Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (10)

9.

Този път вечерята бе една малка победа за Оливия, даже може би голяма — след три опита тя успя да забърка добре тестото за бисквитите и да ги изпече в чугунената фурна, без да ги изгори. Говеждото също бе приемливо, а за десерт намери една покрита с прах консерва от праскови. В хижата бе уютно топло, тъй като тя най-сетне се научи да поддържа огъня, а на сушина под стряхата бяха струпани цяла купчина не много правилно нацепени дърва.

В края на краищата бе интелигентна жена. Да се научи да домакинства не бе извън възможностите й. Всъщност Оливия даже се почувства доволна от свършената работа, както когато оправи първата счупена кост. Усещаше и изгаряща болка в ръцете и раменете от целодневното физическо натоварване, към което не бе привикнала, но това някак си допълваше чувството за добре свършена работа.

Близначките, освободени от затворничеството в леглата, бяха тихи и нацупени, както Оливия очакваше. Елън даже помрачня още повече, като забеляза, че храната е горе-долу поносима. Да разбереш, че не си незаменим, е голям удар, особено пък за младите.

— Яденето не е точно по твоите стандарти, Елън. Но се уча.

— Не е лошо — призна Елън неохотно.

— Защо ти е да се учиш да готвиш? — попита Кати кисело. — След няколко дни ще се върнеш в града, където те очакват.

— Искрено се надявам да стане така. Но никога не се отказвам да науча нещо. Не се знае кога може да ти потрябва.

Кати изсумтя презрително.

— Квит ли сме? — попита Оливия с усмивка.

Кати и Елън сведоха погледи в чиниите си.

— Какво искаш да кажеш? — запита я Кати.

— Знаете какво искам да кажа. Хареса ли ви как си починахте? Може би сте научили нещо през тия часове на спокоен размисъл?

— Правехме го за твое добро — каза Кати.

— Точно както и аз си помислих, че трябва да почивате за ваше добро. Мога да си представя резултата от една добра почивка след тежка болест, но не мога да си представя ползата от смазани в капан пръсти и от змия в мивката.

Елън вдигна поглед изпод дългите си черни ресници.

— Не искахме да си мислиш, че… ами… Кати казва, че старите моми се побъркват от отчаяние с годините. Не искахме да ти минават някои мисли за нашия татко. Кати каза, че да спите в едно легло било много лош признак. Затова решихме да направим така, че да не ти се иска да останеш. Нищо лично.

Лицето на Оливия пламна. Момичетата бяха прави донякъде — тя бе станала твърде фамилиарна с Гейбриъл Данахър, а изолираното и примитивно естество на ситуацията бе внушило чувства и реакции, които бяха изключително неприемливи. Доста неприятно бе, че две по общо мнение невинни деца могат с такава лекота да прочетат собствените й мисли и да й посочат колко се е отклонила от правия път.

— Момичета, мога да ви уверя, че що се отнася до баща ви, нямам към него никакви романтични намерения. Вярвайте, че щом пътят за Елкхорн стане проходим, тръгвам на минутата.

Кати, изглежда, се поуспокои, после се намръщи.

— Предполагам, че нашият татко не е подходящ за градска дама като теб.

— Баща ви е чудесен човек.

— И е много хубав — добави Елън.

— Да.

— И е умен — продължи Кати. — Освен това е страшен стрелец и с пушка, и с пищов. Може да надхитри почти всеки, който се мерне наоколо… с малко помощ от моя страна.

— Представям си.

— Някой ден той ще стане много богат. От мината — каза Елън. — Ще си имаме ферма за коне в Калифорния, където не е толкова студено и пасбищата ни ще слизат до самото море.

— Но той никога няма да се ожени — побърза да прибави Кати, спомнила си за темата на разговора. — А пък ако го направи, мъчно ми е за момичето, дето ще се омъжи за него. Характерът му е като на язовец, дори два пъти по-лош.

Оливия видя как Елън се смути и нещо като усмивка потрепна на устните й.

— Да — съгласи се по-кроткото момиче. — Понякога Кати и аз трябва да се крием под леглата, когато тате е ядосан, защото ако ни пипне, със сигурност ще отнесем боя. Не ми се ще да гледам как прави същото със съпругата си.

— Бедните ми момичета — промърмори Оливия, криейки усмивката си.

