Анри Барбюс
Огънят (4)

IV
Волпат и Фуйад

Кога то пристигнахме в лагера, някой извика:

— А къде е Волпат?

— Ами Фуйад, той пък къде е?

Те бяха придадени към пети батальон и отведени с него на първа линия. Трябваше да ги намерим в лагера. Нямаше ги. Двама от нашето отделение — загубени!

— Дявол да го вземе! Ето какво значи да си даваш хората — изрева подофицерът.

След като капитанът бе осведомен за случилото се, той започна да ругае, да крещи и заповяда:

— Тия хора трябва да се намерят веднага. Вървете!

Ефрейторът Бертран ни повика, мене и Фарфаде, от плевнята, където вече се бяхме изтегнали, бяхме се отпуснали и дремехме.

— Трябва да намерите Волпат и Фуйад.

Ние бързо станахме и потеглихме, обзети от смътна тревога. Двамата ни другари, взети от пети батальон, бяха отведени с тази адска смяна. Кой знае къде са сега и какво е станало с тях!

… Изкачваме стръмнината. Връщаме се по същия дълъг път, който бяхме изминали призори. Макар че сме без раници и носим само пушките и снаряжението си, чувствуваме се уморени, сънливи, парализирани сред тъжното сиво поле, под мъгливото сиво, сякаш покрито с прах небе. Скоро Фарфаде започва да се задъхва. Отначало малко поговори, после замлъкна уморен. Той е храбър, но слабичък; през целия си предишен живот в кметската канцелария, където след първото си причастие е станал писарушка и е седял между печката и етажерката със сивкави папки, не се е научил да си служи с краката си.

Точно когато излизаме от гората и подхлъзвайки се и газейки, поемаме към ходовете, две тънки сенки се очертават пред нас. Пристигат двама войници — виждат се издутите им като топки раници и правите като черти пушки. Двойката полюляваща се фигура се откроява по-ясно.

— Те са!

Едната от фигурите е с голяма бяла бинтована глава.

— Единият е ранен! Трябва да е Волпат!

Затичваме се към възкръсналите. На всяка крачка подметките ни шумно се отлепят от калта и после меко затъват, а тръскани от бягането, патроните ни дрънчат в паласките.

Те спират и ни чакат, когато сме достатъчно близо до тях, за да ги чуваме.

— Време беше! — вика Волпат.

— Ранен ли си, братче?

— Какво? — пита той.

Плътният пласт бинтове, който обвива главата му, му пречи да чува. Трябва да викаш, за да може гласът ти да стигне до слуха му. Приближаваме се, крещим. Тогава той отвръща:

— Нещо такова. Идваме от дупката, където петият батальон ни остави в четвъртък.

— Там ли стояхте през цялото време? — крещи Фарфаде, чийто остър, почти женски глас по-лесно достига до превързаните уши на Волпат.

— Ами, да, там стояхме — казва Фуйад, — в мръсната дупка, дявол да я вземе дано! Да не си мислиш, че са ни поникнали крила или, да не вярваш, сме тръгнали с крака без заповед, а?

Двамата се отпускат и сядат на земята. Главата на Волпат, обвита с парчета платно, вързани на голям възел на темето, от която се вижда само жълтеникавото, почти черно лице, прилича на вързоп мръсни дрехи.

— Забравиха ли ви, горкичките?

— Нещо такова — крещи Фуйад, — позабравиха ни! Четири дена и четири нощи в една яма от снаряд, над която куршумите валяха като град и на всичко отгоре миришеше на лайна.

— Къде ти! — вика Волпат. — То не беше, да речеш, обикновена дупка за подслушване, дето човек отива и се връща при редовна служба. Ами чисто и просто трап от снаряд като трап от снаряд. В четвъртък ни казаха: „Стойте тук и стреляйте непрекъснато!“ Така ни казаха. Вярно, на другия ден дойде една свръзка от пети батальон, колкото да си покаже носа: „Що правите вие тук?“ — вика. „Ами стреляме — викаме. — Казаха ни да стреляме, и ние стреляме. Щом са ни казали, трябва да има някакво съображение. Чакаме да ни кажат какво да правим освен да стреляме.“ Оня чешит се чупи. Нещо не изглеждаше много наред с главата. „Много ви здраве“ — рече.

— За двама ни — намесва се Фуйад — имахме само един хляб и едно ведро вино, даде ни го осемнайста рота, като ни нареди там, и цял сандък патрони, братче. Изстреляхме патроните, изпихме винцока. За всеки случай запазихме няколко патрона и един комат, ама вино не оставихме.

— И сбъркахме — добави Волпат, — щото много ожадняхме. Я слушайте, момчета, нямате ли нещо да си смажем гърлото?

— Трябва да ми е останала четвъртинка — отвръща Фарфаде.

— Дай му го — казва Фуйад и сочи Волпат. — Той загуби много кръв. А на мене само ми е жадно.

