Анри Барбюс
Огънят (2)

II
В земята

Голямото бледо небе се изпълва с гръм: при всеки взрив от ръждивочервеникавата светкавица едновременно се извива огнен стълб в бледнеещата нощ и стълб от дим в настъпващия утринен здрач.

Горе, високо, високо, далеч, далеч, мощно, прекъслечно дишат ято страшни птици; чуват се, но не се виждат, те кръжат и се издигат, за да погледнат земята.

Земята! Под дългото печално съзоряване тя прилича на огромна, залята с вода пустиня. Острият предутринен ветрец докосва водата и тя потръпва; пътеки, очертани от войниците и нощните конвои в безплодните ниви, набраздени от коловози, блестящи като стоманени релси в оскъдната светлина; купища кал, в която тук-там стърчат пречупени колове, разкривени железа във форма на X, омотан, усукан като храст бодлив тел. С тинестите си ивици и бари равнината прилича на тук-там залято огромно сиво платно, което плува по море. Не вали, но всичко е мокро, влажно, прогизнало, разнебитено и дори белезникавата светлина сякаш се стича.

В мрежа от дълги ями се сгъстява утайката на нощта. Това са окопите. Дъното им е застлано с лепкав слой — тук кракът на всяка стъпка се отлепва с шум, край всяко укритие вони на урина, а страничните дупки, ако се надвесиш над тях, вонят като уста.

От тези хоризонтални кладенци се измъкват сенки, движат се огромни безформени тела — същински мечки, които шляпат в калта и ръмжат. Това сме ние.

Увили сме се като жителите на Арктика. Опаковани във вълнени дрехи, одеяла, зебло, ние изглеждаме едри и закръглени. Някои се протягат, прозяват се с цяла уста. Различават се червеникави или бледи лица с кални, ивици като белези от рани, с мътно светещи, слепени в крайчетата очи, обрасли с неподстригани бради или със заплескана необръсната четина.

Така-така! Так! Бум! Пушечни изстрели, канонада. Над нас навсякъде гърмят, трещят дълги откоси или отделни взривове. Мрачната огнена, буря не стихва никога, никога. Повече от петнадесет месеца, повече от петстотин дена в това място на света, където се намираме, престрелките и бомбардировките не престават от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Погребани сме във вечно бойно поле: но както тиктакането на домашните часовници някога, в почти легендарното минало, и тук чуваме грохота само когато се вслушаме.

Изпод земята се подава бебешко лице с подпухнали клепачи и толкова зачервени скули, че върху тях сякаш са залепени ромбчета от алена хартия, отваря се едно око, после двете: това е Паради. Кожата на пълните му бузи е цялата на резки от гънките на брезента, в който е спал, завит презглава.

Той се оглежда с малките си очички, вижда ме, кима ми и казва:

— Още една нощ избутахме, батинка.

— Тъй е, синко, а колко ли такива нощи ни чакат още?

Той вдига към небето топчестите си ръце. Едва-едва се измъква по стълбата на укритието и застава до мене. После се препъва в някакъв човек, който седи на земята в полумрака, чеше се и дрезгаво пухти; и се отдалечава, клатушкайки се насам-натам като пингвин сред потоп.

От дълбоките ями един по един се измъкват хората. По ъглите, се образуват плътни сенки, после човешките облаци се раздвижват, раздробяват се… Започват да се различават.

Ето един, наметнал одеялото презглава като качулка. Същински дивак, или, по-скоро, палатка на дивак, която се клатушка и върви. Отблизо в широка рамка от плетена вълна се мярка квадратно жълто, като намазано с йод лице на тъмни петна, със счупен нос, тесни китайски очи, розови по края, щръкнали влажни мустачки като четка за смазка.

— Ей го и Волпат. Как е, Фирмен?

— Горе-долу, карай да върви! — казва Волпат.

Той изговаря тежко и провлечено думите, а на това отгоре сега е и прегракнал. Кашля.

— Май ще се мре. Я кажи, ти чу ли атаката тая нощ? Биваше си я бомбардировчицата, а? Изпипана работа!

И той смърка и избърсва с ръкав вирнатия си нос. После пъха ръка под шинела и куртката си, напипва кожата си и се чеше.

— На свещ убих трийсет парчета! — мърмори той. — В голямата землянка до подземния ход да видиш, братче, какво е гъмжило от въшки! Просто ги гледаш как търчат из сламата, както тебе те виждам.

— Та кой, казваш, атакува, швабите ли?

— Швабите. И ние. Някъде към Вими. Контраатака. Ти не чу ли?

— Не — отвръща вместо мене дебелият Ламюз, човекът бик. — Аз хърках. Нали оная нощ бях наряд.

— Аз чух — заявява дребният бретонец Бике. — Лошо спах. Или направо изобщо не спах. Имам си собствено укритие. Ей там, оня боклук.

И той ни сочи продълговат трап, където върху тънък слой мръсна слама има място колкото за един човек.

— Екстра квартира! — допълва той и клати малката си глава, корава като недодялан камък. — Почти не съм къртил. Таман да затворя очи, и смяната от 129-и ме стресна. Минаха край мене. И усетих не шума, а миризмата им. Ей, представяш ли си краката на толкова момчета баш до муцуната ти. От това се събудих. Просто ме удари в носа.

Познато ми е това усещане. Често и аз съм се будил в окопите от тежката миризма, която се носи след отред войници.

— Поне да трепеше въшките! — въздъхна Тирет.

— Напротив, по-пъргави стават — забеляза Ламюз. — Колкото си по-мръсен, колкото повече вониш, толкова повече си ги навъждаш.

— Слава богу, че ме събудиха с вонята си — продължи Бике. — Преди малко разправях на този дебелан, отворих си зъркелите точно навреме, за да сграбча брезента, с който си бях закрил трапа, защото един от тези гадове тъкмо се канеше да го отмъкне.

— Големи диванета са тия от 129-и полк.

В дъното, в краката ни, се беше свил някакъв човек, неясно очертан в утринната светлина, който държеше с две ръце дрехите си и се дръгнеше. Беше дядо Блер.

Лицето му беше оваляно в прах, той мигаше с очички. Над беззъбата му като дупка уста мустаците образуваха голяма жълтеникава къделя. Ръцете бяха ужасно тъмни и на това отгоре толкова мръсни, че изглеждаха космати, а дланите бяха облепени със сивкава кора. От тая свита и оваляна в пръст фигура излизаше миризма на стара тенджера.

Той все се чешеше и разговаряше с високия Барк, който, седнал по встрани, леко се бе надвесил над него.

— Като цивилен не бях чак толкова мръсен — разправяше Блер.

— Не знам колко чист си бил, братче, ама, значи, си бил съвсем друг човек — рече Барк.

— За щастие — намеси се Тирет, — защото иначе жена ти сигурно щеше да ражда негърчета.

Блер се ядоса. Веждите му се събраха под черното от мръсотия чело:

— Ти що се хващаш с мене бе? Че и така да е, какво? Сега е война. Фасулска мутра такава, да не мислиш, че на тебе войната не ти е променила физиономията и обноските, а? Я се погледни, маймуна с маймуна, на задник приличаш! Само глупак като тебе може да измисли такива работи!

Той прокара ръка по тъмния слой, който покриваше лицето му и след последните дъждове през тези дни наистина се бе оказал неизмиваем, и добави:

— Пък и тъй да е, такъв съм си, защото така искам. И преди всичко нямам зъби. Откога ми е казал докторът: „Нямаш кьорав зъб. Тъй не може. На следната почивка ще идеш да пообиколиш към естамотологичната кола.“

— Томатологичната — поправи го Барк.

— Стоматологичната — намеси се Бертран.

— Не съм отишъл, щото не съм искал — продължи Блер. — А то си е гратис.

— Защо тогава не отиде?

— Ей така, щото не ща промяна — отвърна той.

— Ти си само за кашавар. Кашавар трябваше да те направят — рече Барк.

— То и аз тъй си мисля — отвърна наивно Блер.

Всички се разсмяха. Черният човек се обиди. Стана.

— Корем ме заболя, като ви гледам — произнесе презрително той. — Отивам по нужда.

Когото тъмният му силует изчезна, останалите още веднъж приповториха старата истина, че най-мръсните хора на земята са готвачите.

— Видиш ли някой цял омазан, с изплескана кожа и дрехи, такъв, че с ръка да не го пипнеш, можеш спокойно да кажеш: „Тоя е само кашавар!“ И колкото е по-гаден, толкова по-сигурно е кашавар.

— Това си е чиста истина — рече Мартро.

— Я вижте Тирлоар. Хей, Тирлоар!

Той пристига, като че ли е кой знае колко зает, подушва тук-таме; тясното му лице е бледо като хлор, главата му се клатушка над необикновено дебелата и широка яка на шинела. Брадичката му е заострена, горните зъби изхвръкнали; дълбоки бръчки обграждат устата му като намордник; както обикновено е ядосан и както обикновено ругае:

— Откраднали са ми торбата тази нощ!

— Сигурно някой от смяната от 129-и. Къде я беше сложил?

Той посочва щик, забит в стената до входа на едно укритие.

— Ей на оная клечка, дето е забучена там.

