълго се беше лутал насам-натам, един истински „ронин“. Така наричаха бившите държавни служители.

Подходящата работа се оказа академична — Гийн стана преподавател по философия в Токийския университет. Една промяна колкото смешна, толкова и трагична… Според гледната точка на наблюдателя. Той бе най-малко гъвкавият човек на този свят, с изключение на баща й. А философията е наука, която изисква именно гъвкавост на мисълта, аналитичност, способност да се разбират и тълкуват различни теории. За Хоно беше най-малкото странно, че човек като Гийн ще завърши кариерата си като преподавател по философия…

Настоя да го види насаме, въпреки че Големия Езо искаше да я придружи. Вътре в душата си изпита смразяващ ужас, че първата й среща с Гийн след десетгодишна пауза би могла да стане в присъствието на бандитски главатар.

Посети го в кабинета му в края на работния ден, след лекции. Секретарката съобщи името й в мембраната на интеркома, стомахът й болезнено се сви. Изпита странното и почти унизително чувство, че ще бъде изправена пред строг съдия. Беше сигурна, че няма да каже нищо за свое оправдание, ако Гийн изведнъж се изправи на крака и я попита: „Е, драга моя, какво постигна в живота, след като ме напусна?“

В действителност той не каза нищо. На бюрото му бяха пръснати студентски тестове, които очевидно се беше заел да оценява. Кабинетът му се оказа тясна килийка без прозорци, претъпкана с бумаги до такава степен, че място за въздух почти не беше останало.

Гийн седеше зад обикновено писалище, беше облечен в също така обикновен тъмен костюм. Посивялата му коса беше акуратно сресана на път, стъклата на кръглите му телени очила мътно проблясваха на светлината на лампата. Дори не вдигна глава при нейното влизане и това я обиди, усили чувството за унижение в душата й. Но Хоно вече беше успяла да разбере, че това чувство се отнася колкото до него, толкова и до нея самата… Едва сега си даде сметка, че предстоящият разговор може да се окаже дяволски труден за него.

Беше го напуснала решително, изведнъж. Въпреки че обеща да се омъжи за него; въпреки че се беше превърнала в част от живота му и вече беше представена както на семейството, така и на приятелите му. Но най-лошото беше, че го напусна без никакви обяснения… Ала тогава нещата не можеха да се развият по друг начин. Тя просто не беше в състояние да си обърне езика и да му каже, че отказва да се омъжи за един отчаян комарджия. Това би било безкрайно унизително. И за него, и за нея…

Сега, спряла поглед върху приведената му фигура, зает да поставя оценки на студенти, които едва ли някога щяха да оценят гениалния му ум, Хоно усети как бузите й пламват. Тихо се отпусна на някакъв стол и търпеливо зачака. Съзнаваше, че ще му трябва време да се справи с унижението, което го беше принудила да изпита преди десет години…

Гийн най-сетне реши, че мълчанието се е проточило достатъчно дълго и вдигна глава.

— Чух, че си се омъжила… Щастлива ли си?

— Разбира се, че съм щастлива! — почти извика Хоно и веднага съжали за думите си. — Ейкичи Канзей е много добър съпруг!

Очите на Гийн бавно се спряха върху лицето й, в погледа им имаше толкова заплашителна твърдост, че Хоно неволно се сви. За миг съжали, че не беше взела и Големия Езо със себе си. Но после осъзна, че изпитва гняв и болка — чувства, на които нямаше абсолютно никакво право. Побърза да ги прогони от душата си, запечатвайки ги дълбоко под онази безизразна маска на лицето, която японците овладяват почти от мига на своето раждане.

— Радвам се да те видя, Гийн — промълви тя.

— Измина много време — въздъхна той. — Цял живот…

— Как я караш? — попита със свито сърце Хоно.

Ръцете му обхванаха с широк жест тясното помещение.

— Не виждаш ли?

— Оженили се?

— Тази необходимост отпадна още след като ме напусна.

— Аз… — гласът на Хоно потрепна и се стопи. Какво може да каже пред очевидната му мъка?

— Доволен съм, че си уредила живота си — тръсна глава той. — Докато бяхме заедно, ти беше толкова объркана и нещастна!… Опитвах се да ти помогна, но очевидно не успях да открия ключа към душата ти… — усмихна се и Хоно за пръв път откри някаква прилика с човека, когото беше познавала. — В това има силна доза ирония, нали? Аз — геният, който имаше отговор на всеки проблем! Нали помниш, че по онова време се занимавах с кодове и шифри, за които търсех универсални математически формули? Сложни неща, но някак сухи и скучни… Докато отношенията ми с живите хора куцаха, трудно разбирах проблемите им… Може би това беше основната причина за нашата раздяла.

— Може би — сведе очи Хоно.

— Затова реших да дойда тук, в университета — продължи след известна пауза Гийн. — Тук винаги съм сред хора, принуден съм да контактувам с тях… Предполагам, че това е един начин да призная грешките на миналото и да направя опит за промяна…

Хоно замълча и той неуверено подхвърли:

— Радвам се, че прие да вечеряш с мен… Съзнавам, че понякога съм бил груб с теб, но това се дължеше на собствената ми психическа нестабилност, на чувството за срам…

Хоно направи усилие да вдигне глава и да го погледне в очите.

— Спрях да играя — простичко добави той. — Най-накрая разбрах колко пагубно ми се отразява хазартът. Изгубих работата си, разделих се с голяма част от близките си хора. Когато осъзнах падението си, първата ми мисъл беше за теб. Бях страшно доволен, че ме напусна, че не позволи да те повлека към дъното… Ако това беше станало, нямаше да мога да си го простя.

— Не зная какво да кажа — въздъхна Хоно и това беше чистата истина. Изповедта на Гийн я завари напълно неподготвена, главата й пламна. Но най-лошото беше, че в сърцето й потрепнаха отдавна забравени емоции. Господи! Старото, дълбоко погребано излъчване все още е живо! Изпита истински ужас, опитът да потисне чувствата, които я обземаха, завърши с пълен провал. „Аз съм една щастливо омъжена жена“, напомни си тя. Нищо, никакъв ефект. Неочакваната му изповед беше нищо в сравнение с това, което виждаше в очите му. Там светеше любовта — топлата и искрена любов, която Гийн беше успял да съхрани през всичките тези години! В душата й помръдна нещо ново и непознато… Но без съмнение приятно.

— Не нищо — тихо промълви той. — Остани на мястото си, нека те погледам. Мога да го правя през цялата нощ, колкото и дълга да е тя.

 

 

— Какво си направила?! — удивено я изгледа Големия Езо.

