Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (20)

19.

Нощта беше черна и влажна. Облаци бяха закрили луната и звездите и от небето прехвърчаха едри снежинки. Веднага щом излезе от затвора, Гейб се притисна към стената, за да се слее със сенките на тъмнината. Беше оставил помощника Роскоу зашеметен на бюрото му, след като го беше треснал по главата с канчето за кафе. Безгрижният младеж изобщо не бе чул отварянето на решетката на килията, нито пък тихите стъпки на Гейбриъл зад гърба си. Без съмнение вниманието му беше погълнато от вкусната вечеря, приготвена от великолепната вдовица Крабтрий. Може би тази достойна жена щеше да се погрижи за раната му и да му изнесе лекция за това как човек би трябвало да си гледа работата.

Баровете и игралните домове на Вирджиния Сити бяха оживени до краен предел. От прозорците им искреше светлина и се носеха звуци от пиано. Магазините и канторите бяха заключени и тъмни. Двама мъже целеустремено вървяха от другата страна на улицата и явно се бяха упътили към бара. Освен тях двамата, никой друг не се виждаше по улицата. Шериф Кейл навярно и тази нощ не беше направил изключение и вече бе мъртвопиян. Никъде не се мяркаше и Кандлис с хората си, но Гейб знаеше, че те са някъде наблизо. Ейс не му беше доставил ключа от килията току-така.

Гейб прихлупи шапката си ниско над очите и тръгна към ковачницата така, сякаш беше напълно в правото си да се разхожда по улицата. Нещата вървяха прекалено гладко. Някъде го чакаше Ейс Кандлис с хората си — така би трябвало да бъде. Кандлис му бе дал писмена покана за бягство, а с мръсните си намеци за близначките беше подсигурил задължителното участие на Гейб в него. Той желаеше да го застреля собственоръчно, вместо да чака решението на съдията.

Гейб нямаше нищо против, с удоволствие щеше да го остави да опита.

Ковачницата и конюшнята към нея бяха тъмни и Гейб не посмя да запали лампа. Откри Лонгшот най-отзад. След по-малко от минута вече я беше яхнал. Беше взел една пушка от шкафа на шерифа и на кръста си имаше чифт заредени пистолети.

Когато Гейб се появи на улицата, нощта още беше тиха. Двамата, които се клатушкаха по другия тротоар, си бяха намерили бар. Пианата продължаваха да подрънкват. Снегът се усили. Приглушени движения в пресечката близо до сградата на ковачницата привлякоха вниманието на Гейб. Ето ги най-сетне. Вероятно щяха да инсценират голямо преследване по улицата, за да могат да оправдаят застрелването му. Усещаше присъствието на Кандлис в тъмнината. Беше дошло време за добрата стара ирландска традиция — преследване на лисица. Този път той щеше да е в ролята на лисицата.

— Талийхо! — промърмори Гейб и шибна Лонгшот. Кобилата моментално се стрелна напред в галоп. Вече нямаше нужда от преструвки и дебнене. Той чу победния вик зад гърба си и тропота на множество копита, който наруши нощната тишина. Един куршум се заби в пръстта до него. Сто крачки напред по улицата пътят бе барикадиран от трима мъже с пушки в ръце. Очевидно клопката бе добре замислена. Между чука и наковалнята Гейбриъл неминуемо щеше да пострада.

Яростно въодушевление изпълни вените му. Щом той беше в обсега на куршумите на Кандлис, тогава и самият Ейс беше в обсега на неговото оръжие. С дивашки вик той обърна коня си и се устреми напред, сипейки градушка от куршуми пред себе си, всеки един от тях предназначен за Ейс Кандлис. Видя как челюстите на мъжете увиснаха от смайване. Запристъпваха на едно място от объркване, конете им вървяха назад и препречваха пътя на другите зад тях, всеки искаше да се скрие от лавината от куршуми. В този миг Кандлис изкрещя и вдигна пушката си. Другите последваха примера му. Гейб почти ги беше връхлетял, когато оръжията гръмнаха, запращайки огнени езици в тъмната нощ. Не чуваше нищо, освен пулса си, тропота на копитата на Лонгшот, не усещаше нищо друго, освен трескавата необходимост да види как Кандлис пада.