Нямаше нужда да си представя Гейбриъл Данахър ядосан — вече бе гледала този спектакъл. Обаче не можеше да си представи този гняв, насочен към момичетата. Мисълта за криещите се под леглата Кати и Елън от побеснелия Данахър някак си не се вписваше в общата картина.

— На това отгоре пие — добави Кати.

— Вярно?

— През цялото време е пиян.

— Срамота!

Оливия наблюдаваше напрегнатите лица на близначките. Искаха на всяка цена да я убедят, че баща им не е подходящ за нея и в същото време се чувстваха обидени, че тя може да сметне себе си за по-добра от мъж, когото те явно обожаваха. Сложно нещо е животът, когато си на дванайсет години. А какво да кажем, ако си на двайсет и шест?

— Хайде да се договорим да не ми правите повече номера, за да ме убедите да си ходя, а аз ви обещавам, че…

— Чакай! — Кати вдигна пръст към устните си за тишина. — Чуй. Какво е това?

Известно време всичко, което Оливия чуваше, бяха обичайните нощни шумове, но после откъм вратата на хижата нещо изшумоля съвсем слабо. Сърцето й мигом се сви. В съзнанието й се завъртяха мисли за Бруно негодника.

— Продължавайте да разговаряте, все едно че нищо не сме чули — посъветва ги Кати.

Лицето й внезапно бе приело изражение, което я състаряваше с години. Оливия и Елън продължиха да водят откъслечен и безсмислен разговор, докато Кати взе пушката, окачена над камината, и провери дали е заредена.

— Пушката може ли да спре мечка?

— Малко вероятно. Но това не е мечка.

— Откъде знаеш?

— Мечките не се промъкват. Старият Бруно например. Обикновено той се хвърля върху навеса с мулетата с гръм и трясък, просто за да ни предупреди, че ни е дошъл на гости.

— Тогава какво…

Внезапно силно почукване на вратата бе отговорът на въпроса на Оливия. Моментното облекчение, че посетителят не е мечка, веднага изчезна, когато тя си зададе въпроса кой може да се шляе из тази отдалечена долина по това време на нощта.

Елън тръгна към вратата.

— Не — спря я Оливия. — Аз ще отворя.

— Чакай! — Кати отвори един сандък до камината и измъкна оттам револвер.

Тая хижа, помисли си Оливия учудено, е цял арсенал.

— Вземи това — подаде й револвера Кати. — И се опитай да изглеждаш наперена. Аз ще съм зад теб с пушката.

Вратата отново се разтърси под силния удар отвън. Оливия я отвори. Мъжът пред вратата можеше спокойно да мине за мечка — целият му вид беше такъв. Когато я видя, устните му се разтеглиха в широка усмивка.

— Е, здравейте, мадам. Не очаквах да попадна на човек като вас. Мъжът ви тук ли е?

С цялото си сърце Оливия искаше мъжът й — или по-точно мъжът на тази къща — да си е вкъщи.

— Ами, ъ-ъ, не. В момента го няма. — С крайчеца на окото си тя видя как Кати се появява в полезрението на госта. — Но ще си дойде всеки момент.

— Е, обзалагам се, че ще го стори. Ако имах жена като вас, никога нямаше да я оставя сама в тоя пущинак.

— Той е наблизо. Съвсем наблизо. Той… ъ-ъ… сигурно ще ме чуе, ако го извикам.

— Е, тогава всичко е наред. Това вашето момиченце ли е? — Погледът му се насочи към Кати, която отвърна на погледа му, без да трепне. — Знаеш ли как се борави с тази пушка, малка госпожичке? Не ми се ще да гръмне случайно.

— Ако гръмне — увери го Кати мрачно, — съвсем няма да е случайно.

— Е, хайде, виждам, че искате да бъдете предпазливи, но аз и партньорът ми сме почтени златотърсачи. Бяхме тръгнали надолу към Елкхорн, но пътят в теснината е отрязан от голямо свлачище. Искахме да заобиколим планината по Дерето на умрелия, но тва е бая труден преход, а кракът на партньора ми е ударен. Преди седмица го ритна кон.

— Разбира се, заповядайте — каза Оливия, мъчейки се да не обръща внимание на предупредителния поглед на Кати.

Да откаже на хората подслон бе немислимо, още повече че единият бе ранен и всеки момент щеше да завали сняг.