— Дадох му дневниците — отвърна Хоно.

— Не мога да повярвам!

Този разговор се водеше на следващата вечер, в просторния склад на гангстера.

— Нали така се бяхме разбрали? — погледна го тя.

— Бяхме се разбрали само да му кажеш за дневниците! — избухна Езо. — И да го попиташ дали е съгласен да ги разшифрова!

— Той се съгласи — тръсна глава Хоно. — И престани да крещиш, ако обичаш!

— Ще престана само когато си получим дневниците обратно! — викна още по-силно Големия Езо.

— Ако беше видял с каква готовност прие да се върне към предишната си работа, сигурно и ти щеше да му ги дадеш веднага — поясни Хоно.

— Очите ти светят — установи гангстерът и смръщи вежди. — Отвратително!

— Нямаш право да ми говориш по този начин — неволно се усмихна Хоно. — Ти какво, да не би да ревнуваш?

— Аз да ревнувам? — ревна онзи. — И от кого, моля? От някакъв стар и скапан комарджия!

— Вече не играе комар — някак сковано отвърна Хоно.

— Кой ти каза? — присви очи Езо.

— Той самият… Сам се изповяда, че…

— И ти му повярва, а? — простена Езо. — Малкото и глупаво влюбено момиченце му повярва!

— Разбира се, че…

— Глупачка!

— Не смей да ме наричаш така!

— Наистина си глупачка, госпожо Канзей!

Зачервена и с гневно проблясващи очи, Хоно рязко вдигна глава:

— Ще бъдеш ли така любезен да се поясниш?

— Всичко е много просто — отвърна Големия Езо. — Той те е излъгал!

— Грешиш — поклати глава тя. — Аз познавам Гийн.

— Аз пък познавам комарджиите! Те никога не се променят, остават комарджии до края на живота си! Само лъжат, че се променят… Страхувам се, че доста има да учиш, когато става въпрос за човешката същност, госпожо Канзей…

— Ще бъде много по-добре, ако престанеш с тъпите си обобщения! — сряза го Хоно.

— Виждам, че имаш нужда от доказателства — въздъхна Езо. — Знаеш ли къде живее тоя тип? — изчака кимването на Хоно и заповеднически добави: — Заведи ме там!

— Сега?

— Да, веднага! — Големия Езо скочи на крака и я дръпна по посока на изхода.

 

 

— Никой не отговаря — прошепна Хоно, след като за трети път натисна звънеца. — Сигурно е отишъл да хапне някъде…

— Да бе, как не! — изръмжа Езо, измъкна тънка метална пластина и ловко я тикна в ключалката.

— Какво правиш? — с недоумение го погледна Хоно.

— На какво ти прилича? — промърмори гангстерът, натисна бравата и вратата се отвори.

— Това не е ли противозаконно? — попита Хоно, докато предпазливо прекрачваха прага.

— Може и да е — отвърна Езо. — Но аз не познавам законите…

Вратата се затръшна зад гърба им, Езо протегна ръка към електрическия ключ.

Хоно само ахна, докато от устата на Езо излетя сложна и изтънчена ругатня.

В апартамента на Гийн цареше пълен хаос. Преобърнати мебели, изсипани на пода чекмеджета, срязан килим и изтърбушени възглавници… Всичките три стаи бяха в това състояние.

— Какво, в името на небето, се е случило тук? — попита с пресъхнала уста Хоно.

— Няма Гин, няма дневници — кратко обобщи Езо и мрачно я изгледа. — Изчезнаха!

— Сега вече разбираш, че е било излишно да го подозираш! — тръсна глава тя. — Някой го е отвлякъл, при това заедно с дневниците! Господи, в какво го забърках?! — Сърцето й се сви, в очите й се появиха сълзи. Спомените от миналото изведнъж се отприщиха в съзнанието й, могъщи като гръмотевична буря…

 

 

— Харесаха ли ти родителите ми? — попита Марс Волков. — Дано не си се отегчавала…

— Ни най-малко — отвърна Ирина. — Беше ми страшно приятно.

Намираха се във фоайето на Стария театър, запълнено с тютюнев дим и човешка глъч. Течеше главният антракт на постановката „Три сестри“. Ирина позна Наташа Маякова в момента, в който се появи на сцената. Начинът, по който беше гримирана, я караше да прилича на маркиза Дьо Мерту — една от главните героини в „Опасни връзки“ — видеокасетата, която си беше донесла от Америка.

Искаше й се да прогори с поглед тази Наташа Маякова, въпреки че нямаше особени основания за гнева си. Какво ли е за нея мъж като Валери Бондасенко? Нищо, абсолютно нищо! Въпреки това не успя да се успокои, напрежението остана в душата й. Може би затова посрещна главния антракт с нескрито чувство на облекчение…

— Понякога родителите ми са доста досадни — въздъхна Марс. — Макар че едва ли някой друг, освен мен може да долови това.

— Много приличаш на майка си — усмихна се Ирина. — У нея има някаква вътрешна сила, някакво особено чувство към семейството. Страшно много харесвам такива жени! Може би защото самата аз съм лишена от подобни добродетели…

— Ти имаш по-друг характер — кимна Марс. — Усещам го… Вечно неспокойна, вечно търсеща натура.

После заговориха за незначителни неща, главно около постановката и актьорската игра. Ирина умишлено спомена името на Наташа Маякова, просто да разбере дали Марс я познава. Но отговорът му беше равнодушен и уклончив, после на лицето му се появи усмивка и той се зае да й разказва някакъв нов виц. Ирина избухна в смях, после изведнъж се почувства неудобно. Просто защото в душата й се появи непреодолимото желание да му разкрие тайната си, да му признае за отдавнашната връзка с Валери и обидата от факта, че го е видяла в компанията на друга жена — тази, същата Наташа Маякова… Но какво би си помислил Марс? Нима няма да изпита същото чувство, нима няма да се счита предаден?

Естествено, техните отношения бяха съвсем различни. Тя не беше обещавала нищо на Марс, не му се беше клела във вярност. Стараеше се да не го лъже, въпреки вътрешното убеждение, че това рано или късно ще й се наложи…

Всичко, което вършеше, беше предназначено за нея — Ирина Викторовна Пономарьова. Но дали наистина е така? Нима не предава Марс, за да задоволи желанието на Валери? Да, това си е чисто предателство. Само допреди три дни изобщо не й пукаше, но нещата се промениха. Особено след като Марс я запозна със семейството си, а Валери доказа, че пет пари не дава за нея, че просто я използва…

„Да, всичко се промени“, въздъхна в себе си тя.