— Идиот! — в хор викат всички. — Да им е подръка на войниците, дето минават! Да не си луд!

— Нямам си късмет и туйто! — стене Тирлоар.

После изведнъж кипва: лицето му се сгърчва гневно, той стяга, стяга малките си юмруци, като възли на връв. И започва да ги размахва.

— Че какво! Ех, само да го хвана аз тоя мръсник, дето ми е скроил номера! Да видиш как ще му разбия мутрата, ще му строша тиквата, ще… Вътре имаше цяло парче сирене. Ще го търся, докато мога.

И търкайки корема си с юмрук с леки резки движения, като китарист, той потъва в утринната сивота, достоен и гневен, превит като болник в халат. Чуваме ругатните му, докато се скрива от погледа ни.

— Ама простак! — вика Пепен.

Останалите се хилят.

— Той е луд и шантав — заявява Мартро, който има навика да подсилва мисълта си с по два синонима.

— Ей, дядка, гледай това — казва Тюлак, който тъкмо пристига.

Тюлак е великолепен. Носи лимоненожълта туника, направена от мушамен спален чувал. По средата е изрязал дупка за главата и над този калъф е закрепил ремъка и колана си. Тюлак е висок, кокалест. Когато върви, издава напред енергично лицето си, той е кривоглед. Сега държи нещо в ръка.

— Намерих туй, като копах земята тая нощ в края на новия съобщителен ход, сменяхме изгнилите решетки. Веднага ми хвана око тоя брус. Топор, стар модел.

Моделът наистина беше стар: остър камък с дръжка от потъмняла кост. Съвсем ми заприлича на праисторическо сечиво.

— Много удобно се хваща — каза Тюлак, като въртеше предмета в ръце. — Да, да. Не са го измислили лошо. По-сгоден е от служебните брадвички. Чудо, с една дума. На, опитай… Е? Върни ми го. Аз ще си го запазя. Ще ми потрябва, ще видиш…

И той размахва топора, направен от човека от кватернера, и сам прилича на натруфен и залегнал в земните недра питекантроп.

 

 

Един по един хората от отделението на Бертран и от полувзвода се събираме на един завой в окопа; тук е малко по-широко, отколкото в дясното разклонение, където, за да се разминеш, трябва да се залепиш до стената и да притиснеш гърба си до пръстта, а корема си до корема на другаря.

Когато е в резерв, нашата рота заема един успореден окоп на втора линия. Тук има стражева охрана. Нощем ни пращат да терасираме напред, но докато е светло, нямаме никаква работа. Струпани един до друг, лакът до лакът, като верига, остава ни само да чакаме вечерта кой както може.

Най-сетне денят прониква в безбройните пукнатини, които браздят тази област на земята, и осветява праговете на нашите дупки. Тъжна северна светлина, тясно кално небе, което сякаш също е пълно със заводски дим и миризма. В бледото осветление разнородното облекло на обитателите от дъното още по-ясно изпъква сред огромната безизходна нищета, на която се дължи. Но и то е като еднообразното тракане на пушките и свистенето на оръдейните изстрели: драмата, която играем, трае толкова дълго, че вече не се изненадваме от променените лица и от странните облекла, измислени от нас, за да се пазим от дъжда, който се излива отгоре ни, срещу калта, която блика отдолу, срещу вечния студ, който прониква отвсякъде.

Кожи, одеяла, платнища, вълнени качулки, плетени шапки, калпаци, шалове, завити на чалма, трико отдолу и отгоре, наметки и качулки, насмолени, накатранени, гумирани, черни или в най-различни цветове на дъгата, но винаги избелели — покриват хората и скриват униформите им почти толкова, колкото и телата им, така че те изглеждат огромни. Един си е метнал на гърба четвъртито парче мушама на големи бели и червени квадрати, намерено посред някоя трапезария в кой знае кой временен подслон — това е Пепен; него отдалеч го разпознаваме повече по тази арлекиновска фирма, отколкото по бледото му лице на джебчия. Ето издутия нагръдник на Барк, изрязан от юрган, който някога си е бил розов, но сега е избелял на петна от праха и нощите. Огромният Ламюз пък прилича на полуразрушен стълб за реклами с остатъци от афиши. Мушамена ризница е превърнала малкия Йодор в бръмбар с лъскав гръб, А Тюлак се откроява сред всички с оранжевото си туловище на индиански вожд.

Каските по главите на момчетата уж трябва да напомнят униформа, но къде ти! Навикът, който някои са възприели да ги слагат било над кепето като Бике, или над вълнената качулка като Кадилак, или над памучната шапчица като Барк, усложнява нещата и създава разнообразие във вида.

Ами краката ни!… Преди малко слязох, прегънат на две, в нашето укритие — малка, ниска дупка, дъхаща на мухъл и влага, където се препъваме в празни консервени кутии и мръсни парцали; там лежаха заспали два дълги вързопа, а в ъгъла при светлината на свещ някаква коленичила фигура ровеше в една торба… Като се връщах, през квадрата на отвора зърнах краката. Те препречваха пътя водоравно, отвесно или полегато, проснати, сгънати или кръстосани, минаващите ги ругаеха. Представляваха многоцветна и многоформена колекция: гетри, гамаши, черни, жълти, високи, ниски, от кожа, от брезент и какви ли не щеш непромокаеми материи; тъмносини, светлосини, черни, резедави, бежови, зеленикаво-кафяви навуща… Един единствен Волпат е запазил късите си гамаши от мобилизацията. Менил Андре от дванадесет дена се перчи с чифт дебели зелени вълнени чорапи, плетени на ластик, а Тирет открай време си го знаем с навуща от сиво сукно на бели черти, направени от цивилен панталон, висял кой знае къде в началото на войната… Навущата на Мартро пък са от различни цветове, защото не успял да намери два еднакво изтрити и мръсни шинела, за да ги изреже. Има крака, увити в парцали и дори във вестници, навързани с върви на спирали или, за по-практично, с телефонна жица. Пепен смайва другарите и минувачите с чифт червеникавокафяви гетри, взети назаем от някакъв мъртвец… Краката на Барк, който претендира (и само господ знае как ни досажда с това!), че е оправно момче и вечно е пълен с идеи, се белеят: увил е бинтове над високите си гамаши, за да не му се хабят; това бяло на краката е в тон с памучната шапчица, която се подава под каската и открива червеникавия му клоунски перчем. От един месец Потерло ходи с ботушите на някакъв немски пехотинец — чудесни, почти нови ботуши с подкови на токовете. Карон му ги беше оставил, когато го евакуираха заради ръката. Карон лично ги бе взел от един баварски картечар, убит при пътя за Пилоните. Още сякаш чувам как Карон разправяше тая история:

— Братче, бай ти дойчо беше там, заврял задник в една дупка, прегънат на две; с краката нагоре зяпаше небето. Все едно, че показваше ботушите си и казваше: „Бива си ги. Заповядай!“ „Лесна работа“ — викам си. Ама стана една работа, докато ги измъкна тия фасонлии. Без преувеличение, дърпам, извивам, друсам цял половин час, нищо. Па и той, пациентът, не помага, вкочанясал. Накрая, както дърпах, и краката на мършата взеха, че се отлепиха от коленете, панталонът се скъса и аз бух! Изведнъж гледам, паднал съм по гръб с по един ботуш във всяка ръка. Та трябваше оттам да му изхвърлям краката.

— Хайде де, чак пък толкова!…

— Питай свързочника Йортеп дали не е вярно. Той също поработи с мене. Бъркаме с ръка в ботушите и вадим кости, парчета чорапи, парчета крака. Ама струваше си трудът, погледни!…

Та докато Карон се върне, Потерло използува ботушите, които баварският картечар не е успял да износи.

Така всеки според ума, енергията, хитростта и смелостта си гледа да се справи със страшните неудобства. Сякаш всеки, като се показва, признава: „Толкова успях, можах, осмелих се да направя в голямата беда, в която съм изпаднал.“

Менил Жозеф дреме, Блер се прозява. Мартро пуши, втренчил поглед. Ламюз се чеше като горила, а Йодор като уистити. Волпат кашля и мърмори: „Ще хвърля топа.“ Менил Андре е извадил огледалцето и гребена и разчесва хубавата си кестенява брада, сякаш се грижи за рядко растение. Еднообразното спокойствие се нарушава тук-таме от настървено раздвижване, предизвикано от общото неизбежно заразително присъствие на паразитите.

Барк, който е наблюдателен, се оглежда, изважда, лулата от устата си, плюе, смигва и казва:

— И все пак хич не си приличаме!

— Че защо да си приличаме? — отвръща му Ламюз. — Щеше да е чудно, ако си приличахме.

 

 

Нашата възраст? Сред нас има хора от всички възрасти. Нашият полк е запасен, последователно попълнян отчасти с действуващи, отчасти с мобилизирани. В полувзвода има запасни, има новобранци, има и войници на средна възраст. Фуйад е четиридесетгодишен, Блер би могъл да бъде баща на Бике, който е младок от 13-и набор. Ефрейторът вика на Марто „дядо“ или „дъртак“ в зависимост от това, дали се шегува или говори сериозно. Ако не беше войната, Менил Жозеф сега щеше да е в казармата. Доста странна картина представляваме, когато ни води нашият подофицер Вижил, славно момче, с нещо като нарисувани мустачки над устната: преди няколко дена, когато бяхме в резерв, скачаше на въже с децата. В нашата разнородна група, в това бездомно семейство, в това домашно огнище, без огнище, което ни обединява един край друг, три поколения заедно живеят, чакат, бездействуват като безформени статуи, като крайпътни камъни.