— Благодарско, мадам. Казвам се Джеб. Джебейдиа Кроу. А оня, мургавият там, се казва Слим Макнаб. Само ми помогнете да сваля стария Слим от коня му. Ако това там, дето се вари, е кафе, ще дойде добре на измръзналите ни стомаси.

Не само кафе потъна в стомасите на двамата златотърсачи. Когато Оливия им предложи остатъците от говеждото, те се нахвърлиха с апетит върху него и я провъзгласиха за най-добрата готвачка в цяла Монтана.

— Сигурно от доста време не са яли — прошепна Елън на Кати достатъчно силно, за да я чуе и Оливия.

След като двамата мъже се нахраниха, Оливия прегледа крака на Слим. Контузията бе започнала като фрактура в съвсем лека форма, но никой не се бе грижил за нея цяла седмица. Тъканта около костта бе много лошо подута, а ставите й се бяха разместили. Да се фиксира точно костта бе труд, който накара Оливия да си пожелае поне веднъж да е надарена с груба мъжка сила.

Слим се приспа с бутилка уиски, която партньорът му донесе от седлата. Самият Джеб пресуши друга. Огромният мъж сякаш не забелязваше какво количество течност се стича в гърлото му и с лекота държеше пищящия Слим, докато Оливия наместваше костта.

— По-добра сте от повечето касапи — изкоментира Джеб, когато работата бе свършена.

Слим се унесе пред огъня в пиянска дрямка, кракът му бе прилежно шиниран, а по възпалената плът бяха превързани с компреси.

— Но си мисля, че тукашната жена трябва да умее от всичко по малко — продължи Джеб. — Кълна се, мадам, младо и хубаво същество като вас не изглежда на толкова години, че да е родило тия две хубавици.

Оливия се приготви да изясни недоразумението, че не е майка на момичетата, когато Кати се намеси:

— Тя ни е втора майка. А татко е твърде ревнив и отмъстителен. Не бих желала да съм на ваше място, когато се върне.

— Е, хайде, малка госпожичке. Слим и аз нямаме намерение да ви причиним никакво зло. Не можем никъде да мръднем с тоя крак на Слим, а и пътят за Елкхорн е затворен.

— Разбира се, че не можете да мръднете — каза Оливия, примирявайки се с лъжата на Кати. Може би бе по-безопасно тия мъже да си мислят, че е съпруга на ревнив и опасен мъж. — Тук сте добре дошли да стоите, докогато ви е удобно.

Джеб се усмихна, разкривайки непълен комплект пожълтели зъби.

— Тва е ужасно любезно от ваша страна. Виждам, че тия две момиченца запълват изцяло времето ви. Тази например ви е доста устатичка, нали?

— Така е наистина. — Оливия вдигна вежди към Кати, която въздъхна театрално.

— О, мамо!

Когато всички бяха готови за лягане, двамата мъже отидоха да спят на тавана, а Кати и Елън се преместиха долу при Оливия. Елън се оплака, че е тясно, но Кати изглеждаше доволна от разпределението.

— Поне няма да могат да се промъкнат, без да ги чуем — каза тя. — А ако решат да си търсят белята, ще я намерят, и то в двоен размер.

И тя повдигна възглавницата, за да покаже 44-калибровия револвер, който по-рано насила бе натикала в ръцете на Оливия.

— Кати! Не можеш да спиш с оръжие под възглавницата — прошепна Оливия. — Ще ни откъснеш главите.

— Няма. — Лицето на момичето отново прие онова странно изражение на зрял човек, от което на Оливия й се струваше, че тук възрастният човек е Кати, а не тя. — Не ми е за първи път да спя с оръжие под възглавницата и сигурно няма да е последният.

За първи път Елън не подразни сестра си за мъжкото й поведение. Оливия реши да последва примера й и замълча, надявайки се Кати да греши относно гостите им.

— Не вярвам да ни направят нещо — подметна Оливия, докато се наместваха и си търсеха удобна за сън поза.

— Според мен една жена от Изтока не би могла да знае — каза Кати снизходително, — но толкова високо в планините се срещат само два вида хора. Едните се крият от закона, а другите са изхвърлени от всеки град, в който са били, просто защото са гадини. Останалите отиват там, където миньорският занаят е по-лесен и времето е по-топло.