Понеже двата пистолета вече бяха празни, Гейб се вряза в барикадата от коне и мъже. Кандлис още беше на седлото си, но Гейб нямаше време да вади пушката от калъфа й. Лонгшот видя празната улица пред себе си и се втурна напред, за да се освободи. Зад гърба му се чуха изстрели и рязка болка прониза лявото му бедро. За миг Гейб си помисли, че ще падне от седлото, но успя да се задържи въпреки силното замайване от удара. Ненадейно пред него изскочиха още мъже. Изви Лонгшот надясно и сви по една тъмна, алея между две сгради. В края й имаше каменист участък, покрит с лед, и Гейб се принуди да намали хода на кобилата. Сред обърканите викове зад гърба си долови извисяващия се глас на Кандлис:

— Намерете го, по дяволите!

Те откриха откъде се бе промушил, но тогава Гейб вече бе сред тънещите в мрак хълмове. Лонгшот изяждаше милите с бързия си галоп. Седлото под него беше станало хлъзгаво от кръв, Гейб се вкопчи здраво в кобилата и я остави тя да го води накъдето иска. Лека-полека шумовете от преследването заглъхнаха.

 

 

— Няма да остана при семейство Талбът! — Кати взе пушката на баща си от стойката до огнището и избърса дулото с парцал. — Силвестър Талбът е тъпоумен дървеняк.

Оливия вдигна поглед от кутиите, в които опаковаше чинии и тигани.

— Кати, това е грубо и… не е вярно. Господин Талбът е добър човек и джентълмен. Цупенето ти и ругатните няма да помогнат на баща ти.

— Нито пък мотаенето тук. Трябва да сме във Вирджиния Сити, където бихме могли да направим нещо.

— Точно ти нищо няма да правиш, госпожичке. Баща ти не иска нито една от нас да стои там.

— Е, добре де — каза Елън, — но нали трябва да направим нещо!

— Наех най-добрия адвокат, който можах да намеря.

Кати изсумтя.

— Адвокат!

— Не мога да проумея как биха могли да го осъдят, задето е защитил дома и семейството си.

— Те ще направят това, което им каже Ейс Кандлис — тросна се Кати. — Всички го слушат.

Хънтър изскимтя и замести очи от Кати към Елън, към Оливия, без съмнение се опитваше да си обясни цялото объркване и суетня от последните дни. Оливия разсеяно го почеса по главата. Чувстваше се, сякаш бе на сто години. Даже й се искаше да се съгласи с Кати, която пак се бе върнала към панталоните и фланелените блузи. Също като близначките и тя желаеше да приспи част от тревогите си, като започне да планира бягство или героично освобождаване, изобщо да прави нещо, което би я освободило от чувството за безпомощност.

Да опази дъщерите на Гейбриъл обаче бе далеч по-важно от собствените й тревоги. Той я беше помолил за това и тя трябваше да го направи, макар момичетата да не я разбираха.

Кати обикаляше из къщата и грабваше някои от нещата по стените, които още не бяха опаковани, хвърляйки сърдити погледи към Оливия.

— Това го говорим непрекъснато, още докато пътувахме към Елкхорн, а после и като се качвахме насам, за да опаковаме багажа.

Елън подсмръкна. Кати я изгледа яростно. Ушите на Хънтър се присвиха от объркване.

— Нима не разбирате, че ако присъствате на събитията във Вирджиния, на баща ви ще му бъде по-тежко? А да не дава господ да ви хрумне и някоя идиотска идея да го измъкнете от затвора. Тогава той ще е прекалено зает да пази вас и няма да може да помисли за собственото си спасение.

Двете момичета бяха приковали очи в пода.

— Знам, че ви е трудно да го разберете, но понякога най-доброто, което можете да направите за някого, когото обичате, е да стоите далеч от него, щом той го е пожелал. Това е и най-трудното.

По страните на Елън потекоха сълзи. Очите на Кати можеха да прогорят дупка в пода.

— Господин Берман каза ли нещо за шансовете на татко?