Волпат трепери и сред огромната, завита в парцали глава тесните му очички трескаво блестят.

— Добре ми дойде — казва той, като отпива. — Пък ние хванахме двама шваби — добавя и излива, както го изисква учтивостта, капката, останала на дъното в манерката на Фарфаде. — Мъкнеха се из полето и попаднаха право на нашата дупка, простаците му с простаци. Е, а ние ги опаковахме. Това си е. Трийсет и шест часа стреляхме и свършихме мунициите. Тогава натъпкахме с патрони спринцовките и зачакахме пред швабските денкове. Но оня, свръзката де, съвсем му изхвръкнало от главата, че сме там. Вие, шестата, сте забравили да ни изискате, осемнайста също ни забравила и понеже не бяхме в пост за подслушване, дето е на път и редовно се прави смяна като в канцелария, вече си мислех, че ще стоим там, докато полкът се върне. Накрая минаха ония, болничарите, от двеста и четвърта, дето бяха дошли из полето да търсят ударени, и ни откриха. Тогава ни наредиха веднага да се изтеглим, така казаха. Ние си свихме багажа и умряхме от смях, като чухме това „веднага“. Развързахме краката на швабите, отведохме ги, предадохме ги на двеста и четвърта и се помъкнахме насам. Пътем даже открихме един подофицер, сврял се беше в една дупка и не смееше да излезе, защото имаше сътресение. Наругахме го, той се посвести и даже ни благодари: викали го подофицер Сасердот.

— Къде си ранен, братче?

— В ушите. Един снаряд, биваше си го, братче, взе, че избухна като пръдня баш пред нас. Главата ми, трябва да кажа, мина точно между капките, ама съвсем край нея префучаха парчетата и прас по ушите.

— Да го беше видял — рече Фуйад, — мръсна работа, и двете му уши увиснаха. Ама нали имахме пакети с превръзки, па и ония с носилките още един ни пробутаха. Та му навихме на тиквата три пакета превръзки.

— Дайте си нещата и да се връщаме.

Фарфаде и аз си разделихме товара на Волпат. Фуйад, почернял, измъчен от жажда, мърмори, инати се и държи да носи оръжието и раницата си.

Бавно се мъкнем. Винаги е приятно да не вървиш в строй. Толкова рядко ни се случва, че ни изненадва и добре ни идва. Скоро някакъв полъх на свобода ни развеселява и четиримата. Вървим си сред полето сякаш за собствено удоволствие.

— Все едно, че сме излезли на разходка — гордо казва Волпат.

Когато стигаме до завоя горе на височината, той се отдава на розови мечти.

— Това е то, братче, спасителната рана. В края на краищата ще ме изпратят в тила, лъжа няма.

Той мига, очите му блестят сред огромната бяла топка, която се клатушка на раменете му — червеникава от двете страни, над ушите.

Отдалеч, откъм селото бие десет часът.

— Пет пари не давам за часа — казва Волпат. — Времето вече няма нищо общо с мене.

Той става словоохотлив. От леката температура говори бързо и думите изпреварват бавната стъпка, с която той вече върви отпуснато.

— Ще ми закачат червен етикет на шинела, няма грешка, и ще ме изпратят в тила. Някакъв учтив тип ще ме поведе тогава и ще ми каже: „Насам, после завиваш нататък… Това е…, братче.“ После амбулаторията, после санитарният влак и глезотене на разни госпожи от Червения кръст из целия път, както разправя и Крапле Жюл, после болница в тила. Легла с бели чаршафи, печката бумти, а наоколо народ, разни хора, дето им е работата само с нас да се занимават, пък ние ги гледаме и си седим, пантофи според правилника, братче, нощна масичка: мебел! А да знаеш как хранят в големите болници! Ще ми дават хубави манджи, ще се къпя, ще използувам всичко, каквото има. Най-хубавите парчета и не ти трябва да се биеш с другите и да се караш до кръв, за да ги докопаш. Ръцете ми ще си лежат ей така на чаршафа и нищо няма да вършат, луксозна работа — като играчки, разбираш? А под чаршафа краката топли, загрети до бяло от горе до долу, и пръстите им разтворени като теменужки.

Волпат спира, пребърква се, изважда от джоба си, заедно с всеизвестната си ножица от Соасон, нещо, което ми показва:

— Я гледай, това виждал ли си го?

Снимка на жена му и на двете му деца. Показвал ми я е неведнъж. Гледам, клатя глава.

— Ще си отида в отпуск по болест — казва Волпат — и докато ушите ми се залепят, жената и малките ще ме гледат и аз ще ги гледам. А през това време, докато растат като марули, другарчета, войната ще си продължава… Руснаците… е, не се знае, може пък.

Той се унася в ромона на своите щастливи предвиждания, мечтае на глас, вече се е отдалечил от нас, празнува своето лично щастие.

— Мошеник! — вика Фуйад. — То бива късмет, бива, ама чак пък толкова, дявол да го вземе!

