Анри Барбюс
Огънят (22)

XXII
Малка разходка

След като минаваме по булевард Република и по авеню Гамбета, излизаме на площад Комерс. Пироните на лъснатите ни обувки чаткат по градския паваж. Времето е хубаво. Слънчевото небе блести, искри като през стъклата на оранжерия и запалва светлинни по витрините на площада. Полите на старателно изчетканите ни шинели са отпуснати и понеже обикновено ъглите им са подгънати, виждат се два четириъгълника по-тъмносиньо сукно.

Нашата свободно разхождаща се група спира за миг и се колебае пред входа на кафенето пред префектурата, наричано още Гран-кафе.

— Тук имаме право да влизаме! — казва Волпат.

— Пълно е с офицери — отвръща Блер, като надзърта над дантеленото перденце, което прикрива вътрешността на заведението, и поглежда между златните букви.

— Пък и още не сме се нагледали — казва Паради.

Пак поемаме ние, простите войници, и оглеждаме скъпите магазини, които заобикалят площада: магазини за дрехи последна мода, за книжарски потреби, аптеки и бижутериен магазин, който напомня генерал, обсипан с ордени. Цъфтим в усмивки като украса. До вечерта сме свободни от наряд, свободни сме, господари сме на времето си. Краката ни правят отпуснати, спокойни крачки; ръцете ни са празни, размахват се свободно и те се разхождат нагоре-надолу.

— Дума да няма, тая почивка я използуваме както трябва — забелязва Паради.

Градът, който се открива под стъпките ни, е много внушителен. Влизаме в допир с живота, с многоликия живот, живота в дълбокия тил, нормалния живот. Толкова често сме си мислили, че никога няма да успеем да се доберем дотук!

Виждаме господа, дами, двойки с деца, английски офицери, авиатори, които отдалеч си личат по стройното изящество и ордените, и войници, които излагат на показ изчистените си дрехи и измити лица, с единственото украшение — знака за самоличност от гравиран метал, светнал на слънцето върху шинела, и внимателно пристъпват сред красивия декор, очистен от всичко кошмарно.

Възклицаваме като хора, дошли от много далеч.

— Ама народ, а? — възхищава се Тирет.

— Ех, богат град! — казва Блер.

Минава някаква работничка и се заглежда в нас.

Волпат ме ръга с лакът, поглъща я с очи, проточил врат, после ми показва малко по-далеч две жени, които се приближават, и със светнали очи установява, че градът е богат и откъм женски елемент.

— Пълно с фусти, а, братче!

Преди малко Паради бе успял да надвие стеснението си и да се приближи до купчина блестящо наредени пасти, да посегне към тях и да изяде една; на всяка крачка трябва да се спираме посред тротоара, за да дочакваме Блер, захласнат по витрините, на които са изложени елегантни куртки и кепета, нежносини ленени връзки, червени лъскави високи обувки като от махагон. Блер е стигнал до връхната точка на своето преобразяване. Той, който държеше рекорда по разпасаност и мръсотия, сега е действително най-спретнат от всички ни, особено след като бе отстранено усложнението със счупената му по време на атака челюст и тя бе поправена. Възприел е някаква свободна стойка.

— Изглежда млад, просто като младеж — казва Мартро.

Изведнъж се озоваваме пред някакво беззъбо създание, което се смее така, че чак гърлото му се вижда… Около шапката му стърчат няколко черни косъма. Лицето му с груби, некрасиви черти, обсипано с белези от едра шарка, прилича на онези недобре нарисувани лица върху дебело платно пред панаирджийска барака.

— Бива си я — казва Волпат.

Мартро, на когото жената се усмихва, онемява от смущение.

Така се шляят войниците, попаднали неочаквано сред очарованието на града. Те все повече се радват на красивия, ясен и невероятно чист декор. Връщат се към спокойния мирен живот, към понятието за удобство и дори за щастие, за които всъщност са създадени къщите.

— В края на краищата, братче, и с това ще свикнем!

Междувременно народът се трупа пред една витрина, в която търговец на конфекция е създал с помощта на манекени от дърво и восък някаква смешна група.

Върху пода, посипан с камъчета като аквариум, един коленичил германец с нови-новинички дрехи, чиито гънки още личат, и дори с картонен железен кръст на гърдите протяга дървените си розови ръце към френски офицер, чиято къдрава перука служи за възглавница на детско кепе, със закръглени червени бузи и очи, като на нечупливо бебе-кукла, гледащи някъде встрани. До двете фигури е захвърлена пушка, взета от магазин за детски играчки. Един надпис обяснява художественото произведение — „Камарад!“.