— Писмото, което получих в Елкхорн, просто съобщаваше, че съдията ще бъде в града от двадесети февруари.

Имаше още една седмица, в която щеше да настани временно момичетата и самата тя да отиде във Вирджиния Сити за процеса, понеже въпреки лекцията, която изнесе на близначките, не можеше да стои надалеч. Нямаше нужда Гейбриъл да я вижда, но тя искаше да наблюдава какво ще се случи.

— Занеси тази кутия във вагонетката, Елън. Кати, огледай горния етаж, за да си сигурна, че не сме забравили нищо важно. Руфус и Тед ще се настанят тук и вероятно ще се възползват от всичко, което оставим.

— Да го взимат! — Фактът, че някакви непознати ще живеят в къщата им, изглежда, изобщо не притесняваше Кати. Мъката й бе изцяло заради баща й.

— Сигурна ли си, че ще успееш да се справиш с двете магарета и този тежък товар надолу? Самата ти каза, че не си виждала пътеката в по-лошо състояние.

— Вещите не са чак толкова тежки, пък и съм го правила стотици пъти досега. Ще внеса вътре каишите, за да ги проверя тази вечер. Не искам някой от тях да поддаде.

Елън тъжно изгледа Оливия, щом Кати излезе навън.

— Имаш право, Оливия, татко не би искал да сме там. Кати пак ще забърка някоя каша и тогава татко ще трябва да се опита да ни измъкне.

Неистовият вик на Кати прекъсна отговора на Оливия.

 

 

На Гейб му се струваше, че е пътувал цяла вечност. Изобщо не знаеше накъде бе поел. Яздеше и примираше от болки, опитвайки се да се задържи на седлото. Губеше съзнание от време на време. Непрекъснато го прорязваше болка. Непрекъснато се движеше.

Сега Лонгшот бе спряла и той не можеше да я накара да направи и крачка напред. Беше прекалено уморен, за да опитва отново. В главата му отекнаха гласове. Истински ли бяха или плод на въображението му? Не знаеше.

— Татко! Какво е станало? Татко? Той е ранен! Навсякъде има кръв. — Това беше Кати и искреният ужас в гласа й почти му даде сили да проговори.

Елън също извика:

— Завързал се е за седлото. Тате? Тате?

— Гейбриъл! Мили боже! Погледни се! — Това бе гласът, който си бе представял по целия път. — Момичета, помогнете ми да го отвържем.

Въжетата, които се забиваха в плътта му, се разхлабиха. В тях беше силата му, единствено благодарение на тях се крепеше на коня. Усети как се свлича от седлото. Тъмнината го обгърна, преди да падне на земята.

 

 

Оливия го наблюдаваше как се съвзема, очите му се отвориха, още замъглени от объркване, лицето му бе толкова бяло, че чаршафите, на които лежеше, изглеждаха по-тъмни от него.

— Гейбриъл? Чуваш ли ме?

Устните му потрепнаха. Отначало не се чу нито звук. После прошепна:

— Оливия?

— Е, виждам, че вече идваш на себе си.

— Къде съм?

— В своето легло вкъщи.

— Какво, по дяволите, правя тук?

— Пристигна на кон преди около два часа.

Той направи опит да стане, но пак падна на леглото.

— Проклета кобила! Сигурно съм изгубил съзнание, преди да стигна Елкхорн. Къщата ли? Какво правите вие тук? Казах ви да се махате.

— Дойдохме да опаковаме някои от нещата на момичетата. Напълно в безопасност сме. Мъжете, които наех да пазят мината, бяха тук, но ги изпратих с поръчки до града, преди да са разбрали, че си тук.

— Трябва да се махаме оттук!

— Ти никъде няма да ходиш, Гейбриъл. Изгубил си прекалено много кръв. Изненадана съм, че не си паднал като спукан балон.

— Кандлис вероятно е по петите ми. Не бива да намира момичетата. Не исках да идвам тук. Само исках да отида в Елкхорн да предупредя…

Оливия го бутна обратно на възглавницата, щом той се опита да стане отново.