Погледна Марс Волков с нови очи, отърсила се от гняв, егоизъм и жажда за власт. И видя един земен човек, приятен и желан, водещ тежка битка срещу могъществото на Валери Бондасенко както в Политбюро, така и в Конгреса на народните депутати… Човек, който, за разлика от Валери, не демонстрира маниакална жажда за власт, не приема тази власт като единствена разменна монета в живота си.

Някой ден Марс ще създаде собствено семейство, помисли си тя. И ще бъде щастлив. Тази мисъл я стопли.

После се замисли за себе си. Бавно осъзна, че в предложението на Валери да се сближи с Марс не се съдържа елемент на така жадуваната лична свобода, а по-скоро шанс да оцени безнадеждно корумпираната душа на самия Валери…

— Чехов винаги ме кара да се замислям — промълви на глас тя. Това беше истина, но едновременно с това и инстинктивен опит да прикрие дълбокото безпокойство в душата си. — Пиесите му приличат на модерни картини — някак незавършени и едновременно с това близки… Темите им са толкова човешки, че неволно те карат да се включиш, сам да откриеш изхода…

— Останах с впечатлението, че се интересуваш не толкова от Чехов, колкото от онази Наташа — отбеляза Марс. — Истина е, нали?

— Даже не й знаех името — излъга Ирина. — Просто бях любопитна… Мъжете харесват жени от нейния тип, исках да чуя мнението ти…

— Прекалено много грим — обяви Марс, докато се връщаха на местата си. — Човек не знае какво да очаква под толкова пластове боя!

 

 

В спалнята на Марс се процеждаше синкава светлина от площад „Востанная“. Беше късна нощ, гастрономът и киното отсреща отдавна бяха затворени. Ниски облаци с оловен цвят висяха над града. Макар пролетта да беше заела място на календара, във въздуха се усещаше меланхолията на предстоящ снеговалеж. А може би съм депресирана от пиесата, помисли Ирина, докато се събличаше. Не е възможно да изгубя настроение само заради онази Наташа Маякова.

Скрито се надяваше да види и Валери сред зрителите в театъра. Дали това я накара да се нареди на опашка за билетите? Отговор на този въпрос би могъл да даде Станиславски, но той е мъртъв, мрачно поклати глава тя. През целия следобед си представяше как ще му се усмихне в залата, увиснала на ръката на Марс… Това не стана, настроението й рязко помръкна. В устата й имаше метален вкус — сякаш беше захапала част от облаците, които се стелеха над Москва. Не можеше да разбере защо е така. Ето я тук, с Марс — човека, който би й дал всичко, което пожелае… Е, почти всичко… А непрекъснато мислеше за Валери. В момента мечтаеше да се притисне до влажното му тяло, да преплете крака с неговите и да го люби до насита…

Потръпна, уплашена от силата на чувствата си. Сякаш вече не беше в състояние да ги контролира. Обича ли Марс? Ако е така, защо тогава мечтае за ласките на Валери? Защо го ревнува от онази Наташа? Какво става?

В началото на тази история беше абсолютно сигурна. Знаеше кой е прав и кой не. Позволи на Валери да я завербува за своите цели, просто защото той единствен на този свят я оцени, накара я да се чувства различна от сивата, безлична тълпа. И беше прав, Господи! Толкова е вълнуващо да те иска не друг, а самият Валери Бондасенко — силен, могъщ, неотразим! А когато той ловко й показа, че може да получи много повече, че има шанс да сподели властта му, тя без колебание прие шпионската мисия срещу Марс.

Но всичко това се случи още преди да опознае Марс, преди да спечели доверието му. Днес той едва ли имаше нещо общо с мъжа, когото Ирина потърси, за да прелъсти. Днес тя се срамуваше, че го предава на Валери, и този срам й пречеше да се успокои, бушуваше като стихиен пожар в душата й. „Господи, вече съм пред прага на нервна криза“, рече си тя и потръпва от страх. Прекрасно знаеше какво ще се случи тогава — няма да я искат нито Марс, нито Валери, отново ще се превърне в безлична нула, затънала в безнадеждна изолация. Съзнаваше ясно, че нещо трябва да се направи. Нещо, което да определи позицията й. Но кого да предпочете, Господи? Марс или Валери?

Усети присъствието на Марс зад гърба си.

— Защо все се въртиш около прозорците? — попита той. — Приличаш на котка, обичаш да гледаш навън… Какво е това, което виждаш, а аз не мога?

— Просто се бях замислила — отвърна с въздишка Ирина и се обърна.

— Това звучи сериозно — изпитателно я погледна Марс. — Но сега е прекалено късна нощ, за да си сериозна, котенце…

„Котенце!“ Така Валери се беше обърнал към Наташа Маякова.

— Не мислиш ли, че тъмнината понякога ни кара да бъдем по-сериозни и по-меланхолични?

— Не зная… — проточи Марс и изви глава, явно заинтригуван от хода на мислите й. — Аз самият често откривам, че мисля най-добре именно в мрака…

— Ето, виждаш ли?

— Но това се дължи не толкова на мрака, колкото на тишината и съня, които ме обгръщат — добави той.

— А какво сънуваш, когато най-сетне заспиш?

— Електронна овца, задвижвана от портативен ядрен реактор — отвърна той.

Шегата беше деликатен опит да я откъсне от мрачните мисли.

— Какво те измъчва? — протегна ръце да я прегърне Марс. — Сякаш си попила неспокойния дух на Чехов… Ако е така, вероятно бих могъл да ти помогна… Защото много искам да ти помогна, Ирина! — устните му се залепиха до ухото й. — Знаеш ли, моето семейство е приемало хладно всички жени, които съм им представял досега… Всички, с изключение на теб. Те са влюбени в теб, Ирина!

Думите му сякаш възпламениха душата й. Затаи дъх, сърцето блъскаше като чук в гърдите й.

— Много те обичам…

Коленете й омекнаха, имаше чувството, че чува на живо думите, които беше сънувала през толкова много самотни нощи… Господи, семейство! Какво ли не бих дала отново да си имам майка и баща, които ме познават и обичат!

Позволи му да я отдръпне от прозореца — онази мярка против електронното подслушване, до която Марс прибягваше механично, без участие на съзнанието си. Преведе я през хола и я побутна към банята. Там бавно развъртя крановете на ваната. Оказа се, че днес има дори топла вода…

Свалиха бельото си и бавно се отпуснаха във водата. Беше много приятно. Седнаха един срещу друг, преплели крака.

Той се засмя и целуна връхчето на носа й.