Колкото до типа — какви ли няма между нас! Събрани сме отвсякъде. Разглеждам двамата си съседи. Потерло, миньор от мина „Калон“, е розов, веждите му са жълтия като слама, очите му — сини като цвят на лен; дълго търсиха в складовете достатъчно широк супник за голямата му златиста глава. Фуйад, лодкар от Сет, върти дяволски очи; има дълго слабо лице като на мускетар с хлътнали страни и с цвят на цигулка. Всъщност двамата ми съседи се различават един от друг като деня и нощта.

Кокон, върлина с очила, с лице, разядено от миазмите на големия град, се отличава не по-малко от Бике, недодялания бретонец със сива кожа и квадратна като паве челюст. А сладкодумният Андре Менил, добре подреденият аптекар от някаква нормандска подпрефектура, с красива тясна брадичка, също няма нищо общо с Ламюз, тлъстия селяк от Поату с бузи и тил като сурова пържола. Тарикатският език на Барк, чиито дълги крака са кръстосвали по всички посоки улиците на Париж, е в пълна противоположност с почти белгийския напевен изговор на момчетата „от север“, дошли от осми териториален полк, със звучния гърлен говор на войниците, придадени ни от 144-и полк, които натъртват съгласните, сякаш маршируват по паваж, със задъхания диалект на оверняците от 124-и, които винаги се търсят сред другите като привлечени една от друга мравки… Още помня първите думи на шегаджията Тирет, когато ни се представи „Аз, дечица, съм от Клиши-ла-Гарен! Кой предлага нещо по-добро?“, и първото оплакване, което ме сближи с Паради: „На подбив ме взеха, защото съм морванец…“

С какво се занимаваме? От всичко по малко. Какви сме били в ония отминали времена, когато все още сме имали някакво място в живота, преди да дойдем тук и да заровим съдбите си в тия къртичини, които дъждът и картечният огън изравняват, а ние непрекъснато сме принудени да правим отново? Повечето са земеделци и работници. Ламюз е ратай, Паради — колар, Кадилак, върху чийто заострен череп се клати детска каска като купол, забучен на камбанария, както казва Тирет, има собствена земя. Дядо Блер е бил изполичар в Бри, Барк е бил момче за поръчки и с триколката си е правил акробатични номера между парижките трамваи и такситата, майсторски е псувал, според собствените му думи, по булеварди и площади стадото пешеходци, плашейки ги като кокошки. Хубав, с мъжествено вдигната глава, с равен поглед, ефрейторът Бертран винаги стои малко настрана от другите, мълчалив и коректен — той е бил надзирател в някаква фабрика за корсети. Тирлоар е боядисвал коли, и то без да мърмори, както твърдят някои. Тюлак е бил кръчмар при заставата Трон, а Йодор с кроткото бледо лице държал гостилничка край някакъв път, недалеч от сегашния фронт; кръчмичката му била поочукана от снарядите — естествено, защото Йодор си е без късмет, това всеки го знае. Менил Андре, човекът, който все още е донякъде приличен и сресан, продавал сода бикарбонат и непогрешими специалитети на някакъв централен площад; брат му Жозеф продавал вестници и илюстровани романчета на не знам коя си гара от държавната железопътна мрежа, докато недалеч оттам, в Лион, Кокон, очилатият, човекът цифра, се въртял, облечен в черна престилка, с оловнолъскави ръце, зад тезгяха на железарски дюкян, а Бекюв Адолф и Потерло още от зори, влачейки мъждивите звездици на лампите си, пъплели из каменовъглените мини на Север.

Има и други, чийто занаят все не си спомняме и които бъркаме един с друг, разни селски пътуващи занаятчии, майстори по всичко, без да се брои съмнителният Пепен, който пък сигурно въобще не е имал занаят (едничкото, което се знае за него, е, че преди три месеца, когато бил в тила след излизане от болницата, се оженил…, за да получава добавките за войнишките семейства).

Сред заобикалящите ме няма хора със свободни професии. Подофицерите и санитарите обикновено са учители. В полка един брат-марист е старши санитар в лазарета, един тенор е ординарец велосипедист при помощник-командира, един адвокат е секретар на полковника, един рентиер — домакин по оклада в нестроевата рота. При нас няма нищо от този род. Ние сме редовни бойци, сред нас почти не се срещат интелектуалци, хора на изкуството или богаташи, които в тази война излагат лицата си зад амбразурите рядко или под офицерски фуражки.

Да, вярно е, всички ние дълбоко се различаваме.

И все пак си приличаме.

Въпреки различията във възрастта, в произхода, в културата, в положението и в цялото ни минало, въпреки пропастите, които някога са ни разделяли, в общи черти ние сме едни и същи. Под същия груб силует ние крием и проявяваме едни и същи навици, нрави, един и същ опростен характер на хора, върнали се в първобитно състояние.

Един и същ език, съставен от работнически и казармен жаргон и местни диалекти, подсилен с няколко новоизковани думи, ни слива като сос с гъстите тълпи, които, от колко сезона вече, се точат от всички краища на Франция и се трупат в североизточната и част.

Освен това тук, свързани заедно от безвъзвратна съдба, понесени въпреки волята си от едно течение, въвлечени в огромното приключение, ние сме принудени с всяка изминала седмица, с всяка изминала нощ все повече да заприличваме един на друг. Страшната теснотия, в която протича нашето всекидневие, ни притиска, приспособява ни едни към други, претопява ни. Това е нещо като съдбоносна зараза. Всеки войник толкова заприличва на другия, че за да се види тази прилика, не е нужно човек непременно да ни гледа отдалеч, от разстояние, при което бихме изглеждали като прашинки, носени над равнината.

Чакаме. Омръзва ни да седим: ставаме. Ставите се обтягат, поскръцват като разсъхнало дърво и стари панти: и хората ръждясват от влагата като пушките, по-бавно, но по-основно. И отново, в друго положение, пак започваме да чакаме.

Все чакаме в бойна готовност. Превърнали сме се в машини за чакане.

В момента чакаме чорбата. После ще чакаме писмата. Но всяко нещо с времето си: след като свършим с чорбата, тогава ще мислим за писмата. После ще вземем да чакаме нещо друго.

Гладът и жаждата са силни инстинкти, които мощно действуват върху съзнанието на другарите ми. Понеже чорбата се бави, те започват да се оплакват и да се дразнят. Нуждата от храна и питие се излива в ругатни.

— Ей го, стана осем. Какво правят с тая манджа, че не я носят?

— А на мене тъкмо от вчера на обед ми се е отворила една глътка! — скърца Ламюз с влажни от желание очи, а бузите му са се зачервили, сякаш намазани с винена боя.

С всяка изминала минута недоволството все повече расте.

— Плюме сигурно си е излял в търбуха моята манерка, дето трябваше да ми я донесе, обърнал е още някоя и друга и се е проснал някъде пиян.

— Така ще да е — подкрепя го Мартро.

— Типове, гадове! Всички нестроеваци са такива! — реве Тирлоар. — Отвратителни животни! Всички до един са лапачи и лентяи! По цял ден се изтягат в тила и не могат дори навреме да дойдат да донесат храната. Аз да съм, ще ги пратя в окопите на наше място и тогава няма никъде да кръшкат! И първо на първо ще наредя всички от взвода да се редуват за кашавари и чорбари. Разбира се, който иска…, и тогава…

— Сигурен съм — вика Кокон, — че тая свиня Пепер ги бави всичките. И нарочно го прави, освен това сутрин не може да се измъкне от леглото като хората, горкичкият! Десет часа му трябват да кърти във въшкарника, маминото детенце! Иначе господинът се потрива през целия ден.

— Ще му дам аз едно потриване — мърмори Ламюз. — Де да бях там, щеше да рипне от леглото. Щях да му друсна някоя и друга обувка по кратуната и да му дръпна крачетата…

— Оня ден — продължава Кокон — броих: цели седем часа и четиридесет и седем минути се е мъкнал от 31-ви пункт дотук. А то е работа за пет часа, не повече от пет часа, вярно, добър ход.

Кокон е човек цифра. Той обича и страстно цени точната документация. По всички поводи рови, търси статистически данни, събира ги с търпение на насекомо и ги предлага на всеки, който е съгласен да го слуша. Сега, докато стреля с цифрите, слабичкото му лице, скалъпено от сухи кости, от триъгълници и ъгли, над които са кацнали двата кръга на очите му, е свито от яд.

Той се качва на стъпалото за стрелба, правено на времето си, когато тук е била предната линия, и гневно протяга глава над бруствера. Тънък хладен лъч се влачи по земята, блясва в стъклата на очилата му и в капката, която виси на носа му, светва като диамант.

— А пък тоя, Пепер е истинска бъчва! Да не повярваш колко литра си налива в търбуха само за един ден.