Оливия се запита към коя от тези сурови категории спада Гейбриъл Данахър.

— Бих искала тате да си е вкъщи — обади се с треперещ гласец Елън.

Оливия също би искала Гейбриъл Данахър да си е вкъщи. Предпочиташе да си има работа с гадина, която познава, отколкото с непознатите негодници на тавана.

 

 

На следната сутрин Джебейдиа и Слим нападнаха бисквитите и соса на Елън като вълци. В гърлата на златотърсачите изчезнаха три порции бисквити, преди Оливия и момичетата да успеят да седнат на масата и да се включат в четвъртата. Беше останало съвсем малко от нея и Елън се накани да приготви пета, но Оливия й каза да не си прави труда. Нямаше почти никакъв апетит, след като цяла нощ бе лежала будна, ослушвайки се за подозрителни шумове откъм тавана. Двете момичета можеха да си разделят нейния дял, а тя спокойно щеше да мине само с кафе. Слим измърмори някакво извинение, избута табуретката си назад и се потупа по корема.

— Не искам да изям цялата ви къща, мадам, но бая отдавна не съм хапвал нормално ядене.

Оливия бе изненадана, че двамата гости можеха въобще да ядат, като се има предвид количеството уиски, което бяха погълнали предната вечер.

— Как е кракът ви тази сутрин, мистър Макнаб?

— Викайте ми просто Слим, мадам. Малко ме боли, но мисля, че няколко глътки уиски ще го оправят. Страшно съм ви благодарен.

— Да, мадам — обади се като ехо и Джеб. — Наистина много сме ви благодарни за любезността. Снощи си казахме, че двамата със Слим ще сме последните неблагодарници, ако се опитаме да минем през Дерето на умрелия сега, когато времето явно се оправя и кракът на Слим е наред, и оставим такава хубава жена като вас само с две момиченца в тоя пущинак. Затова решихме да останем и да ви пазим, докато съпругът ви се върне.

Той се ухили широко на Оливия, давайки й да разбере, че не вярва съпругът й да е наблизо. Несъмнено с удоволствие би присвоил и жената на Данахър, и мината му, ако самият Данахър не се появеше и не си ги поискаше обратно. А може и да бяха достатъчно гадни, за да се погрижат стопанинът да не се появи изобщо.

— Това е много любезно от ваша страна, но наистина не е необходимо.

— Е, хайде, сладур, ние пък мислим, че е необходимо. Нямате представа каква измет броди из тия планини.

Е, почвам да добивам, помисли си Оливия с горчивина.

— Малката — каза Слим, вперил поглед в недоядената порция на Елън, — ако няма да го ядеш, ще съм щастлив да ти помогна.

Погледът на Джеб, вперен в Оливия, приличаше твърде много на лакомия взор на Слим, вторачен в чинията на Елън. По гърба й пробяга хлад и внезапно тя изпита огромно задоволство, че Кати борави така вещо с пушката.

Данахър не би могъл да избере по-подходящо време за връщане. Оливия въобще не чу нищо, но очите на Кати блеснаха от радост и момичето се усмихна.

— Тате се върна.

Тя отправи самодоволна усмивка към златотърсачите, давайки им да разберат, че сега вече са в опасност.

Оливия излезе заедно с Кати навън, следвана по петите от двамата внезапно разтревожени гости. На поляната нямаше никой. Сърцето й изстина.

— Няма никой.

— Е, той не е толкова глупав, че просто да влезе вкъщи, след като вижда, че в корала има два чужди коня. Скрил се е ей там с пищов в ръката и се мъчи да разбере какво става.

Държането на Гейбриъл Данахър бе такова, сякаш се криеше от нещо или някой, но точно сега на Оливия не й бе до това. Би дала цяла година от живота си, за да го види как излиза от гората с подигравателната си ирландска усмивка и с развяна от вятъра дълга коса.

— Тате! — извика Кати. — Мама ти е приготвила закуската. По-добре си ела, преди тия проклети златотърсачи да са я изяли.

— Ама че устичка има това хлапе — забеляза Слим. — Някой трябва да я научи на малко уважение.

— Защо не опиташ? — предизвикателно каза Кати.

— Е, може и да опитам, малката. Мисля, че ни будалкаш, като казваш, че татко ти е тука. Всъщност питам се дали изобщо имаш татко.