— Знаеш ли, изпитвам страхотна нужда да ти се изповядам — прошепна Марс. — Но това е опасно, тъй като съм изправен срещу могъщ и безкомпромисен враг като Валери Денисович… Напоследък имам желание да ти говоря за такива неща, които доскоро не бих се осмелил да споделям дори със себе си. Лудост, нали? — Устните му се впиха в нейните, от устата й излетя неволен стон.

— Не е лудост — прошепна със затворени очи тя. — Мисля, че това е напълно нормално за влюбените…

— Точно в това е проблемът — въздъхна Марс. — За човек като мен е опасно да бъде влюбен, бих казал — дори нездравословно.

— Защо?

— Защото ти ще бъдеш слабото ми място.

Ирина неволно си спомни какво й беше казал Валери: отказал да има дете, защото едно дете би го направило уязвим за враговете… Господи, колко си приличат двамата, въздъхна в себе си тя. Но приликата е външна, достатъчно е само да одраскаш с нокът фасадите им, за да разбереш това… Те носят маски, под тях други маски — само така могат да гледат на външния свят… В душата на Ирина потрепна вълнение. Нима тя — обикновената чиновничка, наистина беше успяла да надникне зад маските на двама от най-влиятелните мъже в Русия? Нима наистина беше спечелила любовта на единия от тях? Изведнъж се почувства силна и уверена, за пръв път усети, че държи нещата под контрол. Сега й трябва още малко търпение. Още съвсем мъничко! А после властта ще бъде в ръцете й. После — когато разкрие всички мрачни тайни, криещи се в душите на тези влиятелни мъже. Тя не беше наивна и знаеше, че Марс също не е светец. В днешния свят никой не може да концентрира в ръцете си толкова власт и влияние, без да направи компромис с личния си морал.

Предишната Ирина положително би потръпнала от страх от подобно заключение, но тя вече не беше предишната Ирина. Властта я промени. Вече ясно виждаше, че правилата на играта са различни — както за нея, така и за Марс и Валери. Правила, които едва ли имат нещо общо с живота на обикновените хора…

Надникна в очите на Марс и разбра, че никога няма да му признае за заговора на Валери. Това беше тайната, с чиято помощ можеше да манипулира и двамата, следователно няма да се раздели с нея за нищо на света…

— Ще ти разкрия една тайна, Ирина — прошепна Марс. — Но само ако обещаеш, че няма да я споделиш с никого…

— Обещавам.

— Предполагам, че Валери Денисович ще ме направи на кайма, ако разбере, че изпитвам дълбоки симпатии към нелегалната националистическа организация „Бялата звезда“…

Ирина внимателно го наблюдаваше през облаците пара и полуспуснатите си клепачи. Това беше последното нещо на света, което очакваше да чуе. И вероятно затова се почувства напълно обезоръжена.

— Валери Денисович се преструва, че търси компромис с Балтийските републики — продължи Марс. — Затова вдига толкова шум около договора, който им предлага… Но свободата в този договор е напълно илюзорна. Другата му ръка е свита в юмрук и този юмрук ще се стовари върху украинците — неговия собствен народ. Представяш ли си? — ръката му се спусна върху косата й и леко започна да я гали. — Въпреки промените, думичката „национализъм“ продължава да е мръсна думичка за онези, които обитават Кремъл… Равносилна на предателство. Мнозина влиятелни люде са убедени, че президентът окуражава демократичните промени в Източна Европа само за да неутрализира натиска на Запада по отношение на Балтийските републики…

Марс взе ръцете й и я привлече към себе си:

— Искам да разбереш едно: „Бялата звезда“ е организация, която трябва да бъде официално призната. Разбира се, ако не се окаже в ръцете на фанатизирани терористи… Трябва да последваме примера на Полша. Там никой не си правеше илюзии относно „Солидарност“. Възникването на този профсъюз беше факт, беше израз на народната воля… При нас нещата не са същите, но управниците рано или късно ще разберат, че тяхната сила и опора е народът. Населението на всички съветски републики. Колкото по-дълго потискаме личната свобода на това население, толкова повече се отдалечаваме от него… Вместо да прегръщаме тези хора, ние ги хвърляме в затвора… Нещата могат да се променят, стига да дадем някакви шансове на „Бялата звезда“. И аз съм твърдо убеден, че трябва да им ги дадем…

Ирина надникна в тъмните му очи и тихо прошепна:

— Случайно и моето мнение е същото…

— Знаех си аз — усмихна се Марс и избърса ситните водни капчици от бузата й. — Сега вече съм сигурен, че ще ми помогнеш да открием лидерите на „Бялата звезда“ и да си поговорим с тях…

— Аз?! — погледна го удивено тя. — Как бих могла да сторя това?

— Спомних си, че на няколко пъти летя в командировка до Америка — отвърна все така усмихнато той. — И вероятно си се натъкнала на някой от тамошните привърженици на „Бялата звезда“. Доста хора в Америка имат желание да помагат с каквото могат: пари, оръжие, пропагандни материали…

— Може и да е така — сви рамене Ирина. — Но аз не съм срещала такива хора.

— Това беше само мое хрумване — промърмори Марс и се премести по-близо до нея. — Значи ще трябва сам да се справя…

— Защо сам? — притисна се в него Ирина. — Двама винаги се справят по-добре…

 

 

Ирина се събуди рязко, с разтуптяно сърце. В стаята цареше абсолютен мрак, Марс дишаше дълбоко и равно. Остана да лежи неподвижно, очите й проследиха бледата светлина, помръдваща върху тавана като фина паяжина. После се надигна и безшумно пристъпи към прозореца.

Замисли се дълбоко, опитвайки се да прецени възможностите, които се разкриват пред нея. С усилие на волята потисна нетърпението, надигащо се в душата й. В крайна сметка реши да помогне на Марс да открие представители на „Бялата звезда“ — една дисидентска организация, чието значение очевидно тепърва щеше да расте. И двамата мъже искаха да установят контакт с нея, всеки по свои причини. Марс искаше да помогне на нейните членове, докато Валери се интересуваше преди всичко от съдбата на изчезналия хафний.

Самата тя усети как „Бялата звезда“ започва да я привлича с магнетична сила. В доверието на Марс имаше нещо символично, нещо като пръст на съдбата. „Трябва да му помогна“, каза си Ирина. Подходът на двамата съперници към тази организация й помогна да изостри чувството си за справедливост, в душата й назряваше убеждението, че, помагайки на тези хора да възвърнат свободата си, тя самата ще намери смисъла на собственото си съществуване, изгубен след завръщането й от Кеймбридж.