Дядо Блер кипи в своя ъгъл. Големите му белезникави като кокален гребен мустаци потръпват.

— Да ти кажа ли? Чорбарите са мръсни типове. Само едно знаят: кръшкай и пет пари не давай, това се вика компания.

— Същинска мърша — убедено въздъхва Йодор; той лежи на земята с полуотворена уста и прилича на мъченик: следи с безизразни очи Пепен, който се разхожда нагоре-надолу като хиена.

Злобното раздразнение срещу закъснелите кипи, кипи, та ще прелее.

Тирлоар, мърморкото, само това чака, той вече е в стихията си. Подклажда нарастващия гняв с малки резки движения:

— Поне да речеш, че ще е нещо вкусно, а то пак ще ни пробутат някой буламач.

— Хей, братлета, помните ли какви мръвки ни дадоха вчера, да си наточиш ножа на тях! И това ми било говеждо! Да му умра на говедото! Чиста велосипедна гума, ако щете да знаете, това си беше! Рекох на момчетата: „Кротко, не дъвчете много бързо, да не си строшите кътниците, ако обущарят е забравил да извади пироните!“

В друго време речта на Тирет, като че ли бивш уредник на филмови турнета, щеше да ни разсмее, но сега духовете са възбудени и тя предизвиква само общо ръмжене.

— Друг път пък, за да не се оплакваш, че е твърдо, вземат, че ти дадат вместо месо нещо меко като гъба, вкус няма. Като го излапаш, все едно, че си гаврътнал чаша вода, ни повече, ни по-малко.

— Такова нещо не държи влага — казва Ламюз. — Мислиш си, че си се натъпкал, а пък търбухът ти празен. И малко по малко хвърляш топа, издъхваш си от глад.

— Другия път — гневно заявява Бике — ще говоря с началството: „Господин капитан…“ — ще му кажа…

— Аз пък — прекъсва го Барк — ще се пиша болен, ще отида при доктора и ще му кажа: „Господин докторе…“

— То пък някой ще ти обърне внимание. Всичките са от един дол дренки. Решили са да усмъртят войника.

— Аз ви казвам, че ще ни одерат кожата!

— И с виното е същото. Имаме право да ни раздават в окопите, понеже така е гласувано не знам къде си и не знам кога си, важното е, че е гласувано. Е, вече сме от три дена тук и от три дена все ни хързулват.

— Дявол да го вземе!

— Манджата пристига! — съобщава един войник, който дебне на завоя.

— Време беше.

И бурята от гневно възмущение изведнъж стихва като под въздействието на магическа пръчка. И ядът им също така внезапно се превръща в задоволство.

Запъхтени, плувнали в пот, трима бакари слагат на земята баки, един бидон, две брезентови ведра и кръгли хлябове, нанизани на пръчка. Облегнати до стената на окопа, те си бършат лицата с кърпи или с ръкав: И аз виждам как Кокон усмихнато се приближава до Пепер и забравил обидите, с които го е обсипвал, протяга сърдечно ръка към една от манерките, които издуват колана на Пепер като спасителен пояс.

— Какво ще гризкаме?

— Ей го там — отвръща неопределено вторият нестроевак.

От опит е научил, че съобщаването на менюто винаги предизвиква горчиво разочарование.

И още задъхан, започва да разправя колко дълъг и труден е пътят, който току-що е изминал: „Навсякъде пълно с народ, просто арабски пазар, не можеш да се провреш. Трябва да се сплескаш като цигарена хартия… Само дето някои разправят, че кашаварите си гледали кефа!…“ Той лично сто пъти предпочитал да е с ротата в окопите въпреки нарядите и работата, отколкото да се занимава със сегашния си занаят два пъти на ден, че и през нощта!

Паради вдига капаците на баките и надзърта:

— Постен фасул, варено месо и кафе. Това е всичко.

— Мамка им! Ами виното? — крещи Тюлак. И възмутено започва да вика другарите: — Я елате насам, да видите! Това вече е връх на всичко! Сега пък решили да ни лишат от вино!

Зажаднелите войници пристигат с разкривени лица.

— Ама че обед! — викат те, разочаровани до дъното на червата си.

— Ами това в оная кофа какво е, а? — казва нестроевакът, все така червен и потен, и с крак показва едното ведро.

— Вярно — казва Паради, — сбърках. Имало вино.

— Ама че плямпало! — обажда се нестроевакът, свива рамене и му хвърля неизказано презрителен поглед. — Като не виждаш, сложи си бинокъла за крави! — И добавя: — По четвърт на човек… Може да е малко по-малко, щото един кьорчо ме блъсна в Горския ход, поразлях някоя и друга капка… Уф — бърза да добави той, — ако не бях натоварен, щях да му дам да се разбере, такъв ритник щях да му друсна в задника! Ама избяга с четвърта скорост, говедото му с говедо!

Но въпреки решителната декларация самият той изчезна, догонен от проклятията, пълни с недотам любезни намеци за неговата искреност и въздържание, предизвикани от намалената дажба.

Но всички се хвърлят на храната и ядат прави, клекнали, коленичили, седнали на някоя бака или раница, измъкната от ямата, където спим, или пък натъркаляни на голата земя.

Минаващите ги блъскат и ги ругаят и те им отвръщат със същото. Ако не смятаме тези няколко псувни или обичайните двусмислени подмятания, никой нищо не говори, всички са заети — ядат с измазнени уста и бради като оръжейни отвори.

Доволни са.

Щом челюстите спират да работят, те си подмятат мръсни шеги; бутат се и се надвикват, за да се чуе думата им. Фарфаде, крехкият общински чиновник, който в началото се държеше толкова прилично и толкова чисто, че минаваше за чужденец или за току-що привдигнал се от болест, се усмихва. Червената физиономия на Ламюз се издува и се разлива в усмивка; веселостта му се изразява в сълзи; лицето на Потердо цъфти непрестанно, като розов мак, бръчките на Блер се тресат от веселие, той става, издава глава напред и разкършва късото си слабо телце, което като че ли е придатък към огромните му увиснали мустаци; дори сбърчената жална муцунка на Кокон светва.

— Няма ли да стоплим кафенцето? — пита Бекюв.

— Как? Да му духаме ли?

Бекюв, който обича горещо кафе, казва:

— Чакай да го измайсторя. Не е чак толкова голяма работа. Само ми наредете тука едно огнищенце и ми направете решетка от щиковете. Аз зная къде има дръвца. Ша ги клъцна с ножлето, колкото да посгреем канчето. Ще видите…

И тръгва да донесе дърва.

Докато чакаме кафето, свиваме цигари, тъпчем лулите.

Изваждаме кесиите с тютюн. Някои имат купешки кожени или мушамени кесии. Но те са малцинство. Бике вади тютюн от чорап, вързан с връв. Повечето използуват калъфчето за противогазовата маска, направено от непромокаем плат, много удобно за тютюна и дори за ситно нарязания тютюн. Други направо вадят тютюна от джоба на шинела си.

Пушачите, събрани в кръг, точно при входа на укритието, в което са настанени повечето войници от полувзвода, заливат с жълта от никотина плюнка мястото, където опираме ръцете и коленете си, когато се прегъваме за да влезем или излезем.

Но кой обръща, внимание на тази подробност?

Ето че заговорват за редки продукти във връзка с писмото, което Мартро е получил от жена си.

— Стрина ви Мартро ми пише — казва той — за угоената свиня, че е още жива. Нямате си представа колко струва такова животно сега у нас!

Засягането на този стопански въпрос изведнъж се изражда в остър спор между Пепен и Тюлак.

Разменят си най-грозни ругатни и завършват:

— Пет пари не давам какво разправяш и какво не разправяш. Затваряй си плювалника!

— Ще го затворя, ако ща, мръсник с мръсник!

— Ако ти друсна един, веднага ще го затвориш!

— Ама ти къде се намираш?

— Я ела малко насам, ще видиш!

Те се пенят, скърцат със зъби и се приближават един към друг. Тюлак хваща праисторическата си брадва, кривогледите му очи мятат светкавици. Другият блед, със зеленикави очи, с лице на разбойник, очевидно, мисли за ножа си.

Ламюз пъхва миролюбивата си ръка, голяма колкото детска глава, и налятото си с кръв лице между тези двама мъже, които се изяждат с поглед и се разкъсват с думи.

— Хайде, хайде, да не вземете да се изколите! Жалко ще бъде!

Останалите също се намесват и разделят противниците. Те продължават да си хвърлят зад гърба на другарите кръвожадни погледи.

Със злъчен, треперещ глас Пепен предъвка остатъка от ругатни.

— Разбойник, нехранимайко, гад! Ама чакай, ти ще ми платиш!

Тюлак от своя страна доверява на войника, който е до него:

— Мръсникът му с мръсник! Видя ли го що за стока е! Какво да се прави: тук човек е принуден да се разправя с какви ли не типове. Уж се познаваме, ама всъщност хич не се знаем кой какъв е. Ама тоя, ако е решил да ме плаши, не е познал. Почакай малко: някой ден ще го подредя аз него, ще видиш.