— Пусто да остане!…

Пред това детско съчинение само ние напомняме огромната война, която бушува някъде под небесата. А ние свиваме рамене и започваме кисело да се усмихваме, пряко засегнати в нашите непосредствени преживелици. Тирет се съсредоточава и се готви да подхвърли някакъв, обиден сарказъм. Но протестът не успява да узрее в съзнанието му поради това, че се чувствуваме съвсем като на чуждо място и сме изненадани от неочакваната промяна на обстановката.

В това време една много елегантна жена, цяла в шумяща лъскава лилава и черна коприна, цяла уханна, зърва нашата група, протяга малката си ръка с ръкавица и докосва ръкава на Волпат, после рамото на Блер. Двамата мигом замръзват на място като омагьосани от прекия досег с тази фея.

— Кажете, господа, нали вие, които сте истински войници от фронта, сте виждали точно такива неща в окопите?

— Хм… аха… да, да… — отвръщат страшно смутени и поласкани до дъното на сърцето си двамата клетници.

— Ето на!… А те идват оттам — чува се шепот в тълпата.

Когато оставаме сами на съвършено подредените плочи на тротоара, Волпат и Блер се споглеждат. Поклащат глави.

— В края на краищата — казва Волпат — пак е нещо такова.

— Ами, разбира се!

И този ден, с тези думи, те за пръв път се отрекоха от себе си.

Влизаме в „Кафе дьо л’Ендюстри е де фльор“.

Пътека от рогозка е просната по средата. По стените, по квадратните плоски колони, които поддържат тавана, и по тезгяха отпред са изрисувани лилави телефончета, големи малинови макове и рози като червени зелки.

— Това си е — обажда се Тирет, — хората във Франция имат вкус.

— И какво търпение им е трябвало да направят всичко това — установява Блер при вида на пъстрите цветя.

— В такова заведение ти е драго да влезеш не само заради пиенето! — добавя Волпат.

Паради ни съобщава, че той е свикнал с такива кафенета. На времето всяка неделя е ходел в такива красиви, дори и по-красиви заведения. Само че това било отдавна и както той обяснява, вече им бил „забравил вкуса“. Посочва една малка чугунена чешмичка, украсена с цветя, закачена на стената:

— Има къде и ръцете си да умиеш дори.

Възпитано се отправяме към чешмата. Волпат прави знак на Паради да отвори кранчето:

— Задвижи плювателната система!

После петимата влизаме в залата, където масите около стените са заети от консуматори, и сядаме.

— Пет вермута касис, нали?

— Пак ще му свикнем — повтаряме ние.

Някои цивилни си сменят местата, за да са по-близо до нас.

Говорят полугласно:

— Адолф, погледни, всичките имат кръстове за храброст…

— Тия са истински войници!

Другарите ми чуват тези думи. И започват да разговарят разсеяно помежду си, надават ухо към околните и несъзнателно се изпъчват.

Миг след това мъжът и жената, които бяха направили тези коментари, седят наведени над масата, облегнали лакти на белия мрамор, и ни разпитват:

— Животът в окопите е тежък, нали?

— Еее… Да… Ех, то се знае, не всеки ден е весело…

— Каква великолепна физическа и морална съпротива оказвате! Успявате да свикнете с този живот, нали?

— Ами то се знае, свикваме, много добре свикваме.

— Все пак това е ужасен живот, страдания… — шепне жената и прелиства някакъв илюстрован вестник, който съдържа зловещи изгледи от разринати местности. — Такива неща не би трябвало да се печатат, Адолф!… Ами мръсотията, въшките, нарядите… Колкото и да сте храбри, все пак сигурно ви е тежко, нали?

Волпат, към когото тя се обръща, се изчервява. Срам го е от нищетата, която е напуснал, в която отново ще се прибере. Той навежда очи и започва да лъже, без да си дава сметка за лъжите си:

— Не, в края на краищата не сме нещастни… Не е чак толкова страшно, бъдете спокойни!

Госпожата е на същото мнение:

— Аз знам, че войната има и друга страна! — казва тя. — Трябва да е великолепно, когато атакувате, нали? Тези тълпи хора, които вървят като на празник! А тръбата свири сред полето „Там, горе ще се пие!“ и неудържимите войничета крещят „Да живее Франция!“ или умират с усмивка на уста!… Ех, ние тук не сме на почит като вас; мъжът ми е чиновник в префектурата, но в момента е в отпуска, лекува се от ревматизъм.

— И мене ми се искаше да отида войник — казва господинът, — ама нямах късмет; началникът ми не може без мене.