Кимна с глава, вече виждаше начин да се освободи от дилемата, която разкъсваше съзнанието й. Ще продължи, да шпионира Марс, но сега вече това ще бъде просто фасада за пред Валери. Нейна лична фасада. Ще предава на Валери само това, което намери за необходимо — минимума, който ще я задържи извън подозрението му. Едновременно с това ще го обработва — бавно и търпеливо като археолог по време на разкопки. И така ще получи необходимата информация за „Бялата звезда“? Но преди това й трябваше някаква гаранция.

Не се заблуждаваше и знаеше на каква опасност се излага в опита си да манипулира човек като Валери Денисович Бондасенко. Неволно потръпна, като си спомни за натрапчивия сибирски сън. Даваше си ясна сметка, че Валери може да я прати там само с едно небрежно махване на ръка. И никой не би дръзнал да му се противопостави, включително Марс…

Беше достатъчно умна, за да разбере, че в това решение присъства и личен елемент. Искаше да си върне на Валери, да го измами така, както той беше измамил нея. Отново се запита защо се чувства толкова засегната от него, защо копнее за отмъщение. Нали в отношенията помежду им отсъства близостта, няма я искрената обич?

Гаранция. Ирина знаеше, че гаранцията ще й бъде крайно необходима. Нещо, което би попречило на Валери да я унищожи, ако случайно разкрие намеренията й. Той признава единствено силата на властта, следователно именно власт й трябваше…

Ще се наложи да го следи. Валери твърдеше, че няма тайни, но Ирина беше убедена в противното. Всеки на този свят има нещо, което не би желал да става обществено достояние. Защо пък точно Валери да е изключение?

В бронята на огромната му власт трябва да има някаква пукнатина, независимо колко миниатюрна е тя. Ще трябва да я открие… Очите й се отправиха към непрогледната московска нощ зад прозореца. Въздухът беше тежък и някак застоял, почти като онзи в театралното фоайе…

Проблясъкът дойде внезапно, решението беше взето. Точно така! Ще започне с актрисата Наташа Маякова!

 

 

— Ами ако Гийн вече е мъртъв? — попита Хоно.

— Тогава ще организираме погребението — отвърна Големия Езо, надникна в очите й и се разсмя. — Нещо хич те няма, откакто си влюбена…

— Не съм влюбена в Гийн, ако това намекваш! — отвърна Хоно. — Нима забрави за Ейкичи?

— Ти си съпруга на Ейкичи Канзей, но това съвсем не означава, че го обичаш — подхвърли Големия Езо.

— Не ставай глупак! — сряза го Хоно и мрачно поклати глава. — Защо изобщо обсъждаш мен, когато трябва да мислим за Гийн и изчезналите дневници на Саката-сан?

— Защото моите хора вече ги търсят и за момента не можем да правим нищо друго, освен да чакаме… — отвърна Езо. — Това ни дава възможност да отделим малко време и за себе си, нали?

— Тонът ти ме обижда! — троснато каза Хоно. — Нима всички якудза прибягват до заплахи и инсинуации?

— Основна стока в арсенала ни, госпожо Канзей — кимна мафиотският бос и на лицето му се разля широка усмивка. — Защо не седнеш? Имам чувството, че ако продължаваш да крачиш напред-назад, може и инфаркт да получиш!

Хоно понечи да отвърне, после изведнъж разбра, че сарказмът едва ли би й помогнал с човек като Езо. Послуша съвета му и се отпусна на близкия стол.

Бяха в офиса на Езо. Из коридорите на просторния склад кипеше трескава дейност. Хоно тайно се надяваше, че поне част от нея е свързана с търсенето на Гийн и дневниците. Едновременно с това знаеше, че бодигардовете на Езо се навъртат наблизо, но го правеха толкова добре, че тя не успя да зърне нито един от тях.

Вече втора вечер излизаше и закъсняваше, беше крайно време да се прибере у дома, за да не предизвика подозрението на Ейкичи. Същевременно искаше да бъде максимално дълго в компанията на Езо, по тази причина си взе няколко дни отпуск от „Мишита индъстриз“. Наложи се да ангажира две опитни секретарки, за да се справят с работата й.

Ейкичи работеше до късно, после обикновено отиваше да хапне и пийне с колеги от прокуратурата. Но когато се прибираше рано, той държеше вечерята да е готова. Никакви обяснения нямаше да помогнат, ако храната липсва от масата, особено пък ако липсва и самата му съпруга.

Затова Хоно му каза, че заминава за Осака да навести болната си леля. Ейкичи знаеше, че лелята е единственият член от семейството, с който Хоно поддържа нормални отношения, и прие решението й за напълно в реда на нещата.

Големия Езо не я изпускаше от очи.

— Седнала изглеждаш дори по-нервна — поклати глава той, въздъхна и напусна мястото си зад бюрото. — Така не може да продължава… Ела, ще идем някъде, където със сигурност ще се освободиш от излишната енергия. — Докосна колана си и добави: — Имам пейджър, веднага ще ми докладват, ако са открили нещо.

Качиха се в сив блиндиран мерцедес и поеха към Гинза. Отминаха широките, претъпкани с туристи булеварди и спряха на тиха странична уличка. Край високите стени на къщите растяха акуратно подрязани дръвчета гинко, а зад една от тях Хоно с изненада зърна малка, но безупречно поддържана градина, в средата на която се издигаше красив алпинеум от мъхести камъни с още по-красив водопад. В дъното се виждаха зелените стебла на миниатюрна бамбукова гора.

Тук се помещаваше най-изтънченият клуб на Токио. Тълпа униформени служители ги посрещна с дълбоки поклони, появи се и самият управител, осведомен незабавно за гостите. Кабинетът му се намираше на втория етаж, непосредствено под изумително красивия витраж на покрива, кацнал върху подпори от бял мрамор.

Зад огромен бял концертен роял седеше мъж в смокинг, който леко докосваше клавишите. Музиката беше от Ерик Сатие. Върху рояла беше поставена ваза от бял порцелан, в която майсторски бяха подредени алени пеонии. Зад гърба на пианиста се виждаше ултрамодерна комбинация от стъкло, оризова хартия и леки прегради „шожи“ в сивкав цвят, отвъд които се виждаше безупречно подредена вътрешна градина, запълнена с мъхести камъни, ромонящи поточета и миниатюрни азалии, които олицетворяваха времето и пространството…

Спуснаха се надолу в малък блестящ асансьор от неръждаема стомана.

— Ще се видим в дожото — промърмори Големия Езо и изчезна.

Униформена служителка отведе Хоно в съблекалня, облицована с тежка ламперия от кедър. Там й подаде комплект памучно „ги“ — традиционното облекло за бойни изкуства, меко и удобно. Показаха й банята и я оставиха сама.