Разговорите отново се подемат и заглушават последните отзвуци на кавгата:

— Така е всеки ден! — казва Паради. — Вчера Плезанс искаше да цапардоса Фюмекс по лицето не знам по какъв повод, нещо във връзка с хапчетата с опиум като че ли. И като започнаха, ту единият ще убие другия, ту другият пък него ще убие. Дали не сме взели да заприличваме на животни, като живеем като животни, а?

— Несериозни хора — забелязва Ламюз. — Също като децата.

— Още по-лошо дори, защото са мъже.

Денят тече. Малко повече светлина се процежда през мъглата, която покрива земята. Но времето си остава облачно. Започва да вали. Водните пари се разкъсват, спускат се. Ръми. Вятърът отчайващо бавно довлича над нас голямата си мокра пустота. Мъглата и капките помрачават, забулват всичко: дори опънатите като червен сатен бузи на Ламюз, дори оранжевото като портокал лице на Тюлак, водата угасява в нас засищащата радост, с която яденето ни беше изпълнило. Пространството се е свило. Над земята — поле на смъртта — се е надвесило печално поле — небето.

А ние седим тук, сякаш сме пуснали корени, бездействуваме. Днес ще ни бъде тежко да убием деня, да се отървем от следобеда. Зъзнем, не ни е добре; постоянно се местим от място на място като добитък в кошара.

Кокон обяснява на съседа си каква гъста мрежа образуват нашите окопи. Бил видял общия план и оттам изчислил. В сектора на нашия полк били разположени петнадесет френски траншейни линии, едни от които изоставени, буренясали, почти сринати, а другите поддържани и пълни с войска. Тези успоредни линии се съединяват чрез безброй ходове, които извиват и правят чупки като стари улици. Мрежата е много по-гъста, отколкото си я мислим ние, дето живеем в нея. Върху двадесет и пет километра фронтова линия трябва да смятаме хиляда километра изкопи: окопи, ходове, подземни галерии. А френската армия се състои от десет армии. Така че от френска страна има около десет хиляди километра окопи и също толкова от германска… А френският фронт е горе-долу една осма част от целия военен фронт на земята.

Така говори Кокон и обръщайки се към своя съсед, заключава:

— Нали разбираш каква частица сме ние в цялата тази работа…

Горкият Барк с анемично лице на дете от предградията, подчертано от остра червеникава брадичка и перчем като запетайка, навежда глава.

— Вярно, като си помислиш, че един войник, пък ако щеш и няколко войници, не са нищо и дори по-малко от нищо сред цялата тая маса, просто ти става едно такова… чувствуваш се загубен, удавен като няколко капчици кръв, каквито сме си, сред тоя потоп от хора и най-различни неща.

Барк въздиша и млъква. Щом разговорът спира, дочуваме част от някаква полугласно разправяна история:

— Дошъл беше с два коня. Фюуу… един снаряд! Остана му един кон…

— Скучно ни е — казва Волпат.

— Ама се държим! — мърмори Барк.

— Няма как — добавя Паради.

— Защо? — пита разсеяно Мартро.

— Обясненията са излишни…, защото трябва.

— Трябва — повтаря Ламюз.

— Абе то обяснение има — казва Кокон. — Защото…, много обяснения има.

— Затваряй си устата! По-добре да няма, щом трябва да се държим.

— Все пак — глухо измърморва Блер, който никога не изпуска повод да подметне тези думи, — все пак цялата работа е там, че искат да ни довършат!

— Отначало казва Тирет — мислех какво ли не, разсъждавах, пресмятах; сега вече не мисля.

— И аз.

— И аз.

— Аз пък не съм се и опитвал.

— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш, дребосък! — вика Менил Андре с пискливия си присмехулен глас.

Тайно поласкан, другият пояснява мисълта си.

— Първо на първо, не можеш нищо да знаеш.

— Само едно трябва да се знае, и то е, че швабите са тук, закотвили са се у нас, че не бива да минат по-навътре, че някой ден трябва да си свият багажа, и то колкото се може по-скоро — казва ефрейтор Бертран.

— Да, да, трябва да се разкарат, така си е. Какво друго? Няма смисъл да си трошиш тиквата да мислиш за разни други работи. Само че малко длъжко стана.

— Мамка им! — обажда се Фуйад. — Малко, викаш, а?

— Аз пък — казва Барк — вече не мърморя. Отначало всичко живо псувах: и тиловаците, и населението, и кръшкачите. Псувах, ама тогава беше началото на войната, млад бях. Сега по-леко възприемам нещата.

— Има само един начин да ги възприемеш по-леко — да си кажеш: както дойде!

— Така си е! Иначе може да полудееш. И без това сме си доста шантави, не е ли така, Фирмен?

Волпат кима убедено, плюе, после съзерцава плюнката си втренчено, съсредоточено.

— Така си е — подкрепя Барк.

— Тук няма какво много-много да му мислиш. Живей ден за ден и час за час дори ако можеш.

— Имаш право, мърльо. Трябва да правим каквото ни нареждат, докато един ден ни кажат да си вземем дърмите.

— И край — прозява се Менил Жозеф.

Изпечените, почернели, потънали в прах лица изразяват одобрение, всички мълчат. Очевидно, така мислят тези хора, дошли преди година и половина от всички краища на страната, за да се струпат на границата: това е отказ да разберат и отказ от самите тях, надежда да не умрат и борба да живеят колкото се може по-добре.

— Човек трябва да прави, каквото е длъжен да прави, ама пък и трябва да умее да се оправя — казва Барк и бавно мачка калта нагоре-надолу.

— Няма как — подчертава Тюлак. — Ако не можеш да се оправиш сам, и дяволът не може те оправи.

— На война всеки сам се оправя!

— Ясно, ясно.

Мълчание. После сред лишенията те си припомнят сладостни митове от миналото.

— Е, не е като оня хубав живот, дето го живеехме в Соасон — продължава Барк.

— Ей, дявол да го вземе!

Отблясък от изгубения рай се появява в очите и като че ли и по лицата, вече посинели от студ.

— Не живот, а празник — въздъхва Тирлоар, замислено спира да се чеше и се заглежда някъде далеч, отвъд окопите.

— Ей, дявол да го вземе, почти празен град, кажи-речи, наш! Къщи, легла…

— Долапи!

— Ами зимниците!

На Ламюз чак очите му се просълзяват, лицето му разцъфтява, но на сърцето му е тежко.

— Дълго ли стояхте там? — пита Кадилак, който дойде по-късно с подкреплението от Оверн.

— Няколко месеца…

При спомена за онова време на изобилие, почти загасналият разговор отново буйно пламна.

— Гледаш — продължава Паради като насън, — войници търчат пред къщите и зад къщите и се прибират в квартирата с кокошки, вързани около кръста, и по един заек под мишница, взет назаем от някой туземец или туземка, които не е видял и въобще няма да ги види.

И се замислят за забравения вкус на пиле и заек.

— Някои неща плащахме. Пара играеше, лъжа няма. Още бяхме богати по онова време.

— Стотици хиляди франкове оставихме из дюкяните.

— Да, даже милиони. Цял ден прахосвахме, нямаш представа. Приказен празник беше!

— Ако щеш, вярвай, ако щеш, недей — каза Блер на Кадилак, — ама въпреки всичко, както и навсякъде, откъдето минаваме, най-много ни липсваше огън. Все трябваше да се блъскаме, да търсим, да купуваме. Ах, братчета, що сме тичали за тоя огън!…

— Ние пък бяхме на квартира при нестроевите. Там кашавар беше високият Мартен Сезар. Ей, тоя умееше да ти намери дърва.

— А, да, него си го биваше. Няма какво да се лъжем, цар беше!

— Винаги имаше дърва в кухнята, винаги, братче. Иначе по целия град се разкарваха кашавари и хленчеха, че нямали дърва и въглища. А той си имаше огън. Като изгори всичко, ще рече: „Гледай си работата, ще я оправя някак!“ И хайде готово!

— Даже прекаляваше понякога, това си е право. Първия път, като го видях в кухнята, знаеш ли на какво вареше чорбата? На една цигулка, дето я беше намерил в къщата.

— Е, това вече е безобразие — рече Менил Андре. — Знам, че цигулката за нищо не служи, ама все пак…

— Друг път пък намери отнякъде билярдни щеки. Наша милост едва успя да задигне една за бастун. Всичко друго — хайде в огъня. После креслата от гостната, все от махагон, и тях едно след друго тайно ги изгори. Той нощем ги изтърбушваше и ги нарязваше да не би някои офицер да се намеси.

— Е, чак толкова не бива… — рече Пепен. — Ние дели две седмици се топлихме с един стар долап.

— Ама да питаш защо нямаме нищо? Трябва да се вари чорбата, а нито дърва, нито въглища. Дадат дажбата, а ти седиш с празни ръце пред куп месо сред другарите, които си правят шеги с тебе, пък после вземат да те псуват. Какво да правиш тогава?

— Занаятът го изисква. Ние не сме виновни.

— Офицерите нищо ли не казваха, като задигахте това-онова?

— И те не оставаха по-долу, гледай си работата! Демезон, ти помниш ли какво направи поручик Вирвен, оня, дето разби вратата на една изба с брадва? Един войник го беше видял и той му дал вратата да я насече за горене, та да не разправя какво е станало.