— Да не ни обвинявате в лъжа? — нападателно попита Оливия.

— Е, мадам, ако бях на ваше място — сама, с две хубави момиченца, не бих признал, че нямам съпруг, който да ме защити. Не, не бих признал, пък каквото ще да става.

— Мога да ви уверя, че момичетата си имат баща и той не е човек, чийто гняв е за пренебрегване.

До тоя момент Джеб слушаше разговора със скептична усмивка. Сега и той се намеси:

— Това е чудесно, мадам. Щото ако наистина никой не е заложил на вас… е, жените по тия места са рядкост и скоро тук ще почнат да се навъртат всякакви боклуци, точейки зъби около вас, а може и да се полакомят за оная мина. Ето например Слим и аз търсим нещо добро от лятото насам и засега сме с празни ръце. Мисля, че никой от двама ни не би се отказал да се установи тук с такава хубава жена и сребро, което само чака да бъде изкопано.

— Това сребро чака мен, момчета. — Гейб се бе появил внезапно, сякаш се бе материализирал от въздуха. В сгъвката на ръката му лежеше пушка. — Мината е моя и жената също.

Златотърсачите огледаха Гейб преценяващо и изводът, до който стигнаха, явно не им хареса.

— Нямаме лоши намерения към жена ти и момичетата, мистър.

— Разбира се, че нямате. — Той погледна към Оливия, която бе готова да се закълне, че в очите му проблясват весели пламъчета. — Моята съпруга сигурно ви е казала какво ревниво животно съм. Чувствителни джентълмени като вас знаят много добре, че не трябва да посягат към жената на друг, а дори и на тъпаците им е ясно, че бащите са много склонни да отрежат носа на всеки, който се осмели да докосне дъщерите им. Татковците не му мислят много, щом става въпрос за дъщерите.

Слим пребледня и Оливия не мислеше, че е от болката в крака. Тя потисна усмивката си. Беше много, много хубаво, че Данахър се върна.

Джеб не изглеждаше толкова впечатлен като своя партньор.

— Нямахме намерение да пипнем с пръст момиченцата, мистър. Нито пък жената. Просто спряхме тук, защото пътят към Елкхорн е затворен, а кракът на Слим е счупен.

— Пътят все още е затворен. Току-що идвам оттам.

— Бяхме тръгнали към Елкхорн за продукти. Останало ни беше само едно парче бекон и торба боб. Страшно се радваме, че жена ви ни покани да останем, докато пътят се отвори.

Оливия започна да съжалява за гостоприемството си. Явно Данахър се доверяваше на двамата не повече, отколкото Кати, затова той само вдигна вежди по посока на Оливия, за да й покаже, че не е доволен. Но сега, след като той бе тук, нямаше никаква опасност.

— Жена ми просто е неспособна да обръща гръб на хора, изпаднали в нужда. Кати, Лонгшот и Иърс са вързани там в гората. Иди да ги доведеш. На гърба на Иърс съм вързал един елен, който той много не харесва, затова бъди внимателна. — Погледна към Джеб и Слим, които предпазливо го наблюдаваха. — Ако знаех, че ще имаме гости, щях да убия два.

Джеб присви очи и се взря в Данахър.

— Не сме ли се виждали някъде?

— Не мисля.

— Виждал съм лицето ти. — Той се изсмя, но смехът му приличаше повече на мечешко ръмжене. — Да не е по афишите за престъпниците, търсени от закона?

Лицето на Данахър не изразяваше нищо.

— Доколкото знам, не е.

— Обаче съм те виждал някъде.

— Не мисля. Ако съм те виждал, щях да те позная. Трудно се забравя човек е размери като твоите.

Джеб се наду, поласкан.

Денят напредна, а положението си остана същото. Данахър нямаше доверие на гостите, затова пък, изглежда, се забавляваше с факта, че изпаднала в безизходно положение, Оливия се криеше зад „брака“ им. Не й харесваше провокиращото чувство за хумор, подтикващо „съпруга“ да се възползва от ситуацията. По обяд, когато Оливия му занесе яденето на мястото, където дереше елена, той разтвори широко ръце и с усмивка я подкани да го целуне съпружески.

— Хайде, моето момиче. Трябва да ме целунеш. Ако не бях изцапан целият с кръв, досега да съм те грабнал и да съм ти показал колко много ми е липсвала хубавата ми жена.