Големия Езо я очакваше в просторното дожо. Стените и таванът бяха облицовани с дървото кьоки, в средата висяха знамената на древно феодално „даймийо“. Подът беше покрит с татами, осветени еднакво добре във всички части на салона.

— Откъде знаеш, че имам познания по бойни изкуства? — попита Хоно.

— Това ми е работата — да зная всичко — поясни Езо. — Имай ми доверие и се отпусни… — Хоно избухна в смях, а той одобрително поклати глава. — Ето, това вече ми харесва. Дай да свалим нервното напрежение. — Започна да се върти около нея, привел тяло и протегнал ръце. — Джиу-джицу, тай-чи и малко айкидо — безпогрешно определи уменията й той, съдейки по позицията, която беше заела.

Стрелна се напред и надолу, към коленете й. Хоно го блокира с „ирими“, после механично мина в контраатака. Дълбоко в корема й се появи приятно чувство на сигурност. Това беше „ва“ — центърът на вътрешната душевна енергия, носещ облекчение, съдържащ възторга на рибата, успяла да се откачи от рибарската кукичка…

— Така вече е по-добре — подвикна Големия Езо и отново мина в атака.

Въпреки едрия си ръст, той се движеше с невероятна пъргавина. Хоно обаче разгада стратегията му и бързо намери противодействие. Езо очевидно обичаше да напада непрекъснато, без никакви паузи. Вероятно разчиташе на умората на противника, която би го принудила да допусне грешка. Достатъчно, сръчна да се справи с тези постоянни атаки, Хоно скоро изработи и собствената си стратегия. Усети, че ако е достатъчно бърза, без съмнение ще успее да пробие зашитата му и да нанесе контриращ удар.

Използвайки поредица от блокиращи „ирими“, тя се отказа от контраатаките и търпеливо зачака удобния момент. Трябваха й няколко секунди в повече, за да разгадае поредния му ход.

Моментът се появи в средата на дълга серия агресивни удари. Блокирайки първите два, тя предусети посоката на третия и се стрелна напред. Оказа се обаче, че Големия Езо беше готов да я посрещне, а серията удари са били повече финтове, отколкото истинско нападение. Твърде късно разбра, че е попаднала в капан. Озовала се по гръб върху татамито, тя изпита неволно възхищение от майсторството на противника си, който се тръшна върху нея и опря в гърлото й ръба на мазолестата си длан.

— Много добре, госпожо Канзей — изпъшка Езо и й подаде ръка да стане. — Но все пак, недостатъчно добре…

Срещнаха се след час и половина в ресторанта на клуба, разположен на третия етаж. За това време Хоно се изкъпа, разтърка тялото си с благовонни масла, после взе още една вана. Когато влезе в съблекалнята, дрехите я чакаха в шкафчето — изпрани и изгладени.

За разлика от белотата на входния вестибюл, ресторантът беше облицован със сив, необработен гранит. Стените бяха заети от високи и тесни прозорци, отвъд които панорамата на Токио изглеждаше някак геометрична, като странно произведение на изкуството.

— Обадиха ли ти се от офиса? — попита Хоно, докато се настаняваше на масата срещу него.

— Трябва да се научиш на търпение, госпожо Канзей — въздъхна Големия Езо, докато униформен келнер пълнеше чашите им с ледено бяло вино. — Именно липсата на търпение доведе до поражението ти в дожото…

Хоно отмести луксозното меню и го погледна в очите:

— Искам да зная какво е стлало с Гийн! Искам да си върна дневниците!

Големия Езо отпи глътка от чашата си и спря замислен поглед върху лицето й.

— Дай да си изясним един важен въпрос — въздъхна след известна пауза той. — Загрижена си за дневниците на покойния си приятел Саката или се безпокоиш за живота на професор Гийн?

— И двете, по дяволите! — тръсна шава тя.

— Ами ако стане така, че можеш да получиш само едното? — търпеливо я изгледа Езо. — Кое би предпочела?

— Сериозно ли говориш? — въздъхна Хоно. — Или пак започваш една от своите дебелашки шеги?

— Говоря напълно сериозно.

— Тогава не ми задавай идиотски въпроси!

— Съвсем не са идиотски, мога да те уверя в това…

— Що за човек си ти? — избухна Хоно, после се овладя и отново въздъхна: — Е, добре… Разбира се, че животът на Гийн е далеч по-важен от два тефтера с драсканици!

— Така ли? — изгледа я над ръба на чашата си Езо. — Ами обещанието, дадено пред Саката, госпожо Канзей? Нима ще пренебрегнеш своето „гири“?

Срам нахлу в душата на Хоно. Загрижена за живота на Гийн, тя беше забравила напълно за своя дълг към мъртвия приятел.

— Въпросът ти е коварен, но несъществен! — рече ядосано тя. — Прекрасно знаеш, че в случая отговорът ми е без значение!

— Напротив — поклати глава Големия Езо и остави чашата си на масата. — Въпросът ми е типичен за вярващите в мъдростта на дзен-будизма… Дълбоко грешиш, ако мислиш, че е излишно да отговаряш, защото те подвеждам… Дзен-будистките гатанки предлагат изход от душевното раздвоение, госпожо Канзей… Вече те предупредих, че трябва да си готова на всичко. Ти ме увери, че си готова, даде ми думата си. Но още при първото препятствие се отмяташ и започваш да говориш глупости. Не така постъпва истинският воин, госпожо Канзей. Какво би си помислил за теб покойният Саката-сан?

Хоно не издържа, скри лице в ръцете си и захлипа. Големия Езо търпеливо изчака отминаването на пристъпа, после тихо попита:

— Защо правиш това?

— Беше глупаво от моя страна да поемам това „гири“ — подсмръкна Хоно. — Бремето е прекалено тежко за плещите на една жена…

— Глупости! — тръсна глава Езо. — Бремето на „гири“ се поема изцяло от воинския дух, който няма нищо общо нито с пола, нито с възрастта. Ти притежаваш воински дух, госпожо Канзей. Усетих го там, в дожото. Биеш се с наслада и ярост, изпитваш истинско удоволствие. Сигурен съм в това, защото и аз се чувствах по същия начин…

— Не мога да не се тревожа за бедния Гийн! — проплака Хоно. — Какво би станало, ако…

— Воинското сърце е чисто като сълза — прекъсна я с авторитетен тон Езо. — То се закалява в решителен бой, в славата на честта, в мъдростта на „гири“… Само това е от значение, госпожо Канзей. Не забравяй, че Гийн е обикновен човек и нищо повече…

— Но някога аз обичах този човек — въздъхна Хоно. — А може би още го обичам, както ми подхвърли преди време… В същото време обичам и Ейкичи, своя съпруг…

— Ейкичи също е обикновен човек. Докато воинските идеали са нещо свещено, нещо съвършено и далеч по-значително от съдбата на обикновените хора. Убедиш ли се в това, успееш ли да се слееш с тях, нищо друго не може да има значение…

— Но аз съм съпруга на Ейкичи и му дължа своята чест — мрачно промълви Хоно.