 

 

Посетители си отиват, пристигат, сядат един до друг правят си път. Келнерите се провират с цели товари блестящи зелени, червени и яркожълти с бял бордюр чаши. Скърцането на стъпките по покрития с пясък под се смесва с възклицанията на редовните посетители, които се срещат тук, едни прави, други облакътени, с тракането на чашите и на доминото по мрамора… В дъното ударите на топките от слонова кост привличат и събират кръг от зрители, сред които се носят класическите шеги.

— Кой каквото може, драги — казва в лицето на Тирет от другия край на масата един мъж с цветуща физиономия. — Вие сте герои, пък ние работим за стопанския живот на страната. И това е борба като вашата. Аз съм полезен, ако не повече, не и по-малко от вас.

Гледам как Тирет, тарикатът на отделението, отваря широко очи сред облаците дим от пура и едва долавям сред глъчката смирения му отегчен отговор:

— Да, вярно… Кой каквото може.

Измъкваме се незабелязано.

След като излизаме от „Кафе де фльор“, почти не приказваме. Струва ни се, че вече не умеем да говорим. Недоволство свива и загрозява лицата на другарите ми. Те сякаш имат чувство, че при някакво важно събитие не са изпълнили дълга си.

— Какво ли не разправят тия рогачи на свой език! — измърморва Тирет с враждебност, която нараства, откакто сме останали сами, и най-сетне се отприщва.

— Днес трябваше да се натряскаме!… — грубо отвръща Паради.

Вървим, без да продумаме. После, след известно време, Тирет продължава:

— Мекотели, мръсни мекотели! Искат да ни вземат акъла, ама тия на мене не ми минават! Само да ги срещна втори път — добавя той още по-яростно, — знам аз как ще ги наредя!

— Няма да ги видим втори път — обажда се Блер.

— След седмица може да изпукаме — добавя Волпат.

Близо до площада се сблъскваме с тълпа, която изтича от кметството и от някаква друга сграда с фронтон и колони като храм: чиновниците излизат от учрежденията — всякакви по вид и възраст цивилни, млади и стари военни, които отдалеч изглеждат облечени почти като нас. Но отблизо ясно личи, че това са хора, които се крият, бягат от войната благодарение на маскировката си на войници и на нашивките си.

Жени и деца ги чакат, като афиши на рекламно щастие. Търговците затварят магазините си с обич, усмихват се на изминалия ден и на утрешния ден, тръпнещи от възторг при постоянната мисъл за растящите печалби, за все по-бързото щракане на касите им. При това не са се отделяли от домовете си, достатъчно е само да се наведат, за да целунат децата си. При светлината на първите улични звезди светват и всички тези богати хора, които непрекъснато богатеят, всички тези спокойни хора, които всеки ден се успокояват и които чувствуваш, че въпреки всичко таят неизповедими молитви. Те бавно се прибират във вечерта, настаняват се в благоустроените си домове, в кафенетата, където любезно ги обслужват. Двойки — млади жени и млади мъже, цивилни или военни, носещи избродиран на яката знак, който ги закриля — се образуват и бързат сред потъмнелия свят към сиянието на стаите си, към изпълнената с почивка и милувки нощ.

Минавайки съвсем близо до един полуотворен прозорец на приземен етаж, виждаме как ветрецът издува дантеленото перде като лека нежна риза…

Напредващата тълпа ни изблъсква като бедни чужденци, каквито в действителност сме ние тук.

Скитаме по павираните улици в здрача, който светлини започват да позлатяват — в градовете нощта е окичена със скъпоценности. Гледаме този свят и най-сетне откриваме една голяма истина, пред която сме беззащитни — хората се делят на две и това делене е много по-дълбоко и по-непреодолимо, отколкото деленето на раси: ясното, рязко, наистина непреодолимо различие, което съществува сред множеството на една страна — различието между тези, които използуват, и тези, които се трепят…, тези, които са длъжни всичко да пожертвуват, докрай да отдадат живота си, силата си, мъченичеството си и които останалите тъпчат, за да напредват, да преуспяват.

Няколко траурни облекла, които хвърлят тъмни петна в тълпата, се приобщават към нас, но всичко останало е като празник — никакъв траур.

— Честна дума, то като че ли не сме една страна, ами две — изведнъж определя удивително точно Волпат. — Като че сме разделени на две страни: там напред само нещастници, тук пък в тила само щастливи.

— Какво да правиш, и те служат за нещо… Без тях не може… Това е основата… После…

— Да, зная, ама не е то така, не е така, много са, па и много им е добре, па и все същите са, па и защо да е тъй…

— Какво да правиш! — казва Тирет.

— Нищо! — добавя Блер още по-просто.

— След една седмица може да сме пукнали! — задоволява се да повтори Волпат, докато си тръгваме с наведени глави.