— Стой мирно, че иначе ще те завържа за леглото. — Тя се подсмихна иронично. — Виждала съм как се прави.

Той я сграбчи за китката.

— Отпусни се, Гейбриъл. Господин Кандлис няма да се качи по пътеката тази нощ. При целия този лед и сняг Кати буквално трябваше да ме завърже за седлото, за да не падна, и то при дневна светлина. Ако твоят господин Кандлис те е последвал чак до Елкхорн, няма да може да тръгне нагоре преди утре сутринта. Дотогава все ще измислим нещо. — Тя нежно докосна превързания му крак. — Това неговият подарък за довиждане ли беше?

Гейб изтощено затвори очи.

— Аха. И така може да се каже. Кандлис каза, че ще дойде за момичетата, после ме провокира към бягство. Искаше му се да ме застреля, но желае и момичетата. Толкова ме мрази.

Оливия не можеше да си представи какво чудовище би искало да нарани едни деца само защото има сметки за уреждане с бащата.

— Сигурен ли си, че ще дойде тук?

— Това ще бъде първото място, на което ще ме потърси.

— Лонгшот те доведе при мен. Какво щях да правя, Гейбриъл, ако не знаех къде си и дали си жив или мъртъв? Какво щяха да правят Елън и Кати? Като говорим за дъщерите ти…

Две еднакви физиономии надникнаха от нишата с леглото.

— Момичета, можете да слезете да поздравите баща си. Той вече е буден.

Те припряно се спуснаха по стълбата и буквално на пръсти се приближиха до леглото.

— Добре ли си, татко? — попита Елън приглушено.

— Звучиш така, сякаш се намираш на погребението ми. Още не съм за гробищата.

— Някакъв си куршум не може да спре нашия татко! — извика Кати.

— Виждам, че пак си се върнала към панталоните.

— Налага се. Не му е времето да се правя на жена.

Гейб въздъхна.

— Може и да си права. Мислиш ли, че ще можеш да прекараш надолу по пътеката Елън и Оливия?

— Ако трябва, може би.

— Гейбриъл!

Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Утре Кандлис ще е тук, Кати. Убеден съм. Не бива да ви вижда тук — нито вас двете с Елън, нито Оливия. В къщата на Талбът ще сте в безопасност.

Кати се замисли.

— Гейбриъл, ти си най-големият инат на света. В това състояние не можеш да отидеш никъде, а ние няма да те изоставим. Господин Кандлис няма да посмее да нарани тези момичета, щом аз съм свидетел.

— Не познаваш Кандлис, Оливия.

— Знам какво можем да направим — каза Кати с усмивка.

Гейбриъл яростно се противопостави на плана на Кати, но така както беше обездвижен, нямаше големи възможности за възражения. С общи усилия близначките и Оливия замъкнаха Гейбриъл в мината заедно с одеяла, лампи, вода и храна.

Входът на новия тунел се падаше точно зад една пукнатина и беше много трудно да се открие от човек, който не знаеше какво търси. А Кати и Елън даже го затрупаха с камъни, за да не се вижда изобщо.

— Ако някога се измъкна от това — каза Гейбриъл на Оливия от леглото си от одеяла, — ще те метна на коляното си и ще те напляскам здравата, за да те накарам да съжаляваш за инатлъците си.

Тя докосна бузата му и се усмихна.

— Знаех си, че нищо добро няма да излезе от връзката ми с един ирландец.

— Играеш си с огъня, Оливия.

— Откакто срещнах теб и дъщерите ти.

— Дръж се по-сериозно.

— Аз съм напълно сериозна. — Тя се приведе и го целуна. Ръката му рязко я придърпа към тялото му и той жадно впи устни в нейните. Целувката се получи много по-страстна, отколкото Оливия бе възнамерявала да бъде.

— Мислех, че никога повече няма да усетя вкуса ти, докторе.

Тя го целуна още веднъж, за да се наслади на твърдостта на устните му и наболата му брада.

— Обещай ми, че ще стоиш тук — заради всички нас.

Очите му гледаха объркано и притеснено.