— Хората са грешници, госпожо Канзей — поклати глава Големия Езо. — Независимо дали са мъже или жени… Те лъжат, крадат, изневеряват… Такава е човешката природа, самият живот… Да зависиш от някого, със сигурност означава, че си търсиш белята… Воинът е над тези чувства и именно в това се крие силата му.

— Думи — въздъхна Хоно. — Празни думи и нищо повече…

Големия Езо замълча, очите му не слизаха от лицето й.

Най-накрая поклати глава, посегна към менюто и рече:

— Напълно си права… Но тази вечер ще направим така, че празните думи ще се изпълнят със съдържание.

 

 

Първо стигнаха до градината, мъховете блестяха като малахит под жълто-зелените кленови листа. После се появи езерото — дълбоко, мрачно и тайнствено. В бистрите му води се мяркаха обсипаните с точици гърбове на лениви пъстърви, а повърхността му оставаше гладка и чиста като белите страници на ненаписана книга…

— Тук Мама-сан разгадава поличбите — подхвърли Големия Езо, сякаш прочел мислите й. — Танцът на рибите й помага да надникне в бъдещето. Поне така твърди тя…

Намираха се в северните покрайнини на Токио, застроени предимно със стари дървени къщички като тази, останали от предвоенните години. В този час на угасващия ден светлината беше изключителна, сякаш се излъчваше направо от стройните кленове, от водите на спокойното езерце, от мъха по камъните около него… Човек оставаше с чувството, че времето е спряло, затаило дъх пред величествената красота на природата.

— Откъде си разбрал за съществуването на подобни места? — попита Хоно. — Тук ли се освобождаваш от излишъците на сексуална енергия? — скрит намек за тъй наречените градини на удоволствието, в които японците търсят облекчение от житейските трудности в които всичко е позволено…

Големия Езо се усмихна, обърна гръб на езерото и я поведе към къщичката между дърветата. Мама-сан беше на прага и сякаш ги очакваше. Поклони се на Езо, изчака го да представи Хоно и я отрупа с любезности. Събуха обувките си и ги сложиха в красив сандък от кьоки, монтиран върху гранитния праг. Къщата беше пълна със свежи цветя, букети покриваха дори част от еротичните дърворезби, окачени по стените. Мама-сан ги въведе в стая с шест татамита, в която доминираше прекрасен скрин от червено дърво с метални инкрустации. Върху него беше поставена проста бяла ваза, в която имаше една-единствена жълта хризантема, издигаща се сред тъмнозелени листа. Поднесе им чай, после Големия Езо се извини и излезе.

— Често ли идва тук? — попита Хоно.

— О, не — тъжно отвърна Мама-сан. Имаше сива коса и приятно закръглено лице, облеклото й беше старомодно, но безупречно. Под светлозеленото кимоно надничаше ръбчето на бельото в яркожълт цвят — точно според старите традиции. Сложната й прическа се крепеше от изящно изработени дървени гребени, а лицето й беше силно гримирано в бяло, черно и алено — пак в съответствие с традициите. — Идва много, много рядко…

— От къде го познавате?

Мама-сан изви глава и изведнъж заприлича на присмехулник, кацнал на тънък клон и готов всеки миг да отлети.

— Мила моя — усмихна се тя. — Това място е собственост на Големия Езо… — усмивката и се разшири, в очите й се появи закачливост. — Готова съм да се обзаложа, че днес сте обядвали в неговия клуб в Гинза!

— Негов ли е този клуб?! — смаяно попита Хоно.

— Разбира се, че е негов — отвърна Мама-сан и в очите й се появи гордост. — Големия Езо притежава много, много неща… Но никога не се възползва от тях… — в погледа й се мярна любопитство. — Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не съм сигурна — поклати глава Хоно.

— Ще ти обясня — рече Мама-сан и отпусна ръце в скута си. Филтрирана от оризовата хартия на плъзгащите се врати, светлината падаше върху лицето й меко, превръщаше чертите му в онази загадъчна абстракция, която Хоно откри в тесните прозорчета на клуба. — Човек се стреми към богатството, но то не му носи полза, когато му липсва мъдростта. О, той може да има най-скъпия мерцедес, да поръчва дрехите си в чужбина, да живее в разкошна къща някъде из Кожимачи… Но, лишен от уважение, той е нула и безпомощно наблюдава как животът изтича между пръстите му…

— Това ли е вашата характеристика на Големия Езо?

— Нямах предвид него — поклати глава Мама-сан. — Говорех изобщо, опитвам се да ти помогна да проникнеш в същността на нещата… Събитията, колкото и изненадващо да настъпват, винаги съдържат своя вътрешна логика. Чрез нея умът обхваща това, което е недостъпно за очите…

В този момент се появи Големия Езо.

— Време е да се качим горе, Мама-сан — рече той.

— Разбирам — сведе глава възрастната жена.

— Приключихте ли с разговора?

Мама-сан му хвърли загадъчен поглед, по лицето й затичаха сенките.

— Подобни разговори никога не приключват — отвърна тя.

Големия Езо я погледна с непонятна тревога, после мълчаливо отвърна на поклона й и направи знак на Хоно да го последва. В подножието на стълбите стоеше едър мъж, вероятно един от бодигардовете на Езо. Очите му старателно се извърнаха встрани от лицето на Хоно.

— Къде отиваме? — попита тя, последвала домакина нагоре по стълбите. — Защо изобщо дойдохме тук?

На втория етаж цареше мрак. Краката им безшумно потъваха в меките татамита. Всички помещения бяха свързани с плъзгащи се врати и представляваха едно хармонично цяло — строга и отдавнашна традиция на японската култура, която категорично отхвърля индивидуалността.

— На това място властва безсънието — тихо промълви Езо. — Но именно тук се раждат съновиденията…

Спря пред плъзгащата се преграда в дъното на коридора, докосна с ръка дървената рамка и се извърна:

— Доверието често се оказва прекалено крехко, за да оцелее, госпожо Канзей… Сега ще видиш как моите думи се превръщат в действителност.