Тъй като нямаше съпружески опит, Оливия се питаше дали една истинска съпруга би казала на мъжа си да забрави глупашките си желания и да си гледа работата. Сигурно не. Съпругата би трябвало да уважава и да се подчинява на съпруга си дори ако той се държи като магаре.

Джеб спря да цепи дърва и вдигна поглед към тях, Слим прекъсна дялкането, а Кати спря да нарежда нацепените дърва и ги изгледа намръщено.

— Е, сладурчето ми. — Около очите на Данахър като ветрило се плъзнаха малки весели бръчици. — Няма ли да ми покажеш колко съм ти липсвал?

Оливия предпазливо се наведе напред и докосна лекичко бузата му с устни. Тридневната му брада ги одраска и от нея замириса на бор, на пушек и свеж вятър. Сърцето й подскочи, когато той изведнъж прошепна в ухото й:

— Виждам, че не знаеш какво е това съпружеска целувка, докторке.

Тя рязко се дръпна.

— Яж и се хващай на работа, мъжо.

Той се усмихна предизвикателно.

— Да, мадам.

Вечерята бе пържоли от елен и сладки картофи от килера на Елън. Момичето заяви, че с тази вечеря казва на баща си добре дошъл и по тона й стана ясно, че покритите със захарна глазура картофи, добре изпечените пържоли, пържените филийки и боровинковият пай са изцяло нейно дело.

— Малката Елън е най-добрата готвачка в цяла Монтана — похвали я Данахър. — Майка и я научи.

— Истинската ми майка — уточни Елън.

Оливия забеляза пренебрежителния поглед, който Елън й отправи. Откакто бе дарила баща им с онази невинна целувчица по бузата, близначките се отнасяха с нея като с боклук. Примирието, което бяха сключили, за да обединят сили срещу Джеб и Слим, явно е било временно. Сега, след като баща им се върна, войната отново започваше.

За голямо удоволствие на Оливия, вечерта бе къса. Цялата стая бе изпълнена с отрицателно напрежение, насочено към нея. Джеб и Слим я поглеждаха крадешком и в очите имаше неприятно обещание, за което не й се искаше да мисли. Бе виждала как гладни мъже гледат храна по същия начин. В Монтана май наистина нямаше много жени, щом то на безцветна стара мома като нея гледаха като на сочен котлет.

Отношението на близначките също не бе кой знае колко приятно. Бяха относително учтиви, но само защото баща им го изискваше. Оливия предполагаше, че враждебността им се дължи на факта, че в момента тя трябваше да се преструва на съпруга, а пък на Данахър, изглежда, му доставяше огромно удоволствие да демонстрира дребни жестове на съпружеска привързаност, като например небрежно преметната през талията ръка — и всичко това правеше, защото знаеше, че то я притеснява. Май много обичаше да я притеснява. Те като познаваха странното чувство за хумор на баща си, близначките би трябвало да се досетят за подбудите му, особено след като Кати бе тази, която първа я вкара във въображаемия съпружески хомот.

Но все пак, мислеше си Оливия, емоциите у дванайсетгодишните не се управляваха от причини. Даже в зряла, двайсет и шест годишна възраст чувствата пак бяха трудно потискани.

Така или иначе, Оливия бе благодарна на студената снежна вечер, която рано ги изпрати да потърсят топлината на завивките. Джеб и Слим се покатериха на тавана, утешавайки се с бутилката ирландско уиски на Данахър. Кати и Елън си направиха легла до огъня, хвърляйки изгарящи погледи към Оливия, докато Данахър изгаси последната лампа и се отправи към леглото зад завесата.

— Лягаме ли си, Оливия?

В тъмнината в гласа му се прокрадна подигравателна нотка, предназначена само за нейните уши. Страх сви стомаха й. Почти бе забравила, че като съпруга на Данахър трябва да споделя леглото му, поне така си мислеха ония двамата горе. Ако откажеше да го стори, те несъмнено щяха да сметнат за честно да я прехвърлят в своите легла. И по-рано си беше лягала с Данахър, вързана за леглото като квачка за полог, и през цялата нощ дългото му тяло бе плътно притиснато до нейното. Бе лежала будна, чудейки се на собствената си реакция към такава неприлична ситуация. Трябваше да се бори, но не с него — защото ако бе решил да се възползва от положението по-настоятелно, тя не би могла да го спре — а със самата себе си. Собствената й примитивна женска природа се бе оказала далеч по-силен противник, отколкото бе предполагала.