— Момичетата…

— Ще бъдем подготвени, обещавам. Момичетата са силни и умеят да се грижат за себе си, както, предполагам, знаеш. Господин Кандлис няма да се докопа до тях. Ще го застрелям със собствените си ръце, ако се наложи.

Той докосна устните й с пръст.

— Трябваше да си ирландка.

Повече от всичко на света й се искаше да остане при него. Лицето му бе толкова бледо и изнурено на мъждивата светлина на лампата. Тя се насили да се усмихне.

— Утре ще донеса прясна вода и още храна.

— Какво стана със страха ти от затворени пространства?

Оливия се усмихна.

— Излекувана съм, предполагам.

Сега имаше по-важни неща, за които да се страхува.

Утринта настъпи с тежки пориви на вятъра, който навяваше сняг. Кати провери на няколко пъти пистолетите и пушката, които бе изчистила предната вечер. Елън мълчаливо седеше пред огнището и непрекъснато поглеждаше през прозореца, за да види дали Кандлис наистина ще се появи, или дали Кривака е видял сигнала, който Кати беше поставила на големия бор, и пристига, за да помогне.

Първи обаче се появи Кандлис. В сивия късен следобед четирима мъже навлязоха в поляната. Предупредена от Елън, която наблюдаваше пътя, Оливия ги посрещна с пушка в ръце. В къщата Кати стоеше до прозореца, взела на мушката си четворката.

Ездачът, който беше начело, бе висок и русоляв. С квадратно луничаво лице и широка уста, той изобщо не приличаше на злодей, но тъмният проблясък в очите му накара Оливия да настръхне. Погледът му се закова върху нея и оръжието в ръцете й.

Докосна периферията на шапката си.

— Мадам. Вероятно вие сте госпожица Оливия Барън?

— Да.

— Няма за какво да се тревожите. Не сме дошли с лоши намерения.

Тя позна в лицето на един от придружителите наемния убиец, който бе отвел Гейбриъл предния път. Той й се ухили и присмехулно отдаде чест.

— Името ми е Ейс Кандлис, от Вирджиния Сити съм. Търсим Уил О’Конъл, известен също и като Гейб Данахър.

— Ако идвате от Вирджиния Сити, тогава трябва да знаете, че господин О’Конъл е в затвора там. Господинът с черната шапка го заведе.

— Е, госпожице Барън. Точно в това е проблемът. О’Конъл избяга.

— Не е идвал тук.

Кандлис огледа поляната.

— Някак си ми е трудно да го повярвам.

— Това на какво вярвате или не вярвате едва ли има значение, господин Кандлис. Той не е тук.

— Ами вижте какво, не искам да намеквам, че дамата лъже, но все пак ще пообиколим наоколо.

— Моля, оглеждайте където искате.

Оливия ги последва в къщата, където Кати ги измерваше с поглед иззад дулото на пушката. Хънтър изръмжа в кутията си.

— Остави ги да минат, Кати. Задръж Хънтър.

Кандлис изгледа близначките по начин, който убеди Оливия, че е злодей в крайна сметка. Един от мъжете избута Елън настрани, за да погледне горе в нишата.

— Махни се от пътя ми, момиче.

Кати и Оливия едновременно вдигнаха пушките си.

— Казах, че можете да огледате — избухна Оливия, — а не да си проправяте път, както Шърман е марширувал през Джорджия. Щом нямате обноски, прав ви път. Вървете си!

Кандлис се ухили.

— Внимавайте с обноските си, приятели. Госпожица Барън очевидно е чувствителна млада дама. Не бих искал да я разстройваме.

Те претърсиха къщата, бараките, заслона за конете, та дори и кокошарника.

— Господин Кандлис — докладва един от мъжете, — в заслона има кон, който много прилича на този на О’Конъл.

Кандлис повдигна вежди и погледна към Оливия. Сърцето й биеше лудо. Напълно бяха забравили проклетия кон!

— Ако имате предвид кобилата, то тя е моя.

Кандлис я изгледа изпитателно с непроницаемо изражение.

— Уморено ли ти изглежда животното? — попита той своя човек.

— Не. Всъщност не.

— Сигурен ли си, че е неговият кон?