Преградата се плъзна встрани, Хоно се втренчи във вътрешността на стаята. Върху футона бяха вкопчени телата на мъж и жена, потънали дълбоко в ритъма на сексуална наслада. Усетил чуждото присъствие, мъжът с нежелание отмести тялото на жената от скута си. Тя се изплъзна изпод чаршафите и Хоно с изненада установи, че това всъщност е мъж. Седнал на пода, той заби поглед в очите й…

Тръпки пробягаха по снагата на Хоно, кръвта в жилите й изстина. Пред нея седеше Ейкичи, който само допреди миг се беше любил с друг мъж. „Не може да бъде“, тръсна глава тя. Това сигурно е някакъв монтаж или рисунка… Не, то няма нищо общо с действителността! Зави й се свят, в главата й се появиха думите на Мама-сан, споменала Кожимачи — един от най-луксозните токийски квартали. Именно там беше отраснал Ейкичи, в разкошната къща на своите родители. „Лишеният от уважение човек е нула и безпомощно наблюдава как животът изтича от пръстите му…“ Очевидно Мама-сан се беше опитала да подготви Хоно за сцената, която сега се разкриваше пред очите й…

— Как смееш, Хоно-сан! — изръмжа Ейкичи. — Как смееш да ме лъжеш и шпионираш?! — На лицето му се изписа неудържима омраза. — Всъщност няма защо да съм изненадан! Ти си една тъпа „хиноеума“ и нищо повече! — Ядосан от срама и притеснението в очите й, той вече не беше в състояние да спре. От дълбините на съзнанието му бликна злоба, гореща като лавата на току-що изригнал вулкан: — Месец преди да се оженим баща ти дойде да се запознае с моите родители. Очевидно искаше да разбере какъв е статутът им в обществото, но едновременно с това и да измъкне някоя йена срещу информацията, която предлагаше… Посрещнах го аз, това му попречи да стигне до родителите ми. Платих му и го отпратих. И защо не? Информацията му беше ценна за мен, макар че той, бедният, нямаше никаква представа за това… Реших да я използвам като лост срещу теб, особено ако решиш да проявиш характер… Защото усещах, че не си от покорните и сигурно ще се разбунтуваш срещу семейните порядки. — Протегна ръка и нежно прегърна слабичкия младеж в постелята. — А сега се махай от тук, проклетнице! Остави ме да си довърша удоволствието!

Хоно искаше да изкрещи, но гърлото й се оказа парализирано. Реалността я връхлетя с огромна сила, превъплътила се в скърцащия глас на Ейкичи. Неволно му обърна гръб, прекалено ужасена, прекалено потресена, за да може да каже каквото и да било.

Изблъска Големия Езо и се втурна надолу по стълбите. Излезе от къщата и потъна в мрака на градината. Искаше да стигне до спокойните води на езерото, да потърси утеха в ленивите движения на рибите и величественото спокойствие на старите кленове.

Не успя да стигне до там. Закова се на място и повърна, от устата й излетя сподавен стон. После започна да се придвижва на колене и лакти, спря на брега на езерото и потопи глава в прозрачната вода. Обзе я хлад, очите й се отвориха към мрака на безмълвния живот…

Когато най-сетне извади главата си на повърхността и жадно пое кислорода в гърдите си, Големия Езо седеше на един камък на противоположния бряг на езерцето. Срещнал очите й, той се изправи и се приближи до нея. В ръката му се поклащаха обувките й.

— Мръсник! — задавено промълви Хоно. — През цялото време си знаел с какво се занимава Ейкичи! — дишаше на пресекулки, сякаш беше тичала в продължение на километри. — От кога посещава това място?

— От три години — отвърна Езо. — Бракът с теб изобщо не промени навиците му…

— Защото съм „хиноеума“, нали? — попита с отчаяние в гласа Хоно. — Защото съм родена в прокълнатата година на жените убийци!

Големия Езо мълчаливо отмести очи. В тъмнината на нощта проблясваха светулки. Тук, край спокойните води на езерцето и величествените кленове, човек трудно можеше да си представи, че се намира в Токио — града на свръхмодерните небостъргачи, столицата на узаконената корупция, стартовата линия на бясното надбягване към двадесет и първото столетие, което японците се надяваха да спечелят… Всичко това изчезна и се стопи, сякаш никога не беше съществувало. Останаха простите и земни неща, останаха жестоките уроци на времето…

— Насочваш мислите си в съвсем погрешна посока — обади се предупредително Големия Езо. — Ейкичи Канзей е продукт на времето, в което се е родил и израснал. Нищо не може да го промени, навиците му нямат нищо общо с теб или вашия брак… Мама-сан се е опитала да те предупреди за това, тъй като го познава отдавна и далеч по-добре от теб.

Обидите на Ейкичи продължаваха да кънтят в главата й. Стана й лошо, имаше чувството, че отново ще повърне. Цял живот беше търпяла унижения и побоища: първо от баща си, а след това и от Ейкичи. Бавно осъзна, че нарочно го беше избрала за съпруг — брутален, властен, жесток… Беше си втълпила, че именно тези качества олицетворяват честта и достойнството на един мъж. Но другояче и не можеше да бъде, други мъже тя не познаваше. Покорството беше дълбоко вкоренено в душата й.

Същото беше и положението й в службата. И там играеше ролята, която се изисква от жена като нея: покорна, елегантна, винаги готова да помогне. Ролята на тапет в успокояващи тонове… Тази дефиниция покриваше не само миналото, но и бъдещето й. Фактът, че притежава не по-малко образование и опит от мъжете около нея, нямаше никакво значение. Никой не се вслушва в съветите и идеите й, другояче не можеше и да бъде. Какво, по дяволите, разбира от бизнес една жена? Така мислеха всички, включително и самият Кунио Мишита. Именно затова не обърна внимание на предложенията й, свързани с „Тандом поликарбон“… Чувството за подчинение отново я подведе, душата й потръпна от отчаяние. Защото си даде сметка, че през цялото време е знаела мястото си. Както в службата, така и у дома…

У дома ли? Какъв дом? Детството й беше мрачно и безрадостно, бракът — пълен провал.

Изпита чувството, че се пробужда от дълбок сън, че се завръща от един кошмарен свят на мълчаливо подчинение. Там, където качествата на ума са без значение, където стойност имат единствено външният вид и умението да се мълчи. Там, където е била покорен робот на Мишита и жива реклама на Ейкичи…

Най-сетне събра кураж и вдигна очи към лицето на Езо.

— Разбрах, че в живата има безброй светове — тихо промълви тя. — Като този тук, един малък оазис на спокойствието сред кипежа на огромния град… Кой от тях е истинският?

— Ти току-що даде отговор на въпроса си, госпожо Канзей — прозвуча в мрака гласът на Големия Езо. — Реален свят не съществува. Съществува единствено твоят свят!