— Ами горкият Саладен, офицерът от нестроевата рота? Срещнахме го, тъкмо се смрачаваше, излизаше от една изба с по две бутилки бяло вино във всяка ръка, братлета. Също като бавачка с четири кърмачета. Понеже го надушиха, беше принуден да слезе пак в морето на бутилките и да раздаде на всички. Ама ефрейторът Бертран е човек с принципи и не щя да пие. Помниш ли, двукрака кървавицо?

— Къде е сега този кашавар, дето все намирал дърва? — попита Кадилак.

— Умря. Един снаряд му улучил казана. Не го ранил, ама пак умрял. От стряскане, като видял макароните си с краката нагоре. Нещо сърдечна спазма, казваше докторът. Сърцето му не го бивало. Него го биваше само дърва да намира. Бързо-бързо го погребаха. Направиха му ковчег от пода на една стая: събраха едно до друго дъските и ги заковаха с пирони от картините. С тухла го наковаха. Докато го отнасяха, аз си рекох: „Добре, че умря, че ако беше видял това, никога нямаше да си прости, дето не се е сетил за дъските от пода.“ Хей, голям чешит беше, кучият му син!

— Войникът се оправя винаги за сметка на другарите си. Като изклинчиш от наряд или като вземеш по доброто парче, или по хубавото място, то е все за сметка на другите — философствува Волпат.

— Аз — вика Ламюз — често съм се нареждал да не отида в окопите и не мога да преброя колко пъти съм изклинчвал. Признавам си. Ама когато видя другари в опасност, много-много не му мисля, тогава вече не кръшкам. Забравям и униформа, и всичко. Виждам само човека и право към него. Ама иначе, братче, гледам си душицата.

Твърденията на Ламюз не са празни приказки. Той е майстор в кръшкането, това си е право, но вярно е, че е спасявал живота на ранени, прибирал ги е под обстрел.

Той обяснява този факт без самохвалство:

— Бяхме залегнали в тревата. Отвсякъде пукаше. Бум! Бум! Фиу, фиу… Като ги видях втасали, станах, макар да ми крещяха: „Залегни!“ Не можах така да ги оставя, я! Никаква заслуга нямам, просто не можех.

Почти всички момчета от отделението са извършили по някой подвиг и военните кръстове се редят по гърдите им.

— Аз — казва Бике — не съм спасявал французи, ама съм залавял шваби.

По време на атаките през май той беше отишъл напред; видяхме го как се превърна в точка и пристигна с четирима момци с каски.

— Аз пък съм убивал шваби — казва Тюлак.

Преди два месеца той беше наредил осем трупа с гордо кокетство пред завзетия окоп.

— Само че — добави той — мене преди всичко ме е яд на швабските офицери!

— Ех, кучета!

Те често повтарят тези думи, изтръгват ги от дъното на душата си.

— Хе, братчета, ама мръсен народ са тия шваби! — казва Тирлоар. — За войниците не знам дали е вярно или само така ни тъпчат главите и дали в края на краищата и те не са горе-долу хора като нас.

— Сигурно и те са хора като нас — намесва се Йодор.

— Кой знае!… — вика Кокон.

— За войниците може да не сме наясно — продължава Тирлоар, — ама за германските офицери не и не: те не са хора, а чудовища. Което си е право, братче, особено мръсна гад е това. Те са микробите на войната. Трябва отблизо да ги видиш, такива едни дълги, високи, опънати, слаби като върлини, а пък главите им телешки.

— Други пък приличат на змии.

Тирлоар продължава:

— Видях един пленник веднъж, като се връщах от свръзка. Отвратителна мърша. Пруски полковник, имал княжеска корона, разправят, и златен герб на ремъка. Представете си, докато го водеха из хода, той се зъбеше, че някои си позволявали да го докосват, като минавал! Гледаше всички ни отвисоко! Викам си: „Ти само почакай малко, ще ти дам аз едно зъбене!“ Издебнах сгодно време, заех удобна позиция зад него, че като му друснах един ритник в задника… Ей, братче, просна се на земята, едва не се задуши.

— Защо пък ще се задушава?

— От яд, като разбра какво става, че благородният му офицерски задник е бил докоснат от подкованата обувка на един прост войник. Взе да кряска като жена, замята се като епилептик…

— Аз не съм лош човек — каза Блер. — Деца имам и просто ми призлява, като трябва да заколя у нас прасе, дето го познавам, ама на драго сърце ще тегля ножа на някой от тези — фрас! — право в сърцето.

— Също и аз!

— Без да се смята — каза Пепен, — че те имат сребърни каски и пистолети, дето, ако ги продадеш, можеш да вземеш сто бона, когато си щеш, и призматични бинокли, дето пък цена нямат. Ей, дявол да го вземе, през първата част на войната колко такива случаи изпуснах! Тогава бях мухльо! Пада ми се. Ама гледай си работата: аз една сребърна каска, каквото ще да става, ще докопам. Ти само внимавай, честна дума ти давам, че ще докопам. Мене не ми трябва само кожата на някой от тези с нашивките, на някой Вилхелм де, трябва ми и туй, дето е отгоре му. Не се безпокой: тая работа аз ще я свърша, преди войната да е свършила.

— Вярваш ли, че ще свърши? — попита някой.

— Има си хас! — отвръща Пепен.

 

 

Някъде отдясно обаче се чува глъчка и изведнъж се задава шумна група, в която тъмни силуети се смесват с цветни униформи.

— Туй пък какво е?

Бике събира смелост и отива да разузнае; връща се и през рамо ни сочи с пръст пъстрата тълпа:

— Хей, момчета, елате да скивате. Публика.

— Публика ли?

— Ами, да, господа. Цивилни и офицери от генералния щаб.

— Цивилни ли! Дано издържат!

Това е свещен израз. Разсмиваме се, макар да сме го чували стотина пъти; с право или не, войникът му придава друг смисъл и го смята като ирония по отношение на своя пълен с лишения и опасности живот.

Двама души се приближават до нас — две личности с палта и бастуни; и още един, облечен като ловец, натруфен с мъхеста шапка и с бинокъл.

Светлосини куртки, върху които блестят червеникавокафяви или черни лачени каиши, следват и показват пътя на цивилните.

На ръкава на един капитан блести копринена лента със златни, бродирани мълнии; той сочи стъпалото за стрелба пред една стара амбразура и кани посетителите да се качат, за да погледнат. Господинът в пътническо облекло се качва, като си помага с чадъра.

Барк казва:

— Видя ли го тоя, сякаш е наконтен началник-гара и показва първокласното купе на Северната гара на богатия ловец, в деня, когато се открива ловът: „Качете се, господин богаташ.“ Нали знаеш, тогава ония от висшето общество са облечени от горе до долу с нови дрехи, с кожа и железария, и се перчат с такъмите си на убийци на дребен дивеч!

Трима-четирима по-разпасани войници изчезват под земята. Останалите не мръдват, стоят като парализирани, дори лулите им загасват, чува се само глъчката на офицерите и гостите им.

— Това е туристическа обиколка из окопите — казва полугласно Барк. После добавя по-високо: — Викат им: „Насам, госпожи и господа!“

— Дръж си езика — шушне му Фарфаде, който се бои, че с „голямата си уста“ Барк ще привлече вниманието на могъщите личности.

Неколцина от групата ни мярват с поглед. Един господин с мека шапка и развяваща се вратовръзка се запътва към нас. Има бяла брадичка и прилича на художник. След него идва още един с черно пардесю, черно бомбе, черна брада, бяла връзка и очила без рамки.

— Аха! — каза първият господин. — Ето ги нашите войници. Истински войници.

Той се приближава към нашата група плахо, сякаш се намира в зоологическа градина, и протяга ръка на най-близкия войник с малко несръчно движение, както се подава парче хляб на слон.

— Ехе, кафе пият — отбелязва той.

— Тук казват „кафенце“ — поправя човекът, който прилича на сврака.

— Вкусно ли е кафенцето, приятели?

Не по-малко стреснат от тази странна, екзотична среща войникът измърморва нещо, смее се, изчервява се, а господинът казва пак „Ехе!“, после кима с глава и се отдалечава заднишком.

— Много добре, много добре, приятели. Вие сте смелчаци!

Групата, съставена от неутралните на цвят цивилни облекла, изпъстрена с ярки военни цветове — като молохи и хортензии върху тъмната пръст на леха, се поклаща, после отминава и се отдалечава в посока, противоположна на тази, откъдето е дошла. Чуваме как един офицер казва: „Имаме още много да разглеждаме, господа журналисти.“

Когато блестящото общество изчезва, ние се споглеждаме. Изпокрилите се в дупките постепенно се изравят. Момчетата идват на себе си, свиват рамене.

— Журналисти били — казва Тирет.

— Журналисти ли?

— Ами да, господата, които снасят вестници. Ти май не разбираш, глупава кратуно, вестници! Нали трябва да има и такива, дето ги пишат.

— Значи, тия ни мътят главите с лъжи, а? — вика Мартро.