— Кобила със същия размер е. Прилича на неговата, но не мога да бъда напълно сигурен.

— Продължете търсенето.

Когато Кандлис с хората си влезе в рудника, Оливия положи всички усилия да изглежда безразлична. Тя избута момичетата в къщата, защото искрените им личица щяха да издадат баща им. После започна да се моли.

Търсачите излязоха отвътре мръсни и с празни ръце. Кандлис пресрещна Оливия на прага на къщата.

— Знам, че е тук.

— Така ли? — попита го тя спокойно.

— Конят под навеса е неговият. Мога да се обзаложа. Той е тук, освен ако не е умрял от загуба на кръв и вече не сте го погребали.

— Вие сте застреляли моя татко? — извика Кати с невинна изненада.

— Той няма да се върне тук — каза Оливия. — Знае, че това е първото място, на което ще го потърсите.

— Да, госпожо. Може би имате право. Но тук има нещо, за което той много се притеснява. — Кимна към къщата. — Мисля, че тези момиченца е най-добре да дойдат с мен.

Оливия усети как кръвта във вените й замръзна. В този миг осъзна, че е способна да убие човек.

— Тези момичета не са нарушили закона, господин Кандлис. Нямате право да ги отвеждате където и да било.

— Е, това не е съвсем вярно. Те помогнаха на баща си да избяга от бесилката преди две години.

— Както чух, това е било по-скоро линчуване, отколкото изпълнение на присъда. Имате ли значка?

— Не, мадам.

— Някой от мъжете, които ви придружават, има ли значка? Струва ми се, че вие се интересувате от господин О’Конъл много повече от властите.

— Властите ще са достатъчно благодарни, когато го върна обратно, и няма да имат нищо против, че съм използвал две мелезчета за стръв.

— В такъв случай изпратете някой шериф да ги вземе, господин Кандлис. На вас няма да ги дам.

— Аз не питам, госпожице Барън. Аз нареждам. Внимавайте или ще реша, че и вие трябва да ни придружите.

Оливия му препречи пътя, като опря пушката в гърдите му. Той се опита да я отмести настрани, но спря, щом тя издърпа петлето^[1].

— Назад, господин Кандлис. Точно в този момент нищо не ме спира да пробия дупка в гръдния ви кош.

Усмивките на тримата мъже зад него угаснаха.

— Кати, приближи онази пушка.

Кати мигновено се подчини и зае позиция, така че да държи на мушката си тримата мъже зад Кандлис.

— Сега — Оливия се опита да звучи спокойно, въпреки че кръвта бучеше във вените й, — след като вие, господа, сте забравили добрия тон, можете да оставите оръжието си, преди да си тръгнете.

— Как ли не! — промърмори единият от мъжете.

Устните на Кати се извиха в усмивка, в която нямаше нищо детско. Тримата мъже припряно разкопчаха кобурите си.

— Вие също, господин Кандлис.

С устни, стиснати от напрежение, той извади пистолета си от кобура и го пусна на земята.

— Създавате пречки на правосъдието, госпожице Барън.

— Не виждам никакво правосъдие тук. Възнамерявам да пиша на адвоката на господин О’Конъл, за да съм сигурна, че личната ви война с деца ще стане достояние на властите. Дори и Монтана не е толкова нецивилизована, че да си затваря очите пред подобни неща.

Кандлис и шайката му се качиха на конете си и в погледа на водача Оливия прочете, че току-що в списъка на личната му война бе попаднало още едно име.

— За ваше добро е да не си пъхате носа в тази работа.

— Сбогом, господин Кандлис. — Тя се усмихна с престорена любезност. — Ако видя Гейбриъл, обезателно ще му предам, че сте го търсили.

Кандлис се изплю и остави неприятна диря в чистия сняг. После си тръгнаха.

Поне така си мислеше Оливия. Кати я увери, че мъжете не са си тръгнали, когато се върна, след като бе проследила пътя им надолу по пътеката. Те се бяха пръснали по склоновете, които заобикаляха долината. Като койоти, дебнещи около миша дупка, Кандлис и хората му чакаха появата на Гейб, за да го сграбчат.