И как да не му завидиш? Той щеше да си отиде за един, два или три месеца, и то през този сезон, вместо да се излага на опасност и да гние, ще си поживее като рентиер!

— Отначало — казва Фарфаде — ми беше чудно, като чувах някои да пожелават „щастлива рана“. Но каквото и да разправят, разбирам сега, че все пак това е едничкото, на което бедният войник може да се надява, ако не е луд.

 

 

Приближихме до селото. Заобиколихме гората.

На завоя от гората изведнъж срещу светлината изскочи женска фигура. Светлите лъчи я очертаваха. Тя стоеше права до дърветата, които образуваха лилав насечен фон — стройна, с пламнала руса коса, на бледото й лице се открояваха като петна две огромни очи. Блестящото създание ни огледа, поклащайки се леко, после внезапно се скри в храсталака като факел.

Неговото появяване и изчезване поразиха Волпат и той загуби нишката на думите си:

— Ама сърна е тази жена!

— Не — каза Фуйад, който не бе дочул добре. — Тя се казва Йодокси. И друг път съм я виждал, затова я знам. Бежанка. Не знам откъде е, ама сега е у Гамблен у някакво семейство.

— Слаба и хубава — забелязва Волпат. — Не можеш й отказа. Сладурче. Крехко пиленце… Ама какви очи, а!

— Странна е — казва Фуйад. — Не я сдържа на едно място. Видиш я тук, после там, с тия руси коси. После изведнъж изчезне! Безследно. И знаеш, пет пари не дава за опасността. Някога се мярка чак към предната линия. Виждали сме я да скитосва из полето пред окопите. Чудна е.

— Я, ей го пак видението! Не ни изпуска от очи. Да не би пък да ни е хвърлила око?

В този миг силуетът се очерта на светлината в другия край на гората.

— Аз пет пари не давам за жените — заяви Волпат отново обзет от мисълта за евакуирането си.

— Във всеки случай в отделението един здравата се е запалил по нея. Ето на, за вълка говорим и той…

— Си показа опашката…

— Още не, но почти… Ето, вижте!

Вдясно от нас от един храсталак се подаде муцуна като на червеникав глиган — на пътя излезе Ламюз…

Той вървеше по стъпките на жената. Забеляза я, спря се и неудържимо се втурна към нея. Но попадна на нас.

Като позна Волпат и Фуйад, дебелият Ламюз радостно се развика. В този миг мислеше само за едно — да вземе от нас раниците, пушките, торбите.

— Давайте! Аз съм си отпочинал. Хайде, дайте.

Поиска всичко да носи. Фарфаде и аз на драго сърце му отстъпихме багажа на Волпат, изтощеният Фуйад се съгласи да му даде торбите и пушката си.

Ламюз се превърна в подвижна купчина. Превит под неудобния огромен товар, той просто цял се загуби; вървеше със ситни крачки.

Но личеше, че е изпълнен с някаква мисъл, която го преследва. Хвърляше погледи встрани, търсеше жената, към която се бе устремил.

Колчем се спреше, за да нагласи по-добре някое парче от товара си, да си поеме дъх или да изтрие мазната си пот, той тайничко оглеждаше всички кътчета на хоризонта, взираше се в края на гората. Но вече не я видя.

А аз пак я видях. И този път наистина останах с впечатление, че тя дебне някого от нас.

Наполовина се подаде някъде вляво от зеленикавия мрак на храсталака. Виждаха се само тъмните й като нощ очи, а бледото лице, осветено само от едната страна, приличаше на лунен сърп. Видях, че се усмихва.

Проследих посоката на погледа й, който я издаваше, и забелязах малко зад нас Фарфаде — той също се усмихваше.

После тя се скри в сянката на листата, очевидно отнасяйки в себе си тази взаимно разменена усмивка.

Така открих връзката между нежната, гъвкава скитница, която на никого не приличаше, и изящния, тънък и тръпнещ като люляк Фарфаде, толкова различен от всички нас. Ясно…

… Заслепен и превит от товара, който бе поел от Фарфаде и от мене, Ламюз нищо не видя, само гледаше да пази равновесие и внимаваше къде стъпва с ужасно натежалите си крака.

Но изглеждаше нещастен. Пъшкаше. Тежка грижа го притискаше. В дрезгавото хъркане на гърдите му сякаш долавям биенето и мъката на сърцето му. Като гледам бинтования Волпат и едрия, силен човек, напращял от кръв и от вечния дълбок нагон, чиято острота само той може да измери, казвам си, че най-тежко ранен не е този, за когото мислим.

Най-сетне слизаме в селото.

— Сега ще си пийнем — казва Фуйад.

— Мене ще ме евакуират — повтаря Волпат.

Ламюз измучава.

— Мм… Мм…

Другарите викат, тичат към нас, събират се на малкия площад пред църквата с двете кули, толкова ощърбена от снаряд, че вече просто не може да се познае отпред.