Барк се прави, че държи вестник пред носа си и започва да декламира с фалцет:

— „Кронпринцът е луд, след като беше убит в началото на войната, и междувременно страда от всички възможни болести. Вилхелм ще умре тази вечер и утре пак ще умре. Германците вече нямат муниции, ядат дърва: вече не могат да удържат фронта, според най-компетентни изчисления те ще издържат най-много до края на седмицата. Ще ги смажем, когато пожелаем, без да си вдигнем дори малкия пръст. А изчакваме още няколко дена, защото не ни се иска да се разделим с живота в окопите. Тук ни е добре — има вода, душове на всички етажи. Единственото неудобство е, че зиме е доста горещо… Колкото пък до австрийците, те отдавна са вече вън от строя: само се правят, че се бият…“ От петнадесет месеца все едно и също. Главният редактор казва на писачите си: „Хей, момчета, натиснете педала, гледайте да я свършите с един удар и да има за четирите бели страници, нали трябва да ги измърсим.“

— Така си е! — казва Фуйад.

— Е, какво се смееш, ефрейторе, не е ли точно така, както казвам?

— Има нещо вярно, ама малко прекалявате, момчета, и първи вие ще вдигнете пара, ако ви оставят без вестници… Така де, защо, когато минава вестникарят, всички до един викате: „На мен, на мен!“

— Какво толкова те засяга! — възкликва дядо Блер. — Голяма история правиш с тия вестници, по-добре прави като мен, хич не ги мисли!

— Хайде, хайде, стига! Обърни страницата, магаре!

Разговорът се разпокъсва, вниманието спада, отвлича се. Четирима души решават да играят на карти, което ще трае до тъмно, докато престанат да виждат картите. Волпат гони една цигарена книжка, която му се е изплъзнала от пръстите и гонена от вятъра, подскача в зигзаг по стената на окопа като бягаща пеперуда.

Кокон и Тирет си разправят спомени от казармата. Годините в казармата са оставили в съзнанието им незаличими впечатления — запас от богати спомени, винаги свежи, винаги готови, от които вече десет, петнадесет, двадесет години тези хора са свикнали да черпя теми за разговор… Така че и сега продължават, въпреки че от година и половина познават войната във всичките й форми.

Долавям част от разговора, останалото отгатвам. Това, впрочем, са все едни и същи историйки от военната служба: разказвачът е затворил устата на някой злонамерен подофицер със смела дума, казана на място; имал е дързостта да говори високо и силно, да!… Откъслечни думи стигат до ушите ми:

— И да не мислиш, че аз се уплаших, когато Ньоньой ми изтърси тая? Дума да не става, братче. Всички останали другари мълчат. Ама аз викам високо: „Господин фелдфебел, викам, възможно е, ама…“ (Следва изречение, което не си спомням.) Нали разбираш, така му казах. Той зъб не обели. Само рече „Добре де, добре“ и се чупи. Ама после съвсем другояче взе да се държи с мене.

— Както и аз с Додор, фелдфебела на 13-а рота, когато бях в отпуск. Мърша. Сега е пазач в Пантеона. Не можеше да ме гледа. Веднъж…

И всеки разопакова личния си багаж от исторически изречения.

Всеки е като останалите, а няма нито един, който да не казва: „Аз не съм като другите.“

— Пощата!

Пристига висок широкоплещест човек с дебели прасци, облечен старателно и грижливо като стражар.

В лошо настроение е. Има нови нареждания, та сега трябва всеки ден да ходи до командния пост на полковника да носи пощата. Той ругае срещу тази мярка, сякаш е насочена специално срещу него.

Но докато ругае, разговаря между другото с този, с онзи, вика ефрейторите за писмата, такъв му е обичаят. И въпреки яда си не държи за себе си всичките сведения, с които пристига натоварен. Докато развързва пакета с писмата, раздава и устно новините.

Най-напред казва, че в рапорта е вписано черно на бяло, че е забранено да се носят качулки.

— Чуваш ли? — вика Тирет на Тирлоар. — Ще трябва да хвърлиш хубавата си качулка.

— Имат много здраве! Тая няма да я бъде. Няма нищо общо с мене — отвръща качулатият, засегнат в гордостта и удобството си.

— Заповед на главнокомандуващия армията.

— Нека тогава главнокомандуващият да заповяда да не вали. Не желая да слушам.

Повечето заповеди, дори и не толкова необикновени, винаги се посрещат така…, преди да бъдат изпълнени.

— Заповедта гласи също — продължава „пощаджията“ — да се подстрижат брадите. И косите. С машинка, нула номер!

— Затвори си устата, шишко! — каза Барк, чийто перчем е пряко застрашен от наредбата. — Виж ми окото! Това няма да го бъде, тъй да знаеш!

— Защо на мене го казваш? Ако щеш, изпълнявай, ако щеш, недей. Аз пет пари не давам.

Покрай сигурните, писани новини, има и по-големи, но пък затова и по-несигурни, по-фантастични: дивизията щяла да бъде сменена, щели да я пратят на почивка, ама истинска почивка, за шест седмици — в Мароко, а може би и в Египет.

— Ехе… Охо… Аха…

Те слушат. Оставят се да бъдат увлечени от новото, невероятното.

Все пак някой пита фелдфебела с пощата:

— Кой ти каза?

Той посочва изворите си:

— Подофицерът на опълченското отделение, което е на служба в ГЩК.

— Къде?

— В щаба на корпуса… Ама и други разправят. Оня чешит, не му зная името, оня, дето прилича на Гал, ама не е Гал. Някакъв си негов роднина, бил не знам какво си, не знам къде си. Та искам да кажа, осведомен е.

— И какво?

Застанали в кръг около разказвача на приказки, те го гледат с жаден поглед.

— В Египет ли, казваш, сме щели да идем?… Нищо не зная. Знам само, че там имаше фараони на времето, когато бях малък и ходех на училище. Ама какво е станало оттогава…

— В Египет.

Тази мисъл неусетно се загнездва в мозъците.

— А, не — вика Блер, — мене ме хваща морската болест… Е, вярно, че морската болест минава… Ама какво ще каже булката?

— Няма как, ще се примири! Там ще гледаме негри и големи птици из улиците, както по нас са врабците.

— Ами нали щяхме да ходим в Елзас?

— Да — казва фелдфебелът. — Някои от ковчежничеството така мислят.

— Аз нямам нищо против.

… Обаче здравият смисъл и придобитият опит вземат връх и прогонват мечтите. Толкова често се е повтаряло с положителност, че ще заминем далеч, толкова често сме го вярвали и толкова често сме оставали разочаровани! Така че сякаш в даден момент ние се събуждаме от сън.

— Всичко това са празни приказки. Веднъж ли са ни го правили тоя номер. Почакай, преди да вярваш. И хич да не те е еня.

Те се връщат всеки в ъгълчето си, някои важно държат в ръка писма.

— Ох! — казва Тирлоар. — Трябва да пиша, не може цяла седмица да не пиша. На всяка цена.

— И аз — казва Йодор — трябва да пиша на женичката.

— Добре ли е Мариет?

— Да, да, не бери грижа за Мариет.

Някои вече са се настанили да пишат. Застанал прав, опрял листа върху едно тефтерче в някаква вдлъбнатина на стената, Барк изглежда обзет от вдъхновение. Той пише, пише, леко приведен, със съсредоточен поглед, увлечен като конник в галоп.

Ламюз, който няма въображение, след като седне да пише, след като сложи върху покритите си остри колене листовете и намокри химическия молив, започва да чете последните получени писма и не може да измисли нищо освен онова, което вече е писал, а упорито иска да измисли нещо друго.

Нежно вълнение сякаш се излъчва от малкия Йодор, който се е свил в нещо като малка ниша. Той се съсредоточава, хванал молива в ръка, впил поглед в листа; замечтано гледа, оглежда, вижда и сякаш онова, другото небе го озарява. Погледът му се рее натам, стига до дома…

Когато пишат писмата си, тези хора са най-близко до онова, което са били. Някои от тях се отдават на миналото и най-напред заговарват за ядене.

Под загрубялата, потъмняла кора други сърца шепнат на глас някакъв спомен, извикват в паметта светлини от миналото: лятно утро, свежа градинска зеленина се отразява върху бялата селска стая; или вятърът бавно и силно поклаща житата в равнините, а овесът до тях потръпва пъргаво, женствено; или пък зимна вечер, около масата са се настанили жените, тъй кротки, и галещата лампа с тих блясък, и абажур като рокля…

В това време дядо Блер отново се залавя за пръстена — на кръгла пръчица е нанизал още безформено алуминиево колелце и го пили. Цял се е предал на работата си, с всички сили, две бръчки се врязват на челото му. Понякога спира, изправя се и гледа мъничкия предмет нежно и пръстенът сякаш също го гледа.

— Не е важно — каза ми той веднъж по повод на друг пръстен — дали ще го направя добре или не. Важното е, че го правя за жена си, нали разбираш? Като ме хванеше мързел и мъка, поглеждах тази снимка (и той изваждаше портрета на дебела бузеста жена) и тогава, много просто, започвах да правя съвсем лесно тоя дяволски пръстен. Може да се каже, че заедно сме го правили, разбираш ли? Той ми правеше компания и като го пратих на жената, казах му довиждане.