— Той не ми повярва за коня — заключи Оливия с въздишка.

— Трябваше да се сетя да я скрия някъде в гората.

— Вината не е твоя, Кати. Вероятно така или иначе щяха да намерят кобилата. — Тя въздъхна. — Ще ми се да се бях сетила да взема и пушките от седлата им. Май хич не ме бива за член на бандата на Данахър, пардон, на О’Конър.

На следващата сутрин Елън им предложи бисквити без бекон за закуска.

— Не можем да останем дълго тук. Нямаме храна.

— Ще ловувам — каза Кати.

— Нищо подобно! Кандлис само чака да те сгащи някъде сама в гората.

— И какво ще ядем? — попита Кати. — Дървен чипс?

— Ако ни трябва храна, ще идем всички заедно.

— Страхотно! Вие двете сте толкова тихи в гората, колкото бизон в сух храсталак.

Успяха да уловят три катерички и две зайчета, без да се отдалечават особено от къщата. Понеже не срещнаха никого от мъжете, Оливия реши, че Кати бе сбъркала и те отдавна бяха тръгнали. Но когато се върнаха в къщата, видяха, че всичко бе обърнато с главата надолу.

— Сигурно са търсили нещо, което да им подскаже къде е Гейбриъл. Взели са си и пистолетите, както виждам.

— Може би Руфус и Тед ще се върнат и ще ни помогнат — каза Елън с надежда.

— Те по-скоро биха си простреляли пръстите на краката — присмя се Кати. — Руфус и лопата не може да вдигне, без да се халоса по главата. Отивам да намеря Кривака. Само той може да помогне на татко. Ще се измъкна тази нощ.

— Не, няма! — строго каза Оливия. — Онези типове навън не си поплюват, Кати.

— Те няма да ме хванат.

— Не, Кати! Не ти позволявам!

Оливия непрекъснато мислеше как да се измъкнат от тази бъркотия. Нищо не й идваше наум. Надяваше се Ейс Кандлис и хората му да се отегчат от играта и да си тръгнат.

Над Тъндър Ридж се възцари мнимо спокойствие. Хората на Кандлис не се виждаха никакви, но Кати, която имаше поглед на орел, докладва, че често съзира проблясъка на слънцето по дулата на пушките им.

Само през нощта можеха да навестяват Гейбриъл. Оливия винаги оставаше в тунела, след като близначките си тръгнеха. През тези часове тя не искаше да мисли за нищо друго, освен за настоящето. Не можеше да забрави, че вероятно това бяха последните им мигове, прекарани заедно.

Двамата крояха неосъществими планове за бъдещето. Как Гейб ще използва парите от рудника, за да купи ранчо, а Оливия ще практикува професията си в Боузман или край водопадите. Как щяха да станат цяло семейство и да добавят един-двама нови членове към него… Всичко това бе фантазия. И двамата го знаеха, но въпреки това им донасяше успокоение.

С всеки изминат ден Гейбриъл ставаше все по-нервен. Оливия виждаше как заедно със силите му се възвръща и стръвта за борба.

— Ти се възстановяваш по-бързо от който и да било от пациентите ми — каза му тя на шестата нощ. — Подутината на крака ти е спаднала, цветът на лицето ти е здрав, нямаш треска. — Докосна с длан челото, после превързаното му бедро.

Той взе ръката й и я насочи към съвсем различно място.

— А тук?

— Гейбриъл! Дръж се прилично.

— Защо? Аз наистина имам треска, докторке. Натрупвала се е от последния път, когато се любих с теб.

Той задържа ръката й на мястото, а тя не я отдръпна. Кръвта й бурно закипя от същата треска като неговата.

Той се усмихна. Очите му проблеснаха със зелен пламък.

— Мислиш ли, че е заразно, докторке?

— Ти си ранен…

— Както каза, бързо се възстановявам.

— Гейбриъл, ще си причиниш болка.

— Скъпа, вече изпитвам болка, но не точно там, където ме е ударил проклетият куршум.

Той повдигна полите й, за да открие жежката влажна вдлъбнатина между краката й. Подсмихна се доволно.

— Точно както си мислех. Заразно е.