А сега отново се налагаше да спи с Данахър и да се преструва, че това е най-нормалното нещо на света. Почти усещаше вперените в нея от мрака на тавана похотливи очи. Животът е нещо, което се променя без предупреждение, беше й казал веднъж баща й. Колко прав е бил! Ако някой само прели месец й бе подхвърлил, че тя ще се отклони от правата пътека, и то толкова надалеч, би се изсмяла в лицето му и би го нарекла шегобиец.

— Оливия, ако още малко се помотаеш в тоя студ, ще настинеш.

Внезапно Оливия почувства омраза към тая схлупена къщурка с мижава камина за отопление, към планините, които й препречваха пътя към дома, и към Данахър, тоя дразнещ, непочтителен и безочлив ирландски негодник.

От мрака към нея изплува бяла призрачна фигура. Оливия отскочи.

— Нощницата ти — прошепна Данахър. — Ако искаш, иди зад завесата и се преоблечи. Аз ще сложа още дърва в огъня.

Оливия въздъхна и взе нощницата. Вечерта може да е била къса, затова пък нощта щеше да бъде дълга.

 

 

Когато Данахър се върна в леглото, Оливия се бе увила в старата нощница на Мини, закопчавайки всички копчета плътно до брадичката си, и завивките я прикриваха плътно като броня.

Чаршафите бяха студени като ламарина, а тази нощ бе особено мразовита. Бе доволен да има още едно тяло в леглото си, което да го топли. Ако трябваше да бъде честен, доставяше му удоволствие да дразни Оливия, защото тя избухваше толкова лесно, но в шегите му имаше и зрънце истина. Може би именно това зрънце истина я изправяше толкова лесно на нокти. Той вече не смяташе Оливия за безцветна. Как е могъл да си мисли, че е скучна? Усмивката й не бе сладострастно женствена, но в нея имаше нещо, което го караше да й отвръща винаги когато тя се появеше на устните и. Очите й излъчваха сила и енергия, а косата й имаше лек златно червеникав оттенък, напомнящ му за кобилата, която едно време притежаваше. Три пъти го бе хвърляла, преди да успее да я укроти. Ако реша, запита се той, дали бих могъл да укротя и тази?

Гейб започна да оправя и наглася завивките така, че и двамата се озоваха като в пашкул — да им е по-топло, каза си той, макар да знаеше, че лъже. Искаше да е до нея, да усеща топлата й кожа, леките извивки на тялото й. Тази нощ тя не миришеше на карбол, от нея се разнасяше миризма на пушек, на изпран плат и на жена — омайно ухание.

Оливия се опита да избяга към края на леглото, когато Данахър се доближи към нея, но плътно пристегнатите завивки я държаха здраво.

— Всичко е наред — прошепна той в ухото й. Как досега не бе забелязал, че ушите и са толкова малки и изящни, както всичко останало у нея. — Женени сме, не помниш ли?

— Помня. — В гласа й прозвуча остра нотка, която се долавяше въпреки шепота. — И ще е много жалко, ако жена ти внезапно бъде събудена от кошмари и преди да разбере къде се намира, нанесе някой и друг удар по чувствителни места на тялото ти.

Той едва потисна смеха си.

— Какъв сладък език само.

— Не трябва ли да слушаш какво правят подозрителните ни гости, вместо да ме тормозиш? Може да им хрумне да посегнат на близначките.

— Тази нощ никой не би могъл да помръдне, без да го усетя. Освен това, ако някой от двамата намисли да посяга на Кати или Елън, ще получи доста повече от това, което е искал.

— Но те са просто деца.

— Ония двамата не искат Кати и Елън. Искат теб.

— В такъв случай ще получат много повече, отколкото са искали, ако само решат да ме докоснат.

— Точно така. Ще ги размажа.

Тя замръзна, когато Гейб придърпа завивките по-плътно около раменете й, но се отпусна, като разбра, че той не възнамерява да прави нищо повече. Тялото му обаче жадуваше за още много неща.

Двамата скитници на тавана не бяха единствените, които виждаха в Оливия Барън дяволски съблазнителна жена.