Сега прави нов пръстен, украсен с мед. Работи от сърце.

Иска да изрази чувството си колкото се може по-добре и заляга в тая своего рода калиграфия.

Почтително наведени над тези леки, прости и толкова малки „скъпоценности“, че големите закоравели ръце с мъка ги държат и лесно ги изпущат, тези мъже, седнали в голите ями, приличат на диваци, изглеждат по-първобитни и по-искрени, отколкото когато и да било друг път.

Сещаш се за първия изобретател, прародител на художниците, който, се е опитал да придаде на трайни неща формата на онова, което е съзерцавал, онова, което е усещал.

 

 

— Ей сега ще минат — съобщава пъргавият Бике, който изпълнява ролята на вратар в нашия сектор от окопите. — Цял взвод.

В тоя миг се задава един фелдфебел с ремък на кръста и каишка под брадата и размахва ножницата на сабята си.

— Дайте път, хей, вие! Чувате ли какво ви говоря, давайте път! Какво се мотаете… Хайде, марш, разкарвайте се! Не ща да ви виждам на пътя си, чувате ли?

Войниците се отдръпват неохотно. Някои бавно се прибират под земята през страничните отвори.

Минава взвод нестроеваци, натоварени в сектора с изкопните работи на втора линия и с поддържане ходовете в тила. Те вървят, въоръжени със сечива, мизерно облечени, едва се влачат.

Гледаме ги как пристигат един по един, минават, изчезват. Това са съсухрени старчета с лица като напрашени с пепел, яли едри дебелаци, напъхани в тесните избелели и изцапани шинели, на които липсват копчета, а излинелият плат се е процепил…

Тирет и Барк, двамата шегобийци, облегнати, залепнали до стената, отначало мълчаливо ги оглеждат. После започват да се усмихват.

— Шествието на метачите — казва Тирет.

— Поне три минути ще се посмеем — заявява Барк.

Някои от старите труженици наистина са комични. Един, който тъкмо пристига, има полегати рамене, прилича на бутилка; той е с необикновено тесни гърди, с необикновено тънки крака, а има голям корем.

Барк не може да се сдържи:

— Ей, слушай бе, тумбак!

— Ама че палто — подмята Тирет на един, чийто шинел е цял изкърпен с парчета в най-различни оттенъци синьо.

И се обръща към ветерана:

— Ей, дядката с мострите… Ти там, точно ти!

Човекът се обръща, гледа го зяпнал.

— Слушай, татенце, бъди така любезен, дай ми адреса на лондонския си шивач.

Прастарото лице, цяло покрито с бръчки, се хили, после човекът, спрян за миг от вика на Барк, е повлечен от потока, който го следва и го блъска.

След няколко не толкова забележителни фигури пред веселяците се явява нова жертва. На червения грапав тил расте нещо като мръсна овча вълна. Коленете му са прегънати, тялото наклонено напред, гърбът извит; нестроевакът едва се държи на крака.

— Брей! — изкрещява Тирет и го сочи с пръст. — Та това е известният човек-акордеон! На панаир щяхме да плащаме да го видим. Тук гледането е гратис!

Докато човекът, за когото се отнасяха тези думи, мърмори някакви ругатни, тук-таме се чуват смехове.

Това е достатъчно, за да насърчи още повече двамата шегаджии, които в желанието си да пускат смешки пред непретенциозната публика стигат дотам, че се подиграват с недъзите на тези стари бойни другари, които денонощно се трудят в покрайнините на великата война, за да подготвят и оправят бойните полета.

И други зрители се намесват. Сами нещастници, те се присмиват на още по-нещастните от тях.

— Погледни. Ами оня там!

— Ами видя ли тая скица, какъв е късокрак! Хей, не можеш стигна небето, а!

— Ами оня там, дето краят му се не види! Ей, че небостъргач!

— А, тоя си е заслужил манджата! Да, заслужил си си манджата, дядка!

Въпросният човек върви с дребни стъпки и носи кирката си отпред като свещ, лицето му е сгърчено, цял се е превил, скован от лумбаго.

— Ей, дядо, искаш ли да ти дам две су? — пита го Барк и го тупа по рамото, когато той минава край него.

Опърпаният плешив войник обидено ръмжи:

— Ама че мръсна гаменория!

Тогава Барк подхвърля пискливо:

— Хей, да се държиш по-прилично, че… пръдльо такъв, дърт посерко!

Старият изведнъж се извръща, заеква от яд.

— Я го виж ти! — хили се Барк. — Тоя пък намислил да се кара, развалина такава! Гледай го, че той бил войнствен, бе! Да имаше шейсет години по-малко на гърба си, щеше дори да се бие.

— Па и да не беше пиян — прибавя просто така Пепен и търси с поглед други жертви сред потока пристигащи.

Накрая се влачи последният ветеран с хлътнали гърди, изкривеният му гръб скоро изчезва.

Завършва шествието на похабените, замърсени от окопите ветерани сред подигравателните лица на тези зловещи троглодити, наполовина излезли от калните си пещери.

 

 

А часовете се нижат, вечерта вече обвива със синьо небето и с черно — предметите; тя идва и се слива със сляпата съдба и с тъмната невежествена душа на хората, заровени тук.

В здрача се чува тропот, глъчка; нова военна група си пробива път.

— Мароканци.

Пристигат. Лицата им са сивкавочерни, жълти, кафяви, брадите — редки или остри и къдрави, шинелите им — жълтеникавозелени, каските — изцапани с кал, с полумесец на мястото на нашата граната. В плоските им или ъгловати издължени лица, лъскави като монети, очите приличат на топчета от слонова кост и оникс. От време на време в редицата се клатушка някой по-висок от останалите — сенегалски стрелец с черно като въглен лице. Зад ротата се вее червено знаменце със зелена ръка по средата.

Ние ги гледаме и мълчим. Тези никой не ги закача. Внушителни са и дори малко страшни.

Но африканците изглеждат весели, жизнерадостни. Естествено, отиват на първа линия. Там е мястото им и щом минават, значи, много скоро ще има атака.

— На тях и на седемдесет и петмилиметровото оръдие, честна дума, трябва да им запалим свещ! В трудни минути винаги и навсякъде пращат мароканската дивизия!

— Не пасват с нас, много са бързи. Няма начин да ги спреш…

Сред тези дяволи от жълтеникаво, бронзово или абаносово дърво едни са сериозни и лицата им са заплашителни, мълчаливи, затворени. Други се смеят; смехът им звънти като музика на странни екзотични инструменти, зъбите им бляскат.

Нашите разправят разни случки за негрите: за настървеността им при щурм, за опиянението, с което се впускат в бой на нож, за нежеланието им да отстъпват. Повтарят се истории, които почти всеки ден разказват с едни и същи думи и жестове — вдигат ръце: „Камрад, камрад!“ — „Не, никакъв «камрад»!“ — и правят движение, като че удрят с щика напред, на височина на корема, а после го издърпват изотдолу, помагайки си с крак.

Един от стрелците, като минава, чува за какво говорим. Поглежда ни, маха с глава и повтаря: „Не, камрад, никога камрад, режи главата!“

— Вярно, че не са като нас, кожата им е като брезент — признава Бике, който при това не е от страхливите. — Знаеш ли, скучно им е, като са на почивка. Живеят само за мига, когато офицерът си слага часовника в джоба и им казва: „Напред!“

— В същност те са истински войници.

— Ние не сме войници, ние сме хора — казва дебелият Ламюз.

Здрачило се е и все пак тези ясни и верни думи сякаш хвърлят светлина върху мъжете, които са насядали тук и чакат от сутринта, от месеци.

Те са хора, обикновени момчета, внезапно изтръгнати от живота. Като обикновени хора, набрани наслуки сред тълпата, те са невежи, не особено възторжени, ограничени, пълни с груб здрав смисъл, който понякога им изневерява; склонни са да се оставят да ги водят и да правят каквото им кажат, устойчиви на мъката, способни дълго да търпят.

Това са прости хора, които още повече са опростели поради обстоятелствата, само основните им инстинкти са се подсилили: инстинктът за самосъхранение, егоизмът, упоритата надежда, че ще оживеят, удоволствието от яденето, пиенето и спането.

От време на време от тъмнината и мълчанието на техните големи човешки души се надигат викове на човечност, дълбоки тръпки на страдание.

Когато става толкова тъмно, че вече едва се вижда, се дочува шепот; той се приближава, зазвучава по-гръмко — заповед:

— Втори полувзвод! Сбор!

Строяваме се. Проверка.

— Ходом марш! — казва ефрейторът.

Потегляме. Пред склада за сечива спираме, тъпчем на място. На всекиго дават лопата или кирка. Един подофицер ни ги подава в тъмнината:

— На теб лопата. Дръж, и да те няма! На теб също лопата, на теб — кирка. По-живо, бързайте и освобождавайте пътя!

Поемаме по хода, който пресича окопите и води право към предните линии, към сегашната подвижна жива и страшна граница.

Сред сивото небе невидим вече самолет кръжи, описва големи дъги и изпълва простора със задъхано боботене. Навред, вдясно, вляво, навсякъде гръмотевици раздират тъмносивото небе с големи кратки блясъци.